Джон Сандфорд
Избрана жертва (3)

3.

Заместник-началникът на отдела Франк Лестър контролираше всички цивилни екипи за разследвания освен този на Лукас. Имаше вид на изпечен бюрократ с огромен задник, но не бе изгубил скептичната тънка усмивка на улично ченге. Когато Лукас влезе в кабинета му на следващата сутрин, Лестър държеше чаша кафе в ръка, махна му да седне и каза:

— Имаш белег от осмукано на врата.

— Сигурно си професионален следовател — каза Лукас, но смутено докосна белега, който бе забелязал, докато се бръснеше. — Говори ли със Суонсън?

— Обади ми се вкъщи снощи, преди да се срещне с теб — обясни Лестър. — Надявах се да се включиш. — Облегна се назад на стола си и вдигна крака на металното си бюро. Мръсносивата утринна светлина се процеждаше през щорите зад него; едно престаряло растение в саксия клюмаше на перваза на прозореца. — Ще ми разкажеш ли за осмуканото?

Вместо да отговори на въпроса му, Лукас каза:

— Веднъж ми беше споменал, че като седиш с вдигнати крака, ти се схваща някакъв нерв.

— По дяволите! — Лестър рязко свали краката си, седна по-изправено и разтри тила си. — Всеки път, щом си сипя чаша кафе, вдигам крака на бюрото. Ако остана така прекалено дълго, после съм като инвалид цяла седмица.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Ходих. Каза ми да седя с изправен гръбнак. Проклети доктори. — Беше забравил за белега на врата на Лукас. — Както и да е, ти и твоят екип сте добре дошли да се включите в разследването. Ще накарам Суонсън да ви информира за местопрестъплението, ще получите досиетата и снимките, всичко, което са събрали в апартамента на Аронсън. Рай ще доведе жените от другите рисунки. Не е ли шантава тая работа с рисунките?

— Шантава е — съгласи се Дейвънпорт.

И двамата се замислиха за момент, после Лестър продължи:

— Ще говоря с отдел „Убийства“, ще пренасоча Суонсън и Блек към вашия екип и можете да поемете всичко в свои ръце. В момента разследваме три убийства плюс случая „Браун“. Но без да открием трупа на Линет Браун, всички доказателства остават косвени и прокурорът не ще и да чуе за процес. Още не можем да намерим проклетия зъболекар, който й е сложил онзи мост на зъбите.

— Чух, че Браун наел Джим Лангхорн. — Лангхорн бе адвокат.

— Да. Според слуховете, се обадил на Лангхорн и онзи му заявил по телефона, че иска един милион, а Браун му казал: „Е, вече си имаш клиент“.

— Ако наистина е Лангхорн…

— Той е — потвърди Лестър.

— Тогава сте поне наполовина прецакани.

— Знам.

— Може пък да направите някакъв пробив. Някой да открие стърчащ зъб в кора с яйца — каза Лукас. — И тогава да направите ДНК тестове и така нататък.

— Всички намират това за адски забавно. — Франк протегна пръст срещу събеседника си. — Изобщо не е забавно.

— Е, поне малко е — настоя Лукас. — Все пак става дума за Харолд Браун.

Харолд Браун бе богаташ, който построи с парите от наследството си завод за рециклиране и превръщаше старите вестници в картонени кори за яйца. Подозираха, че последното нещо, което е рециклирал, е жена му — Линет. От „Убийства“ смятаха, че е хвърлил тялото й в казана с киселината — когато го изпразниха, на дъното му намериха златен мост — и че сега Линет се намираше под няколко десетки първокласни яйца.

— Не, хич не е забавно — продължи Лестър. — Откакто от Канал Осем научиха оная история за моста, репортерите не се отлепят от нас. — Изведнъж лицето му грейна. — Ето нещо, което е в твоя полза. Никой — освен Суонсън, Рай, Дел и ние с теб — не знае за рисунките. Онези хрътки, репортерите, още не са надушили, че имаме нов откачен, който се мотае наоколо.

— Не искам да те разочаровам, но е хубаво да покажем рисунките по телевизията — каза Лукас. — Щом две жени са дошли с рисунки, след като са видели една мижава статийка във вестника, би трябвало да се запитаме още колко като тях има.

Франк се облегна назад и пак вдигна крака на бюрото си, като несъзнателно ги скръсти в глезените. Почеса се по бузата и рече:

— Е, щом се налага. Може пък да отвлече вниманието от историята с Линет Браун.

— Може би — кимна Лукас. — Искаш ли аз да говоря с Роузмари?

— Няма да е зле.

Докато излизаше, Дейвънпорт спря на вратата и каза:

— Пак си вдигна краката.

— Уф, дяволите да ме вземат!

 

 

Роузмари Роу, шефката на полицията, имаше среща с кмета. Лукас й остави бележка с молба да се видят за минута и слезе на долния етаж, в новия си кабинет. Старият не бе нищо повече от килер със столове. Новият още миришеше на боя и влажен бетон, но имаше две отделни малки стаи с бюра и шкафове и голямо общо помещение, където се разполагаха колегите му.

Когато това помещение се освободи, имаше ожесточен спор кой да го заеме. Лукас изтъкна пред Роу, че може да направи два екипа щастливи, като му даде по-голям офис, а после настани в стария му кабинет някой, който изобщо не е имал такъв до този момент. Освен това той се нуждаеше от това пространство: досега хората му, които се занимаваха с разузнаване, говореха с информаторите си в коридора. Шефката се съгласи и умилостиви загубилите в битката с нови работни столове и компютър „Макинтош“, с който да обработват графичните си файлове.

Когато отвори вратата — дори тя бе нова и Лукас се гордееше с нея — Марси Шерил седеше в кабинета му, вдигнала крака на бюрото. Беше в болнични и той не я бе виждал от седмица.

— Ще ти се схване някой нерв — каза й, когато вратата се затръшна зад него.

— Моите са от стомана — заяви тя. — Изобщо не се схващат.

— Кажи ми го пак, когато не успееш да се изправиш — измърмори той и мина зад бюрото си. Шерил бе привлекателна и неомъжена, но не тревожеше Уедър: романтичната връзка между Марси и Лукас бе приключила по взаимно съгласие. Тя бе огън момиче и обичаше да се бие. Поне до скоро. — Как си?

— Горе-долу добре. Още ме мъчи главоболие вечер. — Преди време бе простреляна в гърдите с ловна пушка.

— Още колко остава? — попита Лукас.

Тя поклати глава:

— Другата седмица ми спират обезболяващите. Това ще спре главоболието, но казват, че ще имам по-силни болки в гърдите. Твърдят, че дотогава би трябвало да са поносими.

— Ходиш ли редовно на физиотерапия?

— Аха. Това боли дори повече от гърдите и главата едновременно. — Забеляза, че я гледа изпитателно, и се надигна. — Защо? Имаш нещо за мен ли?

— Ще поемем убийството на Аронсън. Суонсън ще ни информира днес следобед. Временно и Блек ще се присъедини към нас. Трябва да уредим Дел и Лейн също да се включат. Накратко казано: имаме си маниак.

— И ще ме включиш в разследването? — Опита се да звучи невъзмутимо, но не успя да скрие нетърпението си.

— С ограничени задължения, ако искаш — добави Лукас. — Имаме нужда от някой, който да координира нещата.

— Мога да се справя с това — каза тя. Стана, обиколи с несигурна походка кабинета и болката засенчи очите й. — По дяволите, наистина мога!

 

 

Секретарката на Роузмари се обади, докато те обмисляха как да подходят към случая „Аронсън“.

— Роузмари иска да те види веднага.

— Идвам след две минути — обеща Лукас и затвори. Обърна се към Шерил: — Може би федералните могат да ни изготвят психологически профил на художника. Занеси рисунките в някое архитектурно студио, където имат от най-големите ксерокси, и ги накарай да ти направят копия в естествен размер. Изпрати ги по пощата на федералните във Вашингтон. Обади се на онзи, как се казваше, Молард. Телефонът е в бележника на бюрото ми. Виж дали може да прескочи бюрокрацията на ФБР.

— Добре. Дел и Лейн ще дойдат към два, накарай Суонсън и Рай да донесат тук материалите от досиетата и да ни информират.

— Става. Аз отивам да говоря с Роузмари, после малко ще обиколя града да видя какво става.

— Знаеш ли, че имаш белег от осмукано? — попита го, като потупа отстрани шията си.

— Да, знам. Сигурно е голям колкото роза, като слушам как всички говорят само за него — каза Лукас.

Марси кимна:

— Горе-долу… Значи ще се събирате? С Уедър?

— Може би — отвърна й. — А може би не.

— Боже, колко си нерешителен. — Усмихна се, но всъщност изглеждаше по-скоро тъжна.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита я той.

— Просто ми се иска всичко това да е минало — каза тя неспокойно. Имаше предвид болката; говореше за нея, сякаш е човек, и Лукас разбираше много добре как се чувства. — Съвсем малко ми остава да стана отново същата, но така ми се ще вече да съм станала. Да се сбия с някого. Да изляза на среща. Нещо такова.

— Хей, ти се оправяш. Изглеждаш двеста процента по-добре, отколкото преди месец. Дори косата ти изглежда добре. Още месец и… отново ще си на пълни обороти.

 

 

Роузмари Роу беше едра жена, наближаваща шейсетте, пушеше от години и възрастта никак не й се отразяваше добре. Кабинетът й бе украсен с черно-бели снимки на местни политици, няколко полицаи, съпруга и родителите й и обичайната колекция от дървени плакети. Бюрото й бе подредено, но една странична масичка бе отрупана с документи. Седеше до нея и прехвърляше между пръстите си зърната на една кехлибарена броеница, а когато Лукас влезе, го изгледа с тъжен уморен поглед.

— Отбил си се по-рано. Какво става?

Той се настани на кожения стол за посетители и й разказа за рисунките и убийството на Аронсън.

— Ще го поемем — обясни й. — Лестър се тревожи за медиите и как ще реагират. Аз мисля, че може да се наложи да ги използваме и исках да те предупредя.

— Подай информацията на Канал Три, постарай се да разберат, че им правиш голяма услуга и че ще трябва да ни се реваншират — каза му, кимна и повтори, сякаш говореше на себе си. — Да ни се реваншират.

— Разбира се. Е, какво става? — попита Лукас внимателно. — Звучиш ми малко притеснена.

— Малко притеснена — повтори тя. Изправи се, отиде до прозореца и погледна към улицата. — Току-що говорих с кмета.

— Да, чух, че е тук. — Дейвънпорт посочи с глава към офиса на секретарката.

— Няма да се кандидатира тази есен. Решил е. — Обърна се с гръб към прозореца и го погледна. — Което означава, че с мен е свършено. Мандатът ми изтича през септември. Кметът не може да ме преназначи, при положение че самият той си отива след месец. Градският съвет никога не би одобрил назначението ми. Кметът смята, че основният кандидат за мястото му е Фигероа, но Карлсън или Ранкин също могат да се намесят в надпреварата. Никой от тях не би ме оставил на поста.

— Хм — изсумтя Лукас. — Ти защо не се кандидатираш за кметското място?

Роузмари поклати глава:

— На този пост си създаваш прекалено много партийни врагове. Ако успея да премина първичните избори в партията, вероятно бих могла да спечеля и след това. Но няма да стане. Не и в Минеаполис.

— Може да се прехвърлиш при републиканците — предложи Лукас.

— Животът не е достатъчно дълъг. — Поклати отново глава. — Опитах да го убедя да остане още един мандат, но той казва, че трябва да изкара малко пари, преди да е престарял.

— Тогава какво ще правиш? — попита той.

— А ти какво ще правиш?

— Аз… — И сви рамене.

Роузмари въздъхна.

— И твоето назначение е политическо, Лукас, и ще ти кажа следното: единственият вероятен кандидат за мястото ми е Ранди Торн, а той няма да те преназначи. Иска да държи всичко под контрол и не харесва начина, по който ти позволяваме да работиш.

— Мислиш ли, че ще получи шефското място?

— Би могъл. Дяволски добър шеф на униформените е. Много го бива по разните му там глупости за полицейското братство и има здрави връзки навсякъде. Миналата седмица си взел бойното снаряжение и участвал в една атака на Отряда за бързо реагиране. В Градския съвет има няколко мъжкари, които много си падат по подобни изпълнения.

— Аха. Не съм сигурен, че е достатъчно умен.

— И аз така мисля. По-вероятно е новият кмет да доведе външен човек. Някой, който не е свързан с никого тук. От онези, дето си падат по нюйоркския стил на работа, с демонстрирана непоносимост към престъпниците. Съмнявам се, че би оставил на постовете и заместник-шефовете. Би предпочел да назначи свои хора. Лестър и Торн още са на държавна служба и са капитани. Даже и да загубят заместник-шефските си места, пак ще са някъде по високите постове. Но ти не се водиш държавен служител.

— Значи и с двама ни е свършено. — Лукас се облегна назад, сплете пръсти зад главата си и въздъхна.

— Може би. Ще започна да действам по една линия — каза Роузмари.

— Каква?

Тя махна с ръка.

— Дори не смея да я спомена засега. Ще трябва да забия нож в гърба на някои хора. И да направя няколко свирки.

— Не едновременно. Може да си разтегнеш някой мускул.

Усмихна му се.

— Възприемаш това доста добре. Което е хубаво, защото за мен не е така. По дяволите! Исках да изкарам още един мандат… Както и да е, исках да знаеш, че вероятно пак си на път да изхвръкнеш.

— Тъкмо започвах отново да се забавлявам.

— Какво става с Уедър? — попита Роузмари. — Бременна ли е вече?

— Не знам, но може и това да стане.

Тя се засмя искрено и силно, отметна глава назад и каза:

— Чудесно. Това е просто идеално.

— А ако е бременна… — Той присви очи към тавана, пресмятайки наум. — Нас с теб ще ни уволнят точно по времето, когато бебето ще се роди.

— Тази работа и без това не ти трябва. По-богат си от Исус Христос.

— Работата ми трябва. Нуждая се от някаква работа — настоя Лукас.

— Тогава се дръж здраво. Може да стане страшно.

 

 

След като си тръгна от кабинета на Роу, Лукас се върна в „Убийства“, провери къде точно е било открито тялото на Аронсън, отбеляза си мястото на картата, ксерокопира я, после отиде на паркинга и се качи в пикапа си. Докато караше на юг, за да излезе извън града, мина на една пресечка от апартамента на Аронсън и си спомни, че беше говорил с родителите й малко след изчезването й, опитваше да ги успокои, въпреки че инстинктът му на полицай му подсказваше, че дъщеря им е мъртва. Стояха заедно в апартамента й — те очакваха телефонно обаждане от нея или от някой друг, а той крачеше напред-назад…

Апартаментът на Аронсън бе в шестетажен тухлен блок отпреди войната и когато Лукас се изкачи по стълбите, майка й го чакаше на вратата.

— Благодаря, че дойдохте — каза тя.

Той си спомни, че коридорите в сградата миришеха на боя, почистващ препарат и спрей против насекоми, но апартаментът бе изпълнен с ухание на ароматни сушени билки.

Вътре витаеше усещането за убийство. Криминолозите го бяха претърсили щателно, оставяйки след себе си безпорядък. Апартаментът бе като разровен. Вратичките на всички шкафове бяха отворени, всички скринове, чекмеджета, кутии, куфари бяха извадени и разтворени. Тегнеше мрачна атмосфера на хаос и насилие, изострена допълнително от светлината, заливаща стаите. Криминолозите бяха дръпнали всички завеси, за да им бъде възможно най-светло, и в деня на идването на Лукас всичко изглеждаше зловещо.

Четири стаи: дневна, отделна малка кухня, спалня и баня. Лукас ги обходи с ръце в джобовете, оглеждайки останките от краткия й независим живот: плюшени животни на леглото; плакат на Енимъл Планет на боядисаната в зелено стена, изобразяващ ягуар в джунглата; дреболии по рафтовете, снимки. Най-вече на хора, които изглеждаха като родители или сестри…

— Дреболии — промълви, докато наблюдаваше движението отвъд прозореца на колата му. Беше си тръгнал от апартамента с чувство за самота или свенливост. Жена, която нарежда плюшени животинчета около себе си, за да се чувства поне малко обичана. Спомни си, че провери в шкафчето с лекарствата дали има противозачатъчни таблетки и не откри такива.

 

 

Мястото, където бяха открили трупа, според картата, бе на един хълм южно от Хейстингс и всички пътища бяха ясно обозначени. Все пак Лукас успя да се загуби, защото пропусна отбивката и опита да я открие, като пресече напряко, но се озова на затворен път. Накрая спря на някакъв паркинг, който бе построен, за да се осигурява достъп до един поток с пъстърви. Бяха му обяснили, че мястото е над паркинга, някъде по средата на хълма и на около сто и петдесет метра по̀ на юг. Няколко паднали дървета образуваха триъгълник и полицаите ги бяха използвали за пейки.

Гората беше още влажна от дъжда и склонът, покрит с дъбови листа, бе хлъзгав. Лукас си проправи път през младите фиданки, видя падналите дървета, забеляза дупката в земята и следите от гребло, очертали краищата на изкопа. От дъжда ровът постепенно се запълваше с пръст и листата бяха започнали да се трупат отгоре. Две седмици по-късно мястото изобщо нямаше да може да се намери.

Слезе по-надолу по склона, после се изкачи до билото. Недалеч имаше къщи, но той не ги видя. Който и да бе заровил трупа тук, е знаел какво прави. Просто гробът се бе оказал малко по-плитък от необходимото и някое куче го бе открило. Или пък койотите. А после случайно минал онзи ловец.

И това бе всичко, освен шума на вятъра в дърветата.

Докато се връщаше към града, Лукас се обади на Марси, че ще обиколи из града още два-три часа, ще поговори с някои от своите хора и ще опита да научи нещичко.

— Страх те е да ги оставиш сами ли?

— Трябва ми време да помисля — каза той. — Малко се колебая дали да дадем рисунките на телевизията, но не виждам друга алтернатива.

— Може би това е най-добрият ход — съгласи се Марси.

 

 

Лукас прекара остатъка от сутринта и ранния следобед из града, проверяваше личната си мрежа от информатори, разсъждаваше за убийството на Аронсън и за вероятността да загуби работата си, а може би и да се сдобие с едно-две деца. Докосна белега от осмукано на врата си.

Сюзан Кели бе красива жена, но не я намери в клуб „Хот Фийт Джаз“. Правели операция от рак на кучето й и държала да е при него, когато се събуди, обясни асистентката й — Лори. И нея си я биваше, макар че малко се престараваше в танците. Стисна с ръка месинговите перила покрай една от стените на репетиционната зала, отпусна главата си до пода и от тази изкривена стойка съобщи на Лукас, че един перверзник на име Морис Уеър отново е започнал да действа и търси малки момичета, които да му позират за снимки.

— Чудесно. Радвам се да го чуя — каза той.

— Трябва да го пребиете с верига — предложи Лори.

Бен Линкълн от „Дартс енд Кюз“ му каза, че два клуба — почитатели на „Харли“ — планират война с топки с боя в една ферма южно от Шакопи и че нещата можело да загрубеят, защото в единия лагер, вместо с боя, ги пълнели със сачми. Лари Хамет от „Тракс Фрейт“ му каза, че някой е стоварил цял тон метедрин на местните шофьори на камиони.

— Половината шофьори по пътищата летят като бесни, изобщо не давам на дъщеря си да припари до колата.

Лани Харисън от „Хоуз енд Фитинг Тюлип“ му разказа виц: „Един мъж влязъл в един бар и си поръчал скоч със сода. Барманът му го донесъл, оставил го на бара и се отдалечил. Точно когато мъжът посегнал към чашата, една миниатюрна маймунка се появила изпод бара, вдигнала си оная работа и си потопила топките в скоча, после отново се скрила. Мъжът се вцепенил. Извикал бармана и му казал, че една маймунка изскочила изпод бара и… Онзи го успокоил, че знае за нея, извинил се и му казал, че ще му смени чашата. Донесъл нова чаша скоч със сода и взел старата. Точно когато мъжът се пресягал към чашата, малката маймунка изтърчала изпод бара…“.

— Вдигнала си оная работа и си потопила топките в скоча — прекъсна го Лукас.

— А? Знаеш ли го?

— Не, но мога да предположа — обясни Дейвънпорт.

— Добре. Така че мъжът пак извикал бармана и рекъл: „Малката маймунка…“. А барманът казал: „Слушай, мъжки, трябва да си наглеждаш чашата. Ще ти сипя още едно, обаче за последно“. И мъжът попитал: „Ама каква е историята на тая маймунка?“. Барманът отвърнал: „О, аз работя тук само от две седмици. Но виждаш ли пианиста ей там? Той работи тук от двайсет години. Сигурно може да ти обясни за маймунката“. Така че мъжът взел новото си питие, отишъл при пианиста и попитал: „Знаеш ли за малката маймунка, която изскача изпод бара, вдига си оная работа и си топи топките в уискито ти?“. Пианистът отвърнал: „Не, но ако ми изтананикаш началото, сигурно ще успея да я изсвиря“.

 

 

В един цех в южната част на града, където незаконни имигранти от Латинска Америка бродираха емблеми на отбори върху найлонови спортни якета, Джан Мърфи му каза, че прочут спортист от университета на Минесота си е намерил работа в куриерска служба. За разлика от другите, които карали малки бели фордове, служебната кола на спортиста била „Порше С4“.

— На тази възраст младежите искат да са бързи в наши дни. Пък и кой знае, може той да поема само спешните доставки, тези, които са най-важни — сви рамене Лукас.

— Има си хас — каза Мърфи и се престори, че се прицелва с пръста си в него. — Вярно, че и ти си бил спортист. Хокей ли играеше? Бях забравил.

В магазина за бижута Санди Хю се опита да го убеди, че нищо не изглежда по-добре от малка черна рокля с колие от черни перли и обици от черни перли с формата на сълза, които можела да му продаде със специална отстъпка за полицаи само за четири вноски от по 3499,99 долара.

— Защо просто не ги направиш четири вноски по 3500?

— Защото така цената остава под вълшебната бариера от 14 000.

— Аха. И за кого да ги купя? — попита Лукас.

Хю сви рамене.

— Не знам. Но като видя толкова голям белег от осмукано като този на врата ти, винаги се опитвам да продам на човека нещо скъпо.

Не бе чула нищо ново за никого и знаеше вица за маймунката.

Свег Танър от „Сила и красота“ му съобщи, че през уикенда някой отмъкнал двайсет и пет хиляди долара в брой от апартамент, нает от някакъв държавен чиновник от друг щат, който се казвал Алекс Труант. Имал любовница тук и двамата харчели луди пари в казината. По един или друг начин бил яко затънал, така че започнал да приема пари от разни съдебни адвокати, за да им върши черната работа. Оттам дошли и двайсет и петте бона.

— От кого чу тази история? — попита Лукас.

— От любовницата му. Идва да тренира тук. Има целогодишен абонамент.

— Мислиш ли, че би поговорила с някого?

— Да. Ако някой отиде да я види веднага. Труант я набил, когато парите изчезнали. Мислел, че тя ги е взела. Не изглежда толкова добре с огромна синина под окото.

— А взела ли ги е всъщност?

Танър сви рамене.

— Питах я, каза, че не. Тя е от тези, които, ако са свили двайсет и пет бона в понеделник, във вторник ще се появят с палто от визон и огненочервен мустанг. Ако се сещаш какво имам предвид.

— Не е особено умна.

— Не особено.

— Имаш ли телефона й?

— Да.

 

 

Един лихвар на име Коул се пенсионирал и се преместил в Аризона. Някакъв стар пияница — Койн, бил блъснат от кола, докато лежал в безсъзнание на улицата, и сега бил в болницата, трезвен за пръв път, откакто бе участвал в някакъв антивоенен митинг през шейсетте, и това не му харесвало. Елиът, невероятно дебел човек, който имаше железария, но бе известен най-вече с килограмите си, се разболял от рак на простатата и бил на смъртно легло. Фирмата „Хаф-Муун Тоуинг“ обявила банкрут и избухливият й собственик, който колекционираше оръжия, обвинявал Градския съвет, че го е лишил от договорите с кметството.

Обичайните новини. Няколко бележки, няколко меланхолични мисли за това, че трябва да си потърси нова работа. Но кой друг би му плащал да се забавлява по този начин?

 

 

Лукас се върна в офиса и откри, че Марси го чака заедно с Дел и Лейн, Рай от „Сексуални престъпления“, Суонсън и Том Блек от „Убийства“. Началото на всяко разследване на убийство — освен обичайните, в които извършителят е известен — започваше с много писане: описание на местопрестъплението, разпити, преглеждане на доклади от различни лаборатории. Суонсън и Блек действаха по тази линия.

— Проблемът е, че Аронсън не е имала гадже или съквартирантка, а двамата й бивши приятели, които открихме, не изглеждат способни да извършат това. Единият е женен, има дете и работи, за да изкарва пари за следването си, а другият живее в Уайоминг и почти не си я спомня — обясни Суонсън.

— Тя имаше ли бележник с телефони? — попита Шерил.

Блек поклати глава:

— Само няколко листа с надраскани на тях номера. Проверихме ги и не открихме нищо. Жената от съседния апартамент каза, че веднъж чула мъжки глас при Аронсън, около две седмици преди да изчезне. Но никога не е чувала някакъв по-силен шум или караници.

— Проверихте ли номерата, запаметени в мобилния й телефон? — попита Лукас. — Нещо в компютъра й? Имала ли е Palm Pilot^[1] или нещо подобно?

— В мобилния нямаше никакви запаметени номера. Имейлите в компютъра й бяха предимно от родителите и брат й. Нямала е Palm. Взехме разпечатка на телефонните й разговори. Много обаждания на рекламни агенции и приятели — говорихме с тях, всички са жени, а според нас убиецът не може да е жена. Има и случайни обаждания — за поръчки на пица и от този род. Не сме проверявали доставчиците на пица и сега вече… не знам дали бихме могли да установим точно кои са изпълнявали поръчките й. Доста време е минало.

— С две думи, не разполагаме с нищо? — обади се Дел.

— Точно така — каза Блек. — Това бе една от причините да смятаме, че може да е още жива: останахме с празни ръце. Не се е мотаела по барове. Не си е падала по купоните. Никакви наркотици, почти не е пиела. В апартамента й нямаше алкохол. Работела е в един ресторант, който се казва „Чийзит“, близо до „Сейнт Патрик“. Предполагам, че може да е попаднала на някого там, но това не е място за свалки, а обикновена закусвалня със супи и салати, посещава се най-вече от студенти. Освен това е приемала поръчки за проектиране на реклами, работела на свободна практика, занимавала се и с уебдизайн, но не открихме нищо съществено.

Суонсън изглеждаше смутен.

— Дали не сме претупали всичко?

 

 

Лукас разпредели задачите:

— Суонсън и Лейн, заемете се с рекламните агенции и ресторанта. Разберете с кого е общувала. Записвайте всяко име, което чуете.

Обърна се към Блек, който по-рано бе партньор на Марси:

— Марси още не може да обикаля много, така че искам двамата да работите оттук. Извикайте трите жени — онези с рисунките, и запишете имената на всеки човек, когото познават или с когото помнят да са говорили, преди да получат рисунките. Колкото и бегло познанство да е било. Ако не си спомнят нечие име, но си спомнят човека, накарайте ги да се обадят на някого, който го познава. Искам много подробни списъци.

На Рай каза:

— Искам вие с Дел да направите копия на рисунките и да започнете да ги показвате на сексуалните маниаци. Нашият човек не е нормален и няма да се изненадам, ако е показал някоя от тези рисунки тук-там. Той е художник, така че може би си търси признание. Записвайте имена, всички възможности, за които се сетят вашите приятелчета. — Щракна с пръсти. — Помните ли Морис Уеър?

— Аз го помня — обади се Дел. Погледна към Каролин. — Ти май още не работеше при нас по онова време. Правеше снимки на деца.

— Може би се е върнал в бизнеса — каза Лукас. После се обърна към Дел: — Защо не се помотаеш с мен утре? Ако ни остане време, ще отидем да го навестим.

— Добре.

— Виждам няколко възможности бързо да направим пробив — продължи Лукас. — Първата е някой, който познава убиеца, да го предаде. Втората: трябва да предположим, че е имал някакви контакти с тези жени. Ако изготвим достатъчно големи списъци, би трябвало някои имена в тях да се повтарят.

— Но списъците трябва да са наистина огромни.

— Точно така. Колкото повече имена, толкова по-големи шансове за повторения. И колкото повече хора, получили такива рисунки, намерим, толкова по-дълги списъци ще имаме.

— Ти какво ще правиш? — попита Марси.

— Ще поговоря с телевизията за малко публичност — обясни Лукас. — Ще покажем рисунките.