Джон Сандфорд
Избрана жертва (13)

13.

Дейвънпорт бе свикнал да кара порше и това си личеше дори и когато бе с непретенциозния пикап. Виждаше, че Маршъл с мъка го следва, докато прекосяваха бързо окръг Дакота на път към града. Щом излезе на магистралата, включи контрола върху скоростта, за да му напомня да не кара прекалено бързо. Тери се нареди точно зад него и остана там. Лукас го отведе до многоетажен паркинг в центъра, обади се на Дел, докато Маршъл паркираше, и след като Тери се прехвърли в пикапа при него, двамата продължиха заедно. Дел ги чакаше на ъгъла до управлението.

— Кажи и на Тери това, което ми съобщи — помоли го Лукас, когато Дел се настани отзад.

— Обикалях със снимките на бижутата на Нойман и Аронсън из града — обясни той на Маршъл. — Има един човек, когото и двамата с Лукас познаваме, казва се Боб Браун, продава бижута. Старае се бизнесът му да е законен, доколкото може. Показах му снимките и веднага щом видя пръстена и перлената огърлица на Аронсън, ги позна. Попаднали му преди шест месеца. Продал огърлицата, но пръстенът още бе при него. Проверихме, има гравирано „Вечна любов“. Дадох му разписка, взех пръстена и го занесох в полицията.

Лукас уточни:

— Пръстенът на Аронсън е бил с надпис „Вечна любов“ от вътрешната страна.

— Значи няма съмнение — каза Тери. — Откъде ги е купил?

— От някакъв барман в „Боло Лаундж“, стриптийз бар на шосе 55 — това е на запад оттук, на около петнайсет минути. Барманът се казва Франк Станс. Казал му, че ги купил на бара от някакъв, който твърдял, че му били наследство.

— Каква е вероятността Станс да е…

— Той е чернокож и е продавал на Боб и други неща. Така че е малко вероятно — рече Дел.

— И ние знаем къде се намира този Станс? — попита Маршъл.

Дел погледна часовника си.

— Смяната му е започнала преди десетина минути.

Тери се ухили:

— Това е то, големият град.

— Какво? — не разбра Дел.

— При нас, в Уисконсин, стриптийз баровете отварят чак след вечеря.

— Имам хижа в Уисконсин, на север — включи се Лукас. — Ходех на лов за елени преди две години и като стигнах там един петък вечерта, доста късно, валеше сняг. Влизам в хижата и проверявам дали съм взел всичко необходимо и се оказва, че разполагам само с патрони за лисици. Зачудих се дали ще намеря отворен магазин, където да продават патрони за моята 243-калиброва пушка. Отбих се в един за хранителни стоки и ми казаха, че единственото място, което е отворено по това време и може да продават такива, е стриптийз барът. Отидох там и колкото и да ви е чудно, разполагаха с всички калибри и видове, които човек можеше да потърси. Имаше и заградена част, която бе като бакалия, а в дъното се намираше офис за уреждане на пускане под гаранция. А мацето на бара си танцуваше… Обзалагам се, че беше поне осемдесет кила, а не бе висока. Цялата бе в синини, сякаш често падаше.

— Това си е друг свят — каза Маршъл. — Ние харесваме, когато има какво да се пипне.

— Е, при тази не само имаше какво да се пипне, по-трудно бе да не се пипне нещо — рече Лукас.

— Синините й като от побой ли бяха? — попита Дел.

— Не. По-скоро изглеждаше, сякаш започва да пие мартини още от закуска. Определено бе доста натъртена. Обаче можеше да танцува.

— Защо трябваше да минаваш през цялата история с патроните само за да ни разкажеш за този стриптийз бар? — учуди се Дел.

Лукас поклати глава:

— Комбинацията от магазин, офис за уреждане на гаранции и стриптийз клуб с дебели танцьорки в полунощ, точно преди откриването на лова на елени… не знам. Наистина е много различно от това, на което сме свикнали тук.

 

 

„Боло Лаундж“ беше отворен, но нямаше посетители. Когато влязоха, една жена в халат и с пластмасови чехли седеше на ръба на миниатюрна кръгла сцена и разглеждаше забравено от някого списание за недвижими имоти. Погледна ги и Лукас поклати глава:

— Няма нужда. Къде е Франк Станс?

Тя не отговори, само извърна очи към бара. Чернокож мъж стоеше при далечния му край, забил поглед в барплота. Франк Станс бе възрастен, според Лукас бе минал шейсетте, плешив, само с бретон от побеляла коса. Не приличаше на добродушен дядо, имаше вид, сякаш навремето е вдигал големи тежести и понякога някои от тях са падали върху лицето му. Четеше японски комикс и пиеше някакъв коктейл със сламка.

— Господин Станс? — попита Дейвънпорт.

Мъжът вдигна глава.

— Кой го търси?

— Полицията на Минеаполис. — Лукас му показа служебната си карта и когато Маршъл и Дел застанаха редом с него, извади снимките на бижутата от джоба си. — Научихме, че си продал този пръстен и тази огърлица на Боб Браун преди шест месеца. Чудехме се откъде си ги взел?

Остави снимките на бара и Станс ги погледна, без да ги докосва.

— Не помня — измърмори той. — Продавал съм разни неща на Браун веднъж-два пъти, но тези не ги помня.

— Ще е много добре, ако се постараеш повече — каза Дел. — Тези са отмъкнати от едно момиче, което е било убито и заровено извън града.

— Не те смятаме за съучастник — рече Лукас, опитвайки се да звучи кротко.

— Засега — добави Маршъл заплашително.

Дейвънпорт го погледна — гласът на Тери скриптеше като натрошено стъкло — после отново се обърна към Станс:

— Така че ги погледни още веднъж. Защото ако не си спомниш, а после открием, че си ни излъгал, лошо ти се пише.

Станс и Маршъл се гледаха втренчено и никой от двамата не отместваше погледа си.

— Това е особено важно за колегата ни — каза Дел, — защото негова роднина е била убита от същия човек, който е откраднал тези бижута.

— Тоя селяк ли? — попита барманът и хвърли поглед към Дел.

— Я… — наежи се Дел.

Тери се намеси и заговори на полицая, без да отделя очи от Станс.

— Не му се връзвам. Постоянно се сблъсквам с такива боклуци. Рано или късно на тях винаги нещо им се случва.

— Това заплаха ли е? — попита Франк, без да поглежда заместник-шерифа.

— Не, аз не заплашвам никого. Добрият Господ Бог просто не си пада по съучастниците. В крайна сметка им намира цаката.

Станс погледна Дейвънпорт и каза:

— Чу ли го к’ви ги разправя? Чу ли го…

Лукас му направи знак да замълчи и се обърна към Маршъл:

— Стига.

Тери кимна, а Лукас заговори на Франк:

— Та като погледна още веднъж, дали не си спомни нещо?

Станс отново се бе втренчил в Маршъл и очевидно този път видя в очите му нещо, което не му хареса. Погледна отново снимките и процеди:

— Да. Купих ги от едно бяло момче. Не съм го виждал преди. Рече, че някой от града го насочил към мен, казал му, че купувам бижута.

— Как изглеждаше? — попита Дейвънпорт.

Барманът сви рамене:

— Не знам. Бяло момче. Бяло лице, слаб, към метър и осемдесет, може малко повече или по-малко, нищо особено. Кестенява коса. Може да беше и руса. Без брада или нещо такова.

— Нервен ли беше?

— Не. — Погледна към Маршъл и бързо отмести очи. — Наркоман. На крек. По вида му си личеше. Трябваха му пари, и то веднага.

— Какво друго?

— Нищо. Имах триста долара в себе си и толкова му дадох. Казах му да ги взема или да се омита и той ги взе.

— Ще го познаеш ли, ако го видиш отново?

Станс кимна:

— Може би. Ако ми се представи, ще си го спомня.

Говориха още минута-две, но Франк настояваше, че сделката е била бърза и обичайна. Не се случило нищо необикновено, онзи не останал да пийне или да погледа танцьорките. Лукас му благодари и тримата се отправиха към изхода.

Навън каза на Маршъл, малко ядосан:

— Не беше особено умно да му се нахвърляш така заплашително.

— Просто се правех на страшен — рече Маршъл кротко. — Не говорех сериозно, пък и научихме това, за което дойдохме.

— Звучеше, сякаш говориш съвсем сериозно — усъмни се Дейвънпорт.

— Бива ме за това — кимна Тери.

„Даже много те бива“, помисли си Лукас.

Бяха вече в пикапа, когато Станс се показа на вратата и посочи към Дейвънпорт. Той свали прозореца си и попита:

— Какво?

— Ела за минута да си поговорим. Само ти.

Лукас се обърна към Дел и му поръча:

— Ти удържай фронта. — После тръгна към бармана, който му задържа вратата. Двамата влязоха в бара.

Франк попита:

— Ще държиш ли оня селяк настрани от мен?

— Той просто малко преигра, за да изглеждам аз като добряк в сравнение с него — обясни Лукас. — Нали знаеш как става.

— Важното е да го държиш настрани от мен — настоя Станс. — Спомних си още нещо за бялото момче.

— Да?

— Говореше като негър. Вярно, че постоянно се срещат разни бели, които, като видят, че си черен, почват да говорят и те като черни, обаче не успяват. Шибани лицемери. Това момче си говореше като негър и сякаш изобщо не се усещаше, че го прави. Изглеждаше, сякаш е живял в сиропиталище или нещо такова.

— Обаче беше бял.

— Определено — кимна Франк.

— Имаше ли вид, сякаш се е сбивал веднъж-дваж? Сцепени вежди или счупен нос, нещо подобно?

Станс се замисли.

— Да, знаеш ли… наистина изглеждаше така — каза след малко. — Познаваш ли го? Какво му се е случило?

— Аз му се случих — отсече Лукас.

— Добре, забрави за селяка. — Станс се ухили леко. — Ти стой настрани от мен.

Когато се върна в колата, Дел забеляза изражението му и попита:

— Какво?

— Онзи шибан Ранди Уиткоум. Моят любимец.

— Ти го познаваш? — не повярва Маршъл.

Дейвънпорт кимна:

— Да… Градът не е особено голям. Ако човек поживее достатъчно, опознава всички странни птици.

— Възможно ли е той да…

Лукас сви рамене.

— Ранди е способен почти на всичко. Той е сводник и знаем, че от време на време пребива момичетата си, една-две дори ги беше ранил с нож. Вероятно е убил някого, може би дори двама-трима.

— Проклет ненормалник — съгласи се Дел. — Но…

— Да. Но това не е в неговия стил. Този, когото търсим, е откачен, но държи нещата под контрол, действа съзнателно. Ранди е напълно неконтролируем. Пък и той е бил твърде млад по времето, когато са убили племенницата ти. Ранди е най-много двайсет — двайсет и две годишен.

— Може просто да е пласирал бижутата.

— Ако е взел само триста за тях, за огърлицата и пръстена, значи вероятно ги е получил безплатно или почти без пари. Ако не го е извършил Ранди, този, който му е дал бижутата, знае кой е убиецът.

— Значи ще проверим този Ранди — каза Маршъл спокойно. — Да го намерим, нали е в града.

— Проблемът е, че според слуховете Ранди се е преместил в Ел Ей — обясни Дел. — Говори се, че го няма от два-три месеца.

— Трябва да го намерим — рече Лукас. — Той е ключът към убиеца.

— Някой трябва да го намери — обади се Дел. — Но не ти.

Дейвънпорт кимна:

— Прав си.

Маршъл долови, че нещо остана недоизказано.

— Какво се е случило?

— Веднъж арестувах Ранди, но малко се поувлякох — обясни Лукас. — Това породи някои проблеми.

Дел изсумтя:

— По дяволите! Направо те изритаха от работа, това стана. Ранди приличаше на килим, който е изтупан с брадва.

— Ала си се върнал на работа — каза Тери. — Възстановили са те.

— Почти с божията намеса — уточни Дел и се обърна към Лукас. — Аз ще го намеря. Довечера ще наобиколя някои от приятелчетата му и ще си поговоря с тях.

— И аз ще дойда.

— Ти нямаш никакво…

— Не ми пука — заяви Маршъл. — Ще дойда с теб.

Дел кимна.

— Става. Може да гледаш. Трябва да го пипнем тоя хубостник.