Джон Сандфорд
Избрана жертва (2)

2.

Зимата не бе особено студена, нямаше и много сняг, но сякаш бяха минали месеци, откакто за последен път бяха видели слънце. Уличното осветление още се включваше в пет часа и от ежедневния цикъл на топене и замръзване влагата се надигаше от земята като банда таласъми.

Лукас Дейвънпорт надникна през прозореца на кафенето, загледа се в дъждовните капки, които се разбиваха върху пустата тераса към реката, и каза:

— Не понасям повече този дъжд. Чувам го по цял ден да трополи по прозорците и покрива.

Жената срещу него на масата кимна и той продължи:

— Вчера бях в съда и гледах надолу към тротоара. Всички бяха облечени с дъждобрани и канадки. Приличаха на хлебарки, които търчат в мрака.

— Още две седмици до пролетта — каза Уедър Каркинен, довърши купичката с оризова супа и попи устните си със салфетката. Беше дребна жена с къса коса, която бе разтърсила, като махна ръчно плетената шапка със снежинки. Имаше гърбав нос, широки рамене и спокойни сини очи. — Знаеш ли, като гледам реката, направо замръзвам. Още изглежда като през зимата.

Лукас погледна към водите и светлините на Уисконсин на отсрещния хълм.

— Освен това мирише гадно. На умрели шарани.

— И на червеи. Но орлите вече се извисяват. Търсят си храна.

— Трябва да се махнем оттук — предложи Лукас. — Защо не отидем да поплаваме? Да си вземем десетина дни…

— Не мога. Графикът ми е пълен за следващите два месеца — отговори тя. — Пък и ти не си падаш по плаването. Предния път, като се качи на палубата, каза, че сякаш караш каравана.

— Не си спомняш точно — възрази Лукас. Махна на сервитьорката и й посочи празната си чаша от мартини. Тя му кимна и той отново се обърна към Уедър: — Казах, че е като да караш каравана из Северна Дакота с десет километра в час. Само дето е по-безинтересно.

Уедър завъртя чашата бяло вино между пръстите си. Беше хирург и ръцете й бяха мускулести, типично за тази професия.

— Ами удушената жена? Защо не помогнеш с този случай?

— Има кой да го поеме. Освен това аз…

— Мина известно време — прекъсна го Уедър. — Кога я намериха? Миналия уикенд?

— Миналата неделя. Тези неща не стават бързо.

— Цяла седмица и какво? Въобще открили ли са нещо? А е мъртва от осемнайсет месеца.

— Нямам представа. Не знам докъде са стигнали. Знаеш ли, познавах родителите й.

— Така ли?

— Дойдоха при мен, когато тя изчезна, помолиха ме за помощ. Аз се обадих тук-там. Говорих с разни хора. Половината мислеха, че е заминала за Калифорния, а останалите смятаха, че е мъртва. Никой нямаше представа кой го е направил. Знаеха само, че е изчезнала и не изглеждаше да го е планирала предварително… Като се изключи това, не научихме нищо. Абсолютно нищо.

— Тогава защо не се включиш в разследването? Ти си падаш по такива случаи, в които трябва да се измисли нещо. Не е някой откачен, който си седи в кухнята с кутийка бира в скута и чака ченгетата да нахълтат.

— Не искам да се меся на някой, който се опитва да си върши работата — отвърна Лукас. Потърка силно стария белег, който се спускаше по челото му, през веждата към бузата. Беше едър мъж, широкоплещест, мургав — почти като индиец — но с небесносини очи. Движеше се неспокойно на стола си, сякаш можеше да се счупи под тежестта му. — Пък и като познавам родителите й, ми е по-трудно. Не мога да се концентрирам. Разстройвам се.

— О, глупости — сряза го Уедър. — Мотаеш се и търсиш кой да ти съчувства. Може би трябва да се обадиш на онази… как й беше името. Сигурно ще прояви повече състрадание.

Лукас нарочно се престори, че не разбира за кого му говори тя.

— Или да ми направи гърне. Ако не прояви съчувствие, може да ми изработи някое глинено гърне.

Гласът й стана заплашително тих.

— Нямах предвид нея.

Разбира се, но и Лукас можеше да играе тази игра.

— А, така ли? — Опита да се усмихне чаровно. Но не се получи. Очите му можеха да бъдат пленителни, но усмивката му придаваше жесток вид.

Романтичните отношения са като зъбчатите колелца в стар джобен часовник, помисли си той, докато гледаше към Уедър в другия край на масата. Постоянно се движат, някои са малки и се въртят бързо, други са по-големи и по-бавни. Най-голямото колело в живота му, връзката му с Уедър, бавно щракаше към нещо сериозно.

Навремето почти бяха стигнали до брак, но нещата се провалиха, когато един побъркан я взе за заложница покрай един негов случай. Устроиха му засада и убиха нападателя. А Уедър просто… си отиде. Остави булчинската рокля да виси в гардероба му. Живяха разделени няколко години, а сега отново се срещаха. От два месеца спяха заедно, но не бяха си казали нищо. Никакви обещания, никакви ултиматуми, никакви „трябва да поговорим“. Но ако нещо отново се объркаше, това щеше да бъде краят. Нямаше да има ново сдобряване, не и ако отново се стигнеше до раздяла…

Лукас харесваше жените. Повечето от тях, с някои изключения, също го харесваха. Дотолкова, че да завъртят по някое колелце в определен момент. Предното лято бе имал кратък и приятен флирт с една грънчарка. Почти по същото време старото му гадже от колежа сложи край на дългогодишния си брак и двамата отново започнаха да се виждат. Продължаваха и сега. Не бяха гаджета, не правеха секс, просто си говореха, но точно връзката му с Катрин тревожеше най-много Уедър.

Лукас постоянно й казваше, че няма причина да се тревожи. Двамата с Катрин били само приятели. Много стари приятели.

— Старите приятели ме тревожат повече от новите грънчарки — беше заявила Уедър. — Освен това тя е още дете. Не би могъл да издържиш още дълго.

Грънчарката бе осем години по-млада от Уедър, чийто биологичен часовник вече гърмеше оглушително като „Биг Бен“.

Сервитьорката се появи с мартинито — с три маслинки — и Лукас отново се загледа в реката.

— О, боже, виж това.

Уедър погледна: шестметрова открита рибарска лодка бръмчеше недалеч, а двама души в нея стояха приведени, за да се пазят от дъжда.

— Излизат за риба — каза тя.

— Ненормални рибари. Луди за прибиране. Или се казваше „за връзване“?

— Мисля, че „за връзване“. — Усмихна му се накриво под гърбавия си нос, но очите й гледаха сериозно. Добави: — Защо не си направим бебе?

Лукас едва не се задави с маслината.

— Какво?

— Скоро ще стана на трийсет и девет. Още не е твърде късно, но времето изтича.

— Ами, аз просто…

— Обмисли го. Няма нужда от емоционално обвързване, само да забременея.

Устата му се отваряше и затваряше машинално, без да издаде нито звук. Накрая осъзна, че тя го дразни. Лапна втората маслина и я сдъвка.

— Ти си единственият човек, който може да ме метне така.

— Лукас, всяка жена, която познаваш, може да те преметне — възрази Уедър. — Госпожица Големи цици те премята по веднъж на всеки половин час.

Госпожица Големи цици беше Марси Шерил, ченге от отдел „Убийства“. Беше с изящна фигура и заслужаваше по-ласкав прякор от госпожица Големи цици.

— Да, но аз винаги се усещам. Разбирам кога се опитва да ме преметне.

— Пък и само те занасях за последното — каза Уедър. — Ако няма да правиш нищо с Фотокралицата, мисля, че трябва да действаме по въпроса за децата.

Фотокралицата беше Катрин.

— Двамата с Катрин сме просто… приятели. Честна дума. И ти ще я харесаш, ако я опознаеш.

— Не искам да я опознавам. Изпуснала е шанса си.

— Виж какво — каза той и разпери ръце. — Нямам нищо против децата. Ако искаш да…

— Ако кажеш нещо за яденето във фурната или някоя подобна глупост, честна дума, ще излея това вино в скута ти.

Лукас се измъкна:

— … ако искаш да забременееш, можем да уредим този въпрос.

— Значи е решено.

— Разбира се. Все едно.

— Какво значи това „все едно“? Как така…

Лукас потърка белега си. Боже, само преди минута спокойно разсъждаваше за обвързване с тази жена.

Дъждът премина в ръмеж, докато пътуваха обратно към Двата града^[1]. Стигнаха в Сейнт Пол преди девет и откриха, че някаква непозната кола е паркирана пред къщата на Лукас — стар хеджбек, тъмен на цвят, може би фолксваген. Нямаше приятели, които да карат фолксваген. Имаше лоши спомени от хора, които бяха чакали пред вратата му. Отвори жабката на пикапа: 45-милиметровият му пистолет беше вътре. В същото време Уедър каза:

— Има някой на верандата.

Всъщност бяха двама. По-високият и по-пълен натискаше звънеца. Лукас намали и зави по алеята. Те се обърнаха и едрият бързо тръгна към фаровете на пикапа.

— Суонсън — каза Лукас, успокоен.

Суонсън бе старо ченге от отдел „Убийства“, което доброволно поемаше нощните смени, бе твърде стар за работата и твърде пълен. Не бе гениален, но бе компетентен. Жената до него бе ниска и с момчешки вид, детектив от отдел „Сексуални престъпления“, казваше се Каролин Рай и от нея се виждаха само лунички, плитки и зъби. „Интересна жена — помисли си Лукас, — по-добре да се държа хладно с нея в присъствието на Уедър.“ Носеше кожено яке, което й бе прекалено голямо, и бе без ръкавици.

— Суонсън… Здравей, Каролин — поздрави ги през прозореца.

— Имаме нещо, което може да те заинтересува — каза Суонсън и размаха няколко листа хартия, свити на руло.

 

 

Влязоха и Уедър отиде да направи кафе, докато те събличаха палтата си.

— Казвайте — подкани ги Дейвънпорт.

Каролин взе рулото хартия от Суонсън и го разгъна на масата.

— О, боже! — възкликна Лукас. Беше рисунка, много детайлна и почти в естествена дължина, на гола жена, опънала тяло срещу наблюдаващия я с леко разтворени крака и ръка, пъхната във вагината й. В същото време жената правеше фелацио на мъж, който почти напълно, но не съвсем, оставаше извън картината.

Уедър долови особения тон на възклицанието и се приближи да надзърне.

— Голяма е. — Погледна Рай. — Откъде я взехте?

— През ноември една жена, на име Емили Патън, минавала по закрития мост на Уошингтън авеню на път към университетската библиотека на западния бряг. Било към шест часа сутринта, още съвсем тъмно, и наоколо нямало почти никакви хора. Видяла рисунката на една от стените — нали се сещаш? Онези вътрешните, по които студентите рисуват разни знаци и окачат плакати и тям подобни.

— Да, продължавай — настоя Лукас.

— Както и да е, видяла плаката и още два като него. Работата е там, че разпознала жената. — Каролин почука с пръст по лицето на рисунката. — Предположила, че няма да се зарадва на тези рисунки, и ги откачила всичките. Имало общо три и според мен трябва да са били закачени няколко минути преди тя да мине, защото иначе някой би ги отмъкнал набързо. Били залепени с тиксо.

— Някакви отпечатъци от пръсти върху тиксото? — попита Лукас.

— Не, но ще се върна на това — отвърна Рай. — Както и да е, Патън се чувствала неловко и не знаела как да попита другата жена за тях — посещавали някакви лекции заедно, но не се познавали особено добре.

— Как се казва? — попита Уедър. — Жената на рисунката?

— Бевърли Ууд — съобщи Каролин. — Накрая Емили отишла при нея, два-три дни по-късно, и й казала: „Знаеш ли, че някой беше закачил рисунки с теб?“. Жената не знаела нищо и Патън й ги показала, при което Ууд направо се втрещила. Дойдоха при нас заедно. Работата е там, че Бевърли твърди, че никога не е позирала за такива рисунки. Всъщност имала само две сексуални връзки през живота си — и двете краткотрайни. Сексът бил съвсем традиционен. Никакви снимки или рисунки, никакво размотаване без дрехи.

— Звучи доста скучно — отбеляза Лукас.

— Там е работата — съгласи се Рай. — Не е от жените, които биха позирали така.

— Проверихте ли мъжете? Бившите й гаджета?

— Да — кимна Каролин. — И двамата отричат всичко и изглеждат сравнително свестни момчета — дори Ууд потвърди. Никой от тях не се е занимавал с рисуване… а който е направил тези рисунки, изглежда, рисува доста добре. Поне според мен е много добър художник.

Отново погледнаха рисунката: наистина бе дело на способен художник, който и да бе той.

— Дали това всъщност е Ууд? Може би е някакъв обобщен образ?

— Не. Тази малка неравност на носа… Има същата бенка до окото. Трябва да я видите и да поговорите с нея, за да се убедите. Тя е.

— Добре — съгласи се Лукас. Отдръпна се от масата и погледна Суонсън. — Нещо друго? Казвате, че това е станало през ноември?

— Аха. Проверихме за отпечатъци и се оказа, че няма други, освен на Патън и Ууд. Значи този, който е нарисувал това, е знаел, че някой може да провери за отпечатъци. Действал е внимателно.

— Проверихте ли и двете жени? — попита Уедър. — Може да е някаква форма на ексхибиционизъм.

Каролин отхвърли тази версия:

— Мислихме и за това… но трябва да разберете, че дори не бяхме сигурни дали е извършено някакво престъпление. Както и да е, проверихме ги. Или по-скоро бяхме започнали, но междувременно двете се разприказвали за тази история и „Дейли Минесотън“ публикува статия за случая. Изпратиха едно младо репортерче и с разрешението на Ууд им разкрихме някои подробности. Смятахме, че най-вероятният извършител е от факултета по изкуствата и че някой би могъл да разпознае стила му. Така се сдобихме с тези.

Рай разгъна още два листа хартия, и двата по-малки от първия и намачкани, сякаш са били пъхнати в плик. Едната рисунка бе на жена, мастурбираща с вибратор. Другата бе на гола жена, облегната на врата, с широко разтворени бедра пред погледа на наблюдаващия.

— Били изпратени по пощата на две студентки от университета, едната — през юни миналата година, а другата — в края на август или началото на септември. Не са съобщили за тях в полицията. Едната помислила, че е глупава шега на някой от приятелите й художници, и дори сметнала, че рисунката е доста сполучлива.

— Трябва да е рисунката с вратата — отбеляза Уедър, като носеше чашите с кафето.

— Да, малко жени биха харесали рисунката с вибратора — кимна полицайката. — Както и да е, тази жена — докосна рисунката с мастурбацията — твърди, че не само никога не е позирала гола, а че изобщо никой не я е виждал гола, освен съученичките й в съблекалнята по физическо в гимназията. Никой — нито мъж, нито жена. Още е девствена.

— Хм — изсумтя Лукас. Погледна трите рисунки. Нямаше съмнение, че са от един и същ художник. — Странна работа. — Отново погледна Суонсън. — И?

— Удушеното момиче, което изровиха миналата неделя… Аронсън? Това беше в досието й, бяхме го намерили в едно чекмедже на бюрото й. Честно казано, всички бяха забравили за него, освен Дел. — Суонсън разви още една рисунка. Жена, възседнала стол, с широко разтворени крака и повдигнала с длани гърдите си. Позата бе сравнително по-малко порнографска от първите две, но нямаше съмнение, че е дело на същата ръка.

— Охо! — възкликна Лукас.

— Не знаехме за другите рисунки, защото с тях са се занимавали в отдела за сексуални престъпления — обясни Суонсън. — Дел ги видял, като се отбил да си поговори с Каролин, и си спомнил за рисунката в досието на Аронсън. Извадихме я днес следобед и ги събрахме на едно място.

— Маниак — каза Рай.

— Така изглежда — кимна Лукас. — Е, какво искате? Повече хора?

— Чудехме се дали няма да се включиш и ти, да хвърлиш един поглед.

— Малко съм зает.

— О, глупости! — възкликна Уедър. Погледна Суонсън и Каролин. — Толкова скучае, че се размечта да наеме платноходка. — А на Лукас каза: — Така ще има какво да правиш до залез-слънце.