Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жертва (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chosen Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024)

Издание:

Автор: Джон Сандфорд

Заглавие: Избрана жертва

Преводач: Дори Габровска

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Виктория Петрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-0190-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15539

История

  1. — Добавяне

23.

Барстад не можеше да им съобщи друго освен собствените си впечатления. Катар бил способен на насилие. Тя уточни:

— Понякога правим доста груб секс. — Но добави, че не е имало и намек за нещо повече.

— Когато казвате „груб секс“, значи ли, че ви насилва? — попита я Лукас.

— Не, обикновено аз съм тази, която го предлага — каза Елън. — Той няма голямо въображение.

— О! — Лукас внимателно избягваше да погледне Дел.

— Ами ако го разпитам за това? Дали е убивал хора. Не може ли вие да сложите подслушвателни устройства в апартамента? Мога да го извикам тук и да го попитам, а вие да запишете всичко.

— Това може да е малко прибързано — изведнъж да започнете да задавате въпроси — рече Дел. — Особено, ако това го ядоса и той вземе ютията и ви удари по главата с нея. Ние можем да влезем бързо, но не чак толкова.

— Не съм такава глупачка — каза Барстад. — Ако видя, че се готви да направи нещо, ще се разпищя. Той не носи оръжие. Повярвайте ми, знам го със сигурност. Не носи дори и джобно ножче.

— Изглеждате доста навита да участвате в това — отбеляза Дейвънпорт.

— Ами интересно е. Вие смятате, че може да е убил майка си, така че имам желание да помогна.

— Не е само това — рече Лукас.

— Ако сте гледали по телевизията историите за убиеца, когото наричат Гробаря… — обясни Дел.

Тя се изправи.

— Шегувате се. — Пое си дълбоко дъх. — О, боже!

— Той е жесток човек, ако е убиецът — поясни Лукас.

— Ами да го пипнем тогава — каза Барстад ентусиазирано. — Мога да го доведа тук. Може да измислим какво да му кажа, дори да го насоча към тази тема или направо да го попитам.

Дейвънпорт кимна:

— Ще обмислим този вариант. Оценяваме желанието ви да помогнете.

— Онези жени, убити от Гробаря. По телевизията казаха, че си падал по определен тип външност. Замислих се за това, защото… — Наведе глава и се огледа.

— Да. Вие сте същият тип. Точно — увери я Дел.

Говориха още известно време за възможността да сложат подслушвателни устройства в апартамента.

— Ако се получи… наистина проверяваме и най-незначителната подробност, така че това ще ни бъде от полза — обясни й Лукас. — Но не бихме направили нищо без ваше съгласие.

— Но този човек е маниак — каза Барстад. — Трябва да го заловите. Ако това е начинът да го направите… мога да ви помогна. Звучи… добре.

Дел сви рамене и погледна партньора си.

— Мисля, че си струва да опитаме.

Съгласиха се да опитат, като се постараят да организират всичко възможно най-бързо. Дейвънпорт предложи, докато не подготвят капана, Елън да не стои в апартамента и да не се свързва с Катар.

— Например обади му се сега и му кажи, че трябва да заминеш някъде — да речем, в Чикаго — на някакво изложение на тъкани. Кажи му, че ще се върнеш утре.

Тя се съгласи и в присъствието на полицаите се обади в дома на Джеймс, попадна на телефонен секретар и остави съобщение.

— Слушай, обаче наистина, наистина искам да се видим утре. Можеш ли да дойдеш у нас утре след лекцията си в един? Така ще можем да излезем да купим вино заедно. Изкарах още малко пари — защо да не ги изхарчим… — И затвори.

— Дотук добре. А сега трябва да се махнеш оттук — нареди Лукас. — Вземи си някакви дрехи, ще дойдеш с нас и ще ти намерим място, където да отседнеш.

— А какво ще правите с апартамента ми? — попита тя. — Кога ще сложите подслушвателните устройства?

— Ако решим, че ще действаме, вероятно ще ги поставим днес следобед или утре сутринта. В противен случай, ще те държим настрана от него, докато не го заловим. Не искаме да те излагаме на риск.

— Работя в една книжарница вечер. Може ли да им се обадите и да обясните, че ще отсъствам?

— Да. Ще се погрижим за това.

Елън извади една чанта, приготви багажа си за десетина минути и тръгнаха заедно със служебната кола. Докато пътуваха, Лукас се обади на Марси, която резервира стая в хотел „Радисън“. Настаниха Барстад там, предупредиха я да не излиза и потеглиха.

— Това е най-странната жена, която съм срещал някога — сподели Дел, след като тръгнаха от хотела. — Каква е вероятността тя да остане в стаята си?

— Твърди, че Катар не обича да излиза, така че… не знам. Би трябвало да нямаме проблеми с нея — каза Лукас. Пътуваха мълчаливо известно време, после той добави: — Надявам се.

— Може би трябваше да пратим някого при нея.

— Ще говоря с Марси. Може би довечера… Малко й хлопа дъската.

Когато се върнаха в офиса, Лукас попита Марси:

— Някакви новини от Лейн?

— Каза, че Катар има лекция. Ще се опита да го открие и да го снима. Ако не успее в колежа, ще пробва край дома му.

— Катар не трябва да го забележи.

— Казах му. Той го знае. Таусън се обади. Иска да говори с теб. И Уедър звъня.

— Да няма някакъв проблем с Таусън? — Рандъл Таусън беше окръжният прокурор.

— Разказах му всичко — обясни Марси. — Малко е притеснен, че точно Ранди ще идентифицира Катар. Казва, че е доста проблемен като свидетел.

— Разбира се, но ние имаме твърди доказателства. Намерихме пръстена в апартамента му.

— Обади му се.

— Добре, но искам да се погрижиш за нещо друго… — Разказа й за Барстад и апартамента й и за възможността да я използват като примамка, за да устроят капан на Катар.

— Добре, ще се заема с това. Най-добре първо да говоря с нея и да намерим място, от което да провеждаме наблюдението.

Лукас се огледа.

— Къде е Маршъл?

— Отиде си вкъщи. Ще се върне, но трябвало да свърши някаква работа.

— Добре. Аз ще се обадя на Таусън. — Докато набираше номера, наблюдаваше как Марси се движи из офиса. Движенията й бяха нормални, болката вече не се забелязваше на лицето й, макар че от време на време тя минаваше по-внимателно покрай някое бюро или шкаф, сякаш още усещаше пораженията върху ребрата си. „Може би художникът й се отразява добре“, помисли си Лукас. Последните два-три дни беше весела, за пръв път от доста време.

 

 

Рандъл Таусън не бе лош окръжен прокурор, както някои други, но си имаше своите приоритети — например да бъде преизбран. Не му харесваше да губи битки в съда, особено ако са подробно отразявани от медиите, които неминуемо биха заявили, че е оставил един сериен убиец да се изплъзне между некомпетентните му пръсти. Даже и когато имаше доказателства, той искаше повече.

— Виж — каза той. — Марси ми изложи всичко съвсем ясно и оценявам косвените доказателства и фактите, подкрепящи тезата — като справката от колежа му. Но на този етап, ако не накарате Уиткоум да свидетелства, не можете да пипнете Катар. А Уиткоум не е надежден. Когато осъзнае, че може да остане в инвалидна количка до края на живота си, може да загуби всякакво желание да ви помогне. Пък и какво му е направил Катар?

— Знам. Работим по още една линия — съобщи му Лукас и описа отношенията между Барстад и Катар. — Тя ни оказва съдействие. Ще сложим бръмбари в апартамента й и ако той се разприказва, може да се окаже, че Ранди не ни трябва.

— Добре. Колкото повече доказателства, толкова по-добре. Все пак не изоставяйте Уиткоум. А с тази Барстад, ако запишете признанието му на касета и Уиткоум също го идентифицира, с Катар е свършено.

— А ако не каже нищо?

— По дяволите… ще изчакаме Уиткоум и ако той го разпознае, арестувайте Катар. Щом го приберем и влезем в дома му, ще пипнем компютъра му и всичко останало и има вероятност да намерим още нещо.

— Точно това си мислех — кимна Лукас.

— Защото има само нещо по-лошо от това да изгубим на процеса: той да убие още някого, докато ние душим около него.

— И особено ако медиите научат.

— Точно това си мислех — каза Таусън.

 

 

Уедър се беше обадила да пита дали ще излязат на вечеря.

— Случват се разни неща — обясни й Лукас. — Ще се прибера, ако мога, но най-добре не разчитай на това.

— Ето. Звучиш по-весело, отколкото през цялата зима.

— Да, ами… става напечено. — Падаше си по напечените ситуации. Говориха още няколко минути и после Лукас забеляза, че Марси му прави знаци, и приключи разговора: — Трябва да вървя. Викат ме.

— Тогава тръгвай.

Марси действаше бързо по задачите си.

— Джим Гибсън е свободен. Ще мине през „Радисън“ да вземе ключовете на Барстад и после ще отиде в апартамента й, за да го огледа. Елън каза, че в съседство има някакъв офис на „Калвър Сейлс“, където е удобно да се разположим. Току-що се чух със собственика, казва се Дейв Калвър и иска да говори с теб, преди да се съгласи.

— Ще хапна набързо и ще се върна там — каза Лукас. — Гибсън тръгна ли вече?

— Скоро ще пристигне.

Той отиде до кафенето, взе си пудинг от тапиока и чаша кафе, прегледа сутрешните вестници и отново пое навън. Гибсън стоеше до колата си на паркинга пред апартамента на Барстад. Когато зави и паркира, Лукас видя, че тя е пред вратата и отключва.

— По дяволите! — Какво правеше тя там?

— Каза ми, че сте се уговорили да дойде — отвърна Гибсън на неговия въпрос. — Не трябваше ли?

— Ще стане сложно, ако Катар се отбие за едно следобедно забавление — каза Дейвънпорт.

Вътре Елън се оправда:

— Все едно трябваше да се върна. Забравих си някои неща. Не мога да си измия косата с хотелския шампоан. Не се знае какво има в него.

— Но никой не трябва да те вижда.

— В момента Джеймс има лекция — обясни им. — А и не би дошъл чак дотук, без да се обади предварително, така че… — Сви рамене, усмихна се и предложи: — Хайде, ще ви представя на Дейв Калвър. Той е приятен човек.

— С какво се занимава?

— Продава големи ножове и месомелачки на разни ресторанти.

Калвър беше едър набит мъж, наближаващ шейсетте, и имаше мургаво четвъртито лице и сталински мустак. Когато влязоха, той беше в задната част на офиса си и късаше картонени кутии. Отзад се чу звънец и Барстад извика:

— Хей, Дейв, аз съм. И полицаите.

Стояха в малка приемна с три кресла и ниска масичка. Отгоре бяха разпръснати три списания за лов на елени, едно за четириколки, смачкан брой на „Ню Йоркър“ и брошури за автоматичните резачки за месо.

Калвър се подаде, каза на Елън:

— Здрасти, сладурано — и се представи на Лукас. Детективът се здрависа с него и му обясни какво искат да направят. — Лудата госпожица Одеяло ще се забърка ли в неприятности? — попита Калвър.

— Точно затова трябва да бъдем наблизо — обясни Лукас. — Не вярваме той да извади оръжие, но за всеки случай…

— Добре — съгласи се Дейв. — Единственият ми проблем е, че не искам да си имам разправии с някоя банда, която после да се върне и да разпердушини офиса ми. Отзад имам оборудване за четвърт милион.

— Само един човек е — каза Дейвънпорт. — Не е свързан с никого. Ако го пипнем, няма да се покаже от затвора поне през следващите трийсет години.

Калвър кимна:

— Добре, можете да използвате офиса ми. А ако имате приятели в ресторантьорския бизнес, дайте им визитката ми.

 

 

Магазинът на Калвър беше разделен на три: приемната отпред, която бе съвсем малка, два офиса зад нея и голям склад най-отзад. Гибсън ги огледа, измери, говори с Барстад, направи още няколко измервания и накрая избра един от средните офиси.

— Ако се наложи, мога да мина направо през стената — тук и тук, без да нанеса трайни щети — обясни той на Калвър. — Съгласен ли сте?

— Няма проблем… Ще си преместя нещата.

— Ще се чува ли достатъчно добре? — попита Лукас.

— Би трябвало да се чува чудесно — отвърна Джим. — Когато сложа микрофоните, и хлебарка няма да може да се промъкне незабелязано. Няма да ни трябват предаватели — ще използваме кабели. Дигитален звук. Искате ли и камера?

— Не знам. Има ли проблем с камерата? — попита отново Дейвънпорт.

— Така е по-рисковано — каза Гибсън. — Мисля, че мога да я поставя така, че той да не я види — в голямата стая във всички случаи, в спалнята или банята няма подходящо място — но си остава рискът Катар да я забележи. Щом камерата може да го види, и той може да види камерата. Поне обектива.

— Виж какво можеш да направиш.

— А съществува и въпросът с неприкосновеността на личния живот — добави Джим.

Барстад беше наблизо и попита:

— В какъв смисъл?

— Ако ти… се опитваш да го съблазниш… и след като сте спали заедно, той може да очаква някакъв физически контакт. Звукът е едно нещо, образите — съвсем друго.

Тя поклати глава:

— Действайте. Не се срамувам от тялото си.

И двамата я изгледаха. Лукас поклати глава и каза на Гибсън:

— Както решиш.

Когато приключиха и оборудването бе изпробвано, Дейвънпорт погледна часовника си и заяви:

— Свършихме за днес. Джим, ще ти бъда благодарен, ако закараш Елън до хотела. Всички трябва да се върнем тук, по местата си, утре по обед. Елън, двамата с теб можем да обсъдим тогава подхода ти към Катар: помисли какво можеш да кажеш, аз също ще помисля и утре ще уточним всичко. Нали? Всички ли знаят какво да правят?

Всички знаеха.

 

 

Лейн се обади по-късно във връзка с Катар.

— Изпуснах кучия син: тук има твърде много врати, по дяволите, и така и не разбрах откъде мина. Не си е вкъщи. Но вече го видях, знам кой е и ще го изчакам пред дома му. Ако се върне много късно, ще дойда пак рано сутринта. Утре със сигурност ще успея.

— Възможно най-скоро.

— Знам, знам.