Андрю Лейн
Черен лед (9)

Глава 9

На масата настъпи неловко мълчание.

— Смяташ да отидеш в Москва? — попита изумен Шерлок. — В Русия?

— Опасявам се, че да — отвърна Майкрофт.

— Но на теб ти се завива свят, ако отидеш по̀ на север по „Оксфорд стрийт“!

Големият Холмс се усмихна, но усмивката му беше от онези тъжни жестове, които се опитваха да прикрият вътрешната болка.

— Няма значение, че не желая да отида в Русия. Трябва да го направя. Трябва да отида. Личното ми удобство не е от значение.

— Не разбирам — възпротиви се Шерлок.

— Аз — да. — Еймиъс Кроу кимна едва. — Как очакваш подчинените ти да ти имат доверие и да следват заповедите ти, ако смятат, че ще ги изоставиш още при първия случай, в който попаднат в беда?

— Точно така. Хората, с които разполагам по целия свят, трябва да знаят, че не съм вятърничав работодател. Когато се разрази буря, а такава винаги идва, ще стоя под дъжда заедно с тях. — Майкрофт потрепери. — Колкото и неприятно да е това.

— А и си любопитен — отбеляза Шерлок.

— Любопитен?

— Да разбереш каква е истината. Искаш да узнаеш кой се опита да те натопи за убийството и каква е ситуацията с продажбата на земята.

Големият Холмс сви рамене.

— Признавам желанието си да науча за настоящото положение на тези неща. Несигурността е едно от нещата, които ненавиждам. Тя е като болящ зъб.

Семейството, което Шерлок наблюдаваше по-рано, стана от масата. Младежът ги гледа известно време. Майката проверяваше дали децата са закопчани и в приличен вид, а бащата тръгна напред. Дали бяха дошли, за да разгледат забележителностите на Лондон, или да се видят с някое приятелско семейство? Възможно беше само да минават оттук напът за някое друго място. Вероятно щяха да се отправят към гарата, където да хванат влака си. Без значение какви бяха плановете им, Шерлок изпита ревност. Не можеше да си спомни собственото му семейство някога да е било такова — нормално, обикновено. Нямаше как, баща му постоянно беше на път с армията, а майка му беше на легло. Никога нямаше време да седнат на масата и просто да бъдат… семейство.

— Значи, няма да се виждаме известно време, както не се виждаме с татко — прошепна той.

— Освен ако не дойдеш с мен.

За втори път през последните няколко минути Шерлок остана безмълвен.

— Аз? — попита най-накрая. — Да дойда с теб? В Русия?

Майкрофт гледаше, изпълнен с желание, остатъците от закуската си.

— Вероятно ти ще успееш да му го обясниш по-добре — измърмори на Кроу той. — Мисля, че не се изразих достатъчно ясно.

— Самият аз не мисля, че разбирам. — Изражението на американеца беше сурово. — Вероятно ще можеш да го обясниш по-добре и на двама ни.

— О, добре. Шерлок вече се замеси в тази работа. Ако замина за Русия, то тогава най-добрият начин да ме отклонят от пътя ми, да ме върнат или дори да ме спрат да замина, е като го заплашат. Ако го отвлекат и да речем, ми изпратят част от ухото или кутрето му в пакет, то няма да съм способен да продължа с разследването. Трябва да осигуря безопасността на брат си — следователно трябва да го взема с мен.

Шерлок докосна ухото си. Не му харесваше идеята то да бъде отрязано и изпратено на Майкрофт.

— Ти не си човек на действията — отбеляза Кроу. — Убеден ли си, че можеш да се справиш с евентуални нападатели?

— Ще взема помощ със себе си — отвърна големият Холмс. — Един от другите ми агенти, който да ни пази. И да ни осигури добро прикритие. Тримата ще пътуваме заедно.

— Какво означава „добро прикритие“? — попита Шерлок, който все още се опитваше да възприеме мисълта, че Майкрофт иска да го вземе със себе си в Русия. Не знаеше кое го изумява повече — да отиде в тази страна или да пътува с брат си.

— Това означава, че ще пътуваме инкогнито — под прикритие, ако така ти харесва повече. Един сравнително старши служител на Форин Офис не може просто да отиде без предизвестие в Русия, не и без да предизвика международен скандал. Не, ще се наложи да използваме фалшиви самоличности. Ще трябва да си измислим фалшиви истории. Трябва да сме част от едно цяло, от по-голяма картина, за да не може никой да ни заподозре.

— Вече си решил каква да е тази по-голяма картина — констатира Кроу.

— Така е. Разработих план, докато пътувах с каретата от клуб „Диоген“ до хотела.

— Наел си файтон? — изненада се Шерлок. — Та пътят е едва десет минути ходене пеша! Две минути с файтон!

— Така е. Достатъчно време за мислене. Ако вървях, щях да съм толкова съсредоточен в избягването на другите пешеходци, коне и какво ли не още, че нямаше да имам никакво време за мислене.

— Какъв е планът? — попита Кроу.

Майкрофт набоде парче наденица с вилицата си.

— Преди няколко седмици поискаха от мен да дам разрешение на една британска театрална трупа да пътува за Москва, където да изнесе поредица от представления на големите руски семейства — Шекспир, Марлоу, Бен Джонсън и други. Дадох им разрешение, тъй като посещението им беше поискано през руското посолство и защото ще подобри артистичните взаимоотношения между нашите две страни — или поне, ако представленията наистина са толкова добри, колкото ги изкарват. Миналата седмица научих, че пътуването трябва да бъде отменено, защото управителят се е разболял — имал оплаквания от сърце и бил приет в болница, а основният им цигулар бил арестуван за пиянство и непристойно поведение. Струва ми се, че задълженията на управителя не са толкова трудни, предвид че се състоят в плащането на сметките и в следенето на служителите да изпълняват задълженията си.

— А музикантът? — попита Кроу. — Откъде ще намериш такъв?

— Един от агентите ми е много добър цигулар — отвърна Майкрофт, който се беше съсредоточил върху чинията си. — Ще го помоля да ни съдейства.

— Ами аз? — попита Шерлок.

— Момче за всичко и помощник зад сцената. Доколкото разбрах, хората зад сцената никога не са достатъчно, когато трупата е на турне.

— Но… — Умът на младежа изпреварваше мислите му. — Но кога? Как?

Майкрофт лапна още едно парче от наденицата и задъвка.

— Що се отнася до „кога“ — отвърна най-накрая, — предлагам да тръгнем възможно най-скоро. Смятам, че всички в театралната трупа ще бъдат щастливи, че Форин Офис им е помогнал за турнето, като е намерил заместници на липсващите им хора. Пътуването им вече е уредено. Доколкото си спомням, планираха да заминат през следващите няколко дни и имаха намерение да изпратят писмо на домакините си, за да ги уведомят за отменянето на турнето. Да се надяваме, че още не са го изпратили, иначе ще ми се наложи да мисля нов план. Що се отнася до „как“, ще плаваме до Франция, а след това ще хванем влак до Москва. По мои сметки пътуването ще отнеме от четири до пет дни. — Големият Холмс взе парче хляб и го намаза с масло. — Ще уведомя леля и чичо, че двамата с теб ще пътуваме няколко седмици. Сигурен съм, че няма да имат нищо против. Пътуванията разширяват мирогледа. Трябва да се погрижа за някои неща, а през това време ти предлагам, Шерлок, да отидеш до „Чаринг Крос Роуд“ и да потърсиш книги за руската история и култура. Руснаците са много различни от нас — и определено са много различни от американците. — Кимна към Кроу.

— Но нека те запозная с някои факти, които може да са ти от полза — продължи Майкрофт. — Русия е най-голямата страна в света. Ако измериш площта й на кой да е глобус, ще установиш, че тя заема почти една седма от наличната земя, но по-голямата част от тази земя са вечно замръзнали полета — руснаците ги наричат тундра. Най-доброто ни предположение е, че царят властва над шестдесет и пет милиона субекти — цифра, която може да те замае, особено като имаш предвид, че всички тези хора принадлежат на сто и шестдесет отделни раси и племена, говорят на сто и десет различни езика и диалекта и са отдадени на тридесет и пет различни религии. Русия е един отделен свят в света ни. На това място отиваме.

— Но… — започна Шерлок — … аз дори не говоря руски!

— Това няма да е проблем — отвърна успокоително Майкрофт. — Разполагам с информация, че повечето от знатните родове, включително всички придворни на царя, говорят свободно френски. Самият аз знам перфектно езика, а предполагам, че и твоят френски се е подобрил през последните няколко месеца от прекараното ти в тази страна време. Вероятно няма да имаме никакви проблеми да се впишем.

Шерлок погледна Еймиъс Кроу.

— Ами мистър Кроу? Не мисля, че говори френски.

— Да, то и английският му не е сред най-добрите — измърмори Майкрофт и погледна брат си с изпълнен с емоции поглед, който младежът не разбра веднага, но след няколко секунди осъзна, че е съжаление. — Опасявам се, че мистър Кроу няма да ни придружава. Това пътуване е за теб, мен и цигуларя, когото имам намерение да призова.

— Но защо?

— Както сам отбеляза, мистър Кроу не говори френски или руски. Не разполага с никакви качества, които една пътуваща театрална трупа може да използва. Освен това или трябва да вземе със себе си прекрасната Вирджиния и да увеличи групата ни на пет души, или трябва да намери някого, който да се грижи за нея за няколко седмици. Освен това се откроява сред всяка тълпа, което би било проблем, ако желаем да пътуваме инкогнито.

— Не го мисли — заяви Кроу. — Бездруго не очаквах да съм част от това малко пътуване. Ти върви и се забавлявай.

Стомахът на Шерлок се сви.

— Но аз искам да дойдеш с нас.

— Проблемът с живота е — отбеляза Майкрофт, — че рядко получаваме онова, което искаме или от което имаме нужда. Чувал съм, че бог не ни дава неща, с които няма да можем да се справим. Моят опит ми показва, че това не е така и че просто служи като механизъм на религиозните хора да приемат неприемливото. Животът е труден и можем само да се надяваме да оцелеем в него.

— Виждам, че уроците продължават — отбеляза тихо Кроу.

Майкрофт му хвърли бърз поглед.

— Момчето трябва да се учи.

Американецът си пое дълбоко въздух, очевидно искаше да смени темата.

— Какво ще правим с музея? Ще продължим ли да го разследваме?

— Уведомих полицията за ролята му в този случай и също така назначих допълнително… тайно… разследване, чрез определени механизми в правителството, но силно се съмнявам да намерим нещо там. Вероятно виновните са го използвали като удобно място за срещи, като в такъв случай просто е трябвало да си тръгнат през предната врата, или имат някакъв кабинет и са взели всичко в момента, в който двамата с Шерлок сте проникнали вътре. И в двата случая няма да намерим никаква полезна информация. Имаме си работа с много професионална група.

— Не мислиш ли, че целият музей е само параван на онзи, който те натопи? — попита младежът.

— Искрено се съмнявам. Музеят е публично начинание. Не, подозирам, че или е бил място за срещите на злодеите, или някой от персонала е член на тяхната организация. Просто ще си изгубим времето. — Майкрофт лапна последното парче от намазаната с масло филийка, дъвка го известно време и накрая въздъхна доволен. — Вече мога да започна деня след тази добра закуска. — Извади часовника от жилетката си и го погледна. — Още час до обед. Времето е достатъчно, за да започна с подготовката за пътуването ни. Шерлок, мистър Кроу — предлагам да се срещнем в клуб „Диоген“ около един часа. — Стана от стола си с известно затруднение и добави: — Вероятно някой би бил така добър да ми повика файтон.

Кроу и Майкрофт застанаха на тротоара, а Шерлок реши да остане сам. Главата му беше претъпкана с възможности и му трябваше малко време, за да ги подреди.

— О, Шерлок!

Младежът се обърна. Брат му махаше.

— Какво има? — попита той и се върна при двамата мъже.

— Ще имаш нужда от пари. — Майкрофт му подаде три монети. — Ето ти три гвинеи. Пази ги и си купи дебели дрехи.

Шерлок тръгна сам, мина през „Пикадили Съркъс“, площад „Лестър“ и долната част на „Чаринг Крос Роуд“. Улиците бяха претъпкани с хора по тротоарите и коне, каруци и файтони по пътя. Това бяха само няколкостотин души и се чувстваше премазан от тях, а какво ли щеше да е в страна с шестдесет и пет милиона? Ако само в Русия имаше шестдесет и пет милиона души, колко бяха в целия свят? Тези мащаби направо го замаяха!

От двете страни на улицата беше пълно с книжарници, магазини за какви ли не боклуци и заложни къщи и Шерлок прекара доста време в претърсване на кутиите пред тях и на рафтовете и шкафовете вътре. Позволи на ума си да се рее, без да го насочва в някаква определена посока.

Намери няколко книги за Руската империя, избра двете, които му се сториха най-добри, и ги купи. Също така се заинтересува от една кутия с ключалки за врати, катинари и ключове, за които собственикът го предупреди, че не са подредени. Нямаше никаква гаранция, че някой от ключовете ще пасне на някоя от ключалките; продавачът ги продаваше на късмет. Шерлок се зачуди дали, ако разполагаше с няколко катинара, с които да експериментира в свободното си време, нямаше да се научи да ги отключва. Това беше едно умение, което можеше да се окаже много полезно в бъдеще. В интерес на истината щеше да му бъде много полезно дори през изминалите няколко месеца.

Най-накрая заряза кутията с ключалките и си тръгна. Винаги можеше да се върне за тях.

Продължи по „Чаринг Крос Роуд“, прекоси „Кеймбридж Съркъс“ и стигна до началото на „Тотнъм Корт Роуд“. Още магазини, но тук поне улицата беше по-широка и имаше повече място за преминаващите коне и файтони. Хвърли разсеян поглед на една от заложните къщи, като знаеше, че почти е станало време да се връща, ако искаше да стигне до клуб „Диоген“ навреме. Очите му се спряха на калъф за цигулка, прибран отзад.

Шерлок внимателно го свали и издуха праха от него. Отвори капака и рязко си пое въздух, когато видя цигулката вътре. Беше стара… стара и красива. Лакът й беше тъмночервен, покрит с тънки пукнатини като паяжина, и f-образните й отвори бяха леко накриво, но имаше нещо в този инструмент, което му говореше. Призоваваше го. Взе го с дясната ръка за грифа и го претегли на другата си длан. Балансът на тази цигулка изглеждаше по-добър от онази на Руфъс Стоун, на която беше свирил на кораба „Скотия“ на път за Ню Йорк. Положи извитото тяло на цигулката на предмишницата си и подръпна струните. Звукът изпълни заложната къща — кънтящ и продължителен. Настройката беше ужасна, но имаше нещо в тона, някаква сложност, която го плени. Не беше просто чист звук, беше топъл и изразителен. Прокара пръст по инструмента. Имаше чувството, че докосва кадифе.

— Имаш набито око — разнесе се сух като прах глас.

Шерлок се обърна. Рафтът пред очите му беше изместен на една страна и той го заобиколи, за да види един толкова стар и крехък човек, че по-силен повей на вятъра би го издухал. Той седеше зад бюро, затрупано с купчини книги и други предмети. Носеше черно кепе и гледаше младежа през чифт очила, които бяха сложени в горната част на носа му и предпазени от падане чрез верижка около врата му.

— Извинете?

Старецът се раздвижи в мрачната ниша, в която се беше разположил.

— Донесох тази цигулка от Краков преди много години. Баща ми я спечели на карти, можеш ли да повярваш? Пътувала е с нас през по-голямата част от Европа, а сега трябва да я продам, за да си купя храна и дърва, въпреки че много ми се иска да я задържа.

— Прекрасен инструмент.

— Наистина е такъв, точно както е прекрасна съпругата ми, и свири като сън или поне така ми казват онези, които знаят как да свирят на нея. Самият аз свиря на пиано, понякога и на акордеон, но само като пия прекалено много.

Шерлок погледна в калъфа.

— Има ли лък?

— За теб имам — отвърна продавачът и размести няколко книги върху бюрото. — Някои казват, че лъкът е също толкова важен, колкото инструмента. Аз не съм толкова сигурен. Инструментът е произведение на изкуството, а лъкът е просто конски косми. Може би е важна породата на коня, не знам. Ах! — Старецът извади лък от едно скрито отделение и го подаде на младежа. — Давай, пробвай го!

Шерлок си спомни уроците, които беше вземал от Руфъс Стоун. Не се беше упражнявал, откакто се върна от Америка, защото нямаше цигулка, но му липсваха дисциплината на повтарящите се скали и спокойствието на разума, което му носеше постоянното стъргане по струните.

Настрои набързо инструмента, като дърпаше струните и въртеше ключовете, докато тоновете не станаха правилните. Вдигна го на рамото си и облегна брадичка на него. Това му се струваше толкова естествено. Сякаш беше създаден за него.

Постави лъка върху струните и мина по всяка от тях — сол, ре, ла, ми. Нотите звучаха като глас, който пееше в рая. Изпробва някои гами и се изненада колко бързо пръстите му си припомниха какво трябва да правят.

Когато свали цигулката, забеляза сълзи в очите на стареца.

— Мина доста време, откакто някой е свирил на нея — каза той. — Опасявах се, че с годините и изминатите разстояния звученето й се е влошило, но имам чувството, че звучи по-красиво от всякога — което не може да се каже за прекрасната ми съпруга, която пее като гарван.

— Как така различните цигулки звучат… толкова различно? — попита Шерлок. — Имам предвид, че каретата си е карета. Всяка има четири колела и се движи, когато бива дърпана. Трудно е човек да си избере от тях. Но цигулките — всичките изглеждат еднакво, малко или много, но не звучат така.

Старецът сви рамене.

— Ако попиташ трима цигулари, ще получиш четири различни отговора. Някои казват, че зависи от дървото, от което са направени. По-плътното дърво е по-добро, така говорят. Други твърдят, че венецианското дърво до Адриатическо море има най-мек тон. Трети заявяват, че няма нищо общо с дървото, а всичко зависи от лака и тайните съставки, които майсторите на цигулки са вложили в тях. Аз вярвам, че всичко е свързано с любовта. Един инструмент, направен за пари, ще звучи… — старецът размаха ръка напред-назад — … приемливо, но инструмент, направен с любов — той ще звучи красиво.

— Знаете ли кой е изработил този?

— Не. Този инструмент попадна в семейството ми неочаквано. Но има вложена много любов в създаването му, заедно с дървото, лепилото и лака — личи си, че е така.

— Колко… — Шерлок преглътна. — Колко струва?

— Седемдесет шилинга — отвърна бързо старецът. — Но тъй като разбираш от добри инструменти, ще ти го дам за шестдесет и пет.

— Мога да ви дам четиридесет и пет шилинга — отвърна нервно младежът, който знаеше, че разполага с три лири и три шилинга в джоба си. Това се равняваше на шестдесет и три шилинга, но искаше да му останат някакви пари, в случай че изникнеше нещо неочаквано.

Старецът килна глава на една страна.

— Споменах ли храната и дървата за огрев, които трябва да купя за семейството си?

— Сторихте го. Четиридесет и пет шилинга — повтори твърдо Шерлок.

— Ти си момче с каменно сърце. Петдесет и седем и това е крайното ми предложение.

— Петдесет — свали още младежът и осъзна, че е започнал да диша учестено.

Старецът въздъхна.

— Може би ще си купя дърва някой друг път, а тази вечер ще ядем студено месо и студена супа. Петдесет и пет.

— Съгласен.

Двамата се ръкуваха тържествено и Шерлок върна цигулката обратно в калъфа й, след което подаде трите гвинеи. Продавачът му върна пет шилинга ресто.

— Да се грижиш за нея — каза му той — и ако успееш да научиш нещо повече за историята й, върни се и ми разкажи. Ще ми е интересно.

— Ще го сторя.

Вратата на заложната къща се отвори и черна сянка падна върху пода. Част от рафтовете преграждаха задната част на магазина, така че нито Шерлок, нито старецът можеха да видят кой е влязъл, но преди собственикът да се е провикнал, чуха един глас да казва:

— Вле’е тука! Кълна са!

— Тря’аше да до’еш напра’о тука и да го спипаш — отвърна друг, по-плътен глас, който звучеше като търкащи се една в друга тухли. — Не тря’аше да ме чакаш.

— Ами ако не беш’ правилният?

— Тогаз нечие друго семейство щеше да тъжи таз’ вечер.