Андрю Лейн
Черен лед (3)

Глава 3

Пътуването до гара „Ватерло“ беше по-кратко, отколкото помнеше Шерлок. Кроу беше в чудесна форма през целия път и не спираше да прави заключения за различни хора, които идваха и си отиваха от купето им. Понякога, просто за да се пошегува с младежа, завързваше разговор с тези хора, за да ги накара да говорят за нещата, които вече беше казал. По-ранното неудобство между двамата заради Руфъс Стоун като че ли се беше изпарило.

Влакът стигна „Ватерло“, намали и спря на перона. Двамата слязоха и прекосиха гарата, за да потърсят файтон.

Шерлок беше запознат със суматохата на тази гара, но докато двамата с Еймиъс Кроу си проправяха път през гъстата тълпа от мъже с цилиндри, младежът си представи, че се движи през някакъв неприветлив район, в който от мрачни фабрики се издигат високи индустриални комини. Парата от влаковете, която се носеше около гарата, само подсилваше представата му. Това го подразни и той се опита да изгони образа от главата си. Не получаваше често подобни изблици на въображението и не му харесваше, когато се случеше. Нямаше логична причина цилиндрите на мъжете да го карат да мисли за индустриални комини. Това беше просто поетично сравнение, а не аналитично. Еймиъс Кроу не би го одобрил.

Макар че Руфъс Стоун вероятно би го сторил. Мисълта го стресна.

Кроу повика един файтон пред гарата. Нямаха багаж, тъй като щяха да останат само за през деня, затова се качиха бързо и се разположиха.

Файтонът беше като кутия на две колела. Файтонджията седеше отгоре, а конят беше впрегнат с кожен хамут и юзди, подскачаше и се тресеше по неравните улици на Лондон.

— Към клуб „Диоген“ — провикна се Кроу към файтонджията.

— Къде се намира това, старши? — попита мъжът.

— Карай към Адмиралтейството — отвърна той. — Когато стигнеш дотам, ще ти давам указания. — Намести се отново на мястото си, когато потеглиха. — Клубът съществува от около една година. Изглежда, брат ти е един от основателите му или поне така ми каза. Кръстен е на гръцкия философ Диоген Синопски. Диоген от своя страна е един от основателите на киническата философия, или цинизма, както става известна по-късно.

— Чувал съм думата „циници“ — каза Шерлок, — но не съм много сигурен какво означава.

— Циниците предполагат, че смисълът на живота е да водиш добър живот в хармония с природата, което на практика означава да се откажеш от всички обичайни желания, като богатство, власт, благополучие и слава, и да живееш простичко и без никакви притежания. Не мога да кажа, че не са прави донякъде, но ако всички сме като тях, ще спрем всякакъв индустриален прогрес в обществото. Циниците също така смятат, че светът принадлежи на всички поравно и че страданието е причинено от погрешни заключения кое е ценно, и от безполезните обичаи и нрави, които изграждат едно общество. — Кроу млъкна за миг. — Нямам представа какво общо има всичко това с брат ти и клуба, но трябва да си наясно, че в „Диоген“ има едно много важно правило. Никой няма право да говори. Нито дума. Единственото изключение е Стаята на непознатия, където предполагам, че ще ни посрещне брат ти. Ако ли не, ще прекараме един доста странен ден.

Файтонът се клатушкаше по Уестминстър Бридж и вниманието на Шерлок беше привлечено от лодките, които се движеха във всички посоки по мръсната кафява маса на реката.

— Диоген и Платон по едно и също време ли са живели? — попита той, защото си спомни книгата, която брат му Майкрофт му беше подарил, преди да замине за Америка — „Държавата“ на Платон.

— Да — отвърна Кроу, — и никак не са се разбирали. Някой път ще ти разкажа.

В северната част на реката файтонът зави наляво, а след това — надясно, по една широка улица с три платна. В горната й част Шерлок разпозна площад „Трафалгар“ с колоната на лорд Нелсън. Видя я и последния път, когато посети Лондон.

Няколко секунди по-късно файтонът спря. Двамата слязоха от него, а Кроу плати на файтонджията няколко пенса.

Все още се намираха на широката улица с три платна, но вече бяха в горната й част, където тя се извиваше на една страна, за да даде началото на още един път. В стената пред тях беше монтирана малка врата. На месингова табела отстрани пишеше „Клуб Диоген“ с наклонени букви.

Кроу почука с главата на бастуна си. След малко им отвориха. Той влезе първи, като наведе глава, за да не се удари в ниския щурц^[1]. Шерлок го последва.

Озоваха се в тесен коридор, чиито стени бяха покрити с дървена ламперия, а подът беше от мрамор. Стълбище водеше нагоре към първия етаж, а една отворена врата осигуряваше достъп до огромна стая, пълна със зелени кожени фотьойли. Тишината беше толкова тежка, че направо смазваше ушите на Шерлок. Тиктакането на часовник, скрит някъде в сенките, се носеше по целия коридор.

Мъжът, който отвори вратата, беше дребен и приличаше на невестулка. Той беше облечен в безупречна синя униформа на лакей и имаше външния вид на бивш войник. Шерлок не беше експерт, но човекът се поддържаше и ботушите му бяха толкова излъскани, че сигурно можеше да види лицето си, ако се погледнеше в тях. Кроу му подаде визитка. Мъжът я погледна, кимна и даде знак на двамата посетители да го последват в стаята — онази със зелените фотьойли. Те бяха заети от господа, които четяха вестници. Лакеят ги заведе до една врата в другия край на помещението. Почука на нея.

Няколко души вдигнаха глави от вестниците си и се намръщиха срещу източника на звука.

Шерлок се заслуша, но не чу никакъв отговор. Скастри се за собствената си глупост ако на никого тук не му беше позволено да говори, едва ли можеше да очаква някой да се провикне отвътре „Влез!“. Явно лакеят чакаше вратата да бъде отворена.

Нищо не се случи. Придружителят им почука отново.

Този път отвътре се чу боричкане. Нещо се удари във вратата. Отключи се резе и им отвориха.

Майкрофт Холмс застана на прага и блокира входа с внушителното си тяло. Изглеждаше объркан.

Вдигна ръка — като че ли имаше намерение да докосне челото си — и се изненада също толкова, колкото посетителите си, че държи нож.

Майкрофт погледна оръжието, сякаш никога досега не го беше виждал. Обърна се към стаята. Отстъпи настрани и Шерлок успя да види какво има вътре.

Стените на помещението бяха покрити с дървена ламперия като останалата част от клуба, но нямаше прозорци. В средата беше разположена голяма маса. Около нея бяха симетрично подредени тапицирани столове.

На един от тях седеше някакъв мъж. От напоената му с кръв риза и начина, по който невиждащите му очи се взираха в полилея на високия таван, можеше да се заключи, че е мъртъв.

— Майкрофт? — повика брат си Шерлок.

В клуба се разнесе вълна на изненада, последвана от неодобрително съскане, породено от безочливото му нарушение на правилата, но на младежа не му пукаше. Той просто искаше да разбере какво се беше случило.

Лакеят отстъпи назад с ококорени очи. Кроу щракна с пръсти пред мъжа, след което имитира надуване на свирка. Лакеят кимна, обърна се и се завтече.

Американецът сграбчи ръката на Шерлок, издърпа го в Стаята на непознатия и затвори вратата след тях. Младежът забеляза, че отвътре стаята е добре тапицирана, вероятно за да не позволява шумът от разговорите да притеснява останалите. Майкрофт се дръпна назад. Все още изглеждаше объркан, а в ръката му беше ножът.

— Въобще не… разбирам — заяви колебливо той.

— Мистър Холмс — извади го от унеса Кроу, — трябва да се концентрираш. Какво се случи? Разкажи ни всичко.

— Просто си седях… и ви чаках — отговори Майкрофт. Гласът му набираше сила, докато говореше. — Бях предвидил времето, в което щяхте да пристигнете предвид разписанието на влаковете и обичайния трафик между гара „Ватерло“ и клуба по това време на деня. Някой почука на вратата. Лакеят — Бринел — ми донесе една визитка на поднос. Очевидно някакъв джентълмен желаеше среща. Не знаех кой е, и тъкмо щях да го отпратя, когато забелязах, че на гърба на визитката имаше нещо написано. Думи, които… думи, които познавах от работата си. Важни думи. Обясних с жестове на Бринел, че трябва да доведе този мъж в Стаята на непознатия.

Майкрофт млъкна и се намръщи, сякаш се опитваше да си спомни нещо много трудно.

— Изчаках тук — продължи той. — Отново чух почукване на вратата. Вместо да се провикна, отидох и отворих. Такъв е обичаят тук, в клуб „Диоген“. Така се избягва ненужно говорене, което повечето членове намират за много неприятно. Един мъж стоеше отвън…

— Този ли? — попита Кроу и посочи отпуснатото на стола тяло.

— Да — отговори Майкрофт и потрепери. — Това е същият мъж. Поканих го вътре. Той влезе. Затворих вратата след него и…

Млъкна. Ръката му — онази, която не държеше ножа — се вдигна, сякаш искаше да докосне нещо на главата му.

— Това е всичко, което помня, преди да чуя ново почукване на вратата. Помислих, че изживявам един от онези моменти, които французите наричат дежа вю — вярваш, че ти се случва нещо, което вече ти се е случило. Отворих вратата с мисълта, че ще открия Бринел и посетителя отвън, но бяхте вие двамата. Обърках се. Обърнах се, за да потърся джентълмена, който желаеше среща. — Майкрофт посочи трупа в стола. — Открих го — продължи той, като в гласа му се усещаше завръщането на онази сухота, с която Шерлок беше много добре запознат, — но не и в състоянието, което очаквах.

— Мистър Холмс — започна Кроу, — с цел по-добро разбиране на ситуацията и защото безспорно това е въпрос, който полицията ще зададе, ти ли уби този човек?

— Нямам спомен да съм го направил — отвърна предпазливо Майкрофт.

— Предлагам отговорът ти да е просто „не“ следващия път, в който този въпрос ти бъде зададен. Не че ще ти е от особена полза. — Кроу въздъхна. — Познаваш ли добър адвокат?

— „Диоген“ разполага с такъв — отговори Майкрофт. — Бринел може да ви даде контактите му.

— В такъв случай каквото и да стане в близкото бъдеще, можеш да бъдеш сигурен, че ще наемем адвоката на „Диоген“ и ще работим с него по освобождаването ти.

Големият Холмс се обърна, за да погледне тялото.

— Може да не е толкова лесно — отвърна, изпълнен с болка, той. — Има безспорни доказателства, а в случая не е необходимо много, за да бъда обвинен.

— Не си го убил ти — заяви твърдо Шерлок. — Нямам представа какво се е случило тук, но съм сигурен, че не си ти.

Майкрофт се усмихна едва и потупа брат си по рамото.

— Благодаря ти. Имах нужда да го чуя.

Суматохата отвън ги предупреди за пристигането на полицията.

— Предлагам ти да оставиш ножа на масата — каза Кроу. — Никога не е добра идея да държиш нож, когато се появи полицията.

Майкрофт изпълни препоръката. Вратата се отвори и група мъже в сини униформи влезе вътре. Кроу пристъпи напред и прикри действията на големия Холмс.

— Тук е станало убийство — заяви той. — Тялото е ето там, до масата, както и ножът, който вероятно е бил използван за извършването на престъплението.

— Кой сте вие? — попита главният полицай.

— Казвам се Еймиъс Кроу. Вие кой сте?

— Значи, чужденец — отбеляза полицаят и погледна многозначително спътниците си. — Тук ли бяхте, когато престъплението беше извършено?

— Попитах ви за името ви — настоя Кроу с учтив глас, но с остър като кама тон.

— Аз съм сержант Колман — отвърна полицаят и се изпъна като струна. — А сега вероятно ще отговорите на моя въпрос. — Млъкна за миг. — Сър.

— Бях пред вратата — обясни Кроу — заедно с младежа до мен. Лакеят може да го потвърди.

— Какво е името на този млад мъж?

— Шерлок Холмс — отвърна самият Шерлок.

— Тогава кой беше в стаята? — настоя сержантът.

Кроу се поколеба и потрепери едва.

— Смятам, че този джентълмен беше в стаята. — Посочи към Майкрофт с кимане.

Сержантът пристъпи напред.

— Истина ли е това, сър?

Майкрофт кимна.

— Да — заяви ясно той.

— Как се казвате?

— Майкрофт Сигър Холмс.

— Вие ли убихте този човек, сър?

— Не, не съм.

Шерлок забеляза, че устните на Кроу потрепериха едва при увереността в гласа на Майкрофт. Сержантът беше хванат неподготвен.

— Опасявам се, сър, че трябва да ви арестувам. Ще бъдете отведен в Скотланд Ярд, където ще бъдете разпитан под клетва. — Полицаят погледна към трупа, след което — към един от колегите си. — Изпрати някого да повика патолога. Днес на смяна е старият Мърдок. Накарайте го да дойде и да огледа тялото. И вземете този нож. Ще го покажем на съдията.

Думите бяха като биене на огромна дисхармонична камбана за ушите на Шерлок. Той гледаше ужасен как Майкрофт беше хванат за рамото и изведен от Стаята на непознатия през голямото помещение и коридора. Единият от полицаите взе неохотно ножа и го отнесе.

— Мистър Кроу… — започна Шерлок.

— Няма време — прекъсна го той. — Разбирам, че в момента си раздиран от емоции. Това е нормално. Проблемът е, че ако искаме да изчистим името на брат ти и да го спасим от затвора, трябва да действаме бързо, изключително прецизно и точно. Емоциите точно сега ще ни забавят и ще замъглят преценката ни. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — въздъхна Шерлок.

— Искам да потиснеш тъгата и шока. Представи си, че ги завиваш в едно одеяло, стягаш го здраво и го прибираш някъде в склада на ума си. Не те моля да забравиш за това завинаги, а само за момента. Можеш да се обърнеш към тези емоции по-късно, когато е безопасно, и да им се отдадеш напълно, ако желаеш. Само не сега.

— Да. Добре. — Шерлок затвори очи и се опита да направи това, което Кроу му предложи. Опита се да си представи бушуващите в него емоции като огнена топка, която висеше в ума му, след което се опита да си представи огнеупорно одеяло, черно като нощта, което да увие около тази пламтяща маса. От мрака изникваха въжета и вериги, които се увиваха около одеялото и го стискаха, докато топката не беше напълно потушена. След това си представи как потъва надолу в сенките, докато не стигна до пода в един прашен шкаф в склада на ума му… и затвори вратата.

Шерлок отвори очи и си пое въздух. Чувстваше се по-добре. Не беше толкова паникьосан. Знаеше, че чувствата му са там, в шкафа, но не ги изпитваше. Можеше да ги изкара когато си поиска, но точно сега не беше сигурен, че някога щеше да пожелае подобно нещо.

— Добре ли си?

— Да. Какво трябва да направим?

— Трябва да претърсим тялото и стаята. Аз ще се заема с първото, а ти поеми второто.

— Добре. — Шерлок помисли за миг. — Защо полицията ни остави сами с… тялото.

Кроу се намръщи.

— Проблемът при професията на борците с престъпността е, че обичат простите отговори. Разполагат с двама души в заключена стая, единият е мъртъв, а другият — не. За тях отговорът е лесен. Самият аз трябва да призная, че ако не познавах брат ти толкова добре, и на мен щеше да ми се струва, че е толкова лесно. Така че, доколкото зависи от тях, те са хванали своя човек. Ножът е по-скоро трофей — могат да го размахват колкото си искат по време на делото и да плашат съдебните заседатели. Що се отнася до трупа… е, джентълменът е мъртъв и няма да отиде никъде, докато не пристигне патологът да го отнесе. Това ни осигурява достатъчно време да разберем какво щяха да намерят, ако си бяха направили труда да огледат. Стига приказки. Да се захващаме за работа!

Докато Кроу разглеждаше масата, Шерлок започна от единия ъгъл на стаята и методично проучи всеки сантиметър от нея. Не знаеше какво търси, затова търсеше всичко, което не беше нормално. Провери ламперията по стените и картините, които висяха по тях, и дори придърпа един стол и се качи на него, за да провери релсите за окачване на картини, които бяха монтирани точно под тавана. След това слезе на пода и разгледа килима в търсене на нещо, паднало от нечия ръка или джоб и уловено между влакната.

— Извади ли късмет? — попита Кроу след малко.

— Засега не — отвърна унило младежът.

Той продължи да се движи из стаята и да обхожда всеки сантиметър от нея. Когато стигна до края на масата, забеляза нещо на пода под нея: малко кожено куфарче в сянката до крака й, сякаш някой беше искал бързо да го хвърли настрана.

— Намерих нещо — съобщи Шерлок, взе куфарчето и го остави на масата.

Кроу се приближи до него и го погледна критично.

— Нормална дървена конструкция, кожена облицовка, месингови панти, месингова ключалка и месингови крачета — измърмори той. — Нищо специално или необикновено. Няма никакви следи в долната си част и по ключалката, което означава, че е ново. Ах, погледни ключалката… виждаш ли връвта, увита около нея? Вероятно етикетът с цената е бил закачен точно тук. Този джентълмен, или някой друг, е махнал етикета, но е забравил да махне връвта. Това е било грешка. — Кроу отвори куфарчето. — Отключено е, което е добре за нас. — Двамата погледнаха вътре.

Вътрешността му беше покрита с червен плат, навярно коприна или сатен. Под него имаше солидна подплата, която да предпази от двете страни онова, което е вътре, когато куфарчето се затвори.

— Виждаш ли двете вдлъбнатини в плата? — Кроу посочи местата, на които подплатата е била натисната, което подсказваше, че в куфарчето е имало два предмета, но Шерлок вече ги беше забелязал. — Прекалено са променени, за да разберем какви са били формите на предметите, макар че изглеждат различни.

— Подплатата около едната вдлъбнатина е в различен цвят — отбеляза Шерлок. — Малко по-тъмна е.

— Може да е от износване — измърмори Кроу.

— Но куфарчето е ново, току-що купено.

— Добър довод. — Американецът докосна плата. — Леко е влажен. Това е странно. Нещо мокро е било вътре — може би шишенце с някаква течност, която се е разляла.

Шерлок огледа отново стаята.

— Шишенце с какво?

— Все още не съм сигурен. Нека помислим по-късно над тази информация. — Кроу затвори куфарчето и огледа стаята. — Какво ще кажеш за ламперията — има ли тайни врати? Скрити прозорци? Някой е влязъл и е излязъл от тази стая, без да бъде забелязан.

— Вече се сетих за това, но няма следи от панти или врата. Почуках по стените, но никоя от тях не звучи куха.

— Добре.

— Искаш ли сам да провериш?

— Защо да го правя? — Кроу прозвуча изненадан. — Имаш набито око и остър ум. Какво ще ми кажеш за килима?

— Изглежда, го чистят всеки ден. Не намерих нищо, което да е изтървано върху него днес.

— Значи — констатира мрачно Кроу, — не разполагаме с абсолютно нищо.

— Освен… — започна Шерлок.

— Освен какво?

— Освен влажното петно на килима ей там. Също така е студено.

Кроу се обърна и погледна Шерлок.

— Какво?

— Мокро петно. Може би някой е разлял чаша с вода.

Американецът повдигна вежда.

— Интересно. Имаме случай, в който може да е участвало шишенце с нещо, имаме и мокро петно, където вероятно това шишенце се е разляло, но нямаме самото шишенце и онова, което е било в него. Това е аномалия, а сега имаме нужда точно от аномалии. Неща, които просто не се вписват.

Шерлок не беше особено сигурен.

— Какво означава това?

Едрият мъж сви рамене.

— Все още не знам, но по-късно ще помисля по въпроса. Предлагам ти да направиш същото. А сега продължавай да търсиш. Само защото си намерил едно нещо, не означава, че няма друго за намиране.

Шерлок прекара следващите десет минути в претърсване на стаята, но когато се върна в ъгъла, от който беше започнал, се спря. Очевидно Еймиъс Кроу също беше приключил с трупа: беше се изпънал и оглеждаше наоколо.

— Намери ли нещо? — попита Шерлок.

Кроу сви рамене.

— Някои незначителни подробности. Като начало, този джентълмен не е бил добре. Наскоро е отслабнал с много килограми и е бил под грижите на лекар. Намерих това… — той вдигна малко стъклено шишенце с нещо, което приличаше на пружинено бутало в горната част. — Мисля, че е някакво лекарство, но трябва да го проверя.

— Може ли да погледна? — попита Шерлок. Кроу му подаде шишенцето. То беше с размерите на палеца му. Буталото в горната част като че ли се използваше, за да изпомпва нещо от шишенцето във вид на струя от малкия накрайник. Шерлок го помириса и се извърна. Имаше нещо познато в неприятната миризма, но не можеше да си спомни какво.

— Дрехите му го правят джентълмен — продължи Кроу, — но татуировките по ръцете подсказват, че не е такъв.

Младежът прибра мускалчето и застана до учителя си. Мъжът беше слаб, а по бузите му имаше венички, които приличаха на тънки нишки. Главата му беше отпусната назад, а подутите му и кървясали очи се взираха в тавана. Кожата му беше бледа, но Шерлок не знаеше дали естествено си бе такава, или това беше в резултат на скорошната му смърт.

Бялата му риза беше цялата покафеняла от засъхналата кръв. Около сърцето му имаше разкъсване — мястото, на което беше проникнало острието, помисли мрачно младежът.

Кой беше използвал ножа?

Приближи се. Имаше нещо в това разкъсване, което беше привлякло вниманието му, но не знаеше какво точно.

— Забеляза ли нещо? — попита Кроу.

Шерлок се поколеба.

— Просто се опитвам да си спомня как изглеждаше ножът — онзи в ръката на Майкрофт.

— Трябва да си призная, че така и не успях да го огледам добре — каза учителят.

— Аз обаче го огледах — заяви младежът. — Беше тънък, като нож за писма, но разкъсването в тази риза е прекалено голямо. По-голямо от ножа, който видях.

— Интересно — промърмори Кроу. — Аз също огледах набързо раната. Доста е голяма. Според мен ножът е имал широко острие, но ако казваш, че отнетото оръжие е било с тясно… е, това е поредната аномалия, която има нужда от обяснение.

— Възможно ли е мъжът да се е съпротивлявал? — попита Шерлок. — Възможно ли е това да е причинило по-голямо разкъсване в ризата му и… в кожата?

— Вероятно. — Американецът се замисли за момент. — Това е нещо, за чието доказване трябва да проведем експеримент.

— Какво? — учуди се младежът. — Имаш предвид да намушкаме някого другиго и да се надяваме, че ще се съпротивлява?

Кроу се засмя.

— Не, имам предвид, че трябва да намерим заклано прасе, да го облечем в риза и един от нас да го намушка с нож за писма, докато другият го клати насам-натам. Ще видим дали ще успеем да възпроизведем разкъсването и раната на този беден човечец. Предполагам, че няма да постигнем много, но поне ще докажем, че сме прави. — Учителят посочи към вратата. — Опитай се да откриеш онзи лакей — Бринел. Доведи го тук. Искам да му задам няколко въпроса.

Шерлок излезе от стаята. Членовете на клуба го изгледаха раздразнени, когато мина покрай тях — те бяха видели полицията и очевадно бяха наясно, че се случва нещо необичайно, но бяха твърдо решени да се преструват, че всичко е тихо и спокойно както винаги тук. Младежът се опита да бъде колкото се може по-тих и незабележим. Трябваше да признае, докато си проправяше път през плюшените зелени фотьойли, че не може да разбере какво харесваше брат му в този клуб. Това беше най-скучното място, на което беше ходил — като се изключеше убийството, а беше сигурен, че клуб „Диоген“ не беше редовен домакин на подобни събития.

Намери Бринел в коридора. Лакеят изглеждаше доста разтревожен. Шерлок беше на път да го помоли да се върне в Стаята на непознатия, когато мъжът вдигна пръст до устните си и му направи знак да мълчи. Младежът посочи към него, а след това — към помещението, в което искаше да отидат. Бринел кимна. Той мина покрай него и стълбището и се насочи към една врата, която вероятно водеше към помещенията на прислугата. След малко се върна с друг лакей в ливрея, който беше по-стар и по-плешив от него. Остави човека в коридора, вероятно за да стои на пост и да не пуска непознати, които да вдигат шум и да създават безредици, и тръгна след Шерлок.

Кроу стоеше на същото място, на което го беше оставил младежът.

— Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряте с нас — каза на лакея той, когато Шерлок затвори вратата. — Разбирам, че имате много проблеми в момента с това убийство и всичко останало.

— Това е много шокиращо събитие — отвърна Бринел. — Наистина шокиращо. — Лакеят погледна трупа. — И ние сме тези, които трябва да го разрешат.

— Вие придружихте джентълмена до Стаята на непознатия, нали?

— Да, сър. Аз го придружих.

— Как се свърза с вас?

Бринел се замисли за миг.

— Мина през предната врата, точно както направихте и вие, джентълмени. Подаде ми визитката си. На гърба й беше написал името на мистър Холмс и още няколко думи, които не успях да разчета.

— Какви бяха те?

Лакеят се намръщи в опит да си спомни.

— Мисля, че беше написано името на друг клуб, но не мога да си спомня кой точно. За момент си помислих, че джентълменът е сбъркал мястото, докато не видях името на мистър Холмс, написано на гърба.

Друг клуб. Поради някаква причина думите на мъжа привлякоха вниманието на Шерлок. Друг клуб… Реши да помисли по-обстойно по темата по-късно.

— Очевидно джентълменът е познавал нравите в „Диоген“ — отбеляза Кроу. — Бил е наясно, че не трябва да говори.

— Предполагам, че сте прав, сър. Предполагам, че сте прав.

— Какво направихте след това?

— Сложих визитката на поднос и я отнесох на мистър Холмс. Той вече чакаше тук. Изглеждаше раздразнен, сякаш очакваше не този човек, а някого другиго. Раздразнен, точно такъв изглеждаше. Мисля, че имаше намерение да отпрати мъжа, но обърна визитката от другата страна и прочете написаното там. Очевидно промени мнението си и ми каза: „Доведи човека, Бринел“. Върнах се при посетителя и го доведох тук.

— Колко време мина от този момент до нашата поява?

Лакеят помисли известно време.

— Не повече от пет минути — отвърна накрая той. — Или може би десет.

— Чухте ли някакъв шум или други звуци?

— Съвсем нищо, сър.

Кроу кимна.

— Вие какво си помислихте за този посетител? Какво беше вашето мнение?

Бринел се намръщи.

— Не ми е работа да казвам, сър — измърмори той.

Кроу вдигна ръка. Между пръстите му се появи половин крона.

— Ценя вашето мнение — заяви той. — Никой друг няма да го узнае. Само ние.

Бринел обмисли предложението за момент.

— Няма нужда от това — заяви най-накрая той. — Харесвам мистър Холмс. Винаги е бил добър и винаги се държи добре с мен. Ако искате да му помогнете, ще направя каквото мога, за да ви улесня.

— Вие сте добър човек — заяви Кроу и кроната изчезна в огромната му ръка.

— Помислих си, че този човек е прекалено добре облечен за своето положение в обществото, ако ме разбирате какво искам да кажа.

— Много добре ви разбирам и оценявам честността ви — заяви американецът.

— Мъжът носеше ли нещо? — попита неочаквано Шерлок.

Еймиъс Кроу кимна.

— Много добър въпрос — избоботи той.

Бринел се намръщи и се опита да си спомни.

— Мисля, че носеше малко куфарче. Помня, че се опитах да му го взема и да го отнеса в гардероба, но той го стискаше, сякаш беше много ценно. Предполагам, че е имал нужда от него по време на срещата с мистър Холмс.

— Много полезно — заяви Кроу.

Вратата отново се отвори и един от полицаите, които бяха тук по-рано, влезе.

— Сержант Колман иска да дойдете до Скотланд Ярд и да дадете показания — изрече той.

— С удоволствие — отвърна Кроу. — Ще ми е интересно да разбера как протича разследването.

— Разследване? — учуди се полицаят и се усмихна. — Няма нужда от такова. Вече хванахме нашия човек по бели гащи.

Полицаят ги изведе от Стаята на непознатия и всички минаха през клубната зала. Бринел като че ли искаше да им каже нещо, но вместо това отиде до Шерлок и му подаде късче хартия. Младежът го погледна и видя написаното: Орвил Дженкинсън, Адвокат, както и адрес. Вероятно това беше адвокатът, който Майкрофт беше споменал — онзи, който обслужваше клуб „Диоген“. Шерлок кимна на лакея и му се усмихна, за да изрази благодарността си.

Когато излязоха навън и полицаят тръгна пред тях, младежът се обърна към учителя си и зададе въпроса, който го тормозеше през изминалия един час.

— Мистър Кроу, ако не можем да докажем невинността на брат ми, какво ще се случи?

— Ще има дело — отвърна мрачно американецът, — след което, опасявам се, ако го обявят за „виновен“, ще го обесят.