Андрю Лейн
Черен лед (5)

Глава 5

— Имате ли пени, мистър? — изскимтя Шерлок и се опита да изглежда по-малък, отколкото беше в действителност. — Не съм ял от дни. Искам само пени за парче хляб.

— Не ми се прави на „кони-тарикат“ — изръмжа мъжът. — Няма да се вържа.

— Добре — отвърна с нормалния си глас младежът и се изправи. — Какво е „кони“?

Мъжът се ухили. Зъбите му приличаха на черни угарки.

— Искаш да знаеш какво е „кони“? Кони е заек, който се отглежда за тенджерата. Той е питомен и няма да избяга, когато отидеш да му прекършиш врата. Кони-_тарикат_ е човек, който се преструва, че лови зайчета… който прави лесните неща да изглеждат трудни.

— О, имаш предвид измамник — заключи Шерлок.

— Именно. Сега, след като изяснихме това, защо ме следиш?

— Не те следя! — възпротиви се младежът.

Мъжът повдигна рошавата си вежда.

— Мога да виждам през всеки слой от преструвките ти, синко. Следиш ме още от театъра. Искам да разбера защо. — Той огледа Шерлок от глава до пети. — Не си търгаш. — Забеляза изражението на младежа. — Не си джебчия — поясни той. — Тогава какво искаш?

— Нищо.

— Следиш ме през цял Лондон, през Ватерло Бридж, та чак дотук, в тунелите.

— Съвпадение — отвърна Шерлок.

— Няма такова нещо. — Мъжът сви рамене. — Не е нужно да ми казваш сега, щом не искаш. Мога да те принудя да ми разкриеш каквото желая. За мен ще бъде удоволствие. Мина доста време, откакто нараних сериозно някого. Следвам инструкциите и се спотайвам. Не съм виждал бордото от няколко седмици и ми стана мъчно.

— Бордото? — попита Шерлок, като предварително знаеше, че отговорът няма да му хареса.

— Кръв, синко, кръв. — Мъжът пъхна ръка в джоба си. Когато я извади, държеше два метални предмета един до друг. — Доколкото мога да преценя, работиш за една от местните банди, които искат да разберат какво се случва в театъра, или си забелязал нещо странно там и се надяваш, че можеш да продадеш информация на полицаите за някоя и друга монета. — Онзи плъзна пръстите на дясната си ръка през един от металните предмети. На Шерлок му приличаха на пръстени, заварени един за друг и покрити с шипове, които сочеха навън и се подаваха от кокалчетата му. — Който и да е правилният отговор, любопитството ще ти струва скъпо. — Мъжът плъзна пръстите и на лявата си ръка в металния предмет и вдигна юмруци, за да може младежът да ги види. Слабата светлина се отразяваше в металните шипове. Ръцете му се бяха превърнали в смъртоносни оръжия, които можеха да разкъсат лицето му. — Да започваме, какво ще кажеш? Ще съм бърз. Имам работа за вършене.

Шерлок започна да отстъпва назад с препускащо в гърдите сърце. Мъжът блокираше пътя му за бягство през свода, но сигурно имаше и друг път, някъде в мрака зад него. Просто трябваше да го намери.

Онзи се усмихна студено. Пъхна ръка в джоба на палтото си, а шиповете на металните му боксове се закачиха в плата. Ръката му се появи отново, като между пръстите му имаше сребърни монети.

— Половин крона за онзи, който ми доведе това хлапе! — провикна се той. — Чувате ли? Можете да живеете като лордове цял месец с тези пари. Половин крона и дори не ми пука дали ще има нещо счупено. Стига да може да отговаря на въпросите ми.

Шерлок усети, че въздухът около него се раздвижва, сякаш беше оживял. Смяташе, че двамата с брадатия са сами при сводовете под гара „Ватерло“, но мракът се движеше, докато не се превърна в пет, шест, десет малки фигури. Те като че ли се отлепиха от стените и зашляпаха по влажната земя. Бяха дребни — много по-дребни от Шерлок, дори от приятеля му Мати, — а кожите им, на местата, които се виждаха през парцаливите им дрехи, бяха посивели от мръсотия, която се беше напластявала толкова дълго, че се беше превърнала в част от тях. Деца. Обитатели на тунелите, които нямаха семейства и нямаше как да оцелеят, ако не ровеха в боклуците, за да търсят нещо полезно. Очите им бяха големи и тъмни като на плъхове, а ноктите на пръстите на ръцете и на краката им бяха дълги, остри и целите в пръст. Устите им бяха истинска каша — разцепени устни, станали на мехури, изпънати върху болни венци. Малкото останали зъби в тези уста бяха черни и счупени като древни планини. Децата дори не можеха да стоят изправени. Бяха прекарали толкова дълго време в тези тесни и ниски тунели, приведени над калта и тинята в търсене на дребни монети, че се бяха прегърбили и изкривили. Ръцете и краката им бяха тънки и извита като клони, но стомасите им бяха странно подути. Рошави коси висяха над лицата им. Шерлок дори не можеше да различи кои са момчета и кои — момичета: мръсотията и гладът ги бяха превърнали в един и същ образ. А миризмата, която се носеше от тях… мили боже, това беше воня на разложение — толкова силна, че въздухът около тях направо се накъдряше.

Как беше възможно човешки същества да живеят по този начин, запита се Шерлок, докато отстъпваше назад. В очите им нямаше нищо друго освен глад. За тях той не беше нищо повече от начин да си осигурят следващото хранене.

Възприятията му постоянно се променяха. За секунда-две бяха чудовища, създания на мрака, които бяха готови да му се нахвърлят и да го повалят, а в следващия миг бяха деца, водени от глада. Емоциите на Шерлок се сменяха постоянно от ужас на съчувствие. Как беше възможно човешки същества — деца — да живеят по този начин? Това не беше правилно.

— Не е нужно да правите това — каза той и продължи да отстъпва назад. При тези думи дивите деца килнаха глави на една страна, но не беше сигурен, че го разбират. Или, дори да го разбираха, може би не им пукаше. Единственото, което ги интересуваше, беше големият мъж с брадата, който щеше да им плати много пари, за да го заловят. Ако се наложеше да му счупят ръцете и краката, за да му попречат да избяга, щяха да го сторят.

Шерлок имаше усещането, че са правили и по-лоши неща тук в мрака.

Обърна се, за да избяга, но зад него имаше четири… не, пет деца. Бяха се появили безшумно от сенките.

Една ръка го хвана за ръкава. Младежът се отдръпна, освободи плата от тънките пръсти и чу как той се къса под острите нокти.

Беше заобиколен.

На светлината, която проникваше от улицата, Шерлок видя едрата сянка на брадатия. Онзи се смееше.

Отчаяно се опита да потисне паниката, която се надигаше като балон в гърдите му. Трябваше да измисли нещо, и то бързо.

Друга ръка го сграбчи за лакътя. Отблъсна я. Кожата, която докосна, беше мазна. Несъзнателно избърса ръка в сакото си.

След секунди щяха да му се нахвърлят. Огледа се наоколо и потърси нещо, каквото и да е, което можеше да използва, за да се измъкне.

Стената. Единствената му надежда беше сводестата стена вляво. Дивите деца го заобикаляха от всички страни, но пътят към стената беше чист.

Шерлок хукна натам и скочи, когато беше на около метър-два от нея. Краката му потърсиха пукнатини, където тухлите се бяха натрошили, а пръстите му успяха да си намерят пролуки. Изкатери се нагоре и усети как сводът се извива над главата му. Покатери се възможно най-нависоко. Гравитацията го дърпаше надолу. Дивите деца се катереха по стената след него. Извивката на свода означаваше, че е по-близо до центъра на тунела.

Шерлок се оттласна от стената и донякъде падна, донякъде скочи над главите им. Приземи се на шуплестата земя в средата на тунела и се препъна, но бързо стана на крака. Преди децата да осъзнаят какво беше направил, се обърна и потъна в мрака — единствената посока, в която можеше да поеме.

Само след миг беше погълнат от сенките. В далечината зад себе си чу шляпането на боси крака по мократа земя. Преследваха го.

Шерлок продължи да бяга, като разчиташе на късмета си да не се удари в някоя стена. Или очите му привикваха към мрака, или отнякъде се процеждаше светлина, или по стените на тунела имаше фосфоресциращ мъх, но осъзна, че може да различава ръбовете на тухлите, докато бяга.

От едната страна забеляза извитата форма на втори свод — тунел, който се свързваше с онзи, по който се движеше в момента. Зави рязко натам и тръгна по него. Ако въобще имаше някакъв шанс да се измъкне от преследвачите си, трябваше да ги обърка, да им даде прекалено много варианти за посоката, в която може да е поел. Ако беше продължил да бяга в права линия, щяха да го настигнат със сигурност и тогава… е, не беше напълно сигурен, че обещанието за половин крона щеше да уталожи глада им и желанието им да претърсят джобовете му за монетите, които можеше да се намират в тях.

Тунелът свършваше с черна стена и Шерлок едва не се блъсна в нея. Само внезапната промяна в качеството на въздуха го предупреди, че има препятствие пред него. Той спря рязко и протегна ръка. Стената беше на около половин метър пред него. Ако не беше осъзнал навреме присъствието й, щеше да се сблъска с нея, да изпадне в безсъзнание и да се превърне в лесна плячка за преследвачите си.

Сега трябваше ли да се върне обратно и да се опита да си проправи път покрай тях?

Усети лек ветрец върху лицето си, беше топъл и застоял, но определено беше ветрец. Може би в крайна сметка имаше изход оттук. Може би имаше разклонение, където започваше друг тунел.

Шерлок зави наляво и побягна с протегната ръка, в случай че пред него се изправеше някоя стена. Такава нямаше — тунелът продължаваше към свежия ад, който го очакваше отпред.

Неочакван гръмотевичен шум отгоре го накара да потръпне. Той като че ли продължи цяла вечност. Капки застояла вода покапаха по главата му от тавана на тунела. Влак може би? Вероятно се намираше под железопътните релси, които минаваха през гара „Ватерло“.

Сигурно това беше влакът, който пътуваше за Фарнъм, където бяха приятелите му. Дали щеше да ги види отново, или щеше да умре тук, в мрака? Изгубен завинаги?

Спря да диша за момент. Някъде там горе имаше един спокоен и подреден свят, където добре облечени хора вървяха напред-назад. Над главите им имаше сини небеса, солидни тухлени стени, мраморни подове и газени лампи. Там горе беше рай. Тук долу имаше натрошени тухли, земя, която беше мокра, и миризма, в която се комбинираха катран, човешки фекалии, изгнили растения и сломени деца, които не бяха много повече от обикновени животни. Това определено беше ад.

Шерлок имаше чувството, че не може да продължи. Искаше да седне, да се свие на топка и да се надява, че всичко това е кошмар, от който скоро ще се събуди. Защото това трябваше да е кошмар, нали? Не можеше наистина да съществуват подобни места в подредения свят, в които живееше.

Но всичко тук беше истинско. Знаеше, че е такова. Не можеше да се предаде. Трябваше да намери изход.

Майкрофт зависеше от него.

Отпред видя лъч светлина, който кръстосваше тунела диагонално — от горе до долу. Вероятно ставаше въпрос за отвор в тухлите, през който слабата слънчева светлина проникваше, но през привикналите му към мрака очи изглеждаше като златна колона. Шерлок се насочи към нея с надеждата, че отворът е достатъчно голям, за да мине през него и да излезе на гарата. Да излезе в онзи безопасен и смислен свят.

Не беше. Отворът беше малко по-голям от пръстите му и светлината беше мъждукаща, пречупена през струйка вода, която течеше отгоре. Младежът гневно задращи по тухлите с надеждата, че може да разшири пролуката. За известно време тя се съпротивляваше, но след малко една част поддаде и падна на пода на тунела.

Шерлок забеляза нещо да се движи под тухлите: нещо твърдо, черно и лъскаво. Опули се насреща му и се запита какво, за бога, беше това, след което се присви от ужас, когато осъзна, че гледа ято бръмбари или хлебарки, които се опитваха да се скрият от светлината и от въздуха, появили се след разрушаването на стената на тяхното скривалище, на тяхното леговище. Всичките изчезнаха за секунди и след тях остана само груба дупка. Младежът се заоглежда наоколо. Имаше чувството, че бръмбари лазят по кожата му. Така ли беше зад всяка стена и зад всяка тухла в този тунел? Съществуваше ли втори, скрит свят от безоки бръмбари, които живеят в гнезда и канали и се хранят с онова, което дивите деца оставят след себе си?

Шерлок се ослуша и му се стори, че чува тихите крачета около себе си. Имаше чувството, че се опитват да го обкръжат. Да го заровят.

Той изкрещя и побягна.

След десетина крачки върху него падна нещо от мрака отгоре.

Изпищя и задращи по онова, което беше обвило лицето му. Стори му се, че са ято бръмбари, които са се обединили, или просто една гигантска хлебарка с размерите на главата му, но с върха на пръстите си усети, че става въпрос за парцали и кална плът. Една ръка се опитваше да го стисне под брадичката. Беше момиче! Едно от дивите деца, което го беше последвало през тунелите! Някак си беше успяла да го изпревари и да го изчака. Беше се притиснала до тухлите отгоре и му се беше нахвърлила, когато мина отдолу. Пръстите му стиснаха врата й точно когато усети устата й — с остатъците от зъби в нея, — която се опитваше да го захапе за бузата. Момичето беше малко и слабо и въпреки че се опитваше да се освободи от хватката му, Шерлок успя да го стисне здраво за ръката или крака. Подвоуми се за миг. Това беше дете, момиче. Цивилизованите хора не нараняваха момичета, но ноктите й дращеха болезнено кожата му. Нямаше никакъв избор. С едно рязко движение я блъсна в тунела. Тя падна върху меката и мочурлива земя и се търкулна. На оскъдната светлина, която проникваше в тунела, видя, че очите й блестяха. Момичето изсъска и потъна обратно в мрака, но Шерлок знаеше, че не е отишла далеч. Все още беше тук, наблюдаваше и чакаше своя шанс.

Емоциите му отново пламнаха и той се замисли с отчаяно свиване на стомаха за Мати, които живееше ден за ден и не знаеше откъде ще дойде следващото хранене. Колко беше необходимо, за да попадне приятелят му в положението на тези диви деца? Май не много. Тези същества тук бяха деца, за бога! Не бяха вампири!

Продължи напред. От сенките зад себе си чу дращене — момичето го следваше. Както и останалите хлапета, които се опитваха да го намерят.

Деца или вампири, нямаше значение. Щеше да умре. Нямаше изход. Сърцето му се блъскаше в ребрата, дробовете му отказваха да работят както трябва, мускулите на краката му направо горяха. Нямаше да успее да се справи.

— Петаче за живота ти — изсъска един глас до него.

— Добре — въздъхна Шерлок. — Петаче да е.

— Искам първо да го видя — настоя невидимото присъствие.

Младежът пъхна ръка в джоба си и извади няколко монети.

— Можеш да получиш всичко това, ако ме измъкнеш жив оттук.

Детето в мрака си пое въздух.

— Никога не съм виждал толкова много преди! — прошепна то. — Сигурно си богат!

— Това няма да ми е от голяма полза, ако умра тук долу — каза Шерлок, неспокоен заради дебнещите го в мрака диви създания. — Отведи ме там, откъдето влязох!

— Не мога да го направя. Те наблюдават и чакат. Трябва да тръгнем по другия път.

Младежът преглътна.

— Къде е той?

— Последвай ме.

Една фигура се появи до Шерлок. Като че ли се беше отлепила от стената. То — той? — едва стигаше до гърдите му, но имаше нещо в очите му, което го правеше много по-старо. Това дете беше виждало неща, които младежът се надяваше никога да не види.

— Как се казваш? — попита Шерлок, докато детето пореше мрака както риба — вода.

— Нямам име — прошепна то.

— Всички имат имена — настоя младежът.

— Не и тук долу. Имената не помагат с нищо.

Детето зави на една страна и се върна при извитата стена, откъдето беше дошло. В тухлите имаше пролука, която започваше от пода и стигаше до височината на главата: не беше пролука, а изкуствен отвор. Може би оставен за проветрение или поради друга причина. Шерлок чу дращене вътре. Пое си дълбоко въздух и последва своя гид.

Следващите пет минути бяха най-лошите в живота му. Беше притиснат между две влажни и ронещи се тухлени стени и чуваше, или по-скоро само усещаше, слепите насекоми, които пълзяха в пролуките си на няколко сантиметра от лицето му, докато навлизаше все по-надълбоко и по-надълбоко в неизвестното. Грубите тухли дращеха лицето и ръцете му. Провесени от стена до стена паяжини се оплетоха в косата му. Разни насекоми падаха и бягаха от паяжината в яката му и се налагаше да се бори с почти непреодолимата нужда да заудря дрехите си, за да ги убие, докато търсеха скривалище. От време на време опипващите му ръце се натъкваха на нещо течащо по стените. Предполагаше, че е вода, но в мрака не можеше да види дали е прав, и ако беше вода, то тя не миришеше на нищо, което беше помирисвал преди. Това приличаше на нещо лепкаво и живо, сякаш навлизаше все по-навътре и по-навътре в гърлото на някакъв огромен древен дракон и онова, което напипваше, беше разяждаща слюнка. Усещаше земята — ако въобще беше земя, а не език — под краката си някак влажна и имаше ужасното чувство, че ако спре, ще потъне бавно в тинята, първо — до коленете, после — до кръста, до врага и накрая, ако краката му не стигнеха до нещо твърдо, меката кал щеше да обвие главата му и да го задуши.

Дивото момче пред него като че ли се катереше, а не вървеше. Пръстите на ръцете и краката му намираха пукнатини в тухлите и то се движеше над, а не през тинята. Ноктите му дращеха върху стената толкова пронизително, че Шерлок искаше да изпищи. Явно се беше научило да се движи в тунелите и сводовете по начин, по който той не можеше.

Внезапно тухлените стени се стесниха толкова много, че Шерлок трябваше да се обърне на една страна, за да може да мине. Тухлите притискаха гърдите и гърба му. Издиша, за да бъде по-плосък. Промъкна се колкото се може по-напред, но накрая една издадена тухла опря в ребрата му и той осъзна, че не може да продължи.

Не дишаше. Поне не както трябва. Пролуката беше прекалено малка, за да му позволи да си поеме повече от малка глътка въздух.

Обзе го паника — мрачна и разяждаща. Опита се да се върне обратно, но нещо в тясното пространство се беше променило. Може би беше преместил някои тухли, минавайки покрай тях. Не знаеше какво е, но сякаш пролуката зад него се беше стеснила. Въпреки това се опита да се промъкне назад, но нещо твърдо притискаше гръбнака му. Не можеше да помръдне нито напред, нито назад. Беше хванат в капан!

Искаше му се да изкрещи, но не можеше да осигури достатъчно въздух на дробовете си. Пред очите му падна червена мъгла. Сърцето му излезе от ритъм — заби тежко и накъсано — и се опита да премаже ребрата му също толкова отчаяно, колкото отчаяно той се опитваше да излезе от тунела.

Една ръка го хвана за китката и го задърпа силно. Тухлите задраха кожа от гърба и стомаха му, но накрая се разбиха в облак от прах и насекоми и Шерлок изскочи като коркова тапа.

Дивото момче стоеше пред него. Неговата ръка беше успяла да го освободи.

— Можеше просто да ме оставиш — каза младежът между глътките въздух, които се опитваше да си поеме. — Можеше просто да ме изчакаш да се задуша и да вземеш всичко от джобовете ми.

— О — отвърна момчето с неразгадаемо изражение на лицето. — Аха. Предпола’ам, че можех да го направя. — Обърна се и погледна през рамо към Шерлок. — Трябва да продължаваме. Не са много зад нас.

След няколко метра пролуката свършваше в тясно стълбище. Младежът последва момчето нагоре извън пещероподобното пространство и онова, което видя, го накара да зяпне от изумление.

Излязоха в някакъв огромен склад, толкова претъпкан с кутии, че стените не се виждаха. За разлика от тавана, който беше направен от мръсни стъклени панели, поставени върху метална рамкова конструкция. През тях се процеждаше благословена слънчева светлина, която беше толкова ярка за свикналите му с мрака очи, че трябваше да примижава, за да вижда. Под краката им имаше по-големи метални решетки. Отнякъде се чуваха летящи птички.

Кутиите бяха това, което привлече вниманието на Шерлок. Бяха дълги — около два метра от край до край — и тесни, но страните им не бяха еднакви. От едната страна бяха широки, а от другата — тесни. Пули се насреща им няколко секунди, като се опитваше да разбере какво представляват, и накрая успя. В интерес на истината беше разбрал още в момента, в който ги зърна, но умът му не искаше да му позволи да приеме ужасната истина.

Ковчези.

— Какво е това място? — попита той.

— Тук съхраняват телата, които са готови да бъдат изпратени в некропа.

— Некропа? — Шерлок не беше чувал тази дума преди.

— Аха. Сещаш се. Мястото, на което отнасят мъртвите.

Умът на младежа препусна.

— Имаш предвид гробището? — Накрая се сети. — Имаш предвид некропола. — Гръцкият, който беше умил в училището „Дийпдийн“, се завърна с пълна сила: „некропол“ означаваше „град на мъртвите“.

— Да. В Брукууд. Там отиват влаковете.

Брукууд? Това беше близо до Фарнъм, където живееха чичо му и леля му. Където беше отседнал. Тогава си спомни нещо, което Мати Арнат му беше казал, когато се запознаха — че не иска да ходи в Брукууд. Не му каза каква е причината, и Шерлок не го беше притискал. Вече знаеше каква е. Явно имаше някакво огромно гробище в Брукууд: място, където откарваха телата.

— Защо не ги заравят в Лондон? — попита той.

— Няма място — отвърна спасителят му. — Гробищата тук са пълни. Телата се заравят над другите тела. Силните дъждове разравят ковчезите.

Шерлок огледа купищата дървени кутии и забеляза, че всяка от тях имаше написан с тебешир номер отстрани. Вероятно номерата отговаряха на някакъв списък, в който определен ковчег съответстваше на определено погребение.

— Всички тези са… заети?

Момчето кимна.

— Всеки един от тях. — Млъкна за миг. — Има благинки понякога.

— Какво имаш предвид?

— Понякога ковчезите падат. Чупят се. А някои хора ги заравят с притежанията им — часовници, пръстени, всякакви неща. И всички имат дрехи. Някои плащат добре за хубаво сако. Няма значение кой го е носил преди тях.

На Шерлок му прилоша. Това беше един съвсем нов свят, в който не искаше да участва. Но въпреки себе си не можеше да спре да задава въпроси. Трябваше да знае.

— Как стигат до Брукууд?

— Специална железница. — Момчето посочи някъде в далечината. — Некропска железница. Релсите са ей там.

— Има влакове само за мъртвите?

— Да. — Хлапето се усмихна и разкри уста, в която беше останал само един изгнил зъб. — Първа, втора и трета класа пътуване, само за ковчези. Пътуване, което може да бъде преживяно само ако си мъртъв. — Детето обхвана с жест всичко наоколо. — Хубавото е, че хората не виждат как се отнасят с любимите им, преди да бъдат качени на влака, нали?

Шерлок отново огледа натрупаните редици ковчези, подредени по-високо от главата му. Във всеки от тях имаше труп. Намираше се насред толкова мъртъвци, че можеше да насели един малък град с тях. Доста зловещо.

— Добре — каза той накрая. — Да вървим.

Момчето поклати глава.

— От тук нататък си сам, друже.

— Добре. — Шерлок извади няколко монети от джоба си. — Благодаря ти.

Хлапето кимна.

— Ти си истински джентълмен. — То отстъпи назад, лапна пръсти и изсвири така силно, че младежът го заболяха ушите. — Тоя е ей тука! — провикна се с цяло гърло. — Опитва се да избяга!

— Мислех си, че ми помагаш — изненада се Шерлок.

— Помагах ти. — Момчето размаха юмрука, в който държеше монетите. — Сделката е изпълнена. Сега помагам на тях. Може би ще ми позволят да ти взема обувките.

Младежът чу шум, който се носеше от тясната пролука, през която беше минал — дращене на нокти от ръце и крака по тухлите. Виждаше малки очички, които блестяха в мрака.

Пристъпи напред и хвана момчето за китката, след което го натъпка в пролуката.

— Този тук ми взе парите! — провикна се той. — В него са!

Момчето се опули ужасено срещу му, преди да бъде издърпано в мрака от малки слаби ръчички. Разнесоха се викове, борба и късане на дрехи.

Шерлок побягна. Докато децата имаха с какво да се занимават, му се отваряше възможност да избяга.

Все още нямаше въздух, все още чувстваше как дробовете и мускулите му изгарят, но въпреки това се движеше колкото се може по-бързо между ковчезите. След малко излезе на открито.

Пред него имаше три парни влака. Бяха на релси, разположени в края на линията и срещу бариери. Приличаха на онзи, който доведе двама им с Еймиъс Кроу в Лондон, само дето тези бяха боядисани в черно: и локомотивите, и вагоните. Всеки от вагоните имаше нарисуван бял череп и отпред, и отзад. Белите черепи имаха кръстосани кости под тях.

Шерлок предположи, че тези влакове се движат само нощем. Дневното им придвижване би обезпокоило всекиго, който ги видеше.

Но като се замислеше отново, ако видеше посред нощ един от тези, обгърнат в облак от пушек, а локомотивът му — зачервен от горящите въглени, също щеше да се ужаси.

Погледна през рамо към купищата ковчези. В сенките между тях като че ли виждаше блясъка на очи, които го наблюдаваха, но не беше сигурен. Най-важното беше, че вече не го преследваха. Нямаше да посмеят да излязат на светло, а той не би се върнал в мрака за нищо на света. Всичко свърши. За момента.

Обърна се и направи крачка напред. Нещо изхрущя под краката му. Погледна надолу и видя бяла кост, която се подаваше от земята. Беше стъпил на нея и я беше счупил на две. Понякога ковчезите падат, беше казало дивото дете. Чупят се. Явно съдържанието им оставаше там, където бяха паднали. Цялата тази помпозност и церемониалност за мъртвите — специални влакове, цял град, какъвто беше Брукууд, само за тях — и въпреки всичко останките бяха оставяни да гният, където паднеха. Сякаш самият спектакъл беше по-важен от действителността. Опечалените не знаеха или дори не им пукаше дали членът на семейството, когото бяха изгубили, беше в ковчега, или не, когато го заравяха.

Някъде оттатък влаковете, железопътните релси водеха на открито. Подухваше вятър и прогонваше миризмата на катакомби, в които Шерлок беше преследван и едва не изгуби живота си. Затътри се изморен под слабата слънчева светлина. Някъде там, в истинския свят, Майкрофт продължаваше да е обвинен в убийство и той трябваше да му помогне да изчисти името си. Беше изтощен и измъчван от болка, но това нямаше никакво значение. Брат му се нуждаеше от него.

Погълнат от собствените си мисли, цели няколко секунди не успя да осъзнае, че мъжът с рядката коса се беше появил иззад един от локомотивите.

— Няма да избягаш, синко — заяви той и вдигна ръце. Оскъдната светлина проблясваше върху шиповете на металните му боксове. — Май си спестих половин крона от цялата тази работа.