Андрю Лейн
Черен лед (6)

Глава 6

Сърцето на Шерлок се сви. Толкова усилия, толкова бягане и дращене по тухлите и в крайна сметка не успя да избяга. Беше прекалено изморен, за да прави каквото и да било. Енергията му беше свършила.

— Как ме намери? — попита със сетни сили той.

— Не бих се промъкнал през онези тесни пространства, нали? — отвърна с въпрос мъжът. — Но знам, че повечето от тях водят до кокалените дворове, затова просто заобиколих и те изчаках. Тъкмо щях да се отказвам, когато чух, че излизаш. — Онзи млъкна за миг. — Все още искам да разбера защо ме следеше — заяви с мрачен тон. — След това ще те убия.

Една масивна фигура се промъкна незабелязано между локомотива и мъжа с брадата и металните боксове. Носеше шапка.

Шерлок разпозна Еймиъс Кроу точно когато учителят му уви лявата си ръка около врата на престъпника и сграбчи китката му с дясната. Мутрата на онзи се изкриви между свивката на лакътя на Кроу. Младежът видя как ръкавът на американеца се изду от стягането на мускулите му.

Очите на престъпника се ококориха. Той се опита да сграбчи ръката на Кроу със своите, но не можеше да се освободи, колкото и да опитваше. Лицето му стана лилаво, ала Шерлок беше прекалено изморен, за да се изненада. Явно Кроу беше приложил достатъчно сила, за да спре въздуха към дробовете му.

Мъжът отчаяло риташе назад с обутия си в ботуш десен крак, но американецът беше застанал в такава поза, че онзи не можеше да го достигне. След това се опита да нанесе удар зад главата си с върховете на боксовете с надеждата да нарани Кроу, но Кроу само се измести леко и приложи повече сила върху врата му.

— Разочарован съм, че беше невнимателен и позволи на този човек да разбере, че го следиш — каза меко той и погледна Шерлок през рамото на мъжа.

Младежът прокара мръсна ръка през косата си.

— Съжалявам — отвърна той. — Смятах, че съм на достатъчно разстояние.

— Научи един урок — каза дружелюбно Кроу. — Капаните може да бъдат поставяни от двете страни. Това е разликата между животните и хората — зайците не се обръщат изневиделица и не тръгват да преследват лисиците, но хората могат да си сменят ролите. Плячката може да се превърне в хищник. Търси знаците. Ако плячката ти те води на някое изолирано място, може би те е забелязала и иска да те спипа сам.

— Някога въобще спираш ли да преподаваш? — попита изморено Шерлок, припомнил си урока на езерото, докато ловяха риба.

— Животът ни учи през цялото време, ако сме достатъчно бдителни, за да разберем това. — Погледът на Кроу се премести настрани към лицето на престъпника, което беше станало яркочервено, а очите му бяха изхвръкнали. — А сега — каза спокойно — ние двамата трябва да си поговорим. Защо заплашваш моя приятел и протеже? Това не е много цивилизовано, приятелю.

— Той ме следеше — отвърна с усилие мъжът.

Кроу погледна Шерлок и повдигна вежда.

— Предполагам, че си имал причина — каза той. — Не просто си практикувал уменията си за проследяване — макар че очевидно имат нужда от практика.

— Намерих печатницата, където е направена визитката — обясни Шерлок. — Печатарят каза, че този човек е чакал отвън на улицата онзи, който е дал поръчката. Тръгнали са си заедно.

Кроу кимна.

— Предполагам, че е било така. — Американецът отново насочи цялото си внимание към своя заложник. — Е, това ни води до въпроса защо? Защо си платил на един беден и болен човек да си направи една-единствена визитка и защо си го изпратил да посети мистър Майкрофт Холмс в клуба му?

Мъжът подръпна ръката на Кроу.

— Задушаваш ме! — възпротиви се той.

— Правилно. Аз наистина те задушавам.

— Ще ми счупиш врата!

— Все още не. Още малко натиск и вратът ти ще се прекърши като изгнила клонка, да, но още не. Първо ще се задушиш.

— Убиваш ме!

— Да — потвърди Кроу. — Мисля, че е така. Затова говори бързо.

— Платиха ми!

— Естествено. Не съм смятал, че правиш всичко това от любов към кралицата и страната. Въпросът е: кой ти плати?

— Не знам имена! — Мъжът затупа твърдата ръка на Кроу. — Просто ми позволи да дишам! Моля те!

Американецът отпусна хватката си съвсем малко и онзи си пое въздух. Рядката му коса се беше сплъстила върху лицето, което изгуби част от червенината си.

— Дойдоха при мен една вечер в кръчмата „Шафтсбъри“ — обясни мъжът. — Хората знаят, че съм посредник. Уреждам сделки и намирам правилните хора за кражби и каквото ти трябва. Казаха ми да намеря човек, който е близо до срещата със Създателя и се нуждае от пари за семейството си. Казаха ми да го убедя да направи едно последно нещо и че ако го направи както трябва, ще осигури бъдещото спокойствие на семейството си.

— И ти познаваше такъв човек?

— Познавам стотици такива! Огледай се. Туберкулоза, алкохолизъм, цироза — има много начини, по които можеш да умреш в Лондон.

— И какво беше това последно нещо, което трябваше да направи?

Мъжът остана мълчалив.

Кроу стегна хватката си.

— Само още малко — измърмори той — и последното, което ще чуеш, е счупването на врата ти. Правил съм го с пуми, с алигатори и веднъж дори го направих на един бик. Няма да си голямо предизвикателство за мен, повярвай ми.

— Трябваше да отиде в онзи клуб в Уайтхол — побърза да отговори престъпникът — и да поиска да се срещне с един човек насаме. На четири очи. Мъж на име Майкрофт Холмс. След това трябваше да даде визитката, която му беше направена. Онази единствена визитка. И когато останеше сам с онзи тип, трябваше да напръска нещо в лицето му — нещо, което щеше да е в шишенце от парфюм. Онзи щеше да заспи прав. След това щеше да сложи истински нож в ръката му и да се прониже сам в сърцето с друг нож, направен от лед. Същинска пантомима.

— Откъде дойде ножът?

— Казаха ни, че едно момче ще ни посрещне, докато вървим към клуба. То ни даде куфара с ножовете в него. Трябваше да го направим по този начин, иначе леденият нож можеше да се разтопи, макар че беше в куфар.

Кроу се усмихна.

— Това не ти ли се стори малко странно?

— Правил съм и по-странни неща — призна престъпникът, — а и ми платиха добре.

— Мъжът, който те нае — знаеш ли името му? Можеш ли да го опишеш?

— Не съм казвал, че е мъж, нали?

Американецът повдигна изненадан вежди.

— Наистина не си казвал подобно нещо. Моя грешка. Значи, си бил нает от жена?

Онзи кимна, доколкото можеше да го стори в хватката на Кроу.

— Жена, да.

— Опиши я.

— Млада. Слаба. Добре облечена.

Кроу изпръхтя.

— Лицето, човече… опиши ми лицето й.

— Не го видях. Носеше голяма шапка и воал.

— Цвят на косата?

— Не видях нищо под шапката.

— Но си я проследил, нали? След като те е наела?

Шерлок видя как очите на мъжа проблеснаха от изненада.

— Откъде знаеш? — изсъска той.

— Познавам те, приятелю. Или поне познавам хората като теб. Жена с голяма кесия с пари — разбира се, че си я проследил. Искал си да разбереш къде живее, в случай че по-късно ти се отвори възможност да проникнеш у тях и да откраднеш останалата част от парите, които очевидно държи в дома си. Хора като теб винаги търсят пролука, възможност. Та къде отиде тя?

Мъжът сви рамене и премести едва ръцете на Кроу.

— Не отиде в никаква къща, а в един музей на „Боу“. Казва се „Пасмор Едуардс“. Едно време е бил голямо имение. Чаках два часа, но тя така и не излезе. Не знам дали живее там, или има заден изход, но повече не я видях.

— Нещо друго? Някакви други факти, които искаш да споделиш с нас?

— Не… не, кълна се!

Кроу пусна мъжа, който падна на колене — продължаваше да се дави и да се държи за гърлото.

— Мисля, че получихме каквото можахме, от този човечец — заяви американецът. — Ако нямаш нищо против, да вървим да изпием нещо освежаващо. — Хвърли критичен поглед на изцапаните с кал панталони и ботуши на Шерлок и скъсаното му сако. — Може би първо ще успеем да намерим магазин за дрехи. Няма да направиш особено добро впечатление, ако изглеждаш по този начин.

Преди Шерлок да успее да отговори, дребният човек изведнъж стана от земята и замахна с ръка, на която имаше метален бокс, към лицето на Еймиъс Кроу. Беше се озъбил и приличаше на маска на яростта.

— Опита се да ме задушиш, а? — изкрещя той.

Кроу се отдръпна назад и избегна шиповете. Те минаха само на няколко сантиметра пред очите му. Американецът пристъпи напред, изви тяло вляво и изстреля десния си крак. Ботушът му се заби в коляното на мъжа. Шерлок чу как нещо изпука. Онзи се срина, пищейки.

— Да вървим — каза Кроу и направи знак на ученика си. — Имам чувството, че някъде ме чака кана с кафе и торта с моето име на нея. Смятам да ги намеря.

Американецът тръгна първи, а Шерлок го последва. Оставиха престъпника свит на земята, държащ се за счупеното коляно.

— Не трябва ли да уведомим полицията? — попита младежът. — Не трябва ли да го арестуват?

Кроу сви рамене.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, мисля, че можем, но ще е неговата дума срещу нашата, а единственото сериозно нараняване е нанесено от моя милост. Всеки уважаващ се полицай вероятно ще арестува мен, а не нашия нападател. Или ще арестува двама ни, докато не разбере какво точно се е случило.

— Но това не е честно! — възпротиви се Шерлок.

— Вероятно не, но е справедливо. Ако не правиш разлика между двете, трябва да се научиш.

Кроу тръгна отново към улиците, алеите и сводовете около района на гара „Ватерло“.

— Как ме намери? — попита младежът, докато вървеше до учителя си.

— Отговорът е прост: проследих те.

— Не те видях — възпротиви се той.

— Това се и очаква, когато те следя. За разлика от теб мога да се спотайвам в сенките, сред хората или зад ъглите.

— Защо си ме следил?

— След като проверих адреса на визитката — който се оказа фалшив, между другото, — реших да те настигна. Проверих печатарите в обратен ред — започнах от последния в списъка. Видях те да напускаш втората печатница в моя списък и третата в твоя. Опитах се да те настигна, но ти вървеше много бързо. След това спря и започна да наблюдаваш една кръчма. Предположих, че си по следа, и не исках да отвличам вниманието ти, затова просто се свих на прага на една врата и зачаках да видя какво ще се случи. След известно време тръгна след този брадат тип. Аз също се включих в преследването. Забелязах, че те сгащи в онзи свод, но ти избяга, преди да успея да се намеся. Прекарах следващия час в обикаляне отвън и изчисляване къде може да се появиш.

— О — отвърна спокойно Шерлок. — Има логика.

Стигнаха до гарата. Кроу забеляза малък шивашки магазин на няколко врати от един обущар. След десет минути вече бяха купили нови панталони, сако, риза и ботуши за Шерлок. Американецът плати без никакъв коментар. Младежът предположи, че двамата с Майкрофт щяха да се разплатят по-късно — ако Майкрофт въобще бъдеше освободен някога.

След като излязоха от обущаря, Кроу се насочи към чайната „Еърейтид Бред Къмпани“. Седнаха на маса до прозореца. Шерлок се чувстваше откъснат от реалността. Преди по-малко от час бягаше за живота си през тъмни тунели, а сега седеше на припек и чакаше да му донесат парче торта. Понякога животът можеше да бъде странен. Всъщност, осъзна той, животът можеше да е странен през по-голямата част от времето.

— Е, какво следва? — попита той, след като кафето и тортите пристигнаха.

— Да обобщим какво знаем. — Кроу взе от пандишпановата си торта. — Има поне двойно участие — на човека, който дава заповедите, и на хората, които ги изпълняват.

Шерлок се намръщи.

— Какво имаш предвид с „двойно участие“?

— Имам предвид, че онзи, който се е самоубил в клуб „Диоген“, никога не се е срещал с жената с воала. Тя е наела мъжа с брадата, а той от своя страна е наел човека, който е бил готов да умре, за да осигури финансовото благополучие на семейството си.

— Може би жената е била наета от някого другиго. Може би има тройно участие.

— Възможно е — замисли се Кроу. — Онзи, който е организирал всичко това, е много предпазлив. Уверил се е, че никой няма да стигне до него. Единствената причина да стигнем толкова далеч, са двете непланирани събития — първото, че печатарят е разпознал мъжа с брадата, и второто, че брадатият е бил достатъчно алчен и неморален, за да проследи жената, която го е наела, до музея, за който ни спомена. Никога не подценявай непланираните съвпадения.

— Но каква е целта? — попита Шерлок. — Какво точно се опитват да постигнат?

Кроу сви рамене.

— Краткосрочната цел, за която се сещам, е опозоряване на името на брат ти или отстраняването му от пътя. Дългосрочната цел… не съм сигурен за нея. Нуждаем се от повече информация.

Младежът въздъхна. Смяташе, че е гладен след всичкото онова бягане, но не му се щеше дори да опита тортата.

— Какво можем да направим? — попита той.

— По мое мнение — отвърна Кроу — разполагаме с три варианта. Първи: можем да разкажем онова, което знаем, на полицията и да се върнем във Фарнъм с надеждата, че адвокатът на клуб „Диоген“ ще успее да извади Майкрофт от затвора и да изчисти името му.

— Какви са шансовете да постигнем това? — попита Шерлок.

— Слаби. Полицията няма да иска да разследва престъпление, за което има ясни доказателства срещу мъжа, който вече е в ареста, и дори да искат да ни повярват, историята ни не е сред най-правдоподобните. А и доказателството ни се е разтопило.

— Но имаме спрея с лауданум!

Кроу сви рамене.

— Както каза брат ти, може да е било лекарство. А и можем да го вземем откъде да е, да го купим от всеки аптекар.

— Какъв е вторият вариант?

— Оставаме в Лондон и се свързваме с работодателите на брат ти във Форин Офис^[1] — ще ги накараме да се размърдат и да го изкарат от ареста.

Шерлок потръпна.

— Дори на мен не ми се струва много вероятно да се съгласят.

— Прав си. Има голяма вероятност Форин Офис просто да изостави брат ти на произвола на съдбата. Последното, което желаят, са подобно унижение и публичност.

— Тогава ни остава третият вариант — отвърна решително младежът.

Кроу се усмихна.

— Дори не знаеш какъв е.

— Мога да предположа. — Побърза да срещне лукавия поглед на учителя си. — Събрахме достатъчно доказателства сами, за да изчистим името на Майкрофт. Ще отидем в този музей на „Боу“ и ще се опитаме да открием жената с воала.

Американецът кимна.

— Нещо такова. Но честно казано, не тая голяма надежда за успех. Стреляме в тъмното.

— Защо няма някого, при когото можем да отидем? — избухна Шерлок. — Защо няма някого, който би разследвал случая, с когото полицията не желае да се занимава или не може? Някаква независима група детективи, които могат да разнищят случилото се и да открият истината, както агенция „Пинкертън“ в Америка, за която ми разказа?

— За подобна работа е необходим човек с голям набор от интересни качества, това е сигурно — отвърна Кроу със странно изражение на лицето. — Но това е ниша, която определено не е заета в Англия. — Американецът изплува от мислите, в които беше потънал. — Добре, предлагам да намерим файтон и да поръчаме на файтонджията да ни закара до музея на „Боу“.

Веднага намериха такъв, макар че Кроу пропусна два празни файтона и избра третия в последната секунда, преди да ги отмине.

— Защо не повика първия файтон? — попита Шерлок, докато се качваха.

— Защото вървим слепешката по ръба на мрежа, опъната от някого — обясни американецът. — Исках да се уверя, че файтонът, в който ще се качим, не е бил избран от някого другиго за нас.

— Какво му имаше на втория?

Кроу се усмихна.

— Конят му беше куц. Съмнявам се, че ще успее да измине целия път до „Боу“. А и не ми хареса мустакът на кочияша.

Наместиха се на седалката и лицето на файтонджията се появи в люка над тях.

— Накъде, господа?

— Знаеш ли къде е музеят „Пасмор Едуардс“? — попита Кроу.

Пътуваха около половин час, който Шерлок прекара в наблюдение на отрязъците истински живот, които се разкриваха пред него: простири, пълни с дрехи, разпънати между прозорци от двете страни на улицата, мъже с груби лица, които се шляеха по ъглите, улични продавачи с подноси със сладки, плодове и цветя, и точилари, които бутаха своите колички и се провикваха, за да подканят онези, които имаха нужда от услугите им.

Музеят представляваше каменна сграда в оранжево и кафяво с красиви колони отпред. Той не беше разположен на улицата, а малко по-навътре и от нея го разделяха ивица трева и висока до коленете метална ограда. Върху каменна плоча, монтирана в стената до предната врата, беше написано: Природонаучен музей „Пасмор Едуардс“.

— Подмини го — провикна се Кроу към файтонджията. — Остави ни на ъгъла на улицата.

Човекът спря, където му беше показано. Платиха му и слязоха от файтона.

— Не гледай директно към сградата — предупреди Кроу. — Просто стой тук и разговаряй известно време. Да разгледаме наоколо.

— Наречи ме глупак — каза Шерлок, — но мисля, че сме пред музей. Не ми прилича на прикритие на нещо друго.

— Възможно е също така да е удобно място за срещи — размишляваше на глас американецът. — Нещо, избрано на случаен принцип, а не точно официален щаб на конспираторите. Ако е така, няма да открием нищо и общо взето ще останем без улики, които да разследваме.

— Най-малкото, което можем да направим, е да огледаме — отбеляза младежът. — Може да видим или чуем нещо, или някой може да си спомни жената с воала.

— Добър довод — съгласи се Кроу.

Американецът тръгна към предната врата като баща, решил да заведе сина си на музей.

Влязоха в едно празно фоайе, от което тръгваше стълбище — в горната си част то се разделяше вдясно и вляво. Приличаше на антрето на всяка голяма къща в града с изключение на огромните стъклени витрини, разположени в центъра на помещението. Във витрините имаше сравнително точно пресъздаване на части от гористи местности, обитавани от различни препарирани животни: лисици, сибирски белки, няколко шипки, плъхове, полевки и една видра, на която мястото й като че ли не беше там. Животните бяха застанали в бдителни пози, сякаш бяха чули неочакван силен шум. Стъклените им черни очи бяха насочени в различни посоки.

Мъж в синя униформа и с фуражка ги доближи.

— Желаете ли два билета, сър? — попита той. — Единият е два пенса и можете да останете колкото желаете. В момента е много спокойно.

— Благодаря ви — отвърна Кроу и подаде няколко монети на служителя. — Какво ще ни препоръчате като експонати?

Мъжът в униформата помисли известно време.

— Галерията с малките бозайници горе вдясно е ценена от посетителите ни заради своята правдивост. Също така можете да разгледате галерията със земноводните, която се намира горе вляво. Разполагаме с няколко необикновени вида, които децата много харесват.

— Ще се разделим — каза Кроу, когато служителят ги остави сами. — Аз ще се заема със земноводните, а ти — с бозайниците. Среща тук след половин час и ако не сме намерили нещо интересно, ще преминем към друга галерия.

— Какво се брои за „нещо интересно“?

— Както казах в клуб „Диоген“ — всичко, което не се вписва! Всичко, което е не намясто.

— В музей с препарирани животни?

Кроу се усмихна.

— Търси смисъла в контекста. Куче, което се разхожда на улицата, не е необичайна гледка, но куче, което се разхожда в музей с препарирани животни, е точно такава.

— Добре — отвърна колебливо Шерлок.

Изкачиха първите мраморни стъпала заедно, след което се разделиха — младежът пое вдясно, а американецът — вляво.

Стълбите водеха до балкон, който продължаваше по цялото протежение на горната част на фоайето и имаше висок до кръста каменен парапет. Врати водеха към различните зали с експонати. От центъра на тавана висеше полилей със стъклени висулки и свещи.

Шерлок се насочи към първата врата. Зад нея имаше дълго помещение, което беше запълнено от стъклени витрини. Заради тях не можеше да види какво има в края му. Оберлихтът на покрива пропускаше вътре обилно количество ярка слънчева светлина. Младежът чуваше гласове, но не виждаше източниците им.

Тръгна към другия край, като минаваше покрай витрините и хвърляше бърз поглед на някои от тях. Както служителят ги беше уведомил, това беше галерия с малки бозайници. Един наперен пор беше застанал върху подложка от изсъхнала трева, а до него имаше кафява котка с космати уши, която беше легнала върху пустинен пясък. Язовец на черни и бели ивици, който излизаше предпазливо от дупката си, и лисица с абсурдно големи уши на около метър от него бяха разположени на покрита от изкуствен лед и сняг земя. Вероятно всичко това имаше някакъв смисъл.

Шерлок се спря до този експонат за малко. Гледката го върна към Фарнъм и мъртвия язовец, който използва, за да разсее кучето на барон Мопертюи. По онова време смяташе, че няма какво по-лошо да му се случи. Само ако знаеше…

Мина покрай витрини с най-различни, плъхове и мишки, котки и миниатюрни кучета, преди да стигне до края. Безжизнените им очи като че ли го проследяваха, когато ги подминеше. Вратата в края отвеждаше до малък коридор с две врати. Младежът избра едната и мина през нея.

Една фигура с вдигнати ръце, от които стърчаха заплашителни шипове, надвисна над него. Шерлок отстъпи назад, като едва не падна, преди да осъзнае, че фигурата беше зад стъкло и че шиповете на ръцете всъщност бяха нокти. Това не беше брадатият от гара „Ватерло“. Младежът се изправи и несъзнателно изтупа сакото си. Фигурата принадлежеше на мечка с рунтава кафява козина и муцуна, която беше намазана с нещо, за да изглежда влажна. Беше по-голяма дори от Еймиъс Кроу.

Помещението, което тази мечка охраняваше, разполагаше с няколко обширни витрини. Имаше лос с огромни, подобни на клони рога, няколко диви прасета с гъста четина и големи бивни, които бяха в семейна група, и нещо, което приличаше на крава и беше покрито с толкова дълга кафява козина, че не му се виждаха очите.

Вратата в края водеше до друго помещение. Шерлок започна да се чувства като в лабиринт. Витрините не бяха разположени само до стените, а и в средата. Във всяка от тях имаше по някаква птица — доколкото виждаше, всичките бяха хищни.

В най-близката имаше самотен орел, застанал в благородна поза. Дървеният фон беше боядисан във вид на безоблачно небе и далечни планини.

Шерлок продължи напред в помещението. Чу нещо да се размърдва — скърцане на обувка по пода. Явно имаше някого тук с него, макар да не чуваше гласове. Може би някой самотен посетител.

Мина покрай няколко витрини, в които имаше различни видове сови. Бяха застанали на клони — може би истински или направени от гипс в Париж, не можеше да прецени. Ноктите им бяха станали здраво клоните: остри оръжия за убиване, обвити в кожа, които им позволяваха да пробиват телата на жертвите си и да ги отнасят в гнездата си, където да пируват с тях.

Шерлок продължи напред и за момент като че ли улови раздвижване с периферното си зрение. Бързо се обърна, за да погледне. Всички птици се взираха в него. Главите им не бяха ли обърнати към вратата, когато влезе? Сега гледаха към средата на помещението. Или може би имаше нещо в совите, което не позволяваше да се прецени накъде точно гледат?

Нещо запърха в другия край на залата. Нима имаше птица, истинска птица, тук? Някое врабче или гълъб?

В следващите витрини се помещаваха други хищни птици — ястреби, соколи, орел рибар и няколко, които не успя да разпознае.

Макар да бяха мъртви и препарирани, имаше нещо странно в тях, по-странно, отколкото при малките бозайници и по-големите животни. Може би перата им изглеждаха по-истински от козината. Или имаше нещо във формата на черепите им и липсата на телесна мазнина, което означаваше, че процесът на препариране ги правеше да изглеждат съвсем истински, готови всеки момент да извият глави и да заровят клюн в перата си или да разперят криле и да полетят. Макар очите им да бяха направени от стъклени мъниста, Шерлок забелязваше студенината и застрашителността в тях. Мишките и полевките гледаха на посетителите като на хищници, а птиците в тази зала — като на плячка.

Шерлок отново си въобразяваше разни неща. Това не му помагаше. Това са просто препарирани птици, каза си той. Не са истински. Не могат да помръднат.

Пак чу раздвижване в далечния край на залата. Стъпки вероятно. Дреха, която се отърква в дървената основа на витрина. Нямаше значение, все пак се очакваше да се натъкне и на други посетители.

В следващия момент беше стреснат от силно бум! За момент се стъписа и се зачуди какво става, но после разбра, че вратата в другия край на залата се беше треснала. Вероятно беше станало течение.

Заобиколи една витрина, която преграждаше пътя му. Пред него имаше друга с лешояд — главата му беше без пера, а клюнът му — закривен в края; крилете му бяха разперени.

Шерлок вдигна поглед. Там имаше още една птица — сокол, помисли си. Тази не беше зад стъкло. Беше кацнала отгоре на витрината, сякаш току-що беше долетяла.

Във въздуха се разнесе печално изсвирване, състоящо се от три тона.

Соколът обърна глава към него, за да го огледа добре, и се наведе напред, сякаш всеки момент щеше да се спусне към лицето му.