Андрю Лейн
Черен лед (4)

Глава 4

Полицейският участък на „Боу стрийт“ и Градският съд се намираха в монолитна сграда от бял камък на ъгъла до Ковънт Гардън. С приближаването си до нея Шерлок я огледа добре и запомни всяка малка подробност. Имаше странното усещане, че тази сграда ще бъде важна за него, макар че се надяваше да не е сградата, в която брат му щеше да бъде осъден на смърт чрез обесване.

Стените бяха груби заради камъните, от които бяха издигнати, а покривът беше зъбовиден, което я правеше да прилича на средновековен замък, а не на място, където работеха силите на реда. Гледайки камъните, Шерлок се усмихна. Ако Мати Арнат беше тук, щеше да се изкатери по тях, все едно бяха стълба.

Вратите на ъгъла бяха разположени на нивото на улицата и нямаше стъпала, които да водят до тях. Отвън висяха бели лампи. Еймиъс Кроу се намръщи срещу тях и се обърна към полицая.

— Сигурен ли сте, че ни доведохте на правилното място? — попита той. — Смятах, че всички полицейски участъци в тази страна имат сини лампи отвън, а не бели.

— Да, такова беше правилото — потвърди служителят на реда. — Но това се промени преди седем години. Нейно величество кралицата се възпротиви на сините лампи, които сложиха на тази сграда. Очевидно принцът регент е умрял в синя стая. Бог да благослови душата му, и оттогава не може да понася цвета. Ходеше доста често в близката опера и всеки път, когато минеше покрай сините лампи, се връщаше. Накрая помоли да бъдат сменени. Казвам „помоли“, но по-скоро нареди на комисаря на полицията да ги смени, ако иска да си запази поста.

— Интересно — избоботи Кроу, — че една жена има такава власт в страна, която забранява на жените да гласуват и да притежават собственост.

Полицаят ги въведе в участъка, където минаха покрай едно голямо бюро във вестибюла. Униформени и костюмирани мъже сновяха наоколо, всеки зает с важна задача. Стигнаха до коридор, който го отведе до стълбище и стая, в която имаше маса и три стола около нея: два от едната страна и един от другата. Стените бяха от тухли, боядисани в депресиращ нюанс на зеленото.

— Почакайте тук — нареди той. — Сержантът ще дойде всеки момент. Не напускайте стаята.

Мъжът излезе и Кроу се стовари тежко върху единия стол. Той изскърца под тежестта му.

— Настани се удобно — предложи на Шерлок. — Може да се наложи да останем известно време. Вероятно сержантът ще ни остави за по-дългичко с надеждата да се почувстваме неудобно и да сме по-откровени в отговорите си. — Американецът изпръхтя. — Разбира се, ако бях на негово място, щях да ни разделя и да ни разпитам поотделно.

— Защо? — попита младежът и седна до учителя си.

— Ако ни разпитва поотделно, ще види дали ще му дадем едни и същи отговори. Ако не го сторим, ще разбере, че го лъжем. Ако ни разпитва заедно, тогава можеш да чуеш моите отговори и да промениш историята ни според тях, и обратното.

Кроу се отпусна на стола и затвори очи, като намести шапката си върху тях, за да скрива светлината.

Шерлок огледа стаята, но в нея нямаше нищо, което да представлява интерес. Тя беше преднамерено лишена от украшения и орнаменти.

Мислите на младежа бяха насочени към Майкрофт. Брат му беше някъде наблизо, но със сигурност му беше много по-неудобно, отколкото на него и на учителя му.

След около четвърт час вратата се отвори и сержантът, с когото се запознаха по-рано, Колман, нахлу вътре. Носеше тетрадка и молив.

— Налага се да уточним някои подробности — заяви той, преди дори да седне. — Не мисля, че това е особено труден случаи. За мен всичко е пределно ясно.

Еймиъс Кроу махна шапката си и повдигна вежда.

— Може да останете изненадан — заяви той.

— Фактите изглеждат безспорни — отвърна сержантът. — Поправете ме, ако греша, но стаята е била заключена и е имало само един вход и изход — вратата. Двама мъже са били вътре. Когато стаята е била отключена, единият от тях е намерен мъртъв, а другият е държал нож. Пропуснах ли нещо?

— Нямаше кръв по ножа — отбеляза Шерлок.

— Бил е избърсан в ризата на мъртвеца, когато е бил изваден.

— Проверихте ли ризата за следи от избърсване, или това е просто предположение? — попита Кроу.

— Не можете да отречете, че има кръв по нея — възпротиви се сержантът.

— Изтекла от раната, да, но има ли някакви следи, че острието е било преднамерено или случайно избърсано в плата? Двете неща — изтичането и избърсването — оставят коренно различни следи.

— Безсмислица — сопна се Колман. — Кръвта си е кръв и имаше само един нож в стаята. Това, което искам вие, джентълмени, да ми кажете, е какво търсехте при обвиняемия.

— Той е мой брат — отвърна тихичко Шерлок. — Мистър Кроу е семеен приятел. Тримата трябваше да обядваме заедно.

— Това ми подсказва, че убийството не е било предумишлено — заяви сержантът и си записа нещо в тетрадката. — Не убиваш човек, когато очакваш приятелите ти да се появят всеки момент. Не е било планирано.

— Какъв е мотивът? — попита Кроу.

Колман вдигна поглед от тетрадката си.

— Някаква бизнес сделка не е протекла както трябва, спор за жена — причините може да бъдат безброй. Важното е, че имаме убийство и убиец. Това е всичко, от което ще се интересува съдията. — Мъжът млъкна за миг. — Мога ли да получа имената и адресите ви, които да впиша в досието?

Кроу даде информацията и Колман чинно я записа. Предвид начина, по който Колман слагаше ръце на бюрото — сякаш всеки момент е готов да стане, — Шерлок разбра, че разпитът е към края си. Чувстваше се, сякаш се бяха качили на влак, който вървеше по предначертан път и нямаше никаква възможност да завие или да избере различна посока.

— Може ли да видим Майкрофт? — попита той. — Само за няколко минути?

Колман се изненада.

— Какво лошо може да се случи? — попита внимателно Кроу. — Все пак са братя. Може би затворникът ви ще бъде по-отзивчив, когато види младия Шерлок. Ще бъде по-склонен да си признае.

Младежът погледна учителя си шокиран, но едрият американец само му намигна с окото, което сержантът не можеше да види.

Полицаят помисли за миг. Очевидно не му се искаше да позволява подобно нещо.

— О, добре — отвърна накрая той, макар и недоволен. — Не мисля, че това ще навреди по някакъв начин.

Колман отиде до вратата и я отвори. Един полицай — онзи, който ги придружи от клуб „Диоген“ дотук — стоеше на пост отвън.

— Отведете тези двамата долу, за да видят обвиняемия — нареди Колман. — Дайте им десет минути с него, след което ги придружете до изхода. — Полицаят се обърна към Кроу и Шерлок. — Благодаря ви за отделеното време, господа. Неприятна работа, разбира се, но моля ви, имайте предвид — ако никой не извършва престъпления, няма да имате нужда от нас и аз ще мога да се присъединя към баща си и семейния ни бизнес.

Колман ги остави и полицаят им направи знак да го последват. Мъжът ги поведе из лабиринтоподобната вътрешност на сградата, надолу по няколко стълбища до сутерен, където стените бяха от небоядисани тухли, а на пода имаше локви вода. По протежение на коридора имаше редица заключени метални врати. Полицаят ги заведе до една от тях, извади връзка с ключове от колана си и използва един от тях, за да я отключи. Направи им знак да влязат.

— Имате десет минути и нито секунда повече. Ще стоя тук, ако има някакви проблеми.

Кроу направи знак на Шерлок да влезе първи, и го последва.

Майкрофт седеше изправен на пейката в единия край на килията, а ръцете му бяха отпуснати в скута. Очите му бяха затворени, но веднага ги отвори и погледна брат си, който влезе. Светлината идваше от един тесен прозорец с решетки на стената, който вероятно беше с изглед към пътя. Килията беше толкова малка, че тримата мъже едва се побраха в нея. Шерлок и Кроу нямаше къде да седнат, затова останаха прави.

— Много мило от ваша страна, че ми идвате на посещение — каза Майкрофт. — Извинявам се за обстановката.

Американецът се огледа.

— Уютно е — заяви той. — Аз получих нещо по-лошо, когато за първи път пътувах от Америка за Англия.

— Да — отбеляза Майкрофт, — но си имал възможност да си тръгнеш, когато корабът е пристигнал.

— Добър довод — заключи Кроу, — но поне си получил това жилище без пари. Аз трябваше да плащам за моето.

— Вие двамата ще спрете ли! — сопна се Шерлок. — Това е сериозно.

Брат му кимна.

— Знам. Просто се опитвах да разведря обстановката.

— Как се чувстваш? — попита го Шерлок.

— Главата ме боли и съм леко замаян. Възможно е да е заради стреса от това да бъда влачен по улиците от няколко груби полицаи. — Майкрофт потрепери. — Рядко пътувам по-надалеч от стотина метра от клуб „Диоген“. Службата и квартирата ми са в този диапазон. — Големият Холмс погледна Кроу. — Постигна ли някакъв успех в установяването на начина, по които е извършено убийството? Аз имам седем различни теории, но ми липсват доказателства за тях.

Шерлок се намръщи. Седем възможни теории? Той не можеше да се сети дори за една.

— Мъжът, който те е посетил, е носил куфарче — отбеляза Кроу.

— Спомням си го.

— Вътрешността му беше подплатена. Пренасял е два предмета в него. Поне единият от тях е бил влажен — или е оставял мокри следи след себе си.

Майкрофт се намръщи.

— Течността миришеше ли на нещо особено? Беше ли лепкава при допир?

Кроу поклати глава.

— Приличаше на вода.

— Имаше ли петно от течността някъде другаде в стаята?

— Да. Шерлок го откри.

— Много полезно — кимна Майкрофт. — Това стеснява отговора до една възможност.

— Именно — съгласи се Кроу и кимна, — но доказателството се е изпарило.

Шерлок стисна юмруци.

— За какво, за бога, говорите? Какъв отговор?

Двамата мъже се спогледаха. Майкрофт направи жест на Кроу да обясни.

— Нека приемем, че няма как друг мъж да е влизал в стаята — започна американецът. — Няма прозорци, нито скривалища и щяхме да видим, ако имаше някого вътре, когато брат ти отвори вратата.

— Съгласен — отвърна Шерлок.

— И Майкрофт не е убил мъртвеца.

— Естествено, че не е.

— Следователно той се е самоубил.

Младежът изведнъж изгуби почва под краката си, сякаш подът се беше изпарил.

— Какво?

— Самоубил се е. Двама мъже в стая, единият е убит и знаем, че другият не го е направил. Следователно се е самоубил.

— Но… — гласът на Шерлок го предаде за момент. — Но Майкрофт държеше ножа.

— Той държеше нож — поправи го Кроу. — Жертвата е влязла в стаята с куфарче, в което е имало два предмета. Единият от тях е бил ножът, който държеше брат ти. По него нямаше кръв, защото не е бил използван за убийството на мъжа.

— Но в стаята нямаше друг нож! — възпротиви се младежът.

— Но — отбеляза Майкрофт — е имало влажно петно в куфарчето и на килима.

Кроу погледна големия Холмс, който сви рамене.

— Извинявам се — каза той, — но не можах да устоя да не се намеся. — Погледна брат си. — Кажи ми, Шерлок, влажното петно на килима беше ли студено на допир?

— Да — отвърна младежът, когато си спомни, и веднага осъзна фактите. — Лед? — заяви той. — Ножът е бил направен от лед?

— Несъмнено — потвърди Кроу. — Вторият предмет в куфарчето е бил нож, направен от лед. Подплатата вътре го е предпазила от разтопяване, макар че част от влагата му е попила в сатена. Вероятно куфарчето е било държано на студено, преди да бъде използвано, за да не се разтопи ножът.

— Посетителят ми някак си ме е извадил от строя — заяви мрачно Майкрофт. — Как, засега ще оставим този въпрос настрана. След като ме е извадил от строя, е сложил истинския нож в ръката ми. Седнал е на стола и се е намушкал с ледения нож. С последните капчици останала му сила е извадил ледения нож от гърдите си и го е хвърлил на пода, където той се е разтопил от топлината в стаята.

— Съществувал е риск, че ще умре прекалено бързо и няма да има възможност да извади ножа — отбеляза Кроу, — но в този случай остатъчната топлина от трупа е щяла да го разтопи.

— Но защо е използвал два ножа? — попита Шерлок. — Защо просто не се е намушкал с истинския нож и не го е оставил в раната?

Американецът погледна съчувствено към Майкрофт.

— Онзи, който е организирал тази малка шарада, не е искал да дава възможност на брат ти да се измъкне. Ако беше намерен в стая с мъртво тяло, в чиито гърди е забит нож, винаги е можел да каже, че просто така го е открил и тъкмо е щял да се обади за помощ. Но намерен с нож в ръка и без нож в раната, няма как да измисли убедително обяснение.

— Фина работа — призна Майкрофт. — Впечатлен съм от онзи, който е измислил този сценарий.

— Защо мъжът се е самоубил? — попита раздразнен Шерлок. — Какви са били мотивите му?

— Тук — отвърна Кроу — можем само да спекулираме, но имай предвид, че според мен човекът изглеждаше болен. Беше слаб и блед и определено е ходел на доктор. Да предположим, че е бил беден и е умирал от нещо като туберкулоза или рак. Да приемем, че някой, понастоящем неизвестен нам, се е свързал с него и му е предложил сделка. Тази непозната персона е обещала да плати на семейството му голяма сума пари, ако мъжът се самоубие след няколко седмици. Той се е съгласил и веднага е бил снабден с приличен костюм, куфарче с един истински и един леден нож и инструкции какво трябва да направи.

— Което повдига въпроса — прекъсна го Майкрофт — как ме е извадил от строя, за да постави ножа в ръката ми.

— Какво си спомняш? — попита Кроу.

Големият Холмс затвори очи, за да възстанови спомените си.

— Мъжът дойде и остави куфарчето си на масата. Кашляше. Попитах го дали мога да направя нещо, за да му помогна. Той отвърна „не“ и добави, че има някакво лекарство, което ще му позволи да диша по-лесно. Бръкна в джоба на сакото си и извади малко шишенце от него. Върхът му беше със странна форма, приличаше на бутон, а не на капачка. Помоли ме да му помогна. Отидох при него и… нищо. Следващото, което помня, е как чукате на вратата. — Майкрофт млъкна за миг, след което продължи: — И някаква миризма. Помня някаква миризма. Тежка и много неприятна.

— Смея да предположа — започна Кроу, — че медицинското шишенце е било с помпа, а съдържанието му — някакъв опиум. Пръснал е от него в лицето ти и те е извадил от строя за известно време. Амнезията, от която страдаш, се дължи на факта, че си бил упоен. Това е дало на другия мъж в стаята достатъчно време, за да подготви сцената на престъплението.

Тинктура от опиум, по-известна като лауданум — същата, която барон Мопертюи използва, за да упои Шерлок и да го отведе от Англия във Франция. Младежът все още помнеше дълбокото безсъзнание, сънищата и загубата на памет, които съпътстваха наркотичното му състояние. Както и странното, почти приятно чувство на апатия. Прогони тези спомени. Нямаше време за тях.

Кроу продължи:

— Ако полицията или патологът намереха лауданума, щяха да предположили, че е носен за лични цели от убития. Вероятно дори за притъпяване на болката от заболяването, което го убива.

— Какво се е случило с шишенцето? — попита Майкрофт.

— Шерлок го взе. — Кроу сви рамене. — По-добре той, отколкото полицията да го изгуби.

Големият Холмс кимна и се замисли за момент.

— Спрей, който може мигновено да извади човек от строя. Колко интересно. Мога да се сетя за няколко официални и полуофициални приложения на това.

— Добре. — Шерлок се опита да подреди мислите си. — Знаем как е било извършено престъплението. Разполагаме с теория, в която се вписват всички факти. Въпросът е: Защо? Защо е било извършено?

Майкрофт сви рамене.

— Що се отнася до това, в момента участвам в няколко трудни преговори с чужди правителства. Вероятно някое от тях желае да ме разкара от пътя си за известно време, за да се сдобие с определено преимущество. Също така работата, която съм вършил в миналото, е водила до подписването на договори с едни страни, а с други — не. Възможно е някои от тях да са останали недоволни от действията ми и да са потърсили отмъщение. — Хрумна му някаква мисъл, и то сериозна, ако се съдеше от изражението му. — Освен ако…

— Освен ако какво? — поиска да разбере Кроу.

Вместо да отговори, Майкрофт бръкна във вътрешността на сакото си.

— Все още пазя визитката, която мъртвецът е дал на Бринел. Имаше нещо написано на нея. Нещо, което ме накара да се видя с него.

Майкрофт извади малко картонче от вътрешния джоб на сакото си.

— Джон Робъртшоу — прочете той, — заедно с адрес в Челси — „Гласблоуърс Роуд“. Вероятно е фалшив, добавен просто за автентичност на визитката.

— Въпреки това си струва да се провери — отбеляза Кроу.

— Естествено. Не искам да пропуснем нещо просто защото не сме му обърнали достатъчно внимание. — Майкрофт обърна визитката от другата страна. — Името ми, написано на ръка, за да разбере Бринел с кого иска да се срещне мъжът. И две думи.

Големият Холмс вдигна поглед. Очите му срещнаха тези на Шерлок.

— „Парадол Чеймбър“ — изрече мрачно той.

Шокиран, разумът на Шерлок се върна в миналото, към времето, което прекара в плен на барон Мопертюи. Баронът беше споменал „Парадол Чеймбър“. Не беше казал какво представлява, но явно ставаше въпрос за организация, за която работеше или на която докладваше. Сякаш тя беше тайна и много важна.

— Сега си спомням — каза Майкрофт. — Видях думите и си спомних как ми беше казал, че си ги чул от устата на барон Мопертюи. Накарах Бринел да доведе джентълмена, за да мога да го разпитам. Но тази визитка беше примамката в един добре планиран капан.

— И ти клъвна — отбеляза меко Кроу.

— В своя защита ще кажа — отвърна Майкрофт, — че бях на собствена територия и не очаквах подобна атака.

— Въпреки това тя се състоя. — Американецът махна с голямата си лапа. — Няма значение. Трябва да продължим напред. Ще ти осигуря адвокат. Шерлок, пазиш ли името и адреса на онзи, който ти беше препоръчан от лакея в клуб „Диоген“?

Младежът кимна и подаде листчето, което държеше в джоба на ризата си.

— Ти, Шерлок — продължи Кроу, — ще разследваш тази визитка. — Американецът му я подаде. Младежът я огледа от двете страни, прочете заплашителните думи „Парадол Чеймбър“ и потрепери.

— Как да го направя? — попита той.

— Помириши визитката — помогна му Кроу.

Шерлок я доближи до носа си и усети лека, но остра миризма.

— Какво е това? — попита той.

— Печатарско мастило — отвърна американецът. — Визитката е била направена съвсем скоро, вероятно е единствена и е имала за цел да вкара мъжа в клуба. Все пак никой уважаван клуб не би допуснал човек без подобна визитка. Този мъж не е имал свои визитки, предвид положението му в обществото, а мистериозният му работодател не би му дал една от своите. Не, била е направена съвсем наскоро, което означава, че работата е свършена на местна почва. — Кроу се обърна към брата на Шерлок. — Мистър Холмс, колко печатници има в околността?

Майкрофт се замисли за момент.

— Сещам се за четири. Всички се намират в района на „Чансъри Лейн“. Ще ви дам адресите. — Той извади лист хартия и химикалка от джоба си и започна да пише.

— Провери всяка от печатниците — инструктира Шерлок американецът. — Виж дали ще разпознаят визитката и какво могат да ти кажат за мъжа, които е направил поръчката.

— Добре.

— Ще се срещнем след два часа пред хотел „Сарбоние“. Помниш ли къде се намира?

— Мястото, където отседнахме последния път, когато бяхме в Лондон? Да, помня го.

— Добре.

Вратата се отвори.

— Времето ви свърши — съобщи полицаят. — Трябва да си вървите, господа.

— Не се тревожи, Майкрофт — каза американецът. — Ще те измъкнем оттук.

— Надявам се да е преди вечеря — отвърна с вяла усмивка задържаният. — Пропуснах обяда, а не съм сигурен, че храната тук ще отговаря на стандартите ми.

Протегна ръка на Шерлок.

— Опитай се да не мислиш за мен като за затворник.

— Независимо дали си тук, в клуба, или някъде другаде — започна младежът, като пое ръката на Майкрофт, — ти си оставаш мой брат. Ти се погрижи за мен. Сега е мой ред да го сторя… ако мога.

— Можеш — увери го големият Холмс. — И ще го сториш. Наясно съм, че когато се заемеш с нещо, винаги го довършваш. Това е черта, която и двамата сме наследили от баща си.

Полицаят се прокашля и Шерлок неохотно последва Еймиъс Кроу навън от килията.

Дрънченето на вратата зад тях го накара да потръпне. Не искаше дори да си помисля какво причиняваше този звук на Майкрофт.

— Сега накъде? — попита той, когато излязоха на чист въздух на Ковънт Гардън.

— Ти си към улица „Чансъри Лейн“, която е в тази посока — Кроу махна вяло с ръка. — А аз съм към… — погледна визитката — … „Гласблоуърс Роуд“, Челси. Ще се видим по-късно.

Американецът се обърна и тръгна, без да погледне нито веднъж назад, като остави Шерлок да се взира в гърба му известно време. Отново беше останал сам в Лондон. Нямаше как да не си спомни какво се беше случило последния път.

Най-накрая той също се обърна и тръгна в посоката, която му посочи Кроу. Мина покрай кръчми, магазини, сергии и търговци, които седяха по ъглите на улицата с подноси със стоки. А хората тук… имаше ги всякакви, от контета в хубави дрехи до хлапаци в парцали. Лондон наистина беше сбирщина на всякакви човешки типове.

Шерлок тъкмо щеше да пита къде точно се намира „Чансъри Лейн“, когато забеляза един знак отстрани на пътя, по който вървеше. Зави натам. Мястото беше малко по-приятно от това, от което идваше — ако можеше да съди по месинговите табели по сградите, в които имаше предимно кантори на адвокати и тук-там някой лекарски кабинет.

След около пет минути намери първата печатница. Местоположението придоби смисъл — всички тези адвокати и доктори в района, без съмнение, имаха голяма нужда от печатарски услуги. Младежът нервно отвори вратата.

Миризмата вътре беше неколкократно усилена версия на миризмата, която долавяше от визитката — суха, плесенясала и остра. Онова, което не беше очаквал, беше шумът. Тракането на няколко печатарски машини в задната част на печатницата заглушаваше всичко и дори не успя да чуе собствените си думи, когато каза:

— Извинете!

Един мъж се обърна към него. Беше облечен в риза с дълги ръкави, а на главата си носеше бомбе. Мустакът му беше доста буен и покриваше не само устата му, но и по-голямата част от брадичката му.

— Няма работа тук — каза той. — Имам достатъчно хора. Разкарай се!

— Трябва да питам нещо — отговори Шерлок.

Мъжът го изгледа подозрително.

— Какво?

Младежът му подаде визитката.

— Вие ли сте напечатали тази?

Печатарят я разгледа много внимателно.

— Не. А сега се разкарай.

Шерлок си тръгна, когато мъжът му обърна гръб и се върна отново към работата си. Ако всичките печатари бяха толкова груби, то тогава щеше да приключи след няколко минути и нямаше да знае как да продължи, докато не се срещнеше с Еймиъс Кроу.

Вторият печатар беше много по-дружелюбен. Този път Шерлок успя да разгледа печатницата му, където метални барабани, покрити с малки метални букви, се въртяха от по-млади от него момчета, които влагаха цялата си тежест върху големите метални дръжки. Барабаните се притискаха върху дълги ивици, подобни на панделки, и оставяха мастилени букви върху хартията. Момчетата бяха изцапани с мастило, по кожата им личаха петна в черно и бяло.

Шерлок зададе същите въпроси, показа същата визитка, но въпреки че печатарят се усмихна и се опита да му помогне, той също не я беше напечатал.

Извади късмет с третия печатар.

Той беше висок и слаб, с бакенбарди, които висяха като панделки върху мършавите му бузи. Шерлок го погледна, спомни си онова, което Еймиъс Кроу му каза във влака — че всеки човек носи белезите на собствената си професия, и видя типичните за един печатар: мастилото под ноктите и върху кожата му, нацепените върхове на пръстите му от годините търкане в металните повърхности на печатарските машини, дългите и прави разрези по дланите на ръцете, причинени от рулата хартия. Всичките следи си бяха на мястото, човек просто трябваше да ги види.

— О, да — отговори печатарят. — Спомням си я. Странна поръчка. Обикновено хората искат четиристотин-петстотин визитки, защото си ги правят, за да ги раздават, нали? Имам предвид, че не си показваш визитката, а после да си я прибереш, нали? Но този тип искаше само една. Даде ми едно смачкано листче с онова, което искаше да бъде написано на нея. — Мъжът сви рамене. — Затова настроих машината и му напечатах една. Казах му, че ще му направя сто, ако ми плати още един шилинг, но той отказа. — Печатарят помисли за миг. — Всъщност не ми отказа — отиде отвън, където говори с някакъв човек, след което се върна и ми отказа.

— Можете ли да ми опишете този другия?

— Странно — отговори мъжът, — но го познах. Той не ме позна. Никой не разпознава хората, които им служат.

— Аз го правя — заяви Шерлок. — Ще ви запомня.

— Тогава ти си по-добър от останалите. Преди да се сдобия с това място, работих в една печатница на „Дръри Лейн“. Вършех доста работа за театрите — програми, афиши, постери, — сещаш се, подобни неща. Този човек — който беше отвън — идваше понякога. Имаше нещо общо с една от кръчмите наблизо. Работеше като бияч — изхвърляше пияниците, неплатежоспособните и онези, които започваха боеве. Мисля, че беше кръчмата „Шафтсбъри“. От време на време печатахме менюта, постери и подобни неща за тях.

— Можете ли да го опишете? — попита Шерлок и затаи дъх.

Печатарят сви рамене.

— Дребен като състезателна хрътка. Косата му е дълга и рядка. С черна брада. Носи мъхесто палто. Мисля, че е направено от астраган. Не си спомням името му.

— Благодаря ви — отвърна младежът. — Ако някога имам нужда от печатар, ще си спомня за вас.

Тръгна си ликуващ. Погледна часовника си: оставаше още час и половина до срещата му с Еймиъс Кроу. Вероятно щеше да му стигне, за да провери кръчмата „Шафтсбъри“. Така щеше да може да каже на учителя си, че не само е идентифицирал мъжа, който беше наел мъртвеца, но също така че го е проследил.

Попита една жена на улицата къде се намира „Дръри Лейн“, и се насочи в указаната посока. Стигна до нея за десет минути.

Улицата беше пълна с театри и кръчми. Някои от театрите явно бяха музикални зали, в които се изнасяха най-различни представления от жонгльори, певци и илюзионисти. Някои бяха висококласни и в тях се представяха класически пиеси. Други бяха сцена за музикални рецитали и на Шерлок му стана мъчно за свиренето на цигулка, когато видя, че жена на име Уилма Норман-Неруда (цигуларка) ще свири в един от театрите.

Малко по-надолу намери търсената кръчма „Шафтсбъри“. Намираше се до театър, който рекламираше комична опера от Ф. К. Бърнард и А. Съливан, наречена „Кормчията и боксът“. Не му звучеше много интересно.

Седна на прага на една кръчма от другата страна на улицата и се настрои да чака. Облегна се и подпря глава на рамката на вратата, за да изглежда, сякаш е заспал, макар че наблюдаваше през цялото време за дребния човек с дългата рядка коса.

Около четиридесет и пет минути по-късно един мъж, който отговаряше на описанието, излезе от „Шафтсбъри“. Беше облечен по абсолютно същия начин, както го беше описал печатарят. Огледа улицата и тръгна надясно.

Шерлок го последва. Може би щеше да го отведе до дома си. Това щеше да е нещо, което да даде на Еймиъс Кроу!

Мъжът поведе Шерлок по „Дръри Лейн“, покрай някакво място, наречено „Седемте компаса“, и надолу към площад „Трафалгар“. Младежът започна да разпознава разни части от Лондон и се опитваше да запомня колкото се може повече от него. Мъжът зави наляво, когато стигна до площад „Трафалгар“, мина покрай претрупаната кафява фасада на гара „Чаринг Крос“ и хотел със същото име. Онзи вървеше бързо и Шерлок трябваше да побърза, за да не го изпусне.

На „Олдуич“ зави надясно и младежът осъзна, че се е насочил към Темза, през Ватерло Бридж. Мъжът се спря пред една будка в края на моста и подаде няколко монети. Пред Шерлок възникна сериозна дилема: да последва заподозрения или да се върне при Еймиъс Кроу? Какво щеше да каже на учителя си? Че е открил мъжа и го е изгубил? Не, трябваше да продължи — поне до другата страна на моста, за да види накъде щеше да се насочи онзи.

Потърси монети в джоба си. Таксата беше само пени. Плати и продължи след плячката си.

Дребният човек просто вървеше, без да се обръща назад или да поглежда надясно или наляво.

Когато стигна другата страна на моста, Шерлок видя, че онзи се е насочил към гара „Ватерло“, но вместо да влезе в нея, зави наляво. Последва го, като се опитваше да се прикрива зад другите пешеходци, в случай че онзи се обърнеше.

Той не го стори, но рязко зави надясно под един свод.

Когато Шерлок стигна до него, се спря и надникна през ъгъла на ронещата се стена. Вътрешност на свода беше в сенки и не успя да види мъжа.

Направи крачка напред, а после и още една, докато не се озова наполовина в светлината, наполовина в мрака. Все още нямаше следа от онзи.

Обърна се с намерението да се върне и да чака Еймиъс Кроу.

Дребният човек с дългата рядка коса стоеше точно зад него.

— Следиш ме — каза той. — Искам да разбера защо. А после, просто за удоволствие, искам да те чуя как пищиш.