Андрю Лейн
Черен лед (13)

Глава 13

Шерлок се приготви да падне върху тухли или камъни, но се приземи във вода. Леденостудена течаща вода.

Не беше по-дълбока от метър. Гърбът му стигна дъното и той бързо излезе на повърхността — кашляше и плюеше вода. Опита се да се съпротивлява на течението.

Навсякъде го заобикаляше мрак. Стана. Студът изсмукваше топлината и силата от тялото му. Опита се да докосне двете страни на канала, в които се намираше, но не успя. Звукът от водата също беше странен: не ехтеше, както беше нормално в подобен тухлен тунел.

Когато очите му привикнаха към мрака, осъзна, че все пак има някаква светлина. Капакът над него имаше малки дупки, през които преминаваха светли лъчи. Отпред и отзад положението беше същото. Където и да беше, поне щеше да може да вижда нещо.

Намираше се насред бързо течащ поток вода. От двете му страни, на около три метра от него, вместо извитите тухлени стени, които очакваше да види, имаше насип от камъни и кална пръст, върху която растеше анемична бяла трева. В горната част на насипа имаше тухлен таван, който продължаваше в двете посоки. По него имаше мъх, който висеше като листа. Приличаха на пипалата на зловещо чудовище, което слепешком търсеше плячката си.

Някакво стържене го накара да потръпне. Някой отвори капака над него. Стълб ярка светлина освети калната вода, в която се намираше Шерлок. Той бързо направи няколко крачки по посока на течението, за да не го забележат.

— Къде е? — попита шепнешком един глас. Говореше на френски, но младежът улови силен акцент. Мъжът вероятно беше руснак. — Тук долу ли слезе?

— Не го виждам — отвърна друг, по-дрезгав глас, на същия език, но този път без акцент. — Какво е това място — някакъв канал ли?

— Не знаеш ли? — попита първият глас. — Това е старата река Неглинная. Влива се в река Москва на около километър и половина надолу по течението. Откриха я преди петдесетина години, когато възстановяваха града.

Шерлок се огледа наоколо. Река, а не канал? Имаше логика. Някъде нагоре по течението вероятно излизаше на открито, но тук беше потънала в мрак за цели петдесет години.

Значи, река Москва беше на километър и половина напред. Можеше да се справи!

— Трябва да е слязъл тук долу — прошепна другият мъж. — Ще следва течението. Не ще да е другояче. — Млъкна за миг замислен. — Слез долу и го последвай. Убий го, ако можеш, и остави тялото да гние във водата.

— Защо просто не го хванахме на улицата? — попита дрезгавият глас. — Защо бяха всички онези глупости с откраднатия портфейл?

— Защото щяхме да привлечем нежелано внимание — отвърна шепнещият. — Някой можеше да се намеси. Има полиция в целия град. Инструкциите ни бяха да го отстраним. Арестуването му беше най-добрият вариант, но сега ще се уверим, че повече няма да ни създава проблеми. Хайде, слизай долу.

— Да не си полудял? Водата е ледена!

— Имаш ли по-добра идея?

— Аха… върви ти!

Шепнещият изпръхтя.

— Ако искаш ти да говориш с полицая, давай. Няма да те послуша така, както ще послуша мен — един руснак! Освен това вече стана ясно, че хлапето е откраднало моя портфейл. Как ще изглежда, ако изведнъж изчезна и се появиш ти?

— Добре. — Мъжът с дрезгавия глас се примири. — Какво смяташ да правиш?

— Ще накарам онзи идиот полицая да организира търсене горе по Неглинная. Ще се срещнем пред река Москва.

Умът на Шерлок препускаше. Трябваше да се размърда, и то веднага, преди онзи с дрезгавия глас да слезе по стълбата!

Тръгна, като се опитваше да не издава никакви звуци. Студената вода се плискаше около краката му, влизаше в обувките му и караше чорапите му да шляпат, докато върви. Усещаше гранива миризма: може да не се намираше в канал, но явно някои хора използваха реката като такъв.

Чуваше зад себе си оплакванията на мъжа с дрезгавия глас, който слизаше по стълбата. Вероятно и той се хлъзна, защото се разнесе крясък, който проехтя от тухления таван, а миг по-късно — и плясване. Една вълна побутна Шерлок напред. Вътрешно ликуваше. Може би беше извадил късмет, може би мъжът се беше удавил! След малко чу глас, който ругаеше в мрака, и доброто му настроение се изпари. Трябваше да го направи по трудния начин.

По-скоро усещаше, отколкото виждаше речния насип от двете страни. Зачуди се дали може да се покатери по него и да излезе от водата, но бързо се отказа от тази идея. Онова, което беше видял от насипа, беше стръмно и кално. Имаше голяма вероятност просто да се хлъзне и да падне отново във водата, а така щеше да изгуби няколко минути ценно време. Не, колкото и съблазнителна да му се струваше идеята, трябваше да продължи да се движи по течението. По студеното и вонящо течение.

Осъзна, че приближава поредния капак на тухления таван. Слабата светлина, която проникваше през металния диск, щеше да освети раменете и горната част на главата му и ако не внимаваше, щеше да разкрие позицията си. Измести се на една страна, по-близо до десния насип.

На слабата светлина видя металната стълба, която се спускаше надолу. Беше хваната горе и вероятно стигаше до дъното на реката. Стъпалата бяха ръждясали и влажни. За момент се зачуди дали да не се качи по нея и да се опита да премести капака отдолу, но бързо се отказа и от тази идея. Много неща можеше да се объркат. Преследвачът му щеше да го види в момента, в който пристъпеше към светлината, и просто щеше да го дръпне. Дори ако по някакво чудо успееше да стигне до горе, можеше да не успее да помести тежкия капак. Ако успееше, можеше да попадне в ръцете на онези, които го търсеха. Не, независимо дали му харесваше, трябваше да продължи напред.

Шерлок прокарваше пръсти през водата, докато вървеше. Нещо се отърка в тях и той го блъсна настрани с приглушен вик. Помисли, че е плъх, който плува в мръсните води, но може би беше просто парче боклук, хвърлено през решетките или някоя дупка на улицата. Може би. Но сърцето му продължаваше да бие като парен двигател и ръцете му трепереха.

Речното дъно под краката му беше неравно и тинесто. Постоянно затъваше и трябваше да полага всички усилия, за да се освободи. Само бог знаеше в какво състояние щяха да са обувките му, когато излезеше оттук… ако въобще успееше. Долу имаше някакви растения, които се увиваха около глезените му и го забавяха. Трябваше със сила да се освобождава от тях. Представи си обувките си — целите в кал и трева.

Звуците зад него станаха по-чести: равномерно цоп… цоп… цоп… Преследвачът му се движеше по петите му. Дишането му беше стържене и хриптене, стържене и хриптене, като някаква умираща машина.

Шерлок напрягаше очи в мрака с надеждата, че ще успее да види изходната тръба. Очакваше да е кръгъл отвор като свод, водещ към река Москва, която си представяше като доста голям водоем с мостове над него. Не успяваше да види нищо. Мракът отпред беше гъст и непробиваем.

Ами ако отворът беше под нивото на водата и на повърхността нямаше нищо друго освен тухлена стена? Или пък решетка между двете реки? Ами ако не можеше да мине и трябваше да се върне и да се промъкне покрай мъжа, който го следваше и който получи нареждания да го убие? Мислите се въртяха в главата му като топчета, не стигаха доникъде, просто се блъскаха едно в друго и причиняваха болезнени вълни в нея.

Трябваше да се стегне. Трябваше да се концентрира, ако искаше да оцелее.

Нещо докосна лицето му. Шерлок потръпна, едва не изпищя от ужас, но успя да потисне желанието си да го стори, като притисна ръка в устата си и я захапа силно. Онова нещо беше хлъзгаво и студено. Момчето размаха ръка пред лицето си. Нещо мокро се беше увило около китката му. Младежът с облекчение осъзна, че това е едно от мъхестите пипала, които беше видял да висят от тавана. Дръпна ръка и пипалото се откъсна със засмукващ звук.

Не усещаше пръстите на краката си.

През цялото време зад него се чуваха цоп… цоп… цоп… и хриптящото тежко дишане. Когато погледна през рамо, видя само мрак. Всеки момент очакваше да бъде хванат за рамото, издърпан назад и потопен в река Неглинная, където щеше да се удави в абсолютната тъмнина и тялото му никога нямаше да бъде открито.

Хрумна му една мисъл, но се поколеба.

Можеше да се покатери по насипа тук и да изчака преследвача си. Когато мина под следващия капак, свърна настрани, където насипът беше по-висок, за да не бъде видян. Пресегна се и стисна туфа бяла трева, която да му помогне да се набере.

Нещо излезе от сенките и изръмжа.

Вървеше на четири крака, а главата му беше триъгълна, със заострена муцуна и череп, който завършваше с две големи уши. Очите му бяха малки и черни, почти не приличаха на очи, а устата му беше отворена и в нея като че ли имаше не зъби, а начупени стъкла. Черно-кафявата козина по тялото му беше сплъстена и с рани.

Зад това създание имаше три други като него. Шерлок осъзна, че това са кучета, макар да не приличаха на такива. Вероятно бяха живели тук долу в мрака поколение след поколение, издънки на улични псета, които бяха намерили път до заровената река и преживяваха, като се хранеха с плъхове и може би риба. Тъй като нямаше какво толкова да гледат, очите им се бяха затворили и престанали да функционират, но ушите им бяха станали по-големи. Шерлок предположи, че за тях най-важни бяха звуците.

За момент умът му се върна към тунелите под гара „Ватерло“ и дивите деца там. Изпита съжаление към тях, нещо, което нямаше време да направи, докато се опитваше да им избяга. Те бяха принудени да живеят като диви животни, но кучетата тук, в Москва, поне имаха нокти и зъби, с които да оцелеят. Децата нямаха нищо освен ума си, макар Шерлок да смяташе, че и той беше на път да бъде изгубен.

Кучето водач сбръчка нос. Като че ли се опитваше да подуши въздуха, но вонята на разложение, която се надигаше като газ от реката, правеше това почти невъзможно. Ушите му потрепнаха в напразен опит да установи къде се намира Шерлок. Той беше точно пред него, с протегната ръка, но ако не мърдаше, нямаше как да го чуят.

Това беше негова теория.

Ръката му бе толкова студена, че трябваше да я стисне в юмрук, за да я накара да спре да трепери, но така се беше схванал, че пръстите му отказаха да се подчинят. Звукът на кожа в кожа може и да не беше особено доловим за младежа, но вероятно беше като експлозия за кучетата. Водачът на глутницата се хвърли напред. Шерлок отдръпна ръка и зъбите на псето изщракаха напразно. То започна да лае. Другите три се присъединиха към него. Звукът ечеше в тунела.

Младежът отстъпи назад, но шляпането във водата издаде мястото му.

Водачът на глутницата направи няколко крачки напред и отново му се нахвърли с отворена паст.

Една ръка го стисна за врата и го издърпа. Преследвачът му имаше време, колкото да каже „Пипнах те!“, преди кучето да се стовари отгоре му като гюле и да захапе ръката му. Това не беше целта, която псето преследваше, но то не беше претенциозно и стисна силно плячката си.

Преследвачът изпищя — доста пронизителен звук за човек с толкова дрезгав глас. Той отпусна хватката си около врата на Шерлок и младежът се освободи.

На светлината, която проникваше от капака отгоре, видя, че мъжът се мяташе напред-назад и се опитваше да се освободи от кучето. Две от трите псета на насипа също му се нахвърлиха. Едното от тях падна във водата и се насочи към крака му, а другото се приземи на гърдите му и стисна в захапката си врата му. Преследвачът падна назад в разпенената река и замята дивашки ръце.

Шерлок отстъпи тихичко назад, след като последното куче се гмурна във водата и изчезна. За момент се зачуди дали да не се покатери на насипа, но там можеше да има още кучета, затова неохотно продължи да върви във водата.

Зад себе си чуваше пляскане и ръмжене, след малко — само пляскане, а накрая — нищо.

Доста напред видя светлина като от маслена лампа, закачена пред някоя къща в тъмна нощ. Продължи напред през мътната вода. Светлината стана по-ярка и започна да дразни очите му. Тя придоби формата на арка, през която Шерлок видя сиво-сините води на много по-голяма река от тази, в която газеше.

Очите му вече бяха привикнали към светлината, когато стигна до арката. Там нямаше решетка. Река Неглинная просто се вливаше в река Москва в отвора на насипа, намиращ се на една крачка от повърхността й, където се образуваше малък водопад.

Шерлок се наведе напред. Хвана се за стената с една ръка и надникна.

Река Москва течеше между каменни стени. Ако имаше някаква почва, пясък или чакъл, те бяха скрити под повърхността на водата. Погледна нагоре и установи, че горната част на отвора, през който преминаваше река Неглинная, беше на около метър и осемдесет от нивото на улицата. Една ръждясала метална стълба, някога боядисана в черно, водеше нагоре. Проблемът беше, че ако се качеше по нея, можеше сам да се навре в ръцете на полицая и мъжа, който го обвини, че му е откраднал портфейла.

Отново огледа реката и забеляза нещо, което беше пропуснал преди малко — линия, където камъните бяха по-навътре с около тридесет сантиметра. Вероятно това беше опит на архитекта да осигури повече пространство във високата част в случай на преливане. Независимо от причината това означаваше, че има път за бягство. Просто трябваше да тръгне по тази линия от камъни като ходещ по въже.

Беше му необходим половин час внимателно придвижване, като падна почти три пъти във водите на река Москва, течаща под него. Започна това приключение мокър и премръзнал и щеше да го завърши сух и заледен, макар да не беше сигурен дали причината беше духащият вятър, или студът, който беше превърнал влагата в лед. Когато най-накрая намери друга метална ръждясала стълба, която да го отведе до повърхността, извади късмет и забеляза мангал, който гореше на няколко метра от него. Местен човечец печеше кестени върху въглените. За няколко копейки му позволи да се стопли до него.

След половин час и две пакетчета с печени кестени Шерлок се почувства достатъчно силен, за да се насочи обратно към хотела. Беше уверен, че е безопасно да го стори: никой не беше дошъл до реката, за да го търси, и доколкото можеше да прецени, престъпниците го бяха открили случайно, като онези в Лондон. Благодари на продавача на кестени и си тръгна. Краката го боляха, имаше главоболие и дрехите му бяха вкоравени, но поне беше сух и му беше топло.

Вървя само двадесет минути и когато хотел „Славянски базар“ се изправи пред него, вече се беше изпотил. Студеният московски вятър изсушаваше влагата от челото му и я замразяваше за секунди.

Пред хотела се вдигаше някаква врява. Карета без отличителни знаци, дърпана от черни коне, беше спряна отпред. Вместо отстрани вратите й бяха отзад. Кочияшът носеше безлични сиви дрехи и пухена шапка, както и двамата мъже, които излязоха от хотела и тръгнаха към нея, но разликата между тях беше, че двамата водеха някакъв мъж със себе си. Той беше облечен в майсторски ушит черен костюм и жилетка.

Това беше Майкрофт.

Той протестираше оживено и се съпротивляваше. Шерлок не можеше да чуе какво казва.

Кочияшът слезе от мястото си и помогна на двамата мъже да вкарат Майкрофт отзад в каретата. Те го последваха и затвориха вратата. Кочияшът като че ли я заключи с някакво резе отвън. После се качи на мястото си и размаха камшика над конете. Те тръгнаха в тръс.

Шерлок направо се отчая. Всичко, което беше преживял през последните два часа, през последните няколко седмици… всичко беше довело до това: стоеше сам на улицата на град в чужда държава, а брат му беше отведен от тайната полиция. Опита се да измисли някакъв план, с който да измъкне Майкрофт, но не му хрумна нищо. Буквално нямаше представа какво да прави.