Андрю Лейн
Черен лед (7)

Глава 7

Проблясък привлече вниманието на Шерлок. На краката на сокола имаше закачено нещо — метални остриета, които стърчаха като допълнителни нокти. Докато птицата се местеше върху витрината, оставяше следи върху дървото.

В следващия миг соколът се спусна към него, като само веднъж плесна с криле. Краката му бяха прибрани под тялото, с металните нокти напред. Шерлок отскочи назад, но се спъна и падна. Имаше чувството, че се срива на забавен каданс. Видя как птицата надвисва над него, а ноктите й посегнаха към очите му. Различи всяко отделно перо, което покриваше долната й част. Тя размаха криле и облъхна лицето на младежа. Времето като че ли започна да тече по-бавно. Той се зачуди дали не е застинал по средата на падането си, но ударът в пода изкара въздуха от гърдите му и пред очите му се появиха звезди.

Претърколи се, сви се за миг в ъгъла до дървената основа на витрината и продължи напред, като всеки момент очакваше във врата му да се забият ноктите на сокола. Мускулите на гърба го боляха. С периферното си зрение улови кафяво петно от пера и се дръпна настрани, но когато нищо не се раздвижи известно време, вдигна поглед и видя препарирана ветрушка зад стъклото на една от витрините. Беше толкова близо до нея, че можеше да види шевовете около врата й и праха по стъклените черни очи.

Предпазливо се повдигна още малко и огледа наоколо.

Нямаше следа от сокола.

Изправи се и продължи да оглежда. Очите му претърсваха всеки мрачен ъгъл и всяка потънала в мрак ниша. Нищо. Соколът го нямаше.

Някъде в далечината чу плясък на криле, но звукът се блъскаше в стените и ехтеше и Шерлок не можеше да прецени откъде идва.

Притисна гръб в стъклото на една от витрините. Усещаше хладината й през сакото и ризата си.

Какво можеше да направи? Да продължи напред и да попадне в непозната територия. Вероятно можеше да се оттегли към фоайето. Там щеше да изчака Еймиъс Кроу или да се присъедини към него при земноводните и влечугите.

Тази мисъл го наведе на друга, представи си как учителят му се бори за живота си с крокодил или някакъв огромен гущер като онези, срещу които се изправиха с Мати и Вирджиния в Америка, точно както самият той се бори с тази птица в сектора с препарирани птици. Много глупаво от негова страна да си мисли подобни неща — нямаше причина да смята, че препарираните животни оживяват и напускат витрините си. Това заключение доведе до нови въпроси. Какво търсеше жив сокол в музея? Какво търсеше въобще един сокол в Лондон! И защо ноктите му бяха покрити с метални остриета?

На всички въпроси отговорът беше един и същ — явно птицата принадлежеше на някого, на човека със свирката, и този човек я използваше, за да го нарани. Може би ги бяха проследили дотук или, което беше по-вероятно, използваха музея като оперативна база и бяха забелязали влизането им.

Като че ли в потвърждение на хипотезата му се разнесе кратко изсвирване, което наруши тежката тишина — три звука, сигналът на сокола. Веднага се чу плясък на криле. Една сянка запъпли по тавана, причинена от яркото слънце, което проникваше през оберлихта, и отраженията в стъклените витрини.

Отново настъпи тишина.

Шерлок тръгна възможно най-тихо към вратата, през която беше влязъл. Очите му обхождаха всички посоки и се опитваше да предвиди от коя щеше да бъде нападнат.

По ноздрите му имаше прах, който го дразнеше. Усещаше напиращата кихавица. Стисна силно носа си и не го пусна, докато не се успокои. Последното, което искаше в този момент, беше да привлече вниманието на сокола.

Огледа се наоколо и осъзна, че не знае къде се намира. Не разпозна птиците във витрините. Смяташе, че са орли, но перата им бяха предимно бели и имаха „якички“ около вратовете.

Не беше минавал покрай тези експонати на идване. Вероятно имаше друг път, който беше пропуснал.

Зачуди се дали да продължи напред, или да се върне.

Реши да продължи. Ако имаше късмет, щеше да намери друг изход.

Ако нямаше късмет, соколът щеше да го намери. Или собственикът му.

Оглеждаше витрините, покрай които минаваше. Тази вляво от него съдържаше кафява хищна птица с остър клюн. Тръгна напред, но някакво усещане се опитваше да го предупреди да очаква опасност. Помисли си, че е приликата между птицата във витрината и сокола, който едва не беше издрал очите му, но тогава птицата във витрината обърна глава, за да го погледне, и Шерлок осъзна, че тя въобще не беше вътре. Витрината беше празна — той виждаше през нея.

Соколът се изстреля напред с няколко мощни размахвания на крилете. За момент увисна във въздуха и се насочи към плячката си.

Младежът вдигна отбранително ръце, като ги кръстоса пред лицето си. Птицата се стовари отгоре му. Покритите й е метал нокти задраха ръцете му, но успяха да разкъсат единствено ръкавите на сакото. Крилете й плющяха върху ушите му — ударите бяха силни като на боксьор. Един от ноктите успя да проникне през плата на сакото и на ризата. Шерлок усети раната върху кожата на лявата си ръка и избилата кръв, която попи в дрехите му. Беше затворил инстинктивно очи, когато соколът го нападна, но сега ги отвори и установи, че главата му е само на няколко сантиметра от тази на птицата. Соколът се отдръпваше назад, като се опитваше да намери опора и да нападне отново с острия си клюн. Този път целта беше дясното око на младежа. Разгневен и паникьосан, той замахна с ръка. Юмрукът му срещна гърдите на сокола и го запрати настрани. Птицата разпери криле и политна, но вместо да избяга, се насочи право към него.

Шерлок прикри лице с една ръка и замахна отново с другата. Ако беше уцелил, вероятно щеше да счупи крилото на птицата, но тя беше прекалено бърза за него. Изви се във въздуха и избегна юмрука му, след което отлетя над пътеката между витрините, спусна се надолу към пода и веднага се издигна нагоре.

Младежът си даде няколко секунди почивка, като се наведе с ръце на коленете и опита да си поеме въздух. Кръвта пулсираше във вените на врата му и туптеше в слепоочията му.

Усети бодване в тила. Рязко се изправи и се огледа. Множество очи бяха насочени към него, но всичките бяха стъклени. Потърси следа от птицата. Никъде не я видя. Но тя го виждаше. Усещаше го.

Вероятно собственикът на сокола очакваше Шерлок да отстъпи към изхода, към който се беше насочил. Затова момчето тръгна напред, в посоката, където беше отишла птицата. Това поне щеше да бъде неочаквано.

Стигна до голямата витрина, зад която беше изчезнала. В нея имаше ято по-малки птици, вързани с разперени криле, сякаш летяха. На това място пътеката се разклоняваше вдясно и вляво. Шерлок избра да продължи вдясно, покрай няколко чайки. В края на пътеката пак зави вдясно. Спря се и надникна зад ъгъла.

Пред него имаше открито пространство, водещо до голяма дървена врата, която вероятно щеше да го отведе в следващата зала. От двете страни имаше големи прозорци, които пропускаха ярката слънчева светлина. На фона на тази светлина, в средата на помещението, стоеше някакъв мъж. Той се беше извърнал от вратата. Шерлок не можа да различи чертите на лицето му, но видя, че е едър и с широки рамене. В едната си ръка държеше бастун, а другата беше изпъната и върху нея беше кацнал соколът. Очевидно птицата беше обезпокоена: главата й се местеше постоянно, както и краката й. Мъжът се опитваше да я успокои, като й говореше нежно, и за момента успяваше.

Онзи се огледа наляво и надясно. Соколът направи същото. Шерлок се прикри, за да не го видят.

Какво можеше да направи?

Не можеше да стигне до вратата пред себе си. Мъжът преграждаше пътя. Трябваше да се върне към вратата, през която беше влязъл.

Хрумна му една мисъл. Събу си обувките и ги прибра в джобовете си. Щеше да е много по-безшумен, ако вървеше по чорапи по твърдия дървен под. Тръгна назад, след което се обърна и побягна. Изгуби ориентация, но това нямаше значение, защото се намираше в музей, а не в лабиринт. Докато се движеше в правилната посока, всичко щеше да е наред.

Зави наляво, а после — надясно. Навсякъде имаше птици, които се взираха в него със студените си очи. Може би ги беше виждал и преди, а може би не. Всичките се сливаха в едно общо петно.

Празна витрина! Това беше мястото, на което беше видял сокола през стъклото, докато той беше кацнал на стената. Оттук нататък знаеше пътя. Само още два завоя…

Нещо го удари в гърба и го събори. В мускулите му се забиха остри нокти и разкъсаха плата на сакото и на ризата му, сякаш бяха от хартия. Очакваше всеки момент във врата му да се забие клюнът на сокола и целият настръхна. Претърколи се, като се опита да затисне птицата под тежестта на тялото си, но тя беше прекалено бърза. Пусна го, отскочи на известно разстояние и отново полетя. Силното пляскане на крилете й запрати няколко пера във въздуха.

Шерлок се изправи на треперещите си крака. Не можеше да продължава така.

Чу едрия мъж — собственика на птицата — да изсвирва отново.

Соколът внезапно се издигна нагоре, спря и се завъртя във въздуха със сложно движение на крилете.

В следващия момент вече летеше към него като куршум от пера.

Шерлок се подпря с лявата си ръка на празната витрина. Стъклената вратичка се помести леко под пръстите му. Не беше заключена. Онзи, който подреждаше експонатите, я беше оставил отворена, докато донесе следващия.

Соколът беше изминал половината разстояние. Спускаше се към пода, но с едно силно размахване на крилете увеличи скоростта.

Целеше се в гърлото му.

Шерлок се хвана за вратичката. Нямаше време да изчислява точния момент, трябваше да действа инстинктивно.

Когато птицата се приближи на по-малко от два метра, той дръпна рязко вратичката. Тя се отвори и застана точно на пътя на сокола. Той се размаза в стъклото, мина през него и падна на пода, зашеметен, насред дъжд от стъкла. Младежът видя как птицата разтърси глава и се опита да се изправи. Не виждаше кръв по нея и крилата й изглеждаха здрави, но не беше в състояние да продължи да води битката. Заекът изведнъж се беше обърнал и я беше захапал.

Шерлок огледа пътечката. В края й стоеше едрият мъж с бастуна. Все още беше просто черна сянка, но момчето усещаше, че погледът й пронизва лицето му като ноктите на сокола.

Младежът вдигна ръка и помаха на мъжа много по-спокойно, отколкото се чувстваше, след което се обърна и се насочи към вратата, през която беше влязъл. Не му пукаше, че е заключена. Беше се сражавал със сокол убиец, така че една заключена врата щеше да е като детска игра за него.

Някой чукаше и викаше от другата страна. След малко се чу завъртането на ключ в ключалката и вратата се отвори. Един мъж в униформа на пазач едва не падна от бързината.

— Какво става? — попита той. — Кой е заключил тази врата?

— Вие ми кажете — отвърна Шерлок. — Вие сте този с ключовете.

Пазачът огледа разкъсаните и окървавени дрехи на младежа.

— Какво се е случило тук? Чух чупене на стъкло.

Шерлок беше напът да разкаже всичко на мъжа, но си прехапа езика. Историята му щеше да звучи като скалъпено прикритие на акт на вандализъм. Кой би повярвал, че е бил нападнат от жив сокол? Щяха да го затворят и да го разпитват часове наред. Не, единственото, което трябваше да направи, беше да намери Еймиъс Кроу и да му разкаже какво се беше случило.

— Едната от вратичките на витрината беше отворена, когато минавах покрай нея — обясни изморено Шерлок. — Стъклото се счупи. Порязах се. На кого да се оплача?

— Да се оплачете? — повтори като папагал пазачът.

— Да. Нараних се. Искам обезщетение.

Мъжът стоеше като истукан.

— Предполагам, че трябва да се видите с управителя — отговори той, много по-спокоен отпреди малко.

— Къде мога да го намеря?

— В кабинета му. Точно между павианите и копитните.

— Благодаря ви. — С цялото достойнство, което успя да събере в себе си, Шерлок си тръгна.

Мина през няколко галерии, за да стигне до фоайето. Трябваше да намери Еймиъс Кроу и да му разкаже какво се беше случило. Стига самият Кроу да не беше станал жертва на подобно нападение.

Намери учителя си в малката чайна, разположена в другия край на голямото стълбище. Той се беше отпуснал върху боядисан в бяло метален стол и отпиваше от керамична чаша, която приличаше на взета от къщичка за кукли в огромните му ръце. От стените се подаваха изкуствени клони, покрити с листа от плат, по които бяха накацали препарирани папагали и други красиви птици. Техните брилянтни зелени, червени, сини и жълти цветове ги караха да изглеждат като безценни диаманти. Чайната беше почти празна с изключение на един мъж, който четеше вестник сам в ъгъла, и две възрастни дами, които си приказваха до прозореца. Млад мъж с черни панталони и раирана жилетка обикаляше масите и забърсваше едва забележимите трохи по тях.

— Приличаш на човек, който не би отказал парче торта „Батенберг“ — отбеляза Кроу и огледа Шерлок от глава до пети. — Може би една лимонада също няма да ти се отрази зле.

— Не искаш ли да разбереш какво се случи? — изсумтя младежът и седна на стола от другата страна на масата.

— Мога да се сетя за по-голямата част само като те гледам — отговори американецът. — Доколкото мога да преценя, си бил нападнат от някакво животно. Справил си се с него, но не си си тръгнал невредим. Какво беше? — Кроу млъкна за миг. — Не, не ми казвай. — Намръщи се. — Птица? Орел? Не, не е било орел. По разкъсванията на дрехите ти предполагам, че е било сокол.

— Бях в сектора с хищни птици и бях нападнат от хищна птица.

— Не е била препарирана, нали?

— Беше си напълно истинска — сопна се Шерлок.

— Разбира се — избоботи дружелюбно американецът. — Просто се шегувам с теб.

Младежът изгледа ментора си. Винаги безупречният му бял костюм беше намачкан около ревера, сякаш някой го беше хващал и дърпал здраво. Също така липсваше едно копче от левия му ръкав. Косата му беше разрошена, като че ли е била изложена на силен вятър.

— Ти също не изглеждаш много добре — отбеляза Шерлок. — Какво се е случило?

Кроу се намръщи.

— Чудех се дали ще забележиш. Открих една врата, която ме отведе до някакви кабинети, които реших да проверя. Бях си подготвил оправдание за отклонението — щях да кажа, че търся тоалетната, — но вместо да ме попитат какво правя на това място, бях нападнат в гръб. За щастие, забелязах сянка и успях да се наведа навреме. Последва нещо като борба, по време на която бях изблъскан в рамката на вратата, но нападателят ми явно реши, че след като е изгубил предимството на изненадата, няма да успее да се справи лесно с мен, така че се омете, преди да се съвзема. — Кроу изпръхтя. — Освен факта, че нападателят ми беше мъж, едър и опитен в нападенията в гръб, не мога да ти кажа повече за него.

— Значи, и двамата сме били нападнати — констатира Шерлок. — Това ни подсказва, че сме на правилен път.

— Не бях сигурен дали нападението над мен е свързано с разследването ни, или е просто несполучил грабеж, но след като ти също си бил нападнат, можем да приемем, че е.

Младежът се огледа наоколо.

— Мислиш ли, че ни наблюдават?

Кроу кимна.

— Няма да се изненадам. — Той също се огледа, като спря поглед на мъжа, който четеше вестник, на двете клюкарстващи стари дами и на келнера с карираната жилетка. — Мисля, че наблюдателят ни не е сред посетителите в това заведение. Но не мога да съм сигурен за джентълмена със странните дрехи, който приема поръчките.

— Проблемът е, че не намерих нищо — сподели Шерлок. — Поне нищо интересно.

— Може да останеш изненадан — отвърна Кроу. — Доколкото те познавам, със сигурност си забелязал нещо дребно, което ще ни помогне по-късно.

— Ти намери ли нещо? Преди да бъдеш нападнат?

Американецът сви рамене.

— Огледах много добре наоколо, дори някои места, на които вероятно не се допускат външни хора, но трябва да призная, че не открих нищо. Ако нещо се случва тук, то тогава не съм забелязал знаците.

— Разполагаме ли с достатъчно, което да дадем на полицията? — попита Шерлок. — Не можем да разследваме сами това място. Не и след като „Парадол Чеймбър“ знае, че сме тук.

Кроу кимна.

— Двамата бяхме нападнати. Това е достатъчно добра причина да намесим полицията, и ако имаме късмет, ще открият нещо уличаващо, докато претърсват мястото за нападателите ни. — Американецът удари с ръка масата и чашата му подскочи в чинийката. — Можехме да ги спипаме!

Скочи на крака.

— Ще се наложи да пропуснеш парчето торта „Батенберг“ — обяви той. — Да се връщаме в полицейския участък на „Боу стрийт“ и да подадем официално оплакване.