Андрю Лейн
Черен лед (15)

Глава 15

За секунди кафенето се изпълни с мазен черен пушек. Уормърсли изруга и се опита да хване Шерлок за рамото, но младежът се дръпна. Столът му се преобърна и той падна с него. Бързо запълзя на четири крака под една празна маса.

Другите посетители в кафенето — членовете на театралната трупа, с които беше пътувал, с които се беше хранил и на които имаше доверие — скочиха на крака, стреснати от неочаквания огън. Маси и столове падаха на пода.

— Хванете го! — изкрещя мисис Лорън. — Хванете момчето!

Пламъците вече облизваха фасадата на кафенето. Стъклата започнаха да се пукат от горещината. Една маса отпред се подпали.

Някой го хвана за ръката и го дръпна към задната част на заведението. Шерлок се опита да се възпротиви, но един глас с ирландски акцент му каза:

— Трябва да ми се довериш, момко.

Руфъс Стоун!

Младежът се остави да бъде извлечен до тезгяха. Един от хората на Уормърсли — май беше мистър Малвин, макар да не беше сигурен — ги видя и се опита да ги догони, но Стоун го събори на пода.

Зад тезгяха имаше полускрита малка врата. Цигуларят го издърпа вътре и я затвори след тях.

Озоваха се в някакъв склад. До стените бяха наредени тежки чували с брашно и щайги с чай. Стоун започна да ги реди до вратата. Шерлок се присъедини към него. Очите му пареха от пушека.

— Как ще излязат? — изкрещя той.

— Това не е мой проблем — отвърна цигуларят. Погледна младежа и като видя изражението на лицето му, добави: — Могат да използват масите като щитове и да си проправят път към стълбите. Ако действат достатъчно бързо, ще успеят да стигнат до горе. Хората отвън ще се опитат да потушат пожара. Не се тревожи, не ги обричаме на огнена смърт, колкото и да ми се иска да го сторим!

— Как запали пожара?

— Лесно — на улицата имаше продавач на чай с количка. Използваше спирт, за да нагрява самовара.

— Кое?

— Чайника — нарича се самовар. Имаше бутилка спирт. Взех я назаем, напръсках отвън, докато бяха заети с теб, и хвърлих запалена хартия. Сработи чудесно.

Стоун поведе Шерлок до задната част на склада, където няколко каменни стъпала водеха до малък двор.

— Как ме намери? — попита младежът.

— Бях тръгнал към хотела, за да говоря с мистър Холмс. Станах свидетел как го арестуват, след което видях, че на пътя ти се изпречи висок непознат. Стана ми интересно, затова те последвах дотук. Странно е колко много можеш да научиш, докато се шляеш пред някой прозорец.

— Всичко ли чу?

Стоун помръкна.

— Да.

Дворът водеше до малка алея между две сгради. Цигуларят зави надясно и ускори крачка. Шерлок почти тичаше, за да не изостава.

— Какво ще правим? — попита той, останал без дъх.

— Ще отидем в британското посолство и ще се оставим на милостта на посланика.

— Не! — Младежът спря на място.

— Хайде — прикани го Стоун. — Излагаме се на риск, като стоим на улицата.

Шерлок не помръдна — държеше се инатливо, предизвикателно и беше адски изморен.

— Трябва да се доберем до брат ми — заяви мрачно той.

— Виж, момко, няма какво да сторим. Най-доброто, което можем да направим, е да оставим дипломатите да си свършат работата. Те живеят за подобни неща — дипломатически кризи. И коктейли. Ако имаме късмет, ще успеят да стигнат до граф Шувалов преди Уормърсли и мисис Лорън. — Цигуларят се обърна, за да погледне назад, в посока към кафенето. — В случай че успеят да се измъкнат живи. Може би сме успели да осуетим плановете им. — Усмихна се. — Или да ги попарим.

— Плановете им може да не включват тяхното присъствие — отбеляза Шерлок. — Мистър Кайт не беше в кафенето. Няма начин да се е дегизирал. Може би той ръководи покушението.

Стоун го изгледа.

— Познавам този поглед. Виждал съм го на „Скотия“, когато се опитваше да овладееш скалите и арпеджите на цигулката. Ти си доста упорит младок, нали?

Шерлок сви рамене засрамен.

— Семейна черта — измърмори той.

Цигуларят въздъхна тежко.

— Добре. Да отидем до сградата, където се намира кабинетът на Шувалов. Може да успеем да предадем предупредителна бележка на пазачите на вратата или да измислим нещо друго.

— Знаеш ли къде се намира кабинетът му?

— Площад „Лубянка“. — Стоун се усмихна тъжно. — Адресът е всеизвестен, макар че малцина, които влизат, успяват да излязат. — Погледна часовника си. — Нямаме много време. Ако Уормърсли е прав, Майкрофт ще бъде отведен за разпит след двадесет минути.

Шерлок се огледа наоколо.

— Не виждам никакви карети!

— Нямаме време за губене. А и можем да стигнем по-бързо, като минем напряко по алеите.

Стоун водеше и се движеше в града, сякаш цял живот беше живял в него. Младежът го следваше по петите. Преминаваха покрай сгради в различни цветове, но със сходна архитектура. Хората се отдръпваха от пътя им. Цели ята скорци и врабчета политаха, когато ги забележеха. Въздухът беше много студен и макар по ребрата и гърба на Шерлок да се стичаше топла пот, студените кристали във вятъра хапеха силно лицето му. Представи си раните, оставени от миниатюрните ледени късчета. Това му напомни за мистър Кайт и раничките около очите, бузите и носа му. Какво ги беше причинило? Може би никога нямаше да узнае.

Сърцето му биеше в ритъма на крачките му. В училище беше бягал, но само на къси отсечки. Това тук беше истински маратон — безкраен, почти непоносим.

Всяка крачка разтрисаше костите му. Снегът беше навсякъде. По едно време, докато бягаше и избягваше карети и каруци, Шерлок мина през заледен участък и се хлъзна назад. За един ужасен момент помисли, че ще падне. Замаха отчаяно с ръце, а тялото му залитна напред в опит да запази равновесие. Моментът като че ли продължи цяла вечност, но накрая се блъсна в една рускиня, навлечена с няколко ката дрехи, и успя да възстанови баланса.

— Съжалявам! — провикна се през рамо той.

Опита се да насили краката си да бягат по-бързо, защото Стоун беше доста пред него.

Наоколо продължаваха панически да излитат скорци и врабчета и всичко му се размазваше. Светът като че ли се затваряше, докато преследваше фигурата на Руфъс Стоун.

Накрая цигуларят започна да се забавя. Измина цяла пресечка, преди да спре напълно. Шерлок застана до него. Дробовете му изгаряха. Поемаше си дълбоко въздух, наведен, с ръце на коленете. Имаше чувството, че диша огън. Стоун се беше облегнал на близката стена и кашляше.

След около минута двамата се възстановиха достатъчно, за да могат да говорят.

— Намираме се на площад „Лубянка“ — заяви цигуларят и посочи сградата от другата страна на улицата. — Това е щабът на Трето отделение.

Шерлок погледна натам. Сградата приличаше повече на крепост — малка, тясна, на прозорците имаше решетки, гладък червен камък, по който никой не можеше да се покатери, кули, от които пазачите щяха да имат добра видимост и добра позиция за стрелба срещу всякакви евентуални нападатели.

На пътя имаше най-различни файтони, карети и каруци. Вероятно чакаха важните и богати руснаци, на които да предложат транспорт срещу добро заплащане.

— Къде е кабинетът на граф Шувалов? — попита нетърпеливо Шерлок.

Стоун разгледа прозорците.

— Няма да соча — отговори той. — Не искам да привличаме повече внимание от това, което си спечелихме с атлетичните си прояви. Насочи погледа си към кулата вляво, след което го прокарай по ръба на покрива, докато не стигнеш до един отворен прозорец, който е по-голям от останалите и е леко издаден навън. Това е неговият кабинет. — Млъкна, за да се изкашля отново. — Забележи, че има допълнителни метални пръти и няма как да се стигне дотам отдолу, отстрани или отгоре. Няма никакви первази. Стъклото е затъмнено, за да не може никой отвън да го вземе на прицел, и ако се огледаш, ще установиш, че това е най-високата сграда в околността. Няма удобна позиция за снайперист. Вътре е още по-лошо: говори се, че се минава през шест различни проверки, преди да стигнеш до пазачите пред вратата на кабинета му. Освен това хората са избрани от самия Шувалов. Наистина не разбирам надеждите на Уормърсли да успее да го убие.

Шерлок се загледа в прозореца на кабинета. Погледна часовника си. Беше почти три часа! Ако „Парадол Чеймбър“ бяха прави — а подозираше, че те винаги са, — Майкрофт вече беше напът към кабинета!

Огледа се наоколо в търсене на нещо необичайно, което можеше да им подскаже какво щеше да се случи.

Забеляза такова.

— Няма птици — отбеляза той.

— Какво?

— Няма никакви птици. Градът е пълен със скорци и врабчета, но къде са те сега? Не виждам нито една птичка.

Стоун се огледа.

— Прав си, но не разбирам какво имаш предвид.

— Какво плаши птиците?

Цигуларят сви рамене.

— Котки?

— Да, котки, както и други птици. Хищни птици.

Стоун първо се намръщи, но очите му бързо се разшириха, когато осъзна какво има предвид младежът.

— Онзи сокол в музея в Лондон, за който ми разказа Майкрофт! Мислиш ли, че това е планът на Уормърсли?

— Погледни прозореца на кабинета — настоя Шерлок. — Наистина никой не може да влезе нито отвън, нито отвътре, но една птица може да прелети там.

— И какво ще направи? Птицата няма да може да намушка или застреля Шувалов, а ако го нападне и убие с ноктите си, няма как Уормърсли да обвини Майкрофт за покушението.

Шерлок мислеше трескаво.

— Когато соколът ме нападна в музея, имаше закачени някакви остриета за ноктите. След всичките проверки Майкрофт ще бъде отведен в кабинета на Шувалов, където ще останат само двамата. Тренираният сокол на Уормърсли ще влети вътре през отворения прозорец и ще нападне графа. Ще пререже гърлото му с остриетата и ще излети навън. Шувалов ще изкрещи или Майкрофт ще повика помощ. Пазачите ще влязат. Онова, което ще видят, ще е убитият и Майкрофт в стая, в която никой не може да влезе или излезе!

— Но Майкрофт няма да има нож — отбеляза Стоун.

— Това няма значение. Всички улики ще са срещу него. Просто ще предположат, че е изхвърлил през прозореца каквото оръжие е използвал!

— Не съм сигурен… Ами ако прозорецът е затворен?

— Вероятно ще използват прашка, за да го счупят и да може соколът да влезе вътре. В суматохата, която ще настъпи след това, всички ще помислят, че Майкрофт го е счупил в опит да избяга. Това е „Парадол Чеймбър“. Те мислят за всичко! Има логика! Така и не разбрах защо от всички възможности бях нападнат от сокол. Кой води жива птица в музей с препарирани? Сигурно са го тренирали, използвали са сградата като учебен център.

Един спомен изникна в главата му и Шерлок пъхна ръка в джоба на сакото си. Там, до стъкленото шишенце от сакото на мъртвеца в клуб „Диоген“, беше малкото телце на мъртвата мишка, която намери във влака, докато пътуваше от Дюнкерк до Москва, и за която беше забравил. Побираше се идеално в дланта му.

— Тази мишка е била от хранителните му запаси — каза той. — Намерих я във влака. Явно мистър Кант се е грижил за птицата — затова прекарваше толкова много време в купето си по време на пътуването. Хранил я е, грижил се е за нея и е гледал да не избяга.

— Да предположим, че си прав. — Стоун се огледа наоколо. — Откъде ще пуснат сокола?

— Отнякъде наблизо. Вероятно от някоя сграда — от някой покрив или празна стая. — Шерлок също се огледа. — Или от улицата.

Погледът му се спря на черната карета, паркирана от другата страна на улицата. Тя не се отличаваше от останалите, които минаваха покрай тях, но в нея имаше нещо, което привлече вниманието му. Вероятно едрото тяло на кочияша и неуспешните му опити да прикрие червената си брада под един шал.

— Ето там — посочи Шерлок. — Онази карета.

Стоун погледна в указаната посока.

— Това е мистър Кайт.

— И аз така си помислих.

— Уормърсли трябва да е вътре. Със сокола, ако си прав. — Погледът му се насочи към сградата, в която се помещаваше Трето отделение. — Трябва да отидем там и да изпратим предупредителна бележка на граф Шувалов.

— Нямаме време! — отвърна младежът.

Прозорецът от другата страна на каретата, който гледаше към сградата, беше отворен отчасти.

Нещо се появи там. Една ръка… ръка, на която беше кацнала птица с кафяви пера. Може би беше същата, която нападна Шерлок в музея в Лондон, или пък друга, но изглеждаше също толкова смъртоносна.

Въздухът беше пронизан от звук на свирка — три ноти; това беше същата свирка, която младежът беше чул в музея.

— Ла бемол, ми, сол диез — измърмори Стоун.

Соколът излетя, като размаха силно криле. Задържа се на едно място за момент, за да се ориентира, след което отново размаха силно криле и започна да набира височина. Слънцето се отразяваше в двете извити метални остриета, закачени на краката му, точно над ноктите.

Мъжът в каретата — Уормърсли? — отново изсвири, този път различни ноти, и соколът зави леко вляво, след което продължи нагоре. Сигналите го насочваха към правилния прозорец! Вероятно стопанинът му го беше тренирал на реплика на сградата или на някоя картина, но си беше свършил добре работата. Насочваше птицата точно натам, накъдето искаше тя да отиде.

— Закъсняхме — каза Стоун.

— Не — отвърна Шерлок. В гласа му имаше такава увереност, че дори самият той се изненада. — Не!

Стисна юмрук, онзи, в който държеше мъртвата мишка, и го изнесе назад. Балансира, като протегна лявата си ръка напред и хвърли трупчето на животното подобно играч на крикет.

Малкото телце направи дъга във въздуха към отворения прозорец. Шерлок изсвири. Опита се да възпроизведе звуците от командата на Уормърсли. Соколът изви шия, за да види кой друг смееше да му нарежда. Мъртвата мишка, която беше започнала да пада, привлече вниманието му. Птицата промени посоката си и се спусна надолу. Мишката падаше по повелята на гравитацията, но соколът бързо я настигна с два силни замаха на крилата си.

Клюнът му се отвори и затвори и мишката изчезна, соколът я погълна цялата.

Още сигнали изпълниха въздуха. Уормърсли се опитваше бързо да възстанови контрола си над птицата, но гладът надделяваше над всякаква тренировка. Шерлок знаеше, че соколите трябва да бъдат държани гладни, иначе губеха интерес към онова, което собствениците им искаха от тях. Птицата направи широка дъга и се спусна обратно към каретата. И към най-близкото нещо, което играеше ролята на гнездо — кутията, която Уормърсли беше получил в кафенето.

В мрака на вътрешността на каретата Шерлок видя как лицето на врага му пребледнява като на призрак.

Младежът се опита да се сети за сигналите, които беше чул в музея: сигналите, които бяха дали нареждане на сокола да нападне. Насили се да си спомни нотите. Можеше да свири на цигулка… до известна степен. Можеше да чете музика. Определено можеше да разпознае някоя музикална нота, ако се наложеше.

Изсвири силно, като повтори звуците, които си спомни.

Докато се спускаше към каретата, соколът чу сигнала. Вместо да се приготви да кацне на протегнатата ръка на собственика си, той разпери нокти, превърнати в два зловещи инструмента на разрушението.

Спусна се през прозореца на каретата и се стовари върху лицето на Уормърсли.

От вътрешността се разнесе писък. Цялата карета се разтресе на колелата си, докато мъжът се опитваше да се пребори със сокола. Кайт, който седеше отгоре, се извърна, за да види какво се случва. Изплашен, единият от конете се изправи на задните си крака.

— Хайде! — провикна се Шерлок на Стоун. — Ти се заеми с Кайт, а аз — с Уормърсли.

— Но…

— Хайде!

Нямаше намерение да остави „Парадол Чеймбър“ да се измъкнат, не и ако можеше да ги спре. Бяха причинили прекалено много смърт и трябваше доста да обясняват. Имаше намерение да извади Уормърсли от каретата с голи ръце и да го накара да обясни на граф Шувалов точно какво е планирал да направи.

Стоун мина покрай него и се насочи към разсеяния Кайт, а Шерлок се спусна към вратата на каретата. Тя се отвори и го събори. Уормърсли изскочи оттам, дръпна сокола от главата си и го хвърли към младежа. Лицето и ризата му бяха целите в кръв, а по челото и гърлото му имаше следи от клюн.

Соколът размаха криле по-бързо и отлетя. Тренировките му бяха дотук. Единственото, което желаеше сега, беше свобода.

Уормърсли потърка лице с ръкава си и размаза кръвта по него. Очите му приличаха на светещи топчета зад алена маска.

— Гаден, нахален пикльо! — изпищя той. — Този план беше граден години и ти го провали за секунди!

— Предай се — провикна се Шерлок. Беше готов за нападение от страна на Уормърсли. — Няма къде да избягаш.

— Винаги има път за бягство. — Мъжът бръкна зад себе си и извади нещо от каретата. Приличаше на обръч, на детски обръч, но когато разтърси ръка, той се разви до земята.

Това беше камшик, но не като онези, които Шерлок беше виждал. Не като онзи, който мистър Сърд, слугата на барон Мопертюи, беше използвал срещу него. Не, този приличаше на направен от сплетен метал, а на върха му имаше остър метален нокът.

— Помниш ли, че споменах руския бич? — попита Уормърсли. — Е, напът си да се запознаеш съвсем отблизо с него.

Той изпляска с камшика. Върхът му изсвистя и проряза въздуха. Шерлок се дръпна настрани и успя да избегне удара, но острият нокът закачи сакото му, когато мъжът го издърпа.

Тялото му залитна напред и го извади от равновесие. Младежът падна на ръце и колене в покритата със сняг земя.

Уормърсли мина зад него и уви бича около врата му. Дръпна назад, за да спре притока на въздух.

Светът пред очите на Шерлок почервеня. Той отчаяно се опитваше да диша, но нищо не преминаваше през металните нишки на бича, които се забиваха в плътта му. Задраска с пръсти в опит да ги вкара под метала, но мъжът дърпаше толкова силно, че не успя.

Червената мъгла пред очите му започна да почернява. Светът се превърна в неясно петно от светлина и шум.

Шерлок замахна с крак назад, но Уормърсли беше преместил своите извън обсега му. Мъжът задърпа още повече бича. Коляното му се заби в гърба на младежа.

— Умри! — изсъска той до ухото на Шерлок. — Просто умри!

Младежът се опита да намери някаква опора на земята, нещо, от което да се оттласне. Ръката му се отърка във външната част на джоба на сакото му. Усети нещо твърдо и извито — шишенцето от клуб „Диоген“. Онова, което беше използвано, за да бъде упоен Майкрофт.

Пред очите на Шерлок беше черно, а ушите му бяха изпълнени с туптенето на сърцето му. Младежът използва последните частици останала му сила, за да извади шишенцето от джоба си. Завъртя го така, че палецът му да е върху пружинения бутон. Дори не знаеше в коя посока го е насочил, но го вдигна над главата си и започна да пръска.

Уормърсли простена зад него. Ръцете му отпуснаха хватката. Шерлок падна напред и започна да вдишва големи глътки въздух. Обърна се по гръб и вдигна ръце, за да се предпази от мъжа, ако онзи отново го нападнеше, но пред вдигащата се червена мъгла видя, че онзи стои намясто и се взира в нищото с объркано изражение.

Шерлок затвори очи и отпусна глава на паважа.

Две ръце го хванаха и го задърпаха. Помисли, че е мистър Кайт, но втори чифт ръце отвиха бича от метал и кожа от врата му. Младежът завъртя глава и видя, че е ограден от войници в синьо-зелени униформи. Един го държеше, а друг го освобождаваше от хватката на бича. Трети войник се беше заел с Уормърсли, чисто лице беше подуто до неузнаваемост под кръвта. Четвърти войник дърпаше Руфъс Стоун. Цигуларят имаше кървяща рана на ръката, която беше по цялото протежение на ръкава му.

Нямаше следа от мистър Кайт.

Следващите няколко минути бяха като в мъгла. Шерлок и Руфъс Стоун бяха отведени в мрачната сграда на площад „Лубянка“ и бяха полувлачени, полудърпани по тъмни коридори и стълби, които водеха нагоре. Младежът изгуби представа къде точно се намират в сградата. Най-накрая минаха покрай униформени пазачи и влязоха в поредица от свързани кабинети.

В последния ги чакаха двама мъже.

Единият също беше във военна униформа, но много по-украсена от тази на останалите войници и имаше пелерина върху нея. Беше в средата на четиридесетте, със сива, късо подстригана коса и извити в краищата мустаци. Другият беше в средата на двадесетте си години и носеше черен костюм и раирана жилетка.

— А, Шерлок — посрещна го спокойно Майкрофт. — Това е Негово превъзходителство граф Пьотър Андреевич Шувалов. Граф Шувалов, позволете ми да ви представя брат ми Шерлок.

Графът го изгледа за един дълъг момент и накрая отново погледна брат му.

— Да — каза той на перфектен английски. — Предполагам, че прилича на рода ви по бащина линия.