Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жертва (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silent Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Джон Сандфорд

Заглавие: Мълчанието на жертвите

Преводач: Юлиана Цалева

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Одисей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Мариана Василева

ISBN: 954-8127-27-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20445

История

  1. — Добавяне

5

Рано сутринта.

Лукас се шляеше по Тридесет и пета улица, дъвчейки половин портокал. Поемаше мириса на града — лицата и витрините, спящите скитници, омотани в одеяла и приличащи на захвърлени пури, хората, бутащи стендове с нови дрехи по улиците.

Цитрусовата киселина щипеше езика му, противоотрова срещу горчивия вкус от безсънната нощ. Преполовил пресечката, той спря пред един гараж, отгризна със зъби последното парченце от плода и пусна обелката в смачкана кофа за боклук.

Мидтаун Саут клечеше оттатък улицата, бегло напомняща училищна сграда в Средния Запад от петдесетте — набита, функционална, малко уморена. Шест полицейски коли бяха паркирани по диагонал пред сградата, редом с един мотопед „Кушмън“. Още четири коли бяха гарирани по-нагоре по улицата. Когато Лукас спря до кофата, за да се отърве от портокала, на улицата спря един сив плимут. Дългунест белокос мъж излезе от пасажерското място, каза нещо на шофьора, засмя се и тласна вратата.

Той не затръшна вратата, забеляза Лукас, внимателно я тласна. Очите му се вдигнаха, преценяващо изгледаха Лукас, отново го прецениха и тогава мъжът внимателно се извърна по посока на участъка. Пръстите на лявата му ръка се плъзнаха под вратовръзката в блестящи цветове и той несъзнателно почеса сърдечната област.

Лукас ловко се промъкна през движението, пресече улицата и последва мъжа към входната врата. Лили бе казала, че Кенет е висок и белокос, а и ръката на сърцето, несъзнателният жест…

— Вие ли сте Дик Кенет? — попита Лукас.

Мъжът се обърна, очите му бяха студени и преценяващи.

— Да? — Той се вгледа по-отблизо: — Дейвънпорт? Помислих си, че сигурно сте вие… Да, Кенет — каза той, като протегна ръка.

Кенет бе с пет сантиметра по-висок от Лукас, но с около двадесет паунда по-лек. Косата му бе малко дълга за ченге, а бежовият памучен костюм му стоеше твърде добре. Със сините си очи, бляскавите с белотата си зъби на фона на като че вродения му тен, с крепираната си риза на тъмносини райета и скандалната си вратовръзка, той приличаше на лекар, който играе голф за удоволствие или тенис към някой добър клуб — бе фин, напрегнат, сериозен. Но под тена прозираше сивкав оттенък, а очните му ябълки, и без това дълбоки, изпъкваха с кокалестите си ръбове под тънката като пергамент кожа. Под очите му имаше белези, останки от кратки болезнени удари, които боксьорите получават на ринга, а полицаите — по улиците, полицаи, които обичат схватките.

— Лили ми е разказвала за теб — каза Лукас, като разтърсваха ръце.

— Все лъжи — ухили се Кенет.

— Господи, надявам се да е така — отвърна Лукас. Той огледа връзката на Кенет — полинезийка с голи гърди и още една жена на заден фон. — Хубава връзка.

— Гоген. — Кенет доволно погледна надолу.

— Какво?

— Пол Гоген, френският художник.

— Не знаех, че е правил вратовръзки — неуверено каза Лукас.

— Да, той и Кристиан Диор, те са като братя — ухили се Кенет.

Лукас кимна и те продължиха към вратата. Лукас я отвори и задържа.

— По дяволите, мразя хората, които придържат врати — изръмжа Кенет като влизаше.

— Да, но когато хвърлиш топа, би ли искал на камъка да пише „Умря при отварянето на една врата“? — попита Лукас.

Кенет се засмя, лек и открит смях и Лукас го хареса заради този смях. Помисли си: Внимавай. Някои хора могат да те накарат да ги харесаш. Това е дарба.

— Бих могъл да умра като издърпвам капачето на бирена кутия, ако ми позволяваха да пия бира, ама не става — каза Кенет, като внезапно стана сериозен. — Надявай се да не ти се случва, по дяволите. Да дъвчеш аспирин. Да спреш пържолите и яйцата. Да си жертва на мозъчен кръвоизлив. Тези сърдечни тъпотии — превръщат те в страхливец. Ходиш и се вслушваш в тупкането, чакаш го да спре. И си слаб. Ако някой задник ми скочи, ще трябва да го приема.

— Не искам да слушам за това — каза Лукас.

— Аз не искам да говоря за това, но го правя през цялото време — отвърна Кенет. — Готов ли си за среща с групата?

— Да, да…

Лукас последва Кенет през входното фоайе и изчака заедно с него, докато сержантът на рецепцията ги пропусна навътре. Кенет го поведе към една зала за съвещания със залепен на вратата лист от тетрадка: „Групата на Кенет“. По стените на стаята висяха четири дървени табла, покрити с бележки и телефонни обаждания, с карти на Манхатън, телефони, имаше две дълги маси и дузина пластмасови столове. В средата се бяха разположили, с лице един към друг, един широкоплещест загорял полицай в бяла риза и слаб детектив с кучешка физиономия и спортно сако. И двамата държаха пластмасови чашки кафе и говореха на висок глас.

— … твоите хора надигнат проклетите си задници, можем да стигнем донякъде. Шибана работа, никой не иска да излезе навън, защото е дяволски горещо. Знаем, че той използва онова лайно и ще си го получи някъде.

— Да, аз не съм онзи шибаняк, който плещеше наляво и дясно, че ще го хванем за една седмица, нали? Това беше лудост, Джек. Доколкото знаем, той купува проклетите неща в Джърси или долу в шибания Фили. Така че не ми разправяй тъпотии.

Още половин дузина цивилни полицаи с ризи с къси ръкави и избелели панталони, с втъкнати в коланите оръжия, наблюдаваха спора от пластмасовите столове, наредени около служебния килим. Четирима държаха пластмасови чашки кафе, а двама или трима пушеха цигари като тръскаха в плитки алуминиеви пепелници. Една забравена цигара продължаваше да гори, противната миризма бе като стържене с нокът по черна дъска.

— Какво става тук? — попита тихо Кенет, като се придвижи напред.

Спорът затихна.

— Дискутираме стратегията — кратко отговори загорялото ченге.

— Нещо конкретно? — попита Кенет. Той бе любезен, но настоятелен. Поемаше контрола.

Ченгето поклати глава, като се извърна:

— Не.

Лукас намери място малко по-назад, другите ченгета го гледаха открито, изпитателно, с известна дистанция.

— Това е Лукас Дейвънпорт, човекът от Минеаполис — почти небрежно каза Кенет, докато Лукас сядаше. Той бе вдигнал един книжен плик със своето име на него и ровеше в бележките и съобщенията за различни обаждания. — Тази сутрин той ще говори с пресата, а следобед ще излезе на улицата. Заедно с Фел.

— Как остави това шибано копеле Бекър да се измъкне? — попита загорелият полицай.

— Не бях аз — кротко каза Лукас.

— Трябваше да го убиеш, когато можеше — обади се кучешката физиономия. Двата средни горни зъба на песоглавеца сочеха в почти различни посоки и бяха забележимо оранжеви.

— Помислих върху това — каза Лукас, като лениво се втренчи в кучешката физиономия, докато другият извърна очи.

Някой се изсмя, друг се обади:

— Трябваше.

Кенет се намеси:

— Ти няма да запомниш всички, Дейвънпорт, но нека да ти представя лейтенанти Кун, Хуерта, Уайт, Диас, Блейк и Картър и детективи Анели и Кейс, нашите специалисти по серийните убийства. Първите им имена ще научиш по-късно.

Ченгетата вдигаха ръце или кимаха към него, когато споменаваха имената им. Приличаха на полицаите от Минеаполис, помисли си Лукас. Имената бяха различни, но поведението бе същото, като на параноично събиране на търговци на обувки — твърде ниско заплащане, твърде дълго време на сандвичи и пържени картофи, твърде много хора с големи стъпала, опитващи се да надянат малки обувки.

В стаята влезе червенокоса жена с купчина папки и Кенет добави:

— А ето и Барб Фел… Барб, това е Лукас Дейвънпорт в копринено сако като за петстотин долара и двестадоларови обувки…

Фел бе в средата на тридесетте, стройна, червената й коса бе само докосната от сивото. Стар белег, подобен на новолуние, покриваше едната страна на голямата й уста, една мъртвешки бяла отметка върху бледото уелско лице. Тя седна до него, настани се удобно, бързо протегна ръка и се обърна към задната част на стаята.

— Джон О’Дел идва, има намерение да присъства — каза едно от ченгетата на Кенет.

Кенет кимна и примъкна един стол, за да е с лице към останалите.

— Някой ми каза, че имаме нещо ново.

След миг тишина се обади Диас, висок мършав детектив, един от лейтенантите:

— Приблизително когато Бекър се е появил тук, е изчезнала кола. На три месеца. Една от тези новите, заоблена капри. Пуф. Няма я. Открадната, докато шофьорът пускал една вода. Вероятно.

Веждите на Кенет подскочиха.

— Не е виждана оттогава?

— Не, доколкото ни е известно. Но, ъ…

— Какво?

— Едно от момчетата провери наоколо. Шофьорът не различава нещата. Влязъл в един бар да пусне една вода, излязъл и колата я нямало. Но колата е претърпявала две катастрофи и той казва, че е боклук. Казва, че предавките са скапани, нещо не е наред със спирачките, вратата на предното пасажерско място била толкова заяла, че се отваряла с мъка. Басирам се, че проклетата кола е на дъното на някоя река. Заради застраховката.

Кенет кимна, но каза:

— Провери. Нямаме нищо друго, нали? — Той се огледа. — Нищо от наблюдението на Ласки…?

— Не, нищичко — обади се друг лейтенант.

— Хм. — Лукас вдигна пръст и Кенет кимна към него.

— Лили ми разказа за случая Ласки и аз мислих върху това.

Ченгетата отпред се извърнаха на столовете си, за да го видят.

— Какво например? — попита Кенет.

— Не мисля, че Бекър ще го преследва. Той счита Ласки за колега на погрешно мнение, а не за някой, когото ще нападне. По-скоро би водил дебати с него. Той му е равен, а не обект.

— Нямаме нищо друго, за което да се хванем — подхвърли Картър, загорялото ченге. — И е евтино.

— Хей, идеята е страхотна — каза Лукас. Ласки беше патолог от Колумбия, който се бе съгласил да анализира пред медиите медицинските ръкописи на Бекър. Той ги бе осъдил, бе атакувал техния морал и научност, беше нападнал Бекър като садист и психопат, като недоучил малоумник — всичко това премислено, за да се подмами Бекър. Ласки, неговият офис и апартамент бяха покрити с мрежа цивилни ченгета. До този момент Бекър не бе попаднал в никой от заложените капани. — Ето защо мислих върху това. Разни варианти.

— Например? — подтикна го Кенет.

— Навремето Бекър бе абонат на „Таймс“ и съм сигурен, че и сега го чете. Ако можем да уредим някой да изнесе лекция, някаква професионална реч, която ще го привлече…

— Не ме закачай, скъпи — вметна Кенет.

— Ако разполагаме с човек, който изнася лекции върху медицинските експерименти на доктор Менгеле — каза Лукас. — Знаете, оня тип, нациста…

— Знаем го.

— Той ще говори за етиката при използването на резултатите на Менгеле в изследователската работа и етиката при трудовете на Бекър. И това, което ще излезе от тези така наречени обзори, то е важно. Ще пуснем съобщение в „Таймс“.

Ченгетата се огледаха наоколо и Хуерта каза:

— Исусе Христе, човече, половината шибан град е еврейски. Ще се взривят…

— Ей, нямам предвид някаква проклета антисемитска боза — обясни Лукас. — А нещо от сорта на меко поднесена интелектуална теория. Чета някъде за дебатите относно етиката при доктор Менгеле, нещо за общ разговор. Искам да кажа, основателно и легитимно. Може да намерим някой евреин като опонент, така че да няма сърдити. Някой с препоръки.

— Считаш, че това ще свърши работа? — Кенет беше заинтригуван.

— Бекър не може да устои, ако чуе за това. Той е откачен по темата. Може да организираме за този човек, който и да е той, полемика с Ласки. Нещо, което ще излезе във вестниците.

Кенет погледна към другите:

— Какво мислите?

Картър наклони глава и неохотно кимна:

— Можеш ли да го уредиш?

— Все някой ще може. О’Дел например. Можем да доведем някой от Новата школа. Знаем, че Бекър се навърта там.

— Звучи добре — каза Хуерта. — Но това ще отнеме доста време.

— Два-три дни — обади се Кенет. — Седмица.

— Дотогава ще трябва да сме го хванали…

— Тоест да приключим. Като с Ласки — не виждам никакви недостатъци, откровено казано, и е евтино — добави Кенет. Той кимна към Лукас: — Ще го задействам.

— Побързай.

— Да. — Кенет се огледа наоколо. — Добре, да направим докладите. Джон, какво имаме относно наркотиците?

— Разпитваме всеки, но дотук нищо — отговори Блейк. — Много лъжливи следи, проверяваме ги…

Докато преглеждаха докъде е стигнал случая и рутинните задачи, Фел прошепна на Лукас:

— Интервютата ти са уредени. Двама репортери вече са тук, а се очакват още трима или четирима.

Лукас кимна, но когато тя се канеше да добави нещо, погледът й се отправи към вратата. Влезе дебел мъж, тялото му се полюляваше, блъскайки рамката на вратата, малките му очички пронизваха ъглите на стаята като отминаха детективите и се спряха на Лукас и Фел. Той приличаше на Х. Л. Менкен на стари години. Паяжина от вени кръстосваше сивите бузи. Оредялата му червеникава коса бе пригладена назад с помощта на някакво мазило. Челюстите му бяха подчертани от увиснала синкава долна устна, на която като че ли бе залепено вечно недоволство. Беше облечен в костюм от три части с цвят, който можеше да се нарече синкавокървав, ако някой произвеждаше синкавокървави костюми.

— О’Дел — прошепна Фел в ухото на Лукас. — Заместник-председател на Комисията по прерязване на гърла.

Лили влезе в стаята след О’Дел, улови погледа на Лукас, наклони глава и повдигна вежди. Бе облечена във втален морскосин костюм и дълга мъжка вратовръзка в червено с хлабав възел. Носеше през рамо кожена полицейска чанта, ръката й бе небрежно отпусната върху ремъка. Ако я преместеше с четири инча, щеше да сграбчи дръжката на 45-калибровия пистолет, който Лукас вече бе виждал в действие. Беше свидетел как тя го натика в лицето на мъжа и дръпна спусъка. Резултатът бе като от удар с чук, и всичко това — за десета от секундата…

Лили докосна лакътя на О’Дел, насочи го към един стол, след което се огледа за място до Лукас.

— Има ли шанс да говориш с Дик? — пошепна тя.

— Да. Изглежда добро момче.

Тя го погледна, като че ли да провери дали е сериозен, после кимна и отклони очи.

О’Дел знаеше последната информация по случая и съобщи на полицаите, че няма конкретни идеи за по-нататък. Просто искал да поседи, да проследи развитието.

— Какво ще кажете за примамки? Някой ми предложи да пратим няколко души на улицата…

Известно време всички спориха по предложението, като за последно средство, но Кенет поклати глава:

— Районът е твърде обширен. — Той се приближи до закачената на таблото карта на Манхатън и прокара пръст от Сентръл Парк до финансовите квартали. — Ако нападаше някоя конкретна група, като например скитници или хомосексуалисти, тогава може би да. Но между жертвите няма връзка. Освен някои отрицания. Той не се занимава със скитници, които вероятно са най-лесните…

— Може просто да избира жертви, които изглеждат здрави — каза Кейс, един от специалистите по серийни убийства. — Дани и аз мислим, че той отхвърля всички, които са твърде странни, болни или сакати. Те ще опорочат изследванията му. Медицинските доклади за жертвите си приличат твърде много — всички тези хора са здрави.

— Добре — каза Кенет. — Така той взема седем души, пет жени и двама мъже, един черен и шестима бели. Двама от белите са с испанска кръв, но това изглежда не означава нищо.

— Всички те са забележимо дребни, с изключение на първия — добави Кун. — Втората жертва бе само пет фута и много мършав.

— Заради изхвърлянето на трупа — изръмжа Хуерта.

Всички кимнаха и отново настъпи тишина. Всички в стаята се взираха в картата на Манхатън.

— Трябва да разполага с голяма кола — обади се някой.

— След като не може да си позволи някой да го види, а и трябва да има пари за наркотици и някакво място, където да упоява тези хора.

Едно от ченгетата погледна Лукас.

— Какви са вероятностите да има някакви спестени пари? Бил е доста добре материално, нали? Може ли да е заровил…?

Лукас разтърси глава.

— Когато го прибрахме, ние го заблудихме. Той мислеше, че домът му не е ипотекиран. Когато имуществото на съпругата му влезе за разглеждане в съда, беше представена сметка на всичките им пари.

— Това звучи доста слабо.

— Струва ми се, че някой го закриля — допълни Лукас. — Някой стар приятел или нов познат, но има някой.

Кенет кимна:

— И аз мислих за това, но ако е така, не можем да направим много.

— Можем да опитаме да притиснем приятеля му, като отново използваме медиите — каза Лукас. — Ако той зависи от някой друг…

О’Дел, който несигурно бе седнал върху един клатещ се сгъваем стол се намеси:

— Чакайте, чакайте. Вие момчета, ме изпреварвате. Как така решихте, че той има приятел?

— Облепихме целия шибан град с портрета му, както и със симулации как би изглеждал, ако боядиса косата си или си пусне брада, или обръсне главата си — каза Кенет. — Това не са някакви имитации, а са базирани на фотографии с отлично качество.

— Да, да… — нетърпеливо се обади О’Дел.

— Така че, освен ако е невидим или живее под мостовете и в каналите, някой го прикрива — допълни Лукас, като пое нишката на мисълта на Кенет. — Не може да е наел редовна квартира. Ще трябва да плаща наем и хората постоянно ще го виждат. Той не може да рискува с хазяи или любопитни съседи.

— А това означава, че живее с някого или е бездомен — каза Кенет.

— Не е на улицата — намеси се уверено Лукас. — Не го виждам по този начин. Той просто няма да го направи. Той е… придирчив. Нещо повече, той трябва да има кола. Едва ли вика такси и разнася наоколо тези трупове.

— Освен ако сам не кара такси — каза Хуерта.

— Не вярвам — обади се Диас. — Нека се върнем към открадната кола…

— А и ще бъде доста рисковано — добави Лукас.

— Да, но това дава отговор на много въпроси — как се добира до транспорт, как печели парите си и все пак не открива лицето си — каза Кенет. — Ако работи по няколко часа нощем, късно и подбира местата… може да се концентрира върху туристическите и конгресните райони, знаете, Центърът Джавиц и други такива. Ще си има работа най-вече с хора от другаде, което обяснява случая Кортес. Хората имат доверие на таксиметровите шофьори. Или се преструва, че носи колет, излиза и пита някой къде е адресът…

— Не зная — отвърна Лукас.

Всички отново се втренчиха в картата. Голям град — някои отделни сгради събираха населението на два или три провинциални града.

— Но все пак мисля, че може да си прав и че той живее с някого — заключи накрая Кенет. — Как се добира до пари…

— Той знае това-онова — отговори Лукас. — Има лекарско звание, запознат е с фармацевтиката. Един добър аптекар в действие…

— Метидрин — каза Уайт, плешив мъж със сиви плетени панталони. — Екстаз. ЛСД. Всичко се връща, като в онова време.

— Още една добра причина да го прикриваш — каза Кун.

— Той е златна кокошка.

— Да предположим, че това не са празни приказки, докъде стигаме? — нетърпеливо попита О’Дел.

— Започваме да разглеждаме начини за оказване на натиск върху човека, с който живее или който го прикрива — отвърна Лукас. — Имаме нужда от тесен контакт с медиите.

— Защо? — попита О’Дел.

— Защото трябва да ги поразмърдаме наоколо. Да извършат малко пропагандна работа за нас. Ние се нуждаем от разгласяване на това, че който крие Бекър, става съучастник на серийния убиец. Трябват ни заглавия с този ефект. Че единственото, което остава, единствената надежда, е да го издаде, да пледира за невежество и да получи имунитет. Трябва да изкараме Бекър на светло.

— Бих могъл да се обадя на някого — каза О’Дел.

— Нуждаем се от правилна насока.

— Можем да измислим нещо — добави О’Дел. — Все още ли смяташ да говориш с репортерите тази сутрин?

— Да.

— Тогава, подхвърли им нещо…

Когато събранието приключи, О’Дел се залюля тромаво върху стола си, наведе се към Лукас и каза:

— Бихме искали да присъстваме на интервюто с пресата. Аз и Лили.

Лукас кимна.

— Разбира се.

О’Дел кимна и се обърна към предната част на стаята, а Лукас погледна към Фел.

— Навън ли сме този следобед?

— Да. Искат да търсим информатори — отвърна тя.

Имаше сиви очи, които подхождаха на сивите кичури в косите й. Беше около пет фута, с малко язвителна усмивка и зацапани от никотина пръсти.

— Мога ли да получа копия или разпечатки на досието на Бекър или поне да го взема временно?

— Ето всичко — каза тя, като потупа купчината кафяви папки в скута си.

От предната част на стаята, където разговаряше с Кенет, О’Дел се провикна:

— Дейвънпорт. — Лукас се изправи и се приближи. — Дик ми разказва за твоята идея за лекциите за Менгеле. Ще се огледам наоколо този следобед и ще го уредя. Сигурно за следващата седмица. Ще го изиграем, като че ли е уговорено от доста време.

— Добре — кимна Лукас.

— Ще се видим в залата — каза О’Дел и се запровира нататък. С ъгълчето на окото си, докато О’Дел му говореше, Лукас виждаше как устните на Кенет потрепват нервно. От погнуса? — Трябва да пикая.

Когато се отдалечи, Лукас погледна Кенет и попита:

— Защо не го харесваш?

Отвращението, което бе уловил на лицето на Кенет, бе прикрито за миг. Той изгледа продължително Дейвънпорт, премери си пулса и тогава каза:

— Защото никога нищо не прави, освен да приказва. Маневри. Манипулации. Прилича на свиня, но не е. Той е един шибан паяк. Ако може да избира между лъжата и истината, би излъгал, само защото е по-интересно. Ето защо.

— Звучи като солидна причина — коментира Лукас, като погледна след О’Дел. — Лили изглежда го харесва.

— Не мога да определя — отвърна Кенет. И двамата отправиха погледи към Лили, която разговаряше с Фел. — Тези думи за свинята и паяка… Задникът ми е в ръцете ти. Ако знаеше, че мисля така, следващата ми служба щеше да бъде да насочвам колите на някой паркинг.

— Не точно — каза Лукас. — Равенството в силите не е толкова просто.

Кенет развеселено погледна към него.

— Не. Наистина. Но този задник създава проблеми.

И двамата гледаха към Лили и когато тя наклони глава по посока на фоайето, Лукас се отправи към вратата.

— Идваш ли? — попита той Фел.

Тя вдигна поглед от една от папките.

— Поканена ли съм?

— Със сигурност. Трябва да внимаваме, все пак…

Във фоайето чакаха репортери от три вестника и две телевизионни станции. Бяха наредени две камери. Журналистите бяха в добро настроение, шегуваха се, бъбреха помежду си за проблемите във вестниците си. Не мислеха много за случая — интервютата бяха леки и свободни, фокусирани върху клопката, която Лукас бе заложил за Бекър в Минеаполис, и върху самия Бекър.

— Наистина набързо — каза на Лукас един от телевизионните репортери, когато разговорът привършваше, — тъй като нямаме много време… Вие познавате Майкъл Бекър. Дори сте посещавали дома му. Как бихте го характеризирали? От личните си впечатления? Наричали са го животно…

— Да наречеш Бекър животно, е обида към животните — отвърна Лукас. — Бекър е чудовище. Това е единственото определение, което ми хрумва, макар и да не характеризира напълно същността му. Той е действителен, жив, уродлив персонаж от филмите на ужасите.

— Изключваме дотук — каза журналистката, опустошителна блондинка в строг син блейзър. Тя се обърна към оператора: — Добре ли излезе?

— Добре, точно това ще използват. Нека да заснемем още един кадър с теб, как реагираш…

Когато репортерите си отидоха, О’Дел, изпружил се върху един сгъваем стол по характерен за тлъстите мъже начин, одобрително кимна с глава.

— Беше добре. Каза, че Бекър е умен и трудно уловим и че се прави всичко възможно. — Той всмукна и отпусна няколко пъти дебелите си устни. — Както каза блондинката, изключваме дотук.