Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (1)

1

В хаоса от мисли на Бекър проблесна нещо.

Съдебните заседатели.

Той улови мисълта още преди да бъде оформена като бърза ръка, сграбчваща муха във въздуха.

Бекър се сви на скамейката на защитата в центъра на съда. Блуждаещите му сини очи, воднисти и големи като на пластмасова кукла, се въртяха във всички посоки — скитаха из цялата съдебна зала, сблъскваха се в електрическите контакти, приплъзваха се покрай вторачените в него лица. Косата му бе къса както се полага на един затворник, но буйната му руса брада бе непокътната. Акт на съжаление. Брадата прикриваше безпорядъка от червени белези, които покриваха лицето му. Сочните му устни се отваряха и затваряха като на змиорка — влажни и лъскави.

Бекър се вгледа в уловената мисъл: съдебните заседатели. Домакини, пенсионери, все този замогнал се боклук. Равни нему, за каквито се мислеха. Пълен абсурд. Той бе доктор по медицина. Бе стигнал до върховете в професията си. Той беше уважаван. Бекър поклати глава.

Разбирате…?

Думата изригна от устата на приличащия на черна врана съдия и отекна в мозъка му.

— Разбирате ли, господин Бекър?

Какво…?

Адвокатът приближи идиотското си безизразно лице и го подръпна по ръкава:

— Стани прав.

Какво…?

Прокурорката се обърна и се взря в него. В очите й се четеше омраза. Омразата го достигна, обгърна го. Той разтвори широките двери на ума си и я остави да изтече обратно. Искам да си моя само за пет минути, добрият стар скалпел ще те разпори като стрида: хрус, хрус. Като проклета мидена черупка.

Прокурорката усети пробудения интерес на Бекър. Тя беше сурова жена. Бе пратила зад решетките шестстотин мъже и жени. Техните дребнави заплахи и глупави жалби отдавна вече не я интересуваха. Но сега тя потрепери и извърна глава.

Какво? Да се изправи? Време ли е вече?

Цялото същество на Бекър се съпротивляваше. Беше толкова трудно. Той бе оставил мислите му да се реят по време на процеса. Не изпитваше никакъв интерес към него. Отказа да даде показания. Изходът беше ясен. Пред него стояха за разрешаване по-сериозни проблеми. Като например оцеляването му в клетките на затвора Хенпин, оцеляване без неговото лекарство.

Но моментът бе настъпил.

Кръвта му течеше мудно, процеждаше се по артериите му като ягодов конфитюр. Той се съпротивляваше и едновременно с това се бореше да прикрие съпротивата си.

Щрак.

И той се раздвижи толкова бавно, като че ли стъпваше в някаква лепкава маса. Процесът продължи двадесет и един дни. Бе доминирал във всички вестници и телевизионни предавания. Камерите го нападаха из засада ден и нощ, шибаха го по лицето с разголващите си светлини. Операторите се препъваха зад тях и го следваха на тълпи по пътя от затвора до съдебната зала.

Съдебната зала беше облицована в светло дърво. На издигнатия подиум бе разположено креслото на съдията, пред него бяха скамейките на защитата и обвинението, а отдясно — съдебните заседатели. Дълъг парапет разделяше на две задната част на залата. Той ограждаше четиридесет неудобни стола, завинтени за пода и предназначени за зрителите. Столовете бяха заети един час преди започването на заседанието. Половината от тях бе окупирана от пресата, а другата половина бяха заети от пристигналите най-рано. През цялото време на процеса той дочуваше името си, предавано от уста на уста сред редиците зрители: Бекър, Бекър, Бекър.

Заседателите се изнизаха навън. Никой от тях не го погледна. Те ще се усамотят, неговите съдници, и след много време, прекарано в дискусии, ще се върнат и ще го обявят за виновен за серия от убийства първа степен. Присъдата бе неизбежна. Когато му дойде времето черната врана ще я произнесе.

Черният задник от съседната килия го бе казал на своя извратен уличен език: „Ще натикат проклетия ти задник в Оук Парк, човече. Ще живееш в шибана клетка колкото един шибан хладилник и всяко мърдане ще се киризи от камера. Искаш да сереш, киризят всичко и го гледат като на филм. Никой никога не излиза от Оук Парк. Истински шибано място“.

Но Бекър нямаше да отиде там. Тази мисъл го разбуди, той потрепери и с усилие се овладя.

Щрак.

Той се фокусира върху отделните подробности: гимнастическите шорти се впиваха в плътта му. Горната част на самобръсначката бе притисната в топките му. Бейзболната шапка, придобивка от търговията с цигари, бе подпъхната под колана му. Краката му се потяха в абсурдните маратонки. Маратонки и бели чорапи на ситно райе — изглеждаше като глупак, знаеше това и се мразеше. Само един малоумник ще обуе бели чорапи на райе, но бели чорапи и маратонки… не. Хората ще му се смеят.

Можеше да обуе лачените си обувки за последен път — човек е невинен до доказване на противното — но се отказа. Те не разбираха това. Мислеха, че е поредната ексцентричност — гумените маратонки в комбинация с костюм от седемстотин долара. Те не знаеха.

Щрак.

Всички се бяха изправили на крака, черната врана го гледаше втренчено, адвокатът го дърпаше за ръкава. А ето го и Реймънд Шалти…

— Изправи се — каза остро Шалти като се приведе към него. Той бе заместник-шериф, един свръхнатежал служител в зле скроена сива униформа.

— Колко? — Бекър се обърна към адвоката и вдигна очи. Думите му излизаха с усилие, езикът му бе натежал.

— Ш-ш-ш.

Съдията говореше. Погледът му бе отправен към тях: „… споразумение, оставете номера си в моя офис, ние ще се свържем с вас след като вземат решение съдебните заседатели…“.

Адвокатът кимна като гледаше право напред. Не искаше да срещне очите на Бекър. Бекър нямаше шанс. Дълбоко в сърцето си адвокатът не искаше той да има шанс. Бекър бе луд. Той се нуждаеше от килия. Затвор завинаги и още малко отгоре.

— Колко? — попита отново Бекър. Съдията бе изчезнал в покоите си. Искам и той да ми падне.

— Не мога да кажа. Те трябва да изчислят отделните случаи — отговори адвокатът. Той бе служебно назначен, нуждаеше се от парите. — Ще дойдем да те вземем…

Дрън-дрън.

— Да тръгваме — обади се Шалти. Той хвана лакътя на Бекър, заби върховете на пръстите си във възела нерви над свивката, стар затворнически трик за вземане на надмощие. Без да знае, Шалти направи услуга на Бекър. Внезапната болка го върна в реалността, бързо и сурово, като плесница.

Очите му проблеснаха, умът му бе хладен, обичайният хаос от мисли бе натикан в някакво ъгълче, дивите помисли се блъскаха като плъхове в клетка. Пресмяташе. В гласа му прозвуча болка, молбата бе детинска:

— Искам да отида…

— Добре — кимна Шалти.

Рей Шалти не беше лош човек. Служеше в съдилищата две десетилетия и натрупаният опит бе смекчил природата му. Той виждаше човешкото и у най-големите престъпници. А Бекър бе от тях.

Независимо от всичко Бекър бе човешко същество. В това вярваше Шалти: Този, който е безгрешен сред вас, нека той да хвърли първия камък… Бекър бе съгрешил, но все пак бе човек. Като бръщолевеше напевно сълзливи фрази, Бекър разказа на Шалти за хемороидите си. Храната в затвора им се отразяваше зле. Само сирене, хляб и макарони. Няма достатъчно баласт. Трябва да отиде…

През десетте дни на съдебните заседания той винаги използваше банята по обяд. Реймънд Шалти му съчувстваше. Самият той бе страдал от хемороиди. Той хвана ръката на Бекър и го поведе през празните вече места на съдебните заседатели. Бекър вървеше по детски несигурно, очите му блуждаеха. На вратата Шалти го обърна — покорен, смирен, очевидно в някакъв свой свят — и постави белезниците и веригите на краката му. Действията му наблюдаваше друг помощник-шериф. Когато приключи, той се оттегли с единствената мисъл за предстоящия обяд.

— Трябва да тръгваме — каза Бекър. Вдигна глава към Рей Шалти.

— Ще се оправиш, няма проблем — отговори Шалти.

По вратовръзката му имаше лекета от разлята супа, раменете му бяха посипани с пърхот. Глупак, помисли си Бекър. Шалти го изведе от съдебната зала. Бекър се тътреше с характерната затворническа походка като разтваряше крака на тридесет инча. Зад залата един тесен коридор водеше към вътрешна стълба, а оттам към килията. Вляво обаче, през една летяща врата се намираше малка тоалетна за персонала с мивка, една кабинка и писоар.

Шалти последва Бекър в тоалетната:

— Сега вече си окей… — В гласа му имаше предупреждение. Рей Шалти бе твърде стар, за да се бие.

— Да — отговори Бекър. Бледосините му очи шаваха неспирно. Зад тези блуждаещи очи обаче, мислите му течаха гладко, адреналинът действаше върху мозъка му като доза най-чист амфетамин. Той се обърна, повдигна ръцете си нагоре и назад и приближи китките си към Шалти. Шалти пъхна ключа и свали белезниците. Това бе нарушение на правилата, но човек не може да се избърше, ако носи белезници. Още повече, къде ще отиде Бекър, високо тук горе в правителствената сграда с вериги на краката? Не можеше да избяга. А и обраслото му лице, поне за момента, беше най-разпознаваното в града.

Бекър се пъхна в кабинката, затвори вратата, свали панталоните си и седна. Сега погледът му бе остър и пронизващ. В затвора използваха обезопасени самобръсначки „Бик“. Той бе счупил дръжката на една, като бе оставил само острието и малко късче от дръжката. Лесно можеше да се скрие при евентуално претърсване. Той бе обгорил ръбовете с кибрит като по този начин ги заобли. Беше по-лесно за носене. Тази сутрин бе прикрепил самобръсначката с тиксо под топките си. Накрая я фиксира с бинт. Сега той оголи ножчето, издърпа тиксото от острието и започна да кълца брадата си.

Бе си пуснал брада, за да скрие набразденото си лице. Бекър, истински красавец с класически северни черти, със съвършено овално лице и розови устни, бе пребит и превърнат в гротеска, в гном; бе разкъсан на парчета. Възстановяването бе частично. Дейвънпорт. Хвани Дейвънпорт. Фантазията го обсеби: разрязва Дейвънпорт, дере лицето му с нож, бели кожата му сантиметър по сантиметър.

Овладя се — фантазиите бяха за затворниците. Той прогони Дейвънпорт от мислите си и продължи да се бръсне, грубо и бързо, ножчето драскаше по сухата кожа. Болката породи едно стенание. Отвън Шалти трепна.

— Свършваш ли? — извика той. Банята миришеше на амоняк, хлор, урина и мокри парцали.

— Да, Рей. — Бекър пусна ножчето в джоба на сакото си, след това се зае с дръжката за тоалетна хартия. Първоначално тя бе закрепена на мястото си с четири болта. Той махна и пусна в тоалетната чиния два от тях още през първите три дни на процеса, а другите два само разхлаби. Свърши това предния ден, за да е сигурен, че ще освободи дръжката. Успя. Сега с едно завъртане махна двата болта, пусна ги в чинията и свали дръжката за тоалетната хартия от стената. Когато я хвана, тя прилегна на ръката му като желязна боксьорска ръкавица.

— Сега, Рей. — Бекър се изправи, придърпа панталоните си, свали сакото си, преметна го над железния юмрук и пусна водата. Пое си дъх. Приведе глава, сякаш гледаше към слабините си. Отвори вратата. Прокрадна се напред.

Шалти чакаше с белезниците в ръце: издадена напред челюст, лунички, бавни реакции.

— Обърни се…

Видя лицето на Бекър и разбра:

— Хей…

Бекър бе полуобърнат. Изви се. Пусна сакото, дясната му ръка изсвистя като камшик, зъбите му бяха оголени и проблясваха на флуоресцентното осветление. Шалти се наклони назад, опита се да се прикрие с ръка. Късно, твърде късно. Острието от неръждаема стомана го проряза над ухото. Шалти се свлече надолу, като удари главата си в порцелановата мивка.

И тогава Бекър се нахвърли върху него. Повдигаше стоманения юмрук, нанасяше смазващ удар, отново повдигаше и усещаше как черепът на Шалти пука. Кръвта пръскаше наоколо.

Удряй, удряй, удряй, удряй…

Мозъкът на Бекър пламна от статични искри. Той се бореше, бореше се за контрол, но беше трудно — мирисът на прясна кръв удряше в носа му. Той спря да се клати, лявата му ръка бе върху гърлото на Шалти. Отдръпна я, поизправи се, мозъкът му не бе наред. Извиси глас, постави пръст на устните си като се укротяваше сам:

— Ш-ш-ш…

Стегна се. Кръвта му сега бе бърза като вода, като пара, изпълваше го. Сега какво? Вратата. Той докуца до вратата, обърна дръжката. Заключено. Добре. Върна се обратно при Шалти, който лежеше в безсъзнание върху постлания с плочки под. От разкъсания му нос излизаха кървави мехурчета. Бекър бе видял как помощник-шерифът подаде ключовете и Шалти ги пусна в десния си джоб… Намери ги, отключи веригите на краката. Свободен. Свободен.

Стоп. Той се овладя и погледна в огледалото. Лицето му бе някаква каша. Той извади ножчето от джоба си, наплиска лицето си с вода и течен сапун и прокара острието по него. Вслуша се в Шалти, дишането му бе едно гъргорещо стенание. Главата му лежеше в локва кръв. Бекър можеше да я помирише. Той захвърли ножчето в кошчето за боклук, обърна се, наведе се и подхвана Шалти под раменете. Завлече го до кабинката, сложи го на тоалетната чиния и го подпря на стената. Шалти издаде хъркащ звук и от носа му отново заизлизаха кървави мехурчета. Бекър не му обърна внимание. Нямаше време.

Той свали панталона си, сложи бейзболната шапка на главата си и забърса кръвта по пода с панталона. Когато привърши, захвърли панталона, сакото, ризата и вратовръзката си върху тялото на Шалти. Погледна в огледалото — зелено горнище, червени шорти, маратонки, шапка. Джогинг. Лицето му бе зле, но никой седмици наред не го бе виждал отблизо, без брада. Няколко ченгета биха могли да го разпознаят и един или двама юристи. Но ако има късмет, те няма да се вглеждат в бягащите за здраве.

Дейвънпорт. Тази мисъл го сепна. Ако Дейвънпорт бе някъде там навън, ако бе пристигнал за присъдата, Бекър бе мъртъв.

Никой не можеше да му помогне. Той отхвърли тази мисъл. Пое си дъх. Беше готов. Той влезе вътре в кабинката, заключи я, легна по гръб и се плъзна под вратата. Отново се изправи.

— Шибано копеле — каза го на висок глас. Бе я научил в затвора — тази стандартна, винаги пасваща ругатня. Той отново легна на пода, подаде се наполовина в кабинката и се пресегна за портфейла на Шалти. Претърси го. Дванадесет долара. Една кредитна карта „Виза“. Лошо. Парите щяха да са проблем… Пъхна портфейла в панталона си, отиде до вратата и се ослуша.

Чуваше тежкото дишане на Шалти, хъркането. Бекър се зачуди дали да не се върне в кабинката и да го удуши с колана. Цялото това унижение през изминалата седмица, мъчението, когато му взеха медикаментите… Нямаше време. Времето бе като нарастваща болка. Трябваше да се раздвижи.

Той остави Шалти да живее, завъртя дръжката на вратата и надникна навън. Вътрешният коридор беше празен. Отиде до съседната врата — фоайе. Имаше неколцина души, застанали до асансьорите, които разговаряха. Нямаше да се наложи да мине покрай тях. Стълбите бяха от другата страна: виждаше надписа „Изход“ близо до пожарогасителя.

Пое си дъх. Раздвижи се. Пристъпи във фоайето с наведена глава. Един бюрократ, бягащ за здраве през обедната почивка. Уверено закрачи към стълбището, далеч от асансьорите. Чакаше някой да извика. Някой да го посочи с пръст. Да чуе бягащи нозе.

Заспуска се по стълбите. Никой не ги използваше, поне не от толкова висок етаж…

Започна да тича като броеше етажите. Когато премина през шестия, дочу затръшване на врата някъде отдолу и стъпки, които се спускаха. Той тихо се запромъква отзад, чу друга врата да се отваря и затваря и отново закрачи уверено. На мецанина спря и надникна. Множество хора кръжаха около рецепцията. Добре. Това бе вторият етаж. Оставаше още един. Той се спусна надолу и откри стоманена врата без означения. Блъсна я. Озова се навън, на площада. Лятното слънце бе ослепително, ветрецът носеше дъх на пуканки и гълъби. На една пейка седяха жена и дете. Тя режеше ябълка с джобно ножче, а детето я гледаше с очакване.

С наведена глава Бекър изтича покрай нея. Още един чудак, правещ упражнения по обяд. Закриволичи през движението, повдигаше високо колене и се потеше на слънцето.

Бягаше като луд.