Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (16)

16

Неделя сутрин.

Слънчевата светлина се изливаше като мляко през венецианските щори. Фел се събуди в девет часа, размърда се, после полуседнала загледа тъмната глава на Лукас върху възглавницата. След миг стана и се запрепъва наоколо като събираше дрехите си. Лукас отвори едното си око:

— Споменах ли нещо за задника ти?

— Няколко пъти, оценявам това — каза тя. Предложи му усмивка, но много вяла. — Главата ми… това шибано евтино вино.

— Виното не беше евтино. — Лукас се надигна сънено, спусна краката си на пода, потри врата си. — Ще се обадя на Кенет да видим няма ли да измислим нещо.

Тя кимна вяло:

— Трябва да се прибера да се преоблека, после ще отида в Белвю. Там има хора, които няма да можем да видим през седмицата.

— Това наистина е важно за теб, нали?

— Най-значителният случай, който съм имала — отвърна тя. — Боже, как искам да го хвана. Искам да кажа, лично аз.

— Няма да го хванеш в Белвю — каза Лукас. — Дори и да откриеш помощничката на Уайтчърч и тя проговори, няма да се изненадам, ако Бекър е използвал обществен телефон. Тогава какво ще докажеш?

— Ако открием телефона, можем да докажем много неща. А може пък да използва телефон в блока, където живее, ако огледаме апартаментите.

— Хм.

— Вероятно ще го хванем утре вечер на лекцията.

— Вероятно — хайде. Трябва да се убедя, че ще се изкъпеш добре.

— Ето нещо, което винаги съм искала. Помощ под душа.

— Е, каза, че главата ти не е наред. Това, от което имаш нужда, е горещ душ и масаж на врата. Наистина. Казвам това съвсем братски или сестрински, ако искаш.

— Чудесно, не мисля, че ще мога да се справя с още един сексуален импулс — каза Фел. Но душът ги отведе отново в леглото, а това — пак под душа. Фел бе облегната на стената, а Лукас застанал между краката й, подсушавайки гърба й с груба хавлия, когато се обади Андерсън от Минеаполис.

— Корнел Рийд. Излетял от „Ла Гуардия“ към Атланта, прехвърлил се на Югоизточните линии за Чарлстън. Еднопосочен билет. Платен за сметка на градската управа на Ню Йорк.

— Без майтап… Чарлстън?

— Чарлстън.

— Дължа ти малко долари, Хармън — каза Лукас. — Ще ти се обадя.

— Няма проблем…

Лукас затвори, като обмисляше чутото.

— Какво за Чарлстън? — попита Фел от вратата на банята.

— Това е име на танци и на град. Извинявай, беше лично. Опитах да се свържа с майката на дъщеря ми. Тя е заминала за Чарлстън за изследвания.

— О. — Фел подхвърли кърпата в банята. — Все още ли сте заедно?

— Не. Свършено е. Напълно. Но Сара е моя дъщеря. Аз й се обаждам.

Фел присви рамене и се ухили:

— Проверявам само нивото на горивото. Ще се обаждаш ли на Кенет?

— Да.

 

 

Закусиха набързо в хотелското кафене. После Лукас изпрати Фел с такси до апартамента й. Обади се на Кенет от стаята си и бе прехвърлен от Мидтаун на някакъв друг телефон. Кенет вдигна при първото позвъняване.

— Ако не го хванем утре на лекцията, ще се върна в Минеаполис да видя какво мога да открия — каза Лукас.

— Добре. Мисля, че цялата рутинна работа тук е разпределена. Лили е тук, тъкмо щяхме да ти се обадим. Обмисляме едно пътуване с лодка.

— Къде е това тук? — попита Лукас.

— В нейния апартамент.

— Елате и ме вземете — каза Лукас.

След разговора с Кенет Лукас приседна замислен, все още с ръка върху телефона, после набра централата и поиска телефонния код на Чарлстън. Нямаше представа колко е голям градът, но имаше усещането, че е доста малък. Ако и в Чарлстън познаваха задниците както в Минеаполис…

Службата за телефонни услуги му даде номера на полицейския участък в Чарлстън и след две минути той вече говореше с дежурния през уикенда служител.

— Казвам се Лукас Дейвънпорт. Полицай съм и работя в Мидтаун Саут в Манхатън. Издирвам един човек, дошъл е при вас и се чудех какви са шансовете ми да го открия.

— Какъв е проблемът? — сухо южняшко провлачване на думите, по-близо до тексаското, отколкото до мекия говор на Алабама.

— Свидетел на убийство. Не го е извършил, само го е видял. Трябва да говоря с него.

— Как се казва?

— Корнел Рийд, по прякор Ред. Около двадесет и две-тригодишен…

— Чернокож. — Това не беше въпрос.

— Да.

— А вие сте от Мидтаун Саут.

— Да.

— Почакайте…

Лукас трябваше да изчака минута, после две. Винаги бе така с ченгетата. Винаги. Чу се прищракване и линията се оживи отново:

— Свързах се с Дариъс Пайк, един от нашите детективи. Дариъс, имаш думата…

— Да? — Гласът на Пайк бе плътен и хладен. Чуваше се детски смях.

Лукас отново се представи.

— Вкъщи ли ви откриха? Съжалявам за това…

— Няма проблем. Търсите Ред Рийд?

— Да. Предполага се, че е станал свидетел на убийство тук. Много искам да говоря с него.

— Той дойде в града преди един месец, горкият тъп задник. Искате да го отведете?

— Не, само разговор.

— Ще дойдете ли тук, или по телефона?

— Очи в очи, ако мога.

— Обадете ми се предния ден. Мога да го намеря по всяко време.

 

 

Сега трябваше да вземе решение — Минеаполис или Чарлстън. Два различни случая, две различни нишки. Коя по-напред? Той се замисли. Нямаше да може да отиде в Чарлстън и да се върне навреме. Капанът с Новата школа беше следващата вечер. Ако не хванат Бекър, тогава пътуването до Минеаполис бе критично. Бекър убиваше хора, в края на краищата. Чарлстън може да хвърли малко светлина върху Робин Худ, а Робин Худ също убиваше хора — но те повечето бяха от лошите, нали? Той кисело поклати глава. Не би трябвало да има значение, нали? Но имаше.

Лукас проведе още един разговор, със Северозападните линии и си запази място за Минеаполис — Сейнт Пол, след това тройна игра, Минеаполис — Сейнт Пол до Чарлстън и Ню Йорк. Така, това е всичко, което можеше да направи засега. Всичко се крепеше върху утрешната вечер.

Когато Лили се обади отдолу, той се бе преоблякъл в дънки и синя тениска. Слезе и я видя да чака с уморени, но спокойни очи. Бе облечена в дънки и френска риза на хоризонтални райета, която сигурно струваше двеста долара на Пето авеню. Нахлупила бе изрисувана шапка с козирка.

— Приличаш на манекен — каза той.

— Може би трябва да извикам „Кръстосвам света“?

— Да, доста си весела.

— Това е списание за платноходки, глупчо — каза тя присмехулно.

Кенет, облечен в удобни стари панталони и широка тениска от Сохо, се бе настанил на пасажерското място на една мазда навахо.

— Хубав джип — обърна се Лукас към Лили, като се качваше в него.

— На Кенет е. Четворната предавка трябва да подпомага отделянето на тестостерон — подхвърли Лили, като заобикаляше колата към шофьорското място. — И ти имаш, нали?

— Не като този. Този е манхатънски джип 4×4 — закачи се Лукас. Обърна се към Кенет: — Не мислех, че шофираш.

— Правех го преди последния удар — отвърна Кенет. — Мисля, че това бе цената. И не ми прокарвай тези тъпотии за манхатънски дрън-дрън, това е просто работен кон.

— Да, да…

Те напуснаха Манхатън през тунела Линкълн, навлязоха в Джърси, завиха надясно и тръгнаха по една оплетена криволичеща пътека към водата. Яхтклуба бе съвсем скромен, запълваше една вдлъбнатина на речния бряг, няколко дузини лодки бяха отделени от паркинга с десетфутова верига, увенчана отгоре с бодлива тел. Повечето от лодките бяха върху бетонни наклонени плочи, фаловете тихичко припляскаха срещу алуминиевите мачти като гора от монотонни вятърни камбани. Няколко лодки бяха пуснали котва навътре.

— Погледни онзи, който разпъва платното — обади се Кенет докато слизаше от джипа.

Лукас се измъкна навън, а Лили скочи от шофьорското място. Кенет сочеше реката, където две платноходки пореха водата борд до борд, следвани от силния северозападен бриз. Платната им се бяха усукали от вятъра. Някакъв мъж стоеше на предната палуба и се опитваше да освободи едното платно в ярък пурпурножълт цвят. Приличаше на парашут, лодката подскачаше напред.

— Плавал ли си някога? — попита Кенет.

— Няколко пъти, на Супириър — отвърна Лукас като засенчи очите си с ръка. — Чувстваш се, като че си на откопчил се от влака локомотив. Трудно е за вярване, че те се движат със скоростта на човек, който тича за здраве.

— Човек не може да тежи двадесет хиляди паунда — каза Кенет като наблюдаваше водещата лодка. — Това е локомотив.

Те разтовариха хладилна чанта от багажника на джипа и Лукас я понесе през паркинга покрай загоряла жена в бикини на райе и върволица малки момиченца зад нея, като патета. Най-малкото хлапе, дребничко червенокосо момиченце с изцапано с пясък дупе и боси крака, пищеше и танцуваше върху нажежения асфалт. Носеше в ръцете си две пърпорещи колелца.

Лили ги поведе през тясна порта в оградата, Лукас вървеше след нея, а Кенет бавно се придвижваше към водата. Тук и там по лодките работеха хора. На няколко места гърмеше радио. Повечето програми бяха рокмузика, но не една и съща, получаваше се един аудио-рокендрол фестивал, приятно обгръщащ лодките. Няколко бяха готови за отплаване, работата по тях течеше бавно и приказливо.

— Тук си почива, така да се каже — обади се Кенет.

„Лестрейд“ бе тромава и грациозна едновременно, като натежала балерина.

— Хубава е — неубедително каза Лукас. Той познаваше откритите рибарски лодки, но не знаеше почти нищо за яхтите.

— Айлънд пакет 28 — тя е хубава лодка — натърти Кенет. — Имам нея вместо деца.

— Не е късно за това — каза Лукас. — Аз самият имам едно.

— Почакайте, почакайте — засмя се Лили. — И аз трябва да имам думата тук.

— Не непременно — отвърна Лукас. Той внимателно пристъпи по трапа като балансираше хладилната чанта. — Този шибан град е пренаситен от кандидатки за женене. Намери си някоя с хубаво дупе, не много умна, за да не се притесняваш от съперници. А може да е и добра домакиня.

— Майната му на плаването, хайде да се връщаме в града — засмя се Кенет.

— Господи, чакам с нетърпение това — намеси се Лили, — водите адски интелектуален разговор.

Лили и Лукас се заеха с платната, докато Кенет неспокойно ги наблюдаваше. Докато повдигаше платната, Лукас огледа за миг лодката — голяма койка на носа, добре подреден камбуз, много, явно направени по поръчка рафтове, претъпкани с книги. Дори и телефон.

— Тук може и да се живее — каза Лукас на Кенет.

— Правя го, доста често — отвърна Кенет. — За годината изкарвам почти сто нощи на лодката. Дори когато не мога да плавам, просто идвам тук, сядам и чета или спя. Спя като новородено.

Кенет подкара лодката, хубавата му бяла коса се развя като платно, очите му бяха скрити зад овални тъмни очила. Загорялото му лице постепенно се озари от усмивка, докато той правеше маневри покрай кея, после се впусна в откритата река.

— Боже, обожавам това.

— Трябва да си предпазлив — загрижено каза Лили.

— Да, да. — Той се обърна към Лукас: — Гледай да не си докарваш сърдечна атака — това те прецаква до невероятна степен. Аз мога да пускам мотора и да управлявам, но не мога да се справям с платната или котвата. Не мога да го правя сам.

— Не искам да говорим за това — обади се Лукас.

— Да, майната му — съгласи се Кенет.

— Как се чувстваш? — попита Лукас.

— Нали нямаше да говорим за това — протестира Лили.

— Чувствам се сякаш професионален борец се опитва да строши костите ми. Боли, но спомените ми не са ясни. Остава само чувството сякаш съм бил ударен в катастрофа и гръдният ми кош е бил смазан. И бях плувнал в пот, спомням си как бях паднал на земята, на пода, и се потях дяволски много. — Той разказа това тихичко, спокойно, но в гласа му се усещаше някаква омраза, сякаш се кълнеше да отмъсти на някого. След миг отново каза: — Хайде да разпънем платната.

— Да-а — леко развълнувано се обади Лукас. — Трябва да опъна някакво въже, нали?

Кенет обърна очи нагоре.

— Боже, ако си чул този мъж, прости му, горкото копеле е от Минесота или Мисури, или Монтана, някакво шибано сухо място.

Лукас повдигна главното платно. Кливерът бе навит на руло, а въжетата го придържаха на едно място. Лили се захвана с него, на моменти сама, на моменти подпомагана от Кенет.

— Откога плаваш? — попита я Лукас.

— Когато бях дете, на един летен лагер. А после Дик ме учи на голямата лодка.

— Тя е схватлива ученичка — каза Кенет. — Има вроден усет за вятъра.

Те се плъзгаха лениво напред-назад по реката, водата се бунтуваше под носа, вятърът брулеше лицата им. Ято летящи насекоми се надигна от реката, копринените им крилца нежно потрепваха около тях.

— А сега какво? — попита Лукас.

Кенет се засмя:

— Сега ще плаваме нагоре, после ще обърнем обратно и ще плаваме надолу.

— Така си мислех и аз — каза Лукас. — Ти дори не ловиш риба.

— Очевидно ти не си почитател на великата безкрайност на Вселената — засмя се Кенет. — Имаш нужда от една бира.

 

 

Кенет и Лили му преподадоха урок по плаване, научиха го на имената на различните въжета и платна. Посочиха му шамандурите, маркиращи плавателния талвег.

— Имаш бунгало на някакво езеро, нали? Нямате ли там шамандури?

— На моето езеро? Ако прехвърля края на кея, ще се ударя в другия бряг. Ако поставим шамандура, няма да има място дори за една лодка.

— Мислех си, че великите Северни гори… — сериозно вметна Кенет.

— Има и големи басейни — призна Лукас. — Супириър, Супириър може да ти покаже неща, които не може и самият Атлантик…

— Сериозно се съмнявам в това — скептично каза Лили.

— Така ли? Е, веднъж на няколко години Супириър замръзва — гледаш в далечината — само ледове, а хоризонтът ги прерязва като нож. Можеш да тръгнеш към него и никога да не го достигнеш.

— Хубаво.

Те разговаряха за пързаляне и ски парашутизъм, но винаги се връщаха към плаването.

— Планирах да си взема една година отпуск и сам да обиколя света, може би, освен ако не прилепна към Островите — каза Кенет. — Може и да остана, може и да не стане така. Вземал съм уроци по испански, няколко по френски…

— Френски?

— Да… плаваш си надолу по Атлантика, към Островите, после през Канарските, може и да отскочиш до Средиземно море да хвърлиш един поглед на Ривиерата — след това се връщаш надолу по африканския бряг до Кейп Таун, после Австралия, Полинезия, Таити — там говорят френски. После нагоре към Галапагос, Колумбия и Панама и обратно при Островите…

— Островите, това ми допада — коментира Лукас.

— Наистина ли? — сериозно попита Кенет.

— Да, наистина — отговори Лукас, като се взираше във водата. Скулите и устните му се белеха от слънцето, усещаше как мускулите на врата и гърба му се отпускат. — Преди около година имах тежка депресия. Болестно състояние. Вече съм го преодолял, но не искам да ми се случи отново. По-скоро… бих избягал. Например до Островите. Не смятам, че там можеш да изпаднеш в депресия.

— Точно за какви острови става дума? — попита Лили.

— Не знам — отсъстващо каза Кенет. — Уинуърд или Лийуърд или някой друг…

— Какво значение има? — обърна се Лукас към Лили.

Тя сви рамене.

— Не питай мен, те са вашите острови.

Кенет наруши настъпилата за миг тишина:

— Полярна депресия. Чувал ли си как оръжието те вика?

Лукас сепнато го погледна.

— И ти ли си имал?

— Точно след втория удар — каза Кенет. — Той не беше толкова тежък. Проклетата депресия почти ме уби.

Те обърнаха и тръгнаха надолу по реката. Кенет извади пакет цигари от джоба си.

— Дик. Хвърли тези проклети цигари…

— Лили, ще изпуша една. Само една. Това е всичко за днес.

— Да те вземат дяволите, Дик… — Всеки момент щеше да заплаче.

— Лили… о, майната им — и Кенет хвърли пакета „Марлборо“ през борда, реката го отнесе надалеч.

— Така е по-добре — каза Лили, но по бузите й се стичаха сълзи.

— Опитах се да свия една от Фел онзи ден, но тя не ми даде.

— Браво на нея — подсмръкна Лили.

— Погледнете града — неловко се обади Лукас.

Кенет и Лили се обърнаха към пречупващите слънчевата светлина кули на Мидтаун. Каменните сгради лъщяха като масло, модерните стъклени кули проблясваха като остриета.

— Какво място — каза Кенет.

Лили избърса бузите си с опакото на ръката си и се опита да се усмихне.

— Оттук не се виждат кръпките — допълни Лукас. — Знаете ли, това е Ню Йорк. Милиарди кръпки. Кръпки върху кръпките. Вървях към Мидтаун Саут от хотела, пресичах Бродуей при Тридесет и пета и видях една дълбока дупка, а на дъното й имаше друга по-малка, някой бе закърпил долната дупка. Не голямата, а само мъничката на дъното.

— Проклет селяндур — промърмори Кенет.

 

 

Те се върнаха на брега късно следобед, лицата им бяха зачервени от слънцето. Лукас свали главното платно, а Лили го прибра с умели плавни движения.

— Това бе най-хубавият ми ден през този месец — каза Кенет. Той погледна Лукас. — Искам да направим това отново преди да си заминеш.

— Аз също — каза Лукас. — Някой път трябва да отидем до Островите…

Лукас върна хладилната чанта обратно в джипа, а Лили помъкна спално бельо, което Кенет искаше да изпере вкъщи.

— Жалко, че не може да кара джипа — каза Лукас, когато Лили повдигна задния капак.

— Прави го — отвърна тя доверително. — Казва ми, че не е, но зная дяволски добре как той се измъква нощем и шофира. Преди няколко месеца закарах джипа до неговия апартамент и когато паркирах, отбелязах на километража поредица от цифри 1-2-3-4-4. Помислих си, че ако карам още само една миля, ще се получи истинска поредица от цифри — 1-2-3-4-5. Когато отидох обаче на следващия ден, показанията бяха 1-2-4-1-0 или нещо подобно. Значи той е излизал с джипа. Вече проверявам и много пъти показанията са по-високи. Той не знае. Не съм го споменавала, защото страшно ще се вбеси. Боя се, че ако се разгневи много, може да получи нов удар. Докато кормилото е наред и спирачките са добри…

— Бих полудял, ако някой ми забранява — отбеляза Лукас. — Трябва да не го правиш.

— Опитвам се. Но понякога не мога да се въздържа. Мъжете са толкова глупави, че ми причиняват главоболие.

Те се върнаха при лодката. Кенет се бе навел и ровеше наоколо.

— Хей, Лукас, ще ми помогнеш ли? Опитвам се да издърпам този акумулатор, много е тежък за Лили.

— Дик, отново ли започна да размахваш този гаечен чук? — започна Лили, но Лукас постави показалец на устните си и тя спря.

— Ей сега — каза Лукас.

Десет минути по-късно, докато Кенет и Лили правеха последните приготовления, Лукас потътри към джипа акумулатора. Вече на паркинга, той подпря единия край на акумулатора на колата, докато търсеше ключовете. Обърна се и погледна назад. Лили и Кенет бяха застанали на кея, тя бе притисната към него, а ръцете му бяха обхванали кръста й. Тя му говореше нещо, после се повдигна на пръсти и го целуна по устата. Лукас почувства болка, но само мъничко.

Кенет беше супер.