Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Жертва (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Silent Prey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Джон Сандфорд

Заглавие: Мълчанието на жертвите

Преводач: Юлиана Цалева

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Одисей“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Редактор: Мариана Василева

ISBN: 954-8127-27-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20445

История

  1. — Добавяне

20

Бекър можеше да преброи капките, всяка една, всички, докато душът обливаше тялото му. Дължеше това на екстаза — на две мънички хапченца. Придаваха му мощ да си представя и да брои, да умножава шантавите си усещания с неизразими емоции и да достигне до цифрите…

Той усили душа, водата го изгаряше. Вече не използваше изобщо студената вода, кабинката се задъхваше от горещина и пара, тялото му ставаше черешово, когато старата кожа се свличаше от него. И обръщайки се, със затворени очи, с наклонена назад глава, с ръце под брадичката, със събрани върху корема лакти, той броеше всички капки, всяка една, всички…

Остана под душа, докато водата изстина, после, треперейки, посинял, раздразнен, изскочи изпод него. Колко беше часът? Отиде до стената, където бе закрепил черна пластмасова торба за боклук върху зарешетения приземен прозорец и повдигна крайчето на найлона. Тъмно. Полунощ. Това беше добре. Той имаше нужда от нощта.

Бекър отиде до леглото, почувства нещо лепкаво по ходилата си и погледна надолу. Трябваше да го измие. Засъхналата кръв по пода му напомняше за разреза. Той погледна ръката си, опипа я с палец и показалец. Болеше, но мравките бяха изчезнали.

Той зърна в стенното огледало образа си, набразденото си лице. Отиде в банята и изми лицето си, като се кривеше при вида на белезите. Бяха с дълги нащърбени краища, издигаха се над меката кожа край тях. Нарезите от оръжието бяха зашити от един касапин в спешното, а не от квалифициран пластичен хирург.

Помисли си за Дейвънпорт, за зъбите на Дейвънпорт, за оголените зъби, за очите му, оръжието се залюлява, удряйки…

Той въздъхна, дойде на себе си, бе разтърсен, взираше се в лицето си върху огледалото. Постави си грима механично, но грижливо. „Кавър Марк“ за скриване на белезите, после обикновен грим „Макс фактор — нова формула“. Лак за нокти „Кавър Гърл“. Спрей с гел за коса да приглади русата му коса надолу към челюстта, която бе твърде мъжествена.

Червилото бе последно. Червило с цвета на прерийна роза. Само докосна устните. Не искаше да бъде сбъркан с някоя уличница. Сви устни в целувка, оглади червилото с език, попи го с тоалетна хартия. Точно така.

Доволен, той отиде до скрина и извади бельо, взе сутиена с подплънки и седна на леглото. Бе избръснал краката си предната нощ и те тъкмо бяха наболи. Бекър бе русокос, с малко окосмяване — дори да не се бе обръснал, краката нямаше да му създават проблеми. Но той го направи, да улови усещането. Коприната бе казал, че това е важно и Бекър го разбра — или го бе разбрал тогава. Трябва да изживееш ролята, да я почувстваш. Той си спомни. Жена, тича след него, страхува се от тъмната рампа. Да изживееш ролята…

Чорапогащникът гладко обхвана крака му — бе открил техниката да го набереш, после да го приплъзваш мъничко-мъничко-мъничко. Когато го обу, той стана и се погледна в огледалото на тоалетката — приличаше на фехтовач, голи гърди и чорапогащник. Той се завъртя на всички страни. Малко е тежък отпред. Той бръкна в чорапогащника и нагласи пениса си — натика го навътре и надолу, здраво придърпа чорапогащника да го задържи на място. Отново се огледа. Добре.

Следваше сутиенът. Той не го обичаше — беше студен и тежък. Врязваше се в мускулите на раменете му. Но той му придаваше подходящ вид и дори подходящо усещане. Закопча го на гърба и отново провери в огледалото. С меката си руса каса, падаща свободно вече до раменете — стига перуки — той беше жена. Уайтчърч със сигурност бе убеден в това. Бекър си спомни изражението на лицето на Уайтчърч, когато осъзна и видя оръжието…

Той избра синя блуза с висока яка и от подплънки на раменете, скромна, плетена пола до средата на прасците и тъмни спортни обувки с дебели подметки. Със сутиена и тесните си рамене той имаше фигурата на жена, но ръцете и краката му все пак можеха да го издадат.

Бяха твърде големи, твърде квадратни — носеше обувки номер десет. Но когато бе обут в женски тъмни спортни обувки, това не се набиваше в очи. Като жена бе по-висок от средния ръст, но не и очебийно. А и хората очакваха блондинките да са високи. Да крие ръцете си бе по-голям проблем.

Когато привърши с обличането, отново погледна в огледалото. Чудесно. Отлично. Голямата чанта през рамо бе място, където можеше да държи по-елегантни обувки, носеше спортните само до и от паркинга. Той си сложи огърлица от изкуствени перли, взе флакон „Пойзън“ на Кристиан Диор и го прекара по шията, от вътрешната страна на китките. Парфюмът имаше твърде силен аромат на цветя и той преднамерено си слагаше много. Парфюмът, бе казал Коприната, е женската психологическа страна. Ароматът на парфюм сам по себе си бе подсъзнателно убедителен, в затворени помещения…

Ето. Готово. Докосна вдлъбнатината на гърлото си и си спомни, че е виждал умрялата си съпруга да прави това, да се докосва там, като заключителен жест. Той отново пристъпи до огледалото, за да възприеме целия ансамбъл, и спонтанно се засмя от радост.

Красотата се беше върнала.

 

 

Красавицата пристъпваше внимателно през бурените към гаража като внимаваше да не скъса чорапогащника си. Той не включи осветлението на колата, отиде до портата, огледа улицата, отключи, премина през вратата и отново я заключи зад себе си. Поседя за миг в колата, опитваше се да мисли.

Гаражът на Белвю бе заключен в ума му. Той се пресегна към чантата, взе торбичката и изтръска едно зеленичко. Лапна едно, две. Сгъна торбичката и я пусна в чантата. Зави наляво. Внимателно. Белвю? Ръцете върху кормилото го носеха натам, търкаляше се през слабо осветените улици, равно, съвършено. Жена? Да. Жените бяха по-дребни и по-лесно се оправяше с тях, след като ги вземеше. Припомни си усилията с Кортес, бутайки мъртвото тяло на задната седалка в Костенурката.

А жените, помисли си той с внезапна яснота и любопитство, издържаха по-дълго… Пазачът кимна. Той разпозна атрактивната блондинка във фолксвагена. Била е тук и преди.

Бекър откара колата до последния етаж, който явно бе пуст. В един ъгъл имаше червено волво. Изглеждаше сякаш стои там от няколко дни. Други две коли се намираха на голямо разстояние. Гаражът бе тих. Той взе чантата с електрошоковия пистолет и анестетика от пасажерското място.

Спомни си — Кортес, първият. Бекър го бе зашеметил с електрошоковия пистолет, бе го влачил като… За миг не можа да му хрумне като какво, после — като шопар. Тежък нерез от Средния запад, презрян звяр. Бекър го бе влачил надолу по алеята зад Плаза, после използва маската. Мощта…

Някъде в гаража се затръшна врата на кола — празен бумтящ звук. Запали се мотор. Бекър отиде до асансьора, натисна бутона за надолу и зачака. Надпис на стената гласеше: Вземете скъпите вещи от колите си. Въпреки че този гараж е охраняем, лесно може да се влезе дори в заключените коли. „Вземете всички скъпи вещи.“

Първата вълна от хапчетата прииждаше, контролираше го, подсилваше го, придаваше на мозъка му крайното умение, от което се нуждаеше. Огледа се наоколо. Нямаше камера. Тръгна бавно надолу по стълбите покрай касиера, зави зад ъгъла към главния вход на болницата. Тротоарът, който водеше към входа, бе първоначално построен като рампа, наклонена между гаража и малкия болничен парк. Бекър заслиза по рампата, спря, после зави наляво и седна на една пейка под светлината на улична лампа.

Нощта бе топла и влажна, с мирис на мръсен дъжд и разхлаждаща дъвка. Някаква двойка се отдалечаваше нататък, мъжът носеше сламена шапка. От това разстояние шапката приличаше на ангелски ореол, златистобял овал, обкръжаващ главата.

После главната врата на болницата се отвори и излезе някаква жена. Отправи се към рампата, като ровеше в чантата си за ключове. Бекър стана и я последва. Тя спря, като все още търсеше. Жената е твърде едра, осъзна той. Когато приближи, видя, че е много едра. Сто и осемдесет — двеста паунда. Трудно ще бъде да я придвижва.

Той спря, обърна се, повдигна крак, като че гледаше подметката на лявата си обувка. Наблюдавай жените, му беше казал Коприната. Наблюдавай как се държат те. Бекър бе виждал това, спирането, оглеждането на обувката, изразът на яд или отвращение в зависимост от това дали токчето е счупено, или тя просто е настъпила нещо, после отново обръщане…

Той се обърна, като че щеше да отиде някъде където ще поправят това, което е огледал, отдалечи се от едрата жена и се върна в парка. Може да чака някой навън, наоколо имаше полицаи, никой нямаше да го обезпокои…

 

 

Шели Карсън беше дипломирана медицинска сестра. Ръководеше операционна, не вземаше от никого заеми.

И бе с подходяща големина.

Лапни я, прищрака в мозъка му, когато я видя.

С такава височина едва ли стигаше и сто паунда с дрехите. Знаейки за своя подканящ вид, тя беше внимателна, когато си тръгваше. Тази вечер излизаше с Михаела Клемсън, висока, дългокрака, руса и сурова — отколешна тенисистка, медицинска сестра и хирургичен асистент едновременно. Бяха още в униформа, уморени от изминалия ден.

— Тогава чу ли какво каза той? Каза: „Първо го вземи и го сложи където ти казах“. Все едно съм някакво хлапе. Определено смятам да се оплача… — коментираше Клемсън.

Подходящата по размер Шели Карсън я окуражаваше — сестрите са не по-маловажни от лекарите, те са представители на две различни професии. Не трябва да преглъщат такива тъпотии.

— Аз със сигурност ще го направя…

— Не мога да го преглътна този път — каза блондинката, като си даваше смелост. — Този задник е лош хирург и ако прекарваше повече време в хирургията, вместо да изтъква ранга си…

Бекър се промъкна зад тях. Те го видяха с периферното си зрение, но никоя не го погледна, докато не влязоха заедно в гаража и после нагоре по стълбите.

— Определено щях да го направя — каза дребната. Тъмната й коса бе късо подстригана и пригладена като каска към главата, с малки островърхи крайчета над ушите.

— Утре следобед в три часа ще вляза смело… — Русата погледна към Бекър, после обратно към приятелката си. Бекър се изкачваше зад тях, едната му ръка бе върху електрошоковия пистолет.

На половината път блондинката каза:

— Утре ще се заема с това.

— Направи го — отвърна ефирното създание. — Ще се видим утре.

Русата се отдалечи и надникна над основното помещение на гаража.

— Чисто е — каза тя. Отправи се към една тойота. Бекър и тъмнокосата продължиха нагоре, токчетата на Бекър тропаха по стълбите.

— Имаме споразумение — каза ефирното създание, — ако едната от нас трябва да излиза сама, се наблюдаваме една друга.

— Добра идея — прописука Бекър. Трудната част бе гласът. Коприната бе казал, че ще е така. Бекър сложи ръка на устата си да сподави кашлицата си, като че гласът му е по-скоро продран от простуда, а не от четиридесет години тестостерон.

— Този гараж, все някого нападнат тук — каза жената. — Изобщо не е безопасно.

Бекър кимна и се зае с чантата. Ефирното създание го погледна, озадачена, нещо не бе съвсем наред. Но какво? Тя се извърна. Извърна се от мириса на беда. Бекър я последва до горния етаж, чу как моторът на тойотата стартира по-долу. Извади електрошоковия пистолет, приготви анестетика в чантата. Чу съскането. Усети действието в петите си…

Жената го видя да се раздвижва. За частица от секундата преди той да я нападне, тя осъзна насилието в движенията му и понечи да се обърне, очите й се разшириха инстинктивно.

Тогава той я връхлетя. Едната ръка върху устата, другата, притискаща пистолета към врата й. Тя се свлече, опита да изкрещи и той я повлече като притискаше пистолета, задържа го…

Тя пляскаше ръце като крила на пленена птица. Той пусна пистолета и посегна към шишето, намери го, отвори вентила и натисна маската върху лицето й. Сега вече я притежаваше, косата му стърчеше, очите му бяха разширени, подивели, като чакал надвесен над заек, дишаше учестено, с отворена уста, по зъбите му блестеше слюнка.

Той дочу шума от отдалечаващата се тойота надолу по рампата, докато съпротивата на ефирното създание утихваше и най-после спря. Бекър се изправи и се ослуша. Нищо. После — някакъв далечен глас. Дребната жена се бе усукала около краката му. Толкова сладка, тази мощ…

Бекър работи през цялата нощ. Подготви обекта — закрепи тапата за устата, обездвижи я. Изряза клепките й — подържа ги малко в дланите си като им се любуваше. Бяха толкова… интересни. Крехки. Занесе ги до един метален поднос, където бе складирал останалите. Те бяха почти изсъхнали, но запазваха формата си, миглите бяха все още лъскави и силни…

Шели Карсън издъхна малко преди седем часа, тихо, като останалите, тапата бе усукана с жица около врата й, очите й бяха неизменно отворени. Бекър се бе надвесил над нея с фотоапарата като правеше снимки на очите й.

А сега седеше на стола от неръждаема стомана и се взираше в доказателството на своята страст, осем ултравиолетови снимки, които ясно показваха нещо — озарение, присъствие — бликащо от Карсън, докато издъхваше. Няма съмнение, ликуваше той. Няма никакво съмнение.

Зън.

Звънецът на интеркома. Той проряза чувството на тържествуване, върна го на земята. Старата кучка. Госпожа Лейси ставаше рано, но по навик висеше пред телевизора до обяд, гледаше сутрешните предавания.

Зън.

Той отиде до интеркома:

— Да?

— Бързо ела — изцвърча тя. — Трябва да видиш, дават те по телевизора.

Какво? Бекър се втренчи в интеркома, после отиде бързо до леглото, взе халата си, уви се в него и обу пухкави пантофи на краката. Старата дама не виждаше добре, не чуваше добре, можеше и да мине… а и все още бе с грим. По телевизията? Когато минаваше край скрина, той взе две таблетки от подноса, лапна ги, като освежител. Какво искаше да каже тя?

Първият етаж беше тъмен, миришеше на мухъл, оскъдна оранжева светлина се процеждаше през тънките като пергамент щори. Вторият етаж бе дори по-зле, мирисът на марихуана бе застоял в завесите, воня на котешка пикня, миризма на стари зеленчуци и плесенясали килими. Бе тъмно, с изключение на фосфоресциращото мъждукане на лампата.

Госпожа Лейси се бе изправила втренчена в телевизора, в ръката си държеше дистанционното. Бекър бе изпълнил екрана. Една от снимките. Край, бяха го изгонили от улицата. На тази снимка той бе жена, при това блондинка. Детайлите бяха перфектни:

… Благодарение на детектив Барбара Фел и бившия детектив от Минеаполис лейтенант Лукас Дейвънпорт, който бе извикан в Ню Йорк като консултант…

Дейвънпорт. Бекър почувства внезапно замайване, пристъп на повръщане. Дейвънпорт идваше. Дейвънпорт ще го убие.

— Но… — обади се госпожа Лейси, като гледаше ту екрана, ту Бекър.

Бекър се съвзе и кимна:

— Точно така, това съм аз. — Въздъхна. Не беше очаквал старата жена да преживее толкова дълго време. Той внимателно пристъпи по килима към нея.

Тя се извърна, опита се да побегне, немощна борба напук на възрастта и безсилието, гъргореше в ужас. Бекър се изкикоти и котките със съскане прескочиха претрупаните мебели и се качиха на най-горните полици. Бекър хвана старицата на ръба на салона. Той постави опакото на ръката си отзад на черепа й, а дясната си ръка сви под брадичката й.

— Но… — проскимтя отново тя.

Бързо прищракване. Гръбнакът й беше като парче изгнило дърво, пукна и се огъна. Бекър се втренчи в нея, клатеше се, освежителят започна да действа.

— Това съм аз — повтори той.