Метаданни
Данни
- Серия
- Жертва (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silent Prey, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиана Цалева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Джон Сандфорд
Заглавие: Мълчанието на жертвите
Преводач: Юлиана Цалева
Година на превод: 1997
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Одисей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1997
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Мариана Василева
ISBN: 954-8127-27-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20445
История
- — Добавяне
26
Бекър се събуди по обяд. Започна да се лута из апартамента, отиде в банята и се взря в образа си върху огледалото. Хубав. Хубава блондинка. Свършено е вече с хубавата блондинка.
Той заплака и приседна на ръба на ваната. Трябваше да го направи. Обръсна главата си. Острига до корен своята хубава копринена коса с ножиците с оранжеви дръжки от кутията за шиене на госпожа Лейси. Сложи шампоан и остърга корените с бръсначка. Поряза се на два пъти, кръвта бе розова на фона на пяната.
Въздишка.
Съвзе се пред огледалото, около ушите му имаше засъхнал сапун, косми. Няма я. Сълзите отново покапаха, цял порой. Главата му твърде малка и болнаво белезникава, като мрамор. Къде отиде Красотата?
Той се огледа с очите на непознат. Плешив. Блед. Не беше добре. Дори и във Вилидж голото теме щеше да привлича погледите, а гримът щеше да бъде очеваден.
Белезите — белезите щяха да го издадат. Той докосна лицето си, усети под пръстите си набраздената мраморна плът. Нова роля, от това имаше нужда сега. Беше решил да си отреже косата, да се превърне отново в мъж, но това не вършеше работа. Нещо повече, жените можеха да си позволят повече маскировка. Щеше да се върне към перуките отпреди, когато не бе пораснала собствената му коса.
Бекър прекоси апартамента, отправи се към стълбището, поспря се и докосна облака от паяжини над бюрото си. Толкова фини, толкова хубави…
Тръгвай. Вземи перуката, облечи се — не си бе направил труда да се облече. Дрехите изглеждаха неудобни и ограничаващи. Сега той замарширува твърдо, направляван от хапчето, изправен и достоен, после изведнъж осъзна, че има пенис — той се люшкаше напред-назад като неудобно голям и отпуснат нос, придавайки жълта окраска на достойнството му. Бекър притисна пениса към бедрото си, но ритъмът на маршировката бе вече нарушен…
Зарът падна. Откога? Петдесетте? Комедиант от шоуто на Ед Съливан? Да. Дребен мъж, който наднича в кутия пури и си говори с вътрешния си глас… Окей? Окей. Такава ли беше репликата? Да.
Бекър мина покрай кухнята, зави и влезе. Отвори хладилника и мушна главата си вътре: Изпийте една ко̀ла, господин Бекър. Благодаря. Ще изпия. Окей? Окей. Той затръшна вратата на хладилника като комика и се запревива от смях. Окей? Окей.
Наистина смешно… Превиваше се…
С ко̀лата в ръка той се довлече обратно до телевизора, включи CNN и погледа малко. Бяха го давали в едно новинарско предаване сутринта, заедно със снимки на Карсън. Бяха го взели на подбив, казаха, че сиянието около Карсън било отпечатъци от пръсти върху фотохартията. Какво значеше това? Това методика ли беше? Трудно му беше да си спомни…
Гледаше, надяваше се отново да види репортажа, но го бяха отрязали от новините.
Слезе долу, гол и бос, внимателно се тътреше през първия етаж към сутерена. Намери тъмната перука с късата прическа. Отнесе я в банята и си я сложи. Усещаше как драска и затопля главата му като козина. Трябваше да промени веждите си, да ги боядиса, както и миглите. Може би в подхождащ на лицето му нюанс…
Госпожа Лейси бе твърде стара, за да използва разнообразен грим, задоволяваше се с малко розов руж и правеше две мънички петънца на бузите си като на Роналд Рейгън. Но имаше молив за вежди. Той го намери, отиде до огледалото, навлажни го с език и започна да го прокарва през миглите си. Върху огледалото започна да се оформя ново лице…
Измъкна се навън в пет и половина, бе напрегнат, неспокоен на все още ярката светлина и зави по посока на площад Вашингтон. Не бе свикнал със слънчевата светлина и премигваше, късогледите му очи бяха заслепени от цветовете и яркостта. Заедно с чантата си взе един стар скицник, който бе намерил в един от шкафовете на госпожа Лейси.
Нямаше много движение, поне на север и на юг. Придържаше се към сенчестата страна на тесните улички, привеждаше главата си. Тъмна коса, тъмни вежди, тъмна блуза, дънки, спортни обувки. Малка палавница. Малко груба за жена. Позиция.
По време на предишните си разузнавания из града, той бе отчел оживлението около площада. Наоколо се мотаеха пласьори. Торбички и в брой. Той усещаше в джоба на дънките си пластмасовата кутийка, дрънкащите в нея таблетки. Останаха шест, шест между него и… Не можеше да мисли за това. В чантата си имаше пет хиляди в брой и пистолет, за всеки случай.
Имаше нужда от малко късмет.
Оливео Диас имаше десет дози прах и десет хапчета и няколко часа, за да ги продаде. Тази нощ имаше купон — можеше да използва парите да купи малко кокаин за себе си. Кокаинът бе по-мек от останалите дроги. С достатъчно от останалите той усещаше, че може да отиде навсякъде, с кокаина бе вече пристигнал.
Оливео прекоси южната страна на площада и видя Бекър да седи върху една подпорна бетонна стена, правеше скици. От разстояние изглеждаше хубава, с гарвановочерна коса, може би художничка. По-отблизо Диас си помисли, че е ирландка, тъмна ирландка с бледа кожа.
Бекър не му обърна внимание, бе наклонил лицето си към скицника, ръката му бързо движеше молива. Но наблюдаваше…
— Хей, Оливео!
Оливео се обърна, на лицето му цъфна машинална усмивка. Някакъв познат на име Шел. Бял младеж със сплеснато чело и воднистосини очи и шапка с обърната назад козирка. Оливео имаше теория, че интелигентността на даден човек се определя от това колко настрани е обърната козирката му. Напълно назад — пълен глупак, освен ако не е бейзболен играч. Козирката на Шел бе назад и той повтори:
— Хей, ю-ху — като повдигна ръка с разперени пръсти.
— Шел, аверче, какво става? — попита Оливео. Шел работеше в гараж за вулканизиране на гуми и понякога имаше пари в брой.
— Имаш ли…? — Бърз поглед наляво и надясно.
— Човече, от какво имаш нужда? — Лепна отново усмивката. Оливео считаше себе си за професионалист, един уличен Мик Джагър, усмихваше се на всеки десет секунди, част от играта.
— Трябва да смръкна, човече.
— Имам десет дози наистина шик, направо от Маями, човече.
Бекър седеше на стената и рисуваше пожарогасител — правеше го добре, помисли си той. Бе научил различни рисувателни техники в медицинското училище, намираше ги полезни за един патолог. Така структурата ставаше проста и ясна. Той с усилие продължаваше да рисува, докато наблюдаваше как Оливео си бъбри с бялото хлапе, как се въртят в кръг и се оглеждат за ченгета, как накрая бързо си подадоха малка кутийка.
Бекър се огледа. По площада имаше ченгета, но те бяха от другата страна при арката. Три сини плимута бяха паркирани един до друг, ченгетата седяха на капаците или бяха облегнати на бронята, разговаряха. Бекър взе чантата си и в мига, когато бялото хлапе се затътри нататък, се приближи.
— Услуга? — изцвърча той.
Оливео подскочи. Жената със скицника. Главата й бе наведена. Не виждаше добре лицето й, но знаеше, че няма да й предложи нищо. Имаше нещо не наред. Може би ченге?
— Махай се оттук, човече — отвърна той.
— Имам много пари — продължи да цвърчи Бекър. В собствените си уши звучеше като мишка. — И съм отчаяна, не съм ченге…
Думата „пари“ спря Оливео. Знаеше, че трябва да се отдалечи. Знаеше това, каза си го, не продавай на непознати. Но попита:
— Колко?
— Много. Търся прах или ангелчета, или и двете…
— Проклето ченге…
— Не съм ченге… — Бекър погледна нагоре по улицата, зад полицейските коли, после пъхна ръка в чантата и извади плик, пълен с банкноти. — Мога да платя. Веднага.
Оливео се огледа, облиза устните си и отвърна:
— На какво приличаш, майчице? — Протегна ръка, сграбчи Бекър под брадичката и се опита да повдигне лицето му. Бекър го хвана за китката и я изви. В хватката участваха мускули, мускулите на тестостерона. Той блъсна Оливео, вдигна глава с широко отворени очи и се озъби.
— Копеле… — Оливео се дръпна назад като плюеше. — Ти си онзи тип.
Бекър се обърна и тръгна да пресича улицата, почти бягаше, мозъкът му се гърчеше, търсеше помощ, отговор, каквото и да е.
Зад него Оливео се бе отправил към полицейските коли оттатък площада.
— Хей — изкрещя той. Обърна се назад към Бекър, после отново към ченгетата, втурна се нататък като викаше и размахваше ръце: — Хей, хей, това е той, това е той…
Бекър побягна. Можеше да тича със спортните обувки, но имаше много ченгета и ако те дойдеха достатъчно бързо, ако попитаха за бягаща жена…
В началото на алеята някакъв скитник ровеше в кофите за боклук. Носеше смачкана шапка и дълъг до глезените зацапан шинел.
Върху паважа имаше половин тухла, върху нея бе прилепнал бетон като глазура върху парче морковен пай.
Улицата бе тясна, най-близките хора бяха през една пресечка, никой не гледаше.
Тичайки, Бекър грабна тухлата. Скитникът вдигна очи, изправи се и изумено падна назад, когато Бекър го удари с тухлата. Преобърна кофата с боклук и падна възнак на алеята.
— Хей — изстена той.
Бекър го удари с тухлата между очите, после отново и отново. Наведе се над него, ръмжеше като питбул, усещаше прилива на кръв…
Сирена, после още една.
Той издърпа шапката и тренчкота на скитника, прехвърли шинела върху чантата, махна перуката и нахлупи шапката ниско върху главата си. Скитникът изплю кървави мехурчета. Още бе жив. Бекър се втурна към началото на алеята, пробвайки новия си образ, маската на просията…
Зад него се дочу гъргорещ звук. Обърна се — скитникът го наблюдаваше, здравото му око се взираше към него от опустошеното лице. Скитникът умираше. Бекър разпозна гъргоренето. В ума му прозвуча далечен хладен, академичен глас — церебрален кръвоизлив, масивна фрактура на черепа. И това око, взиращо се в него. Скитникът щеше да умре и след това щеше да се върне, да го следи… Бекър се огледа в двете посоки, после забързано се върна при скитника. Извади джобното си ножче, направи бързи разрези, очите вече ги нямаше. Скитникът стенеше, но вече си отиваше.
Тухлата бе до главата му и Бекър я вдигна и я натъпка в джоба си. Добро оръжие. Пистолетът бе твърде шумен. Но все пак извади оръжието от чантата и го прехвърли в джоба си.
На улицата. Шест пресечки. Видя наблизо полицейска кола, тя проскърца и спря на един светофар, ченгетата се оглеждаха във всички посоки, после продължиха. Шинелът смърдеше — изсъхнала пикоч. Миризмата заседна в гърлото му и той си представи как наоколо кръжат мухи. Още сирени, ченгетата наводниха района. Бекър забърза…
Зави към Грийн, влачеше крака, пияница, одърпаното му палто метеше тротоара. Идваше някаква жена. Приближи се, от същата страна. Бекър отиде отсреща. Всичко се люшкаше пред очите му, нямаше действителност. Наближаваше сградата на Лейси. В далечината се чуваха сирени, но вече приглушено. Към вратата се приближава жена…
Какво…
Паниката го стисна в прегръдката си. Обърка се. Какво искаше тя? Безизразните сгради го засипваха. Зарът пада. Червено, нарастващ гняв. Те ще му направят това на него, на талантливия човек. Жената почти се извърна към него, приведе глава.
Дочу далечен глас — Бриджит. Бриджит Ланд. Дошла е на гости…
Той се стегна, отново прекоси улицата, малко надалеч, а тя постави ключ в ключалката на входната врата и я отвори. Бриджит Ланд — бе забравил за нея… Тя не трябва да знае.
Тя блъсна вратата, раменете й бяха приведени, стари, напрегнати от усилието, после пристъпи навътре. Бекър, обсебен от гняв и изникналата възможност, се придвижи напред. Нямаше вече време или пространство и той блъсна вратата, натика се вътре и я удари.
Бе бърз, ангелчето го правеше такъв, по-бърз от футболен защитник, смачка лицето й с тухлата с всичка сила. Тя се свлече със странен, дрезгав крясък, като гарван с натрошено крило.
Бекър, без да се крие, без да му пука, затръшна вратата, сграбчи косата на жената и я повлече надолу по стълбите.
Забрави за просешките си дрехи, не обръщаше внимание на жената, която скимтеше като чихуахуа с костица в гърлото. Завлече я в стаята, затегна ремъците. Краката й сега започнаха да се извиват и гърчат. Той напъха тапата в устата й, действаше като дервиш, надвеси се…