Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (28)

28

Лили се обади на дежурния лейтенант от Шести участък и нареди да се изпратят подкрепления при сградата на Лейси.

— За Бекър е — допълни тя.

Окачи телефона на вилката и седна тежко на стола за посетители, като се опитваше да си изясни нещата.

Те бяха в колата…

О’Дел се взря към нея над скъпото си писалище.

— За какво беше всичко това? — попита той. — Обаждането на Дейвънпорт? Мисля, че го спомена. — Гласът му беше грозен, безапелационен. Смразяващ.

Лили поклати глава.

— Искам да зная какво каза той, лейтенант — излая О’Дел.

— Млъкни, мисля — отвърна тя.

О’Дел присви очи и се отпусна обратно. Бе политик от пет десетилетия и инстинктивно реагира на предупреждението в гласа й. Някъде балансът бе нарушен, а той не знаеше къде точно. Опита се да налучка.

— Няма да бъда манипулиран, лейтенант — процеди той, като наблегна на чина. — Вероятно работата извън окръга ще бъде повече в твой стил.

Лили се взираше в стената пред нея, устните й се движеха леко. После тя свали очи към лицето му:

— Трябваше да изтриеш данните за билета на Ред Рийд, преди да го изпратиш в Южна Каролина, Джон. Имам ваучерите за самолетната резервация с твоя подпис. Имам докладите за фалшивите му показания, дори разполагам с ръкописи от Колумбийския университет, които показват, че той е посещавал твои лекции. Знам със сигурност, че ти си уредил поне един от арестите му за наркотици. Така че не ми пробутвай разни говна за работа извън окръга, разбра ли?

О’Дел кимна и се настани на стола си. С това можеше да се справи. Всичко може да контролира този, който умее да чака. Той седеше безмълвно, докато тя бе вперила очи в стената над главата му. Накрая по бузата й се отцеди една сълза.

— Имам нужда от твоята помощ за компютъра.

— Какво ще ми кажеш за Ред Рийд? — попита той.

— Няма да използвам това, за бога. Искам да кажа, не мога да преценя обстоятелствата, за да ги използвам. Това бе просто нещо… което открих.

О’Дел се ухили неволно. С това щеше да се справи, добре. Сега въпросът бе кой да извърши това.

— Дейвънпорт — каза той. — Ти ми каза да не го подценявам. Но той изглежда като шибан скандалджия с този белег на лицето, и това, което е направил с Бекър…

— Двама от хората на Робин Худ току-що са се появили до скривалището на Бекър. Лукас се е заел с тях.

— Какво? — сега О’Дел беше объркан.

— Компютърът?

— Кажи ми какво става…

— Искам да пуснеш Коплънд срещу Кенет.

О’Дел се втренчи в нея, всмукваше устните си, докато правеше изчисления наум, като огромно пеленаче, влажно и противно.

— О, не — каза накрая той. Обърна се, отиде до компютъра, натисна копчето, изчака компютърът да зареди, вкара името и паролата и започна процеса.

Отне му десет минути. По дисплея маршируваше двойна колонка от дати и часове.

— Преди толкова много години — вяло започна той, като четеше списъка. — Те трябва да са били като баща и син. Коплънд го вкара в действие. Коплънд беше корава стара птица. Арестувал е повече хора от много други в наши дни.

— Кенет го имплантира при теб. Преди колко време?

О’Дел присви рамене.

— Стават пет години. В колата сигурно има подслушвателна уредба — или просто е направил някаква звукова изолация, за да подслушва разговорите ни. Всеки шибан наш разговор. — Той погледна Лили: — Как?

— Лукас установи много неща, пресметна, че Робин Худ сте ти или Кенет. Довери се на моята преценка, че не е Кенет. Поне каза, че се доверява на мнението ми. А и той харесва Кенет.

— Изпитвам леко задоволство, че е помислил, че аз мога да го направя — каза О’Дел. — Така че ти и Дейвънпорт ме следите?

— Той предложи аз да следя телефонните ти обаждания, после да ти подам някаква информация и да видим какво ще стане. Да наблюдаваме докъде ще стигне. Не бяхме уточнили точно какво да правим, трябваше да разговаряме за това тази вечер. Тогава изскочи това. Когато той ни се обади за Бекър, той не е бил в Ситибанк. Вече е наблюдавал скривалището му. Очаквал е ти да извикаш някого или да изпратиш някого, някой от хората на Робин Худ. И наистина те са дошли. Но аз бях с теб през цялото време…

— И сега? — попита О’Дел.

Сълзите отново се застичаха по лицето й, но тя сякаш не ги забелязваше.

— Какво искаш да кажеш?

Той направи въпросителен жест с ръце с повдигнати нагоре длани. В същото време на лицето му имаше изписано странно задоволство.

— За сега ти ръководиш нещата. Какво да правим?

Тя го гледа минута-две и каза:

— Обади се на Картър от групата на Кенет.

— Да?

— Кажи му какво става по случая Бекър, но му кажи да изолира Кенет.

— А ти?

— Не ме питай — отвърна тя. Изправи се и залитна към вратата на своя офис. — Не ме питай, по дяволите, защото просто не знам.