Джон Сандфорд
Мълчанието на жертвите (31)

31

Реката бе мастиленочерна, гъста, мазна, разбунена, тласкаща последните мили към морето. На изток имаше пълнолуние, луната беше червена, огромна, забулена от смога над града. Лили изчака, докато възрастният нощен пазач с кучето си се отдалечиха, после използва собствения си ключ за портата.

Лодките бяха разбъркани, както винаги, лошо осветени от нарядко поставените жълти лампи. Мачтите на половин дузина лодки във водата бяха облети в светлина. Тук и там се виждаха светлини в страничните отвори, а лекият бриз поклащаше фаловете и те дрънчаха в алуминиевите подпори, приятен камбанен звън. Мирис на марихуана тежеше над малка платноходка тип „Капри“ и някакъв мъж се кикотеше в мъничката кабина. Тя премина през вонята на марихуана към речния мирис, смесица от кал и гниеща риба.

— Лили — прозвуча от тъмнината гласът на Кенет, когато тя приближи „Лестрейд“. Той седеше зад руля и пушеше цигара. — Чудех се дали ще дойдеш.

— Разбра ли за Бекър?

— Да. И за това, че бях отрязан от акцията.

Лили пристъпи на палубата, приседна, като се взираше в него. Лицето му бе безизразно и сериозно. Непрекъснато гледаше назад.

— Ти си Робин Худ — заяви тя.

— Робин Худ, тъпотии — отегчено каза той. Хвърли цигарата във водата.

— Не нося жица — каза тя.

— Стани и се обърни. — Тя се изправи, а Кенет я опипа с ръце по тялото, между краката. — Дай ми чантата.

Той отвори чантата й, щракна електрическия ключ, който висеше зад него и погледна вътре. След това взе 45-калибровия й пистолет, извади пълнителя и изтръска патроните във водата. После щракна плъзгача, за да извади последния патрон от гнездото, но то беше празно. Той поклати глава:

— Трябва да зареждаш един в цевта.

— Не съм дошла да говорим за оръжия — прекъсна го тя. — Дошла съм да говорим за това, че ти си Робин Худ. За това, че ти бях марионетка за шпиониране на О’Дел. За убийството на Пети.

— Не съм те използвал като марионетка — безизразно каза той. — Тръгнах с теб, защото те харесвах и се влюбих в теб. Ти си красива, интелигентна и си ченге, а наоколо няма много жени, с които мога да разговарям.

— Не се съмнявам, че ме харесваш. — Тя се приготви да воюва с него. — Но това не те спря да ме използваш. По пътя насам аз си спомних как лежахме тук долу, на койката и ти бръщолевеше онези проклети измислици за това как О’Дел прави секс. Спомняш ли си това? Трябва да си направил предварителен сценарий, за да ме накараш да говоря за О’Дел. А преди това говорихме за Уолт. Само като си помисля за нещата, които съм ти казвала, защото се чувствах сигурна. Защото ти беше любовник и брат полицай. Боже, всеки път, когато сме си лягали, ти си ме помпал за информация.

— Господи, Лили, Лили, ако ти си ми разказала нещо за О’Дел или Пети, това е било второстепенно. Не спях с теб, за да се добера до информация. Господи, Лили…

— Млъкни — прекъсна го тя. Тя се пресегна и дръпна шнура на лампата. Те отново потънаха в тъмнина. — Искам да узная някои неща. Стигнахме до Джийс и Клемсън. Дейвънпорт ги разкри, а знаем и за Коплънд…

— Знаех си, че Дейвънпорт е опасен — тихо каза Кенет. — Аз наистина не го подценявах. Знаех, че той е наистина опасно копеле, когато направи справка за Гоген, за вратовръзката. И не можех да не го харесвам.

— Затова ли твоите хора се опитаха да го пребият, вместо просто да го натупат?

Кенет се ухили — тя виждаше зъбите му. Усмивката му не бе щастлива, изглеждаше печална.

— Още една грешка — добави той. — Започваш да чувстваш, че всичко в Ню Йорк е в повече. Че някакъв тип от провинцията не може никога да се справи с няколко истински нюйоркски професионалисти. Така че ние искахме само да му счупим няколко ребра. Нещо, което щеше да го отдалечи от улицата за около месец. Казаха, че бил бърз като професионален боец. Бяха вбесени, казаха, че ако са били по-бавни с половин инч, той щял да ги издуха, извадил своя 45 калибър…

— Имали са късмет — каза Лили. — Защо не опита отново?

Кенет сви рамене.

— На този етап ние решихме, че трябва или да го убием, или да го забравим. Той не изглеждаше… достатъчно близо за убийство. А и не зная дали момчетата щяха да го направят. Пети вече им бе дошъл множко за преглъщане. Съобщението на Дейвънпорт за О’Дел, това, което е чул Коплънд? Фалшиво ли беше?

— Не напълно. Дейвънпорт беше този, който хвана Бекър, да. Той подаде информацията на О’Дел да види дали ще се появят някакви стрелци. Така стана, но аз бях с О’Дел през цялото време. Той не се обади на никого. Това ме накара да се замисля.

— По дяволите. Мислех си да пропуснем Бекър.

— Трябваше.

— Не можехме. Не знаехме какво щеше да каже за… — Той спря, припомняйки си.

— За хората, които са убили Уолт. Джийс и Клемсън, Дебелият и Слабият.

— Не — спокойно отвърна Кенет. — Не бяха те.

— Глупости — озъби се тя. — Те пасват.

— Не. Не бяха.

— Кой беше тогава?

— Няма да ти кажа, но Джийс и Клемсън, не. — Той подръпна устната си: — Старият Коплънд. Добър човек. Какво ще стане с него?

— О’Дел ще измисли нещо. Колко сте вие? И колко хора сте очистили?

Кенет поклати глава.

— Има… няколко. Някои работят сами, други са в екипи по двама. Никой от тях не познава другите и аз няма да ти кажа кои са те.

— Ако поискаме, можем да изпратим Джийс и Клемсън в Атика — въоръжено нападение на полицейски служител. А ако О’Дел не уреди това, сигурна съм, че ще има проблеми за пенсията на Коплънд. Той ще прекара последните си двадесет години на някоя пейка в парка. Или увит във войнишко одеяло на тротоара.

— Не правете това, по дяволите — прошепна Кенет.

— Така става, когато загубиш. — Гласът на Лили беше леден.

— Ние правехме каквото трябва — каза Кенет. — Аз ще се оттегля. Ще си тръгна и ще се оттегля. Ще напусна полицията, ако искаш.

— Какво, значи можеш да пишеш за „Таймс“? Там ще представляваш по-голяма опасност, отколкото тук — отвърна Лили.

— Какво искаш от мен тогава?

— Искам проклетите имена.

Кенет поклати глава:

— Не. Никога. Ако ти дам имената, ще станат две неща — много свестни момчета ще бъдат изхвърлени или О’Дел ще си сформира собствен наказателен отряд. Няма да позволя на никой тлъст, хленчещ алкохолик подмазвач да направи това, аз няма… — Гласът му се вледени като изричаше това. Той оголи зъби и добави: — Наистина те харесвам. Но най-лошото при теб е, най-лошото, което правиш е, че се съюзяваш с таза… тази… курва О’Дел.

— Аз съм курвата — каза Лили. — Аз съм тази, която ти чукаше за информация.

— Майната ти тогава — каза Кенет и се извърна. — Щом искаш да се добереш до нещо, направи го в съда. Ще те разкъсам. Сега размърдай задника си от лодката.

— Имам още един въпрос преди да тръгна.

— Какъв?

— Защо Уолт?

Кенет се взря за миг в нея, после бръкна под ризата си и извади пакет цигари, изтръска една и я запали. Хвърли клечката през борда — те чуха как тя плесна, съскането увисна във влажния въздух.

— Трябваше — отвърна той. — Той и неговите шибани компютри. Когато се заех с това, никой не знаеше за компютрите и за техните възможности. Те бяха като някакви електронни каталози. Да използваш компютъра бе все едно да прелистваш книжата на нечие бюро. Не знаехме, че всеки път, щом влизахме в някой файл, оставяме следи. Пети ни надуши. Трябваше ни време да се доберем до машините, да оправим нещата. Направихме го. Сега информацията я няма. — Той се вгледа надолу по реката, към извитите мостове. — Чуй ме, Лили. Ако можеш да извадиш петстотин или хиляда души от Манхатън, ще го направиш с осемдесет процента по-безопасен. Можеш да направиш от него рай.

— Не хиляда — каза тя, — а може би десет хиляди.

— Не. Не, наистина. С хиляда ще се оправим. Не можем да ликвидираме хиляда души, вероятно, но можем да направим нещата по-различни. Арвин Дейвис. Прегледа ли досието му? Беше ли той един от хората…

— Да.

— Ние мислим, разузнаването смята, че той е отговорен за около сто престъпления, от всякакъв вид — нападения, грабежи, изнасилвания, убийства. Можеше да направи още сто. Сега вече не може.

— Ти не можеш да вземаш такова решение.

— Разбира се, че мога. Някой трябва да го направи. — Кенет се вгледа в нея. — Средният мошеник е направил петдесет или сто кражби всеки път, когато го хванат, а при дребните кражби шансовете му са веднага да излезе отново на улицата. Гаранция или пък ще излежи от тридесет дни до шест месеца, или нещо такова. Не е достатъчно. Ако ние пуснем всички еднократни убийци вън от затвора и пъхнем мошениците вътре, Манхатън ще бъде райска градина. Дори и онези, които премахнахме… Боже, ние снижихме престъпността с хиляда тежки престъпления на година, само от онези, които премахнахме.

— Колко са те?

Той поклати глава.

— Не ти трябва да знаеш. Но затова го правехме.

— Затова ли застреляхте Пети? За да живеем в градина?

Кенет се извърна.

— Не ни се искаше да го правим. Но нямахме избор. О’Дел се опитва да ме хване. Предполагаше се, че е имало свидетел, който ме е видял, когато застреляхме Уейтс.

— Знам.

Веждите му подскочиха.

— Знаеш?

— Дейвънпорт откри хлапето, което се предполагаше, че те е видяло. Намери го в Чарлстън и го пречупи. Той знае, че е било фалшификация.

Кенет се усмихна.

— Когато отиде в Минеаполис, той е отишъл на другия ден до Чарлстън. Помислих си, че е странно той да си вземе свободен ден, странно за тип като Дейвънпорт.

— А останалите? Уейтс бе кречетало, но…

— Те подхранваха това, загнояването. Боже, погледни натам, погледни този град, представи си какъв може да бъде…

Тя погледна към блещукащите светлинки отвъд водата, сякаш бяха светлините на Млечния път, огромни.

— И ти го продаде. И ме използва като проклета марионетка.

— Глупости — каза той. Лицето му почервеняваше.

— Когато Уолт бе убит, аз дойдох и плаках на рамото ти, а ти пое грижите по погребението и ме потупваше по главата, и ме отведе долу, правихме любов, ти ме успокояваше. Не мога да повярвам, че съм го направила.

— Да, ами…

— Ами какво?

— Такъв е животът — процеди той през стиснати зъби. — А сега тръгвай, Лили, махай се оттук.

Лили се изправи и пристъпи към кея. После пак се върна обратно.

— Какво — започна Кенет.

Тя го удари с цяла ръка — удар, който почти го събори. Той пристъпи към нея, поставил ръка на лицето си и хвана ръката й.

— Лили, по дяволите!

— Пусни ме — извика тя. Опита се да се отскубне, но той я задържа и за кратко те се сборичкаха, лицето му ставаше все по-червено. После той внезапно се хвана за рамото и отпусна ръка. Обърна се, като че ли се опитваше да приклекне, после падна на колене.

— О, боже. — Не можеше да си поеме въздух. — Лили… в чантата ми, там долу…

Неговите хапчета. Неговите хапчета бяха в чантата. Тя започна да се обръща към каютата.

Спазъм и той се просна на палубата, лицето му се напрегна, жилите на врата му се издуха.

— Лили…

Тя се спря. Погледна към каютата и после обратно към него. Сетне бавно, като на забавен кадър, тя излезе от лодката, поспря се за миг на кея, погледна към града и след това обратно към Кенет. Лицето му бе тебеширенобяло, устата му отворена, очите му — огромни и втренчени. Ръката му дращеше по палубата, сякаш искаше да се хване за нея.

— Лили…

— Кажи здравей на Бекър — отвърна тя.