Метаданни
Данни
- Серия
- Жертва (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silent Prey, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиана Цалева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Джон Сандфорд
Заглавие: Мълчанието на жертвите
Преводач: Юлиана Цалева
Година на превод: 1997
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Одисей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1997
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Мариана Василева
ISBN: 954-8127-27-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20445
История
- — Добавяне
4
Лукас лежеше върху покрива на къщата си. Плочите приятно затопляха плещите му, очите му бяха затворени, макар че не бе заспал напълно. Той бе направил цялостно покритие от зелени порести плоскости и не мислеше да слага нищо друго. Лекият бриз рошеше тънките косъмчета на ръцете му. Влажният въздух бе натежал от очакване и сиво-розовите предвестници на бурята се стрелваха на запад.
Със затворени очи, Лукас чуваше трополенето върху паважа на бягащите за здраве след работа, громола на ролковите кънки, радиоапаратите на преминаващите коли. Ако отвореше очи и погледнеше право нагоре, щеше да види орел, който стремглаво се носеше над топлите води и речните скали. Ако погледнеше надолу, виждаше Мисисипи, отвъд улицата и под скалите, която се къдреше на слънчевата светлина подобно дебела кафява змия. Доматеночервена шамандура подскачаше в калната вода и насочваше плавателните съдове към шлюза Форд.
Всичко бе чудесно, като че ли завинаги, тук горе на покрива.
Когато таксито отби по алеята, той се замисли върху факта, вместо да погледне кой е. Никой от познатите му нямаше навика да се отбива неочаквано. Животът му бе стигнал дотук — никакви изненади.
Вратата на колата се затръшна и нейните високи токчета накъсаха паважа.
Лили.
Името й изпука в главата му.
Може би заради походката й. Като на ченге може би, или просто като на нюйоркчанка. Като някой, който познаваше кучешките изпражнения и нащърбените тротоари, който внимаваше къде стъпва. Той лежеше неподвижен, със затворени очи.
— Какво правиш там горе? — Гласът й бе точно такъв, какъвто го помнеше, дълбок за жена, с грижливо прикрит бруклински акцент.
— Правя ремонт на собствеността си. — По лицето му се прокрадна усмивка.
— Как пък не — каза тя. — Като че ли си заспал.
— Почивка между приливи на яростна дейност — каза Лукас. Той седна, отвори очи и погледна надолу към нея. Помисли си, че е загубила някой друг килограм. Лицето й бе по-тясно, по-кокалесто. А и бе отрязала косата си — преди се спускаше до раменете. Сега бе къса, не пънк, но все пак асиметрична — косата над ушите й бе почти обръсната. Странно сексапилно.
Косата й бе променена, но не и усмивката — зъбите й блестяха като перли на мургавата кожа.
— Страхотна си — обади се той.
— Не започвай пак, Лукас. До ушите съм затънала в мръсотии — отговори тя. Но се усмихна и един от предните й резци леко докосна долната й устна. Сърцето му подскочи. — Това е служебно посещение.
— М-м-м. — Бекър. Вестниците гъмжаха с него. Шест трупа. Тела без клепачи. Разрязани — по различен начин, без да бъдат осакатени. Бекър бе професионалист, както прилягаше на дипломиран патолог. А и пишеше доклади за убийствата, странни, изкривени, почти научни, несвързани размишления за умиращите и техните предсмъртни преживявания. Доклади, които изпращаше на научни списания. — Ти ли водиш случая?
— Не, но съм… замесена. — Тя се взираше нагоре към него с онази комична безпомощност, с която хората на земята се обръщат към стоящите на покрива. — Удължи ми се врата. Слез долу.
— Кой ще ми направи ремонта? — подразни я той.
— Майната му на ремонта.
Той се позабави, докато слизаше по стълбите, подвижната стълба, полагайки специални усилия. Преди пет години щях да побягна надолу… по дяволите, преди три години… остарявам. Наближавам четиридесет и пет. Петдесетте са още под хоризонта, но мога да видя сянката им…
Правеше упражнения за разтягане, ежедневни кросове, удряше боксовата круша до болка. Работеше с уредите „Наутилус“ три пъти в седмицата в „Атлетик клъб“ и се опитваше да плува през нощите, когато не тренираше с тях. Четиридесет и четири, на прага на четиридесет и пет. Сиви кичури в косата, а вертикалните линии между очите не изчезваха на сутринта.
Отбеляза и двете изминали години при Лили. Тя изглеждаше по-жилава, като че ли бе преминала през тежки времена. А и бе по-уязвима, с тревожни очи.
— Да влезем вътре — каза той, като се наведе за целувка по бузата. Не трябваше да се навежда много, Лили бе висока почти колкото него. „Шанел №5“, като далечен полъх на полски цветя. Хвана я за ръката. — Господи, изглеждаш добре. Миришеш добре. Защо не се обади?
— А ти?
— Да, да… — Той я поведе през входната врата към кухнята. Кухнята бе опожарена при една престрелка преди две години, случай, който бе водил заедно с Лили. Той я бе пребоядисал и сменил подовата настилка.
— Отслабнала си — каза той като влизаха, търсейки слепешката нещо лично.
— Дванадесет паунда, от тази сутрин — каза тя. Пусна чантата си върху кухненския плот и се огледа: — Хубаво е — издърпа висок стол и седна. — Гладна съм до смърт.
— Имам две студени бири. — Той пъхна глава в хладилника. — И можем да си поделим един сандвич с печено говеждо, с акцент върху зеленчуците, без майонеза.
— Само секунда — каза Лили като махна с ръка.
Той затвори вратата на хладилника и се облегна на него, докато тя изваждаше от чантата си малко кафяво тефтерче. Извърши серия от бързи изчисления, мърдайки устните си.
— Храната в самолета не може да е достатъчна — каза по-скоро на себе си Лили.
— Наистина — съгласи се той.
— Светло пиво ли е това?
— Не… но, по дяволите, имаме повод.
— Правилно. — Тя много сериозно отбеляза калориите в кафявото тефтерче.
Лукас овладя смеха си.
— Ти се опитваш да останеш сериозен — отбеляза тя като вдигна внезапно глава и го улови. Носеше златни халки на ушите си и когато накланяше глава настрани, златото милваше маслинената й кожа като пърхане на пеперуда.
— И успях — отвърна той. Опита се да се ухили, но дишането му бе затруднено. Звънтящата обица бе хипнотична, като аксесоар на магическо шоу.
— Боже, мразя хората с добър метаболизъм. — Тя се върна обратно към тефтерчето си, без да забелязва проблемите му с дишането. Може би.
— Това са глупости, извиненията за бързия метаболизъм — каза Лукас. — Прочетох го в „Таймс“.
— Още един симптом на упадъка, „Таймс“ отпечатва очевидни глупости — отбеляза Лили. Тя пъхна тефтерчето обратно в чантата, отмести я настрани и кръстоса крака. Сключи ръце върху коленете си. — Добре, една бира и половин сандвич.
Хранеха се на плота, с лице един към друг, като разговаряха за незначителни неща, опипвайки почвата. Лукас бе напуснал полицията и му липсваше действието. Лили се бе издигнала, бе изоставила улицата и се занимаваше с политическа дейност за един заместник-председател на комисия.
— Как е Дженифър? А Сара?
Лукас поклати глава като довършваше сандвича си.
— Джен и аз — всичко приключи. Опитахме, но нищо не стана. Тя се среща с един от участъка. Вероятно ще се оженят.
— Той става ли?
— Да речем, да — отвърна Лукас.
Но казвайки това, той съвсем несъзнателно направи отрицателен жест.
Лили отбеляза това:
— Какво, мислиш, че е задник?
— По дяволите, не. Не съвсем. — Лукас приключи със своята половина от сандвича, отиде до мивката, пръсна на дланта си миещ препарат „Айвъри“, пусна водата и изми остатъците от зехтина. Ръцете му бяха големи и квадратни, ръце на боксьор. — А и той харесва Сара. Има свое дете, около седем месеца по-голямо от нея. Разбират се…
— Като семейство — промълви Лили. Лукас бързо се обърна и изтръска водата от ръцете си. Тя побърза да каже: — Съжалявам.
— Е, на кого му пука. — Лукас се върна до хладилника и извади още една бутилка „Лайненкугел“. Махна капачката. — В действителност, чувствам се доста добре. Приключих с това. Натрупах малко пари и обикалям наоколо. Изучавам света. Преди две седмици бях в Литъл Бигхорн. Направо ме изпълни. Можеш да застанеш на Кастърс стоун и да видиш цялата шибана борба…
— Така ли?
Той броеше минутите и чакаше да му каже защо е дошла. Но тя бе по-добра от него в изчакването и накрая той не издържа:
— Защо си тук?
Тя облиза парченце печено говеждо от ъгълчето на устата си. Дългият й език се справи съвършено.
— Искам да дойдеш в Ню Йорк.
— Заради Бекър? — скептично попита той. — Лайняна работа. Вашите момчета могат да се справят с Бекър. А ако бях ченге в Ню Йорк, щях да се вбеся от намесата на някой външен. Някой от малко провинциално градче.
Тя кимна:
— Да, можем да се справим с Бекър. При нас има хора, които разправят наляво и надясно, че ще го хванем за една седмица, за десет дни… Минаха шест седмици, Лукас. Ще го хванем, но нещата стават отвратителни.
— Все пак…
— Ние искаме да парираш медиите. Ти си добър в това, в даването на интервюта. Искаме да им обясниш, че правим всичко възможно, че дори сме вкарали човека, който го е хванал първия път. Искаме да подчертаем, че дърпаме всички конци. Нашите момчета ще разберат това, ще го оценят, ще знаят, че се стараем да охладим обстановката.
— Това ли е? Трик на връзки с обществеността? — Той направи гримаса, клатейки глава. Не изпитваше желание да разговаря с репортери. Искаше да хване някого за гърлото…
— Не, не. Ти ще работиш по случая. — Тя привърши сандвича и протегна ръце като разпери пръстите си. Търсеше салфетка. Той й подаде. — Ще бъдеш на улицата, заедно с всички останали. И с висши пълномощия. Аз наистина ценя твоите способности.
Лукас долови нещо в гласа й.
— Но?
— Но… ако оставим всичко това, има и нещо друго.
Той се засмя:
— Трето ниво? Нивото на Лили Ротенбърг? Какво правиш?
— Работата е в това, че имаме много сериозни проблеми. Още по-големи от Бекър, ако можеш да си го представиш. — Тя се поколеба, търсейки очите му. Бе напрегната. След това сви на топка салфетката и преди да продължи, я хвърли от седнало положение в кошчето. — Това не бива да излезе наяве.
Той безмълвно и с раздразнение отхвърли коментара като досадна мушица.
Тя кимна, свлече се от високия стол и бързо обходи кухнята. Взе една порцеланова чашка за кафе, повъртя я в ръцете си и я остави обратно.
— Изправени сме пред тринадесет убийства — промълви накрая Лили. — Не е Бекър. Извършил ги е някой друг. Всичките са… право в целта. Вероятно. За тринадесетте сме сигурни, но мислим, че има още — близо четиридесет. Десетината бяха непоправими задници. Двама от тях бяха наистина важни клечки — прекупвач за картела Кали и издигнал се мафиот. Останалите осем бяха разни дребни риби.
— А номер единадесет?
— Адвокат. Защитник на криминално проявени, представляваше големи наркопласьори. Беше професионалист. Върна на улицата много хора, на които мястото не беше там. Повечето обаче считаха, че е принципен.
— Трудно е да бъдеш такъв, при тази професия — обади се Лукас.
— Но ние считаме, че е бил. Разследването не е разкрило нищо, което да промени мнението ни. Разровихме банковите му сметки, работейки съвместно със служителите на Международната статистическа служба по доходите и данъчните. Нямаше и едно проклето нещо. В действителност няма смисъл той да бъде корумпиран — разполагал е с толкова много пари, че подкупът се обезсмисля. Три милиона долара са били символ на лоша година.
— Разбирам. Кой беше дванадесетият?
— Номер дванадесет беше професионален чернокож… говорител. Обществен деятел, голяма уста, лидер на простолюдието, можеш да го наречеш всякак. Но той не беше подкупен. Бе просто познатият политик, който се опитваше да изкачи препятствието. Беше застрелян в една отбивка, предполага се, от двама гангстери. Но всичко бе много изпитано за бандити — добри оръжия, открадната кола.
— Тринадесет?
— Беше ченге.
— Подкупно?
— Праволинейно. Разследваше възможността за група измамници в полицията, в разузнаването, системно избиваща хора.
Настъпи тишина, докато Лукас асимилира казаното.
— Кучи синове. Със сигурност са убили тринадесет души, а вероятно и четиридесет?
— Ченгето, което беше убито — името му е Уолтър Пети — заяви, че със сигурност са дванадесет. Той бе тринадесетият. Обмисляме. Той каза, че може да има и още тридесет или четиридесет души.
— Господи. — Лукас се извърна, като подръпваше устната си и се взираше с празен поглед в микровълновата печка. — Четиридесет? Би трябвало да ги разкриете…
— Не непременно — каза Лили, като разтърси главата си. Късата коса се спусна и перна ушите й подобно телевизионна реклама. Той улови това и потисна една усмивка. Това беше бизнес, както бе казала тя. — И още нещо, те бяха убити за един много продължителен период. Пет години. А и повечето от тях умряха, както можеше да се очаква, като знаеш досиетата им. С изключение на факта, че бе много по-ефикасно. Това е, което забелязваш, като разбереш модела — неговата ефикасност. Бум-бум и те са мъртви. Никога наблизо няма ченгета, само един-два пъти те фактически са били подмамвани. Никога няма и добри свидетели. Изходите са предварително планирани. Няма случайни жертви, няма нищо.
— Тоест, има един модел на дребни риби, убивани от едри снайперисти — коментира Лукас.
— Точно така. Като този, който сама срещнах преди години, тъкмо като напусках улицата. Арвин Дейвис. — Тя вдигна очи към тавана и навлажни устните си, спомняйки си случая. — Бе на четиридесет и две, когато беше убит. Наркотрафикант, пияница. Скандалджия. Имаше двадесет предварителни обвинения от дванадесетгодишна възраст и бе задържан за едно или друго още двадесет пъти. Все дребни нарушения. Улични измами, джебчийство, кражби на коли, разрухи, обсебване. Смъркаше „райски газ“ и биеше жертвите си. Извърши убийство преди пет-шест години, но не можахме да намерим доказателства. Прекара двадесет години вътре, и пак не му стигнаха… Последният път, когато излезе, извърши две нападения и някой го е изправил до стената. Два изстрела в сърцето и един в главата. Последният изстрел е бил, когато вече е бил паднал, изстрел на славата. Убиецът се измъкна — каза тя, като подскочи отново на високия стол до барплота срещу него.
— Професионалист — коментира Лукас.
— Да. А нямаше причина някой професионалист да преследва Арвин Дейвис. Той бе дребна риба, гърмян заек. Но който го е убил, наистина е освободил улиците от един задник. Около четиридесет-петдесет престъпления на година.
— Всички удари ли са като този?
— Да. Искам да кажа, че методите са различни, но всички са хладнокръвни, ефикасни и обмислени.
Лукас кимна, като изпитателно я гледаше:
— Всичко това бе много образователно за мен, но къде е моето място?
Тя погледна право в него, изучавайки го.
— Един-двама от разузнаването разпознаха модела. Това ги стресна. Всички жертви, или както и да ги наречеш, са с натежали досиета. Като папките с обвинения срещу тях. След като направиха доклада, бе избрана група от шестима висши служители да ги наблюдава. Накрая бе въведен Пети, за да върши черната работа.
— Той е бил като прогонена мушица, или как ги наричате там? — намеси се Лукас.
Тя разтърси глава:
— Той бе човек от първа линия през повечето време, а по-късно стана компютърен специалист. Официално бе назначен за помощник-детектив. В този случай той докладваше направо на работната група под прякото ръководство на моя шеф, Джон О’Дел. Джон е председател на работната група.
— Тоест нямало е минали вражди, които да са оставили някаква злоба — каза Лукас.
— Не. И точно преди да го застрелят, имаше един странен пробив в случая… — Лили постави ръка върху темето на главата си, като че ли сама се потупваше, странен израз на обмисляне. — Чернокожият, който бе убит, голямата уста, се казваше Уейтс. Делото е още открито, все още има хора, които ровят по него. Като рутинна работа, Уолт приемаше всички доклади от текущите случаи. Той откри доклад, в който предполагаем свидетел на убийството на Уейтс твърдеше, че един от снайперистите е ченге. Името на свидетеля бе Корнел, фамилията вероятно Рийд. Проблемът е, че когато Уолт го потърси, Корнел Рийд бе изчезнал. Може би напуснал града. Но Уолт го открил по някакъв начин. Той се опитал да се свърже с нас, дошъл в офиса и когато не ни открил, е оставил съобщение. В него се казваше, че знае къде е отишъл Рийд.
— Къде?
— Не ни е известно. Уолт бе убит същата нощ.
— Господи, някой е чул съобщението?
— Не е възможно, то беше кодирано — каза Лили. — А стрелбата бе твърде добре обмислена. Планирали са я от дълго време. Ако откриването на свидетеля има нещо общо, това ги е накарало да продължат стрелбата.
— Хм. А какво има в докладите на Пети? Някакви бележки?
— Нищо в офиса му. Но той и не държеше нищо там, заради сигурността. Той работеше най-вече навън, не в апартамента си. И още нещо — някой бе ходил там преди нас. Всичките му компютърни дискети бяха изчезнали, а вътрешният диск, хард дискът, нали, бе изтрит по някакъв начин. Не зная как се прави, но нищо не можеше да се възстанови.
— Още един компютърен чудак?
— Не. Каквото и да са направили, не е било прищявка. Явно две къси команди са се справили с това. Нещо като реформатиране с известие? Логично ли е?
— Да, да. Пети трябва да е говорил с някого. Трудно е за вярване, че точно когато е направил разкритието, по съвпадение е бил застрелян същата нощ… На кой би могъл да каже за свидетеля? — попита Лукас.
— Не знаем. Това, което знаем със сигурност е, че е дошъл в офиса часове след това и ни е търсил. Аз и О’Дел прекарваме много време на път, обикаляме, потушаваме политически пожари. Разговаряхме с хора по един от проектите същата нощ. Уолт не се е обадил в колата — шофьорът беше вътре, нямаше обаждания. Проблемът е, че когато е отишъл в офиса, той може да се е сблъскал с някого от работната група, там — във фоайето. Не би говорил с никой друг, не и на тази тема.
— Тоест, той случайно попада на друг член на работната група и този човек пропява?
Лили се смръщи:
— Стрелбата бе твърде бърза за едно обикновено пропяване. Който и да осведомява тази дяволска група, го прави директно. По телефона. С други думи, който е пропял, познава убийците. Може дори да ги управлява.
— Кучи син. Но след като знаеш, че е един от шестимата от работната група…
Лили поклати глава с усмивка:
— Никога не става толкова лесно. Още повече, всеки от тези шестимата докладва на някого, така е. И всеки от тях има помощници, а някои от тях знаят с какво се занимава групата.
— Не звучи съвсем секретно — обади се Лукас.
— Може би петнадесет души знаят подробно, а двадесет и пет са запознати с проблема — каза Лили. — Това е сравнително секретно… но сам виждаш докъде стигаме. Ако някой от работната група е информирал убийците, той е в състояние да знае всичко. Така че ние сме парализирани. Работната група определи нов следовател, един неназначен капитан, но той нищо не прави. Работата му е да ни прикрива задниците, в случай че нещо се пропука. Нали знаеш, да можем да казваме, че текущият случай е под разследването на действащ офицер.
— И искате аз да се задълбая в това — заключи Лукас.
Лили кимна:
— Обсъдихме това с шефа ми. Искаме работата да се свърши извън правилата. Никой няма да знае освен нас двамата. Това е единственият начин. А предвид Бекър, ти си най-добрият избор. Проклетите медии са полудели по Бекър, разбира се, телевизията, „Поуст“ и „Нюз“ — Доктор Смърт и тем подобни. Не можеш да хванеш такси и да не чуеш радиошоу за него. Така че ние те вмъкваме — човекът, който го хвана. Като консултант. Но междувременно ще те приближим до двама души, които Уолт разследваше.
— Хм. — Лукас седна и потъна в мисли за дълго. После вдигна очи: — Този мъж, който е бил застрелян, ти го наричаш Уолт, като че ли… той не е просто още един. Има ли нещо, което трябва да знам?
Тя погледна към лицето му, отбягвайки очите му — изражението й внезапно стана пусто, като че ли виждаше лицето на някой друг.
— Уолт бе най-старият ми приятел.
И тя му разказа за съня си…
Сънят започна в нощта, когато убиха Пети. В началото не бе видението, а мирисът, дъхът на озон, като че ли някъде ставаше късо съединение. Тогава тя се видя залутана в лабиринт, но все по-ясно изпъкваше образът й върху мраморна пейка от тия, които има из гробищата, а кървящото наранено тяло на Пети бе проснато в скута й. Една Пиета. Тя не правеше нищо, просто седеше там и се взираше в лицето му. В съня образът се стесняваше и фокусираше върху лицето, като че ли камерата се плъзгаше напред и в последния момент обхващаше не умиротворението пред Бога, а лице, набраздено от грубите белези на куршуми, жълти кътници — лепкави от засъхващата кръв…
Едно нелепо видение, което идваше нощ след нощ.
Но то не отговаряше на действителността в нощта, когато Пети бе убит.
Обадила се бе седемдесет и една годишната майка на Пети, разговорът бе объркан и несвързан. Единственото й дете бе убито, каза тя, гласът й бе едно древно стенание. Уолт бе мъртъв, мъртъв… Лили можеше да види мислено лицето на старата жена, тясното посивяло лице, наведено над черния телефон, тресящото се тяло, гърчовете, изсушената ръка, държаща носна кърпичка, покривчицата върху телевизора зад нея, Свещеното сърце на стената. Лили можеше дори да подуши мириса на зеле и тесто за хляб…
Старата жена каза, че Лили трябва да отиде в Белвю да идентифицира Уолтър. Има ли там полицай, попита Лили. Да, тук е заедно с отец Гомес. А и кметът бе на път.
Лили разговаря с ченгето. Погрижете се за Глория Пети, каза тя, съпруга на ченге, майка на ченге. Последната оцеляла от семейството. После, разтреперана от страх и скръб, бе отишла в Белвю.
Нямаше Пиета в Белвю.
Само едно тяло, восъчно, безжизнено, проснато върху пропито с кръв платнище, разранено от транспортирането. Трупът бе обвит с дебели слоеве найлон, като че ли пренасяха говеждо. Тя отбеляза професионално, че един от куршумите бе отнесъл бузата на Пети, разкривайки кътниците му, едно предварително въведение към оголения череп, зловеща останка от щастливата наивна усмивка на Пети. Усмивка, проблясваща всеки път, щом я видеше, щастлив от присъствието й.
Тя си спомни един ден от детството им в Бруклин, когато двамата бяха седем или осемгодишни. Късна есен, синьо небе, свежа хладина, намек за Деня на Вси светии. На уличката имаше кленови дървета с червеникави листа. Тя не беше на училище, заради някаква настинка и майка й бе разрешила да излезе на верандата след обеда.
Ето го и Уолтър, бягащ надолу по улицата, размахвайки над главата си някаква хартия. Радостта извираше от очите му. Нейният тест по правопис от предния ден. Отличен резултат. Обичайно нещо за Лили, но Уолтър бе толкова благородно доволен заради нея, тази усмивка, тази младежка руса коса, пригладена с вазелин…
И ето краят — окървавените зъби.
— Това е Уолтър Пети — каза тя на един уморен медицински служител.
Отново вкъщи, тя се преоблече, подготвяйки се да срещне майката на Пети. Мислите й се върнаха към училищния годишник. Тя влезе във всекидневната, издърпа една кутия от вградения гардероб и намери три от тях. И неговата снимка като по-голям — косата му никога не бе съвсем наред, лицето му бе твърде изпито, усмивката му — леко озадачена.
Лили избухна в ридания. Спазмите бяха неконтролируеми, не бе изпитвала това преди — бушуваща буря, която завърши с глуха изнемога. Уморено тя приключи с облеклото си и се отправи към вратата.
И усети мириса — Пети в моргата, вонята на кръв и труп се блъсна в носа й. Тя се втурна назад към банята, изми лицето и ръцете си, отново и отново.
Рано на следващата сутрин, след среднощната интерлюдия с Глория Пети, когато се бореше за час-два сън, тя сънува и видя себе си на мраморната пейка. Уолтър Пети бе проснат на скута й, прекършен, разкъсан, с кървави зъби, оголени от едната страна…
Пети си бе отишъл.
— Господи — Лукас втренчено я гледаше. — Не знаех, че си имала…
— Какво? — Тя опита да се усмихне. — Точно такава дълбочина?
— Точно такова старо приятелство. Ти знаеш за мен и Ели Крюгер…
— Монахинята, да. Какво ще направиш, ако някой я убие? — запита Лили.
— Ще го открия, който и да е той, и ще го убия — тихо промълви Лукас.
— Да — кимна Лили, като гледаше право в него. — Точно това искам и аз.
Късното следобедно слънце бе станало червено, после — начумерено оранжево. Натежалият въздух, придружен от далечно боботене, предизвести границата на бурята, която Лукас бе видял от покрива. Когато зърна Лили, седнал горе, Лукас бе казал: „Страхотна си“. Тя бе охладила чувството за близост с едно бързо: „Не започвай пак, Дейвънпорт“. Но между тях остана едно прикрито напрежение, което сега отново изскочи на повърхността, следващо ги, когато напуснаха кухнята и влязоха във всекидневната.
Лили се настани на една кушетка, с прибрани нозе, зарови из чантата си, намери някакви хапчета, изтръска две върху дланта си и ги подхвърли в устата си.
— Променил си обстановката — каза тя, като се оглеждаше наоколо.
— След Шадоу Лав мястото бе почти опустошено — каза Лукас. Той се отпусна върху една кожена облегалка и се наведе към нея: — Някои от жиците бяха унищожени, а се нуждаех и от нов под. Пластично оръжие. Той стреляше с проклетата М-15, голяма бъркотия.
Лили извърна глава:
— Това са използвали и при Уолт. М-15. Цял пълнител — изпразнили са цял пълнител в него. Части от тялото му бяха открити по цялата пресечка.
— Боже. — Лукас слепешком потърси да се хване за някоя друга тема, но само успя да добави: — А ти? Добре ли си?
— О, сигурно — отговори тя и изпадна в мълчание.
— Последният път, когато те видях, ти развиваше комплекс вина по повод твоя човек и децата…
— Това не е приключило. Пътят към вината. Понякога се чувствам толкова зле, чак до повръщане.
— Виждаш ли децата?
— Не толкова често — тъжно промълви тя, като извърна поглед. — Опитах се, но се оказа унищожително за всички ни. Дейвид винаги… ме гледаше под лупа. А момчетата ме обвиняваха, че съм ги напуснала.
— Искаш ли да се върнеш?
— Аз не го обичам — поклати глава тя. — Дори не го харесвам особено. Гледам го и всичко ми се струва глупаво, думите, които излизат от устата му. А това е странно, защото преди го считах за толкова умен. Ходехме по купони и той завихряше онези постюнгови теории за расизма и класовата борба, а лицемерите наоколо клатеха глави надолу-нагоре, като че ли подскачаха за ябълки. След това аз отивах на работа и виждах доклад за някой дванадесетгодишен, който застрелял майка си, защото искал да продаде телевизора и си купи крек, а тя не му позволила. После се прибирах вкъщи и — шибана работа. Не можех повече да слушам приказките му. Как се живее с някого, когото не можеш да понасяш?
— Трудно е — каза той. — А да си ченге влошава нещата. Мисля, че затова изкарах толкова време с Дженифър. Тя бе професионална художничка на разни щуротии, но като цяло знаеше кое какво е. Прекарваше си времето на улиците.
— Да-а…
— Така че докъде си стигнала? — попита той отново.
Тя го погледна несигурно, не чак притеснено, но някак загрижено.
— Не искам да навлизам в това направо, исках първо да те запозная. Ще дойдеш ли?
— Като нов? — попита той с тих глас.
— Идваш ли?
— Може би… тоест имаш си някой.
— Нещо такова.
— Нещо такова? Какво значи това? — Той подскочи от стола и започна да обикаля стаята. Не чувстваше гняв, помисли си, а изглеждаше ядосан. Той се пресегна и включи телевизора — мигновено се чу далечен писклив глас „Кърби Пъкит“. Той отново подхвърли: — Какво означава „нещо такова“? През цялото време с единия крак на земята? Нищо под кръста?
Лили се изсмя:
— Ти ме развеселяваш, Дейвънпорт. Проклети тъпотии…
— И тъй…? — Той отиде до прозореца и погледна навън — сивите облаци със заострени розови връхчета се наслояваха ниско над реката.
Тя присви рамене и погледна навън, покрай него.
— И тъй, аз се срещах с един човек. Все още се срещам. Не сме започвали да търсим съвместно жилище, но имаше такава възможност.
— Какво се случи?
— Той претърпя сърдечен удар.
Лукас я гледа цяла минута и тогава каза:
— Защо това има такова значение?
Тя насили една усмивка:
— Боя се, че това наистина не е много забавно. Той е в ужасно състояние.
— Ченге ли е?
— Да. — Усмивката угасна. — Прилича на теб, донякъде. Не физически, той е висок и слаб, с бяла коса. Но той е, беше — в разузнаването и обожава улицата. Пише статии за откритата страница на „Таймс“ на тема животът на улицата. Има най-добрата агентурна мрежа в града. И има вкус към, м-м… — Тя потърси правилните думи.
— Тъмнооки омъжени жени? — предположи Лукас, като се приближи.
— Е, и това — каза тя с напрегната усмивка. — Но проблемът е в това, че той обича да се бие… обичаше да се бие. Като теб. А сега не може да извърви и двадесет стъпки без да спре и си поеме дъх.
— Господи. — Лукас прокара ръка през косата си. Той бе имал кошмари как осакатява. — Каква е прогнозата?
— Не много добра. — В ъгълчетата на тъмните й очи проблеснаха сълзи. В същия миг тя се усмихна и каза: — По дяволите, съжалявам. — Тя избърса сълзите с опакото и кокалчетата на ръката си. — Това бе третият му удар. Първият бе преди пет години. Беше тежък. Вторият бе два месеца след това и не толкова силен. След това започна да се възстановява. Почти беше забравил за тях, работеше… Тогава се случи третият, най-тежкият от всички. Получи изключителни увреждания на сърдечния мускул. А не иска да спре да работи. Лекарите го съветват да прекара една година в умерено натоварване, да се оттегли от работа, от стреса. Не чува. И мисля, че все още пуши. Крие се. Чувствам го по мириса на дрехите му… в косата му.
— И така, той ще умре — обади се Лукас.
— Вероятно.
— Не е чак толкова зле — отбеляза с равен глас Лукас, като се облегна назад и погледна към нея. — Казваш просто „по дяволите“. Правиш каквото искаш и ако искаш да си идеш, си отиваш.
— Това е, което ти би направил, нали?
— Така мисля.
— Мъжете са такива проклети задници — каза Лили.
След още един дълъг интервал на мълчание Лукас попита:
— И така, какво правите вместо секс?
Тя понечи да се засмее, но смехът заседна в гърлото й и тя се изправи, като взе чантата си.
— По-добре да вървя. Кажи ми, че ще дойдеш в Ню Йорк.
— Отговори на въпроса — настоя Лукас. Съвсем несъзнателно той се приближи. Тя забеляза това, чувствайки напрежението.
— Ние… сме много предпазливи — каза тя. — Той не може да си позволи да се отдаде напълно.
Лукас почувства странна тежест в гърдите, комбинация от гняв и очакване. Напрежението между тях пропукваше и той продума с внезапно подрезгавял глас:
— Ти никога не си харесвала предпазливостта.
— О, боже, Лукас.
Той пристъпи към нея на разстояние няколко сантиметра.
— Отблъсни ме — прошепна Лукас.
— Лукас…
— Отблъсни ме — повтори той, — ще си тръгна.
Тя пристъпи назад и пусна чантата си. Навън първите тежки капки дъжд затупаха по тротоара, една жена с куче на каишка се втурна покрай къщата.
Тя се залюля на пети, погледна надолу към чантата си, после сграбчи ръкава на ризата му, за да запази равновесие, повдигна един след друг краката си и изхлузи обувките си. Отправи се по коридора към спалнята. Лукас, застанал прав във всекидневната, я наблюдаваше как се отдалечава, докато на половината път тя обърна глава, впери в него тъмните си очи и започна да разкопчава блузата си.
Техният любовен акт, както каза тя по-късно, понякога напомняше битка, граничеше с насилието и имаше привкус на агресия. Въпреки че започваха, стремейки се към нежност, тя им се изплъзваше и те се изопваха, дърпаха и гърчеха…
Тази нощ, когато последните капки на бурята затрополяха към Уисконсин, когато стаята миришеше на пот и секс, тя приседна на края на леглото. Изглеждаше притеснена, но в ъгълчетата на устата й се криеше усмивка.
— Аз съм такава мръсница — каза тя.
— О, боже — засмя се той.
— Е, истина е. Не мога да повярвам. Бях добро момиче много дълго време. Но аз просто имам нужда. Не от интимната близост. Ти я предлагаш колкото една мечка. Имам нужда от секса. Изпитвам необходимост да бъда смазващо притискана. Наистина не мога да го повярвам.
— Знаеше ли, че ще спиш с мен? — попита Лукас. — Когато пристигна тук?
Тя постоя за миг неподвижна и тогава каза:
— Мислех, че може да се случи. Така че първо отидох в хотела и се регистрирах. В случай че някой ме потърси.
Той прокара върха на пръста си по гръбнака й, тя потръпна. Тя се връщаше в хотела, в случай че „някой“ се обади…
— Мъжът, с когото спиш? Той ли е „някой“?
— Да.
— Какво смяташ да му кажеш?
— Нищо. Не е необходимо да знае. — Тя се обърна към него. — А и ти нищо не му казвай, Дейвънпорт.
— Защо? — попита Лукас. — Защо ще се срещам някога с него?
— Името му е Дик Кенет. — В полумрака на спалнята той виждаше мъничка горчива усмивка да повдига ъгълчето на устните й. — Той ръководи случая Бекър — допълни тя.