Метаданни
Данни
- Серия
- Жертва (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silent Prey, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиана Цалева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Джон Сандфорд
Заглавие: Мълчанието на жертвите
Преводач: Юлиана Цалева
Година на превод: 1997
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Одисей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1997
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Мариана Василева
ISBN: 954-8127-27-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20445
История
- — Добавяне
29
Бекър се наведе над Бриджит Ланд, в ръката си държеше скалпел. Застина, тананикайки си…
Когато разбиха входната врата, той се отдръпна бързо и погледна към краката си, като че ли да се увери, че е още там, после погледна жената на масата, скалпела, оборудването. Дочу стъпките, а след малко и виковете.
Много скоро, те дойдоха много скоро, а бе толкова близо до целта.
Една сълза потече по бузата му. Такъв бе целият му живот — неразбран, преследван, неоценен. Бриджит Ланд, все още жива, макар и наранена, безмълвно се напрегна…
Да извърши и този експеримент, щеше да му отнеме само няколко минути, помисли си той. Ако можеше да се съсредоточи, ако те не бяха дошли толкова бързо.
Но Дейвънпорт приближаваше. Оръжието. Той се обърна, като държеше скалпела пред лицето си. Оръжието бе в другата стая.
В него се бореха два импулса. Единият го тласкаше към оръжието, срещу Дейвънпорт, а другият му нашепваше да приключи с Ланд. Може би Ланд щеше да докосне трансценденталното…
— Не стреляй в задника ми — каза Лукас.
Той се прокрадваше нагоре по стълбите, Фел го следваше неотстъпно. Лицето й бе бледо, решително, пистолетът й бе насочен към кръста на Лукас и наляво.
— Само не шавай наляво — отвърна тя.
— Ъ-хъ.
От стените ги лъхаше мирис на марихуана и на нещо друго. Лукас подуши и се намръщи. Котешка пикоч? А мирисът на марихуана бе застоял от години, не беше от Бекър. Във всеки случай Бекър не проявяваше особен интерес към този плевел.
От ъгъла на първата стълбищна площадка Лукас можеше да види леко отворената врата на втория етаж, да чуе как Фел диша тежко зад него, да усети лекия й парфюм сред миризмите на котешката урина и тревата…
Той бавно се придвижваше напред, през площадката, прилепнал до стената. Блъсна врата с дулото на своя 45-калибров пистолет. Коридорът минаваше край врата на килер и водеше към всекидневната. Виждаше левия крайчец на телевизионен екран. Нямаше движение, нито звук. В стаята липсваше специфичното усещане във въздуха за човек, който се крие. Чувстваше я чиста.
— Влизам — прошепна той.
Той пристъпи през отворена врата към друго стълбище. То бе претрупано със сандъци, плесенясали от годините и с олющена боя.
— Хайде — прошепна той на Фел.
Тя кимна и леко мина покрай него като насочи оръжието си към вратата.
— Тръгвай — прошепна Фел. Лукас се приведе, притаи дъх, после притича бързо на четири крака през отворената врата, с едната си ръка си проправяше път, бе протегнал оръжието си в посока на всекидневната, дебнейки за някакво движение, за нещо странно… Нищо.
Той се изправи, предупреди Фел с ръка, бързо завъртя глава да огледа отново всекидневната, после влезе. Когато се увери, че е чисто, й махна да го последва. Те прегледаха всекидневната и трапезарията, откриха чифт очила до кушетката — бяха с дебели лещи и двоен фокус. Старчески очила. Преровиха килерите. Нищо.
Кухничката беше малка, миришеше на варено цвекло, варено зеле, варени моркови, овесена каша. Под хладилника проблясваше локва вода. Фел пристъпи към нея и после погледна към хладилника. Вратата му не бе добре затворена и изпод нея капеше вода. Тя посочи натам и сложи пръст върху устните си.
Лукас застана до нея, протегна ръка и хвана дръжката на вратата. Кимна. Отвори я със замах.
— О, по дяволите. — Фел се залюля назад.
Госпожа Лейси бе твърде едра за целта, но Бекър бе успял да я натъпче в ограниченото пространство. Главата й лежеше под прав ъгъл надолу спрямо раменете, а светлинната зад нея правеше всичко да изглежда като някаква извратена реклама. Очите й представляваха кървави дупки. Дузина кутийки кока-кола бяха внимателно подредени около тялото й, едната бе натикана между сгърчените й ръце и гърдите й. В отделението за месо бяха наблъскани две мъртви котки, опашките им се подаваха навън.
— О, господи, боже. — Лукас отстъпи назад. — Хайде да продължаваме нататък, но да побързаме.
— Мислиш, че той е там горе? — В гласа на Фел прозираше съмнение. Тя бе втренчила очи в хладилника и мъчително преглъщаше.
— Не. Ако е в сградата, той е долу — тук не усещам нищо.
— Въздухът е неподвижен — допълни Фел. — Хайде, прикривай ме…
Тя поведе към следващото стълбище, изкачвайки се покрай прашните сандъци. Най-горе откриха три спални и старомодна баня. Провериха килерите, кабинката, под леглата. Нямаше никой.
— Надолу — каза Лукас.
— А покривът?
— Ще изпратим две от момчетата там, но Бекър търси дупка, не гнездо.
На първия етаж имаше вече шестима полицаи, всички подозрително погледнаха към спускащите се по стълбите Лукас и Фел.
— Убил е старица и е натъпкал тялото й в хладилника — съобщи Лукас на дежурния сержант като сочеше с пръст стълбите. Хората на Робин Худ мълчаливо наблюдаваха от радиатора, ръцете им още бяха привързани с белезници.
— Прегледахме и двата етажа — няма никой. Прати две добри ченгета горе, виж дали няма да намерят достъп до покрива. Не сме проверявали там. Кажи им да внимават. Той има оръжие.
— Ще отида аз.
— Не. Ти оставаш тук. Имаш достатъчно висок чин да държиш тези задници закопчани. — Лукас кимна към Клемсън и Джийс. — Скоро ще дойдат още хора, стой тук. Ние отиваме в сутерена.
— Внимателно тогава — каза сержантът неспокойно, като гледаше към двете недоволни ченгета, приковани към радиатора.
Стълбите бяха чисти — но изглеждаха използвани. Лукас се приведе, съвсем спокойно, бе насочил своя пистолет напред, докато Фел бе приклекнала на върха на стълбите и държеше под прицел долната им част. Ако се появеше Бекър, тя щеше да го види преди Лукас. Но когато Лукас стигна до ъгъла, нейната огнева линия се прекъсна и той вдигна ръка да я предупреди.
Приклекнал на долното стъпало, той направи бърз оглед наоколо, надзъртане на нивото на кръста. Късият бетонен коридор свършваше със зелена дървена врата. Над вратата висеше гола крушка. Той опипа наоколо за ключа, откри го и го включи.
Изправи се и сви двата си пръста към Фел, тя зашляпа надолу.
— Вземи тежкия ковашки чук и доведи някой, който знае как да си служи с него.
Фел кимна:
— Веднага се връщам.
Лукас изчака до вратата, като държеше под прицел ключалката. Ако Бекър беше в сутерена и при това жив, щеше да е разбрал, че полицията е тук. Но ако чакаше с оръжие, бе съмнително той да не знае мига, в който вратата ще бъде разбита.
Фел се върна обратно с чука и сержанта.
— Идва специален екип — прошепна неспокойно сержантът. — Те имат оборудване.
Лукас поклати глава.
— Майната им. Аз ще го хвана…
— Слушай, тези момчета могат да го хванат, няма проблем…
— Влизам аз — натърти Лукас. Погледна Фел. — А ти?
— Ще те прикривам или ще вляза, каквото кажеш…
— По дяволите, вие ще ни подпалите задниците — прошепна сержантът.
— Дай ми чука — нареди Лукас.
— Чуй ме.
— Дай ми шибания чук…
— Ох, по дяволите… — Сержантът разтърси глава и повдигна чука. — Аз ще го метна, а вие, задници, ме прикривайте. Ще ударя веднъж проклетото нещо и после ще залегна.
— Хайде — каза Фел.
Бекър се луташе в мрачното мазе като се опитваше да си спомни защо бе тръгнал към кушетката. Песен раздираше главата му:
Христос ме обича, това зная аз.
Библията чета в захлас…
Чувал я бе на погребения, някога, далеч, спомняше си бронзовия ковчег, стърчащ над главата му, хорът пееше. Всичко бе невероятно ясно, като че бе навлязъл в някаква картина.
По бузата го бръсна паяк, погъделичка го и Бекър рязко изскочи от картината на погребението. Нещо думкаше над главата му. Това беше. Шумът. Трябваше да отиде до кушетката заради този шум.
Кушетката бе изтеглена от стената, той отиде зад нея и седна върху чергата. Оръжието чакаше. Евтина хромирана стомана. Заредено. Два изстрела. Той го повдигна. Каза здравей, натика го в устата си, седна, като мъж с лула, после го измъкна и погледна дулото.
Здравей…
Пръстът му се сви, той почувства натиска на спусъка, обра луфта… и мозъкът му се проясни. Проясни се като езеро. Видя себе си отстрани, клекнал в ъгъла на мазето. Видя как Дейвънпорт наближава. Видя себе си с ръце, скръстени на гърдите, с присвити рамене и наведена глава.
Видя как Дейвънпорт идва, все по-близо, как му крещи. Видя как се поклаща на пети. Усети пистолета върху гърдите си, скри го. Видя как Дейвънпорт протяга ръка и му нарежда да се обърне. Дейвънпорт не знае, не вижда, не мисли. Видя как той се пресяга с пистолета, притиска го до сърцето на Дейвънпорт, видя експлозията и лицето на Дейвънпорт…
Сержантът погледна към Лукас и повдигна вежди. Готов ли си? Лукас кимна. Сержантът си пое дълбоко дъх, повдигна чука над главата си, поспря се и го свали с трясък. Вратата се разлетя на парчета навътре и сержантът удари в земята. От тъмната стая не последва изстрел и той залитна назад към стълбите, като вадеше оръжието си.
— Остарял съм за тези неща — каза той.
Лукас се взираше в стаята.
— Сигнални ракети.
— Какво?
— Донеси няколко сигнални ракети.
С бързи надзъртания зад ъгъла те установиха, че вътрешността на мазето не е съвсем тъмна. Някъде светеше лампа, но като че бе частично затъмнена, все едно тъничкият проблясък се процеждаше от пролука във вратата или се излъчваше от детска нощна лампа. Лукас и Фел, гледайки над мерника на оръжията, можеха да видят тежките очертания на мебели, някакъв правоъгълник, който вероятно бе сандък.
— Ето ги — обади се сержантът.
— Хвърли ги зад ъгъла, към вътрешността, на височина на главата. Дръж ръката си назад, ако можеш. Кажи ми точно кога, ще стрелям — каза Лукас. Той погледна към Фел, видя, че е плувнала в пот, и се ухили: — Животът в големия град.
Ченгето кимна.
— Готов ли си?
— По всяко време.
— Сега.
Ченгето хвърли сигналната ракета зад ъгъла, а Лукас го последва с дулото на пистолета си четири фута по-долу, присвил едното си око, протегнал ръката си. Никакво раздвижване. Сержантът се отдръпна малко в коридора и освети вътрешността.
— Влизам — каза Лукас.
— Тръгвай — обади се Фел.
Лукас притича към вратата на апартамента, просна се на пода, провря главата и раменете си през вратата, пресегна се и включи осветлението. Светна само една крушка. Никакво движение. Той приклекна, а Фел се шмугна на свой ред по коридора.
— Какво беше това? — прошепна тя.
Лукас се заслуша.
Христос ме обича…
Гласът не беше детски. Но не принадлежеше и на възрастен човек — не бе човешки. Като от филм, специален ефект, странен, смразяващ.
Библията чета в захлас.
— Бекър — прошепна той в отговор, — мисля, че идва оттам…
Беше вече вътре в апартамента, ходеше като патица, стиснал пистолета си с двете ръце, следваше светлата ивица.
Фел се обади отзад:
— Прикрит си отдясно.
— Поемам надясно, ти наблюдавай онази тъмна врата. — Гласът на сержанта.
Лукас бързо погледна назад и видя как по-възрастния мъж се промъква вътре със своята бракма, калибър 38.
— Добре — съгласи се Фел.
— Той е в ъгъла — каза Лукас.
Той почти се изправи, поглеждайки велурената кушетка. Тя бе блъсната далеч от стената и неземният глас идваше изотзад.
— Бекър — извика той.
Христос ме обича…
— Стани, Бекър…
… това знам аз…
Лукас се прицели в кушетката, повдигна се, като протегна оръжието напред. Вече отблизо, той виждаше темето на Бекър, бръснато, гладко, подскачащо нагоре-надолу в ритъма на песента.
— Горе, кучи сине — извика той. Обърна се към Фел и ченгето: — Той е тук, хванахме го.
— Внимавай за оръжието, внимавай…
Лукас, насочил оръжието си към темето на Бекър, се свлече надолу до кушетката и погледна. Бекър вдигна очи, после се изправи, ръцете му бяха скръстени на гърдите, люлееше се като си тананикаше…
— Обърни се — изкрещя Лукас.
Фел се приближи до него.
— Лудо копеле — прошепна тя.
— Внимавай, внимавай…
Тя пристъпи настрани за по-добра позиция, после се плесна по лицето отново, и отново и махна с ръка над главата си.
Лукас извърна поглед настрани.
— Какво?
— Оплетена съм…
Главата на Бекър се обърна като сачма в лагер и той каза:
— Паяци…
Сержантът, който се придвижваше бавно откъм кухненската врата, натисна електрическия ключ и Фел слабо изстена, мъчейки се да отхвърли нещата, които висяха около главата й.
— Махайте се — задави се тя. — Махайте се от мен…
Те висяха на отделни черни конци от снопче телове от закачалки, кръжаха в индивидуалните си орбити около главата на Фел, бяха вече сбръчкани, изсушени, разноцветни клепки — лъскави както в мига, когато бяха изрязани от собствениците си…
Фел, ужасена, се мъчеше да се откопчи, устата й бе зинала.
— Хванете го — извика Лукас. Пистолетът му бе на три фута от безизразните очи на Бекър. Сержантът пристъпи напред. Зад Фел се процеждаше тънка ивица светлина през пролуката на вратата. Светлината бе режеща, остра, синя, професионална. Когато сержантът се раздвижи, Фел блъсна вратата.
Бекър пристъпи към Лукас, ръцете му бяха скръстени на гърдите.
— Па…
Там лежеше някаква старица, завързана и омотана в жици, очите й бяха вече постоянно отворени, погледът на белите очни ябълки бе втренчен, кожата на гърдите й бе изрязана…
Жива…
— О, по дяволите — изкрещя Фел. Тя се извърна, вдигна оръжието, устата й бе отворена, ръцете й бяха здраво стиснали пистолета.
Лукас имаше време да извика:
— Не.
Бекър довърши:
— … аяци. — Отпусна едната си ръка, а другата се стрелна нагоре, в нея блестеше стомана. Той тикна пистолета в гърдите на Лукас…
… и Фел изстреля целия пълнител на своя 357 в носа на Майкъл Бекър и раздроби тила на гладко обръсната му глава.