Метаданни
Данни
- Серия
- Жертва (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silent Prey, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиана Цалева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Джон Сандфорд
Заглавие: Мълчанието на жертвите
Преводач: Юлиана Цалева
Година на превод: 1997
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Одисей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1997
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Мариана Василева
ISBN: 954-8127-27-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20445
История
- — Добавяне
1
В хаоса от мисли на Бекър проблесна нещо.
Съдебните заседатели.
Той улови мисълта още преди да бъде оформена като бърза ръка, сграбчваща муха във въздуха.
Бекър се сви на скамейката на защитата в центъра на съда. Блуждаещите му сини очи, воднисти и големи като на пластмасова кукла, се въртяха във всички посоки — скитаха из цялата съдебна зала, сблъскваха се в електрическите контакти, приплъзваха се покрай вторачените в него лица. Косата му бе къса както се полага на един затворник, но буйната му руса брада бе непокътната. Акт на съжаление. Брадата прикриваше безпорядъка от червени белези, които покриваха лицето му. Сочните му устни се отваряха и затваряха като на змиорка — влажни и лъскави.
Бекър се вгледа в уловената мисъл: съдебните заседатели. Домакини, пенсионери, все този замогнал се боклук. Равни нему, за каквито се мислеха. Пълен абсурд. Той бе доктор по медицина. Бе стигнал до върховете в професията си. Той беше уважаван. Бекър поклати глава.
Разбирате…?
Думата изригна от устата на приличащия на черна врана съдия и отекна в мозъка му.
— Разбирате ли, господин Бекър?
Какво…?
Адвокатът приближи идиотското си безизразно лице и го подръпна по ръкава:
— Стани прав.
Какво…?
Прокурорката се обърна и се взря в него. В очите й се четеше омраза. Омразата го достигна, обгърна го. Той разтвори широките двери на ума си и я остави да изтече обратно. Искам да си моя само за пет минути, добрият стар скалпел ще те разпори като стрида: хрус, хрус. Като проклета мидена черупка.
Прокурорката усети пробудения интерес на Бекър. Тя беше сурова жена. Бе пратила зад решетките шестстотин мъже и жени. Техните дребнави заплахи и глупави жалби отдавна вече не я интересуваха. Но сега тя потрепери и извърна глава.
Какво? Да се изправи? Време ли е вече?
Цялото същество на Бекър се съпротивляваше. Беше толкова трудно. Той бе оставил мислите му да се реят по време на процеса. Не изпитваше никакъв интерес към него. Отказа да даде показания. Изходът беше ясен. Пред него стояха за разрешаване по-сериозни проблеми. Като например оцеляването му в клетките на затвора Хенпин, оцеляване без неговото лекарство.
Но моментът бе настъпил.
Кръвта му течеше мудно, процеждаше се по артериите му като ягодов конфитюр. Той се съпротивляваше и едновременно с това се бореше да прикрие съпротивата си.
Щрак.
И той се раздвижи толкова бавно, като че ли стъпваше в някаква лепкава маса. Процесът продължи двадесет и един дни. Бе доминирал във всички вестници и телевизионни предавания. Камерите го нападаха из засада ден и нощ, шибаха го по лицето с разголващите си светлини. Операторите се препъваха зад тях и го следваха на тълпи по пътя от затвора до съдебната зала.
Съдебната зала беше облицована в светло дърво. На издигнатия подиум бе разположено креслото на съдията, пред него бяха скамейките на защитата и обвинението, а отдясно — съдебните заседатели. Дълъг парапет разделяше на две задната част на залата. Той ограждаше четиридесет неудобни стола, завинтени за пода и предназначени за зрителите. Столовете бяха заети един час преди започването на заседанието. Половината от тях бе окупирана от пресата, а другата половина бяха заети от пристигналите най-рано. През цялото време на процеса той дочуваше името си, предавано от уста на уста сред редиците зрители: Бекър, Бекър, Бекър.
Заседателите се изнизаха навън. Никой от тях не го погледна. Те ще се усамотят, неговите съдници, и след много време, прекарано в дискусии, ще се върнат и ще го обявят за виновен за серия от убийства първа степен. Присъдата бе неизбежна. Когато му дойде времето черната врана ще я произнесе.
Черният задник от съседната килия го бе казал на своя извратен уличен език: „Ще натикат проклетия ти задник в Оук Парк, човече. Ще живееш в шибана клетка колкото един шибан хладилник и всяко мърдане ще се киризи от камера. Искаш да сереш, киризят всичко и го гледат като на филм. Никой никога не излиза от Оук Парк. Истински шибано място“.
Но Бекър нямаше да отиде там. Тази мисъл го разбуди, той потрепери и с усилие се овладя.
Щрак.
Той се фокусира върху отделните подробности: гимнастическите шорти се впиваха в плътта му. Горната част на самобръсначката бе притисната в топките му. Бейзболната шапка, придобивка от търговията с цигари, бе подпъхната под колана му. Краката му се потяха в абсурдните маратонки. Маратонки и бели чорапи на ситно райе — изглеждаше като глупак, знаеше това и се мразеше. Само един малоумник ще обуе бели чорапи на райе, но бели чорапи и маратонки… не. Хората ще му се смеят.
Можеше да обуе лачените си обувки за последен път — човек е невинен до доказване на противното — но се отказа. Те не разбираха това. Мислеха, че е поредната ексцентричност — гумените маратонки в комбинация с костюм от седемстотин долара. Те не знаеха.
Щрак.
Всички се бяха изправили на крака, черната врана го гледаше втренчено, адвокатът го дърпаше за ръкава. А ето го и Реймънд Шалти…
— Изправи се — каза остро Шалти като се приведе към него. Той бе заместник-шериф, един свръхнатежал служител в зле скроена сива униформа.
— Колко? — Бекър се обърна към адвоката и вдигна очи. Думите му излизаха с усилие, езикът му бе натежал.
— Ш-ш-ш.
Съдията говореше. Погледът му бе отправен към тях: „… споразумение, оставете номера си в моя офис, ние ще се свържем с вас след като вземат решение съдебните заседатели…“.
Адвокатът кимна като гледаше право напред. Не искаше да срещне очите на Бекър. Бекър нямаше шанс. Дълбоко в сърцето си адвокатът не искаше той да има шанс. Бекър бе луд. Той се нуждаеше от килия. Затвор завинаги и още малко отгоре.
— Колко? — попита отново Бекър. Съдията бе изчезнал в покоите си. Искам и той да ми падне.
— Не мога да кажа. Те трябва да изчислят отделните случаи — отговори адвокатът. Той бе служебно назначен, нуждаеше се от парите. — Ще дойдем да те вземем…
Дрън-дрън.
— Да тръгваме — обади се Шалти. Той хвана лакътя на Бекър, заби върховете на пръстите си във възела нерви над свивката, стар затворнически трик за вземане на надмощие. Без да знае, Шалти направи услуга на Бекър. Внезапната болка го върна в реалността, бързо и сурово, като плесница.
Очите му проблеснаха, умът му бе хладен, обичайният хаос от мисли бе натикан в някакво ъгълче, дивите помисли се блъскаха като плъхове в клетка. Пресмяташе. В гласа му прозвуча болка, молбата бе детинска:
— Искам да отида…
— Добре — кимна Шалти.
Рей Шалти не беше лош човек. Служеше в съдилищата две десетилетия и натрупаният опит бе смекчил природата му. Той виждаше човешкото и у най-големите престъпници. А Бекър бе от тях.
Независимо от всичко Бекър бе човешко същество. В това вярваше Шалти: Този, който е безгрешен сред вас, нека той да хвърли първия камък… Бекър бе съгрешил, но все пак бе човек. Като бръщолевеше напевно сълзливи фрази, Бекър разказа на Шалти за хемороидите си. Храната в затвора им се отразяваше зле. Само сирене, хляб и макарони. Няма достатъчно баласт. Трябва да отиде…
През десетте дни на съдебните заседания той винаги използваше банята по обяд. Реймънд Шалти му съчувстваше. Самият той бе страдал от хемороиди. Той хвана ръката на Бекър и го поведе през празните вече места на съдебните заседатели. Бекър вървеше по детски несигурно, очите му блуждаеха. На вратата Шалти го обърна — покорен, смирен, очевидно в някакъв свой свят — и постави белезниците и веригите на краката му. Действията му наблюдаваше друг помощник-шериф. Когато приключи, той се оттегли с единствената мисъл за предстоящия обяд.
— Трябва да тръгваме — каза Бекър. Вдигна глава към Рей Шалти.
— Ще се оправиш, няма проблем — отговори Шалти.
По вратовръзката му имаше лекета от разлята супа, раменете му бяха посипани с пърхот. Глупак, помисли си Бекър. Шалти го изведе от съдебната зала. Бекър се тътреше с характерната затворническа походка като разтваряше крака на тридесет инча. Зад залата един тесен коридор водеше към вътрешна стълба, а оттам към килията. Вляво обаче, през една летяща врата се намираше малка тоалетна за персонала с мивка, една кабинка и писоар.
Шалти последва Бекър в тоалетната:
— Сега вече си окей… — В гласа му имаше предупреждение. Рей Шалти бе твърде стар, за да се бие.
— Да — отговори Бекър. Бледосините му очи шаваха неспирно. Зад тези блуждаещи очи обаче, мислите му течаха гладко, адреналинът действаше върху мозъка му като доза най-чист амфетамин. Той се обърна, повдигна ръцете си нагоре и назад и приближи китките си към Шалти. Шалти пъхна ключа и свали белезниците. Това бе нарушение на правилата, но човек не може да се избърше, ако носи белезници. Още повече, къде ще отиде Бекър, високо тук горе в правителствената сграда с вериги на краката? Не можеше да избяга. А и обраслото му лице, поне за момента, беше най-разпознаваното в града.
Бекър се пъхна в кабинката, затвори вратата, свали панталоните си и седна. Сега погледът му бе остър и пронизващ. В затвора използваха обезопасени самобръсначки „Бик“. Той бе счупил дръжката на една, като бе оставил само острието и малко късче от дръжката. Лесно можеше да се скрие при евентуално претърсване. Той бе обгорил ръбовете с кибрит като по този начин ги заобли. Беше по-лесно за носене. Тази сутрин бе прикрепил самобръсначката с тиксо под топките си. Накрая я фиксира с бинт. Сега той оголи ножчето, издърпа тиксото от острието и започна да кълца брадата си.
Бе си пуснал брада, за да скрие набразденото си лице. Бекър, истински красавец с класически северни черти, със съвършено овално лице и розови устни, бе пребит и превърнат в гротеска, в гном; бе разкъсан на парчета. Възстановяването бе частично. Дейвънпорт. Хвани Дейвънпорт. Фантазията го обсеби: разрязва Дейвънпорт, дере лицето му с нож, бели кожата му сантиметър по сантиметър.
Овладя се — фантазиите бяха за затворниците. Той прогони Дейвънпорт от мислите си и продължи да се бръсне, грубо и бързо, ножчето драскаше по сухата кожа. Болката породи едно стенание. Отвън Шалти трепна.
— Свършваш ли? — извика той. Банята миришеше на амоняк, хлор, урина и мокри парцали.
— Да, Рей. — Бекър пусна ножчето в джоба на сакото си, след това се зае с дръжката за тоалетна хартия. Първоначално тя бе закрепена на мястото си с четири болта. Той махна и пусна в тоалетната чиния два от тях още през първите три дни на процеса, а другите два само разхлаби. Свърши това предния ден, за да е сигурен, че ще освободи дръжката. Успя. Сега с едно завъртане махна двата болта, пусна ги в чинията и свали дръжката за тоалетната хартия от стената. Когато я хвана, тя прилегна на ръката му като желязна боксьорска ръкавица.
— Сега, Рей. — Бекър се изправи, придърпа панталоните си, свали сакото си, преметна го над железния юмрук и пусна водата. Пое си дъх. Приведе глава, сякаш гледаше към слабините си. Отвори вратата. Прокрадна се напред.
Шалти чакаше с белезниците в ръце: издадена напред челюст, лунички, бавни реакции.
— Обърни се…
Видя лицето на Бекър и разбра:
— Хей…
Бекър бе полуобърнат. Изви се. Пусна сакото, дясната му ръка изсвистя като камшик, зъбите му бяха оголени и проблясваха на флуоресцентното осветление. Шалти се наклони назад, опита се да се прикрие с ръка. Късно, твърде късно. Острието от неръждаема стомана го проряза над ухото. Шалти се свлече надолу, като удари главата си в порцелановата мивка.
И тогава Бекър се нахвърли върху него. Повдигаше стоманения юмрук, нанасяше смазващ удар, отново повдигаше и усещаше как черепът на Шалти пука. Кръвта пръскаше наоколо.
Удряй, удряй, удряй, удряй…
Мозъкът на Бекър пламна от статични искри. Той се бореше, бореше се за контрол, но беше трудно — мирисът на прясна кръв удряше в носа му. Той спря да се клати, лявата му ръка бе върху гърлото на Шалти. Отдръпна я, поизправи се, мозъкът му не бе наред. Извиси глас, постави пръст на устните си като се укротяваше сам:
— Ш-ш-ш…
Стегна се. Кръвта му сега бе бърза като вода, като пара, изпълваше го. Сега какво? Вратата. Той докуца до вратата, обърна дръжката. Заключено. Добре. Върна се обратно при Шалти, който лежеше в безсъзнание върху постлания с плочки под. От разкъсания му нос излизаха кървави мехурчета. Бекър бе видял как помощник-шерифът подаде ключовете и Шалти ги пусна в десния си джоб… Намери ги, отключи веригите на краката. Свободен. Свободен.
Стоп. Той се овладя и погледна в огледалото. Лицето му бе някаква каша. Той извади ножчето от джоба си, наплиска лицето си с вода и течен сапун и прокара острието по него. Вслуша се в Шалти, дишането му бе едно гъргорещо стенание. Главата му лежеше в локва кръв. Бекър можеше да я помирише. Той захвърли ножчето в кошчето за боклук, обърна се, наведе се и подхвана Шалти под раменете. Завлече го до кабинката, сложи го на тоалетната чиния и го подпря на стената. Шалти издаде хъркащ звук и от носа му отново заизлизаха кървави мехурчета. Бекър не му обърна внимание. Нямаше време.
Той свали панталона си, сложи бейзболната шапка на главата си и забърса кръвта по пода с панталона. Когато привърши, захвърли панталона, сакото, ризата и вратовръзката си върху тялото на Шалти. Погледна в огледалото — зелено горнище, червени шорти, маратонки, шапка. Джогинг. Лицето му бе зле, но никой седмици наред не го бе виждал отблизо, без брада. Няколко ченгета биха могли да го разпознаят и един или двама юристи. Но ако има късмет, те няма да се вглеждат в бягащите за здраве.
Дейвънпорт. Тази мисъл го сепна. Ако Дейвънпорт бе някъде там навън, ако бе пристигнал за присъдата, Бекър бе мъртъв.
Никой не можеше да му помогне. Той отхвърли тази мисъл. Пое си дъх. Беше готов. Той влезе вътре в кабинката, заключи я, легна по гръб и се плъзна под вратата. Отново се изправи.
— Шибано копеле — каза го на висок глас. Бе я научил в затвора — тази стандартна, винаги пасваща ругатня. Той отново легна на пода, подаде се наполовина в кабинката и се пресегна за портфейла на Шалти. Претърси го. Дванадесет долара. Една кредитна карта „Виза“. Лошо. Парите щяха да са проблем… Пъхна портфейла в панталона си, отиде до вратата и се ослуша.
Чуваше тежкото дишане на Шалти, хъркането. Бекър се зачуди дали да не се върне в кабинката и да го удуши с колана. Цялото това унижение през изминалата седмица, мъчението, когато му взеха медикаментите… Нямаше време. Времето бе като нарастваща болка. Трябваше да се раздвижи.
Той остави Шалти да живее, завъртя дръжката на вратата и надникна навън. Вътрешният коридор беше празен. Отиде до съседната врата — фоайе. Имаше неколцина души, застанали до асансьорите, които разговаряха. Нямаше да се наложи да мине покрай тях. Стълбите бяха от другата страна: виждаше надписа „Изход“ близо до пожарогасителя.
Пое си дъх. Раздвижи се. Пристъпи във фоайето с наведена глава. Един бюрократ, бягащ за здраве през обедната почивка. Уверено закрачи към стълбището, далеч от асансьорите. Чакаше някой да извика. Някой да го посочи с пръст. Да чуе бягащи нозе.
Заспуска се по стълбите. Никой не ги използваше, поне не от толкова висок етаж…
Започна да тича като броеше етажите. Когато премина през шестия, дочу затръшване на врата някъде отдолу и стъпки, които се спускаха. Той тихо се запромъква отзад, чу друга врата да се отваря и затваря и отново закрачи уверено. На мецанина спря и надникна. Множество хора кръжаха около рецепцията. Добре. Това бе вторият етаж. Оставаше още един. Той се спусна надолу и откри стоманена врата без означения. Блъсна я. Озова се навън, на площада. Лятното слънце бе ослепително, ветрецът носеше дъх на пуканки и гълъби. На една пейка седяха жена и дете. Тя режеше ябълка с джобно ножче, а детето я гледаше с очакване.
С наведена глава Бекър изтича покрай нея. Още един чудак, правещ упражнения по обяд. Закриволичи през движението, повдигаше високо колене и се потеше на слънцето.
Бягаше като луд.
2
Лукас бясно препускаше през асфалтираните второстепенни пътища на Уисконсин, едната ръка на волана, другата на скоростния лост, стъпалата върху педалите. Слънцето надничаше през прашните стъкла на поршето. Намали на моста Сейнт Кроа при Тейлърс Фол в Минесота, огледа се за ченгета, после отново натисна газта и се насочи на юг към слънцето и града.
Пое по магистрала 36 на запад от Стилуотър. Обедното движение бе слабо и мудно, пикапи и фургони ръмжаха покрай пасбища, хамбари и мочурища с папури. Осем мили на изток по междущатския 694 той издуха един червен таурус. Пътят бе чист, ако не се смятаха гарваните тук и там, които кълвяха нещо.
Сведе очи към скоростомера. Сто и седемдесет.
Какво, по дяволите, правиш?
Не бе съвсем сигурен. Предният ден се бе изтърколил от бунгалото си край езерото и бе карал в късния следобед осемдесет мили на север към Далът. Да си купи книги, така мислеше — нямаше истински книжарници в неговото кътче в Уисконсин. Бе си купил книги, добре, но се бе размотавал, пиейки бира след бира на едно място, наречено „Малката тъжна кръчма“, до осем часа вечерта. Бе облечен в тъмносиня риза, копринено сако, сиво-кафяви широки панталони и кафяви мокасини, без чорапи. Един скъпо облечен, но с боси крака, уволнен моряк, пиян, който само миг преди пристигането на охраната, щеше да си го отнесе от някого.
Имаше нужда от пиянска свада. Така си мислеше. Но нямаше нужда от това, което последва — ченгетата. Той отнесе книгите в бунгалото си и се опита да лови риба на следващия ден. После се отказа и се отправи към града като шофираше бързо, както само той си знаеше.
Няколко мили след като издуха тауруса, той премина покрай първите крайградски скитници, неизменна част на предградията. Пъхна ръка в жабката, откри детектора за радари, прикрепи го към козирката и го включи в буксата на електронната запалка. Поршето ревеше по разбития паваж. Протегна крак. Натисна копчето на радиото. Литъл Фийт пееше твърдото горещо буги „Раздрусай ме“. Съвършената музика хармонираше с грубото нарушение на разрешената скорост.
Напусна междущатския път и движението се сгъсти. Сто и деветдесет. Сто и деветдесет и пет. Стоп светлини, за които беше забравил, избухнаха внезапно — от десния завой се бе появил един син седан. Лукас премина в лявото платно, надясно, наляво, натискаше педала, успя да издуха седана. Задмина един фургон и за част от секундата зърна изненаданото и уплашено лице на руса матрона с рояк от руси дечица край нея.
Образът се запечата в паметта му. Страх. Той въздъхна и отпусна педала, намали. Снижи на сто и петдесет, сто и четиридесет. През северните предградия на Сейнт Пол към изхода за магистрала 280. Когато беше ченге, винаги гледаше да се измъкне към езерото. Сега, когато вече не беше, когато времето се бе изпречило пред него като безкрайна компютърна разпечатка, той намираше уединението на езерото не чак толкова неустоимо…
Денят беше топъл, играещите слънчеви петна нашарваха сенчестите облаци по стъклените кули на Минеаполис на запад. Полицейска кола.
Той я зърна в огледалото за обратно виждане. Показа се откъм Бродуей. Без сирена. Снижи поглед към скоростомера. Деветдесет. Ограничението бе осемдесет, така че деветдесет не бе толкова много. Все пак, ченгетата се дразнеха от поршета. Той намали още малко. Полицейската кола се приближи до калника му и в огледалото той видя как ченгето говори по микрофона — съобщаваше за преследването на поршето. След това пусна светлините и сирената.
Лукас изпъшка и отби, ченгето бе на петнадесет фута от бронята му. Той го разпозна, полицай от Сейнт Пол, навремето бе работил в Югозападния участък. Имаше навик да посещава кръчмата близо до къщата на Лукас. Как беше името му? Лукас разрови паметта си. Кели… Ларсен? Ларсен излезе от колата, грубо лице, слънчеви очила, ръцете празни. Никакъв талон тогава. Затътри се към колата…
Лукас изключи от скорост, издърпа спирачката, открехна вратата и се извърна на седалката. Краката му докоснаха паважа.
— Дейвънпорт, дявол да го вземе, подозирах, че това е твоята фъшкия — каза Ларсен и потропа по покрива на поршето. — Всички търсят проклетия ти задник…
— Какво…?
— Шибаният Бекър издухал от съда. Досега е прострял вече двама.
— Какво? — Лукас Дейвънпорт, силно загорял, набразден белег, пресичащ челото му, със сиво-кафява риза с къс ръкав, джинси и маратонки. Приливът на адреналин го остави без дъх.
— Двама от твоите са в къщата ти. Мислят, че е тръгнал за теб — обясни Ларсен. Той бе едър мъж, който постоянно подръпваше колана си и се озърташе наоколо, като че ли може да засече как Бекър се измъква от крайпътната канавка.
— По-добре да се замъкна натам…
— Тръгвай — Ларсен отново удари покрива на колата.
Обратно на магистралата Лукас вдигна телефона в колата и избра директния номер на полицията в Минеаполис. Изпита неясно задоволство от себе си: нямаше нужда от телефон, рядко го използваше. Бе го инсталирал седмицата след като си купи ролекса от злато и стомана, който обхващаше китката му — два безполезни символа на свободата, на напускането на Полицейското отделение в Минеаполис. Символи, че прави това, което всяко ченге вероятно иска да направи — да напусне сам, да се справи. Сега бизнесът му се завъртя в нова посока, към компютърни симулации на полицейски тактически задачи. „Симулативни игри Дейвънпорт“. С нарастващите продажби може би ще си наеме офис.
Телефонистката от централата се обади:
— Минеаполис.
— Дай ми Хармън Андерсън — каза Лукас.
— Ти ли си, Лукас? — попита телефонистката.
Мелиса. Жълтата мечка.
— Да. — Той се ухили. Все още го помнят.
— Хармън те очаква. Вкъщи ли си?
— Не, в колата.
— Чу ли какво се случи? — Жълтата мечка се задъха.
— Да.
— Пази се, сладурче. Ще те свържа…
Миг по-късно Андерсън каза без предисловие:
— Дел и Слоун са у вас. Слоун взе ключа от съседите, но те си губят времето. Той няма да се появи сега. Минали са три часа.
— А домът на Дел? Той и Бекър са някакви роднини.
— Там също пратихме двама, но той явно се крие някъде. Няма да се покаже навън, не сега.
— Как успя…?
— Отивай си вкъщи и Слоун ще те осведоми — прекъсна го Андерсън. — Трябва да тръгвам. Това проклето място е лудница.
И той затвори. Имал да върши полицейска работа. Нямал време за цивилни. Лукас излезе от Университетския булевард, зави към Вандалия, през I-94 и надолу по Критън, после нагоре към сенчестата крайбрежна улица. Размишляваше. Няма време за Дейвънпорт.
Изпитваше съжаление към себе си, знаеше това.
Две пресечки преди къщата той намали и се огледа, после зави една пресечка по-рано. В съседство нямаше много места за криене, освен самите къщи. Дворовете бяха разградени, залесени, пламтяха в различни цветове: киселици, цъфнали лехи с лалета, гъмжило перуники, розови божури и лъчисти жълти нарциси, наред със странните лъскави глухарчета, които някак си успяваха да се измъкнат от струите на пръскачките. Денят беше топъл и хората се занимаваха с дворовете и къщите си. Две деца с шорти вкарваха топки в закрепен на гаража кош. Бекър не можеше да се скрие в откритите дворове, а да влезе в някоя от къщите би било трудно. Наоколо имаше прекалено много хора. Той зави зад ъгъла и лениво се приближи до къщата си.
Лукас живееше в нещо, което навремето една агентка на недвижими имоти бе сравнила с нежно увивно растение: камък и дървена облицовка, камина, големи дървета, двуместен гараж. В края на асфалтираната пътека той натисна дистанционното за гаража и изчака, докато вратата се вдигне изцяло. В предната стая завесите се раздвижиха.
Когато Лукас паркира в гаража, Слоун вече чакаше на вратата към къщата, ръката му бе в джоба на сакото. Той бе слаб мъж, с високи скули и хлътнали очи. Докато Лукас излизаше от колата, се приближи и Дел, дръжката на деветмилиметровия пистолет стърчеше от колана му. Дел бе по-възрастен, с лице, загрубяло като шкурка от ходенето по улиците.
— Какво се случи, по дяволите? — попита Лукас, докато вратата на гаража се спускаше надолу.
— Един шибан стар помощник-шериф му свалил белезниците, за да влезе в кенефа — обясни Слоун. — Бекър разказвал на всички, че има хемороиди и винаги ходел по нужда в обедната почивка.
— Преметнал ги е — коментира Лукас.
Дел кимна:
— Така изглежда.
— Както и да е, заседателите се оттеглили и помощник-шерифът го завел в тоалетната, преди да го отведе в килията — продължи Слоун. — Бекър развинтил една стоманена дръжка за тоалетна хартия от стената на кабинката. Излязъл и пребил до смърт бедния дъртак.
— Мъртъв ли е?
— Не още, но има мозъчни увреждания. Вероятно парализа.
— Чух, че е нападнал двама?
— Да, но другият по-късно… — каза Дел и разясни. — Очевидци, които чакали извън съдебната зала, видели Бекър без да разберат тогава, че е бил именно той. Други го видели да пресича площада отпред. Преминал покрай обядващите на открито, покрай гълъбите и се отправил към улицата. Бил по шорти. На около десет пресечки оттам се отбил в един склад през задния вход и фраснал с парче желязо човека на експедицията. Чиновник. Взел му дрехите и портфейла. Оттук вече губим следите му.
— А чиновникът?
— Бере душа.
— Изненадан съм, че Бекър не го е убил.
— Не мисля, че е разполагал с време — каза Дел. — Бързал е, като че ли е знаел къде отива. Ето защо дойдохме тук. Но колкото повече мисля за това, толкова повече ми се струва, че грешим. Ти му взе страха. Сигурно няма да те нападне.
— Той е побъркан — каза Лукас. — Може и да опита.
— Както и да е, имаш ли разрешително за оръжие? — попита Слоун.
— Не.
— Ще трябва да ти издействаме, ако не го заловим…
Те не го заловиха.
Лукас прекара следващите четиридесет и осем часа в проверка на стари информатори, но никой нямаше особена склонност да разговаря с него, дори и полицаите. Свръхзаети.
Той извади от сейфа в мазето колт 45, почисти го, зареди го и го постави върху една книга под леглото. През деня го криеше в поршето. Наслаждаваше се на тежестта на оръжието върху дланта си и на упойващия до болка мирис на смазочното масло. Прекара един час в настланото с чакъл стрелбище в Уисконсин като изстреля две кутии патрони в мишени с човешки образи.
Тогава, два дни след бягството на Бекър от съда, съседи намериха тялото на Катрин Маккейн. Тя продаваше антики и бе приятелка на съпругата на Бекър. Семейство Бекър бяха гостували у тях шест или осем седмици преди убийството на жената на Бекър. Бекър знаеше къщата и факта, че тя живее в нея сама. Той я бе изчакал да се върне и я бе убил с чук. Преди да тръгне с колата й, беше избол очите й с нож, така че духът й да не го преследва от другия свят.
След това бе изчезнал.
Колата на Маккейн бе открита накрая на паркинга на летището в Кливлънд, очевидно отдавна изоставена. В деня, когато намериха колата, Лукас върна обратно 45-калибровия пистолет в сейфа. Никога не получи разрешително. Слоун бе забравил, а след време това не изглеждаше толкова важно.
От известно време Лукас не бе имал работа с жени и трудно възприемаше идеята за среща. Опита се да лови риба, да играе голф всеки ден в продължение на една седмица. Без полза. Неговият живот, мислеше си той с лека ирония, приличаше на неговия хладилник — а хладилникът му съдържаше шест кутии светло пиво, три диетични коли без кофеин и един буркан бавно втвърдяваща се горчица.
През нощта, неспособен да заспи, не успяваше да изхвърли Бекър от мислите си. Не можеше да забрави вкуса на преследването, на надушването, на приклещването му в ъгъла…
Усещаше липсата. Не на полицейския участък с неговите съвещания и брутална политика. Само на преследването. И на натиска.
Слоун се обади два пъти от Минеаполис и каза, че Бекър като че ли се е стопил. Дел се обади веднъж и предложи да изпият някой път по една бира.
Лукас отвърна „да-а“.
И зачака.
Бекър бе черен гологан.
Бекър щеше да се появи.
3
Луис Кортес умираше.
Бляскава светлина обля восъчното му лице и кръвта по бузите му, като подчерта жълтия оттенък на очите му. Устните му бяха сгърчени като на дяволите от средновековните платна.
Бекър наблюдаваше. Докосна бутон, чу се прищракването на фотоапарат. Той усещаше как смъртта се спуска върху тях, в малката стая, на ослепителната светлина, докато животът на Луис Кортес се изцеждаше в пластмасовата банка.
Мозъкът на Бекър бе като калкулатор, един празен съд, кълбо от енергия, обработващ данните, един експерт анатом. Но никога повече от едно нещо едновременно.
Трите месеца в затвора Хенпин го бяха променили завинаги. Пазачите бяха отнесли медикаментите му, бяха разбъркали мозъка му и разрушили завинаги електрохимичните връзки, които поддържаха целостта на разума му.
В затвора, докато лежеше в килията си и размишляваше, той бе визуализирал мозъка си като една старомодна игрална машина на „Лайън Клъб“. Пускаш пени, получаваш дъвка, но никога не знаеш предварително какъв цвят ще е тя.
Споменът за Рей Шалти, за бягството, бе в черно-бял цвят и с вкус, който громолеше надолу по улея на психиката му. Когато получаваше наградата, тя бе като широкоекранен филм със завладяващи стереоефекти, филм, който го смразяваше където и да се намираше. Връщаше се отново при Рей Шалти, юмрукът бе стоманен, поразяващ…
Бекър, реално време.
Седеше на един хромиран стол и наблюдаваше предсмъртната агония на Кортес, очите му шареха между мониторите и лицето на умиращия. Във врата на Кортес бе забита пластмасова тръбичка, която отвеждаше кръвта от сънната артерия към огромен по размери буркан на пода. Кръвта беше пурпурна, с цвят на сварено цвекло. Бекър я подушваше, фините му ноздри потрепваха от мириса. Върху монитора за ЕКГ пулсът на Кортес се извиси нагоре. Бекър потръпна. Съзнанието на Кортес се устремяваше навън, разширяваше се, сливаше се с… какво?
Е, с нищото, може би.
Кортес… неговата същност… може би не е нищо друго, освен едно мехурче, което се издига на повърхността на космическата чаша с газирана вода. Извисяваше се, само за да избухне в забравата. Напрежението от тези мисли предизвика неконтролируеми тикове у Бекър и той постави ръка на челото си, за да ги възпре.
Трябваше да има нещо отвъд. Че той самият може просто да угасне… Не. Мисълта бе непоносима.
Кортес започна да се гърчи, цялото му тяло се напрегна и замята в пристегналите го ремъци, главата му се наклони напред, очите му изскочиха. Въздухът напусна дробовете му и дрезгаво загъргори в гърлото. Гледаше в нищото, в абсолютното нищо. Беше напуснал видимия свят…
Мониторът за кръвното налягане издаде алармиращ звук, прехвърли се върху ЕКГ, двата тона се сляха в един. С ръка, все още притисната към челото, овладяваща тиковете, Бекър се обърна към мониторите. Сърцето на Кортес бе спряло, кръвното налягане отвесно спадаше към нулата. Бекър почувства как мускулите на гърба и бедрата му се стягат от очакване и нетърпение.
Той погледна към монитора, отчитащ мозъчните вълни. Насечената усукана линия отпреди секунди започна да се изравнява, изправя…
Почувства напускането на Кортес, можеше да усети отлитането на неговата същност. Не можеше да я измери, все още не, но я чувстваше. Той се потопи в усещането, вкопчи се в него. Изщрака половин дузина снимки, апаратите зад главата му правеха б-з-зт, б-з-з-т. И накрая магията се изплъзна някъде. Бекър скочи на крака, лудешки се помъчи да я задържи. Наведе се над Кортес, очите му бяха само на четири инча от неговите. Имаше нещо за смъртта и очите…
И тогава Кортес издъхна, изхвръкна от обсега на Бекър. Неговото тяло, черупката на неговата същност, се отпусна под ръцете на Бекър. Мощта на момента го замая. Дишайки тежко, той се взря в собственото си отражение върху полираната стоманена повърхност на шкафа. Оглеждаше се там дузина пъти на ден, докато работеше — възпаленото лице, греховното лице, както го наричаше, грубите ръбове на зачервената плът, където се бе врязало оръжието. Каза с писклив фалцет:
— Свърши.
Но не съвсем. Бекър усещаше напрежението върху гърба си. Вцепени се и по вените му пропълзя страх. Обърна се. Очите на мъртвия го преследваха, догониха го. Бяха широко отворени, разбира се. Бекър внимателно бе отстранил миглите, за да е сигурен, че ефектът ще е този.
— Недей — остро каза той.
Кортес бе безмълвен, но очите му го наблюдаваха.
— Недей — отново каза Бекър с висок и дрезгав глас.
Кортес го наблюдаваше.
Бекър грабна скалпел от един поднос от неръждаема стомана, пристъпи към масата, надвеси се над тялото и направи разрез на очите. Той бе експерт — отне му само секунда. Изряза очите като две сварени яйца и стъкловидната маса потече надолу по мъртвите бузи на Кортес подобно на сълзи от желе.
— Сбогом — отнесено каза Бекър. Извадените очи вече не бяха заплаха. Падна поредният жетон. Бекър напусна реалния свят.
Дебелият спря до бордюра, залюля се на пети и търпеливо зачака светофара. Слабият хвърли угарката си на улицата, където тя падна в сноп от искри. Течеше върволица от коли — сплеснати тойоти и боботещи фордове, бронирани доджове, пикапи и цистерни закриваха гледката, камиони с надписи, автобуси, които замърсяваха улиците с отровни дизелови изпарения, всички те се търкаляха наоколо като пасаж от гигантски железни сьомги, отправили се да хвърлят хайвера си. През цялото това гъмжило такситата подлъгваха околните, търсейки местенце, а бързите изсвирвания на клаксоните им сигнализираха за маневрите; те меланжираха уличната пъстрота с кехлибарени петна. Ню Йорк бе шумно място: подземно боботене на влакове и локомотиви, улично форсиране на скоростни кутии и мотори, едновременният говор на милиони хора, и над всичко това — жуженето на неизброими климатици.
Всичко това — спечено от жегата.
— Шибана горещина — обади се Дебелият.
И наистина бе така — той я усещаше с врата си, с подмишниците си, със стъпалата си. Той погледна към Слабия, който бе спрял до бордюра. Слабият кимна, но не отговори. И двамата носеха ризи, ръкавите им бяха навити до китките. Слабият създаваше проблеми и Дебелият не бе съвсем наясно как да се справи с това. Не е знаел как, помисли си кисело той, от цели четиридесет години…
Светна надписът за пешеходци и те прекосиха улицата. На ъгъла имаше уличен стълб, оплют от птичи курешки, който бе белязан от нечистотията на времето. В долната си част и докъдето стигаше човешка ръка целият бе покрит с избелели плакати. Над тях под прав ъгъл бяха закрепени две табели — обозначение за автобусна спирка на улицата и стрелка наляво за временно отбиване на движението. И над всичко това една греда изпъкваше над уличния трафик, а друга подкрепяше лампа.
Трябва да се постави това в някой шибан музей, точно така. Наши си шибани стълбове тотеми…
— Един долар. — Жената протегна ръка към него, в нея държеше омазнено парче хартия: „Помогнете да нахраня децата си“. Дебелият я отмина като си мислеше, че е невъзможно тази жена да е нечия майка. Навлязла очевидно в четиридесетте, тя се бе спаружила като увехнал морков, съсухрените й крака бяха изпружени, босите й ходила — разядени от рани. Очите й бяха мътносиви, не точно катаракт, но нещо подобно. Беше беззъба, сивите венци бяха с вдлъбнатини като зейналите дупки на обелен царевичен кочан.
— Чел съм една книга за Шанхай, какъв е бил преди Втората световна война — каза Дебелият след като отминаха. Слабият гледаше право напред, без да отговаря. — Знаеш ли, че просията е била професия? Но обикновеният човек не можел да изкара никаква милостиня. Трябвало да си специален. Така че те вземали деца и горели очите им или пък трошели ръцете и краката им с чук. Трябвало да ги направят достойни за съжаление в достатъчна степен, за да печелят пари в един град пълен с просяци…
Слабият вдигна очи към него, но отново остана безмълвен.
— Така че и ние май стигаме дотам — добави Дебелият, като се извърна назад към жената на улицата. — Кой ще даде пари на средностатическия просяк, ако минаваш постоянно край нещо като това? — Той почти се извърна, за да погледне жената.
— Долар — скимтеше тя, — долар…
Дебелият бе разтревожен. Слабият говореше да се откажат. Той се вгледа в партньора си. Очите му бяха гневни, фиксирани право напред. Размишляваше…
Дебелият носеше голяма, плоска картонена кутия. Не бе особено тежка, но и не бе удобна за носене и той поспря, за да я подпъхне под ръката си.
— Не бих имал нищо против… — Дебелият понечи да каже нещо, но после се отказа. Той посегна да се почеше, но ръката му бе във фина хирургическа ръкавица и нямаше ефект. Те се придвижваха напред, към един жилищен блок срещу ресторанта. Дебелият извади ключ със свободната си ръка и отвори вратата.
— Не мога да направя това — обади се Слабият.
— Трябва. Господи, ако не го направим, ще сме мъртви, всички ние…
— Слушай…
— Не тук, не тук…
Фоайето и стълбищната площадка бяха слабо осветени само от една шестдесетватова крушка. Стълбището бе веднага вдясно и Дебелият започна да се изкачва. Слабият нерешително погледна назад към улицата, после неохотно последва Дебелия. В края на стълбите те спряха за миг и се ослушаха, след това отидоха до предния апартамент и отключиха вратата. Единствената светлина в апартамента се процеждаше от улицата през жълтите транспаранти на предните прозорци. Мястото миришеше на застояло, на утайка от кафе и изсъхнали цветя. Собствениците бяха в Рим от една седмица, искаха да видят Папата. След това щяха да отидат в Обетованата Земя. Обетованата Земя през юли. Щеше да им изгори мозъкът, ако имаха такъв, какъвто вероятно нямаха, щом отиваха в Обетованата земя през юли.
Слабият затвори вратата зад себе си и каза:
— Слушай…
— Ако не си възнамерявал да го направиш, защо стигна толкова далеч?
— Защото ти ни въвлече в това. Не искам да бъдеш прекаран.
— Господи… — Дебелият поклати глава и бавно запристъпва в мрака към прозореца. Повдигна един транспарант: — Дай пушката…
— Аз не…
— Добре, аз ще го направя. Боже, ако се чувстваш по този начин, отивай си. Размърдай проклетия си задник. — Гласът на Дебелия кипеше от гняв. Той бе по-стар от Слабия с двадесет и три години и два дни, лицето му бе белязано от жлебовете и браздите на живота на улицата. Той повдигна кутията, която бе внесъл: — Махай се.
Слабият се поколеба. Кутията бе дълга пет фута, широка три, но само девет инча дълбока. Можеше да съдържа огледало или дори картина, но не беше така — вътре лежеше колт АР 15 — независим от светлината, с автоматично зареждане на двадесет патрона, оптичен мерник и лазерен визьор. Оръжието първоначално бе произведено като полуавтомат, но бе снабдено допълнително с автоматичен превключвател на вида стрелба, полуавтомат или автомат от един оръжеен майстор в Провидънс.
Дебелият бе прекарал един следобед в целене на пластмасови бутилки от мляко, курдисан на една височинка над едно дере. Бутилките от един галон наподобяваха много смъртоносната зона върху гърдите на човек под какъвто и да е ъгъл. Дебелият използваше ръчно заредени пълнители, а беше и много добър стрелец. Бутилките мляко буквално експлодираха, когато ги засегнеше горещото желязо на Дебелия.
Дебелият разряза с джобно ножче канапа, вързан около кутията, махна няколко парчета тиксо, отвори капака и извади оръжието от стиропорените уплътнители. Новите модели не бяха толкова чупливи както по негово време, но нямаше смисъл да рискува. И той не го направи. Заедно с оръжието бе опакован и един зареден пълнител. Всеки един патрон бе полиран с велур за премахване на отпечатъците. Дебелият прищрака пълнителя на място с облечените си в ръкавици ръце.
— Заемай позиция — каза той. — Побързай.
— Не, той е ченге. Ако не беше…
— Дрън-дрън. — Дебелият отиде до прозорците, надникна към пустата улица, после завъртя ръчката на едното стъкло и внимателно го отвори напълно. След това се обърна, погледна Слабия и вдигна пушката. — Никога преди не си имал този проблем…
— Човекът нищо не е направил. Другите бяха отрепки… Този е ченге…
— Той е една проклета хлебарка, задник, който ще прати зад решетките добрите момчета за това, което е трябвало да бъде направено. А знаеш ли какво ще се случи, ако ни съдят? Мъртви сме, ето какво. Аз лично се съмнявам дали ще издържа и една шибана седмица, ако ме приберат. Ще завра проклетия пистолет в гърлото си, защото не искам…
— Боже…
Дебелият, добре прикрил се встрани от прозореца, погледна към ресторанта отсреща през визьора за снижаване на височината. На стъклото на вратата, под името и адреса на ресторанта, бе залепен стикер на „Виза“. Като гледаше натам, в ума му се промъкнаха строфи от едно старо телевизионно шоу: „Вземи пушка и поемай, това е визитката на един мъж…“.
Той взе на мушка надписа „Виза“, притисна палеца към лазерния превключвател. Червената светлинка изригна. Главата на Дебелия бе с размерите на бидон бензин, малките му уши в полумрака приличаха на изсушени кайсии. „По-лош е от нахална муха.“
— Той… — Очите на Слабия се насочиха към улицата и Дебелият също погледна нататък. Някой отваряше вратата на ресторанта.
— Не е той — избълва Слабият.
— Зная…
На прага се изправи мъж в бяла памучна риза и бели обувки. Човъркаше венците си с бяла пластмасова бъркалка. Бъркалките бяха с формата на саби, Слабият знаеше това. Предишната вечер бяха направили разузнавателно посещение на ресторанта, за да уточнят точното място и време. Мишената винаги идваше в петък вечер за специалитета на заведението, печено по нюйоркски със задушени картофи в специален сос и наливна бира. Мъжът с памучната риза се заклатушка надолу по улицата.
— Дяволите да го вземат — каза Дебелият. Той включи лазерния мерник и червената точица цъфна върху надписа „Виза“.
Бекър въздъхна.
Всичко привърши.
Той се извърна от мъртвото тяло на Кортес, мозъкът му бе като навито кълбо струни, опънати, остри, опасни. Той попипа джоба на ризата си — беше празен. Излезе от стаята си, малко нетърпеливо, и отиде до стария скрин, където държеше дрехите си. Отгоре бяха разпилени половин шепа хапчета — той си отдъхна. Достатъчно. Взе няколко и задъхано ги хвърли в устата си. Сдъвка ги, горчивият вкус го опари, и преглътна. Толкова хубаво, но толкова малко. Той погледна към хапчетата върху скрина. Стигат за още един ден, не повече. Трябва да помисли върху това — но по-късно.
Върна се обратно в работната стая, угаси мониторите. Зелените им екрани се изпразниха. И без това нямаше какво да се види — само хоризонтални линии. Бекър не погледна към тялото. Кортес бе просто ненужна вещ, нещо за изхвърляне.
Но преди смъртта… Падна нов жетон и Бекър замръзна пред работния плот, мозъкът му се изплъзна някъде далеч.
Приживе Луис Кортес бе тъмнокос мъж, висок седемдесет и един, един и половина инча, тежеше сто и осемдесет и шест паунда и бе на тридесет седем години — всички тези данни бяха внимателно нанесени в бележника на Бекър. Бе завършил електроинженерство в университета Пърдю. Преди Бекър да изреже миглите му, когато Кортес все още се опитваше да спечели неговото благоразположение, когато все още отхвърляше мисълта, че ще умре, той му бе казал, че е зодия Риби. Бекър имаше само бегла представа какво означава това и не прояви интерес.
Тялото на Кортес лежеше върху плот от неръждаема стомана, който му бе коствал шестстотин и петдесет долара в един магазин за снабдяване на ресторанти в Куинс. Плотът на свой ред бе прикрепен върху стара дървена маса. Наложи се Бекър да отреже малко от краката, за да му бъде удобна височината за работа. Надвесени над масата, три неонови лампи хвърляха плоска и студена светлина.
Тъй като за неговите изследвания обектите трябваше да са живи, той бе инсталирал ограничителни скоби. Кафяв пластмасов ремък бе закрепен за скоба точно под дясната подмишечна ямка на Кортес, минаваше диагонално през гърдите — между зърната и раменете и свършваше в друга скоба зад врата. Оттам — назад през обратната страна на гръдния кош до друга скоба под лявата подмишечна ямка. Кортес бе в капан. Допълнителни ремъци кръстосваха тялото при кръста и коленете, като обхващаха и китките и глезените.
Едната ръка бе привързана и омотана с тиксо: Бекър измерваше кръвното налягане посредством катетър, поставен в радиалната артерия — китката трябваше да бъде напълно обездвижена. Челюстите на Кортес бяха широко отворени — в устата му бе втъкнат твърд каучуков конус. Обектът можеше да диша през носа, но не и през устата. Виковете му, когато правеше опити за това, звучаха като вид тананикане, макар и не съвсем.
През повечето време той бе безмълвен като книга.
В предната част на плота Бекър бе струпал своето оборудване, което при разпродажбата в магазина бяха нарекли „домашен развлекателен кът“. Подредбата бе професионална. Мониторите измерваха телесната температура, кръвното налягане, сърдечния пулс и активността на мозъчните вълни. Имаше също и монитор за измерване на нервното напрежение в черепната кутия, но не го бе използвал.
Самата обстановка също бе внимателно премислена. Отне му цяла седмица преди да остане доволен. Повърхностите бяха изтъркани с дезинфектант. Бе инсталирал акустични плочи на тавана и стенни пластмасови плоскости в нежно стриденобяло. Разстла килим в кралскосиньо. След това вкара оборудването. Най-трудно бе с мониторите. Накрая получи това, което търсеше, от Уайтчърч, доставчик на Белвю. За две хилядарки в брой Уайтчърч ги бе доставил втора ръка, като преди това се бе уверил, че са годни…
Въздъхна.
Един от мониторите показваше нещо.
Какво бе то? Трудно идваше на себе си…
Телесна температура осемдесет и четири градуса.
Осемдесет и четири?
Беше твърде ниска. Той погледна часовника. Девет и седем минути…
Отново се бе отнесъл.
Бекър потърка разтревожено врата си. Понякога се унасяше за цял час. Това не се случваше в критични моменти, но все пак; трябваше да се усети, въздишката, когато дойде на себе си. Когато се отнасяше, винаги се връщаше обратно с въздишка…
Той пристъпи към касетофоните, погледна броячите. Бяха леко извън синхрона — единият на петстотин и четири, другият на петстотин и девет. Той ги пренави на двеста и се заслуша.
„… директното дразнение предизвиква само слаба реакция, не повече от един милиметър…“
Собственият му глас, подрезгавял от възбуда. Той изключи първия и включи втория касетофон: „… не повече от един милиметър рефлекс на ириса, последван от незабавно отделяне на…“.
Изключи и втория касетофон. И двата работеха отлично. Два съвсем еднакви „Сони“ с батерии в случай на токов удар — много по-добри от онези, които използваше в университета в Минесота.
Бекър въздъхна, съвзе се и бързо погледна часовника. Страхуваше се, че отново бе изпаднал в унес. Не. Девет и девет минути. Трябваше да разчисти, да се отърве от тялото на Кортес, да обработи цветния филм „Полароид“ във фотоапаратите. А и имаше идеи за вземането на пробите и те трябваше да бъдат записани. Много неща за правене. Но не можеше, поне не точно в този момент. Полицаите не бяха го открили и той се чувстваше… ведър. Експериментът бе добър.
Въздишка.
Погледна часовника. Почувства леките тръпки на страха. Девет и двадесет и пет. Отново се бе унесъл, замръзнал на мястото си. Коленете го боляха от обездвижването. Твърде често се случваше. Имаше нужда от още таблетки. Кокаинът по улиците бе добро, но не съвършеното средство…
После: Зън.
Бекър обърна глава. Натрапчивият звук идваше от един ъгъл на приземния му апартамент. Като звънче, но не напълно. Вместо да звъни, то просто подрънкваше кратко, когато старицата натиснеше бутона.
Зън.
Бекър се намръщи, отиде до интеркома, прочисти гърлото си и натисна бутона:
— Госпожо Лейси?
— Болят ме ръцете. — Гласът й бе пронизителен и дрезгаво неравен. Старост. Тя бе на осемдесет и три, почти глуха и невиждаща с едното око. Мъчеше я артрит и ставаше все по-лошо. — Толкова ме болят ръцете — оплака се тя.
— Ще донеса хапче… след няколко минути — каза Бекър. — Но са останали само три. Ще трябва да изляза отново утре…
— Колко? — попита тя.
— Триста долара…
— Божичко… — Тя като че ли се дръпна.
— Много е трудно да ги намирам тези дни, госпожо Лейси — допълни Бекър. И така бе от десетилетия. Тя знаеше това. Морфинът никога не е бил легален, колкото и дълго да бе живяла. Нито пък нейната марихуана.
Няколко дни след като бе поел задълженията на пожизнен гледач — така се изразяваше старицата, която нямаше нужда от помощ за ходене в тоалетната — той й бе показал статия в „Уолстрийт Джърнъл“ за банкови фалити. Тя я прочете като скимтеше през цялото време. Имаше социална осигуровка, имаше спестявания, някъде около триста и седемдесет хиляди долара. Притежаваше и къща. Ако нещо се провалеше…
Едит Лейси бе наблюдавала стариците по улиците, които бутаха колички за пазаруване по разбития паваж. Те трепереха над дрипите си. Тя каза, че ги познава. Бекър не й повярва. Тя гледаше през прозореца и си съчиняваше истории… „Ето тази, едно време държеше бакалия в Гринуич…“
Бекър й предложи да разпредели сметките си между три или четири независими банки, така че да получи повече сигурност от Федералната корпорация за застрахователни депозити.
— Несигурни времена — премерено й обясни той.
След това тя разговаря за това с единствената си приятелка. Бриджит Ланд, която не харесваше Бекър, счете, че разпределянето на парите между различни банки е добра идея. Тя изяви желание да ги придружи:
— За да се уверя, че всичко е окей — каза Бриджит, като очите й почти неволно се отправиха към Бекър: — Искам да кажа, в банките.
Те успяха да разпределят парите за един ден. Двете старици като квачки нервно бдяха над банковите чекове. Едит Лейси сложи един под блузата си, а Бриджит Ланд закопча друг в джоба си, „за всеки случай“. Те се бяха съсредоточили толкова много над чековете, че не обърнаха внимание на Бекър, който преразгледа молбите на Едит за откриване на нови сметки. Той просто попълни графата „да“ за кандидати, които искаха карти за автоматично теглене. Той събираше пощата всеки следобед. Седмица, след като вложиха парите в банкови сметки, той узна кодовете за автоматично теглене и след още една седмица получи самите карти. Всяка една осигуряваше петстотин долара на ден. През първия месец Бекър почти ежедневно изпразваше сметките, докато получи в брой двадесет хиляди долара.
— Вземи плодове — нареди старата жена.
— Ще спра в Макгуайър — каза той по интеркома.
— Кайсии.
— Добре. — Той понечи да се отдалечи.
— Постарай се да бъдат кайсии…
— Да — озъби се Бекър.
— Не ми донесе последния път…
Той бе внезапно обзет от порива да отиде и я удуши. Не поривът, който го отвеждаше до обектите му, а почти човешкото желание да изкара душата на една обикновена кранта.
— Съжалявам — каза той, чувствайки се унизен, като се стараеше да прикрие внезапния си гняв. — Ще се опитам да намеря хапчетата ти.
Това щеше да й затвори устата.
Бекър се отдалечи от интеркома и в полумрака на апартамента видя тялото на Кортес, обляно в ярката светлина на работната стая. Можеше и това да свърши сега.
Той донесе от кухнята дълго руло черен полиетилен, който се продаваше като помощен материал за бояджии. Разгъна рулото до плота за дисекции, сряза го до необходимата дължина с помощта на скалпел, след това го разви. Освободи тялото от ремъците. Измъкна катетъра от китката, издърпа термометъра. Температурата бе спаднала до седемдесет и девет. Бързо изстиваше.
Трудно е да се справиш с едно тяло и Бекър, знаейки от опит, дори не опита. Той просто отиде до другия край на масата и блъсна. Тялото се претърколи и звучно пльосна върху найлона. Бекър заобиколи масата, уви тялото, подпъхна под него излишното и го овърза с въже за простиране. Направи два допълнителни клупа на кръста, за да ги използва като дръжка. Повлече тялото с усилие през жилището и нагоре по стълбите към укрепения заден вход на сградата. Дори ако не те е грижа дали ще ги увредиш, човешките тела са упорити. А Кортес беше як приживе. Ще трябва да се пренасочи към по-дребни хора…
Задният вход на сградата на Лейси бе прикрит от улицата с навес, предназначен за коли. Той мушна глава през вратата, без да сваля веригата, и огледа навеса. В миналото тук се приютяваха скитници. Нямаше нищо освен непокътнатия фолксваген. Бекър завлече тялото навън и с известно затруднение го намести на пасажерското място. Когато привърши, той пристъпи към бордюра и надникна към улицата. Никой. Върна се отново навътре, затвори вратата и побягна по стълбите.
Бекър си взе душ, обръсна се внимателно, облече се и постави неизменния грим. Процесът бе сложен — тежкият основен грим прикриваше обезобразеното му лице, но трябваше да бъде внимателно и грижливо нюансиран при втриването му в чистата кожа по слепоочията. Това му отне половин час. Тъкмо бе привършил, когато госпожа Лейси звънна отново.
— Какво? — Старата кранта…
— Ръцете ми — проскимтя тя.
— Сега идвам — каза той.
Може би трябваше да я убие, помисли си Бекър. Позволи си да се наслади на удоволствието от представата. Но тогава ще трябва да обяснява нейното отсъствие на Бриджит Ланд. Въпреки че можеше да елиминира Ланд… Но това щеше да доведе до един лабиринт от неразрешими въпроси и опасности. Дали Ланд имаше и други приятели и дали те знаеха, че тя посещава Едит Лейси? Ако Ланд изчезнеше, дали другите щяха да я потърсят?
Опасно бе да я убива… Не, нямаше да убива нито едната от двете. Все още не. Лейси бе идеалното прикритие, а Ланд, досега, бе само незначително неудобство. Мислейки за тях, Бекър взе шишенце с хапчета от бюрото си, изтърси едно в дланта си, отиде до стълбището, перна с ръка електрическия ключ и се заизкачва.
Стълбите водеха до задната част на първия етаж, после се извиваха нагоре към втория и третия. Първият етаж навремето е бил склад за доставки на водопроводни части и бе празен от години. През деня там се процеждаше мъждива светлина от улицата. Нощем прозорците с решетки представляваха тъмни плоскости от двете страни на външната врата.
Старата жена се бе свила на втория етаж, където живееше с двете си котки след смъртта на съпруга си. Вторият етаж разнасяше зловоние навсякъде — готвени моркови, опиати, котешки изпражнения. Бекър мразеше котките. Те знаеха какъв е той и го наблюдаваха. Очите им присвяткаха в мрака, докато старата жена се свиваше пред телевизора, овързана в боядисания си шал.
Третият етаж навремето е бил обитаван, когато съпругът на госпожа Лейси е бил жив. Но сега и той, като първия, бе празен.
Бекър се изкачи на втория етаж, около него се усука миризмата на моркови и марихуана.
— Госпожо Лейси?
— Тук съм. — Тя бе дребна жена с дебели очила, които уголемяваха воднистите й сини очи. Косата й, сива и сплъстена, бе увиснала около лицето й. Имаше малък чип нос и тънки закръглени устни. Бе се увила с домашен халат. Имаше четири такива, ватирани, в различни пастелни тонове. Чакаше в големия стол във всекидневната, с лице обърнато към телевизора.
Бекър отиде в кухнята, напълни чаша с вода и й поднесе хапчето. Изпод стола изскочи котка и се скри в съседната стая, като гледаше назад към Бекър с жесток поглед.
— Това ще помогне. Ще донеса повече утре.
— Благодаря. — Тя пое хапчето и лакомо изпи чашата.
— Тук ли са лулата и запалката ти?
— Да.
— Имаш ли достатъчно от твоя чай?
— Да, покорно ти благодаря. — Тя се изкиска. Бе излиняла от бохемския живот на четиридесетте, но все още вземаше своя чай.
— Излизам за малко — каза той.
— Пази се, опасно е толкова късно…
Бекър я остави в нейния стол, спусна се обратно по стълбите и внимателно огледа отново навеса. Никой.
Предната част на сградата на Лейси гледаше към Грийн Стрийт. Съседните блокове стигаха до Мърсър, но сградата запълваше само половината пространство. Задната част, обрасла в бурени и саморасла смрадлика, бе обградена с десетфутова желязна ограда. Преди пристигането на Бекър скитници и вандали бяха нахлули и строшили ключалката на вратата. След като купи фолксвагена, Бекър закърпи оградата и постави дълга усукана бодлива тел на върха.
Сега той изкара на заден ход фолксвагена, зави до оградата, изскочи навън, отвори портата, премина, спря и отново я заключи.
Ню Йорк, помисли си Бекър.
„Багълс и Локс“. Бодлива тел и заключалки.
Изкикоти се на глас.
— Вратата — обади се Дебелият. Той стоеше до прозореца, на рамото си бе закрепил М-15.
На улицата долу подобно бръмбар бе изжужал стар модел фолксваген. Дебелият, гледайки през визьора, го пренебрегна. Някакъв мъж излезе навън от ресторанта и поспря.
Имаше светла коса, леко разрошена, и очила със златни рамки. Тесни рамене. Усмихваше се, устните му се движеха, говореше сам на себе си. Беше облечен в синя риза с къси ръкави и джинси, които му бяха доста дълги. Побутваше с показалец очилата си.
— Да — изръмжа Дебелият като сви пръст около спусъка.
— Не — обади се Слабият и пристъпи към прозореца. Но червената светлинка светна върху гърдите на мишената. Може да е минал миг на колебание, може би не. Изстрелът бе оглушителен, блясъкът от дулото — по-ярък, отколкото бе очаквал Слабият. Жертвата като че ли отскочи назад и след това се впусна в криволичещ танц. Слабият бе гледал филм за Хитлер, който играеше джига след падането на Франция. Мъжът на улицата за миг или два приличаше на него, като че ли танцуваше джига. Гръмотевиците затрещяха, шест изстрела, осем, дванадесет, отсечени, на равни интервали. Отблясъците осветяваха лицата им.
След изразходването на половината пълнител, Дебелият натисна бутона за превключване и изпразни останалите куршуми без прекъсване. Мишената вече бе просната върху тротоара и куршумите плющяха около главата й като оловен дъжд.
Слабият стоеше безмълвно до прозореца.
— Тръгвай — каза Дебелият. Той хвърли пушката на пода. — Ръцете.
С притиснати към лицата си ръце в ръкавици, те пресякоха фоайето към задната част на сградата, пробягаха стъпалата, през друго фоайе и после изскочиха от страничната врата на алеята. Алеята ги извеждаше от мястото на стрелбата.
— Не бягай — нареди Дебелият, когато излязоха на улицата.
— Внимавам — отвърна Слабият.
Един фолксваген зави покрай тях като ги улови в светлините си, бледите им лица бяха подобни на улични лампи в нощта. Беше същата кола, която бе минала покрай ресторанта миг преди компютърният маниак да излезе навън на тротоара…
С проснатото до себе си тяло Бекър бе напрегнат, не на себе си. Внимаваше за полицейски коли, за всичко, което се движеше наоколо. До него лежеше малък пистолет с две цеви — 38-специал, но ако се наложеше да го използва, сигурно с него ще бъде свършено.
Но дотук, добре.
Улиците на Сохо бяха пусти през нощта. Като излезеше от района, нещата щяха да се усложнят. Не искаше да минава покрай голяма кола, цистерна или камион. Не искаше шофьорът да погледне надолу към фолксвагена, въпреки че едва ли щеше да види нещо особено. Тялото, увито в черния найлон, приличаше на какавида, на пашкул. Какво можеш да очакваш от един „бръмбар“.
Бекър за малко не се изсмя. Не съвсем — бе твърде луд, за да има истинско чувство за хумор. Вместо това каза:
— Майната му.
Търсеше стена или неохранявана сграда с ниша в стената. Място, където никой няма да наднича и да го види как разтоварва тялото. Не бе мислил много за изхвърлянето на трупа, а трябваше. Трябваше да намери някое място, нещо, което нямаше да насочи вниманието към неговото жилище. Трябваше да изчисли оптималното разстояние — достатъчно далеч, за да не насочва към Сохо, но не чак толкова, че да рискува самото пренасяне.
Отмина покрай Манхатън Кабалеро, ресторант на Вилидж със светещи марки бира на малките зарешетени прозорци. Една врата се отвори и той видя строен мъж, който за миг бе осветен от светлината отвътре. Зад него се виждаше автомат за цигари.
Изстрелите прозвучаха като пукот. Все едно че жена разкъсваше плат. Бекър погледна в огледалото, видя проблясъците. Той бе воювал във Виетнам — бе чувал този шум от разстояние, този цвилещ пукот. Бе виждал такива проблясъци. Мъжът се сгромоляса върху тротоара. Куршумите го разкъсваха.
— Шибани копелета — с оголени зъби и широко отворена уста Бекър изкрещя тези думи. Той беше невинен, нямаше нищо общо със станалото, а можеше да го хванат, и то веднага. Почти обезумял от паника, като се страхуваше, че съседите ще запишат номерата на всички видени коли, Бекър натисна педала за газта и се втурна към края на дългата пресечка. Изстрелите продължиха само три или четири секунди. Минаха още пет, преди той да успее да завие в еднопосочна улица и да се скрие от погледите. Адреналинът му се покачи, познатата паника от полицията. А отпред на улицата просветнаха жълти светлини.
Какво?
Паниката го завладя изцяло. Той скочи върху спирачката, пренебрегвайки амбреажа и фолксвагенът спря. Трупът прошумоля в найлоновото си облекло и се наклони към него. Той го блъсна обратно с едната си ръка, като се бореше с буцата в гърлото си, опитваше се да диша, да вкара малко въздух, и удари силно върху педала за газта. Осъзнавайки накрая какво се е случило, той отпусна амбреажа и отново превъртя ключа, стартира и премина на втора предавка.
Той тласна колата наляво, все още заслепен и замаян, преди да осъзнае, че жълтите светлини са предупреждение за ремонт на пътя. Нямаше причина да завива, но вече го бе направил. Продължи да засилва скоростта. Към края на пресечката на алеята се появиха две фигури. Предните му светлини ги обляха и той видя как те вдигнаха ръце. Закриха лицата си, но миг преди това той ясно ги видя, като че ли пред него изпъкна лика на луната.
Бекър зави и продължи.
Бяха ли видели номера му? Нямаше как да разбере. Той надникна в огледалото за обратно виждане, но мракът ги беше погълнал. Всичко беше наред. Той се опита да сподави страха. Задният номер бе стар и замърсен.
Но тези изстрели…
Трябваше да размисли. Господи, нуждаеше се от помощ. Опипа за кибрит. Не, не биваше. Нужна му беше скорост. Най-високата, за да може да мисли.
Сирени.
Някъде зад него. Не беше съвсем сигурен къде се намира, зави наляво, отдалечи се и приближи до някакво голямо кръстовище. Вдигна поглед към уличните знаци. Бродуей. Какъв беше другият? Придвижи се още няколко фута. Бликър. Добре. Чудесно. Право напред, покрай Бликър. Трябваше да изхвърли тялото. Тъмна пресечка, тъмночервена сграда с ниши, но нямаше къде да спре. Още петдесет фута… тук.
Той спря до тротоара, изскочи навън и се огледа. Никой. Дочу как някой говори високо, но му звучеше като пиян. Заобиколи колата, измъкна тялото навън и го захвърли в един вход. Погледна нагоре — таванът на дълбокото стълбище бе декориран със сложни плетеници от бяла теракота. Фигурите обсебиха ума му, завлякоха го в криволичещ лабиринт…
Още една сирена, която го върна в настоящето. Беше някъде надолу по Бликър, но не се виждаха светлини. Той се втурна обратно към колата, потеше се, намъкна се вътре и погледна назад към входа и тленните останки на Луис Кортес. Не толкова отблизо тялото приличаше на спящ върху тротоара скитник. А в околността имаше стотици скитници.
Той пое риска да погледне за последен път към теракотата, почувства притеглянето, с усилие откъсна очи и затръшна вратата. Прегърби се над кормилото и се отправи към къщи.
Дебелият вдигна слушалката на уличния автомат и набра надраскан върху парче хартия номер. Остави го да иззвъни два пъти, затвори, изчака няколко секунди, набра отново, две иззвънявания и пак окачи слушалката.
Слабият чакаше безмълвно в колата.
— Всичко ще е наред — каза Дебелият.
След много дълга пауза Слабият се обади:
— Не, няма да е.
— Няма проблеми — каза големият мъж. — Ти постъпи добре.
Когато Бекър пристигна в сградата на Лейси, той паркира колата, слезе в приземието, свлече дрехите си, изтърка лицето си и облече домашни дрехи. Мислеше за убийството, на което бе станал свидетел. Ню Йорк бе опасно място — властите наистина трябваше да направят нещо по този въпрос… Трябваше да почисти театъра на действието. Десет минути работи с гъба, хартиени салфетки и универсален почистващ препарат. Когато привърши, той уви всички отпадъци и ги хвърли в боклука. Спомни си за кръвта, точно когато възнамеряваше да угаси осветлението. Той вдигна колбата и я изсипа в мивката, кръвта бе пурпурна и гъста като антифриз.
Отново посегна към електрическия ключ и видя четири тънички ивици кожа върху съда с упоително. Разбира се, че ги бе сложил там, удобно място за момента.
Той ги повдигна. Сбръчкани, с дълги лъскави клепки, те приличаха на непознат разред паякообразни, на странни половинчати паяци. Те бяха, разбира се, нещо много по-невзрачно — клепачите на Кортес. Той се взря в тях както ги държеше върху дланта си. Никога не ги беше виждал в този им вид, толкова самостоятелно, толкова обезглавени.
Ха. Още един. Още един виц. Той погледна към шкафа от неръждаема стомана, изсмя се като се хвана за корема и посочи с пръст към отражението си. Обезглавени.
Върна се към тях, към клепачите. Пленително.
4
Лукас лежеше върху покрива на къщата си. Плочите приятно затопляха плещите му, очите му бяха затворени, макар че не бе заспал напълно. Той бе направил цялостно покритие от зелени порести плоскости и не мислеше да слага нищо друго. Лекият бриз рошеше тънките косъмчета на ръцете му. Влажният въздух бе натежал от очакване и сиво-розовите предвестници на бурята се стрелваха на запад.
Със затворени очи, Лукас чуваше трополенето върху паважа на бягащите за здраве след работа, громола на ролковите кънки, радиоапаратите на преминаващите коли. Ако отвореше очи и погледнеше право нагоре, щеше да види орел, който стремглаво се носеше над топлите води и речните скали. Ако погледнеше надолу, виждаше Мисисипи, отвъд улицата и под скалите, която се къдреше на слънчевата светлина подобно дебела кафява змия. Доматеночервена шамандура подскачаше в калната вода и насочваше плавателните съдове към шлюза Форд.
Всичко бе чудесно, като че ли завинаги, тук горе на покрива.
Когато таксито отби по алеята, той се замисли върху факта, вместо да погледне кой е. Никой от познатите му нямаше навика да се отбива неочаквано. Животът му бе стигнал дотук — никакви изненади.
Вратата на колата се затръшна и нейните високи токчета накъсаха паважа.
Лили.
Името й изпука в главата му.
Може би заради походката й. Като на ченге може би, или просто като на нюйоркчанка. Като някой, който познаваше кучешките изпражнения и нащърбените тротоари, който внимаваше къде стъпва. Той лежеше неподвижен, със затворени очи.
— Какво правиш там горе? — Гласът й бе точно такъв, какъвто го помнеше, дълбок за жена, с грижливо прикрит бруклински акцент.
— Правя ремонт на собствеността си. — По лицето му се прокрадна усмивка.
— Как пък не — каза тя. — Като че ли си заспал.
— Почивка между приливи на яростна дейност — каза Лукас. Той седна, отвори очи и погледна надолу към нея. Помисли си, че е загубила някой друг килограм. Лицето й бе по-тясно, по-кокалесто. А и бе отрязала косата си — преди се спускаше до раменете. Сега бе къса, не пънк, но все пак асиметрична — косата над ушите й бе почти обръсната. Странно сексапилно.
Косата й бе променена, но не и усмивката — зъбите й блестяха като перли на мургавата кожа.
— Страхотна си — обади се той.
— Не започвай пак, Лукас. До ушите съм затънала в мръсотии — отговори тя. Но се усмихна и един от предните й резци леко докосна долната й устна. Сърцето му подскочи. — Това е служебно посещение.
— М-м-м. — Бекър. Вестниците гъмжаха с него. Шест трупа. Тела без клепачи. Разрязани — по различен начин, без да бъдат осакатени. Бекър бе професионалист, както прилягаше на дипломиран патолог. А и пишеше доклади за убийствата, странни, изкривени, почти научни, несвързани размишления за умиращите и техните предсмъртни преживявания. Доклади, които изпращаше на научни списания. — Ти ли водиш случая?
— Не, но съм… замесена. — Тя се взираше нагоре към него с онази комична безпомощност, с която хората на земята се обръщат към стоящите на покрива. — Удължи ми се врата. Слез долу.
— Кой ще ми направи ремонта? — подразни я той.
— Майната му на ремонта.
Той се позабави, докато слизаше по стълбите, подвижната стълба, полагайки специални усилия. Преди пет години щях да побягна надолу… по дяволите, преди три години… остарявам. Наближавам четиридесет и пет. Петдесетте са още под хоризонта, но мога да видя сянката им…
Правеше упражнения за разтягане, ежедневни кросове, удряше боксовата круша до болка. Работеше с уредите „Наутилус“ три пъти в седмицата в „Атлетик клъб“ и се опитваше да плува през нощите, когато не тренираше с тях. Четиридесет и четири, на прага на четиридесет и пет. Сиви кичури в косата, а вертикалните линии между очите не изчезваха на сутринта.
Отбеляза и двете изминали години при Лили. Тя изглеждаше по-жилава, като че ли бе преминала през тежки времена. А и бе по-уязвима, с тревожни очи.
— Да влезем вътре — каза той, като се наведе за целувка по бузата. Не трябваше да се навежда много, Лили бе висока почти колкото него. „Шанел №5“, като далечен полъх на полски цветя. Хвана я за ръката. — Господи, изглеждаш добре. Миришеш добре. Защо не се обади?
— А ти?
— Да, да… — Той я поведе през входната врата към кухнята. Кухнята бе опожарена при една престрелка преди две години, случай, който бе водил заедно с Лили. Той я бе пребоядисал и сменил подовата настилка.
— Отслабнала си — каза той като влизаха, търсейки слепешката нещо лично.
— Дванадесет паунда, от тази сутрин — каза тя. Пусна чантата си върху кухненския плот и се огледа: — Хубаво е — издърпа висок стол и седна. — Гладна съм до смърт.
— Имам две студени бири. — Той пъхна глава в хладилника. — И можем да си поделим един сандвич с печено говеждо, с акцент върху зеленчуците, без майонеза.
— Само секунда — каза Лили като махна с ръка.
Той затвори вратата на хладилника и се облегна на него, докато тя изваждаше от чантата си малко кафяво тефтерче. Извърши серия от бързи изчисления, мърдайки устните си.
— Храната в самолета не може да е достатъчна — каза по-скоро на себе си Лили.
— Наистина — съгласи се той.
— Светло пиво ли е това?
— Не… но, по дяволите, имаме повод.
— Правилно. — Тя много сериозно отбеляза калориите в кафявото тефтерче.
Лукас овладя смеха си.
— Ти се опитваш да останеш сериозен — отбеляза тя като вдигна внезапно глава и го улови. Носеше златни халки на ушите си и когато накланяше глава настрани, златото милваше маслинената й кожа като пърхане на пеперуда.
— И успях — отвърна той. Опита се да се ухили, но дишането му бе затруднено. Звънтящата обица бе хипнотична, като аксесоар на магическо шоу.
— Боже, мразя хората с добър метаболизъм. — Тя се върна обратно към тефтерчето си, без да забелязва проблемите му с дишането. Може би.
— Това са глупости, извиненията за бързия метаболизъм — каза Лукас. — Прочетох го в „Таймс“.
— Още един симптом на упадъка, „Таймс“ отпечатва очевидни глупости — отбеляза Лили. Тя пъхна тефтерчето обратно в чантата, отмести я настрани и кръстоса крака. Сключи ръце върху коленете си. — Добре, една бира и половин сандвич.
Хранеха се на плота, с лице един към друг, като разговаряха за незначителни неща, опипвайки почвата. Лукас бе напуснал полицията и му липсваше действието. Лили се бе издигнала, бе изоставила улицата и се занимаваше с политическа дейност за един заместник-председател на комисия.
— Как е Дженифър? А Сара?
Лукас поклати глава като довършваше сандвича си.
— Джен и аз — всичко приключи. Опитахме, но нищо не стана. Тя се среща с един от участъка. Вероятно ще се оженят.
— Той става ли?
— Да речем, да — отвърна Лукас.
Но казвайки това, той съвсем несъзнателно направи отрицателен жест.
Лили отбеляза това:
— Какво, мислиш, че е задник?
— По дяволите, не. Не съвсем. — Лукас приключи със своята половина от сандвича, отиде до мивката, пръсна на дланта си миещ препарат „Айвъри“, пусна водата и изми остатъците от зехтина. Ръцете му бяха големи и квадратни, ръце на боксьор. — А и той харесва Сара. Има свое дете, около седем месеца по-голямо от нея. Разбират се…
— Като семейство — промълви Лили. Лукас бързо се обърна и изтръска водата от ръцете си. Тя побърза да каже: — Съжалявам.
— Е, на кого му пука. — Лукас се върна до хладилника и извади още една бутилка „Лайненкугел“. Махна капачката. — В действителност, чувствам се доста добре. Приключих с това. Натрупах малко пари и обикалям наоколо. Изучавам света. Преди две седмици бях в Литъл Бигхорн. Направо ме изпълни. Можеш да застанеш на Кастърс стоун и да видиш цялата шибана борба…
— Така ли?
Той броеше минутите и чакаше да му каже защо е дошла. Но тя бе по-добра от него в изчакването и накрая той не издържа:
— Защо си тук?
Тя облиза парченце печено говеждо от ъгълчето на устата си. Дългият й език се справи съвършено.
— Искам да дойдеш в Ню Йорк.
— Заради Бекър? — скептично попита той. — Лайняна работа. Вашите момчета могат да се справят с Бекър. А ако бях ченге в Ню Йорк, щях да се вбеся от намесата на някой външен. Някой от малко провинциално градче.
Тя кимна:
— Да, можем да се справим с Бекър. При нас има хора, които разправят наляво и надясно, че ще го хванем за една седмица, за десет дни… Минаха шест седмици, Лукас. Ще го хванем, но нещата стават отвратителни.
— Все пак…
— Ние искаме да парираш медиите. Ти си добър в това, в даването на интервюта. Искаме да им обясниш, че правим всичко възможно, че дори сме вкарали човека, който го е хванал първия път. Искаме да подчертаем, че дърпаме всички конци. Нашите момчета ще разберат това, ще го оценят, ще знаят, че се стараем да охладим обстановката.
— Това ли е? Трик на връзки с обществеността? — Той направи гримаса, клатейки глава. Не изпитваше желание да разговаря с репортери. Искаше да хване някого за гърлото…
— Не, не. Ти ще работиш по случая. — Тя привърши сандвича и протегна ръце като разпери пръстите си. Търсеше салфетка. Той й подаде. — Ще бъдеш на улицата, заедно с всички останали. И с висши пълномощия. Аз наистина ценя твоите способности.
Лукас долови нещо в гласа й.
— Но?
— Но… ако оставим всичко това, има и нещо друго.
Той се засмя:
— Трето ниво? Нивото на Лили Ротенбърг? Какво правиш?
— Работата е в това, че имаме много сериозни проблеми. Още по-големи от Бекър, ако можеш да си го представиш. — Тя се поколеба, търсейки очите му. Бе напрегната. След това сви на топка салфетката и преди да продължи, я хвърли от седнало положение в кошчето. — Това не бива да излезе наяве.
Той безмълвно и с раздразнение отхвърли коментара като досадна мушица.
Тя кимна, свлече се от високия стол и бързо обходи кухнята. Взе една порцеланова чашка за кафе, повъртя я в ръцете си и я остави обратно.
— Изправени сме пред тринадесет убийства — промълви накрая Лили. — Не е Бекър. Извършил ги е някой друг. Всичките са… право в целта. Вероятно. За тринадесетте сме сигурни, но мислим, че има още — близо четиридесет. Десетината бяха непоправими задници. Двама от тях бяха наистина важни клечки — прекупвач за картела Кали и издигнал се мафиот. Останалите осем бяха разни дребни риби.
— А номер единадесет?
— Адвокат. Защитник на криминално проявени, представляваше големи наркопласьори. Беше професионалист. Върна на улицата много хора, на които мястото не беше там. Повечето обаче считаха, че е принципен.
— Трудно е да бъдеш такъв, при тази професия — обади се Лукас.
— Но ние считаме, че е бил. Разследването не е разкрило нищо, което да промени мнението ни. Разровихме банковите му сметки, работейки съвместно със служителите на Международната статистическа служба по доходите и данъчните. Нямаше и едно проклето нещо. В действителност няма смисъл той да бъде корумпиран — разполагал е с толкова много пари, че подкупът се обезсмисля. Три милиона долара са били символ на лоша година.
— Разбирам. Кой беше дванадесетият?
— Номер дванадесет беше професионален чернокож… говорител. Обществен деятел, голяма уста, лидер на простолюдието, можеш да го наречеш всякак. Но той не беше подкупен. Бе просто познатият политик, който се опитваше да изкачи препятствието. Беше застрелян в една отбивка, предполага се, от двама гангстери. Но всичко бе много изпитано за бандити — добри оръжия, открадната кола.
— Тринадесет?
— Беше ченге.
— Подкупно?
— Праволинейно. Разследваше възможността за група измамници в полицията, в разузнаването, системно избиваща хора.
Настъпи тишина, докато Лукас асимилира казаното.
— Кучи синове. Със сигурност са убили тринадесет души, а вероятно и четиридесет?
— Ченгето, което беше убито — името му е Уолтър Пети — заяви, че със сигурност са дванадесет. Той бе тринадесетият. Обмисляме. Той каза, че може да има и още тридесет или четиридесет души.
— Господи. — Лукас се извърна, като подръпваше устната си и се взираше с празен поглед в микровълновата печка. — Четиридесет? Би трябвало да ги разкриете…
— Не непременно — каза Лили, като разтърси главата си. Късата коса се спусна и перна ушите й подобно телевизионна реклама. Той улови това и потисна една усмивка. Това беше бизнес, както бе казала тя. — И още нещо, те бяха убити за един много продължителен период. Пет години. А и повечето от тях умряха, както можеше да се очаква, като знаеш досиетата им. С изключение на факта, че бе много по-ефикасно. Това е, което забелязваш, като разбереш модела — неговата ефикасност. Бум-бум и те са мъртви. Никога наблизо няма ченгета, само един-два пъти те фактически са били подмамвани. Никога няма и добри свидетели. Изходите са предварително планирани. Няма случайни жертви, няма нищо.
— Тоест, има един модел на дребни риби, убивани от едри снайперисти — коментира Лукас.
— Точно така. Като този, който сама срещнах преди години, тъкмо като напусках улицата. Арвин Дейвис. — Тя вдигна очи към тавана и навлажни устните си, спомняйки си случая. — Бе на четиридесет и две, когато беше убит. Наркотрафикант, пияница. Скандалджия. Имаше двадесет предварителни обвинения от дванадесетгодишна възраст и бе задържан за едно или друго още двадесет пъти. Все дребни нарушения. Улични измами, джебчийство, кражби на коли, разрухи, обсебване. Смъркаше „райски газ“ и биеше жертвите си. Извърши убийство преди пет-шест години, но не можахме да намерим доказателства. Прекара двадесет години вътре, и пак не му стигнаха… Последният път, когато излезе, извърши две нападения и някой го е изправил до стената. Два изстрела в сърцето и един в главата. Последният изстрел е бил, когато вече е бил паднал, изстрел на славата. Убиецът се измъкна — каза тя, като подскочи отново на високия стол до барплота срещу него.
— Професионалист — коментира Лукас.
— Да. А нямаше причина някой професионалист да преследва Арвин Дейвис. Той бе дребна риба, гърмян заек. Но който го е убил, наистина е освободил улиците от един задник. Около четиридесет-петдесет престъпления на година.
— Всички удари ли са като този?
— Да. Искам да кажа, че методите са различни, но всички са хладнокръвни, ефикасни и обмислени.
Лукас кимна, като изпитателно я гледаше:
— Всичко това бе много образователно за мен, но къде е моето място?
Тя погледна право в него, изучавайки го.
— Един-двама от разузнаването разпознаха модела. Това ги стресна. Всички жертви, или както и да ги наречеш, са с натежали досиета. Като папките с обвинения срещу тях. След като направиха доклада, бе избрана група от шестима висши служители да ги наблюдава. Накрая бе въведен Пети, за да върши черната работа.
— Той е бил като прогонена мушица, или как ги наричате там? — намеси се Лукас.
Тя разтърси глава:
— Той бе човек от първа линия през повечето време, а по-късно стана компютърен специалист. Официално бе назначен за помощник-детектив. В този случай той докладваше направо на работната група под прякото ръководство на моя шеф, Джон О’Дел. Джон е председател на работната група.
— Тоест нямало е минали вражди, които да са оставили някаква злоба — каза Лукас.
— Не. И точно преди да го застрелят, имаше един странен пробив в случая… — Лили постави ръка върху темето на главата си, като че ли сама се потупваше, странен израз на обмисляне. — Чернокожият, който бе убит, голямата уста, се казваше Уейтс. Делото е още открито, все още има хора, които ровят по него. Като рутинна работа, Уолт приемаше всички доклади от текущите случаи. Той откри доклад, в който предполагаем свидетел на убийството на Уейтс твърдеше, че един от снайперистите е ченге. Името на свидетеля бе Корнел, фамилията вероятно Рийд. Проблемът е, че когато Уолт го потърси, Корнел Рийд бе изчезнал. Може би напуснал града. Но Уолт го открил по някакъв начин. Той се опитал да се свърже с нас, дошъл в офиса и когато не ни открил, е оставил съобщение. В него се казваше, че знае къде е отишъл Рийд.
— Къде?
— Не ни е известно. Уолт бе убит същата нощ.
— Господи, някой е чул съобщението?
— Не е възможно, то беше кодирано — каза Лили. — А стрелбата бе твърде добре обмислена. Планирали са я от дълго време. Ако откриването на свидетеля има нещо общо, това ги е накарало да продължат стрелбата.
— Хм. А какво има в докладите на Пети? Някакви бележки?
— Нищо в офиса му. Но той и не държеше нищо там, заради сигурността. Той работеше най-вече навън, не в апартамента си. И още нещо — някой бе ходил там преди нас. Всичките му компютърни дискети бяха изчезнали, а вътрешният диск, хард дискът, нали, бе изтрит по някакъв начин. Не зная как се прави, но нищо не можеше да се възстанови.
— Още един компютърен чудак?
— Не. Каквото и да са направили, не е било прищявка. Явно две къси команди са се справили с това. Нещо като реформатиране с известие? Логично ли е?
— Да, да. Пети трябва да е говорил с някого. Трудно е за вярване, че точно когато е направил разкритието, по съвпадение е бил застрелян същата нощ… На кой би могъл да каже за свидетеля? — попита Лукас.
— Не знаем. Това, което знаем със сигурност е, че е дошъл в офиса часове след това и ни е търсил. Аз и О’Дел прекарваме много време на път, обикаляме, потушаваме политически пожари. Разговаряхме с хора по един от проектите същата нощ. Уолт не се е обадил в колата — шофьорът беше вътре, нямаше обаждания. Проблемът е, че когато е отишъл в офиса, той може да се е сблъскал с някого от работната група, там — във фоайето. Не би говорил с никой друг, не и на тази тема.
— Тоест, той случайно попада на друг член на работната група и този човек пропява?
Лили се смръщи:
— Стрелбата бе твърде бърза за едно обикновено пропяване. Който и да осведомява тази дяволска група, го прави директно. По телефона. С други думи, който е пропял, познава убийците. Може дори да ги управлява.
— Кучи син. Но след като знаеш, че е един от шестимата от работната група…
Лили поклати глава с усмивка:
— Никога не става толкова лесно. Още повече, всеки от тези шестимата докладва на някого, така е. И всеки от тях има помощници, а някои от тях знаят с какво се занимава групата.
— Не звучи съвсем секретно — обади се Лукас.
— Може би петнадесет души знаят подробно, а двадесет и пет са запознати с проблема — каза Лили. — Това е сравнително секретно… но сам виждаш докъде стигаме. Ако някой от работната група е информирал убийците, той е в състояние да знае всичко. Така че ние сме парализирани. Работната група определи нов следовател, един неназначен капитан, но той нищо не прави. Работата му е да ни прикрива задниците, в случай че нещо се пропука. Нали знаеш, да можем да казваме, че текущият случай е под разследването на действащ офицер.
— И искате аз да се задълбая в това — заключи Лукас.
Лили кимна:
— Обсъдихме това с шефа ми. Искаме работата да се свърши извън правилата. Никой няма да знае освен нас двамата. Това е единственият начин. А предвид Бекър, ти си най-добрият избор. Проклетите медии са полудели по Бекър, разбира се, телевизията, „Поуст“ и „Нюз“ — Доктор Смърт и тем подобни. Не можеш да хванеш такси и да не чуеш радиошоу за него. Така че ние те вмъкваме — човекът, който го хвана. Като консултант. Но междувременно ще те приближим до двама души, които Уолт разследваше.
— Хм. — Лукас седна и потъна в мисли за дълго. После вдигна очи: — Този мъж, който е бил застрелян, ти го наричаш Уолт, като че ли… той не е просто още един. Има ли нещо, което трябва да знам?
Тя погледна към лицето му, отбягвайки очите му — изражението й внезапно стана пусто, като че ли виждаше лицето на някой друг.
— Уолт бе най-старият ми приятел.
И тя му разказа за съня си…
Сънят започна в нощта, когато убиха Пети. В началото не бе видението, а мирисът, дъхът на озон, като че ли някъде ставаше късо съединение. Тогава тя се видя залутана в лабиринт, но все по-ясно изпъкваше образът й върху мраморна пейка от тия, които има из гробищата, а кървящото наранено тяло на Пети бе проснато в скута й. Една Пиета. Тя не правеше нищо, просто седеше там и се взираше в лицето му. В съня образът се стесняваше и фокусираше върху лицето, като че ли камерата се плъзгаше напред и в последния момент обхващаше не умиротворението пред Бога, а лице, набраздено от грубите белези на куршуми, жълти кътници — лепкави от засъхващата кръв…
Едно нелепо видение, което идваше нощ след нощ.
Но то не отговаряше на действителността в нощта, когато Пети бе убит.
Обадила се бе седемдесет и една годишната майка на Пети, разговорът бе объркан и несвързан. Единственото й дете бе убито, каза тя, гласът й бе едно древно стенание. Уолт бе мъртъв, мъртъв… Лили можеше да види мислено лицето на старата жена, тясното посивяло лице, наведено над черния телефон, тресящото се тяло, гърчовете, изсушената ръка, държаща носна кърпичка, покривчицата върху телевизора зад нея, Свещеното сърце на стената. Лили можеше дори да подуши мириса на зеле и тесто за хляб…
Старата жена каза, че Лили трябва да отиде в Белвю да идентифицира Уолтър. Има ли там полицай, попита Лили. Да, тук е заедно с отец Гомес. А и кметът бе на път.
Лили разговаря с ченгето. Погрижете се за Глория Пети, каза тя, съпруга на ченге, майка на ченге. Последната оцеляла от семейството. После, разтреперана от страх и скръб, бе отишла в Белвю.
Нямаше Пиета в Белвю.
Само едно тяло, восъчно, безжизнено, проснато върху пропито с кръв платнище, разранено от транспортирането. Трупът бе обвит с дебели слоеве найлон, като че ли пренасяха говеждо. Тя отбеляза професионално, че един от куршумите бе отнесъл бузата на Пети, разкривайки кътниците му, едно предварително въведение към оголения череп, зловеща останка от щастливата наивна усмивка на Пети. Усмивка, проблясваща всеки път, щом я видеше, щастлив от присъствието й.
Тя си спомни един ден от детството им в Бруклин, когато двамата бяха седем или осемгодишни. Късна есен, синьо небе, свежа хладина, намек за Деня на Вси светии. На уличката имаше кленови дървета с червеникави листа. Тя не беше на училище, заради някаква настинка и майка й бе разрешила да излезе на верандата след обеда.
Ето го и Уолтър, бягащ надолу по улицата, размахвайки над главата си някаква хартия. Радостта извираше от очите му. Нейният тест по правопис от предния ден. Отличен резултат. Обичайно нещо за Лили, но Уолтър бе толкова благородно доволен заради нея, тази усмивка, тази младежка руса коса, пригладена с вазелин…
И ето краят — окървавените зъби.
— Това е Уолтър Пети — каза тя на един уморен медицински служител.
Отново вкъщи, тя се преоблече, подготвяйки се да срещне майката на Пети. Мислите й се върнаха към училищния годишник. Тя влезе във всекидневната, издърпа една кутия от вградения гардероб и намери три от тях. И неговата снимка като по-голям — косата му никога не бе съвсем наред, лицето му бе твърде изпито, усмивката му — леко озадачена.
Лили избухна в ридания. Спазмите бяха неконтролируеми, не бе изпитвала това преди — бушуваща буря, която завърши с глуха изнемога. Уморено тя приключи с облеклото си и се отправи към вратата.
И усети мириса — Пети в моргата, вонята на кръв и труп се блъсна в носа й. Тя се втурна назад към банята, изми лицето и ръцете си, отново и отново.
Рано на следващата сутрин, след среднощната интерлюдия с Глория Пети, когато се бореше за час-два сън, тя сънува и видя себе си на мраморната пейка. Уолтър Пети бе проснат на скута й, прекършен, разкъсан, с кървави зъби, оголени от едната страна…
Пети си бе отишъл.
— Господи — Лукас втренчено я гледаше. — Не знаех, че си имала…
— Какво? — Тя опита да се усмихне. — Точно такава дълбочина?
— Точно такова старо приятелство. Ти знаеш за мен и Ели Крюгер…
— Монахинята, да. Какво ще направиш, ако някой я убие? — запита Лили.
— Ще го открия, който и да е той, и ще го убия — тихо промълви Лукас.
— Да — кимна Лили, като гледаше право в него. — Точно това искам и аз.
Късното следобедно слънце бе станало червено, после — начумерено оранжево. Натежалият въздух, придружен от далечно боботене, предизвести границата на бурята, която Лукас бе видял от покрива. Когато зърна Лили, седнал горе, Лукас бе казал: „Страхотна си“. Тя бе охладила чувството за близост с едно бързо: „Не започвай пак, Дейвънпорт“. Но между тях остана едно прикрито напрежение, което сега отново изскочи на повърхността, следващо ги, когато напуснаха кухнята и влязоха във всекидневната.
Лили се настани на една кушетка, с прибрани нозе, зарови из чантата си, намери някакви хапчета, изтръска две върху дланта си и ги подхвърли в устата си.
— Променил си обстановката — каза тя, като се оглеждаше наоколо.
— След Шадоу Лав мястото бе почти опустошено — каза Лукас. Той се отпусна върху една кожена облегалка и се наведе към нея: — Някои от жиците бяха унищожени, а се нуждаех и от нов под. Пластично оръжие. Той стреляше с проклетата М-15, голяма бъркотия.
Лили извърна глава:
— Това са използвали и при Уолт. М-15. Цял пълнител — изпразнили са цял пълнител в него. Части от тялото му бяха открити по цялата пресечка.
— Боже. — Лукас слепешком потърси да се хване за някоя друга тема, но само успя да добави: — А ти? Добре ли си?
— О, сигурно — отговори тя и изпадна в мълчание.
— Последният път, когато те видях, ти развиваше комплекс вина по повод твоя човек и децата…
— Това не е приключило. Пътят към вината. Понякога се чувствам толкова зле, чак до повръщане.
— Виждаш ли децата?
— Не толкова често — тъжно промълви тя, като извърна поглед. — Опитах се, но се оказа унищожително за всички ни. Дейвид винаги… ме гледаше под лупа. А момчетата ме обвиняваха, че съм ги напуснала.
— Искаш ли да се върнеш?
— Аз не го обичам — поклати глава тя. — Дори не го харесвам особено. Гледам го и всичко ми се струва глупаво, думите, които излизат от устата му. А това е странно, защото преди го считах за толкова умен. Ходехме по купони и той завихряше онези постюнгови теории за расизма и класовата борба, а лицемерите наоколо клатеха глави надолу-нагоре, като че ли подскачаха за ябълки. След това аз отивах на работа и виждах доклад за някой дванадесетгодишен, който застрелял майка си, защото искал да продаде телевизора и си купи крек, а тя не му позволила. После се прибирах вкъщи и — шибана работа. Не можех повече да слушам приказките му. Как се живее с някого, когото не можеш да понасяш?
— Трудно е — каза той. — А да си ченге влошава нещата. Мисля, че затова изкарах толкова време с Дженифър. Тя бе професионална художничка на разни щуротии, но като цяло знаеше кое какво е. Прекарваше си времето на улиците.
— Да-а…
— Така че докъде си стигнала? — попита той отново.
Тя го погледна несигурно, не чак притеснено, но някак загрижено.
— Не искам да навлизам в това направо, исках първо да те запозная. Ще дойдеш ли?
— Като нов? — попита той с тих глас.
— Идваш ли?
— Може би… тоест имаш си някой.
— Нещо такова.
— Нещо такова? Какво значи това? — Той подскочи от стола и започна да обикаля стаята. Не чувстваше гняв, помисли си, а изглеждаше ядосан. Той се пресегна и включи телевизора — мигновено се чу далечен писклив глас „Кърби Пъкит“. Той отново подхвърли: — Какво означава „нещо такова“? През цялото време с единия крак на земята? Нищо под кръста?
Лили се изсмя:
— Ти ме развеселяваш, Дейвънпорт. Проклети тъпотии…
— И тъй…? — Той отиде до прозореца и погледна навън — сивите облаци със заострени розови връхчета се наслояваха ниско над реката.
Тя присви рамене и погледна навън, покрай него.
— И тъй, аз се срещах с един човек. Все още се срещам. Не сме започвали да търсим съвместно жилище, но имаше такава възможност.
— Какво се случи?
— Той претърпя сърдечен удар.
Лукас я гледа цяла минута и тогава каза:
— Защо това има такова значение?
Тя насили една усмивка:
— Боя се, че това наистина не е много забавно. Той е в ужасно състояние.
— Ченге ли е?
— Да. — Усмивката угасна. — Прилича на теб, донякъде. Не физически, той е висок и слаб, с бяла коса. Но той е, беше — в разузнаването и обожава улицата. Пише статии за откритата страница на „Таймс“ на тема животът на улицата. Има най-добрата агентурна мрежа в града. И има вкус към, м-м… — Тя потърси правилните думи.
— Тъмнооки омъжени жени? — предположи Лукас, като се приближи.
— Е, и това — каза тя с напрегната усмивка. — Но проблемът е в това, че той обича да се бие… обичаше да се бие. Като теб. А сега не може да извърви и двадесет стъпки без да спре и си поеме дъх.
— Господи. — Лукас прокара ръка през косата си. Той бе имал кошмари как осакатява. — Каква е прогнозата?
— Не много добра. — В ъгълчетата на тъмните й очи проблеснаха сълзи. В същия миг тя се усмихна и каза: — По дяволите, съжалявам. — Тя избърса сълзите с опакото и кокалчетата на ръката си. — Това бе третият му удар. Първият бе преди пет години. Беше тежък. Вторият бе два месеца след това и не толкова силен. След това започна да се възстановява. Почти беше забравил за тях, работеше… Тогава се случи третият, най-тежкият от всички. Получи изключителни увреждания на сърдечния мускул. А не иска да спре да работи. Лекарите го съветват да прекара една година в умерено натоварване, да се оттегли от работа, от стреса. Не чува. И мисля, че все още пуши. Крие се. Чувствам го по мириса на дрехите му… в косата му.
— И така, той ще умре — обади се Лукас.
— Вероятно.
— Не е чак толкова зле — отбеляза с равен глас Лукас, като се облегна назад и погледна към нея. — Казваш просто „по дяволите“. Правиш каквото искаш и ако искаш да си идеш, си отиваш.
— Това е, което ти би направил, нали?
— Така мисля.
— Мъжете са такива проклети задници — каза Лили.
След още един дълъг интервал на мълчание Лукас попита:
— И така, какво правите вместо секс?
Тя понечи да се засмее, но смехът заседна в гърлото й и тя се изправи, като взе чантата си.
— По-добре да вървя. Кажи ми, че ще дойдеш в Ню Йорк.
— Отговори на въпроса — настоя Лукас. Съвсем несъзнателно той се приближи. Тя забеляза това, чувствайки напрежението.
— Ние… сме много предпазливи — каза тя. — Той не може да си позволи да се отдаде напълно.
Лукас почувства странна тежест в гърдите, комбинация от гняв и очакване. Напрежението между тях пропукваше и той продума с внезапно подрезгавял глас:
— Ти никога не си харесвала предпазливостта.
— О, боже, Лукас.
Той пристъпи към нея на разстояние няколко сантиметра.
— Отблъсни ме — прошепна Лукас.
— Лукас…
— Отблъсни ме — повтори той, — ще си тръгна.
Тя пристъпи назад и пусна чантата си. Навън първите тежки капки дъжд затупаха по тротоара, една жена с куче на каишка се втурна покрай къщата.
Тя се залюля на пети, погледна надолу към чантата си, после сграбчи ръкава на ризата му, за да запази равновесие, повдигна един след друг краката си и изхлузи обувките си. Отправи се по коридора към спалнята. Лукас, застанал прав във всекидневната, я наблюдаваше как се отдалечава, докато на половината път тя обърна глава, впери в него тъмните си очи и започна да разкопчава блузата си.
Техният любовен акт, както каза тя по-късно, понякога напомняше битка, граничеше с насилието и имаше привкус на агресия. Въпреки че започваха, стремейки се към нежност, тя им се изплъзваше и те се изопваха, дърпаха и гърчеха…
Тази нощ, когато последните капки на бурята затрополяха към Уисконсин, когато стаята миришеше на пот и секс, тя приседна на края на леглото. Изглеждаше притеснена, но в ъгълчетата на устата й се криеше усмивка.
— Аз съм такава мръсница — каза тя.
— О, боже — засмя се той.
— Е, истина е. Не мога да повярвам. Бях добро момиче много дълго време. Но аз просто имам нужда. Не от интимната близост. Ти я предлагаш колкото една мечка. Имам нужда от секса. Изпитвам необходимост да бъда смазващо притискана. Наистина не мога да го повярвам.
— Знаеше ли, че ще спиш с мен? — попита Лукас. — Когато пристигна тук?
Тя постоя за миг неподвижна и тогава каза:
— Мислех, че може да се случи. Така че първо отидох в хотела и се регистрирах. В случай че някой ме потърси.
Той прокара върха на пръста си по гръбнака й, тя потръпна. Тя се връщаше в хотела, в случай че „някой“ се обади…
— Мъжът, с когото спиш? Той ли е „някой“?
— Да.
— Какво смяташ да му кажеш?
— Нищо. Не е необходимо да знае. — Тя се обърна към него. — А и ти нищо не му казвай, Дейвънпорт.
— Защо? — попита Лукас. — Защо ще се срещам някога с него?
— Името му е Дик Кенет. — В полумрака на спалнята той виждаше мъничка горчива усмивка да повдига ъгълчето на устните й. — Той ръководи случая Бекър — допълни тя.
5
Рано сутринта.
Лукас се шляеше по Тридесет и пета улица, дъвчейки половин портокал. Поемаше мириса на града — лицата и витрините, спящите скитници, омотани в одеяла и приличащи на захвърлени пури, хората, бутащи стендове с нови дрехи по улиците.
Цитрусовата киселина щипеше езика му, противоотрова срещу горчивия вкус от безсънната нощ. Преполовил пресечката, той спря пред един гараж, отгризна със зъби последното парченце от плода и пусна обелката в смачкана кофа за боклук.
Мидтаун Саут клечеше оттатък улицата, бегло напомняща училищна сграда в Средния Запад от петдесетте — набита, функционална, малко уморена. Шест полицейски коли бяха паркирани по диагонал пред сградата, редом с един мотопед „Кушмън“. Още четири коли бяха гарирани по-нагоре по улицата. Когато Лукас спря до кофата, за да се отърве от портокала, на улицата спря един сив плимут. Дългунест белокос мъж излезе от пасажерското място, каза нещо на шофьора, засмя се и тласна вратата.
Той не затръшна вратата, забеляза Лукас, внимателно я тласна. Очите му се вдигнаха, преценяващо изгледаха Лукас, отново го прецениха и тогава мъжът внимателно се извърна по посока на участъка. Пръстите на лявата му ръка се плъзнаха под вратовръзката в блестящи цветове и той несъзнателно почеса сърдечната област.
Лукас ловко се промъкна през движението, пресече улицата и последва мъжа към входната врата. Лили бе казала, че Кенет е висок и белокос, а и ръката на сърцето, несъзнателният жест…
— Вие ли сте Дик Кенет? — попита Лукас.
Мъжът се обърна, очите му бяха студени и преценяващи.
— Да? — Той се вгледа по-отблизо: — Дейвънпорт? Помислих си, че сигурно сте вие… Да, Кенет — каза той, като протегна ръка.
Кенет бе с пет сантиметра по-висок от Лукас, но с около двадесет паунда по-лек. Косата му бе малко дълга за ченге, а бежовият памучен костюм му стоеше твърде добре. Със сините си очи, бляскавите с белотата си зъби на фона на като че вродения му тен, с крепираната си риза на тъмносини райета и скандалната си вратовръзка, той приличаше на лекар, който играе голф за удоволствие или тенис към някой добър клуб — бе фин, напрегнат, сериозен. Но под тена прозираше сивкав оттенък, а очните му ябълки, и без това дълбоки, изпъкваха с кокалестите си ръбове под тънката като пергамент кожа. Под очите му имаше белези, останки от кратки болезнени удари, които боксьорите получават на ринга, а полицаите — по улиците, полицаи, които обичат схватките.
— Лили ми е разказвала за теб — каза Лукас, като разтърсваха ръце.
— Все лъжи — ухили се Кенет.
— Господи, надявам се да е така — отвърна Лукас. Той огледа връзката на Кенет — полинезийка с голи гърди и още една жена на заден фон. — Хубава връзка.
— Гоген. — Кенет доволно погледна надолу.
— Какво?
— Пол Гоген, френският художник.
— Не знаех, че е правил вратовръзки — неуверено каза Лукас.
— Да, той и Кристиан Диор, те са като братя — ухили се Кенет.
Лукас кимна и те продължиха към вратата. Лукас я отвори и задържа.
— По дяволите, мразя хората, които придържат врати — изръмжа Кенет като влизаше.
— Да, но когато хвърлиш топа, би ли искал на камъка да пише „Умря при отварянето на една врата“? — попита Лукас.
Кенет се засмя, лек и открит смях и Лукас го хареса заради този смях. Помисли си: Внимавай. Някои хора могат да те накарат да ги харесаш. Това е дарба.
— Бих могъл да умра като издърпвам капачето на бирена кутия, ако ми позволяваха да пия бира, ама не става — каза Кенет, като внезапно стана сериозен. — Надявай се да не ти се случва, по дяволите. Да дъвчеш аспирин. Да спреш пържолите и яйцата. Да си жертва на мозъчен кръвоизлив. Тези сърдечни тъпотии — превръщат те в страхливец. Ходиш и се вслушваш в тупкането, чакаш го да спре. И си слаб. Ако някой задник ми скочи, ще трябва да го приема.
— Не искам да слушам за това — каза Лукас.
— Аз не искам да говоря за това, но го правя през цялото време — отвърна Кенет. — Готов ли си за среща с групата?
— Да, да…
Лукас последва Кенет през входното фоайе и изчака заедно с него, докато сержантът на рецепцията ги пропусна навътре. Кенет го поведе към една зала за съвещания със залепен на вратата лист от тетрадка: „Групата на Кенет“. По стените на стаята висяха четири дървени табла, покрити с бележки и телефонни обаждания, с карти на Манхатън, телефони, имаше две дълги маси и дузина пластмасови столове. В средата се бяха разположили, с лице един към друг, един широкоплещест загорял полицай в бяла риза и слаб детектив с кучешка физиономия и спортно сако. И двамата държаха пластмасови чашки кафе и говореха на висок глас.
— … твоите хора надигнат проклетите си задници, можем да стигнем донякъде. Шибана работа, никой не иска да излезе навън, защото е дяволски горещо. Знаем, че той използва онова лайно и ще си го получи някъде.
— Да, аз не съм онзи шибаняк, който плещеше наляво и дясно, че ще го хванем за една седмица, нали? Това беше лудост, Джек. Доколкото знаем, той купува проклетите неща в Джърси или долу в шибания Фили. Така че не ми разправяй тъпотии.
Още половин дузина цивилни полицаи с ризи с къси ръкави и избелели панталони, с втъкнати в коланите оръжия, наблюдаваха спора от пластмасовите столове, наредени около служебния килим. Четирима държаха пластмасови чашки кафе, а двама или трима пушеха цигари като тръскаха в плитки алуминиеви пепелници. Една забравена цигара продължаваше да гори, противната миризма бе като стържене с нокът по черна дъска.
— Какво става тук? — попита тихо Кенет, като се придвижи напред.
Спорът затихна.
— Дискутираме стратегията — кратко отговори загорялото ченге.
— Нещо конкретно? — попита Кенет. Той бе любезен, но настоятелен. Поемаше контрола.
Ченгето поклати глава, като се извърна:
— Не.
Лукас намери място малко по-назад, другите ченгета го гледаха открито, изпитателно, с известна дистанция.
— Това е Лукас Дейвънпорт, човекът от Минеаполис — почти небрежно каза Кенет, докато Лукас сядаше. Той бе вдигнал един книжен плик със своето име на него и ровеше в бележките и съобщенията за различни обаждания. — Тази сутрин той ще говори с пресата, а следобед ще излезе на улицата. Заедно с Фел.
— Как остави това шибано копеле Бекър да се измъкне? — попита загорелият полицай.
— Не бях аз — кротко каза Лукас.
— Трябваше да го убиеш, когато можеше — обади се кучешката физиономия. Двата средни горни зъба на песоглавеца сочеха в почти различни посоки и бяха забележимо оранжеви.
— Помислих върху това — каза Лукас, като лениво се втренчи в кучешката физиономия, докато другият извърна очи.
Някой се изсмя, друг се обади:
— Трябваше.
Кенет се намеси:
— Ти няма да запомниш всички, Дейвънпорт, но нека да ти представя лейтенанти Кун, Хуерта, Уайт, Диас, Блейк и Картър и детективи Анели и Кейс, нашите специалисти по серийните убийства. Първите им имена ще научиш по-късно.
Ченгетата вдигаха ръце или кимаха към него, когато споменаваха имената им. Приличаха на полицаите от Минеаполис, помисли си Лукас. Имената бяха различни, но поведението бе същото, като на параноично събиране на търговци на обувки — твърде ниско заплащане, твърде дълго време на сандвичи и пържени картофи, твърде много хора с големи стъпала, опитващи се да надянат малки обувки.
В стаята влезе червенокоса жена с купчина папки и Кенет добави:
— А ето и Барб Фел… Барб, това е Лукас Дейвънпорт в копринено сако като за петстотин долара и двестадоларови обувки…
Фел бе в средата на тридесетте, стройна, червената й коса бе само докосната от сивото. Стар белег, подобен на новолуние, покриваше едната страна на голямата й уста, една мъртвешки бяла отметка върху бледото уелско лице. Тя седна до него, настани се удобно, бързо протегна ръка и се обърна към задната част на стаята.
— Джон О’Дел идва, има намерение да присъства — каза едно от ченгетата на Кенет.
Кенет кимна и примъкна един стол, за да е с лице към останалите.
— Някой ми каза, че имаме нещо ново.
След миг тишина се обади Диас, висок мършав детектив, един от лейтенантите:
— Приблизително когато Бекър се е появил тук, е изчезнала кола. На три месеца. Една от тези новите, заоблена капри. Пуф. Няма я. Открадната, докато шофьорът пускал една вода. Вероятно.
Веждите на Кенет подскочиха.
— Не е виждана оттогава?
— Не, доколкото ни е известно. Но, ъ…
— Какво?
— Едно от момчетата провери наоколо. Шофьорът не различава нещата. Влязъл в един бар да пусне една вода, излязъл и колата я нямало. Но колата е претърпявала две катастрофи и той казва, че е боклук. Казва, че предавките са скапани, нещо не е наред със спирачките, вратата на предното пасажерско място била толкова заяла, че се отваряла с мъка. Басирам се, че проклетата кола е на дъното на някоя река. Заради застраховката.
Кенет кимна, но каза:
— Провери. Нямаме нищо друго, нали? — Той се огледа. — Нищо от наблюдението на Ласки…?
— Не, нищичко — обади се друг лейтенант.
— Хм. — Лукас вдигна пръст и Кенет кимна към него.
— Лили ми разказа за случая Ласки и аз мислих върху това.
Ченгетата отпред се извърнаха на столовете си, за да го видят.
— Какво например? — попита Кенет.
— Не мисля, че Бекър ще го преследва. Той счита Ласки за колега на погрешно мнение, а не за някой, когото ще нападне. По-скоро би водил дебати с него. Той му е равен, а не обект.
— Нямаме нищо друго, за което да се хванем — подхвърли Картър, загорялото ченге. — И е евтино.
— Хей, идеята е страхотна — каза Лукас. Ласки беше патолог от Колумбия, който се бе съгласил да анализира пред медиите медицинските ръкописи на Бекър. Той ги бе осъдил, бе атакувал техния морал и научност, беше нападнал Бекър като садист и психопат, като недоучил малоумник — всичко това премислено, за да се подмами Бекър. Ласки, неговият офис и апартамент бяха покрити с мрежа цивилни ченгета. До този момент Бекър не бе попаднал в никой от заложените капани. — Ето защо мислих върху това. Разни варианти.
— Например? — подтикна го Кенет.
— Навремето Бекър бе абонат на „Таймс“ и съм сигурен, че и сега го чете. Ако можем да уредим някой да изнесе лекция, някаква професионална реч, която ще го привлече…
— Не ме закачай, скъпи — вметна Кенет.
— Ако разполагаме с човек, който изнася лекции върху медицинските експерименти на доктор Менгеле — каза Лукас. — Знаете, оня тип, нациста…
— Знаем го.
— Той ще говори за етиката при използването на резултатите на Менгеле в изследователската работа и етиката при трудовете на Бекър. И това, което ще излезе от тези така наречени обзори, то е важно. Ще пуснем съобщение в „Таймс“.
Ченгетата се огледаха наоколо и Хуерта каза:
— Исусе Христе, човече, половината шибан град е еврейски. Ще се взривят…
— Ей, нямам предвид някаква проклета антисемитска боза — обясни Лукас. — А нещо от сорта на меко поднесена интелектуална теория. Чета някъде за дебатите относно етиката при доктор Менгеле, нещо за общ разговор. Искам да кажа, основателно и легитимно. Може да намерим някой евреин като опонент, така че да няма сърдити. Някой с препоръки.
— Считаш, че това ще свърши работа? — Кенет беше заинтригуван.
— Бекър не може да устои, ако чуе за това. Той е откачен по темата. Може да организираме за този човек, който и да е той, полемика с Ласки. Нещо, което ще излезе във вестниците.
Кенет погледна към другите:
— Какво мислите?
Картър наклони глава и неохотно кимна:
— Можеш ли да го уредиш?
— Все някой ще може. О’Дел например. Можем да доведем някой от Новата школа. Знаем, че Бекър се навърта там.
— Звучи добре — каза Хуерта. — Но това ще отнеме доста време.
— Два-три дни — обади се Кенет. — Седмица.
— Дотогава ще трябва да сме го хванали…
— Тоест да приключим. Като с Ласки — не виждам никакви недостатъци, откровено казано, и е евтино — добави Кенет. Той кимна към Лукас: — Ще го задействам.
— Побързай.
— Да. — Кенет се огледа наоколо. — Добре, да направим докладите. Джон, какво имаме относно наркотиците?
— Разпитваме всеки, но дотук нищо — отговори Блейк. — Много лъжливи следи, проверяваме ги…
Докато преглеждаха докъде е стигнал случая и рутинните задачи, Фел прошепна на Лукас:
— Интервютата ти са уредени. Двама репортери вече са тук, а се очакват още трима или четирима.
Лукас кимна, но когато тя се канеше да добави нещо, погледът й се отправи към вратата. Влезе дебел мъж, тялото му се полюляваше, блъскайки рамката на вратата, малките му очички пронизваха ъглите на стаята като отминаха детективите и се спряха на Лукас и Фел. Той приличаше на Х. Л. Менкен на стари години. Паяжина от вени кръстосваше сивите бузи. Оредялата му червеникава коса бе пригладена назад с помощта на някакво мазило. Челюстите му бяха подчертани от увиснала синкава долна устна, на която като че ли бе залепено вечно недоволство. Беше облечен в костюм от три части с цвят, който можеше да се нарече синкавокървав, ако някой произвеждаше синкавокървави костюми.
— О’Дел — прошепна Фел в ухото на Лукас. — Заместник-председател на Комисията по прерязване на гърла.
Лили влезе в стаята след О’Дел, улови погледа на Лукас, наклони глава и повдигна вежди. Бе облечена във втален морскосин костюм и дълга мъжка вратовръзка в червено с хлабав възел. Носеше през рамо кожена полицейска чанта, ръката й бе небрежно отпусната върху ремъка. Ако я преместеше с четири инча, щеше да сграбчи дръжката на 45-калибровия пистолет, който Лукас вече бе виждал в действие. Беше свидетел как тя го натика в лицето на мъжа и дръпна спусъка. Резултатът бе като от удар с чук, и всичко това — за десета от секундата…
Лили докосна лакътя на О’Дел, насочи го към един стол, след което се огледа за място до Лукас.
— Има ли шанс да говориш с Дик? — пошепна тя.
— Да. Изглежда добро момче.
Тя го погледна, като че ли да провери дали е сериозен, после кимна и отклони очи.
О’Дел знаеше последната информация по случая и съобщи на полицаите, че няма конкретни идеи за по-нататък. Просто искал да поседи, да проследи развитието.
— Какво ще кажете за примамки? Някой ми предложи да пратим няколко души на улицата…
Известно време всички спориха по предложението, като за последно средство, но Кенет поклати глава:
— Районът е твърде обширен. — Той се приближи до закачената на таблото карта на Манхатън и прокара пръст от Сентръл Парк до финансовите квартали. — Ако нападаше някоя конкретна група, като например скитници или хомосексуалисти, тогава може би да. Но между жертвите няма връзка. Освен някои отрицания. Той не се занимава със скитници, които вероятно са най-лесните…
— Може просто да избира жертви, които изглеждат здрави — каза Кейс, един от специалистите по серийни убийства. — Дани и аз мислим, че той отхвърля всички, които са твърде странни, болни или сакати. Те ще опорочат изследванията му. Медицинските доклади за жертвите си приличат твърде много — всички тези хора са здрави.
— Добре — каза Кенет. — Така той взема седем души, пет жени и двама мъже, един черен и шестима бели. Двама от белите са с испанска кръв, но това изглежда не означава нищо.
— Всички те са забележимо дребни, с изключение на първия — добави Кун. — Втората жертва бе само пет фута и много мършав.
— Заради изхвърлянето на трупа — изръмжа Хуерта.
Всички кимнаха и отново настъпи тишина. Всички в стаята се взираха в картата на Манхатън.
— Трябва да разполага с голяма кола — обади се някой.
— След като не може да си позволи някой да го види, а и трябва да има пари за наркотици и някакво място, където да упоява тези хора.
Едно от ченгетата погледна Лукас.
— Какви са вероятностите да има някакви спестени пари? Бил е доста добре материално, нали? Може ли да е заровил…?
Лукас разтърси глава.
— Когато го прибрахме, ние го заблудихме. Той мислеше, че домът му не е ипотекиран. Когато имуществото на съпругата му влезе за разглеждане в съда, беше представена сметка на всичките им пари.
— Това звучи доста слабо.
— Струва ми се, че някой го закриля — допълни Лукас. — Някой стар приятел или нов познат, но има някой.
Кенет кимна:
— И аз мислих за това, но ако е така, не можем да направим много.
— Можем да опитаме да притиснем приятеля му, като отново използваме медиите — каза Лукас. — Ако той зависи от някой друг…
О’Дел, който несигурно бе седнал върху един клатещ се сгъваем стол се намеси:
— Чакайте, чакайте. Вие момчета, ме изпреварвате. Как така решихте, че той има приятел?
— Облепихме целия шибан град с портрета му, както и със симулации как би изглеждал, ако боядиса косата си или си пусне брада, или обръсне главата си — каза Кенет. — Това не са някакви имитации, а са базирани на фотографии с отлично качество.
— Да, да… — нетърпеливо се обади О’Дел.
— Така че, освен ако е невидим или живее под мостовете и в каналите, някой го прикрива — допълни Лукас, като пое нишката на мисълта на Кенет. — Не може да е наел редовна квартира. Ще трябва да плаща наем и хората постоянно ще го виждат. Той не може да рискува с хазяи или любопитни съседи.
— А това означава, че живее с някого или е бездомен — каза Кенет.
— Не е на улицата — намеси се уверено Лукас. — Не го виждам по този начин. Той просто няма да го направи. Той е… придирчив. Нещо повече, той трябва да има кола. Едва ли вика такси и разнася наоколо тези трупове.
— Освен ако сам не кара такси — каза Хуерта.
— Не вярвам — обади се Диас. — Нека се върнем към открадната кола…
— А и ще бъде доста рисковано — добави Лукас.
— Да, но това дава отговор на много въпроси — как се добира до транспорт, как печели парите си и все пак не открива лицето си — каза Кенет. — Ако работи по няколко часа нощем, късно и подбира местата… може да се концентрира върху туристическите и конгресните райони, знаете, Центърът Джавиц и други такива. Ще си има работа най-вече с хора от другаде, което обяснява случая Кортес. Хората имат доверие на таксиметровите шофьори. Или се преструва, че носи колет, излиза и пита някой къде е адресът…
— Не зная — отвърна Лукас.
Всички отново се втренчиха в картата. Голям град — някои отделни сгради събираха населението на два или три провинциални града.
— Но все пак мисля, че може да си прав и че той живее с някого — заключи накрая Кенет. — Как се добира до пари…
— Той знае това-онова — отговори Лукас. — Има лекарско звание, запознат е с фармацевтиката. Един добър аптекар в действие…
— Метидрин — каза Уайт, плешив мъж със сиви плетени панталони. — Екстаз. ЛСД. Всичко се връща, като в онова време.
— Още една добра причина да го прикриваш — каза Кун.
— Той е златна кокошка.
— Да предположим, че това не са празни приказки, докъде стигаме? — нетърпеливо попита О’Дел.
— Започваме да разглеждаме начини за оказване на натиск върху човека, с който живее или който го прикрива — отвърна Лукас. — Имаме нужда от тесен контакт с медиите.
— Защо? — попита О’Дел.
— Защото трябва да ги поразмърдаме наоколо. Да извършат малко пропагандна работа за нас. Ние се нуждаем от разгласяване на това, че който крие Бекър, става съучастник на серийния убиец. Трябват ни заглавия с този ефект. Че единственото, което остава, единствената надежда, е да го издаде, да пледира за невежество и да получи имунитет. Трябва да изкараме Бекър на светло.
— Бих могъл да се обадя на някого — каза О’Дел.
— Нуждаем се от правилна насока.
— Можем да измислим нещо — добави О’Дел. — Все още ли смяташ да говориш с репортерите тази сутрин?
— Да.
— Тогава, подхвърли им нещо…
Когато събранието приключи, О’Дел се залюля тромаво върху стола си, наведе се към Лукас и каза:
— Бихме искали да присъстваме на интервюто с пресата. Аз и Лили.
Лукас кимна.
— Разбира се.
О’Дел кимна и се обърна към предната част на стаята, а Лукас погледна към Фел.
— Навън ли сме този следобед?
— Да. Искат да търсим информатори — отвърна тя.
Имаше сиви очи, които подхождаха на сивите кичури в косите й. Беше около пет фута, с малко язвителна усмивка и зацапани от никотина пръсти.
— Мога ли да получа копия или разпечатки на досието на Бекър или поне да го взема временно?
— Ето всичко — каза тя, като потупа купчината кафяви папки в скута си.
От предната част на стаята, където разговаряше с Кенет, О’Дел се провикна:
— Дейвънпорт. — Лукас се изправи и се приближи. — Дик ми разказва за твоята идея за лекциите за Менгеле. Ще се огледам наоколо този следобед и ще го уредя. Сигурно за следващата седмица. Ще го изиграем, като че ли е уговорено от доста време.
— Добре — кимна Лукас.
— Ще се видим в залата — каза О’Дел и се запровира нататък. С ъгълчето на окото си, докато О’Дел му говореше, Лукас виждаше как устните на Кенет потрепват нервно. От погнуса? — Трябва да пикая.
Когато се отдалечи, Лукас погледна Кенет и попита:
— Защо не го харесваш?
Отвращението, което бе уловил на лицето на Кенет, бе прикрито за миг. Той изгледа продължително Дейвънпорт, премери си пулса и тогава каза:
— Защото никога нищо не прави, освен да приказва. Маневри. Манипулации. Прилича на свиня, но не е. Той е един шибан паяк. Ако може да избира между лъжата и истината, би излъгал, само защото е по-интересно. Ето защо.
— Звучи като солидна причина — коментира Лукас, като погледна след О’Дел. — Лили изглежда го харесва.
— Не мога да определя — отвърна Кенет. И двамата отправиха погледи към Лили, която разговаряше с Фел. — Тези думи за свинята и паяка… Задникът ми е в ръцете ти. Ако знаеше, че мисля така, следващата ми служба щеше да бъде да насочвам колите на някой паркинг.
— Не точно — каза Лукас. — Равенството в силите не е толкова просто.
Кенет развеселено погледна към него.
— Не. Наистина. Но този задник създава проблеми.
И двамата гледаха към Лили и когато тя наклони глава по посока на фоайето, Лукас се отправи към вратата.
— Идваш ли? — попита той Фел.
Тя вдигна поглед от една от папките.
— Поканена ли съм?
— Със сигурност. Трябва да внимаваме, все пак…
Във фоайето чакаха репортери от три вестника и две телевизионни станции. Бяха наредени две камери. Журналистите бяха в добро настроение, шегуваха се, бъбреха помежду си за проблемите във вестниците си. Не мислеха много за случая — интервютата бяха леки и свободни, фокусирани върху клопката, която Лукас бе заложил за Бекър в Минеаполис, и върху самия Бекър.
— Наистина набързо — каза на Лукас един от телевизионните репортери, когато разговорът привършваше, — тъй като нямаме много време… Вие познавате Майкъл Бекър. Дори сте посещавали дома му. Как бихте го характеризирали? От личните си впечатления? Наричали са го животно…
— Да наречеш Бекър животно, е обида към животните — отвърна Лукас. — Бекър е чудовище. Това е единственото определение, което ми хрумва, макар и да не характеризира напълно същността му. Той е действителен, жив, уродлив персонаж от филмите на ужасите.
— Изключваме дотук — каза журналистката, опустошителна блондинка в строг син блейзър. Тя се обърна към оператора: — Добре ли излезе?
— Добре, точно това ще използват. Нека да заснемем още един кадър с теб, как реагираш…
Когато репортерите си отидоха, О’Дел, изпружил се върху един сгъваем стол по характерен за тлъстите мъже начин, одобрително кимна с глава.
— Беше добре. Каза, че Бекър е умен и трудно уловим и че се прави всичко възможно. — Той всмукна и отпусна няколко пъти дебелите си устни. — Както каза блондинката, изключваме дотук.
6
На Шесто авеню беше тропическа жега.
Небето бе порозовяло от мръсната омара на врящия асфалт, а жегата пораждаше миражи и електрическите стълбове като че играеха кючек. Фел провираше стария плимут през движението — едната й ръка бе протегната навън от прозореца, между пръстите й димеше цигара без филтър, а от задната седалка бумтеше рокендрол от златните му години. „Доорс“ — „Запали моя огън“.
— … няма достатъчно пари да оправят климатика — обясняваше тя, — но имаме три компютърни терминала, така че да вършим повече книжна работа, а те дори не са нови, а втора употреба…
От прозорците висяха черни и кафяви ръце на шофьорите на кехлибарените таксита до тях, докато бледите пътници се бяха отпуснали отзад, пържещи се в собствен сос.
— Защо информатори? — попита Лукас. Те издирваха информатори. Фел, както му казаха, бе специализирана в обирите и индустриалните кражби в промишлените зони на Манхатън.
— Защото Кенет прочете един от онези налудничави медицински доклади на Бекър и направи заключение, че Бекър прави изследвания, изискващи специално медицинско оборудване. Един от докладите споменаваше кръвното налягане, измерено с катетър от радиалната артерия. Трябва да разполагаш с нужната апаратура…
— Проверихте ли компаниите за медицински доставки?
— Да, всички в Северна Америка и най-големите японски и европейски доставчици. Нищо. Разследвахме болниците за откраднато оборудване. Нищо. Но той трябва да го получава отнякъде… Двама колеги проверяват по-маловажни източници…
Те спряха на един светофар. Върху тротоара един търговец на плодове бе седнал на пластмасов стол, на челото си бе сложил влажен парцал и режеше с тънък остър нож със седефена дръжка дълга обелка от една червена ябълка. Ленива котка със сива окраска на тигрови ивици премина покрай него и спря да погледа поразителната обелка, после скочи в канавката, хвърли последен поглед на слънчевата светлина и се спусна в канала. Всичко бе за предпочитане пред горещината.
— … някакъв тип топлинна инверсия и температурата никога не спада през нощта. Така е, когато нещата станат неразбираеми — каза Фел, като натисна газта през кръстовището. — Веднъж получих обаждане, когато онзи ПР напъха главата на старицата…
— Онзи какво?
— Пуерториканец. И онзи ПР напъха главата на старицата в тоалетната чиния и тя се удави, а той обясни, че го е направил, защото било дяволски горещо, а тя не си затваряла устата…
Минаха покрай банкови автомати, покрай мексикански и индийски ресторанти, покрай вонята на кучешки сборища и хора с червени точки на челата и тениски с мъдри надписи „Не на пръдните“, покрай скитници и процъфтяващи мафиоти с широки костюми от деветстотин долара и лъскави ревери. Минаха покрай огромна жена в тениска с образа на 45-калибров пистолет отпред. Една стрелка, като във вестник, сочеше към дулото на оръжието и гласеше: „Официален пътеводител на Ню Йорк сити: Вие сте тук“.
— Ето го Лони — каза Фел, като спря колата до бордюра. Таксито зад тях пропищя, но Фел не му обърна внимание и слезе.
— Хей, какво, по дяволите…
Фел се прицели с палец и показалец към таксито, дръпна спусъка и продължи. Лони седеше върху обърната с дъното нагоре пластмасова касетка за бутилки, в ушите му бяха втъкнати слушалките на уокмен, а главата му подскачаше в ритъма на някаква музика. Той гледаше на другата страна, когато Фел приближи и потупа с крак касетката. Лони се извърна и вдигна очи, след това дръпна слушалката от ухото си.
— Хей. — Лукас застана пред него, от другата страна. Нямаше как да избяга.
— Продал си триста спринцовки за подкожни инжекции на Ал Кюнслер в понеделник — каза Фел. — Искаме да знаем откъде си ги взел и какво друго си докопал. Медицински неща.
— Нищо не знам за това — каза Лони. Около веждите му имаше белези, а носът му не съвпадаше напълно с центъра на устата.
— Стига, Лони. Знаем за това, а на мен не ми пука особено — нетърпеливо се обади Фел. Челото й бе влажно от жегата. — Играеш ли си с нас, ще те закопчаем. Кажеш ли ни, ще си отидем. Вярвай ми, това е нещо, в което не би искал да си замесен.
— Тъй ли? К’во става? — Той като че ли щеше да се изправи, но Лукас постави ръка на рамото му и той седна обратно върху касетката.
— Издирваме онзи сухар Бекър, разбра ли? Той се снабдява с медицинско оборудване. Търсим доставчиците. Познаваш поне един.
— Нищо не знам за този чешит Бекър — отвърна Лони.
— Просто ни кажи откъде вземаш стоката — обади се Лукас.
Лони се огледа наоколо, сякаш за да види дали не ги наблюдава някой.
— Атлантик Сити. От един тип в мотел.
— Как да го спипаме? — попита Лукас.
— Откъде да знам, по дяволите? Може би идва от плажа.
— Лони, Лони… — промърмори Фел.
— Виж, отидох в Атлантик Сити за една малка бърза акция. Знаеш, че това не може да стане тук.
— Да, да…
— … и срещам този тип в един мотел и той казва, че има нещо за продан, а аз казвам: „Какво имаш?“. А той казва: „Всякакви лайна“. И наистина имаше. Имаше милиони видове джунджурии, някакви неща за телевизори и компютри, кожени пътни чанти и костюми, и колани, и други боклуци, както и онези игли.
— Какво караше той? — попита Лукас.
— Кадилак.
— Нов?
— Не. Стар модел. Голям и зелен, с цвета на пая на Кий Лайм, с бял покрив.
— Мислиш ли, че е още там?
Лони сви рамене.
— Може и да е. Сякаш бе там от известно време. Зная, че има момичета в околността, той си правеше купони с тях, а те се държаха като че го познаваха.
Те изровиха още половин дузина информатори, дребни риби. На всеки половин час Фел намираше обществен телефон и се обаждаше.
— Няма никой вкъщи?
— Няма — каза тя и продължиха да търсят още информатори.
Фел прилича на каубой, помисли си Лукас, като я гледаше как шофира. Тя бе родена на неподходящото място в неподходящото време, в Бронкс. Би била съвсем на място в Дакота или Монтана — кокалеста, с широки рамене и високи скули, с червената си накъдрена коса, опъната с фиби назад. С белега в крайчеца на устните й…
Бе обяснила, че я наръгали със счупена бирена бутилка, когато патрулирала по улиците.
— Това получаваш, когато се опитваш да спреш задниците да се избиват един друг.
Бейб Залаки може и да е била бебе някога, преди да й паднат зъбите. Тя поклати глава и показа розовата си беззъба усмивка на Лукас:
— Не отбирам от медицински работи. Най-близо бях до това, когато получих триста кашона кондоми преди няколко седмици. А кондоми, може да продаваш кондоми. Караш ги в Харлем, заставаш на някой уличен ъгъл и се продават ей така. — Тя щракна с пръсти. — Но медицински глупости, кой знае?
Отново на улицата, Фел каза:
— Слънцето залязва.
Лукас погледна към небето, където едно прашно слънце бе увиснало над западните покрайнини.
— Още е горещо.
— Изчакай до август. Август е горещ. Това нищо не е… По-добре да се обадя.
Нагоре по улицата един плешив мъж в дънково яке се обърна с лице към някаква сграда, подпря се с ръка и започна да уринира. Лукас го гледа докато свърши, стегна се и продължи по улицата. Без проблем.
Фел се върна и обяви:
— Вкъщи е. Телефонът дава заето.
Още половин час те кръстосваха разни улици, докато светлината започна да избледнява, минаха през складова зона недалеч от водата. Накрая Фел намали, направи обратен завой и блъсна с дясната гума бордюра. Угаси двигателя, постави радиото си на пода отзад, измъкна един знак изпод седалката и го подхвърли върху таблото: „Вътре няма радио“.
— Дори и на полицейска кола?
— Най-вече на полицейска кола — колите на ченгетата имат всички видове екстри. Поне те така си мислят.
Лукас се измъкна навън, протегна се и се прозя, като прокара палец по колана си под сакото, докато докосна кожата на кобура „Бианчи“. Улицата с нишите на входните врати и затворените врати на гаражите в тухлените стени, бе потънала в тъмнина. Едно кубе от червени тухли, без обозначение или някакъв номер, се извиси над главите им като в Лунапарк. Три етажа нагоре се нижеха редици тъмни прозорци. Те бяха високи и тесни, а от третия до единадесетия етаж — тъмни като оникс. Половината от най-горния етаж бе осветена.
— Свети — каза Фел.
— Странно място за живеене — отбеляза Лукас, като се огледа наоколо. Понесени от горещия влажен вятър, книжни отпадъци се носеха лениво по улицата. Вятърът бе с дъха на старец с развалени зъби. Бяха близо до Хъдсън, някъде около Двадесето авеню.
— Джаки Смит е странен тип — каза Фел. Лукас пристъпи към вратата, но тя го хвана за ръката: — По-леко. Дай ми една минута. — Тя зарови ръка в чантата си и я извади с пакет „Лъки“.
— Много лошо — каза Лукас като я наблюдаваше. — Този навик.
— Да, но поне нямам нужда от будилник.
— Какво? — Той се хвана.
— Всяка сутрин точно в седем часа се събуждам от собствената си кашлица. — Когато Лукас не се усмихна, тя примижа към него и каза: — Това беше шега, Дейвънпорт.
— Да. Отвътре се хиля до прималяване — отвърна той. После се усмихна.
Фел потупа лъкито върху кибрита, пъхна цигарата в устата си с бързо движение на двата си пръста, прикри я с ръце и я запали.
— Няма да ме прецакаш, нали? — попита тя. Очите й проблеснаха насреща.
— Не зная какво означава това — отвърна Лукас. Той пъхна пръст между врата и яката си. Усещаше кожата си като шкурка. Ако пръстенът около яката му носеше смъртоносна болест, скоро щяха да го погребват.
— Видях снимки на Бекър, след ареста — каза Фел. — Изглеждаше като че ли някой е пъхнал лицето му в месомелачка. Ако направиш това в Ню Йорк на някой свързан с властта, както е Джаки, проклетата ти кариера ще попадне в месомелачка.
— Аз нямам такава — каза Лукас.
— Но аз имам — отвърна Фел. — Още четири години и съм аут. Искам да ги изкарам.
— Какво ще правиш като приключиш тук? — попита Лукас, поддържайки някакъв разговор, докато тя пуши. Той наклони глава назад и отново погледна нагоре. Изглежда така трябваше в Ню Йорк, дори и при сгради, високи само дванадесет етажа.
— Възнамерявам да се преместя в Холивуд, Флорида, и да почна работа като сервитьорка без дрешки.
— Какво? — Той се сепна.
— Шега, Дейвънпорт — обясни Фел.
— Добре. — Той отново погледна нагоре като се извърна. — Кой е този мъж?
Тя всмукна и се изкашля, като покри устата си със свит юмрук.
— Джаки? Наистина е едра риба. Останалите, с които говорихме, бяха дребна или средна работа. Джаки е пласьор на едро. Трима или четирима са като него. Когато някой ограби камион с техника на „Сони“, някой от едрите риби се заема и го разпределя на дребните. Ако Джаки реши, той може да разпространи новината за Бекър на петдесет, шестдесет или дори сто души. Ако реши. А тези хора имат достъп до милион вехтошари и крадци. Ако решат.
— Щом знаеш всичко това…? — Той я погледна със студено любопитство. Някакъв мъж зави зад ъгъла, видя ги да стоят на тротоара и отново изчезна от погледа им.
— Той си има собствен бизнес, препродажби — продължи Фел. — Ако някой притежава шест милиарда гайки, но няма болтове за тях, той се обажда на Джаки. Джаки ги купува и намира някой, който има нужда от тях. Всичко е съвсем легално. Ако го следиш, ще установиш само, че влиза и излиза от разни складове постоянно, по десет-двадесет пъти на ден, различни във всеки ден от седмицата. Разговаря с всякакви типове. Стотици. Някъде в тая бъркотия той има девет-десет човека, които работят за него, правят тъмен бизнес през задната врата на тези законни складове… Трудно е, човече. Зная, че го прави, но не мога да открия неговите складове.
— Познава ли те?
— Знае коя съм — отвърна тя. — Веднъж висях тук отвън цели три дни, наблюдавах кой влиза и излиза. Проверявах разрешителните. Бе по-студено от гроба. Знаеш как е, когато е твърде студено, за да завали сняг.
— Да, аз съм от…
— Минесота. Точно така. — Тя погледна надолу по улицата, като си спомняше. — Третата нощ този тип излезе от сградата, почука на нашия прозорец, на партньора ми и на мен, и ни подаде термос с горещо кафе и два сандвича с пуйка, жест на вежливост от страна на Джаки Смит.
— Хм. — Той я погледна: — Взе ли ги?
— Излях кафето върху обувките му — отговори Фел. Тя говореше през зъби. Дръпна си за последен път, ухили му се и хвърли цигарата на улицата, където тя падна в дъжд от искри. — Шибанякът си мислеше, че може да ме купи с един миризлив сандвич с пуйка… Хайде, да влизаме.
Вратата на склада беше направена от стъкло, дебело един инч, излято върху пръти от неръждаема стомана. Шест фута по-нататък се виждаше втора подобна врата. Върху стената между двете врати бе монтирана видеокамера. Фел натисна един звънец с надпис „Последен етаж“. Миг по-късно прозвуча електронен глас:
— Да?
Фел се наведе към микрофона:
— Детективи Фел и Дейвънпорт искат да видят Джаки Смит.
След кратка пауза гласът се обади:
— Минете навътре и покажете значките си пред камерата.
Чу се жужене и Фел отвори вратата. Влязоха. В промеждутъка на двете врати те вдигнаха значките си пред камерата. Миг по-късно се чу ключалката и на втората врата.
— Вземете асансьора до дванадесетия етаж. Той слиза — прозвуча гласът.
Зад втората врата ги чакаше боядисано в жълто стерилно фоайе от бетон. Нямаше прозорци, виждаха се само вратите на асансьора и желязната врата на противопожарния изход в далечния край.
Асансьорите бяха вляво, следеше ги още една видеокамера в метална клетка до тавана.
— Интересно — каза Лукас. — Ние сме в гробница.
— Да. Дяволски трудно ще е да стигнеш дотук, ако Джаки не иска да те пусне. Ще се нуждаеш сигурно от пластичен експлозив. После трябва да минеш през противопожарния изход, да намериш стълбището, тъй като приемаме, че асансьорът е горе и е заключен. Междувременно Джаки, разбира се, ще е изчезнал. Сигурна съм, че има някъде миша дупка…
— А вероятно и записва всичко това — отбеляза Лукас.
Фел присви рамене:
— Искам да го хвана и съм мислила върху това, не е тайна. — На половината път тя подметна: — Имаш ли нещо с Ротенбърг?
Той сведе очи към нея:
— Защо?
— Просто любопитство — каза тя. Те гледаха проблясването на номерата на етажите. После тя се обади отново: — Когато влезе, начинът, по който те погледна, реших, че има нещо между вас.
— Не…
Тя разтърси глава. Не му вярваше. Вратите на асансьора се отвориха и те стъпиха в помещение, идентично с онова на приземния етаж — боядисан в жълто бетон със сива врата на едната стена. В ъгъла имаше видеокамера.
— Влезте — каза безплътният глас.
Стоманената врата се отвори към Страната на чудесата.
Лукас последва Фел върху една твърда платформа с формата на полумесец, гледаща към огромно помещение. Десет-дванадесет хиляди квадратни фута, помисли си Лукас, повечето открити. Кътовете с различно предназначение бяха разделени от мебели, светлини и килими, вместо от стени. Кухнята бе надясно — един рус мъж надничаше във фурната, разнасяше се задушлива миризма на пресен хляб. Наляво, полуобърнат, върху квадрат изкуствена трева, стоеше тъмнокос мъж със стик за голф.
— Насам — каза гласът от фоайето и мъжът със стика им махна.
Фел водеше по лъкатушеща пътека между различните видове обзавеждане. Купища мебели, без специфичен стил, помисли си Лукас, като че ли бяха изпопадали от каросерията на камион. Или камиони — различни камиони, от различни фабрики. Кралско по размери, типично английско легло на четири подпори бе разположено върху огромен ориенталски килим. Отгоре бе метната щурава на вид американска завивка. Шестфутов телевизор с изпъкнал екран гледаше към леглото, а три камери на триножник бяха насочени към него.
Зад телевизора, наредени в полукръг, високи до рамото тонколони обграждаха мястото за разговори. Масата с мраморен плот в центъра поддържаше редици от компактдискове и всякакво звукозаписно оборудване, наред с шкаф с още хиляда или повече компактдиска. Подът в стереокъта бе от масивно дърво, целият покрит с животински кожи — тигър и ягуар, поръбен бобър, бизонови кожи, гладък тъмен квадрат от нещо, което може и да е било норка. От тонколоните се надигаше гласът на Еръл Гарнър, трудещ се над „Мамбо Кармел“.
Между леглото и спортния кът от пода се извисяваше кабина с душ, подобна на огромна по размери телефонна будка. До нея клечаха една срещу друга две тоалетни, а от другата страна имаше внушителна вана.
Смит изчакваше в спортния участък, на две трети от пътя до задната стена. Стената бе пронизана от три-четири врати. Значи имаше още стаи, помисли си Лукас.
Смит, с гръб към тях, размаха стика, вкара топката в мрежата, поклати глава и постави пръчката във висяща на стената торба. Зад него редица незапалени лампи бдяха над нещо, което се оказа истинска зеленикава трева върху повдигната платформа. Извън зеленината една лампа от матово стъкло висеше над антична билярдна маса, а в задната част на помещението имаше баскетболна мрежа. Под нея се простираше добре очертано игрище чак до зоната за свободни удари.
— Не мога да се въздържа — каза Смит.
Той идваше към тях, обувките му за голф се тътреха по изкуствената тревна площ. Смит бе нисък, с издути гърди и корем, пухкави мустаци и чуплива черна коса. Бе облечен в черна тениска, втъкната в черни плетени панталони, кожен колан обгръщаше талията му. На врата му подрънкваше златна верига, на нея бе провисено нещо приличащо на орден „Свети Кристофър“. Той се усмихна на Фел и протегна ръката си.
— Вие сте ченгето, което ме следеше миналата година.
Фел пренебрегна ръката.
— Трябва да разговаряме с теб относно онзи тип Бекър — безизразно каза тя. — Типът, който кълца онези хора.
— Откачалникът — допълни Смит. Той дръпна ръката си, не можа да й намери място и накрая я пъхна в джоба на широкия си панталон. Бе шокиран, мустакът му потрепери. — А защо с мен?
— Той се нуждае от пари и наркотици, а не може да си ги доставя законно — намеси се Лукас. Той навлезе в зоната за удари върху тревната площ. Тревата стигаше до коляното му, но бе подрязана и оформяше разнообразни очертания. Той се пресегна и я пипна с пръстите си. Истинска трева, внимателно подравнена, хладна и малко влажна при допир.
— Това тук е страхотен проект — ентусиазирано се обади Смит. Той взе едно дистанционно, натисна серия от бутони и светлините над тревата премигаха и засияха. — Това са специални лампи за растеж — каза той, като посочи светлините. — Това е истинска полска трева. Отне една година, докато се изравни.
Смит стъпи върху зеленината, леко пристъпи през нея и се обърна към Лукас.
— Тоест този тип има нужда от пари и наркотици?
— Да. И ние искаме да разпространиш това по твоята мрежа. Някой прави с него сделки и ние искаме този някой. Сега.
Смит взе една извита пръчка с железен край, която бе облегната на далечния край. Върху една поставка чакаха три топки, той ги подхвърли, подравни първата, удари и пропусна. Топката се търкулна на два фута от целта.
— Двадесет и два фута. Не е зле — каза той. — Когато се забавите толкова много, искате да наваксате с два фута от целта. Преструвате се, че стреляте в цел колкото човек. Това е тайната на единичния сполучлив удар при голфа. Ченгетата играят ли голф?
— Искаме ти да разпространиш слуха — натърти Фел.
— Говори на бутона на пъпа ми, каза малката Червена шапчица — каза Смит. Той подравни друга топка, удари. Тя се претърколи на четири фута от целта. — Майната му. Нерви. Вие ме напрягате.
— Няма жица — тихо каза Лукас. — Никой от нас не е с микрофон. Търсим малко помощ.
— Каква полза имам аз? — попита Смит.
— Гражданска отговорност — отговори Лукас. Гласът му бе спаднал, но Смит се престори, че не забелязва и подравни последната топка.
— Гражданска отговорност? В шибания Ню Йорк? — Той изсумтя, вдигна очи и каза: — Извинете езика ми, доктор Фел… И все пак, аз наистина не знам за какво говорите, каква мрежа.
Той обхождаше тревата, премигвайки и подготвяйки се за къс удар. Русият мъж приближи с порцеланов поднос с димящи резени хляб.
— Някой да иска пресен хляб? Имаме обикновено масло и масло с чесън…
— Майната му на хляба — процеди Фел. Тя погледна Лукас. — Не ни чува. Може би пожарникарите трябва да проверят неговите…
— Не, политическите тъпотии не важат за типове, които са наистина вътре — отвърна Лукас. — А господин Смит звучи, като че ли е замесен.
Смит премига срещу него.
— Кой си ти? Не те помня…
— Тук съм нает като консултант — каза Лукас. Той отстъпи към мрежата, като говореше толкова тихо, че другите едва различаваха отделните думи. Издърпа железен прът от торбата и го разгледа: — Преди работех в Минеаполис, докато не ме изхвърлиха. Аз хванах Бекър първия път, но не и преди да убие една добра моя приятелка. Разрязал гърлото й. Оставил я да види края. Накарал я да го очаква. После направил разрез по целия врат… Била завързана, не можела да се отбранява. Така че по-късно, когато хванах Бекър…
— Лицето му бе прецакано — внезапно се обади Смит.
— Точно така — потвърди Лукас. Той се върна, като въртеше желязото. — Цялото му лице се прецака.
— Чакай малко — каза Фел.
Лукас не й обърна внимание, подскочи върху зеленината и пристъпи към Смит. С ъгълчето на очите си видя как Фел плъзва ръка в отвора на чантата си.
— А и не се притесних да го накълцам. Знаеш ли защо? Защото имам достатъчно собствени пари и не се нуждаех от службата си. Не се нуждая от никаква служба.
— Какво, по дяволите, говориш… — Смит се отдръпна назад като хвърли бърз поглед към русокосия.
— … А Бекър наистина ме вбеси — извиси глас Лукас към Смит. Очите му бяха широко отворени, жилите на врата му напънаха яката на ризата. — Искам да кажа наистина ме вбеси и ми писна. И извадих онзи пистолет, с този голям остър преден край и когато го хванах, започнах да блъскам лицето му с него, докато не можеше да се различи, че това е лице. Преди това Бекър бе истински красавец, точно като тази проклета зелена…
Лукас се изви и замахна с желязото, дълъг плавен удар в перфектната зеленина. Два паунда земя и трева се разхвърчаха извън платформата по билярдната маса.
— Чакай, чакай… — Смит размахваше ръце, опитвайки се да го спре.
Блондинът бе оставил настрани подноса и ръката му се придвижи към кръста отзад.
Фел измъкна пистолет, насочи го към главата му и извика:
— Не, не, не…
Лукас се завъртя отново, размахваше желязото като коса, крещеше и обикаляше около Смит. Върху черната тениска на Смит пръскаше слюнка.
— Удрях лицето му, удрях шибаното му лице, да знаеш само как удрях проклетото лице.
Когато спря, дишайки тежко, дузина криви бразди прорязваха зелената повърхност. Лукас се обърна и погледна русия мъж. Скочи от платформата и приближи към него.
— Искаше да извадиш оръжие — отбеляза той.
Блондинът сви рамене. Той имаше масивни плещи, като на щангист, и помръдна, раздвижвайки крака.
— Това наистина ме вбесява — кресна му Лукас.
— Задръж, за бога — каза Фел, гласът й бе нисък и напрегнат.
Лукас отново замахна с желязото, бързо, нападателно, над главата, после надолу. Русият се дръпна, но желязото сплеска прясно изпечения хляб и подноса под него. Парчета порцелан осеяха пода. Той изкрещя:
— И се опита да ни подкупи…
След това той спря, залитна, обърна се отново към Смит и насочи стика като сабя.
— Не искам да бъда твой приятел. Не искам сделка. Ти си една торба с лайна и ми се повдига от това, че съм тук. Това, което ти казвам, е, че искам да разпространиш слуха по твоята мрежа. И искам да ми се обадиш. Лукас Дейвънпорт. От Мидтаун Саут. Ако не го направиш, ще те прецакам по шест различни начина. Ще отида в „Ню Йорк Таймс“, ще отида в „Нюз“, ще говоря с „Ай Уитнес Нюз“, ще им дам снимката ти и ще им кажа, че работиш за Бекър. Как това ще подпомогне бизнеса ти? А може и да се върна и да те прецакам лично, защото това за мен е много сериозно, случаят Бекър.
Той се завъртя в полукръг, дишането му се забави, пристъпи към вратата, после внезапно размаха пръчката из кухнята като перка на хеликоптер. Желязото уцели меден супник, окачен на стената, удари се в печката и с гръм падна заедно със супника на пода.
— Никога не съм бил добър с дългите железа — каза той.
Докато излизаха от сградата, Фел внимателно го наблюдаваше. Той се ухили.
— Откачени работи, а? — каза той, като я погледна.
— Аз повярвах — сериозно отвърна тя.
— Благодаря за поддръжката. Не мисля, че блондинът щеше да навреди особено.
Тя разтърси глава.
— Беше забавно, искам да кажа странно забавно. Не знаех, че Джаки Смит е гей, докато не видях този тип. Все едно се занимаваш със семейни, само че по-зле. Фрасваш единия, а другият те преследва с нож…
— Сигурна ли си, че са хомо?
— Има ли Парцаливата Ан памучна престилка?
— Не зная какво означава това — захили се Лукас.
— Означава, да, сигурна съм, че са хомо.
— Защо той те нарече доктор Фел? — попита Лукас. — Ти лекар ли си?
— Не, това е от детското стихче: „Не те обичам, доктор Фел, не знам защо, но знам това и то добре — не те обичам, доктор Фел“.
— Хм. Впечатлен съм.
— Зная няколко детски стихотворения — каза Фел, като ровеше из чантата за пакета „Лъки“. — Искаш ли да чуеш „Старият Крал Коул“?
— Искам да кажа, Смит. Чак да знае стихчето.
— Аз не те впечатлявам, а? — Тя пъхна цигарата в устата си, очите й се вдигнаха към него.
— Още не зная — каза той. — Може би…
Барбара Фел живееше в горните западни покрайнини. Те оставиха колата в Мидтаун Саут и взеха такси. Тя каза:
— До нас има приличен бар. Защо не дойдеш за едно питие, да се охладиш? Можеш да хванеш оттам такси.
— Добре. — Имаше нужда да постои с нея още малко.
Те се отправиха на север към Шесто авеню, движението по тротоарите се засилваше с приближаването на Сентръл Парк, туристите се разхождаха ръка за ръка.
— Много е голям — отбеляза накрая Лукас, като гледаше изнизващия се покрай прозореца град. — У нас можеш да се сблъскаш с всеки задник в града. Тук… — Той погледна навън, клатейки глава: — Тук никога не знаеш откъде ти идва. Имате задници така, както другаде имат дъждовни капки. Това е подмишницата на Вселената.
— Да, но може да бъде доста хубаво — отговори тя. — Има театри, музеи на изкуствата…
— Кога за последен път си ходила на театър?
— Не знам, наистина не мога да си го позволя. Но искам да кажа, ако можех…
— Добре.
На предната седалка шофьора си тананикаше нещо. Без мелодия, само вариации на тембър и височина, като се взираше с тъмните си очи през прозореца и поклащаше глава в някакъв въображаем ритъм. Ръцете му стискаха кормилото толкова силно, че кокалчетата бяха побелели. Лукас погледна шофьора, погледна Фел и поклати глава. Тя се засмя, а той се ухили и се извърна към прозореца.
Барът бе малък, грижливо осветен, уютен. Барманът нарече Фел на малко име и я насочи към едно сепаре отзад. Лукас зае мястото с лице към входа. Дойде една сервитьорка, погледна него, погледна към Фел и извика:
— О-о-о.
— Просто бизнес — реагира Фел.
— Никога не е просто това — каза келнерката. — Диджа чула, че Луис родила момиче, шест паунда и четири унции?
Лукас наблюдаваше как Фел бъбри със сервитьорката. Изглеждаше малко уморена, малко самотна, с тази нейна несигурна усмивка.
— И така — каза тя, като се обърна към Лукас. — Наистина ли измръзват задниците ви в Минесота? Или просто…
Незначителен разговор, ресторантски разговор. Второ питие. Лукас чакаше за своя шанс, изчакваше…
Ето го. Влезе строен мъж, докосна по бузата една жена, получи в отговор бързо шляпване. Бе рус, грижливо облечен и след миг погледна гърба на Фел като каза нещо на жената, която докосна. После внимателно изгледа Лукас.
— Един мъж — тихо каза Лукас като се наведе над масата. — Мисля, че те гледа. До барплота…
Тя извърна глава и лицето й светна.
— Мика — извика Фел. А на Лукас обясни: — Той ми беше фризьор. Премести се в центъра. — Тя се измъкна от сепарето и доближи бара. — Кога се върна?
— Помислих, че трябва да си ти — отвърна Мика.
Мика бил в Европа. Започна да разказва. Лукас отпи от бирата, повдигна крак на отсрещното място, хвана с глезените си чантата на Фел и я придърпа. Започна да бърника из нея, съвсем прикрито, като в същото време се оглеждаше. Сервитьорката погледна към него и въпросително повдигна вежди. Той поклати глава в отрицание. Ако тя дойдеше на масата, ако разказът на Мика приключи скоро, ако Фел притича забързано да си вземе цигара…
Ето. Ключове. Бе изчаквал цял ден, за да се добере до тях.
Той погледна ключодържателя в ръката си, шест ключа. Трите бяха подходящи. В джоба си имаше плоска пластмасова кутия, която първоначално бе съдържала карфици. Той бе изхвърлил карфиците и бе покрил дъното и капачката с тънък слой моделин. Сега притисна първия ключ в моделина, обърна го и отново го натисна. После втория ключ. Отпечатъкът на третия ключ сне върху капачката. Ако ги правеше прекалено близко, един до друг, отпечатъците се разваляха… Погледна в кутийката. Хубави, чисти отпечатъци, шест на брой.
Фел все още говореше. Той пъхна обратно ключовете в чантата й, притисна я между глезените си и отново я повдигна към нейния стол.
Пулсът му думкаше като на крадец аматьор.
Господи.
Успя.
7
Лили се обади на следващата сутрин:
— Взех ги. Отиваме на закуска.
Лукас звънна на Фел, хващайки я точно като излизаше.
— Обади се О’Дел. Иска да закуся с него. Вероятно няма да привърша до към десет часа.
— Добре. Аз ще задействам нещата относно типа, за който ни разказа Лони, онзи с Кадилака в Атлантик Сити. Едва ли ще излезе нещо.
— Освен ако не е доставчик на медицински материали. Може би спринцовките не са били единствения му асортимент.
— Да… — Тя знаеше, че това са тъпотии и Лукас се ухили на телефона.
— Хей, трябва да я караме докрай. По-късно ще те почерпя един обяд.
Хотел „Лакота“ бе стар, но добре поддържан като за Ню Йорк. Беше близо до издателската компания, която произвеждаше игрите на Лукас, наблизо имаше удобни ресторанти и леглата бяха достатъчно дълги, за да не му висят краката. Прозорецът на стаята гледаше към покрива по-долу и стъклените стени на отсрещната административна сграда. Не бе възхитително, но и не бе зле. Разполагаше с две нощни шкафчета, писалище, скрин, еркер, цветен телевизор с изправно дистанционно и килер, който светваше автоматично щом го отвореше.
Той отиде до килера, издърпа един куфар и го отвори върху леглото. Вътре имаше монокуляр, касетофон с фоноклип и камера „Полароид“ с половин дузина филми. Отлично. Затвори куфара, отскочи до банята и излезе. Едно пиколо, което се мотаеше във фоайето с размери на телефонна будка, извика след него:
— Такси, господин Дейвънпорт?
— Не. Ще ме вземат с кола — отвърна Лукас.
Навън той забързано влезе в един снекбар, взе си половинка портокалов сок в кутия и отново изскочи на улицата.
Предната нощ, след като изпрати Фел, той отиде в апартамента на Лили да й даде отпечатъците. Лили познаваше служител в разузнаването, който можеше дискретно да ги направи за една нощ.
— Стар приятел? — попита Лукас.
— Отивай си, Лукас — отвърна тя, като го изблъска през вратата.
Някой отново извика името му. Черната лимузина се плъзна покрай бордюра, сноп антени стърчаха от предния капак и когато задният прозорец се отвори, той видя нейното лице:
— Лукас…
Шофьорът на О’Дел бе широкоплещест мъж с прическа от Корейската война, а косата му имаше цвета на валцована стомана. Острият нос разделяше базалтовите очи, а устните му бяха дебели и сухи — като голям отровен гущер. Лукас седна на пасажерското място.
— Ейвърис? — попита шофьорът.
Предните места бяха отделени със стъкло, което сега бе спуснато.
— Да — каза О’Дел. Той четеше уводната статия на „Таймс“. Необработено копие на „Уолстрийт Джърнъл“ лежеше между неговия десен крак и левия крак на Лили. Поглеждайки над вестника, той попита Лукас: — Ял ли си вече?
— Кутия портокалов сок.
— Ще ти вземем нещо солидно — каза О’Дел. Той не бе спрял четенето на вестника и зададеният въпрос, както и коментарът, бяха нехайно формални. След миг той измърмори: — Слабоумни глупаци.
Лили се обърна към шофьора:
— Това е Лукас Дейвънпорт, Аарон. Лукас, на кормилото е Аарон Коплънд.
— Не и шибания пианист, разбира се — допълни Аарон. Очите му се спряха на Лукас: — Как си?
— Приятно ми е да се запознаем — отговори Лукас.
Пред Ейвърис пръв слезе Коплънд и отвори вратата на О’Дел. Коплънд имаше голямо издуто шкембе, но движенията му бяха пъргави като на атлет. На колана му имаше прикрепен пистолет, точно отляво на пъпа му, и макар че спортната му риза го покриваше, той не правеше особени усилия да го скрие.
Автоматичен, помисли си Лукас. Повечето от нюйоркските ченгета, които бе срещнал, носеха старите револвери 38-специал, които изглеждаха, като че ли са произведени в началото на века. Коплънд, както и да изглеждаше, живееше в настоящето. Той не гледаше директно Лукас, Лили или О’Дел, докато слизаха от колата, а шареше с поглед наоколо — из ъглите и входовете, по прозоречните ниши.
В близкия вход имаше солидна дъбова врата с тясно прозорче на височината на очите и лъскава месингова табела с надпис „Ейвърис“. Зад вратата се простираше ресторант, претъпкан с политици — такива места имаше в Минеаполис и Сейнт Пол, но Лукас не бе виждал подобно място в Ню Йорк. Бе широко двадесет фута и сто дълго, с голям барплот от тъмен махагон от дясната страна на входната врата. Дървени поставки над главите придържаха стотици бейзболни бухалки, полегнали една до друга, всичките с автографи. Дузина плоски плексигласови сандъци бяха разположени от лявата страна — срещу бара, подобно на „Мъките на кръста“ и всеки един съдържаше пет-шест бухалки с автографи. Лукас знаеше повечето от имената — Рут, Гериг, Димаджо, Марис, Мейс, Снайдър, Мантъл. Други, като Ник Итън, Бил Тери, Джордж Стърнвайс и Монт Ървин, само леко разклатиха камбанките на паметта му. В края на бара двойна редица сепарета се простираше до задната част на ресторанта. Почти всичките бяха заети.
— Ще бъда на бара — каза Коплънд. Той огледа посетителите и реши, че никой от тях не е евентуален убиец.
О’Дел ги поведе към задната част. Той бе актьор, осъзна Лукас, актьор, който бавно, като немски танк, се търкаляше през ресторанта, кимаше към някои сепарета, явно пренебрегваше други, свитият брой на „Уолстрийт Джърнъл“ го удряше по крака.
— Проклет град — установи О’Дел, като се настани в сепарето. Той пусна вестниците на стола до него. Лили и Лукас седнаха срещу него. Той се наклони през масата към Лукас и каза: — Знаеш ли какво става там навън, Дейвънпорт? Хората опъват телени мрежи — виждаш ги навсякъде. И счупени стъкла върху стените. Като че шибаният град е в Третата световна война. Ню Йорк. Като проклетия Банкок. — Той сниши глас: — Като онези ченгета, ако са там навън. Наказателен отряд, като Бразилия и Аржентина.
До масата се приближи плешив келнер с лице, сякаш киснало в саламура. Бялата престилка пристягаше врата му и стигаше до коленете. Петната от горчица по нея като че бяха поставени нарочно.
— Обичайното — изръмжа О’Дел.
Лили погледна Лукас и каза:
— Две кафета по датски.
Келнерът кисело кимна и се отдалечи.
— Имаш репутация на добър стрелец — отбеляза О’Дел.
— Застрелял съм няколко души — отвърна Лукас. — Както и Лили.
— Ние не искаме да застрелваш никого — каза О’Дел.
— Аз не съм наемен убиец.
— Просто исках да ти го кажа. — Той пъхна ръка в джоба си и извади лист хартия. Разгърна я. Историята от „Таймс“. — Вчера ти свърши добра работа. Скромно, спечели доверието на всички, подчерта колко хитър може да бъде Бекър. Не беше зле. Хвана се. Прегледа ли папките по другия случай?
— Започвам тази вечер. В апартамента на Лили.
— Някакви заключения дотук? От това, което си видял? — настояваше О’Дел.
— Не виждам Фел замесена в това.
— О-о? — Веждите на О’Дел подскочиха. — Мога да те уверя, че е, по някакъв начин. Защо не смяташ така?
— Тя просто не е този тип. Как я разкрихте?
— С компютър. Вкарахме застреляните хора и ченгетата, които са били наоколо. Името й излезе няколко пъти. Отново и отново. Твърде често, за да бъде съвпадение — отговори О’Дел.
— Добре. Виждам я да издига някого. Но не и да замисля удар. Не е истински непочтена.
— Харесваш ли я? — попита Лили.
— Да.
— Това ще попречи ли? — обади се О’Дел.
— Не.
О’Дел погледна към Лили и тя каза:
— Не мисля, че ще бъде пречка. Лукас прецаква и мъже, и жени съвсем безпристрастно.
— Хей, започвам да се уморявам — раздразнено реагира Лукас.
— Фел е подходяща за още една жертва на Дейвънпорт — продължи Лили. Тя се опитваше да внесе хумор, но в него се чувстваше злъч.
— Хайде, хайде — намеси се О’Дел.
— Виж, Лили, ти знаеш много добре, по дяволите — започна Лукас.
— Стига, не и в ресторанта, за бога — каза О’Дел.
— Добре — съгласи се Лили. Тя и Лукас стигнаха до задънена улица и затова Лили отмести поглед встрани.
Келнерът се върна с поднос, отрупан с препечени франзели и малка купичка кленов сироп. В сиропа плуваха бучки масло. Той разтовари подноса пред О’Дел, а кафените чашки — пред Лукас и Лили. О’Дел подпъхна салфетка под яката си и се захвана с хляба.
— Тук има и още нещо — каза О’Дел като останаха сами. — Трите удара, за които най-много се тревожим — адвокатът, активистът и самият Пети — вярвам, че тези типове може да излязат наяве. Стрелците.
— Какво? — Лукас погледна Лили, която бе вперила невъзмутимо очи в О’Дел.
— Такова е чувството ми, политическият ми усет — продължи О’Дел. Той пъхна в устата си капещо парче хляб, задъвка, облегна се назад и се загледа с малките си очички в Лили. — Те съвсем преднамерено ни показват, че са там, че ги има, и че с тях шега не бива. Носят се слухове. От няколко месеца. Чували сте тези дрънканици — „Робин Худ и неговите момчета“ или „Батман удря отново“. Винаги, когато е затрит някой задник. Има много хора, на които им харесва, че тях ги има. Че правят това, което е необходимо. Половината от хората в този град ще ги поздравят, ако ги познаваха.
— А другата половина ще излезе на улиците, ще прерови всяко кътче — каза Лили на Лукас. Обърна глава към О’Дел: — А и другият проблем, също, с Бекър.
— Какво? — попита Лукас като местеше поглед върху двамата.
— Казаха ни, че това е самата истина. — Тя извади от чантата си сгъната хартия и му я подаде. Ксерокопие на писмо, адресирано до редактора на „Ню Йорк Таймс“.
Лукас погледна подписа — Бекър. Една дума, надраскана с аристократично самодоволство.
… да се заема с това, което наричам абсолютно важни експерименти и навлизане в трансценденталната същност на човека, и да бъда обвинен в престъпления. Така да бъде. Ще отстоявам моите интелектуални изследвания и въпреки обвиненията в престъпление, както и самият Галилей, аз, също като него, ще бъда оправдан от идните поколения.
Въпреки обвиненията, аз съм невинен и нямам нищо общо с престъпниците. Точно в този дух ви пиша това писмо. Миналият петък през нощта станах свидетел на очевидно гангстерска стрелба…
— Господи — възкликна Лукас и погледна Лили. — Това ли е убийството, за което ми разказа?
— Уолт — отвърна тя.
Лукас се върна към писмото. Бекър ясно бе видял двамата убийци.
… бих го описал като бял, дебел, с квадратно лице и сив грижливо подрязан мустак, обхващащ цялата му горна устна, тежащ двеста и двадесет паунда, шест фута и два инча висок, на шестдесет и една години. Като опитен съдебен патолог мога да се обзаложа, че не греша с повече от пет паунда нагоре или надолу, или с повече от един инч височина. При определяне на възрастта — най-много с две години.
Описанието на другия, който съм нарекъл слабият, ще запазя за себе си по собствени причини.
— Това никога ли не е било отпечатвано? — попита Лукас като гледаше О’Дел.
— Не. Съгласиха се да го задържат по наша молба, но запазиха правото си да го отпечатат, когато стане възможно.
— Имате ли представа кой е той? Дебелият?
О’Дел поклати глава:
— Един от четири-петстотинте полицаи, ако въобще е ченге.
— Вероятно бихте могли да стесните кръга — предположи Лукас.
— Не и без това да стане обществено достояние — отвърна Лили. — Ако започнем да проверяваме петстотин полицаи… Боже, вестниците ще ни изядат. Но основното е, както виждаш…
Лукас улови мисълта й:
— Бекър може да идентифицира две ченгета убийци и иска да го направи.
— По тази причина считаме, че тези типове ще издирят Бекър.
— За да му затворят устата.
— Освен останалите причини.
— Ако излязат наяве, те вероятно ще тръгнат за Бекър — добави О’Дел. — Ще трябва да го хванат, ако мислят, че може да ги идентифицира. Но има и още нещо — убийството на Бекър ще бъде начин да мотивират целта си, че има хора, които трябва да бъдат убити. Бекър е кошмар. Кой ще се възпротиви на неговото убийство? Той им идва по поръчка, ако могат да го открият.
— Става твърде сложно — каза Лукас. — Тревожа се за Лили. Тя е твърде близо до тези неща, до тези вонящи мръсотии. Какво ще стане, ако тръгнат след нея?
— Няма — уверено възрази О’Дел. — Две мъртви ченгета вече е неприемливо.
— Бих казал, че едно мъртво ченге също е неприемливо.
— Едно мъртво ченге може да се тълкува като хитра постъпка. Като отхвърляне. Две вече съставят модел — каза О’Дел.
— И още нещо, аз не съм лесна плячка — каза Лили, като потупа чантата си, където държеше нейния 45-калибров.
— Това ще докара смъртта ти. — Гласът на Лукас бе пропит от гняв. Те отново стигнаха до мъртва точка. — Всеки е лесна плячка, когато стрелящият използва снайпер от засада. Ти си добра, но не си бронирана.
— Добре, добре. — Тя отмести встрани погледа си.
— А и Коплънд винаги е наблизо — добави О’Дел. — Когато Лили е навън по работа, тя обикновено е с мен в колата. Коплънд е нещо повече от шофьор. Твърд е като желязо и знае как да използва оръжието си. Ще му кажа вечер да я кара до вкъщи.
— Добре. — Лукас за миг погледна Лили и отново се върна на О’Дел. — Как стигнахте до Фел? Директно?
— Директно. — О’Дел попи с коричка хляб цял поток от сироп, наслади му се за малко, после го пъхна в устата си и задъвка. Малките му очички се притвориха от удоволствие. Той преглътна и отвори очи. Като жаба, помисли си Лукас. — Точно така, директно. Веднъж или два пъти в семестъра аз ходя в Колумбия и изнасям лекции върху реалната политика. Заради един мой приятел. Професор. Нека да се върна назад. Преди няколко години — по дяволите, какво говоря, преди петнадесет години — той ме запозна с един завършващ студент, който правеше компютърни статистически справки за анализиране на типовете гласоподаватели. Изумително. Взех уроци по статистика и няколко по компютър. Не приличам на това — той разпери ръце, сякаш за да разкрие цялото си огромно туловище, — но съм компютърен специалист. Когато разузнаването разкри това, което сметна за проблем, аз сортирах убийствата, имаше модел. Това е абсолютно вярно. Аз извиках Пети, който специализираше в компютърните издирвания и съответните заключения. Разровихме почти двеста възможности. По една или друга причина ние елиминирахме повечето от тях и спаднахме на четиридесет. А за дванадесет от тях бяхме абсолютно сигурни. Мисля, че Лили ти е разказала.
— Да. Четиридесет. Това е доста невероятно число.
О’Дел присви рамене:
— Някои от убийствата са вероятно точно такива, каквито изглеждат — главорези, убити на улицата от други главорези. Но не и всички. А съм сигурен, че сме пропуснали някои. Така че като балансирам нещата, считам, че четиридесет-петдесет са близо до истината.
— А каква е ролята на Фел? — попита Лукас.
— Пети прегледа лошите момчета в съотношение с полицаите, които са ги познавали — беше доста комплицирано, но получих пълен достъп до имената.
— И името на Фел излезе…
— Твърде често.
— Мразя статистиките — каза Лукас. — Вестниците, там в Минеаполис, винаги ги прецакваха и правеха глупави заключения на базата на неверни данни.
— В това е проблемът, в данните — съгласи се О’Дел. — Ние със сигурност никога няма да вкараме Фел в съда само в резултат на моите данни.
— Хм. — Лукас погледна Лили и след това О’Дел. — Ще срещна доста трудности, докато разровя това.
— Недей — каза О’Дел. Той размаха вилицата си под носа на Лукас. — Първият ти приоритет е да откриеш Бекър и да предоставиш забавление на медиите. Имаме нужда от малко въздух. Наистина трябва да направиш това. Ако тази банда е някъде там, тези убийци, те няма да бъдат лесно заблудени. Да те докараме в Ню Йорк бе като да докараме медиум. Нека новинарите бъдат щастливи. Дотук версията се продава. Трябва да продължава така. Това, другото, трябва да бъде подмолно, на заден план.
— Какво ще стане, ако хванем Бекър твърде скоро? — попита Лукас. — Преди да идентифицираме тези типове?
Лили сви рамене.
— Тогава се връщаш вкъщи, а ние ще намерим друг начин.
— М-м-м.
— И така. Ние сме в положение, да се надяваме един шибан психар да се задържи на свобода още няколко седмици и вероятно да накълца нечие дете, за да можем да разкрием нашите хора — избръщолеви О’Дел почти на себе си, като се взираше в полуизядената лепкава купчина от сироп и хляб. Той се извърна към Лили: — Ние сме истински шибаняци, знаеш ли това, Лили? Ние сме истински, големи шибаняци.
— Хей, това е Ню Йорк — обади се Лукас.
О’Дел започна да си пробива път през остатъка от франзелите, отхвърляйки на заден план компютърната информация на Пети.
— Има ли някаква вероятност той да се е добрал до нещо неочаквано на компютъра? — попита Лукас.
— В действителност, не. Нещата не стават по този начин — с компютъра прецеждаш информацията и пристъпваш мъничко напред. Не получаваш разпечатка, която казва: „Джо Блоу го извърши“. Мисля, че нещо трябва да се е случило с този свидетел.
Когато излизаха от ресторанта, О’Дел тръгна напред, отново кимаше към някои сепарета и забележимо пренебрегваше други. Лили сграбчи ръкава на Лукас и го задържа една крачка назад.
— Ето. — Тя му подаде трите ключа.
— Много бързо — каза Лукас.
— Това е Ню Йорк — отвърна тя.
Лукас взе такси до апартамента на Фел. Шофьорът бе дребен човечец с побеляла брада и щом като Лукас седна, го попита:
— Гледал ли си „Клетниците“?
— Какво?
— Нека да ти кажа, че наистина изпускаш много — отвърна шофьорът. Вонеше на лук и бе пропит с пот. — Къде отиваш? Окей, слушай, трябва да видиш „Клетниците“, искам да кажа, защо си дошъл в Ню Йорк, ако няма да гледаш някое шоу, знаеш какво искам да кажа? Виж лудия шибаняк там, ще ме извиниш за езика, мислиш ли, че трябва да оставят такъв скапаняк като този по улиците? Боже, къде се е учил да кара? — Шофьорът пъхна глава през прозореца и натисна клаксона: — Ей, приятел, къде се научи да караш, а? Айова? Ха! Хей, приятел. — Отново вътре, той каза: — Ще ти кажа, ако кметът не беше черен…
Лукас се обади в службата на Фел от обществен телефон на външната стена на един гараж. Боята на гаража, покрита с неразгадаеми надписи, се лющеше, разкривайки друг слой такива.
— Барб? Лукас. Ще трябва да отскоча до нас, само за малко. Остава ли уговорката за обяд?
— Със сигурност.
— Супер. Ще се видим след няколко минути — отвърна Лукас. Той окачи слушалката и погледна през улицата към жилищния блок на Фел. Хиляда апартамента, а може и повече. Редици от досущ еднакви балкони, всеки с по две растения, повечето с велосипеди. За градски терен, за планината, в случай че велосипедистите се сблъскаха с изненадваща ситуация в Сентръл Парк. Някои от тях, до височината на която можеше да види, бяха привързани с вериги към перилата на балконите.
Фоайето на сградата представляваше стъклена клетка, обграждаща пазача. В дъното имаше две редици пощенски кутии от неръждаема стомана. Пазачът, в зле скроена сива униформа, изглеждаше глуповато бдителен.
— Къде е фирмата за продажби? — попита Лукас.
В очите на пазача нещо проблесна — тази ситуация бе специално разиграна в нарежданията към него.
— Вторият етаж, господине, надясно.
— Благодаря.
Охрана на апартаментите — това бе чудесно, ако наистина имаше такава. Лукас се върна до асансьорите и натисна втория бутон. Вторият етаж имаше няколко офиса, всички отдясно. Лукас не им обърна внимание и зави наляво. Намери стълбището, изкачи се един етаж по-горе, върна се на асансьора и натисна шестнадесетия етаж.
Телефонното обаждане го увери, че Фел все още се намира в Мидтаун. Нямаше защо да се безпокои, че тя ще се измъкне до вкъщи за лека закуска или да плати сметките, или за каквото и да е. Живееше сама, както бе казала. Бе взел номерата на апартамента и телефона й от списъка за графиците в службата.
Беше сам в асансьора, излезе в празния коридор, зави наляво, загуби се и се върна повторно до асансьора. Вратата й беше боядисана в зелено. Останалите бяха сини, доматеночервени и бежови. Извън това всички бяха еднакви. Почука. Без отговор. Огледа се и почука повторно. Никакъв отговор. Пробва един ключ, улучи от първия път и открехна вратата. Тишината вътре му се стори натежала от напрежение.
Трябва да се раздвижиш. Движи се, движи се.
Апартаментът миришеше леко, ненатрапчиво, на тютюн. Всекидневната имаше плъзгаща се остъклена врата, която отвеждаше на балкона. Прозорците бяха закрити с полуспуснати избелели пердета. Изгледът бе към някаква подобна сграда, а ако погледнеше настрани, през улицата, Лукас можеше да види друга редица сгради зад празно пространство. Пространството сигурно бе Хъдсън. От другата страна бе Джърси.
Апартаментът беше ненатрапчиво кокетен. Повечето мебели бяха от добро качество, купувани в комплект. Два зелени, отрупани с възглавнички фотьойла бяха обърнати към голям цветен телевизор. Между тях бе разположена ниска масичка, клекнала под купчина списания. „Ел“, „Вог“, „Гънс енд Амо“. Още списания лежаха на голямата маса, а под нея имаше натрупани романи. До телевизора бе шкафът с компактдиск, тунер, дек и видеокасетофон. Втора масичка поддържаше още списания, четири дистанционни, огромна бутилка от бренди, пълна с кибрити — Прозорци към света, Руска чайна, Дъбовата стая, Четирите годишни времена. Те бяха оригинални и като че ли идваха от някой магазин за сувенири. Останалите кибрити бяха износени, празни наполовина — няколко от бара, който бяха посетили предната нощ, един бе с корона, друг с шахматен рицар, трети с палитра. В пепелника бяха угасени четири фаса.
По стените зад телевизора бяха окачени фотопортрети — жена, изправила се на някакъв кей заедно с двама по-възрастни хора, които биха могли да й бъдат родители, и друга снимка на същата жена със сватбен воал; широкоплещест млад мъж на един хълм с куче порода коли и 22-калибровото оръжие; и друга снимка на младия мъж като по-възрастен, в армейска униформа, застанал под надпис „Зная, че ще отида в рая, защото съм прослужил времето си в ада: Корея, 1952“. Имаше нещо не наред тук… Лукас се вгледа по-отблизо. Горната устна на мъжа бе леко изкривена, като заешка устна след хирургична намеса.
Нейните родители? Почти сигурно.
Вляво на всекидневната имаше коридор. Той го разгледа, откри една баня и две спални. Едната от спалните се използваше като кабинет и склад — до едната стена бяха изблъскани малко дървено писалище и два каталожни шкафа, а останалото пространство бе почти изцяло окупирано от кашони — някои отворени, други затворени с тиксо. В другата спалня имаше легло с кралски размери, два скрина — единият бе с огледало. Леглото не беше оправено — чаршафът бе омотан в долната му част. Поръбено кръгло килимче лежеше отстрани на леглото, а в средата му бяха захвърлени дамски бикини. Един бамбуков кош с полуповдигнат капак бе скрит зад единия скрин. Отвори го. Мръсни дрехи.
Можеше да си представи картината. Тя спи по бикини, става, все още е уморена, прозява се, слиза от леглото, изхлузва бикините си, за да вземе душ, мисли да ги хвърли в коша, след това забравя…
Той се върна през всекидневната в кухнята, която на вид бе неизползвана — на сешоара до мивката бяха наредени половин дузина водни чаши, заедно с две вилици, но нямаше следа от чинии. В кошчето за боклук лежеше опаковка на лазаня „Уейт Уочърс“. На бюфета имаше бутилка джин „Танкъри“ — една трета бе изпита. Погледна в хладилника — „Перие“ с дъх на лимон и диетично пепси, стек с шест коли, бутилка концентриран лимонов сок и четири бутилки диетичен тоник на швепс. В отделението за плодове лежеше торбичка праскови. Той докосна повърхността на готварската печка. Прах. Половината от кухненския плот бе заета от микровълнова печка. Нямаше прах. Тя не готвеше често.
Той претърси първо кухнята — жените криеха разни неща в кухнята или спалнята. Откри комплект чинии — евтини и функционални. Основното кухненско оборудване. Едно чекмедже бе пълно с хартия, гаранционни карти за всички домакински и електронни уреди в апартамента. Издърпа напълно всички чекмеджета, погледна зад и под тях. Надникна в кутиите — нищо, нямаше дори брашно и захар, както би могло да се очаква.
В спалнята той погледна под леглото и намери шевна машина и пухкава катеричка за бърсане на прах. В чекмеджето на нощното шкафче видя колт „Лоумън“ с двуинчово дуло, 38-ми калибър. Отвори барабана — със заредени шест патрона. Прищрака обратно и постави оръжието така, както го откри.
Прегледа скрина. В горното чекмедже имаше снопчета писма и пощенски картички наред с евтини бижута и запечатана кутия с лъскави лъвове по нея. Набързо прехвърли писмата.
„Скъпа Барб, току-що се върнах от Ню Хемпшър, трябваше да дойдеш и ти! Прекарахме чудесно!“
„Скъпа Барб, пиша ти съвсем накратко. Ще се върна до двадесет и трети, ако всичко е наред. Опитах да се обадя, но не те намерих. Казаха, че си навън, а не исках да те будя през деня. Наистина трябва да те видя. Мисля за теб през цялото време. Не мога да спра. Както и да е, ще се видим на двадесет и трети. Джек.“
Писмото бе поставено в плик и той погледна пощенската марка — отпреди четири години. Мислено отбеляза — Джек.
Нямаше почти нищо друго. Издърпваше чекмеджетата едно по едно. Аха. Още хартия. Снимки с полароид. Барбара Фел, седнала в скута на някакъв мъж, и двамата вдигнали пред себе си бутилки бира. Бяха голи. Тя бе слаба, с малки гърди и тъмни зърна.
Той бе слаб колкото нея, но мускулест и гледаше в обектива с тренирано изражение на самочувствие. Друга снимка — и двамата седяха на нещо, което изглеждаше като килимче от зеброва кожа, голи, очите им — малки червени точици. На заден план се виждаше огледало, отразяващо червената светкавица на фотоапарата. Той бе разположен върху триножник, нямаше друг човек. Нямаше трети. Изражението на лицето й… Страх? Възбуда? Трепет?
Друга снимка — и двамата, облечени, стоят пред нещо като полицейски участък. Ченге? Той отиде до куфарчето си, извади полароида, включи на режим за снимане отблизо, коленичи и направи копия на снимките.
В спалнята нямаше нищо друго. Банята бе стерилна, прясно изчистена, но тоалетката на суетата бе един безпорядък от червила, шампоани, сапуни, дезодоранти, кутия с нещо на име „Ийстгард“, полицейски значки, игли, пинсети, огромна кутия панделки и флакон със сусамов лосион за тяло. Аптечката съдържаше едно неголямо разнообразие от лекарства без рецепта — аспирин, миситрасин, нуприн.
Той се отправи към кабинета.
Тя бе педантична относно сметките си и всичко изглеждаше в ред — имаше една банкова сметка, сейф за ценности и застрахователна полица, която се оказа пенсионна осигуровка.
А къде беше бележникът й? Той прерови чекмеджетата на писалището. Трябваше да има бележник с телефони. Вероятно носеше у себе си тефтер с календар, но би трябвало да има и вкъщи нещо от този род, което не се налага да сменя всяка година. Лукас се намръщи. Нямаше нищо в писалището. Той излезе в предната стая и огледа около телефона. Отново нищо. Телефонът бе с дълъг кабел и той го проследи до купчината списания на масичката във всекидневната. Разрови ги. Бележникът беше там и той го разгърна. Имена. Дузини имена. Взе полароида и започна да прави снимки. Когато привърши, му бяха останали само два кадъра.
Достатъчно. Той се огледа наоколо, провери осветлението и излезе от апартамента. Пазачът стоически се взираше в една празна мраморна стена и не вдигна поглед. Неговата работа бе да държи хората навън, а не вътре.
Кенет и още един полицай разглеждаха някакъв документ, а трети полицай говореше по телефона.
— Барбара е надолу по коридора — каза Кенет, когато Лукас влезе. — Осигурихме ви празна канцелария, за да имате малко спокойствие.
— Благодаря — отвърна Лукас.
Фел сортираше купчина книжни папки. Той се спря на прага и я погледа безмълвно. Тя бе съсредоточена, напрегната. Привлекателна. В ума му изплуваха нудистките снимки — там тя изглеждаше по-дребна и уязвима, по-малко енергична. Фел започна да прелиства страниците на една папка. След миг тя усети присъствието му и сепнато вдигна очи.
— Боже, не те чух да идваш.
Той влезе и заобиколи масата. Вдигна една папка — „Робърт Гарбър, 7/12“.
— Това ли е всичко?
— Да. Тъкмо я преглеждах. Стотици детайли — каза Фел. Тя отметна кичур коса от очите си. — Проблемът е, че ние нямаме нужда от всичко това. Знаем кой е Бекър и как изглежда, а и той признава в онези налудничави доклади, че е извършил убийствата. Всичко, което трябва да направим, е да го открием. Нямаме нужда от обичайните тъпотии.
— Все трябва да има нещо…
— Проклета да съм, ако го виждам — отговори Фел. — Колегите направиха списък, нещо като това, за което говори ти на събирането тази сутрин. Той има нужда от доходи. Има нужда от скривалище. От превозно средство. Трябва да променя външността си, така че те информираха работодателите — внимавайте на кого плащате. Свързаха се с всички хотели и нощни приюти, с всички подходящи за скривалище места. Провеждат разговори с таксиметрови служби, ако се придвижва с такси — това би обяснило как упойва жертвите, използвайки задната седалка като газова камера. Посетиха всички магазини, които продават грим за обезобразени хора, както и местата, където може да се намери театрален грим. Колегите от Отдела за наркотици разпитват пласьори, а ние разследваме информаторите. Какво друго остава?
— Не зная, но явно не е достатъчно — каза Лукас. Той шляпна по купчината хартия. — Нека първо разгледаме жертвите.
Занимаваха се с това цял час. Бекър бе убил шестима души в Манхатън, телата им бяха открити на разни места в Мидтаун, Вилидж, Сохо и Малката Италия. Ако следваха оформилата се хипотеза, че той не ги захвърля твърде далеч, заключението бе, че вероятно се крие на юг от Сентръл Парк, северно от финансовата зона. Пощенските кодове върху пликовете, с които изпращаше медицинските си доклади потвърждаваха това — три плика с три различни кода: 10002, 10003 и 10013.
— Той използва ли халотан?
— Така се предполага — кимна Фел. — При химическия анализ на кръвта при три от жертвите се откриха следи от него. А това евентуално обяснява всякаква липса на признаци за съпротива. Веществото е с бързо действие. Едно-две-три и край.
— Откъде се снабдява с него?
— Не сме установили още — разследвахме всички болници в Манхатън, северен Джърси, Кънектикът. Нищо дотук, но ти знаеш, че никой не държи сметка за точните количества. Могат да се прехвърлят части от веществата от един контейнер в друг. Ако не е изчезнал самият контейнер, какво може да се докаже?
— М-м. Добре. Но как той си осигурява толкова близък достъп? — Лукас се изправи и излезе в коридора. След малко се върна с водна чаша за еднократна употреба. — Стани.
Тя се изправи.
— Какво?
Той пъхна чашата под носа й.
— Ако се доближа до теб толкова близо, отпред, няма как да постигна целта ся.
Фел се отдръпна назад от чашата.
— Дори да поемат известна доза газ, жертвите могат да се отдръпнат на достатъчно разстояние, за да изкрещят — обясни той.
— Ние не знаем дали не са крещели — каза Фел.
— Никой нищо не е чул.
Тя кимна.
— Тоест, ако той ги напада на улицата, трябва да го прави изотзад.
— Да. Сграбчва ги, придърпва ги вътре и тиква това върху устата им… — Той я обърна, пъхна чашата в устата й като ръгаше с лакът гърба й, а ръката му бе стегнала рамото й. — Едно, две, три, край.
— Направи го отново — отвърна тя.
Той се опита да повтори действията си, но този път тя сграбчи китката му и я изви. Хартиената чашка се смачка и освободи устата й.
— Биха могли да изкрещят. — Той я отпусна и тя добави: — И това не върши особена работа.
— Онази жена… Елън Фоун. — Лукас вдигна папката и я отвори. — Нейните приятели твърдят, че е била много предпазлива. Имала е неприятности с разни типове на улицата — висели са отвън на алеята зад работното й място и са ровели в кофите с боклук. Тя можела да погледне навън през стъклото на вратата, докато е заключена, и винаги се е оглеждала преди да излезе. Тоест ако Бекър е бил там, тя е трябвало да го види.
— Било е късно.
— Девет часът. Не съвсем тъмно.
— Може да е бил прилично облечен. Той не е едър и вероятно тя не се е разтревожила.
— Но с това лице?
— Грим. Или… не знам. По-логично ми звучи, че той кара такси. Тя влиза, вътре има стъклена преграда между шофьора и задната седалка. Той я е запоил по някакъв начин и когато тя затвори вратата, той пуска газта. Тя губи съзнание. Искам да кажа, че не виждам как една жена, още повече толкова предпазлива, ще позволи на някого да се приближи много близо до нея. А дори да го направи изотзад, тя ще се съпротивлява. Ти си къде-къде по-едър от Бекър, но ще ти бъде много трудно да залепиш нещо на лицето ми, дори и изотзад.
— Може би затова той си избира дребни хора, жени — предположи Лукас.
— Дори и така да е, ти просто се извърташ и бягаш. Дори и да те хване, ще има някакви охлузвания. А медицинската експертиза не е открила такива. Трябва да е наистина такси или нещо подобно.
— Но защо Фоун е взела такси? Тя е изтичала през улицата, за да вземе ко̀ла на останалите. Приятелят й трябвало да я вземе в девет и половина, когато излизала.
— Може би… по дяволите, не знам.
— Нека да разгледаме Кортес. Кортес излиза от клуба и пресича Шесто авеню, после се спуска по Петдесет и девета улица към Плаза. Приятелите му са го видели да завива в края на Шесто авеню. Вероятно никога не е стигнал до другия край, защото в Плаза е имало телефонно съобщение за него от девет часа, а той изобщо не го е получил. Така че, трябва да е нападнат на Петдесет и девета, някъде между Петдесета и Шестдесета. Какво е станало там? Защо ще взема такси? Трябвало е да измине само няколкостотин ярда.
Тя сви рамене.
— Не знам. Може да е било тъмно и той в движение е взел някоя кола. Трябва да внимаваш, когато се позоваваш на логиката, човече…
— Знам, знам.
— Всичко може да е станало. Може Кортес да е оставил приятелите си, защото е търсил малко емоции.
Лукас поклати глава.
— Той изглежда дяволски праволинеен.
— Също и Гарбър… Не знам.
— Продължавай да четеш — каза Лукас.
Тя ме наблюдава, помисли си той. Странни, напрегнати погледи.
— Нещо не е ли наред? — не се сдържа накрая Лукас.
След миг тя попита:
— Ти наистина ли си тук, за да работиш по случая Бекър?
— Ами… — Той разпери ръце по посока на купчината папки върху масата. — Да. Защо?
— Е, колкото повече мисля за това, толкова по-странно ми се струва. Ние ще го хванем, знаеш това.
— Разбира се, че знам — отвърна Лукас. — Аз съм тук най-вече като връзка с обществеността. Да отнема част от напрежението.
— И това също не ми вдъхва доверие — каза Фел. Тя го изучаваше. — Нищо не зная за теб. Висиш около О’Дел. Да не си от Вътрешното разузнаване?
— Какво? — Лукас сепнато се отдръпна. — За бога, Барбара. Не. Не съм от Вътрешното разузнаване.
— Сигурен ли си?
— Хей. Знаеш ли какво ми се случи в Минеаполис?
— Предполага се, че си пребил някого. Хлапак.
— Един сводник. Бе нарязал една жена, една от моите информаторки. Всички на улицата знаеха това и аз трябваше да направя нещо. Така и постъпих. А той излезе, че е малолетен, предположиха, че съм знаел това — и бях притиснат от Вътрешното разузнаване. Не беше никак честно. Просто направих това, което трябваше, и всеки знаеше това. Но ме прецакаха, защото да ме прецакат им осигуряваше по-голямо спокойствие, отколкото ако не го направеха. Аз не съм от Вътрешното разузнаване. Можеш да провериш лесно това.
— Не, не.
Тя се върна към досиетата, Лукас се зае с неговите, но минута по-късно възкликна отново:
— Господи, Вътрешно разузнаване.
— Съжалявам.
— Добре, добре.
Решиха да си починат и затътриха крака две пресечки по-надолу към пицария „Резен или пай“, където предлагаха диетично пепси в побиращи цял галон чаши. Тя го харесваше, Лукас знаеше това и остави разговора да придобие личен оттенък. Разказа й за отминалата преди много време връзка с Лили, за неяснотата сега. За детето си.
— Бих искала да имам дете — каза Фел. — Проклетият ми биологичен часовник вече удря силно като Биг Бен.
— На колко си години?
— Тридесет и шест.
— Някакви кандидат-бащи на хоризонта?
— Не и сега — отвърна тя. — Хората, които срещам, са все ченгета или мошеници, а аз не искам нито едното, нито другото.
— Трудно ли е да се срещаш с други хора?
— Самата среща не е проблем. Проблемът е в това, че мъжете, които харесвам, не харесват мен. Рано или късно. Например преди пет години излизах с едно конте, адвокат. Не от големите, просто обикновен мъж. Разведен. С дълга коса, правеше много професионални снимки. Меланхоличен тип. Знаеш ги.
— Да. Точно. С хубавите вратовръзки.
— Да. Той търсеше жена да се ожени отново. Но един ден бях навън под прикритие и един задник наистина ме притисна до стената, фрасна ме — продължи да ме удря. Аз се свличам и напипвам моя автоматичен двадесет и пети калибър. В този миг той се навежда да ме вдигне, а аз заврях оръжието между зъбите му. Очите му станаха като палачинки, аз го отблъснах, а той скимтеше през цялото време: „Почакай, почакай…“.
— Къде е било подкреплението ти?
— Тъкмо тичаха към мен. Притиснаха го до стената, а единият възкликна: „Боже, Фел, окото ти е по-черно и по-голямо от Мики Маус“. Задникът ме бе шибнал точно под окото, точно в костта на очната ябълка. — Тя потри с ръка мястото: — Адски боли. И аз отговарям: „Така ли?“. Те принудиха онзи тип да се облегне на стената с разтворени крака, а аз изкрещях: „Кажи сбогом на топките си, говнянко“ и го ритнах толкова силно там, че топките му трябваше да вземат влака обратно от Охайо.
— Наистина? — засмя се Лукас. Полицейските истории бяха най-забавните на света, а Фел положително изглеждаше развеселена.
— И аз разказвам тази история на моя приятел, адвоката, а той започна да капризничи. И изобщо не се разтревожи за окото ми — кисело добави тя.
— Той се притесни за типа до стената?
— Не, не. Той знаеше, че такива неща стават. Нямаше нищо против, ако някой ги върши, но не искаше този някой да бъда аз. А аз си мисля, че това, което наистина го притесни, бяха думите ми: „Кажи сбогом на топките си, говнянко“. Не трябваше да му го казвам. Това наистина го притесни. Мисля, че той искаше да отидем някъде в провинцията и в мислите си ме виждаше как седя на каменната тераса на някой клуб с коняк с джоджен или нещо също толкова противно в ръка и как разказвам на провинциалните дами „Кажи сбогом на топките си, говнянко“.
Лукас присви рамене.
— Опитвала ли си някога с ченге?
— Да, да. — Тя кимна разсеяно с лека усмивка: — Змия в панталон. В началото бе бурно, но… Когато си вкъщи, искаш малко тишина и спокойствие. Той искаше да излизаме навън и да дебнем за наркопласьори.
Лукас отхапа от пицата си с люти чушки, задъвка мълчаливо и сетне каза:
— Преди няколко години между мен и Лили имаше нещо. Това остава между нас, нали?
— Разбира се. — На лицето й явно бе изписано нескрито любопитство.
— Работата се задълбочаваше, това беше в Минеаполис, нейният брак се разпадаше — започна да разказва Лукас. — И тогава онзи индианец я улучи право в гърдите. Едва не я уби.
— Зная за това.
— Аз се измъкнах. Мъж. После се виждахме няколко пъти, но аз изпитвам страх от самолети, а тя беше заета…
— Да, да…
— Тогава миналата година…
— Актрисата — обади се Фел, — която бе убита от Бекър.
— Аз съм като проклятие — процеди Лукас, като гледаше втренчено над главата на Фел, очите и гласът му бяха мрачни. — Ако бях малко по-находчив, малко по-бърз… По дяволите.
След обяда те се върнаха към папките. Разгледаха ги, но не откриха нищо. Фел неспокойно излезе до канцеларията на екипа, Лукас продължи да чете. Половин час по-късно се върна заедно с Кенет.
— Белвю — произнесе тя, като се тръсна върху стола срещу Лукас.
— Какво? — Лукас погледна към Кенет, който се бе облегнал на вратата.
— В Белвю е изчезнало оборудване от една от работилниците за поправка. Не бяхме открили това, защото не бе явно — всичко бе налично, на хартия. Но когато апаратурата не се върнала от поправка, някой проверил и не я открил. Хората от ремонта имали квитанции, мислили, че е на мястото си. Както и да е, била е изчезнала преди повече от месец, най-вероятно преди шест-седем седмици. Малко преди Бекър да убие първия — обясни Кенет.
— Изчезнало е точно такъв тип оборудване, каквото Бекър отразява в медицинските си доклади — допълни Фел.
— Можел е да получи и халотана оттам, а вероятно и наркотици — каза Лукас. — Всичко от един и същ източник, ако е от персонала.
— Като че ли е така — обади се Фел.
— Басирам се за това — допълни Кенет. Той прокара ръка през косата си и стегна вратовръзката си. Каза с досада: — По дяволите, дълго време ни трябваше да се доберем до това.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще действаме много предпазливо, не искаме никой да подплашим — отговори Кенет. — Всички ще се заемем да разследваме персонала на Белвю за криминални досиета. Ще се свържем с всички известни ни наркопласьори, да видим кой кого познава отвътре. След това ще проведем разпитите. Това ще отнеме няколко дни. Може би вие ще се върнете към каналите си? Вижте дали ще откриете някой, който да се занимава с Белвю.
— Да. — Лукас погледна часовника си. Почти три. — Да се върнем при Джеки Смит — обърна се той към Фел.
Смит ги чакаше на площад „Вашингтон“. Следобедът бе задушаващо горещ, но Смит бе хладен — пристигна в сив мерцедес, който паркира до фонтана.
— Не искам да разговарям с вас. Ако искате да говорите с някого, обърнете се към адвоката ми — каза Смит, когато Лукас и Фел го приближиха. Стояха под едно дърво гинко, пазещо ги от слънцето.
— Стига, Джеки — каза Лукас. — Съжалявам за проклетата трева. Малко прегрях тогава.
— Прегрял, дръжки — изръмжа Смит. — Знаеш ли колко време ще ми отнеме да я оправя?
— Джеки, ние наистина имаме нужда от споразумение, разбра ли? — продължи Лукас. — По случая Бекър излезе нещо ново, а ти можеш да помогнеш. Както казах и снощи, това ме засяга лично. Без тъпотии. Просто искам малко информация.
— Няма да разпозная проклетия Бекър от който и да е друг задник — нетърпеливо го прекъсна Смит.
— Хей, ние ти вярваме — каза Лукас. — А аз трябваше да разваля тревата, трябваше да привлека вниманието ти — ти ни пързаляше. Не съм ли прав?
Смит продължително го измери с очи. След това каза:
— И така, какво по-точно искате?
— Искаме имената на хора, които могат да изнесат разни неща от Белвю.
— Това ли е всичко? И после ще слезете от гърба ми?
— Не можем да обещаем това — отвърна Лукас. — Не мога да говоря от името на Барбара, но аз ще бъда дяволски добре настроен.
— Исусе Христе, занимавам се с глупости — каза Смит. После добави: — Не се занимавам със сделки на такова ниво, твърде е дребно.
— Знам, знам, но имаме нужда от някоя дребна риба, която се занимава с такава дейност. Няколко имена, това е всичко.
— Ще ги прецакате ли?
— Не, ако сътрудничат. Но ако те ме прецакат, ще се върна при теб.
Фел се намеси с висок глас:
— Боже, Джеки, толкова просто ще бъде, ако само се съгласиш. Няма да пострада задникът ти. Ти в действителност не помагаш на ченгетата, ти помагаш на някоя бедна жена, на която ще извадят сърцето или нещо друго.
— Да-а, ти си тази, която изля кафето ми на улицата — каза Смит. Не коментира нищо друго. Погледна през площада, където група чернокожи деца се бяха отдали на обичайното си занимание да танцуват на рап музиката от един високоговорител. — Добре. Двама души. По-точно — един мъж и една жена. Те не са точно вътре в болницата, но могат да ви свържат с хора от персонала.
— Това беше всичко, за което те молим.
— Да, да. Боже, и двамата воните. — След това той тръгна към колата си като подхвърли: — Само за минута.
— Обажда се по телефона — каза Фел след като Смит изчезна в мерцедеса.
Той се върна след две минути като им даде две имена и два адреса. Лукас записа данните в бележника си. Смит се обърна към колата си с подчертано отвращение, като клатеше глава.
— Анджела Арнолд и Томас Лий — обърна се Лукас към Фел. — Къде са тези адреси?
Фел погледна и каза:
— Долната част на Ийст Сайд. Макар че никога не съм ги чувала. Искаш ли да ги потърся?
— Да. Или остави, ще ги потърсиш утре — каза Лукас, поглеждайки часовника си. — Кенет иска да сме внимателни, а аз не желая да действаме през главата му. Нека не се занимаваме с тях до утре.
Фел го остави до хотела и се отправи към Мидтаун Саут. Лукас се пооправи, изяде вечерята си в хотелския ресторант и се върна в стаята си да гледа седмия тур на „Туинс“ срещу „Янкис“. После хвана такси за апартамента на Лили. Тя се обади в отговор на позвъняването му. Беше боса.
— Закъсня — каза тя.
— Забавих се — отвърна Лукас, прекрачвайки прага.
Той бе идвал в апартамента й почти преди две години, когато току-що се бе нанесла. Тогава мебелировката имаше временен и жалък вид. Във всекидневната бяха натрупани кашони, а телевизорът бе върху два ниски метални шкафа. Тапетите в кухнята имаха странен рисунък — бамбук и маймуни, а плотовете представляваха добре изрязана пластмаса. Сега мястото имаше внимателно премерен аранжиран вид. Топли постелки върху бежов килим, оригинални ярки графики по стените, малко, но грижливо подбрани столове и широк кожен диван. Мебелите в кухнята бяха от масивно дърво в златист оттенък. Предната вечер се бе отбил да остави отпечатъците на ключовете, но не бе имал достатъчно време да се огледа наоколо. Сега отдели на това няколко минути. Накрая отбеляза:
— Хубав апартамент.
Чувстваше се напрегнат. Когато остана тук преди две години, бяха прекарали повечето от времето си в леглото. Лили търсеше дълбочината, чувството, напрегнатостта в секса. А сега бяха само любезни помежду си.
— Така става, когато се разпадне бракът ти. Работиш върху апартамента — каза тя. Беше близо до него, но не твърде, едната й ръка докосваше другата при талията — истинска домакиня. Любезна и още нещо. Притеснена?
— Да, разбирам.
— Направих задната спалня на кабинет, всичко е натрупано там. Отиди да видиш. Искаш ли бира?
— Да. — Той отиде в кабинета, прозя се, седна на писалището като отдръпна назад стола, така че да може да подпре пети на полуотвореното чекмедже и вдигна първата папка. Бе чел досиета през целия ден. Милиони факти свободно кръжаха наоколо.
— Кейс, Мартин. — Той отвори папката. Кейс бе арестуван два пъти за изнасилване. Първия път бе излежал две години, втория път се бе отървал. Съществуваха подозрения за около тридесет негови нападения в горната част на Уест Сайд. Бе подхождал съвсем премислено, нападайки жени през нощта в затворени паркинги. Очевидно беше влизал при напускането на някоя кола като се е провирал под спускащата се врата и после е изчаквал, докато улови в тъмното някоя жена. Още половин дузина арести за притежание на наркотици, нападения, обири, пиянство.
— Кейс — подхвърли Лили като погледна през рамото му. — Трябваше да е вътре още преди пет години.
— Погрешно мислене, мон капитен — закачливо я погледна Лукас.
Тя му подаде бутилка „Спешъл Експорт“.
— Да, но това е само част от проблема. С изключение на трите убийства, за които ти разказах, и Уолт, което могат да отрекат, повечето хора в града ще си паднат по тези типове, ако узнаят за тях. Особено ако премахват отрепки като Кейс. Съмнявам се, че ще съберем съдебни заседатели, които да ги осъдят.
— Казваш, че всичко е наред, докато очистват само боклуци?
— Не. Просто, ако е убит някой, който заслужава да умре и ще умре и без това някой ден, но ще прецака и ще опропасти живота на стотици хора преди това… да подпомогнеш края му не изглежда толкова ужасно. Сравнявайки го с убийството на невинни хора. Но тези момчета не удрят само по престъпници, те атакуват… свободата.
— Не съм на ниво в този вид префинени теоретични обобщения — ухили се Лукас към нея.
— Това звучи като тъпо хленчене, нали? — отвърна тя.
— Да.
— Но не е.
— Добре.
— Ако не го усещаш… защо прие? — попита тя.
Той сви рамене:
— Защото си моя добра приятелка.
— Това достатъчно ли е?
— Със сигурност. Ако зависи от мен, това е едната от малкото добри причини да предприемеш нещо. Омразно ми е да убивам някой от чист патриотизъм и дълг. Не съм подходящ за страж, който отбранява нещо. Но като ми кипне кръвта, когато защитавам семейство или приятели… това вече е друго.
— Отмъщение? — Той помисли за миг и кимна. — Да, има отмъщение. Харесва ми да преследвам Бекър. Ще го хвана.
— Ти и Барб Фел.
— Да. Говорим за човека… — Той пъхна ръка в джоба на сакото си. — Погледни това. Мъжът прилича на полицай и тя е гъста с него или поне е била. — Той й подаде две от снимките, които бе преснел у Фел.
— О, Барбара — промърмори Лили, разглеждайки снимките като клатеше глава. — Познавам този човек. Бегло. Лейтенант е в Пътната полиция. Ще го вкараме в компютъра заедно с убийствата и ще видим какво ще се получи.
— Имам няколко имена за теб. Нейни приятели. Не зная колко от тях са ченгета, но ако ги провериш…
— Разбира се.
Лукас остана до два часа като си водеше бележки в един жълт тефтер. Тогава Лили влезе и попита:
— Откри ли нещо?
— Не. Беше права. Убитите са били вонящ боклук. Колко души могат да съставят списък като този?
— Стотици — отвърна тя. — Но Барб Фел бе пресечната точка на много възможности.
Лукас кимна, откъсна листите от тефтера, сгъна ги и ги пъхна в джоба на сакото си.
— Ще продължа да я разследвам.
Апартаментът на Лили бе на втория етаж на една ремонтирана къща. Лукас излезе в два и десет, нощта тъкмо бе започнала да попива онази мека хладина, която разграничава тропическите дни. Бе малко уморен, но не му се спеше — ако си беше у дома, можеше да предприеме дълга разходка край реката, отпускайки се постепенно за съня. Но в Ню Йорк…
Улицата бе разумно добре осветена — в съседната пресечка се мотаеше някакво такси. Той тръгна в тази посока с ръце в джобовете.
Бяха двама.
Бяха едри, бързи, като професионални футболни защитници.
Колите по улицата бяха паркирани калник до калник. Единият мъж, който се беше притаил до една „Ситейшън“, го накара да се обърне като прокара нещо метално по калника, смразяващ режещ звук, сякаш стържеше нож по перваза.
Лукас инстинктивно отстъпи и почти се извърна по посока на звука. Нещо ставаше — този звук не бе случаен. Ръката му се отпусна върху пистолета, четиридесет и пети калибър, отзад на кръста.
Докато се извръщаше, вторият мъж, този, който се криеше в близкия вход, изскочи на тротоара, перна с палка лакътя на Лукас, удари го с рамо в гърба и го завлече към колата.
Болката изригна като експлозия, ясна и чиста като звезда в студена нощ, отделна от цялото, сама по себе си — беше изкусно нанесена, омаломощаваща полицейска болка. Започваше от лакътя и взривяваше цялата ръка до рамото. Лукас изкрещя, мислейки, че може да е улучен от куршум — ръката му безполезно се мяташе, докато го смачкваха в колата. Опита се да я придвижи назад, надясно, но тя не се подчиняваше.
Видя как ръката на другия слиза надолу и частично я блокира с лявата си ръка, но после получи удар с юмрук в скулата и залитна назад към колата.
Вторият мъж се подаде над бронята на колата, удари го — ръцете му бяха в кожени ръкавици, следващият удар бе нанесен в бърз ритъм и Лукас, извит назад, се опита да се прикрие.
Помисли си: „Да се измета, да офейкам“.
Отново го удариха, този път през ухото, но сега вече не болеше — беше зашеметен, свлече се надолу и се преви. Ръката в ръкавица се спусна отново и той я сграбчи с лявата ръка, придърпа я към себе си, притисна я към гърдите си и натисна с цялата си тежест. Той чу нещо като крясък отдалеч, когато се удариха в бетонния тротоар, почувства прищракване. Бе счупил нещо. Обзе го неясно доволство, затова че губеше болката, че го убиваха…
Чу звън от счупено стъкло, регистрира го, но не разбра какво беше, само усети промяна в натиска.
Помисли си: Да се измета, да избягам. Освободи ръката в ръкавица, усети как я изпуска и чу вика на другия… Опита да се претърколи под колата, но тя бе твърде близо до бордюра. Опита да прикрие главата си с оцелялата ръка…
Четиридесет и пет милиметровият бе като гръмотевица. Проблясъкът от дулото ги прониза като светкавица, всички замръзнаха. Нападателите носеха скиорски очила и ръкавици, бяха с ризи с дълги ръкави. Този, който го бе ударил изотзад, вече се бе извърнал и почти бягаше. В ръката му се поклащаше палка, дълга, с кожена дръжка, заоблена в работния си край. Другият, чиято ръка Лукас бе счупил, се изправи на крака и изкрещя:
— Исусе — и побягна.
Оръжието отново изгърмя, докато Лукас се опитваше да се изправи на бордюра, краката не го слушаха, опитваха се да се плъзнат под колата, далеч от светкавицата. Не знаеше откъде са изстрелите, понечи да хване пистолета си с незасегнатата ръка, но кобурът се оказа твърде далеч в опита му да освободи пистолета, докато нападателите се стопяваха надолу по тротоара като безмълвни призраци…
И… тишина.
И Лили в памучна нощница, със стиснат в ръката й пистолет, абсурдна комбинация, мекият човешки плат и мрачният стоманен убиец „Колт“.
— Лукас… — Тя пристъпи към него, местейки оръжието. Не го гледаше в действителност, очите й диреха мишените. — Добре ли си?
— По дяволите, не — отвърна той.
8
Бекър първо бе стъписан, после изпадна в унес. Когато се върна в реалността на книжарницата, той с въздишка погледна касиера.
— Добре ли сте? — загрижено попита продавачът.
Имаше дълъг врат и тясна глава с дребни черти подобно на огромен по размери палец, стърчащ от раменете му. Лицето му бе наклонено настрани и светлината в книжарницата падаше върху дясното стъкло на очилата му, придавайки му странно заплашителен вид.
— Добре съм, добре — пискливо произнесе Бекър. Той размърда крака и извърна очи към задната част на книжарницата. Тя бе широка петнадесет фута и дълга цели четиридесет. Облицовката по стените се беше напукала и издула под грубите полици, покритият с линолеум под бе надраскан и осеян с дупки. Тесните пътечки миришеха на плесенясала хартия, разяждаща кориците на книгите, и на застояла нечистотия. Охранен мъж стоеше до щанда за продажби в средата на магазина. Зад него имаше кръгло панорамно огледало, бе подпрял до шкембето си антология „Спайдърмен“ с твърди корици и тикаше в лицето си сладолед, покрит с фъстъци. Бекър дори не го бе видял да влиза.
Той погледна към книгата в ръцете си, книгата, която го бе провокирала да изпадне в унес. Беше я изровил изпод купчина книги в секцията за медицина и антропология…
— Не се помръднахте толкова дълго, че аз помислих да не би, не знам… — каза лицето с формата на палец, адамовата му ябълка подскачаше като детска лодка.
Опитва се да ме спечели, помисли си Бекър. Идеята бе ласкателна, но нежелана. Никого не допускаше толкова близко. Преди ченгетата от Минеаполис да го пребият с пистолетите си, Бекър бе красив, но сега Красотата бе мъртва. И въпреки че беше наслоил тежък прикриващ грим, за да скрие белезите, те се виждаха ясно на ярка светлина. „Поуст“ бе публикувал снимките му с най-малките драскотини и белези. Да ги видят всички.
Бекър любезно кимна, но не продума и погледна часовника си. Сигурно е бил странна гледка — замръзнал в четене, абсолютно неподвижен, немигащ за цели пет или повече минути.
По-добре да тръгва. Бекър се приближи до щанда с наведена глава и побутна книгата. Беше се тренирал да говори колкото се може по-малко. Речта можеше да го издаде.
— Шестнадесет и петнадесет, с ДДС — каза касиерът. Той погледна корицата: — Доста сурова книга.
Бекър отново кимна, остави седемнадесет долара и взе рестото.
— Заповядайте отново — извика след него палецът, когато той почти беше излязъл на улицата. Звънчето над врата радостно отекна при излизането му.
Бекър забърза към къщи, видя името си на предната страница на един вестник и забави ход. Снимка, познато лице. Какво?
Той повдигна тухленото парченце, което затискаше вестниците. Дейвънпорт? Боже, наистина беше Дейвънпорт. Той грабна вестника, подхвърли един долар на продавача и забързано се отдалечи.
— Не искаш ли рестото? — наведе се навън продавачът.
Не. Нямаше време за ресто. Бекър се запрепъва по улицата, петите му се тътреха и кривяха, опитваше се да прочете вестника на обкръжаващата го приглушена светлина. Накрая спря в ярко осветения вход на магазин за електроника — витрините бяха претъпкани с камери, факсове, касетофони, калкулатори, компактдискове, мобифони, миниатюрни телевизори и японски телескопи. Той приближи вестника до носа си.
… склонният към полемики бивш детектив от Минеаполис, който е обществено признат за разрешаването на първата серия убийства, извършени от Бекър, и който го идентифицира като убиеца. В схватката по време на ареста лицето на Бекър е пострадало безвъзвратно…
Можех да го застрелям — каза Дейвънпорт, — но ние се опитвахме да го хванем жив. Знаехме, че има съучастник и вярвахме, че той е мъртъв — но ако не хванехме Бекър жив, никога нямаше да сме убедени в това…
Лъжец. Вдигайки поглед от вестника, Бекър искаше да изкрещи: лъжец. Докосна лицето си, скрито под пластовете специална козметика. Дейвънпорт го беше осакатил. Дейвънпорт бе унищожил Красотата. Бекър замръзна, унесе се…
Някакъв скитник приближи и го зърна във входа.
— Хей — провикна се той, блокирайки тротоара, и Бекър дойде на себе си. Скитникът не бе особено едър, но видът му подсказваше, че често е бил пребиван и не се бои от нов удар. Не ставаше за Бекър.
— Мамка ти — изрева той с оголени зъби.
Скитникът се отдръпна, внезапно уплашен, и Бекър мина покрай него като повей арктически въздух. Ругаейки под носа си, Бекър зави зад ъгъла, изчака за миг, после пристъпи назад да види дали скитникът не го следва. Не. Бекър продължи към сградата на Лейси като мърмореше, ръмжеше, крещеше. Мина през входната врата, забърза към сутерена и се отпусна във фотьойла си за четене.
Дейвънпорт е в града. Страхът го стисна в клещите си и той се върна към процеса, свидетелските показания на Дейвънпорт. Детективът втренчено го гледа през цялото време, предизвиква го… Бекър преживя отново процеса, умът му бе в примка, объркан в произволните отблясъци на разума… Върна се към реалността с въздишка.
Какво? На скута му имаше някакъв пакет. Той озадачено го погледна и го разкъса. Книгата. Бе забравил. Най-нови сведения: Мъчението през вековете. Книгата бе изпълнена с илюстрации на колела за изтезания и клади, на бесилки и „железни деви“. Не го интересуваше. Изтезанията бяха за чудаците, перверзните типове и клоуните. Но почти към края…
Да. Снимка направена около хиляда осемстотин и осемдесета година. Някакъв китаец, гласеше надписът, убил един принц и бил осъден на смърт чрез хиляди нарези. Екзекуторите го бяха рязали парче по парче както личеше на снимката.
Лицето на умиращия бе озарено от светлина.
Това бе, което търсеше в собствената си работа, и ето го — върху една снимка отпреди цял век. Това беше светлината, озарението на смъртта, бликаща от лицето на китаеца. Нямаше болка — болката обезобразяваше — знаеше това от личен опит. Той самият правеше каталози със снимки, но никога не бе постигал нещо като тази тук. Може би се дължеше на стария черно-бял филм, на някакво особено негово качество.
Бекър седна и загриза палеца си. Дейвънпорт бе забравен, потъна в забвение пред важността на това откритие. Откъде извираше аурата? Познанието за смъртта? От нейното наближаване? Затова ли старите хора, близо до края си, бяха описвани като озарени? Защото знаеха, че краят е близо, можеха да го съзрат и да осъзнаят, че няма как да го заобиколят? Дали познанието за надвисналата смърт е критичната точка? Можеше ли в това да е същността? Някаква интелектуална зависимост или освобождаване на чувствата — по-скоро това, отколкото свободен избор?
Твърде възбуден, за да седи, той изпусна книгата и заобикаля из стаята. Кутийката беше в джоба му — три хапчета. Той лакомо ги излапа и тогава погледна празната вече кутийка. Ето я кризата. Трябваше да се върне отново навън. Отлагаше го, но вече…
Погледна часовника си. Да. Уайтчърч ще бъде на работа. Поспря в банята, непохватно събу панталона си, изпика се, пусна водата, оправи дрехите си и отиде до телефона. Знаеше номера наизуст. Набра. Отговори женски глас.
— Доктор Уест, ако обичате — каза Бекър.
— Изчакайте, моля, ще го повикам.
Миг по-късно:
— Уест. — Гласът бе студен, Ню Джърси, скърцащ. Глас на важна особа.
— Имам нужда от малко ангелчета — хриптящо каза Бекър. Този бе гласът, който използваше пред Уайтчърч.
— Хм, има проблеми. Нямам. Макар че белите и „кръстчетата“ са достатъчно. Но от другите почти нямам — отговори Уайтчърч. Гласът му бе неспокоен. Бекър бе специален клиент, бял, предпазлив и плащаше в брой. Вероятно учител от Кънектикът, който ги разпродава на дребно на децата.
— Неприятно — отвърна Бекър. — Колко от белите?
— Мога да ви дам три.
— Три са достатъчно. Колко „кръстчета“?
— Тридесет? Мога да осигуря тридесет.
— Добре. Кога? Трябва да е скоро.
— Да кажем след половин час.
— Отлично, половин час — хрипкаво изрече Бекър и затвори.
Когато разчистваше сутерена, бе попаднал на купища захвърлена спортна екипировка — чифт напукани кожени бейзболни ръкавици с паяжини отвътре, половин дузина бухалки — непоправимо зацапани, а едната бе разцепена, спукана баскетболна топка, покрити с плесен и мръсотия бейзболни обувки с ръждясали метални шпайкове, два чифта гуменки, които не ставаха за нищо, и дори чифт шорти, светлокафяво горнище и жокейска шапка. Той бе захвърлил всичко това в един дълъг сандък наред с едно фризби, комплект за крикет и две счупени ракети за бадминтон. Бутна сандъка в един тъмен ъгъл. Който и да погледнеше вътре, щеше от пръв поглед да види вехториите, нищо запазено, нищо, което би поискал дори да докосне.
Бекър беше изрязал полукръгъл отвор в долната част на баскетболната топка и бе натъпкал вътре парите си. Сега той вдигна топката, извади три хиляди долара и внимателно постави топката обратно.
След бърз поглед в огледалото той изкачи стълбите до първия етаж и запристъпва към задната врата. Когато стигна до задния вход, по стълбите се разнесе гласът на старицата:
— Алекс…?
Бекър спря, помисли малко, после въздъхна раздразнено и се върна в полумрака към стълбището:
— Да?
— Искам специалните хапчета. — Гласът й бе приглушен и напрегнат.
— Ще взема — каза Бекър.
Той слезе до своя апартамент, намери кафявия флакон с морфин, изтърси в ръката си две хапчета и отново заизкачва стълбите, като говореше на себе си. В ума му играеха образи на смъртно озарение. Твърде зает с тях, той почти се спъна в Бриджит Ланд. Тя бе застанала на долното стъпало, водещо към апартамента на Едит Лейси.
— А — възкликна тя. — Тъкмо тръгвах, Алекс. Носиш лекарството на Едит?
— Да, да. — Бекър се опита да се промъкне с извърнато лице и наведена глава.
— Тези хапчета не са разрешени, нали? Това забранени наркотици ли са? — попита Ланд. Тя се повдигна към него с вирната брадичка като здраво хвана ръкава на ризата му. Имаше интелигентни тъмни очи, които изпитателно го гледаха.
Бекър се напрегна и кимна:
— Така мисля… Вземам ги от един неин приятел. Страхувам се да питам какви са.
— Ти какво… — започна Ланд, но Бекър вече се отдалечаваше по стълбите. Вече горе, той погледна назад. Ланд тъкмо се обръщаше по посока на вратата.
— Моля ви, не казвайте — каза Бекър. — Тя страда…
— Видя ли Бриджит? — попита госпожа Лейси.
— Да, долу. — Той напълни чаша вода и занесе хапчетата на Лейси.
Тя лакомо ги изгълта. Ръцете й трепереха, устните й сърбаха шумно.
— Бриджит ме попита дали тези хапчета са забранени. Боя се да не се обади в полицията — каза Бекър.
Госпожа Лейси бе ужасена.
— Искаш да кажеш…
— Те са забранени — отвърна Бекър. — Никога няма да получиш такива в някоя клиника.
— О, не, не… — Старата жена се залюля като кършеше грубите си възлести пръсти.
— Трябва да й се обадиш. Изчакай да си отиде до вкъщи и говори с нея — каза Бекър.
— Да, да. Ще й се обадя…
— Номерът й е върху аптечката, до телефона.
— Да, да… — Тя вдигна очи към него, тънката й кожа бе като смачкана хартия на приглушената светлина.
— Да не забравиш!
— Не… Не мога да открия очилата си — продума тя.
Той ги намери до кухненската мивка и безмълвно й ги подаде. Тя наклони благодарно глава.
— Очилата, очилата ми — и се обърна към телевизора. — Гледал ли си… Не, ти не гледаш телевизия. Видях по новините Арнолд.
Арнолд Шварценегер. Тя тръпнеше в очакване всеки ден да разчисти престъпниците от Ню Йорк.
— Трябва да излизам.
— Да, да. — Тя го пропъди с ръка.
— Обади се на Бриджит — повтори Бекър.
— Да… — Отстрани лицето й бе синкаво на светлината на телевизора, като рисунка в черно и бяло. Като лицето на умиращия китаец…
Ултравиолетово.
Идеята дойде от нищото, но със сила, която го обездвижи на горното стъпало. Можеше ли озарението, бликащо от умиращия да е свързано с изместване на спектъра? Светлинен феномен, който възниква в инфрачервено или ултравиолетово, които се процеждат тук и там във видимата светлина? Затова ли някои хора излъчваха сияние, а други не? Това ли е уловил старият фотоапарат с тесния спектър на лентата от деветнадесетото столетие? Като студент по медицина той бе виждал ултравиолетови и инфрачервени снимки. Ултравиолетовото може да увеличи микроскопския анализ и скритите аспекти на дадена проба, невидими на обикновена светлина. А инфрачервеното улавя температурните промени, дори и на тъмни обекти.
Но това бе всичко, което знаеше. Можеше ли да използва обикновените си камери? Как да провери?
Възбуда, възбудата от откритието пулсираше в мозъка му. Той се спусна бързо по стълбите като си спомни Бриджит Ланд едва в последната минута. Забави крачка, огледа се предпазливо, но тя бе заминала.
Промъкна се през задния вход, пъхна се във фолксвагена, приближи го до зида, изскочи навън, отвори портите, изкара колата, провери за натрапници, отново излезе и заключи вратата зад себе си. Изпадна в пърхаща лудешка възбуда, нетърпелив да поеме по пътя си, да подкрепи вечерните си прозрения.
На север през Принс, на изток през Бродуей, придържаше се по страничните улички, сградите го притискаха, пробиваше си път на североизток. Ето. Първо авеню. И Белвю, стара тухлена грамада.
Бекър погледна часовника си. Беше пристигнал минута-две по-рано. Нямаше проблем. Намали, намали… Ето го и него, вървеше към автобусната спирка. Бекър се наведе настрани и свали наполовина прозореца откъм пасажерското място. Спря до бордюра.
Уайтчърч го видя, огледа се наоколо и пристъпи до прозореца.
— Три бели, тридесет „кръстчета“, всичките от добро качество. Две ангелчета, хубаво нещо…
— Само две? — Бекър усети как контролът му се изплъзва, с усилие се овладя. — Добре. Но ще се обадя след няколко дни.
— Дотогава ще имам повече. Колко можете да си позволите?
— Тридесет? Можете ли да ми доставите тридесет? И още тридесет „кръстчета“?
— Да, така мисля — отвърна Уайтчърч. — Моят човек прокара нов канал. Обадете ми се, а за тази вечер искам две хиляди и сто.
Бекър кимна, разви двадесет и една стодоларови банкноти от свитъка в джоба си и ги подаде на Уайтчърч. Уайтчърч знаеше, че Бекър носи пистолет, всъщност той му го беше продал. Бекър не се притесняваше от измама. Уайтчърч натъпка банкнотите в джоба си и пусна една торбичка върху предната седалка.
— Елате отново — каза той и се обърна по посока на болницата.
Бекър вдигна прозореца и запали колата. Торбичката падна под седалката. Но той знаеше, че няма да го бъде без да опита. Той заслужаваше да пробва. Тази вечер стигна до революционна идея — отразяването на човешката аура…
Спря на един светофар, огледа се, пусна осветлението и отвори торбичката. Три дебели пакетчета кокаин и две малки торбички с цип. Едната съдържаше тридесет таблетки, а другата — два големи флакона. Ръцете му трепереха, докато се оглеждаше и развиваше едното пакетче. Точно колкото да се върне вкъщи.
Кокаинът го връхлетя и главата му се отпусна назад от силата му, бумтеше в мозъка му като товарен влак. След миг всичко започна да се възвръща, бавно, със свръхестествена яснота. Ако можеше да задържи това… Ръката му се протегна към полиетиленовата торбичка, отвори я — само две. Но кокаинът го държеше и той лапна и двете — ангелчетата ще задържат кокаина, ще доизградят виденията… Сега виждаше мили напред през мрака. Без затруднения. Преглътна насъбралата се слюнка и задъвка ожесточено, хрупаше със зъби. Само веднъж, само проба, да опита…
Червена светлина. Това го разгневи и той започна да проклина, премина я. Още една. Още по-ядосан, той успя този път да се въздържи и спря. Още една щипчица от белия прах — да. Той заслужаваше повече. Още една…
Той не бе вземал експериментален обект повече от една седмица. Вместо това се бе свил в сутерена и печаташе докладите си. Работата не беше довършена, данните трябваше да се обобщят и осмислят. Но тази вечер, с ангелчетата в кръвта си… А и Дейвънпорт е в града и го търси.
При отвличането на предните обекти той бе разработил система — зашеметяваше ги с електрошоков пистолет, използваше анестетик. А още по-важно — бе започнал да се оглежда за безопасни „ловни полета“. Белвю беше такова. През цялото време там имаше жени, ден и нощ, достатъчно дребни, здрави, добри обекти. А и паркингът там беше фактически достъпен и открит. Но за тази нощ не ставаше, не и когато се връща оттам. Всъщност не би трябвало изобщо да мисли за обект тази вечер. Не го беше планирал, не бе извършил разузнаването, което му осигуряваше безопасност. Но с ангелчетата в кръвта, всичко бе възможно.
В главата му изригна картина. Друг паркинг, не Белвю. Паркинг към някаква административна сграда.
Паркингите бяха подходящи, защото в тях лесно се криеше, по всяко време влизаха и излизаха хора, много от тях сами. И транспортът бе удобен.
А този бе особено добър — всяко ниво от паркинга имаше изход в административната сграда, вратите се пазеха от автоматични ключалки. Влизащия с кола в паркинга не минаваше непременно покрай служителите в будките за билети. Така че Бекър можеше да влезе и да изчака…
Самият паркинг имаше само един асансьор, който отвеждаше постоянните клиенти на улицата. В ума му изникна картина на самия него в този асансьор заедно с избрания обект, слизащ на същия етаж, използващ газовия пистолет като излизат от асансьора, анестетика, криещ тялото между две коли, после обикалящ свободно наоколо, за да избере място… Лесно.
А паркингът бе наблизо, в началото на Китайския квартал.
Рационалната част у Бекър, уловена в примката на мозъка му, го предупреждаваше: не, не, не…
Но хазартният Бекър завъртя кормилото и се отправи на юг, ангелчетата горяха в кръвта му.
Китайският квартал.
По улицата имаше хора, повече отколкото очакваше Бекър. Той ги пренебрегна, коктейлът от ангелчета и кокаин стягаше мозъка му, фокусираше го — той влезе направо в гаража, прегърбен над кормилото, взе билетче и започна да извива нагоре по поредица от наклонени рампи. Всички нива бяха осветени, но не видя камери. Върволицата рампи го обсеби, сърцето му удряше като парен чук, лицето му изгаряше…
Той стигна чак до върха, паркира, разви пакетчето кокаин, изсипа малко в ръката си, смръкна, облиза остатъка.
И се отнесе…
Когато дойде на себе си, излезе от колата като взе чантата с принадлежностите от задната седалка. Около шахтата на асансьора се увиваше стълбище и той се заспуска надолу тихо. Стълбите тънеха в мрак на фона на основното пространство. Бекър пристъпваше на пръсти, чантата бе преметната през рамо, а ръката му бе върху електрошоковия пистолет.
На втория етаж спря, провери шишето с анестетик и маската. Окей. Отрепетира действията си наум — промъква се зад нея, уцелва я с пистолета, покрива устата й да не крещи, смъква я надолу, пуска газта. Той напусна стълбището и огледа малкото фоайе с асансьора. Отлично.
Върна се обратно на стълбището.
Чакаше.
И чакаше.
Двадесет минути, напрежението се покачваше. Бръкна в джоба си, взе още едно „кръстче“, сдъвка го, като се наслаждаваше на вкуса. Дочу някъде отгоре да се затръшва желязна врата. Звукът отекна из рампата и няколко минути по-късно се заспуска кола. Отново настъпи тишина. Още пет минути, десет.
Някаква кола влезе, спря на втория етаж, високи токчета затропаха по бетона… Бекър се напрегна, ръката му бързо докосна анестетика, още веднъж прищрака електрошоковия пистолет.
После… нищо. Високите токчета се отдалечаваха. Жената, която и да бе, се спускаше по рампата към изхода вместо да отиде на стълбището или да вземе асансьора.
По дяволите. Нещата не вървяха. Погледна часовника си — още десет минути. Не повече… В ума му проблесна отрязък от миналото, една актриса. Беше я заблудил с униформата си на служител от газовата компания, който търси течове, и я бе убил с чук. Спомни си всичко, проблясъка… Бекър изпадна в унес.
И се върна в съзнание след известно време с издайническа въздишка. От звука на стъпки отдолу и женски глас.
Вратите на асансьора се отвориха един етаж по-долу…
Той вдигна чантата си, втурна се във фоайето, натисна бутона за нагоре — една част от него викаше от ъгълчето на мозъка му не, не, не. Другата част, на повърхността, гореше от нетърпение…
Асансьорът се издигна, спря и вратите се отвориха. Вътре стоеше тъмнокоса жена с издута чанта, огромни очи. Едната й ръка бе пъхната в чантата. Не бе очаквала внезапното спиране на втория етаж. Видя Бекър и се отпусна. Бекър кимна, влезе и изчака вратите да се затворят. Жената бе натиснала шестия етаж и Бекър протегна ръка, след това я свали, като че и той отиваше на шестия. Отстъпи към задната част на асансьора като гледаше просветващите номера на етажите…
В чантата й има пистолет, помисли си Бекър, пистолет или сълзлив газ. Помисли върху това, помисли върху това… бе в примка, мислещ как мисли върху… когато се съвзе и опипа чантата си за газовия пистолет, бяха пристигнали на шестия етаж.
Погледна с крайчеца на очите си към жената, видя, че втренчено гледа към него и извърна очи. Сблъсъкът на погледи можеше да й подскаже много неща… Отново я погледна, тя като че ли се бе свила, а ръката й отново бе в чантата. Звук, остро „бинг“ и вратите се плъзнаха настрани. За миг никой от тях не се помръдна, после жената излезе. Бекър я следваше на няколко стъпки, обърнат към нея, изу обувките си като чакаше да я нападне и да я сграбчи внезапно…
Но неочаквано жената също събу обувките си и започна да тича, в същото време погледна към него и нададе дълъг пронизителен писък.
Тя знаеше…
Писъкът го смрази за миг, после се втурна след нея, тя пищеше, чантата й се плъзна на пода и оттам се разпиляха червила и бележници, някакъв флакон — търкаляха се по грапавия цимент… Тя се пъхна между две коли като отстъпваше към външната стена, в ръката й имаше флакон, крещеше…
Сълзлив газ.
Бекър бе точно зад нея, бе загубил чантата си и я нападна с голи ръце, нуждата го връхлетя, нуждата да я накара да млъкне: Тя знае, знае, знае…
Жената се бе заклещила между колите, ръката със сълзливия газ бе протегната напред, устата й бе отворена, ноздрите й трепереха. Няма как да я хване, освен право напред…
Бекър спря, наведе се в последния миг като с едната си ръка блокира газовия спрей. Тя натисна флакона към него, но нищо не се получи — само леко съскане и лек мирис на ябълков цвят…
Тя бе отстъпила до самата преграда, зад нея блестяха светлините на града, стената стигаше до кръста й, писъкът й бе в ушите му, пронизителен, скимтящ.
Той пристъпи напред, удари я по гърлото с едната ръка, хвана я с другата между краката, напъна се, повдигна…
И жената се преметна през високата до кръста преграда.
Просто се преметна, като че бе хвърлил през стената чувал с тор.
Падна, без да издаде звук.
Бекър, удивен от случилото се, дишаше тежко като куче, погледна над преградата, докато тя падаше. Падна с лице нагоре, с протегнати ръце, като удари задната част на главата и врата си.
И умря, просто така — като угасваща клечка. От шестия етаж Бекър можеше да види, че е мъртва. Той се обърна да не би някой да ги е последвал в отговор на писъците.
Не чу нищо освен далечна полицейска сирена. Паникьосан, той побягна към стълбите, два етажа нагоре, качи се във фолксвагена, запали и се заспуска надолу. Къде бяха те? На стълбите?
Нямаше никой.
В будката при входа служителката бе излязла на улицата и гледаше към ъгъла. Върна се и влезе в будката. Дъвчеше дъвка, лицето й бе намръщено.
— Един и петдесет — каза тя.
Той плати.
— Какво е станало?
— Някакъв побой сигурно — отвърна лаконично тя. — Двама тичаха натам…
Дванадесет часа по-късно Бекър седеше приведен над пишещата си машина IBM — една напрегната тъмна фигура, тананикаше си „Ти осветяваш живота ми“, като удряше клавишите с вкочанени пръсти. Цяло ято паяци плуваха във въздуха, звънко се удряха в черната нишка, прикрепена към електрическия кабел. Ято паяци…
Хапчетата правеха света невъобразимо ясен. Той се удивляваше на кристалното слово, което се лееше от машината върху бялата хартия.
… опровергават твърдението, че налягането в церебрално-гръбначната връзка смущава основните вътречерепни изследвания при прекъсването на мозъчната дейност, както е при Делано в неговите записки от септември, осемдесет и шеста. Делано е пропуснал проявлението и неоспоримите доказателства на…
Направо песен — а онази хлебарка Делано без съмнение ще загуби работата си в Станфорд, когато неговото невежество стане достояние на света…
Бекър се облегна назад, вдигна очи към паяците и се изкикоти. Зарът падна и той се приведе, унесен в мисли. Бекър Мислителят. Тази нощ допусна грешка. Най-грубата досега. Времето му сигурно изтичаше — имаше нужда от още работа, от друг обект, но трябваше да бъде много, много предпазлив.
Остави машината и подреди ръкописа си, като внимателно подравни ъгълчетата на листовете. Отиде в банята, отново изми ръцете си и огледа белезите. Хапчетата още го крепяха, но все пак бе изтощен. Можеше дори да подремне. Кога за последен път бе спал? Не можеше да си спомни.
Пусна дрехите си на пода, погледна часовника. Късен предобед. Може би няколко часа, въпреки че…
Той легна и се вслуша в сърцето си.
Затвори очи.
Почти заспа.
Но тогава, на границата на забравата, нещо се размърда в него. Бекър знаеше какво е това. Усети пулсът му да се ускорява и адреналинът да бушува в кръвта му.
Не беше извадил очите й. Не беше възможно, разбира се, но не това имаше значение. Тя можеше да го види, тъмнокосата жена.
Тя идваше.
Бекър напъха чаршафа в устата си и закрещя.
9
Колата забави ход и прозорецът между предната и задната седалка се спусна един инч. Движението не бе натоварено в ранното утро и те се движеха бързо, макар че О’Дел бе кисел заради ранния час. Лили изобщо не беше спала.
— „Таймс“ ли искаш? — подхвърли през рамо Коплънд.
— Да — кимна О’Дел.
Коплънд приближи колата до бордюра, където продавач размахваше вестници към минаващите коли. Радиото бълваше някакво дискусионно шоу — Бекър и пак Бекър. Когато Коплънд отвори своя прозорец, те чуха същото шоу от радиото на продавача. Той му подаде един вестник, взе петдоларовата банкнота и забърка за ресто.
— Тревожа се — каза Лили. — Могат да опитат отново.
— Няма да стане. Не са искали да го убият, а да го нападнат по същия начин е твърде рисковано. Особено ако е толкова твърд, както непрекъснато ми разправяш.
— Ние мислехме, че няма да го нападнат и първия път.
— Никога не сме предполагали, че ще опитат да го нападнат.
Коплънд подаде един брой „Таймс“ към задната седалка. Точно под заглавието се мъдреше надпис: „Армията подозира Бекър за убийства във Виетнам“.
— Това са тъпотии — изръмжа О’Дел като прегледа набързо историята. — Нещо от Минеаполис?
— Не.
— По дяволите. Защо тези задници не проверят? Това, което знаят, е, че историята от Минеаполис може да е прикритие на операции на Вътрешното разузнаване.
— Нищо такова дотук. А хората в Минеаполис чакат това.
Тишина, колата се търкаляше като брониран призрак през Манхатън.
После:
— Трябва да е Фел. Няма начин.
Лили разтърси глава:
— Никакви съобщения за нея. Има едно обаждане от компютърна компания, че е спечелила награда, да отиде до някакъв комплекс в Джърси да я получи. Нищо на служебния телефон.
— По дяволите. Сигурно използва обществен телефон. Може да й устроим някакво наблюдение.
— Аз бих изчакала. Тя е била доста време по улиците. Рано или късно ще се усети.
— Въпреки това трябва да е била Фел. Освен ако наистина не са крадци.
— Не са били крадци. Лукас мисли, че са ченгета. Казва, че единият от тях е носил верига, увита с черна кожа. Почти единственото място, където може да се намери такава, е търговският склад на полицията. И каза, че изобщо не са потърсили портфейла му.
— Но те не са се опитали да го убият.
— Не. Но той смята, че са искали да го извадят от строя. Просто да му счупят някой и друг кокал.
— Хм. — О’Дел изръмжа и леко се усмихна. — Знаеш ли, имаше една банда в долната част на Ийст Сайд, те се обзалагаха, че ще отхапят ухото на някого за десет долара?
— Не знаех това — каза Лили.
— Вярно е, въпреки че… Добре. За Дейвънпорт. Дръж го в ръцете си.
— Все още се чувствам сякаш го предавам — каза Лили, като извърна очи от О’Дел навън през прозореца. По тротоара някакво дете буташе велосипед със спукана гума. То се обърна, когато голямата черна кола мина и погледът му попадна право върху Лили — безизразните сиви, змийски очи на десетгодишен психопат.
— Той знаеше в какво се забърква.
— Не напълно — отвърна тя, като отбягна преследващите я очи на хлапето. Погледна О’Дел. — Мислеше си, че знае, но все пак той е от малък град. Не е тукашен. В действителност не знае, не по начина, по който знаем ние…
— Какво каза на Кенет за факта, че Дейвънпорт е бил у вас?
— Аз… отговорих уклончиво — каза Лили. — А ще използвам донякъде и твоята подкрепа.
— А-ха.
Лукас не бе сериозно наранен, така че Лили нае такси, закара го в Бет Израел и после докладва за нападението. Тъй като бе стреляла, трябваше да попълни някои формуляри. Беше се обадила на Кенет да му разкаже.
— Трябва ли да попитам защо той е бил у вас в два часа през нощта? — бе попитал Кенет. Звучеше, като че се забавлява, но не беше така.
— Ъ, ти не искаш да знаеш, но беше просто бизнес, не удоволствие — отговори Лили.
— Аз не искам да знам.
— Точно така.
И след миг:
— Окей. Добре ли си? Искам да кажа, наистина добре.
— Да. Един прозорец се скапа, трябва да го оправя.
— Добре. Поспи. Ще поговорим довечера.
— Това ли е всичко? Искам да кажа…?
— Дали ти вярвам? Разбира се. До довечера.
Лили погледна навън от колата към отминаващия край тях град. Може би тя предаваше Лукас. Може би предаваше Кенет. Вече не беше сигурна.
— Кретени — обади се О’Дел и разтърси гневно вестника.
10
Идваха и си отиваха репортери, наивниците поглъщаха историята на Лукас, че е бил ограбен, другите не му вярваха особено. Един журналист от „Нюздей“ безизразно каза, че става нещо друго — че Бекър е задействал банда или че някой друг се опитва да спре разследването на Лукас.
— Не познавам крадците в Минеаполис, но в Ню Йорк те не работят в професионални екипи. Освен ако не лъжете, вие сте обработен от професионалисти…
След като си отидоха, Лукас взе още няколко хапчета „Тиленол“, отиде до банята и се върна навреме, за да види Лили в коридора.
— Изглеждаш… доста твърд — вметна тя.
— От бузата е. Адски ме боли — каза той. Докосна със средния си пръст тъмнопурпурната подутина. — Поне главоболието затихва. Ще ме пуснат следобед.
— Чух за това — каза Лили.
— Благодаря, че ми изпрати дънките. Онзи панталон…
— Е разкъсан — отвърна Лили.
— Да.
— О’Дел подготви беседата за Менгеле. Този следобед във всички вестници ще има съобщение, в „Таймс“ — утре сутринта, каним всички да направят коментар. Също и телевизията. Издирихме един човек, съвсем законно, който вече води лекции за Менгеле.
— Страхотно — възкликна Лукас. — Кога?
— Понеделник.
— Боже, толкова бързо?
— Трябва да бързаме с всичко. Може да го хванем, преди да е нападнал още някой. — Лили се облегна на болничния стол и пусна чантата до краката си. — Виж, що се отнася до снощи. Абсолютно ли си сигурен, че са били ченгета?
— Достатъчно сигурен. Можеха и да са професионални трошачи на кокали, но не ги усетих по този начин. Почувствах, че са полицаи. Защо?
— Мислех си за друга възможност.
— Смит?
— Да. След като си опустошил тревата му…
Лукас подръпна устната си.
— Възможно е. Но се съмнявам. Едно нещо научаваш като набеден бизнесмен, а то е как да отбиваш ударите.
— Говорил ли си тази сутрин с Фел?
— Тя върши работата. Научихме за двама души, които могат да знаят нещо за Белвю. Тя е говорила с Кенет, за да сме сигурни, че няма да настъпим някой.
— Окей. Аз чакам да дойде Боби Рич. Той е човекът, който даде сведенията за свидетеля.
— Свидетелят, който Пети откри.
— Да, в деня, когато бе убит. А и има още някои документи за преглед.
— Това е безполезно, така мисля — каза Лукас. — При тези хора, убитите, в живота им няма да открием нищо, което да ни посочи убийците. Трябва да е някой бюрократ — кой и кога е извадил досиетата им.
— Това е невъзможно.
— Да, знам.
— И тъй, ние сме в задънена улица?
— Не съвсем, има проблясък. Може Рич да има нещо. Все още държим Фел. Искам да разгледам апартамента на Пети, личните му вещи. А и нямам нищо против да видя мястото, където е бил застрелян.
— То е на около половин миля от моя апартамент, можем да отидем пеша дотам. Неговият апартамент е запечатан. Ще взема няколко нови печата и ще те заведа. Кога?
— Тази вечер? След като говорим с Рич?
— Чудесно.
— Какво каза на Кенет?
— За това, че беше в моя апартамент ли? Казах, че си се отбил. Казах му, че сексът е немислим, миналата нощ или за в бъдеще. Казах му, че не си ме докосвал, както и аз теб, а сме имали да обсъждаме нещо.
— Звучи доста отвратително — ухили се Лукас.
— Може, но аз просто излязох с тази версия. Казах му също, че известно време там е бил и О’Дел. Джон ще подкрепи това.
Няколко минути по-късно пристигна Фел придружена от Кенет. Лили избухна:
— За бога, Дик, какво търсиш тук? Извървя целия този път? — Тя се извърна ядосано към Фел с ръце на бедрата: — Барбара, ти му позволи…?
— Млъкни, Лили — обади се Кенет. Той докосна бузата й с показалец. Обърна се към Лукас: — Е, изглеждаш ужасно.
— Какво мислиш, Барб? — попита Лукас.
Фел се бе прикрила зад Кенет, сега надникна и каза:
— Прав е. Ужасно изглеждаш.
— Всички сте на едно мнение — заключи Лукас. — Това бяха и думите на Лили, когато влезе. Единственият, който не бе съгласен, беше един двадесет и четири годишен репортер от „Таймс“ с голям задник, който считаше, че изглеждам достатъчно добре, за да чуе повече за случая от самия герой…
— Трябва да е от сътресението — каза Фел на Лили.
— Винаги е бил такъв — отвърна Лили. — Мисля, че е вродена глупост.
Кенет поклати глава.
— Проклети жени, винаги се впечатляват от разранено лице. Преди винаги се биех, когато исках да сваля някоя. Работеше като часовник. — Той спря и намигна на Лукас: — Опитваш се да сваляш ли? — и очите му проблеснаха настрани по посока на Лили.
— Не много упорито — намеси се Фел.
Лукас и Кенет се засмяха. Не и Лили.
Кенет каза:
— Виж, исках да ти кажа. Продължавайте с имената, които сте получили. Барб ги проследи.
— Единият адрес е точен, а другият — вероятен — допълни Фел.
— Скитници?
— Не. Нито единият.
— Добре. — Лукас се смъкна от болничното легло. — Да отидем до сестрите. Може да ги уговоря да ме пуснат преди обяда.
Дежурната сестра каза, че лекарят иска да го прегледа още веднъж. Ще го изпрати веднага щом пристигне, вероятно след няколко минути.
— Първо ще ви прегледаме — каза тя.
— Добре, но бързо, нали?
— Веднага щом той дойде.
Лили се обади:
— Трябва да тръгвам. Карай по-спокойно днес.
— Да.
Той предпазливо тръгна с Фел обратно към стаята, като се опитваше да не движи рязко главата си. Вече на вратата, той се обърна назад към асансьорите. Кенет и Лили чакаха, гледаха номерата над вратата, след това Кенет се наведе, тя се повдигна на пръсти и те се целунаха — целувка, която и двамата приемаха сериозно. Лукас се извърна и улови, че Фел го наблюдава.
— Истинската любов — кисело отбеляза той.
Горещото мътно слънце предизвика у него леко повдигане, болката в главата му се премести отзад.
— Изглеждаш блед и изтощен — каза Фел.
— Добре съм. — Той вдигна очи към надписа: „Арнолд — телевизори и апаратура, части и поправка“. — Хайде, да приключваме с нея.
Когато минаха през вратата, издрънча камбанка. Някаква жена с тежко телосложение вдигна очи от счетоводната книга, затвори я с плясък и тромаво се приближи до щанда.
— Мога ли да помогна? — Тя имаше жизнерадостна жълтеникава усмивка и невероятен акцент от хълмовете на Западна Виржиния. Погледна към Лукас: — Изглеждаш, сякаш си ял бой.
— Полиция — каза Фел. Тя повдигна капака на чантата си и бързо показа значката. — Вие ли сте Роуз Арнолд?
Усмивката на жената се стопи в чумерене.
— Да. Какво искате?
— Търсим един човек — каза Лукас. — Помислихме, че може да ни помогнеш.
— Не съм тук толкова отдавна…
Лукас пъхна ръка в джоба си, извади портфейла си, взе шофьорската си книжка и я подаде на Арнолд.
— Барбара — той кимна към Фел — е ченге от Ню Йорк. Аз не съм. Аз съм от Минеаполис. Докараха ме тук да помогна за този тип Бекър, който нарязва хората на парчета.
— Тъй ли? — Арнолд с нищо не се издаде, гледаше го с малките си блуждаещи очи като кокошка, очакваща секирата.
— Да. Той уби там жена ми. Може да си чела за това. Ще го хвана и ще го довърша.
Арнолд кимна и попита:
— И каква връзка имам аз?
— Мислим, че той има доставки — наркотици и медицинско оборудване — от Белвю. Знаем, че ти си канала към Белвю.
— Това са тъпотии, никога нищо не съм докосвала…
— Ти си измъкнала петстотин пакета бяла копирна хартия „Хамърмил Бонд“ преди две седмици, платила си по долар пакета и си го продала на една компютърна компания по три долара — намеси се Фел. — Можехме да те закопчаем, ако искаме, но ние не искаме. Просто имаме нужда от малко помощ.
Тя погледна към тях, безмълвно, в очите й проблесна „силна“ интелигентност. Пресмяташе. Пред очите на Лукас бързо премина картината как тя измъква някакво ръждясало желязо от чекмеджето, нещо като Айвър Джонсън Тридесет и втори калибър, и забива дулото в гърдите му. Но нищо такова не стана, чуваше се само жуженето на мухите по предните прозорци.
— Уби жена ти? — попита тя. Наклони глава като го гледаше с крайчеца на очите си.
— Да — отвърна той. — Наистина е лично.
Тя се пули върху това още няколко секунди и после попита:
— Какво искате?
— Искам името на човека, който изнася стоката оттам.
— Това да не се обърне срещу мен?
— По никакъв начин.
Тя помисли малко, после избръщолеви:
— Лу Уайтчърч.
— Лу…
— Уайтчърч — допълни тя.
— Кой друг?
— Той е единственият пряк доставчик от Белвю.
— Има ли шанс той да доставя и хапчета?
— Мисля, че може. Аз не ги докосвам, но Лу… той има проблем. Смърка по малко.
— Благодаря — каза Лукас. Извади визитката си, обърна я и записа номера на хотелската си стая. — Имала ли си работа с някой или да познаваш някой, който да е изнасял оборудване за спешна помощ?
— Не. — Гласът й бе уверен.
— Разпитай наоколо. Ако откриеш някой, кажи му да ми се обади. Това не е служебно, кълна се в Библията. Тук съм, защото Бекър преряза гърлото на жена ми.
— Преряза гърлото й? — Дебелана докосна врата си.
— С нож за хляб — каза Лукас. Той придаде горчив оттенък на гласа си. — Чуй, всеки, който се доближи до Бекър, рискува да се озове пристегнат към операционната маса, с отрязани клепачи и сърце, нарязано на филийки, докато още диша. Чети вестниците.
— Гледам телевизия — кимна тя.
— Тогава знаеш.
— Шибан лунатик. Това е той — каза Арнолд.
— Така че поразпитай. Обади се.
Навън Фел подметна:
— Ти си отвратителен кучи син понякога. Извличаш изгода от твоята приятелка.
— Моята приятелка е мъртва, не й пука — отвърна той. Сви рамене: — Но селяците разбират тези приказки за отмъщение.
— Какво е името?
— Лу Уайтчърч. А и тя мисли, че той се занимава и с хапчета.
— Хайде да го притиснем — каза Фел. Докато се оглеждаха за такси, тя добави: — Ако лично сгащя Бекър, ще получа повишение, преди да напусна.
— Това ще е хубаво. — Таксито се движеше на зигзаг към тях.
— По-голяма пенсия. Може и да получа работа като почтена келнерка. Няма да се налага да танцувам гола.
— А-ха. Планирах да се отбия през първата ти нощ.
— Може и да измислим нещо — каза тя и се качи в колата преди той да измисли отговор.
Свариха Луис Уайтчърч да тика една количка с инструменти в приземния коридор на Белвю. Отговорникът го посочи. Болничната помощник-администраторка нетърпеливо се помайваше наоколо. По-рано тук бяха идвали хората на Кенет, бяха разговаряли с двама служители, обясни тя, но не и с Уайтчърч.
— Какво? — каза Уайтчърч.
Фел бързо показа значката си, докато Лукас блокираше фоайето.
— Искаме да разговаряме с вас, лично.
Уайтчърч поклати глава:
— Не искам да разговарям с никого.
— Можем да говорим тук или да извикаме патрул и да отидем в Мидтаун Саут.
— Да говорим за какво? — Уайтчърч хвърли поглед към отговорника.
— Нека да се оттеглим някъде — предложи Лукас.
Влязоха в болничната работилница, седнаха на очукани столове. Уайтчърч правеше полукръгове с петата на единия си крак.
— Кълна се в Бога, не знам…
— Петстотин пакета хартия — казаха те.
— Няма да говоря за такива неща — каза той с акцент от Джърси, лепкав като майонеза. — Ако искате да говорим за онзи тип, Бекър, ще помогна с каквото мога. Но не зная нищо за него, както и за никакво медицинско оборудване. Не бих докоснал такова нещо… — Той се поправи. — Вижте, не изнасям нищо оттук, но ако го правех, нямаше да взема такива неща. Искам да кажа, хората могат да умрат заради това.
— Ако хванем човека, който помага на Бекър, той ще бъде обвинен в съучастничество. По дяволите, виж, човече, няма да има никаква проклета гаранция, не и за някой, който е помагал на този задник.
— Боже, щях да ви кажа — отвърна Уайтчърч. Беше плувнал в пот: — Чуйте, познавам няколко души, които може и да знаят нещо.
— Какво мислиш? — попита Фел.
— Той се прикри доста добре. Не знам. Имаме обаче имена. Ще се върнем за него. Нека да уври.
Уайтчърч им бе дал още две имена. И двамата мъже работеха.
— Джейкс е санитар, трябва да е някъде наоколо — каза помощник-администраторката. Тя се впусна в лова като възприе лаконичния стил на Фел. — Уилямс, трябва да прегледам списъка.
Те откриха Харви Джейкс изнасящ чаршафи от пералното помещение.
— Нищо не зная за тези тъпотии — каза той. Бе притеснен. — Вижте, не знам защо сте дошли при мен. Никога не съм правил нищо лошо, не съм открадвал нищо, откъде сте взели името ми?
С Уилямс беше по-зле. Той работеше в пералното и приличаше на шестица.
— Каза какво?
— Казах, че си измъквал нещо оттук и…
— Каза какво?
Лукас се вгледа в него отблизо, после към Фел и поклати глава:
— Той не се преструва.
— Какво? — Уилямс бавно премести погледна си от единия на другия и се върна в пералното.
— Ние сме на черния пазар, неофициално, трудно за доказване, дирим случайно попадение — каза Фел като се завлачиха по коридора. Както и целият Ню Йорк, интериорът на Белвю бе като кръпка, бяло с черни петна. — Не е истински стегнат кръг. Уайтчърч трябва да е едра риба, ако наистина е уредил камион да изнесе тази хартия оттук. Джейкс и Уилямс са дребни, ако изобщо отмъкват нещо.
— Близо си до истината — каза Лукас. — Уайтчърч сигурно е замесен.
— Искаш ли да се върнем при него?
— Трябва — отвърна той, като пъхна ръце в джобовете си. — Но тази проклета болка…
— Непрекъснато пипаш бузата си — каза тя. Протегна ръка и докосна раната. Не го заболя от лекия допир. — И така, какво ще правим?
— Връщам се в хотела. Трябва да дремна, чувствам се ужасно — каза Лукас.
— В задънена улица ли сме?
— С изключение на Уайтчърч, не знам до какво ще стигнем — отвърна Лукас. — Нека да помислим. Ще ти се обадя утре.
11
В „Лакота“ Лукас разгледа подутата си буза в огледалото. Цветът на удареното беше потъмнял, пурпурен оттенък, който доминираше, лъскав в средата, неравен по края. Той докосна наранената кожа и премига. И преди е понасял удари и знаеше какво ще последва — нараняванията щяха да хванат коричка, докато кожата около тях щеше да придобие жълтозеленикав цвят и след седмица щеше да изглежда още по-зле. Щеше да прилича на чудовището Франкенщайн. Той поклати глава към отражението си, опита да се ухили, след това сдъвка половин дузина аспирин и спа два часа. Когато се събуди, главоболието бе утихнало, но стомахът му се бунтуваше. Той налапа още четири аспирина, взе душ, изми зъбите си, извади изпод леглото огромен бележник „Бинфанг“ и взе от куфарчето си един маркер с широк писец. Написа:
Бекър
Нуждае се от пари.
Нуждае се от наркотици.
Живее в Мидтаун с приятел?
Има превозно средство.
Не е бил забелязан.
Маскировка?
Аптекарски умения.
Медицински умения.
Контакти в Белвю.
Нощем.
Той прикрепи схемата на една стена и легна на леглото като я изучаваше. Бекър имаше нужда от пари, ако купуваше наркотиците си, а това е почти сигурно. В областния затвор Хенпин той бе молил за тях, за облекчението от химикалите.
Следователно: трябва да е във връзка с пласьори или поне с един. Можеше ли да работи при някой от тях? Не и като разпространител — дори и най-тъпият от тъпите би го разпознал като заложена бомба, ако знаеха кой е. Но ако работеше като аптекар — метедринът се синтезираше лесно, ако имаш подготовка и достъп до суровините. Ако водеше живот на колела, това би обяснило как печели пари и наркотици, а дори и убежище.
Колата бе друг проблем. Той изхвърляше телата, очевидно от кола. Как е получил достъп до нея? Как е взел разрешително? Всичко насочваше към съучастник…
Той се изправи, отиде в банята и погледна в огледалото. Ожулването се стягаше. Той го зачовърка с нокът, повдигайки люспици кожа, кръвта потече по бузата му. По дяволите. Знаеше си. Взе тоалетна хартия, притисна я към бузата си и се върна в леглото.
Отново се вгледа в схемата, но умът му се отвлече от Бекър по посока на другия случай. Защо го бяха нападнали? И дали наистина са го следели или е станало нещо друго? Можеха да го убият — беше им в ръцете. Ако не искаха да го убиват, можеха все пак да приключат по-бързо — с бейзболните бухалки. Защо рискуваха да им окаже съпротива? Ако държеше пистолет в ръка, можеше да ги убие…
Защо Лили бе погледнала през прозореца тогава?
Но основният ребус беше ясен. Той не бе стигнал доникъде, а Лили и О’Дел трябваше да виждат това. Всичко, което можеше да върши, бе да се взира в разни хартии и да изслушва хората. Не разполагаше с никаква поверителна информация, с историята, която да го насочи в правилната посока. И все пак… той бе заобиколен от хора, които можеха да са замесени — Фел, Кенет, самият О’Дел и дори Лили. И не по съвпадение.
В осем и тридесет той стана, облече се, излезе на улицата, спря такси и след десет минути беше в апартамента на Лили. Тя чакаше.
— Все още изглеждаш зле — каза тя, като отвори вратата. Докосна бузата му: — Пари. Сигурен ли си, че искаш да направиш това? Иска се доста търчане.
— Да — кимна той. — С Рич уговорката за девет ли е?
— Да. Той е неспокоен, но ще дойде.
— Не искам той да ме види — каза Лукас.
— Окей. Можеш да останеш в кухнята на тъмно, аз ще разговарям с него в хола.
— Чудесно. — Лукас се отправи към кухнята с ръце в джобовете.
— Нещо ново за Бекър? — попита тя, като го последва.
— Не. Размишлявах. Сигурно излиза само нощем. — Лукас се настани върху висок дъбов стол и се облегна на плота. Пред него имаше керамична купа с ябълки, ръчна изработка. Той си взе една и я завъртя в ръката си. — Дори и със сценичен грим, през деня лицето му ще си личи доста добре.
— И така?
— Възможно ли е да прави произволни нападения на самотни хора в евтини коли, след полунощ, Мидтаун?
— За бога, Лукас. Шансът да го хванем по този начин е нулев — а междувременно може би трима полицаи ще са застреляни.
— Опитвам се да си изясня начините да го притиснем — отговори Лукас. Той пусна обратно ябълката в купата.
— Наистина ли искаме да го прогоним оттук? Той просто ще отиде някъде другаде, ще започне отново…
— Не зная дали ще успее. Някак си, не знам защо, тук той разполага с неповторими условия. Може да се скрие — отвърна Лукас. — Ако пътува, ще загуби това предимство — искам да кажа, виж, точно сега Бекър е един от най-известните хора в страната. Не може да отседне в мотел или да спре на бензиностанция, не може да вземе обществен транспорт. Не може в действителност да кара кола без да е под напрежение — ако го спре полиция, с него е свършено. А и се нуждае от дозата си, нуждае се от пари. Ако го прогоним, ако той се опита да избяга, с него е свършено.
Тя помисли върху това и кимна:
— Предполагам, че можем да направим нещо. Не бих искала да слагаме много препятствия, но можем да съобщим и да поискаме сътрудничеството на обществеността. Може да направим няколко изявления по телевизията…
— Би било добре.
— Ще говоря утре с Кенет — каза тя. Настани се на един стол срещу него, кръстоса крака и обви с ръце едното си коляно.
— Как се зае с този случай Кенет? — попита Лукас.
— О’Дел дръпна някои конци. Кенет е един от най-добрите в тази насока, организатор и изпълнител.
— Той и О’Дел не се понасят.
— Не, наистина. Не зная защо О’Дел го въвлече, не зная с точност, но мога да ти кажа едно нещо — нямаше да го направи, ако не считаше, че Кенет ще открие Бекър. Там, в Минеаполис може да се контролира бюрокрацията, защото районът е малък и всеки познава другите. Но тук… Трябва да открием Бекър или ще хвърчат глави. На хората им писна.
Лукас кимна, замисли се за миг и каза:
— Кенет е човек от разузнаването. Сигурна ли си, че не е забъркан с Робин Худ?
Лили погледна надолу към ръцете си.
— В сърцето си съм сигурна. Въпреки че не мога да го докажа. Който и да ръководи това нещо, трябва да притежава доста власт, за да го крепи, и добри организаторски качества и предполагаме определени политически позиции. Кенет пасва.
— Но…?
— Има много здрав разум — отвърна Лили. — И вярва, в какво? В добротата, вероятно. Така го чувствам. Говорим си разни неща.
— Окей.
— Това не е истинско доказателство — каза Лили. Тя бе напрегната, притеснена, предъвкваше нещата.
— Не питах за доказателства, а за мнение — каза Лукас. — А О’Дел? Той като че ли управлява всичко. Управлява теб, управлява Кенет. Той управлява и мен или си мисли, че е така. Разобличава Фел…
— Не знам, просто не знам. Дори начина, по който реши, че е Фел, изглежда по-скоро като магия. Може и да сме на лов за диви патици.
Тя се канеше да продължи, но се чу звън на вратата. Лили подскочи от стола си и тръгна към фоайето като натисна интеркома. Мъжки глас изрече:
— Лейтенант Боби Рич.
— Ще натисна бутона за входа — каза Лили. Подхвърли към Лукас: — Изгаси светлините.
Лукас угаси осветлението и седна на пода с кръстосани крака. В тъмното той наблюдаваше как Лили чака на вратата, висока жена, по-лека отпреди, с дълъг аристократичен врат. Власт. Добри организаторски качества. Определени политически позиции.
— Как убеди О’Дел да дойда тук? — бе попитал рязко. — Беше ли съгласен? Колко трябваше да го притиснеш?
— Довеждането ти тук бе повече негова идея, отколкото моя — бе отговорила Лили. — Аз му разказах за теб и той обяви, че пасваш перфектно.
Рич почука на вратата, докато Лукас си мислеше, наистина ли?
Рич беше висок чернокож мъж, оплешивяващ, атлетичен тип, с късо подстригана коса — главата му изглеждаше като бръсната. Бе облечен в зелено спортно яке и сини дънки. Каза:
— Здравей! — и се вмъкна в апартамента.
Лили му посочи стол, откъдето Лукас можеше да вижда лицето му и тогава каза:
— Тук има още един човек, в кухнята.
— Какво? — Рич, почти седнал, се повдигна и погледна нататък.
— Не ставай — озъби се Лили. Тя отново посочи стола.
— Какво става тук? — попита Рич, все още надничащ към кухнята.
— Тук е един човек, който почва да притиска Робин Худ. Може би. Той не иска да видиш лицето му. Не знае на кого може да се довери. Ако не искаш да говориш за това, докато той е тук, можем да прекратим всичко още сега. Можеш да отидеш в задната спалня докато той си тръгне. Тогава ще бъдем само ти и аз. Иска да знаеш това.
Рич облиза с език долната си устна, ръцете му стискаха облегалките на стола. След малко той се отпусна:
— Не виждам как ще ми навреди — каза той.
— Не може — отговори Лили. — Той най-вече ще слуша и може да зададе няколко въпроса. Защо просто не ми кажеш каквото си казал на Уолт? Ако някой от нас има въпроси, ще те прекъснем.
Рич помисли върху това, вгледа се в тъмното, опитвайки се да го прониже, после кимна:
— Окей.
Бил си е вкъщи, когато се обадил един бивш крадец, когото хващал няколко пъти преди това, човек на име Лоуъл Джексън. Джексън се опитвал да се поправи, хванал се да рисува надписи и се справял добре.
— Каза, че се обадил някакъв негов познат, хлапе на име Корнел, по прякор Ред. Корнел казал, че видял как изхвърлят трупа на Джими Кинг и че не били някакви гангстери — един от мъжете в колата бил бял възрастен и Корнел помислил, че е ченге. Джексън ми даде един адрес.
Възрастно бяло ченге?
— Ти потърси ли Корнел? — попита Лили.
— Да. Не можах да го намеря. Така че отидох да разговарям с Джексън.
— Какво каза той?
— Каза, че веднага след като говорил с мен, същия ден, видял Корнел на игрището на Сто и осемнадесета улица — всичко това е в доклада ми.
— Продължавай — обади се Лили.
— Корнел си тръгнал от игрището и казал, че си отива вкъщи. Че се маха от града. Никой не знае накъде е тръгнал. Фамилията му е Рийд. Корнел Рийд. Има досие. Пласьор е, боклук. Но е бил някога в колеж. Не е обикновен задник.
— На колко години е? — попита Лили.
— В средата на двадесетте, някъде там.
— От Ню Йорк?
— Не. Предполага се, че е дошъл от юг. Може би Атланта. Бил е тук от няколко години, въпреки че Джексън каза, че не коментирал откъде е. Имало нещо гнило. Просто не искал да говори за това. Но плачел, когато бил пиян.
— Колко пъти е бил задържан?
— Поне половин дузина. Нищо особено. Кражби, магазини, джебчийство. Разследвахме миналото му, малолетна престъпност, но нямаше нищо — първите му арести са били тук, в Ню Йорк, адресите са в Харлем.
— И той изчезва.
— Никъде не могат да го открият. Проверихме Атланта, но там не го познават.
— Мъртъв?
Рич се намръщи.
— Не мисля така. Когато тръгнал от игрището, бил обут в нови обувки и носел голям пластмасов куфар. Така казват свидетелите. Дошъл на Сто и осемнадесета да каже довиждане, те седели наоколо. После скочил в едно такси и тогава го видели за последен път.
— И ти написа доклад за всичко това?
— Да. Все още го издирваме. Да ви кажа истината, той е почти единственото нещо, с което разполагаме по случая.
— Какво вършехте за Пети? — попита Лукас.
— Най-вече разследване на различни хора — каза Рич. — Бях малко изнервен, да ви кажа истината. Исках да се измъкна. Не обичам да разследвам наши хора.
— Как те привлякоха по случая? — попита Лукас.
— Не знам. Някой от центъра, предполагам — отвърна Рич, челото му се сбърчи, мислейки за това. — Моят лейтенант просто ми каза да се представя в Градския съвет за специално назначение. Той също не знаеше какво става.
— Добре — каза Лукас. — Как Корнел е разбрал, че белият мъж е възрастен?
— Не знам, ако го открия, ще го попитам. Може би просто го познава отнякъде…
Те говориха още половин час, но Рич почти не каза нещо извън това, което вече беше в докладите. Лили му благодари и го изпрати.
— Загуба на време — каза Лили на Лукас.
— Трябваше да се опита. Какво знаеш за него? За Рич?
— Не много, в действителност.
— Добър детектив?
— Той е окей. Компетентен. Нищо извън това.
— Хм. — Лукас докосна възпалената буза, като размишляваше с наведена глава.
— Защо?
— Просто се чудех — каза той, като вдигна очи. — Готова ли си за тръгване?
— Искаш да вървим? Към ресторанта?
— Колко е далеч? — попита Лукас.
— Десет, петнадесет минути при нормален ход.
— Няма ли да ни застрелят като излезем през вратата?
— Не. О’Дел прати двама души да говорят с пазачите по цялата пресечка — каза Лили. — Те търсят странни хора, които обикалят наоколо.
Улицата отвън бе пуста, но преди да излязат навън, Лукас огледа прозорците насреща.
— Неспокоен ли си?
— Не. Опитвам се да си изясня…
Тя изучаващо го погледна.
— Какво?
— Нищо. — Той разтърси глава. — Рич бе достатъчен.
— Хайде…
— Нищо, наистина…
— Добре. — Лили все още го гледаше раздразнено.
Вилидж бе красив и тих, с добре оформени тухлени къщи и цветя по прозорците, тук-там ковано желязо, на места внушителният вид бе накърнен от увити жици или кабелни инсталации. Самите хора изглеждаха различни, мислеше си Лукас, отличаваха се от жителите на горната част на града — преднамерено бохемски вид, със сандали и платнени шорти, бради и дълги коси, старомодни велосипеди и дървени гердани.
„Манхатън Кабалеро“ бе потънал в една уличка с къщи от червен варовик, малко заведение, името и адресът му бяха написани на единия прозорец, а на другия имаше реклама на бира.
— Стреляли са отгоре, от третия прозорец на втория етаж — каза Лили, застанала до вратата на „Кабалеро“ като сочеше през улицата.
— Няма как да пропуснат с лазерния визьор — отбеляза Лукас, оглеждайки първо прозореца и после тротоара. — Трябва да е бил точно тук, виж нащърбените места.
Обзет от технически изчисления за убийството, той не й обърна внимание. Сега вдигна очи — лицето й бе восъчнобледо, беше се подпряла за опора на прозореца на ресторанта.
— Боже, съжалявам…
— Добре съм — отвърна тя.
— Помислих си, че ще припаднеш.
— Вече изпитвам само гняв — каза тя. — Когато си мисля за Уолт, ще ми се да убия някого.
— Чак дотам?
— Толкова, че не е за вярване. Все едно съм загубила дете.
Те взеха такси за апартамента на Пети. Когато пресичаха моста на Бруклин, Лили попита:
— Бил ли си някога там? На Бруклин Хайтс?
— Не.
— Чудесно място за апартамент. Обмислях това, да дойда тук, но, знаеш ли, ако си живял във Вилидж, вече не искаш да го напускаш.
— Изглежда хубаво — каза Лукас, като надничаше през прозореца, наближавайки края на моста. — Жената на прозореца в жилищния блок на Пети…
— Лоугън.
— Каза, че някой е бил в апартамента му, когато той бил вече мъртъв и преди да пристигнат ченгетата?
— Да. Абсолютно сигурно. Тя си спомни, че си помислила, че той си е идвал и излязъл отново. Гледала телевизия, спомни си програмата. Проверихме, бил е мъртъв от десет минути.
— Някой бързо се е придвижил.
— Много бързо. Трябва да е знаел секундата, когато е паднал Уолт. Трябва да е чакал. Възниква въпросът как е проникнал в апартамента на Уолт. Който и да е бил, трябва да е имал ключ.
— Достатъчно лесно е, ако говорим за разузнавателна операция.
— Ти си този, който знае — отвърна тя.
Апартаментът на Пети беше в една червеникавокафява тухлена сграда, прилепнала до нисък хълм, в много приятен, макар и позападнал район. Врата на Марси Лоугън бе първата отляво на мъничкото фоайе.
— Много закъсняхте — каза Лоугън като надничаше над веригата на вратата към значката на Лили. Беше възрастна, преполовила шестдесетте, сивокоса и с подобни по цвят очи. — Казахте десет часа.
— Съжалявам, но изникна нещо друго — отвърна Лили. — Искаме само да поговорим за минутка.
— Е, влизайте. — Тонът й бе суров, но Лукас остана с впечатлението, че Лоугън се радва на компанията им. — Ще трябва да притопля кафето.
Беше направила кафе и курабийки, сложени в сребърен поднос. Пъхна кафеника в микровълновата печка и започна да се суети с чашките и чинийките.
— Много приятен апартамент — отбеляза Лили.
— Благодаря. Снимаха „Лунатици“ точно тук по-долу. Шер бе застанала на алеята, видях я.
Когато кафето се стопли, Лоугън тикна подноса с курабийки в лицето на Лукас. Той си взе една — овесена. Взе си още една с кафето.
— Не беше жена — уверено отговори Лоугън на въпроса на Лили. — Стъпките бяха доста тежки. Не го видях, но беше мъж.
— Сигурна ли сте?
— Чувам да влизат и излизат хора през целия ден — обясни Лоугън. — Това е нещо, което знам. Помислих си, че се връща Уолтър. Нямаше да го направя, ако бях помислила, че е жена.
— Той се качи горе, остана няколко минути и после веднага се върна? — попита Лили.
— Точно така. Не беше повече от половин час, защото моето шоу трае толкова, а той дойде след като бе започнало и си отиде преди края.
— Казала сте на следователите, че ви е хрумнало, че това не е бил Пети. Но не чак дотам, че да погледнете. Защо сте си помислила, че може да не е той? — попита Лили.
— Който и да беше, поспря във фоайето. Като че оглеждаше вратата на моя апартамент или се вслушваше за шум отвътре. После се качи. Уолтър винаги минаваше направо. Влизаше без да спира и веднага се качваше нагоре. Особено в петък. Винаги пиеше две-три бири и не можеше да се въздържи и докато влезеше, той… знаете — трябваше да отиде в тоалетната. Чуваше се течащата вода, веднага щом се качеше. Онази нощ обаче, който и да беше, спря вътре. Направи същото и по пътя си навън. Спря във фоайето. Направо ме побиват тръпки. Може би е размислял да ликвидира свидетелите.
— Не мисля, че ви заплашва нещо — усмихна се Лили на „ликвидира“.
— Защо не кажете нещо, млади човече? — обърна се Лоугън към Лукас, който нагъваше шестата курабийка. Сякаш не можеше да спре.
— Зает съм да ям курабийки — отвърна той. — Страхотни са. Можете да спечелите цяло състояние, ако ги продавате.
— О, хубаво би било — усмихна се тя. — Какво е станало с лицето ви?
— Бях нападнат.
— Не е ли характерно за Ню Йорк? Дори ченгетата…
— Как разбрахте, че този мъж е отишъл в апартамента на Пети? — попита Лили.
— Ами, чух го да влиза, после се чу „динг“ — асансьорът, значи, се качваше нагоре. След това, само след секунда, чух още едно „динг“, като че идваше от кухнята. Това е вторият етаж. Ако бе отишъл на третия, едва ли щях да го чуя. Ако е четвъртият, изобщо не се чува.
— Окей — кимна Лукас. — Значи сте чули „динг“ на втория етаж.
— Да. А семейство Лин и Голд се бяха прибрали. Шумахер бяха през целия уикенд на Файър Айлънд. Значи трябваше да е Уолтър, а и това беше по времето, когато винаги се прибираше. Но не чух да пуска водата в тоалетната. После отново „динг“ на втория етаж и асансьорът слезе. После, който и да беше той, си помислих, че оглежда апартаментите отново, защото мина минута преди да се отвори външната врата. Трябваше да надзърна, но гледах моето шоу.
— Добре — отново кимна Лукас. — А не би ли могъл да бъде посетител на някой от другите апартаменти?
— Не. — Логън отрицателно поклати глава. — Когато дойдоха ченгетата и аз разбрах какво се е случило, им разказах за този мъж и те разговаряха с всички тук. Никой познат не е идвал по това време, а и те не са имали посетители.
Когато приключиха с Лоугън, взеха асансьора и Лили разряза печатите на вратата на Пети. Личеше, че апартаментът е бил поддържан, но бе разхвърлян от следователите. Хладилникът е бил изключен и вратата му все още бе отворена. Вратите на шкафовете — също и навсякъде се виждаха пръснати хартии. Лукас отиде до писалището на Пети, което бе разположено в мъничка ниша, и прерови финансовите сметки. Липсваше личен тефтер с телефони.
— Няма бележник с телефони.
— Сигурно са го взели момчетата от отдел „Убийства“. Ще проверя.
Десет минути по-късно Лили се обади:
— Като при разговора с Рич — няма нищо.
Когато излизаха навън, ги пресрещна госпожа Лоугън. Държеше книжен пакет, който подаде на Лукас.
— Още курабийки.
— Благодаря — каза той и добави: — Щом ги свърша, може да дойда за още.
Възрастната жена се изкикоти, а Лили и Лукас излязоха да повикат такси.
Корнел Рийд. Корнел Рийд бе видял убиеца, възрастен бял, и го бе разпознал като ченге.
Лукас лежеше върху хотелското легло и мислеше за това. Въздъхна, изтърколи се от леглото, взе личния си бележник с адреси и намери домашния номер на Хармън Андерсън. Докато го набираше, погледна часовника си. В Минеаполис беше полунощ.
Андерсън си беше легнал.
— За бога, Лукас, какво става?
— Аз съм в Ню Йорк.
— Зная, чух. Бих искал аз да съм там… — Лукас дочу как той се извърна настрани и каза на някой: — Лукас. — После отново се обърна към Лукас: — Жена ми е тук. Поздравява те.
— Виж, съжалявам, че ви събудих.
— Не, не…
— И не искам да ти създавам проблеми, но дали ще можеш да направиш една компютърна справка? Ще ти платя за консултацията.
— Я зарежи това. Какво искаш?
— Попаднах в яма със змии, човече. Можеш ли да откриеш какви са самолетните линии от Ню Йорк, включително и Нюарк, и да провериш дали има билет на името на Корнел Рийд от началото на този месец? Или въобще първо име Корнел? Или Ред Рийд? Не мисля, че ще е презокеански, освен може би до Карибите. Първо провери междущатските, като Атланта, Ел Ей или Чикаго. Искам да знам къде е отишъл и кой е платил билета, ако можем да открием това.
— Може да отнеме няколко дни.
— Свържи се с мен. И сериозно ти говоря за хонорар, човече, да изкараш някоя кинта.
— Ще поговорим за това.
— Свържи се с мен, човече.
Когато затвори телефона, Лукас се отпусна отново на леглото, като се върна мислено към разговора с Рич. Рич не знаеше защо е бил избран в екипа на Пети. Нито пък Лили. Единственият му принос изглежда бе, че по-късно е получил обаждане от познат крадец, което бе единствената нишка в случая. Добър късмет, макар и твърде невероятен.
Рич каза, че Корнел Рийд е бил много зависим от крека. Ако това е така, той не би могъл да лети извън града. Ако е имал достатъчно пари за самолет, той щеше да си купи наркотик с тях и с остатъка да хване автобус. Или да тръгне на автостоп. Или просто да си остане тук. С достатъчно крек не е нужно да ходиш където и да е… Със сигурност с няколкостотин долара не би отишъл на „Ла Гуардия“ и да ги сложи на билетното гише.
От друга страна един наркоман няма да вземе такси до автобусната спирка, не и когато метрото дотам ще го отведе по-бързо и ще му остане достатъчно за едно-две друсания. „Ла Гуардия“ е нещо друго. Няма по-лесен начин да се отиде дотам освен с такси.
Така че той сигурно е летял. А и билетът сигурно е бил еднопосочен. А това звучи вече като билет, купен от правителството.
Или от полицейски участък.
А и историята на госпожа Лоугън.
Беше много интересна, интересна и тревожна. Не я ли бе разбрала Лили? Или се бе надявала, че Лукас не я е разбрал?
12
Тридесет пъти невероятен унес, за два дни. Бекър не бе спал изобщо. Химикалите го понасяха леко, като лист върху речната вода. Потокът на времето и мисълта течеше покрай него. Бягаше от очите на жената, от преследващата го жена. Тя го ужасяваше, но химикалите я бяха сразили за два дни и тя разхлабваше примката си.
Ставаха обаче и други неща.
Късно следобед на втория ден дойдоха буболечките. Усещаше ги, цели пълчища, как напредват инч по инч във вените му. Навсякъде, но най-вече по вените на ръцете. Чувстваше ги, невзрачни блъсъци, шумяха наоколо, вършейки мръсната си работа.
Изяждаха го. Изяждаха клетките му. Спомняше си как като дете риташе мравуняците и мъничките мравки се разбягваха, търсейки убежище, като държаха в устите си напрашените си бели яйчица. Това бе образът, който го споходи — бягащи мравки, които държаха в щипките си кръвни клетки. Хиляди, бягащи по вените му. Ако можеше да ги изхвърли навън…
Глас в главата му — не, не, не, халюцинации, не, не, не…
Той се изправи, коленете и стъпалата го боляха. Беше извървял мили в сутерена — напред-назад, назад-напред. Колко? Няколко блуждаещи мозъчни клетки направиха изчислението — да речем пет хиляди обиколки, по двадесет стъпки във всяка посока… тридесет и седем, запетая, осемстотин седемдесет и осем хилядни мили. Тридесет и седем цяло и осемстотин седемдесет и осем, седем осем седем осем седем осем седем…
Бе заклещен в примката осем-седем, очарован от нейната безусловна безкрайност, примка, която ще остане по-дълго от слънцето, по-дълго от Вселената, ще продължи за… какво?
Той се отърси, усети как буболечките яростно пъплят по вените му, отиде в банята, включи лампата и потърси белезите по местата, където пъплеха буболечките.
Глас: изтръпване…
Натисна ръката си. Трябваше да ги пусне навън, да ги изцеди по някакъв начин. Отиде в операционната, разбърка инструментите, взе един скалпел и ги пусна навън…
Започна да се разхожда, буболечките се процеждаха навън, започнаха отново да пристъпват — каква беше тази миризма? Толкова чиста и медна, като морето. Кръв?
Той се огледа. От ръката му течеше кръв. Не силно или бавно, а като че ръката и китката му бяха одрани. Където бе стъпвал, по пода бе разплискана кръв, елипсовидна линия, маркираща неговите обиколки, сякаш някой бе размахвал обезглавено пиле.
Гласът: стереотипен.
Какво? Той се втренчи в ръката си и една буболечка запъпли по вената. Като Чарли Виктор в „Следата Хо Ши Мин“, като Чарли Виктор в хотел „Оскар“, Чарли Хотел Индия Майк Ноември Лима Танго Ромео…
Още една примка — откъде се взе? Той започна да се друса. Буболечките чакаха — на цели флангове.
Медикаменти. Той отиде до медицинския шкаф, откри половин дузина хапчета. Това бе всичко. Лапна едно, после още едно. И трето.
Вдигна телефона, овладя се и го затвори обратно. Не и оттук по телефона, не на пласьор. Ченгетата се въртят около пласьорите, въртят се… Погледна надолу към ръката си, към лепкавата кръв…
Успокои се. Изми се. Облече се. Постави бинт върху разреза на ръката си. Разрез? Как стана това?…
Той загуби мисълта си и фиксира поглед в огледалото, подготвяше се за своята публика, нуждата винаги присъстваше, надничаше зад рамото му. Нуждата провокира личността за пред хората. Промени гласа си. Промени маниерите си. Когато привърши с обличането, той отиде до обществения автомат на улицата.
— Да? — Женски глас.
— Мога ли да говоря с доктор Уест?
Секунда по-късно чу Уайтчърч:
— Боже, трябва да говорим. Веднага. Ченгетата бяха тук, търсят твоя човек — или на който си продал онова скапано оборудване.
— Какво?
— Човекът, на когото си го продал — настойчиво повтори Уайтчърч. — Той е онзи проклет убиец, Бекър. Боже, ченгетата така ме захапаха.
— От Ню Йорк ли бяха?
— Да, някаква фръцла и един подъл задник от Минеаполис.
— Не подслушват ли телефона ти?
— Това не е моят телефон. Не се тревожи за това. Тревожи се за онзи тип, който купи онези лайна…
— Ще се справя с това — изписука Бекър. Заболя го от усилието. — Но искам малко дрога.
— Исусе Христе…
— Всъщност много.
— Колко?
— Колко имаш?
Настъпи миг тишина и Уайтчърч каза:
— Ти не си свързан с онзи Бекър, нали?
— Не беше Бекър. Продадох го на едно хлапе от гимназията на Стейтън Айлънд. Трябваше му за някакъв научен проект.
Това пасваше за Уайтчърч — учител.
Уайтчърч бе решил да си почине на Маями и тези пари не му бяха излишни.
— Мога да ти доставя двеста „кръстчета“, тридесет ангелчета и десет от беличките, ако можеш да си го позволиш.
— Мога.
— След двадесет минути?
— Не. Ще ми трябва време. — Нека си мисли, че Бекър живее на Стейтън Айлънд. — Трябват ми няколко часа.
— Два часа? Добре. Два часа. Ще се видим в девет. На обичайното място.
Бекър остави фолксвагена си в един служебен паркинг на Първо авеню. Той бе отворен от шест до полунощ. Кимна на пазача в будката и се придвижи до последния етаж. Бе наблюдавал Уайтчърч преди. Вярваше в предпазливостта и знаеше, че наркопласьорите продаваха приятели и клиенти на ченгетата. Затворът го бе научил на много неща. Още една страна на живота.
Уайтчърч настояваше за точност. „По този начин дрогата ще е в мене, на улицата, за секунда. Така е по-безопасно, знаеш, нали?“
Обикновено Уайтчърч излизаше от болницата и се спускаше по тротоара към една автобусна спирка, когато Бекър приближаваше. Веднъж, тъй като бе пристигнал по-рано, Бекър го бе наблюдавал от рампата. Уайтчърч бе излязъл, бе отишъл до автобусната спирка, беше изчакал две-три минути и после бе влязъл отново вътре през същата врата. Бекър се бе обадил да се извини и си взе дрогата няколко минути по-късно.
Бекър се спусна на първия етаж, покрай билетното гише, и от улицата навлезе в алеята към спешното отделение. Нощта се спускаше и уличните лампи бяха включени. Беше подранил, забави ход. Наоколо имаше няколко души. Това не беше добре. Зави по алеята към спешното отделение и приближи вратата, през която обикновено излизаше Уайтчърч. Дръпна дръжката. Заключено. Погледна часовника си. Оставаха още две минути. Уайтчърч трябваше да се появи всеки момент…
Бе глътнал едно ангелче преди да тръгне, от резерва му за краен случай. Силно нещо — освободи мощта му.
Пистолетът бе в ръката му.
Вратата се отвори и Уайтчърч се показа навън. Сепнато подскочи от изненадата при вида на Бекър.
— Какво…?
— Трябва да поговорим — прошепна Бекър. — В това има нещо повече, отколкото смятах.
Той погледна зад гърба на Уайтчърч към празния, облицован с плочки коридор.
— Да се върнем вътре, само за няколко минути. Чувствам се длъжен да ти разкажа всичко.
Уайтчърч кимна и се обърна. Тръгна напред.
— Донесе ли парите?
— Да. — Той му подаде плика с парите. — Носиш ли дрогата?
— Да. — Уайтчърч се обърна, когато зад тях се затръшна металната врата на противопожарния изход. Лампите в коридора не бяха силни, но бяха безжално синьо флуоресцентни.
Уайтчърч държеше в ръката си найлонова торбичка и почти беше пристъпил към Бекър, когато той каза:
— Ти си…
Той спря, езикът му се заплете и започна да отстъпва назад.
— Проклетият убиец — усмихнато каза Бекър. — Точно както в „Имам една тайна“. Спомняш ли си това шоу? Мисля, че беше Гари Мур.
Уайтчърч бясно завъртя глава, търсеше изход за бягство, после се обърна към Бекър, но тялото му вече се движеше, опитваше се да избяга.
— Слушай — каза той, почти през рамо.
— Не. — Бекър се прицели с пистолета в широкия гръб на Уайтчърч. Той изкрещя. — Няма начин — и Бекър стреля в гръбначния стълб, между плешките. Изстрелът бе оглушителен и Уайтчърч политна напред, опита се да се задържи на хлъзгавата стена, залюля се и се обърна. Бекър насочи пистолета в него, от два фута разстояние. — Няма начин…
Бекър отново дръпна спусъка, застреля Уайтчърч в челото. После пъхна оръжието в джоба си, извади бързо един скалпел, наведе се и изряза мъртвите очи на Уайтчърч. Чудесно.
Надолу по коридора с трясък се отвори врата.
— Хей — извика някой.
Бекър огледа коридора — празен. Грабна пълната с дрога торбичка, изправи се, спомни си за парите, видя ги полузатиснати от Уайтчърч. По коридора отново се отвори врата и Бекър дръпна силно плика с парите. Той се разкъса, но Бекър успя да сграбчи почти всичко, под тялото останаха само една-две банкноти.
— Хей. — Той се обърна назад, докато излизаше, но в коридора нямаше никой, освен гласа. Навън се стегна и забърза, но не побягна. Надолу по алеята, наляво по тротоара към паркинга. Влезе по стълбите и чу стъпки отзад. Обърна се.
Млада жена бързаше след него. Той започна да се изкачва, но тя го настигаше, беше само на няколко крачки.
— Чакайте — бе останала без дъх. — Мразя да се качвам сама. Ако тук има някой… Знаете как е.
— Да. — Младата жена се опасяваше да не бъде нападната. Към рампата имаше само един отворен изход, но всеки би могъл да се прехвърли през ниските стени. Ако се съдеше по драсканиците със спрей по бетонните стени, няколко човека вече го бяха направили.
— Боже, какъв ден — каза жената. — Мразя да работя, когато навън е толкова хубаво, а не виждам нищо освен компютърни терминали.
Бекър отново кимна, не се доверяваше на гласа си. Ако имаше време, щеше да я вземе. Бе съвършена за целта: млада, очевидно интелигентна. Присъща естественост. Възможно беше да разбере привилегията, която щеше да й даде. Можеше да я вземе. Сега, веднага. Да я удари по главата…
Той сви ръката си в юмрук зад нея и размисли. Или с пистолета. Мога да използвам пистолета. Усещаше тежестта му в джоба си. Сега е празен, но ставаше за заплаха.
Но ако я нарани, ако я удари, трябваше да се бори, ако не беше толкова съвършен обект. Резултатите му щяха да бъдат поставени под съмнение. Хората го наблюдаваха, хора, които го мразеха, които щяха да направят всичко, за да оспорят резултатите му. Той отстъпи назад, сърцето му биеше като барабан.
— Довиждане — каза тя половин ниво преди неговата кола. Погледна навън към открития етаж преди да излезе през вратата: — Няма никой, чувствам се като глупачка, наистина.
Той можеше, но… почакай. Без импровизации. Спомни си последния път… Спокойно, спокойно, има много като нея.
Бекър вдигна ръка и рискува:
— Довиждане — каза той предпазливо.
Трябваше да си вземе обект. Трябваше. Не бе осъзнал колко е силна тази нужда до момента, когато видя как жената се качва в колата и заключва вратите.
Той напусна гаража. Имаше някакво раздвижване по алеята до входа за спешно отделение, но той не спря да погледне. Вместо това се върна направо в апартамента си, в неистово безумие извади чантата с принадлежностите: газовия пистолет, флакона с анестетик и маската. Прищрака пистолета. Провери нивото на изразходване. Чудесно. Прерови чантичката, която бе взел от Уайтчърч. Само за вкус. Бързо захапа със зъби едно ангелче, като възнамеряваше да отгризне само половината, но половината не вършеше работа и той глътна цялото. Закача да го залее мощната вълна.
Обикаляше, мислеше — Инфрачервено. Ултравиолетово. Пробив.
Знаеше този бар.
По-късно видя жената да се измъква от задната част на бара, да се обляга на тухлената стена и да пали цигара със старомодна запалка. Наоколо нямаше много хора. Влизаха и излизаха жени, повечето от тях самотни. Лесни мишени.
Жената се бе облегнала на външната стена. Беше облечена в дънки и тениска без ръкави, носеше широк кожен колан. Късата й коса беше черна, на ушите й имаше златни халки.
Бекър приближи, внимателно заобиколи фолксвагена, като че не беше негов. Не биваше да е твърде настоятелен. В ръката му бе електрошоковия пистолет, под мишницата — флакона с анестетик, държеше и маската.
— Страхотна нощ — обърна се той към жената.
Тя се усмихна:
— Не изглеждаш зле.
Бекър се усмихна в отговор и спря близо до носа на фолксвагена.
Ела в захаросаната къщичка, малко момиче…
13
— Какво не е наред? — попита Лили.
Кенет се претърколи към нея и постави ръка под главата й.
— Чувствам се като инвалид, когато го правим. Искам да кажа, нищо освен това.
Двойната койка бе с клиновидна форма, пъхната под носа на лодката. Кенет лежеше настрани. Той се пресегна към лицето й в полумрака, докосна линията на косата й с показалец, продължи надолу по носа й, нежно по устните, между гърдите, после отново нагоре, притисна нежно зърната й, сетне надолу около пъпа, по бедрото и надолу по вътрешната част на краката й до коляното. Тя бе все още топла, потна.
— Ние не сме длъжни да го правим — отвърна Лили.
— Ти може и да не си, но аз съм — изръмжа Кенет. — Ако не мога да правя повече любов, ще се чувствам като проклет зеленчук.
— Ти просто искаш да бъдеш отгоре — опита се да се пошегува Лили. Когато той не отговори, тя допълни: — Трябва да слушаш Фермът.
— Шибани доктори. — Фермът, кардиологът, неохотно се бе съгласил Кенет да възобнови половия си живот „стига партньорката ти да върши черната работа“.
— Послушай го — нежно и нетърпеливо се обади Лили. — Той се опитва да спаси живота ти, глупчо.
— Да. — Кенет извърна глава като почесваше гърдите си.
— Цигара искаш, нали?
— Не, не е това. Просто си мислех… не са виновни докторите. Вината е в мен. Винаги, когато свърша и сърцето ми започне да думка, аз започвам да се вслушвам в него…
— Тогава трябва да приключим. Може би само за няколко седмици — каза Лили.
— Не. Ще бъде още по-зле. Просто… Боже, искам само едно нещо — едно проклето нещо на този свят. Само едно нещо. Имам нужда от секс, но като започна, не мога да спра да мисля за сърцето си и това обърква нещата. После, и ти си отгоре през цялото време, а аз лежа като мъртвец, който има ерекция, започвам да си мисля какво ли е за нея? Прилича на некрофилия, така да ме обработва.
— Ричард, идиот такъв…
— Боже, радвам се, че те срещнах — продължи той след известно време. — Не можех да повярвам, че ти си тук, че работиш за О’Дел. Непрекъснато си мислех, тя не може просто да работи за него, такава жена, трябва да има и нещо друго.
— Господи — изкикоти се Лили, странно приятен дрезгав смях.
— Съжалявам за това — каза Кенет, като я докосна отново. — Чудя как ли О’Дел прави секс. Лети до Вегас и си взема две-три дебелани? Чудя се откога ли не е виждал члена си? Толкова е тлъст, че не мисля, че може да го достигне.
— Стига — каза Лили, но се изкикоти отново. Голяма кикотеща се жена, това накара Кенет да се засмее.
После каза:
— Разбира се, нещата трябва да са били различни с Дейвънпорт.
Лили го сряза:
— Млъкни. Не искам да слушам това.
— Сигурно му е като на шетлъндско пони.
— Искаш ли да те ухапя?
— Това сериозно предложение ли е?
— Дик…
— Хей, аз не ревнувам. Е, може би малко. Но аз наистина харесвам този тип. Цялата тази работа да го домъкнем да танцува по свирките на медиите, доста е странно, а проработи. Мислиш ли, че ще има свалка с Барбара Фел?
— Не зная — отсечено каза тя.
— Прилича на онзи тип мъже, които ловуват наоколо — предположи Кенет.
— Дрън-дрън.
— Хей, не искам да кажа, че е лошо. Просто се чудех за него и Фел. Те са двойка, зачената в ада.
— Тя е много привлекателна.
— Предполагам, ако харесваш този тип — отвърна Кенет. — Прилича на хлапе с велосипед, което е падало от него твърде често. Защо го сложи с нея? Един вид психологическа принуда, за да погребе вашата сексуална история?
— Не, не, не. Просто се нуждаехме от някой, който да познава информаторите на Мидтаун.
— Да, но от Дейвънпорт се очаква да играе ролята на бъбривец.
— Той никога не е бъбривец. Дори когато говори много. Тоя тип действа повече от теб, а ти си най-коварният, изменчив…
— … най-перверзният…
— … най-задкулисният задник в полицията. Нещо повече, той трябваше да направи нещо, което да накара медиите да го потърсят.
— Предполагам. — Кенет отново плъзна връхчетата на пръстите си по бедрото й, кожата й бе мека и леко хладна от потта. — Или ще трябва да си вземем чаршаф да се покрием, или да измислим начин да затоплим мястото отново.
Лили се пресегна към слабините му:
— Боже. Сигурен ли си? Дик…
Той се претърколи към нея, обгърнал я с ръце, притискайки я силно.
— Абсолютно си права.
— Бъди сериозен.
— Добре. Как звучи: наистина имам нужда от теб, това поддържа живота ми.
Много по-късно, когато той вече спеше, Лили си помисли: „Те всички умеят да те накарат да се чувстваш виновна. Това е, което правят най-добре…“.
14
Телефонът иззвъня и Лукас се измъкна от чаршафите, пусна краката си на пода и поседя миг преди да вдигне слушалката:
— Да?
— Как е главата ти? — Кенет звучеше бодро и почти на подбив.
— По-добре — отвърна Лукас. Не можеше да се съсредоточи и забеляза, че завесите на прозорците бяха осветени от слънчевата светлина под нисък ъгъл. — Колко е часът?
— Седем.
— Господи, човече, аз никога не ставам в седем. — Лицето още го болеше и когато обърна очи към леглото, забеляза петънце кръв върху калъфката.
— Хей, денят е великолепен, но ще стане горещо — жизнерадостно отбеляза Кенет.
— Благодаря. Ако не беше се обадил, щеше да се наложи да погледна през прозореца. Какво става?
— Разбирам, че ти и Фел вчера сте говорили с един тип на име Уайтчърч, в Белвю?
— Е, и?
— Снощи Бекър го е оправил.
— Какво? — Лукас се изправи, опитвайки се да проумее казаното.
— Застрелял го в един коридор. Извадил е очите му — обясни Кенет. — Момчетата от моргата казват, че трябва да е Бекър, защото е направено твърде изкусно, за да е някой „подражател“. А и след като сте му говорили за Бекър, няма как да е съвпадение. Когато ми се обадиха преди няколко часа, изпратих Картър до болницата. Там някой най-накрая се е сетил, че вчера с Уайтчърч са разговаряли ченгета…
— Господи — възкликна Лукас. — Уайтчърч сгреши. Знаехме го. Знаехме, че ни будалка.
— Как стигнахте до него?
— Информатор — отвърна Лукас, — от долната част на Ийст Сайд.
— Смит?
— Не, по-дребна риба, жена на име Арнолд. Ще отидем да поговорим с нея отново, но не мисля, че има някаква връзка с Уайтчърч извън случайните доставки от него. Но защо Бекър се е свързал отново с Уайтчърч? Още оборудване?
— Уайтчърч се е занимавал с наркотици — отговори Кенет.
— Хм. Сигурно ли е?
— Да, знаем това от няколко места. И се басирам, че халотанът е от него.
— Телефони?
— Изпратихме призовка, а телефонната компания точно сега прочиства компютрите им. Ще възпроизведат откъде са били всички разговори в апартамента на Уайтчърч и на служебния му телефон за последните два месеца.
— Това трябва да свърши работа — каза Лукас. — Фел има пейджър. Ако го откриете, обадете се. Искам да видя края на тази история.
— Ммм. Не ми се струва толкова лесно — отвърна Кенет.
— Добре. Е, ще взема Фел и ще отидем пак при информаторката. По дяволите, защо Уайтчърч го прикри? Това е нещо, което трябваше да предвидим.
Лукас се обади на Фел и й разказа какво бе научил.
— Ние ли объркахме нещата? — неспокойно попита тя.
— Не. Ние почти не притиснахме оня тип — нямаше как да знаем. Но всички хора на Кенет са се струпали върху него сега. Всеки, който го е познавал. Трябва да говорим с как й беше името, информаторката.
— Арнолд. Роуз.
— Да. И тъй, как се чувстваш? Готова ли си?
— Хей, току-що се изправих в леглото си — полугола и полузаспала.
— Боже, ако имаше топъл кроасан и чаша кафе, щях да дойда веднага — каза Лукас. Голата снимка на Фел с другото ченге изникна в главата му.
— Майната ти, Дейвънпорт — засмя се Фел. — Ако си готов, защо не вземеш такси? Ще съм вече отвън, докато пристигнеш.
— Ти ела да ме вземеш — още не съм се събудил и трябва да се обръсна. — Той докосна възпалената си буза.
— Бъди готов — отвърна тя.
Когато пристигна, Фел бе облечена във вталена черна рокля на малки цветчета — този вид рокли, който се носи от жените в Молин, Илинойс — ниски черни обувки и найлонови чорапи.
— Боже, страхотно изглеждаш — възкликна Лукас, като се качваше в таксито след нея.
Тя се изчерви и каза:
— Просто ще влезем при Арнолд, така ли?
— Не искаш да говорим колко страхотно изглеждаш?
— Просто си затвори плювалника, окей, Дейвънпорт?
— Както кажеш — и тихо добави като на себе си: — А-у-у-у!
— Какво? Какво каза току-що?
— Нищо — невинно отвърна Лукас.
Тя затвори едното си око и добави:
— Ходиш по ръба, приятелче.
Арнолд беше уплашена.
— Сигурно са свършили с него, защото е говорил с вас — каза тя, като засмукваше дебелите си устни.
— Не. Претрепали са го, защото се е обадил на онзи задник Бекър, когото е прикривал, и му е казал, че сме го разпитвали — каза Лукас. — Бекър ме познава. Не е искал да рискува.
— И какво искате от мен? Казах ви всичко.
— Как влизаше във връзка с Уайтчърч, когато е трябвало? — попита Лукас.
— Никога не се налагаше. Когато разполагаше с нещо добро, той го донасяше. Иначе — по дяволите, аз не се занимавам с медицински материали. Вземам нещо, което може да се продаде евтино. Костюми. Вратовръзки. Телефони. Нямаше да зная какво да правя с медицински материали.
Фел я посочи с пръст:
— Ти бе замесена със Симпсън-Маккол, чакай, преди два месеца…?
Арнолд извърна очи.
— Не. Нищо не знам за това.
Фел изучаващо я гледа миг-два, после се обърна към Лукас:
— Една комисионерска агенция се пренасяла в нова сграда, едно от онези пренасяния за един уикенд. През цялата нощ идват и си отиват камиони с папки, компютри, телефони, мебели. Единственият проблем е, че не всички камиони са били наети от агенцията. Някакви задници взели камиони под наем, дошли с тях на мястото за товарене и изчезнали зад хоризонта. Единият от тях изнесъл шестстотин бежови телефони с два бутона, съвсем нов модел. Друг — петдесет компютри „Нортгейт“ на IBM, неразпечатани.
— Наистина ли? — попита Арнолд, леко обезпокоена. — Компютри?
Фел кимна, а Лукас се обърна отново към Арнолд.
— Ако трябваше да се свържеш с Уайтчърч, какво щеше да направиш?
Арнолд сви рамене:
— Щях да се обадя в болницата. Не беше голяма тайна къде работи. Макар и само нощем.
— Имаше ли специален номер?
— Не знам, човече. Никога не съм му се обаждала.
— А дали…
Чу се пейджърът на Фел. Тя го извади от чантата си и погледна изписаното.
— Къде е телефонът? — попита тя Арнолд. А на Лукас подхвърли: — Басирам се, че са го сгащили.
— Ей там, на края на щанда, под… — обясни Арнолд, като сочеше с ръка.
Докато Фел набираше номера по телефона, Лукас се върна към Арнолд:
— Работеше ли той с някого?
— Човече, аз купувах от него телефони, по четири долара парчето — нетърпеливо каза Арнолд. — Кутии с химикали и моливи. Бележници. Копирна хартия. Миещи препарати. Веднъж дойде при мен с двеста шишета „Ера“, знаеш го, течният сапун. Не знаех откъде взема всичко това, никога не задавах въпроси. Това е всичко, което зная за него.
— Ало, Фел е, какво става? — високо каза Фел до телефона. После гласът й премина в шепот: — Боже. Какъв е адресът? А? Окей. — Тя затвори и погледна към Лукас. — Бекър има още една жертва, жена. На десет минути пеш оттук.
Лукас насочи пръста си към Арнолд:
— Чу ли това? Помисли си за Уайтчърч. Ако ти дойде наум, обади ни се. Каквото и да е.
— Човече, няма нищ…
Но Фел и Лукас бяха вече излезли.
Трупът бе захвърлен в една запусната алея на Принс. Униформени полицаи бяха блокирали началото на алеята от любопитни. Фел и Лукас показаха значките си и преминаха кордона. Кенет и двама други цивилни бяха там, втренчени в една шахта. Ръцете на Кенет, сграбчили здраво парапета около шахтата, бяха побелели от напрежение.
— Проклетият маниак — каза той, когато Фел и Лукас се приближиха. Техниците бяха спуснали стълба в шахтата. Лукас надникна и видя на дъното на шахтата тялото на дребна жена, голо, сгърчено като на кукла, техниците работеха върху нея.
— Няма съмнение, че е бил Бекър? — попита Лукас.
— Не, но е различно. Не е чак толкова научно. Тя е доста нарязана, като че той… не знам. Като че се е забавлявал.
— Очите?
— Да, очите са изрязани и докторът казва, че това е негова работа. Клепачите са отстранени, хирургически прецизно. Кучият син си има подпис.
— От колко време е захвърлена тук? — попита Фея.
— Не много дълго. Най-много няколко часа. Вероятно преди зазоряване, тази сутрин.
— Има ли карта за самоличност? — попита Лукас.
— Не. — Кенет погледна към Фел, която палеше цигара. — Мога ли да изгоря една, аз…
— Не. — Фел отрицателно поклати глава като внимателно отбягваше погледа му.
— По дяволите — каза Кенет. Той пъхна едната си ръка в джоба на сакото, сложи двата пръста на другата между копчетата на ризата, върху сърцето. Овладя се, извади пръстите си, погледна ръката си и накрая я пъхна в другия си джоб. — Проклети „наивници“.
— Нещо по телефоните на Белвю? — попита Лукас, наблюдавайки как техниците се готвят да обърнат тялото на жената.
Кенет сбърчи чело.
— Само слушай, Дейвънпорт. Разполагаме с човек, който пласира наркотици, а няма телефонни обаждания. Искам да кажа, почти никакви. От миналия месец има шест разговора в апартамента си. Има телефон в работилницата, който е можел да използва, но не го е правил често. Поне така казва шефът му.
— Носел ли е пейджър? Може би клетъчен телефон? — попита Фел.
— Не сме открили — отвърна Кенет.
— Това са тъпотии — безизразно се намеси Лукас. — Бил е пласьор, нали? Знаем това със сигурност?
— Да.
— Тогава има телефон. Просто трябва да го открием…
— Точно в този момент хората на Картър водят разпити в Белвю. Може да се ослушате там — каза Кент. — Вие сте единствените, които дойдохте с нещо.
На дъното на шахтата техниците обърнаха тялото. Главата на жената подскочи и внезапно в тях се втренчиха празните й очи.
— О, боже — запуши устата си Фел. Обърна се, наведе се над калдъръма на алеята и от устата й изригна порой слюнка.
— Добре ли си? — попита я Лукас като докосна гърба й.
— Да — отвърна тя като се стегна. — Съжалявам. Това просто ме изненада, очите…
Пет минути по-късно извадиха тялото от шахтата. Екипът го беше увил в чаршаф, но Кенет нареди да го развият.
— Искам да погледна — равно каза той. — Бих искал, по дяволите, да можех да сляза там.
Кенет и Лукас пристъпиха до сгъваемата носилка, когато повдигнаха чаршафа. Лицето на жената бе мраморно, втвърдена белота, смъртната болка и страх бяха все още издълбани по чертите й. Устата й бе запушена като при по-ранните жертви — с изрязан твърд каучук, затегнат с жица, стегнато усукана зад ушите й.
— Клещи — отсъстващо промълви Кенет.
— Третира ги като… някакви отпадъци — коментира Лукас, стараейки се да намери правилната дума.
— Или лабораторни животни — отбеляза Кенет.
— Кучи син. — Лукас се наведе, почти приклекна, подпря се с ръка, после коленичи до тялото. Приближи лицето си само на няколко инча от лявото ухо. Вдигна очи към един от техниците и каза: — Претърколи я малко наляво, моля те. — Извади химикал от джоба на ризата си и се обърна към Кенет: — Виж това.
Кенет коленичи до него, а Фел приклекна между двамата, останалите детективи се струпаха наоколо. Лукас посочи с химикала две точици върху мускула на шията на мъртвата жена.
— Виждал ли си някога нещо подобно? — попита той.
Кенет поклати глава.
— Изглежда като изгаряне. Или като ухапване от змия.
— Не съвсем. Изглежда като раничка от онези електрошокови оръжия за самозащита, шоковите пистолети, носят ги ченгетата от Сейнт Пол. Ходих да видя демонстрацията им. Ако задържиш пистолета върху голата кожа повече от секунда-две, получава се този вид нараняване.
— Ето защо няма съпротива — каза Фел, като го погледна.
Лукас кимна.
— Напада ги с електрошока. Когато те засегне, падаш веднага. После идва ред на газта.
— Едва ли има твърде много места наоколо, където продават тези неща — отбеляза Кенет.
— Полицейските складове, но съм ги виждал и в оръжейни магазини, поръчка по пощата — каза Лукас.
Кенет се изправи и избърса ръцете си от пясъка, наклони глава назад като че се молеше на небесата.
— Моля те, Господи, нека да намеря адрес в Мидтаун върху бланка за поръчка.
Лукас и Фел взеха такси до Белвю, прозорците бяха отворени, горещият дъх на пуканки връхлиташе вътре, докато се провираха през натовареното движение и стояха пет минути в задръстване в една тясна стара уличка. Брадичката на Фел трепереше от гняв.
— За Бекър ли мислиш?
— За жената… Боже. Надявам се Робин Худ да го хване — каза тя. — Бекър.
— Какво? Робин Худ? — Той я погледна с любопитство.
— Нищо — каза тя, като извърна очи.
— Е, хайде, кой е Робин Худ?
— А, глупости — отвърна тя, като ровеше из чантата си за цигара. — Предполага се някой, който ликвидира задници.
— Искаш да кажеш, доброволна стража?
Тя се ухили:
— По какъв друг начин може да се овладее това място? — попита тя, като сочеше през прозореца. — Предполага се, че са ченгета, но аз мисля, че това са глупости. Ще им се.
— Хм.
Тя запали цигарата, изкашля се и се загледа през прозореца.
Уайтчърч бе изпълнявал длъжността на майстор по поддръжката. Една променяща се върволица от дузина човека бе работила под небрежното му ръководство, извършвайки по-незначителните ремонтни работи от три до единадесет из цялата болница.
— Дяволски удобна работа, ако искаш да крадеш — отбеляза Фел, когато се присъединиха към Картър в стаята на персонала. Трима детективи разпитваха болничните служители под ръководството на Картър.
— Или ако си пласьор — добави Картър. Той погледна списъка си. — Следващият е Джими Бийл. По дяволите, почти не вярвам да успеем.
— Знам какво искаш да кажеш — каза Лукас, като наблюдаваше подплашените служители, които се трупаха в стаята.
Бийл не знаеше нищо. Нито пък някой от останалите. Фел изгори цял пакет „Лъки“, отиде да си вземе още един, върна се и се облегна на вратата.
— Дяволите да го вземат, Марк — тъкмо казваше Картър, — нали беше Марк? По дяволите, не стигаме доникъде, а е трудно за вярване някой да краде и никой да не разбере за това. Или да изнася наркотични вещества и никой да не знае.
Марк, висок, слаб, целият в акне, кимна нервно, адамовата му ябълка подскачаше конвулсивно по мършавия му врат.
— Човече, никога не си виждал този глупак, нали? Искам да кажа, просто идваш и той ти казва, Марк, качи се в 441 Д и смени бравата на вратата и после виж дали няма теч на чешмата на шестия етаж и аз го вършех. Той идваше да наглежда; но аз никога не съм се мотал около него.
Когато си отиде, Лукас отбеляза:
— Никой не е знаел. Колко от тях, наистина?
— Повечето — отвърна Картър. — Не мисля, че е правел сделки тук. — А щом крадеш, не разправяш за това. Някой ще се опита да попречи или да се включи, после да те изпее на ченгетата, за да получи оправдание.
— Все някой трябва да е знаел — възпротиви се Фел. — Това последният ли беше?
— Този беше последният — потвърди Картър.
На вратата почука една жена и надникна вътре. Имаше къдрава бяла коса, държеше ръцете си пред тялото, като че ли плете.
— От полицията ли сте? — боязливо попита тя.
— Да. Заповядайте — каза Лукас. Той се прозя и се протегна.
— Някой каза, че сте питали дали е имал пейджър или мобифон.
— Да. Коя сте вие?
— Казвам се Доти, ъ-ъ, Бедрик, работя като домакин? — Тя изговаряше изреченията като въпроси. — Миналата седмица Лу разцепи панталоните си, точно тук? Ремонтираше някакви тръби и когато се наведе, те се разцепиха, точно тук отзад?
— Ъ-хъ — обади се Лукас.
— Както и да е, аз бях там? А всички знаят, че шия, и той дойде при мен и помоли да направя нещо? Той смъкна панталоните си, носеше боксер, разбира се — свали ги направо и аз ги заших. Той носеше тениска и боксери, а в мен бяха панталоните му. Нямаше нищо в тях, освен портфейла му, ключовете и джобни пари. Нямаше пейджър или нещо подобно.
— Хей. Благодаря — кимна Лукас. — Това беше проблем за нас.
— Защо ви трябваше да знаете? — попита Бедрик.
Лукас си помисли, Мис Марпъл.
— Считаме, че — сигурен съм, че сте го чула от другите — е пласирал наркотици. Ако е било така, имал е нужда от телефон.
— Е, при него имаше нещо странно…
Тя имаше нужда от водещи въпроси. Лукас постави ръце на кръста, като спортното му сако се дръпна назад, подобно на ченгетата по телевизията, хълбоците му изхвръкнаха и проточи:
— Да-а?
Тя одобри това:
— Понякога, когато по високоговорителите имаше съобщения за докторите, съм го виждала да вдига глава към тях. И още нещо, той се обаждаше в отговор. Виждала съм го два-три пъти. Като че е лекар.
— Проклето копеле — обади се Картър. — Отговаря на повикване за докторите?
— Точно така.
— Боже — възкликна той, като се обърна слисано към Лукас и Фел: — Това е.
— Това е — изцвърча Бедрик.
— Това е — каза отново Картър. Той се усмихна на старата дама и поклати глава: — Никога не съм срещал толкова проницателна жена като вас.
Фел реши да остане в Белвю и да разработи нишката. Лукас, клатейки глава, реши да се отправи към Мидтаун Саут.
— Какво, не мислиш, че ще открием нещо? — попита Фел.
— Сигурно, но след като Уайтчърч е мъртъв, не знам какво ще ти помогне това — отвърна той.
— Без значение, искам да остана — настоя тя. — Това е всичко, с което разполагаме.
Всичко, което имаме, мислеше Лукас. Открихме доставчика на Бекър, най-добрата следа през цялата седмица и Бекър го уби точно под носовете ни. Просто бяха прибързали. Трябваше да има друг начин да се подходи към тази ситуация, да се открие начин…
В Мидтаун Саут Лукас можеше да чуе Кенет по целия път след рецепцията.
— … зная, че е горещо, но не ми пука — крещеше той. — Не искам да се мотаят наоколо хора и да четат шибани доклади, искам всички на улицата. Искам проклетите шибаняци да знаят, че се води война. Вместо да идвате тук, искам да излезете на улицата с вашите хора, да изпържите тези задници. Все някой знае къде е той в…
Лукас се облегна на вратата. Седем-осем детективи седяха сковано в конферентната зала, докато Кенет се бе отпуснал на сгъваем стол отпред, пръстите бяха върху сърцето му, лицето му бе зачервено от гняв. Той огледа полицаите, стигна до Лукас и го захапа:
— Кажи ми нещо хубаво.
— Разговаря ли с Картър?
— Той очаква да го потърся. — Кенет погледна към някаква бележка. — Какво стана?
— Една стара дама май ни обясни как Уайтчърч е приемал обажданията.
— Айде бе — обади се някой.
Лукас поклати глава:
— Но това може да не доведе до нищо. Може би е имал лекарски кодови имена за своите клиенти. Когато някой купувач е трябвало да се обади, централата — или някой друг — трябвало да повика доктора по уредбата. Уайтчърч е вдигал телефона и е отговарял на обаждането. Всеки ден там има хиляди лекари, хиляди телефонни обаждания. Хиляди повиквания.
— Кучи син — обади се Кенет. Той прокара ръка през косата си и един кичур щръкна нагоре. — Картър продължава ли да разследва?
— Да. Шест момчета и Фел останаха да помагат.
Кенет помисли за секунда, после въздъхна раздразнено и попита:
— Нещо друго?
— Не. Все още преглеждам документите, но мисля, че… Виж, по пътя насам ми хрумна една идея. Съвършено различна посока. Картър разработва телефоните, а ти си покрил всичко останало с хора. Мислех си отново колко е трудно да се открие Бекър, откъде взема пари, мислех за всички неща, които не знаем за него. И тъй, хрумна ми, че трябва да говоря с хора, които наистина са познавали Бекър.
— Например?
— Например онези, които са били с него в затвора. Може би ще трябва да се върна обратно в Минеаполис. Мога да разпитам хората, които са били в съседни килии до неговата. Може да е споделил нещо с някого или някой да му е дал идея как да се закопае някъде…
— Идеята не е лоша — отбеляза Кенет като почесваше гърдите си. — Но все пак е далечен прицел и се отдалечаваш от действията тук. — Той помисли още известно време. — Виж какво, преглеждай документацията през останалата част от деня, мисли за телефона. Вдругиден е лекцията. Ако дотогава не изскочи нещо, ще поговорим пак… Видя ли произведението на изкуството?
— Изкуство?
Кенет подвикна:
— Джим…
Един от детективите подаде на Лукас кафяв плик. Лукас го отвори и видя цветни снимки, осем на десет. Той ги прехвърли. Уайтчърч, мъртъв в коридора, паднал по гръб. По плочките, зад главата му, имаше кръв, както и върху стената. Тялото му бе притиснало една двадесетдоларова банкнота.
— Какви са тези пари? — попита Лукас.
— Трябва да са се карали за плащането, когато Бекър го е застрелял — обясни ченгето на име Джим. — Един от санитарите чул изстрелите. Съвсем разумно, той се позабавил преди да отиде да види. После предпазливо подал глава през противопожарния изход и видял Уайтчърч на пода. Външната врата тъкмо се затваряла. Бекър трябва да е сграбчил каквото е могъл и е побягнал.
— Не е отстранил клепачите — каза Лукас. Ако не се смяташе кръвта, Уайтчърч приличаше на заспал пияница.
— Не. Само го е пробол в очите и е грабнал наркотика, ако е имало такъв. Има отпечатък върху банкнотата. Бил е Бекър.
— Добре, да се махаме оттук — обърна се Кенет към ченгетата.
Настъпи конфузна тишина, докато всички се изправяха и се придвижиха към вратата, като клатеха глави.
— Хей. Всички. Кажете на хората си да си сложат бронежилетките. Ще трябва да разговарят с истински боклуци.
Като минаваше край Кенет, Хуерта се спря да го потупа по главата, приглаждайки косата му.
— Какво? — попита Кенет, а Хуерта се ухили и обясни: — Просто ти приглаждам индианската грива. С тази стърчаща бяла коса приличаш на Стив Мартин от „Неудачникът“, само дето си мършав и стар.
— О, стар, целуни ми задника, Хуерта — засмя се Кенет, като оправяше косата си.
Лукас, удивен, гледаше след Хуерта, после се обърна отново към Кенет.
— Какво има? — попита озадачен Кенет, като отново приглади косата си.
— Стив Мартин? — попита Лукас.
— Задник — изръмжа Кенет.
— Сигурно те наричат по същия начин, след като ги пращаш на улицата — каза Лукас. Превключи темата извън Стив Мартин, прикритие, прикритие…
— Знам — сериозно каза Кенет като гледаше след детективите. — Боже, да приклещваш боклуците в тази горещина… ще вони, боклуците ще откачат и полицаите ще откачат и някой ще пострада.
— Няма избор — каза Лукас. — Трябва да се притисне навсякъде. След като Уайтчърч е мъртъв, Бекър ще трябва да си намери нов доставчик.
Час по-късно Лукас лежеше на леглото си в „Лакота“ и мислеше за думите на Хуерта. Че Кенет прилича на Стив Мартин, с тази бяла коса…
Добре. Намираш се на улицата. Станало е убийство. Бързо прехвърча кола и вътре има стар бял човек. Това е казал Корнел Рийд на човека на Боби Рич. Стар бял мъж. Как ще разбереш, че е стар, когато колата се движи бързо? Ако има бяла коса…
А ето и госпожа Лоугън и това, което съобщи, в апартамента под този на Пети…
Кенет пасваше идеално. От дълго време е оперативен работник. Беше на висок пост, с достъп до всякаква вътрешна информация. Беше суров, но очевидно го харесваха, беше чаровен. Има бяла коса.
Кенет спеше с Лили. Как пасваше това в картината? Как можеше тя да се въргаля в леглото с някой под подозрение? И най-важният въпрос — при няколкостотин възможни заподозрени, как натресоха Кенет на Лукас, достъпен за всекидневни проверки?
Единият отговор е О’Дел. Другият — Лили. Или двамата заедно.
Той лежеше на леглото с маркер и бележник в ръка, като се опитваше да състави списък. Накрая стигна до:
1. Корнел Рийд
15
Лукас беше полузаспал, когато се обади Фел. Стаята тънеше в сумрак — той бе изключил осветлението, освен лампата в банята, като полузатвори вратата.
— Долу съм — каза тя. — Ако си буден, хайде да хапнем нещо.
— Нещо в Белвю? — попита Лукас.
— Ще ти разкажа.
— След десет минути.
Слезе след петнадесет. Обръсна се, раните не го безпокояха, изми зъбите си и бързо взе душ, сложи си чиста риза, втри в кожата си афтършейв. Когато слезе във фоайето, Фел го огледа и възкликна:
— Великолепно. Караш ме да се чувствам като дрипа.
— Изглеждаш чудесно — отвърна той, но не беше истина. Беше изтощена, около очите й имаше наслоена мръсотия. Роклята, която изглеждаше пристегната сутринта, сега висеше от раменете й. — Няколко пресечки надолу има италианско заведение, което изглежда уютно.
— Добре. Няма да се справя с нещо по-изискано. — Когато излизаха, тя се обади: — Съжалявам, че те захвърлих и отидох с Кенет, но този случай наистина може да значи много за мен. И госпожа Бедрик, тя беше моя… наша… исках да бъда там да получа похвала.
Лукас кимна.
— Няма проблеми. — Вече на тротоара той допълни: — Не звучиш щастливо.
— Не. Белвю е гнездо на плъхове. Имат система за повикване, сега се опитваме да измислим как да сравним разговорите. Търсим хора, които може да са се обаждали на лекари, на които не би трябвало. Някой друг може също да е забелязал. Има около две хиляди заподозрени.
— Не можеш ли да ги прецедиш?
— Може би. Притискаме всички. Кенет разработи метод с един помощник-детектив. На всеки, когото разпитваме, казваме едно и също нещо — ако разкрием кой е бил телефонната връзка на Уайтчърч преди да си признае, ще го обвиним като съучастник в убийствата, извършени от Бекър. Ако си признае и сътрудничи, ще й дадем имунитет по случая. А може тя да си доведе и адвокат и да откаже да сътрудничи за каквото и да е друго… Тоест има шанс. Ако можем да я уплашим достатъчно.
— Как разбрахте, че е тя?
Фел се ухили.
— Кенет. Той каза „Чували ли сте някога мъжки глас по болничен интерком?“. Ние размислихме и решихме — не много често. Ако мъжки глас непрекъснато вика имената на несъществуващи лекари — това мислим, че е правила тя, която и да е, да вика кодови имена — той ще бъде забелязан. Така че сме почти сигурни, че е тя.
— А какво ако е просто централата?
— Тогава се прецакваме, въпреки че Картър смята, че вероятно не е. Централата може да започне да отличава имена и гласове…
„Уетстоун“ имаше старомодно резбовано колело на прозореца, дузина маси отпред и няколко сепарета в задната част. Между сепаретата имаше дървен подиум, гладък от употреба и мек от плъзгащи се от цял век нозе. В средата бавно танцуваше някаква двойка, бавна, приспивна джазова мелодия се носеше от стария джубокс.
— Сепаре? — попита Лукас.
— Да — отвърна келнерката. — Вляво, в зоната за непушачи.
Фел се усмихна злобно на Лукас и каза:
— Ще го заемем.
Ядоха спагети и чеснов хляб, придружени от бутилка розе, разговаряха за Бекър. Лукас си припомни убийствата в Минеаполис.
— Започна да ги убива да установи тяхното алиби. Хващаха произволна жена в пазарния център. Убиваха я, за да объркат нещата.
— Като бръмбар. Просто го мачкаш — каза Фел.
— Да. Веднъж си имах работа със сексуален психопат, който уби редица жени. Можех да го разбера по някакъв начин. Той беше побъркан. Вършеше сбъркани неща. И ако имаше избор, обзалагам се, че нямаше да избере да бъде побъркан. Като че вината не бе негова, просто жиците му бяха прегорели. Но при Бекър…
— Пак е сбъркан — коментира Фел. — Убийците могат да изглеждат хладни и рационални, но за да бъдеш чак толкова хладен, трябва да си мръднал. Виж какво прави сега. Ако го хванем жив, той има значителен шанс да бъде пратен в клиника за душевноболни вместо в затвора.
— Аз по-скоро ще предпочета затвора — каза Лукас.
— Аз също, но има хора, които не мислят по този начин. Като лекарите, например.
Мъж с тежко телосложение в работни панталони и мустак ала Чарли Чаплин, отиде до джубокса и се втренчи в него.
Келнерката дойде и попита:
— Още вино?
Лукас погледна Фел, после келнерката, и каза:
— М-м-м. — Момичето взе двете чаши и се отдалечи.
Зад нея едрият мъж с работните панталони пусна четвърт долар в джубокса, внимателно натисна два бутона, върна се на масата си и се наведе към жената с него. Докато тя ставаше, от джубокса забълбука валсът „Сини граници“.
— Господи. „Сини граници“. И Франки Янкович — възкликна Лукас. — Хайде да танцуваме.
— Сигурно се шегуваш…
— Не искаш…?
— Разбира се, че искам — отвърна тя. — Просто не мога да повярвам, че го правиш.
Те започнаха да се въртят по подиума, Фел бе фина и лека, добра танцьорка. Лукас беше по-тромав и неопитен. Те се завъртяха покрай едрия мъж и неговата партньорка, двете двойки бяха уловени от един и същ ритъм, кръжаха по дансинга. Келнерката, която бе занесла менюто на друга маса, се поспря да погледа.
— Още един път — каза едрият мъж на Лукас със силен немски акцент, когато песента свърши. Той се поклони и направи жест към джубокса. Лукас пусна четвърт долар, натисна „Сини граници“ и те се залюляха отново, въртяха се из мъничкия дансинг. Фел се чувстваше удобно, главата й стигаше точно до челюстта му, а меката й коса галеше бузата му. Когато песента свърши, и двамата въздъхнаха и се върнаха в сепарето, като се държаха за ръце.
— Рано или късно ще прекарам известно време в гащите ти, както казват на Девето авеню — подхвърли Фел през масата като седнаха, — но не и тази вечер. Много съм мръсна и нещастна, уморена съм и имам твърде лоши мисли в главата си.
— Ами — каза той.
— Ами, какво? Не искаш ли?
— Мислех си, ами аз имам душ.
Тя наклони глава, гледаше го твърдо, не се усмихваше.
— Мислиш, че той може да отмие жената от тази сутрин, с онези очи? — мрачно попита тя.
След миг той каза:
— Не. Мисля, че не. Но чуй… интересувам се от теб. Мисля, че знаеш това.
— Не в действителност — каза тя почти срамежливо. — Нямам самочувствие.
— Ами — засмя се той.
— Непрекъснато повтаряш това „ами“.
— Ами. Пийни още вино — каза той.
Втората бутилка бе преполовена, когато Фел накара Лукас да пусне отново песента и те се завъртяха плътно притиснати. Тя повдигна лицето си, дишаше във врата му, топла, пареща. Той почувства желанието и облекчено я заведе обратно в сепарето.
Тя бе полупияна, смееше се, и Лукас я запита за ченгето, с което е излизала на времето.
— О, боже — продума тя като се взираше в тавана, където един огромен дървен вентилатор бавно продължаваше безкрайните си кръгове. — Той бе толкова хубав, а бе такова мекотело. Приличаше на „Отецът от Гринуич Вилидж“ с онези страхотни костюми и страхотни обувки и залиташе постоянно, знаеш ли? Искам да кажа, че беше уверен в себе си. Имаше член и на чорапите си.
— Колко самоуверен може да бъде човек от пътното? — изграчи Лукас.
Тя се намръщи.
— Говорили ли сме за него? Аз не…
— Да, у вас — каза той като си мислеше, всъщност не си говорила, Лили беше, Дейвънпорт, задник такъв. — Спомням си, м-м, важни детайли…
— Какво е толкова важно? — попита тя, но знаеше и беше поласкана.
— Ти си проклет детектив — ухили се Лукас. — Пийни още малко вино.
— Искаш да ме напиеш?
— Може би.
Фел остави чашата с вино на масата и се закани с пръст:
— Какво правиш, по дяволите, Дейвънпорт? Ти от Вътрешното разузнаване ли си?
— Боже, казах ти вече, че не съм. Виж, ако не ми вярваш, моят шибан издател е наблизо, а лицето ми е върху всички кутии с игри. Има биография и тъй нататък, можем да отскочим.
— Окей. Но защо ме цедиш?
— Не те цедя.
— Глупости — каза тя. Гласът й бе рязък. — Ти си проклето мекотело в панталони точно като него, точно като Кенет. Знаех си още щом ме покани да танцуваме. Искам да кажа, че мога да почувствам кога се разтапям. Сега какво, по дяволите, правиш?
Лукас се приведе и се опита да я успокои без да се разсмее:
— Аз не съм…
— Боже. — Тя се дръпна назад. Върна се на масата и взе чантата си. — Натоварих се.
— Къде отиваме?
— Към стаята ти. Промених решението си.
— Барбара. — Лукас хвърли три двадесетачки на масата и забърза след нея: — Малко си пияна…
— Проклето мекотело в панталони — каза Фел, като минаваха през вратата.
Той се събуди в сумрачната стая, тънка ивица светлина се процеждаше от банята върху леглото. Беше объркан, мисълта му се рееше. Не се ли обади Фел току-що, не каза ли…? Той спря, като почувства тежестта. Тя бе заспала свита под ръката му, главата й бе на гърдите му, кракът й преметнат през неговия. Опита се да се измъкне изпод нея, но тя се събуди и промърмори:
— М-м-м?
— Опитвах се да се преместя — каза той шепнешком, припомняйки си изминалата нощ. Тя бе почти плаха. Не пасивна, но… внимателна.
— Ъ-ъ. — Тя се надигна, малките й гърди надникнаха към него над чаршафа. — Колко е часът?
Лукас намери часовника си и се взря в него:
— Три без десет — каза той.
— О, боже. — Тя се изправи с усилие, с гръб към него и чаршафът се свлече. Имаше чудесен гръб, реши той, гладък, строен, но с развити мускули. Прокара пръст по гръбнака й, но тя се изви настрани: — О-о-о, престани — подхвърли през рамо.
— Ела да легнеш — каза той.
— Трябва да тръгвам.
— Какво?
Тя се обърна към него, но върху очите й падаше сянка и той не можа да ги види:
— Аз наистина…
— Тъпотии. Хайде да си лягаме.
— Наистина имам нужда от малко сън.
— И аз. Майната му на Бекър.
— Да забравим Бекър за няколко часа — каза тя.
— Добре, но легни.
Тя се отпусна отново на леглото до него.
— Ти не се виждаш вече с Ротенбърг?
— Не.
— Приключихте ли?
— Странно, но е така — отговори той.
— Не казваш каквото трябва — вмъкна Фел. Тя отново се надигна и той прокара трите си пръста по меката долна част на гърдите й.
— Това е защото аз и Лили сме сериозно оплетени — каза Лукас. — Знаеш, че тя спи с Кенет.
— Разбрах. Първият път, когато ги видях заедно, тя го изпращаше до Мидтаун Саут и го целуна за довиждане, а аз трябваше да вляза вътре и да си сложа мокра кърпа на челото. Искам да кажа, лумнах. Но после ви видях да разговаряте двамата, ти и Ротенбърг, изгледаше, че нищо не е приключило.
— Не. Но бях там, когато се разпадна бракът й, а тя помогна да убия и последните остатъци от връзката ми с жената, от която имах дете. Ние бяхме един вид… фатални… един за друг — каза Лукас.
— Разбирам.
— Лили ли шофираше?
— Какво?
— Каза, че е изпратила Кенет.
— Ами, да, Кенет не може да шофира. Това ще го убие, движението в Манхатън. — Тя отново приседна, почти се обърна и този път той видя очите й. — Дейвънпорт, какво, по дяволите, правиш?
— Исусе… — Той се засмя и я прихвана през талията, тя го остави да я привлече надолу.
— Единственото, което искам да знам, ако се стремиш към нещо, не ме чукаш, за да го получиш, нали?
— Барбара… — Лукас подбели очи.
— Добре. Ще ме излъжеш, тогава защо питам? — После тя се намръщи и сама си отговори: — Ще ти кажа защо. Защото съм идиотка и винаги питам. А мъжете винаги ме лъжат. Боже, имам нужда от психиатър. Психиатър и цигара.
— Пуши, не ми пречи — каза Лукас. — Само не тръскай пепел върху гърдите ми.
— Наистина ли? — Тя го почеса по гърдите.
— Искам да кажа, това те убива, бавно, но сигурно, но щом се нуждаеш от една…
— Благодаря. — Тя изскочи от леглото — чудесен гръб — намери чантата си, извади цигарите, взе пепелник и дистанционното на телевизора. — Трябва да вкарам малко никотин в кръвообращението си. — И добави: — Не запалих цигара, защото се боях, че устата ми ще мирише на пепелник.
— Мислех, че си решила да не спиш с мен и си променила мнението си.
Тя поклати глава:
— Глупак. — Запали цигарата и насочи дистанционното към телевизора, включи го, прехвърли каналите докато намери прогнозата за времето: — Горещо и все по-горещо — отбеляза след минута.
— Прилича на Лос Анджелис, само че е по-влажно — каза Лукас.
— Трябваше да си тук милата година…
Те разговаряха, тя пушеше, привърши цигарата, после запали още една, разходи се из стаята и прибра всичките хотелски кибрити.
— Никога не ми стигат. Винаги ги отмъквам — обясни тя. — На работа спазвам две правила: пикай където можеш и отмъквай кибрити. Не. Три правила…
— Никога ли не си яла в заведение на име „Мам“?
— Не, но е добро. — Третото е „никога не лягай с ченге“. Ченгетата са толкова коварни.
16
Неделя сутрин.
Слънчевата светлина се изливаше като мляко през венецианските щори. Фел се събуди в девет часа, размърда се, после полуседнала загледа тъмната глава на Лукас върху възглавницата. След миг стана и се запрепъва наоколо като събираше дрехите си. Лукас отвори едното си око:
— Споменах ли нещо за задника ти?
— Няколко пъти, оценявам това — каза тя. Предложи му усмивка, но много вяла. — Главата ми… това шибано евтино вино.
— Виното не беше евтино. — Лукас се надигна сънено, спусна краката си на пода, потри врата си. — Ще се обадя на Кенет да видим няма ли да измислим нещо.
Тя кимна вяло:
— Трябва да се прибера да се преоблека, после ще отида в Белвю. Там има хора, които няма да можем да видим през седмицата.
— Това наистина е важно за теб, нали?
— Най-значителният случай, който съм имала — отвърна тя. — Боже, как искам да го хвана. Искам да кажа, лично аз.
— Няма да го хванеш в Белвю — каза Лукас. — Дори и да откриеш помощничката на Уайтчърч и тя проговори, няма да се изненадам, ако Бекър е използвал обществен телефон. Тогава какво ще докажеш?
— Ако открием телефона, можем да докажем много неща. А може пък да използва телефон в блока, където живее, ако огледаме апартаментите.
— Хм.
— Вероятно ще го хванем утре вечер на лекцията.
— Вероятно — хайде. Трябва да се убедя, че ще се изкъпеш добре.
— Ето нещо, което винаги съм искала. Помощ под душа.
— Е, каза, че главата ти не е наред. Това, от което имаш нужда, е горещ душ и масаж на врата. Наистина. Казвам това съвсем братски или сестрински, ако искаш.
— Чудесно, не мисля, че ще мога да се справя с още един сексуален импулс — каза Фел. Но душът ги отведе отново в леглото, а това — пак под душа. Фел бе облегната на стената, а Лукас застанал между краката й, подсушавайки гърба й с груба хавлия, когато се обади Андерсън от Минеаполис.
— Корнел Рийд. Излетял от „Ла Гуардия“ към Атланта, прехвърлил се на Югоизточните линии за Чарлстън. Еднопосочен билет. Платен за сметка на градската управа на Ню Йорк.
— Без майтап… Чарлстън?
— Чарлстън.
— Дължа ти малко долари, Хармън — каза Лукас. — Ще ти се обадя.
— Няма проблем…
Лукас затвори, като обмисляше чутото.
— Какво за Чарлстън? — попита Фел от вратата на банята.
— Това е име на танци и на град. Извинявай, беше лично. Опитах да се свържа с майката на дъщеря ми. Тя е заминала за Чарлстън за изследвания.
— О. — Фел подхвърли кърпата в банята. — Все още ли сте заедно?
— Не. Свършено е. Напълно. Но Сара е моя дъщеря. Аз й се обаждам.
Фел присви рамене и се ухили:
— Проверявам само нивото на горивото. Ще се обаждаш ли на Кенет?
— Да.
Закусиха набързо в хотелското кафене. После Лукас изпрати Фел с такси до апартамента й. Обади се на Кенет от стаята си и бе прехвърлен от Мидтаун на някакъв друг телефон. Кенет вдигна при първото позвъняване.
— Ако не го хванем утре на лекцията, ще се върна в Минеаполис да видя какво мога да открия — каза Лукас.
— Добре. Мисля, че цялата рутинна работа тук е разпределена. Лили е тук, тъкмо щяхме да ти се обадим. Обмисляме едно пътуване с лодка.
— Къде е това тук? — попита Лукас.
— В нейния апартамент.
— Елате и ме вземете — каза Лукас.
След разговора с Кенет Лукас приседна замислен, все още с ръка върху телефона, после набра централата и поиска телефонния код на Чарлстън. Нямаше представа колко е голям градът, но имаше усещането, че е доста малък. Ако и в Чарлстън познаваха задниците както в Минеаполис…
Службата за телефонни услуги му даде номера на полицейския участък в Чарлстън и след две минути той вече говореше с дежурния през уикенда служител.
— Казвам се Лукас Дейвънпорт. Полицай съм и работя в Мидтаун Саут в Манхатън. Издирвам един човек, дошъл е при вас и се чудех какви са шансовете ми да го открия.
— Какъв е проблемът? — сухо южняшко провлачване на думите, по-близо до тексаското, отколкото до мекия говор на Алабама.
— Свидетел на убийство. Не го е извършил, само го е видял. Трябва да говоря с него.
— Как се казва?
— Корнел Рийд, по прякор Ред. Около двадесет и две-тригодишен…
— Чернокож. — Това не беше въпрос.
— Да.
— А вие сте от Мидтаун Саут.
— Да.
— Почакайте…
Лукас трябваше да изчака минута, после две. Винаги бе така с ченгетата. Винаги. Чу се прищракване и линията се оживи отново:
— Свързах се с Дариъс Пайк, един от нашите детективи. Дариъс, имаш думата…
— Да? — Гласът на Пайк бе плътен и хладен. Чуваше се детски смях.
Лукас отново се представи.
— Вкъщи ли ви откриха? Съжалявам за това…
— Няма проблем. Търсите Ред Рийд?
— Да. Предполага се, че е станал свидетел на убийство тук. Много искам да говоря с него.
— Той дойде в града преди един месец, горкият тъп задник. Искате да го отведете?
— Не, само разговор.
— Ще дойдете ли тук, или по телефона?
— Очи в очи, ако мога.
— Обадете ми се предния ден. Мога да го намеря по всяко време.
Сега трябваше да вземе решение — Минеаполис или Чарлстън. Два различни случая, две различни нишки. Коя по-напред? Той се замисли. Нямаше да може да отиде в Чарлстън и да се върне навреме. Капанът с Новата школа беше следващата вечер. Ако не хванат Бекър, тогава пътуването до Минеаполис бе критично. Бекър убиваше хора, в края на краищата. Чарлстън може да хвърли малко светлина върху Робин Худ, а Робин Худ също убиваше хора — но те повечето бяха от лошите, нали? Той кисело поклати глава. Не би трябвало да има значение, нали? Но имаше.
Лукас проведе още един разговор, със Северозападните линии и си запази място за Минеаполис — Сейнт Пол, след това тройна игра, Минеаполис — Сейнт Пол до Чарлстън и Ню Йорк. Така, това е всичко, което можеше да направи засега. Всичко се крепеше върху утрешната вечер.
Когато Лили се обади отдолу, той се бе преоблякъл в дънки и синя тениска. Слезе и я видя да чака с уморени, но спокойни очи. Бе облечена в дънки и френска риза на хоризонтални райета, която сигурно струваше двеста долара на Пето авеню. Нахлупила бе изрисувана шапка с козирка.
— Приличаш на манекен — каза той.
— Може би трябва да извикам „Кръстосвам света“?
— Да, доста си весела.
— Това е списание за платноходки, глупчо — каза тя присмехулно.
Кенет, облечен в удобни стари панталони и широка тениска от Сохо, се бе настанил на пасажерското място на една мазда навахо.
— Хубав джип — обърна се Лукас към Лили, като се качваше в него.
— На Кенет е. Четворната предавка трябва да подпомага отделянето на тестостерон — подхвърли Лили, като заобикаляше колата към шофьорското място. — И ти имаш, нали?
— Не като този. Този е манхатънски джип 4×4 — закачи се Лукас. Обърна се към Кенет: — Не мислех, че шофираш.
— Правех го преди последния удар — отвърна Кенет. — Мисля, че това бе цената. И не ми прокарвай тези тъпотии за манхатънски дрън-дрън, това е просто работен кон.
— Да, да…
Те напуснаха Манхатън през тунела Линкълн, навлязоха в Джърси, завиха надясно и тръгнаха по една оплетена криволичеща пътека към водата. Яхтклуба бе съвсем скромен, запълваше една вдлъбнатина на речния бряг, няколко дузини лодки бяха отделени от паркинга с десетфутова верига, увенчана отгоре с бодлива тел. Повечето от лодките бяха върху бетонни наклонени плочи, фаловете тихичко припляскаха срещу алуминиевите мачти като гора от монотонни вятърни камбани. Няколко лодки бяха пуснали котва навътре.
— Погледни онзи, който разпъва платното — обади се Кенет докато слизаше от джипа.
Лукас се измъкна навън, а Лили скочи от шофьорското място. Кенет сочеше реката, където две платноходки пореха водата борд до борд, следвани от силния северозападен бриз. Платната им се бяха усукали от вятъра. Някакъв мъж стоеше на предната палуба и се опитваше да освободи едното платно в ярък пурпурножълт цвят. Приличаше на парашут, лодката подскачаше напред.
— Плавал ли си някога? — попита Кенет.
— Няколко пъти, на Супириър — отвърна Лукас като засенчи очите си с ръка. — Чувстваш се, като че си на откопчил се от влака локомотив. Трудно е за вярване, че те се движат със скоростта на човек, който тича за здраве.
— Човек не може да тежи двадесет хиляди паунда — каза Кенет като наблюдаваше водещата лодка. — Това е локомотив.
Те разтовариха хладилна чанта от багажника на джипа и Лукас я понесе през паркинга покрай загоряла жена в бикини на райе и върволица малки момиченца зад нея, като патета. Най-малкото хлапе, дребничко червенокосо момиченце с изцапано с пясък дупе и боси крака, пищеше и танцуваше върху нажежения асфалт. Носеше в ръцете си две пърпорещи колелца.
Лили ги поведе през тясна порта в оградата, Лукас вървеше след нея, а Кенет бавно се придвижваше към водата. Тук и там по лодките работеха хора. На няколко места гърмеше радио. Повечето програми бяха рокмузика, но не една и съща, получаваше се един аудио-рокендрол фестивал, приятно обгръщащ лодките. Няколко бяха готови за отплаване, работата по тях течеше бавно и приказливо.
— Тук си почива, така да се каже — обади се Кенет.
„Лестрейд“ бе тромава и грациозна едновременно, като натежала балерина.
— Хубава е — неубедително каза Лукас. Той познаваше откритите рибарски лодки, но не знаеше почти нищо за яхтите.
— Айлънд пакет 28 — тя е хубава лодка — натърти Кенет. — Имам нея вместо деца.
— Не е късно за това — каза Лукас. — Аз самият имам едно.
— Почакайте, почакайте — засмя се Лили. — И аз трябва да имам думата тук.
— Не непременно — отвърна Лукас. Той внимателно пристъпи по трапа като балансираше хладилната чанта. — Този шибан град е пренаситен от кандидатки за женене. Намери си някоя с хубаво дупе, не много умна, за да не се притесняваш от съперници. А може да е и добра домакиня.
— Майната му на плаването, хайде да се връщаме в града — засмя се Кенет.
— Господи, чакам с нетърпение това — намеси се Лили, — водите адски интелектуален разговор.
Лили и Лукас се заеха с платната, докато Кенет неспокойно ги наблюдаваше. Докато повдигаше платната, Лукас огледа за миг лодката — голяма койка на носа, добре подреден камбуз, много, явно направени по поръчка рафтове, претъпкани с книги. Дори и телефон.
— Тук може и да се живее — каза Лукас на Кенет.
— Правя го, доста често — отвърна Кенет. — За годината изкарвам почти сто нощи на лодката. Дори когато не мога да плавам, просто идвам тук, сядам и чета или спя. Спя като новородено.
Кенет подкара лодката, хубавата му бяла коса се развя като платно, очите му бяха скрити зад овални тъмни очила. Загорялото му лице постепенно се озари от усмивка, докато той правеше маневри покрай кея, после се впусна в откритата река.
— Боже, обожавам това.
— Трябва да си предпазлив — загрижено каза Лили.
— Да, да. — Той се обърна към Лукас: — Гледай да не си докарваш сърдечна атака — това те прецаква до невероятна степен. Аз мога да пускам мотора и да управлявам, но не мога да се справям с платната или котвата. Не мога да го правя сам.
— Не искам да говорим за това — обади се Лукас.
— Да, майната му — съгласи се Кенет.
— Как се чувстваш? — попита Лукас.
— Нали нямаше да говорим за това — протестира Лили.
— Чувствам се сякаш професионален борец се опитва да строши костите ми. Боли, но спомените ми не са ясни. Остава само чувството сякаш съм бил ударен в катастрофа и гръдният ми кош е бил смазан. И бях плувнал в пот, спомням си как бях паднал на земята, на пода, и се потях дяволски много. — Той разказа това тихичко, спокойно, но в гласа му се усещаше някаква омраза, сякаш се кълнеше да отмъсти на някого. След миг отново каза: — Хайде да разпънем платната.
— Да-а — леко развълнувано се обади Лукас. — Трябва да опъна някакво въже, нали?
Кенет обърна очи нагоре.
— Боже, ако си чул този мъж, прости му, горкото копеле е от Минесота или Мисури, или Монтана, някакво шибано сухо място.
Лукас повдигна главното платно. Кливерът бе навит на руло, а въжетата го придържаха на едно място. Лили се захвана с него, на моменти сама, на моменти подпомагана от Кенет.
— Откога плаваш? — попита я Лукас.
— Когато бях дете, на един летен лагер. А после Дик ме учи на голямата лодка.
— Тя е схватлива ученичка — каза Кенет. — Има вроден усет за вятъра.
Те се плъзгаха лениво напред-назад по реката, водата се бунтуваше под носа, вятърът брулеше лицата им. Ято летящи насекоми се надигна от реката, копринените им крилца нежно потрепваха около тях.
— А сега какво? — попита Лукас.
Кенет се засмя:
— Сега ще плаваме нагоре, после ще обърнем обратно и ще плаваме надолу.
— Така си мислех и аз — каза Лукас. — Ти дори не ловиш риба.
— Очевидно ти не си почитател на великата безкрайност на Вселената — засмя се Кенет. — Имаш нужда от една бира.
Кенет и Лили му преподадоха урок по плаване, научиха го на имената на различните въжета и платна. Посочиха му шамандурите, маркиращи плавателния талвег.
— Имаш бунгало на някакво езеро, нали? Нямате ли там шамандури?
— На моето езеро? Ако прехвърля края на кея, ще се ударя в другия бряг. Ако поставим шамандура, няма да има място дори за една лодка.
— Мислех си, че великите Северни гори… — сериозно вметна Кенет.
— Има и големи басейни — призна Лукас. — Супириър, Супириър може да ти покаже неща, които не може и самият Атлантик…
— Сериозно се съмнявам в това — скептично каза Лили.
— Така ли? Е, веднъж на няколко години Супириър замръзва — гледаш в далечината — само ледове, а хоризонтът ги прерязва като нож. Можеш да тръгнеш към него и никога да не го достигнеш.
— Хубаво.
Те разговаряха за пързаляне и ски парашутизъм, но винаги се връщаха към плаването.
— Планирах да си взема една година отпуск и сам да обиколя света, може би, освен ако не прилепна към Островите — каза Кенет. — Може и да остана, може и да не стане така. Вземал съм уроци по испански, няколко по френски…
— Френски?
— Да… плаваш си надолу по Атлантика, към Островите, после през Канарските, може и да отскочиш до Средиземно море да хвърлиш един поглед на Ривиерата — след това се връщаш надолу по африканския бряг до Кейп Таун, после Австралия, Полинезия, Таити — там говорят френски. После нагоре към Галапагос, Колумбия и Панама и обратно при Островите…
— Островите, това ми допада — коментира Лукас.
— Наистина ли? — сериозно попита Кенет.
— Да, наистина — отговори Лукас, като се взираше във водата. Скулите и устните му се белеха от слънцето, усещаше как мускулите на врата и гърба му се отпускат. — Преди около година имах тежка депресия. Болестно състояние. Вече съм го преодолял, но не искам да ми се случи отново. По-скоро… бих избягал. Например до Островите. Не смятам, че там можеш да изпаднеш в депресия.
— Точно за какви острови става дума? — попита Лили.
— Не знам — отсъстващо каза Кенет. — Уинуърд или Лийуърд или някой друг…
— Какво значение има? — обърна се Лукас към Лили.
Тя сви рамене.
— Не питай мен, те са вашите острови.
Кенет наруши настъпилата за миг тишина:
— Полярна депресия. Чувал ли си как оръжието те вика?
Лукас сепнато го погледна.
— И ти ли си имал?
— Точно след втория удар — каза Кенет. — Той не беше толкова тежък. Проклетата депресия почти ме уби.
Те обърнаха и тръгнаха надолу по реката. Кенет извади пакет цигари от джоба си.
— Дик. Хвърли тези проклети цигари…
— Лили, ще изпуша една. Само една. Това е всичко за днес.
— Да те вземат дяволите, Дик… — Всеки момент щеше да заплаче.
— Лили… о, майната им — и Кенет хвърли пакета „Марлборо“ през борда, реката го отнесе надалеч.
— Така е по-добре — каза Лили, но по бузите й се стичаха сълзи.
— Опитах се да свия една от Фел онзи ден, но тя не ми даде.
— Браво на нея — подсмръкна Лили.
— Погледнете града — неловко се обади Лукас.
Кенет и Лили се обърнаха към пречупващите слънчевата светлина кули на Мидтаун. Каменните сгради лъщяха като масло, модерните стъклени кули проблясваха като остриета.
— Какво място — каза Кенет.
Лили избърса бузите си с опакото на ръката си и се опита да се усмихне.
— Оттук не се виждат кръпките — допълни Лукас. — Знаете ли, това е Ню Йорк. Милиарди кръпки. Кръпки върху кръпките. Вървях към Мидтаун Саут от хотела, пресичах Бродуей при Тридесет и пета и видях една дълбока дупка, а на дъното й имаше друга по-малка, някой бе закърпил долната дупка. Не голямата, а само мъничката на дъното.
— Проклет селяндур — промърмори Кенет.
Те се върнаха на брега късно следобед, лицата им бяха зачервени от слънцето. Лукас свали главното платно, а Лили го прибра с умели плавни движения.
— Това бе най-хубавият ми ден през този месец — каза Кенет. Той погледна Лукас. — Искам да направим това отново преди да си заминеш.
— Аз също — каза Лукас. — Някой път трябва да отидем до Островите…
Лукас върна хладилната чанта обратно в джипа, а Лили помъкна спално бельо, което Кенет искаше да изпере вкъщи.
— Жалко, че не може да кара джипа — каза Лукас, когато Лили повдигна задния капак.
— Прави го — отвърна тя доверително. — Казва ми, че не е, но зная дяволски добре как той се измъква нощем и шофира. Преди няколко месеца закарах джипа до неговия апартамент и когато паркирах, отбелязах на километража поредица от цифри 1-2-3-4-4. Помислих си, че ако карам още само една миля, ще се получи истинска поредица от цифри — 1-2-3-4-5. Когато отидох обаче на следващия ден, показанията бяха 1-2-4-1-0 или нещо подобно. Значи той е излизал с джипа. Вече проверявам и много пъти показанията са по-високи. Той не знае. Не съм го споменавала, защото страшно ще се вбеси. Боя се, че ако се разгневи много, може да получи нов удар. Докато кормилото е наред и спирачките са добри…
— Бих полудял, ако някой ми забранява — отбеляза Лукас. — Трябва да не го правиш.
— Опитвам се. Но понякога не мога да се въздържа. Мъжете са толкова глупави, че ми причиняват главоболие.
Те се върнаха при лодката. Кенет се бе навел и ровеше наоколо.
— Хей, Лукас, ще ми помогнеш ли? Опитвам се да издърпам този акумулатор, много е тежък за Лили.
— Дик, отново ли започна да размахваш този гаечен чук? — започна Лили, но Лукас постави показалец на устните си и тя спря.
— Ей сега — каза Лукас.
Десет минути по-късно, докато Кенет и Лили правеха последните приготовления, Лукас потътри към джипа акумулатора. Вече на паркинга, той подпря единия край на акумулатора на колата, докато търсеше ключовете. Обърна се и погледна назад. Лили и Кенет бяха застанали на кея, тя бе притисната към него, а ръцете му бяха обхванали кръста й. Тя му говореше нещо, после се повдигна на пръсти и го целуна по устата. Лукас почувства болка, но само мъничко.
Кенет беше супер.
17
Залата на Новата школа бе компактна, тясно фоайе разделяше вътрешните врати от тези към улицата.
— Идеално — каза Лукас на Фел. Те бяха дошли тук заедно с още половин дузина полицаи и докато изчакваха, се мотаеха по Дванадесета улица. Фел запали цигара. — Щом завие зад ъгъла, ще попадне в капана. А фоайето е достатъчно малко, за да проверим всички пристигащи, преди да осъзнаят, че мястото гъмжи от полиция.
— Все още ли смяташ, че той ще дойде? — скептично попита Фел.
— Надявам се.
— Прекалено просто е.
— Той е умопобъркан. Ако е видял съобщението, ще дойде.
До бордюра спря кола, от нея слезе Кенет.
— Нощта на откровенията — каза той. Огледа се наоколо, улицата бе модерна, за оградите от ковано желязо бяха вързани с вериги велосипеди, добре поддържани тухлени къщи се извисяваха нагоре. — Усещам, че нещо ще се случи.
Те го последваха навътре, а Картър се приближи с радиостанциите. Всички взеха по една, провериха ги.
— Останете настрани, докато не стане критично — каза Картър. — Наоколо има дванадесет души и ако всички започнат да викат по едно и също време…
— Къде искаш да съм аз? — попита Лукас.
— Какво мислиш? В билетното гише? — предложи Картър.
— М-м. Ще гледам само гърбовете на хората. — Лукас се огледа. Тесен коридор водеше от фоайето на залата към главното фоайе на Нова школа. — Какво ще кажеш да стоя в коридора?
— Добре — съгласи се Картър. — А ти ще раздаваш програми — обърна се той към Фел. — Ще застанеш в самото фоайе.
— Страхотно.
— Какво е разписанието? — попита Кенет.
— Началото е обявено след двадесет минути. Ти ще бъдеш на входа на залата, откъдето ще виждаш всички и ще можеш бързо да отстъпиш към фоайето — обясни Картър. — То е точно надолу.
Бекър се клатушкаше несигурно по Дванадесета улица десет минути преди началото на лекцията. Мина покрай мъж, който ремонтираше някаква кола в спускащия се здрач. Той бе настръхнал като котка, превъзбудено оглеждаше хората по улицата — в неговата посока и обратно, постепенно приближаваше мястото. Надушваше опасността. Чувстваше я. Те ще говорят за него. В тълпата сигурно имаше полицаи. Но все пак си заслужаваше. Заслужаваше си известен риск.
Повечето хора влизаха през големи театрални врати малко по-нагоре по улицата. Това трябваше да бъде мястото. Имаше още една врата, по-близо. Той импулсивно влезе през нея и се обърна към залата.
Едва не падна.
Дейвънпорт.
Клопка.
Страхът почти го задави и той се хвана за гърлото. Дейвънпорт с още един човек бяха застанали с гръб към него в коридора между двата входа. На не повече от десет фута. Наблюдаваха тълпата през другия вход.
Дейвънпорт бе отляво, полуобърнат към другия, гърбът му сочеше Бекър. Другият мъж се обърна към Дейвънпорт по посока на Бекър и само мигновената му реакция го спаси. Бе се промъкнал навътре. Не можеше да спре. Тръгна направо през фоайето покрай входа към залата. Отдясно се намираше бюрото на пазача с телефон, но сега бе празно. Пред него друг коридор изглежда водеше обратно навън.
Бекър несъзнателно докосна лицето си, опипа грубите ръбове под тежкия грим. Онази нощ в погребалния дом. Дейвънпорт удря, удря…
Бекър се присви назад, насили се да тръгне по стълбите, през съседната врата, навън. Потеше се, задъхваше се от недостиг на въздух.
Озова се в градина със статуи, отсреща имаше врата, подобна на тази, през която бе излязъл. Оттатък имаше коридор, а след това — може би на сто фута — друга редица врати и съседната улица. Не се виждаше никой. Той прекоси бързо дворчето и дръпна вратата.
Заключена. Ужасѐн, той я задърпа неистово. Не се поддаде. Стъклото бе твърде дебело дори и да разполагаше с нещо да го счупи. Обърна се и се огледа към посоката, от която бе дошъл. Ако се опита да се измъкне по този път, ще се озове лице в лице с Дейвънпорт за няколко секунди, точно както бе станало с другия полицай.
Той застина на място, неспособен да огледа различните възможности. Трябваше да се скрие. Зави наляво и откри къс коридор и една врата с надпис Б и думата „Стълбище“. Метна се към вратата с надеждата…
Заключена. По дяволите. Той се сви за момент до нея. Но не можеше да остане тук — ако някой го видеше как се крие, щеше да разбере…
Още един капан на Дейвънпорт, да го привлече…
Бекър изпадна в унес за миг, умът му блуждаеше, луташе се, изригваше… Съвзе се с въздишка, осъзна, че дърпа вратата, разтърсва дръжката.
Не. Трябваше да измисли нещо друго. Той остави вратата и се обърна към дворчето. Имаше нужда от помощ, от обмисляне. Той посегна към кутийката с хапчета, намери я, глътна половин дузина кръстчета. Парливият вкус в устата му го охлади, върна мислите му.
Ако го хванеха — и не го убиеха — те отново щяха да го пъхнат вътре, щяха да му отнемат хапчетата. Спазми разтърсиха тялото му. Да го отведат — не можеше да преживее отново това, не можеше дори да го помисли.
Отново се върна към погребалния дом. Лицето на Дейвънпорт на няколко сантиметра от неговото, крещи неразбираемо, после вдига пистолета, оръжието се блъска в него като пирон върху дъска, пиронът раздира лицето му…
Трябваше да помисли, трябваше.
Трябваше да се раздвижи. Но накъде? Дейвънпорт бе там, наблюдаваше. Трябваше да мине покрай него. Полуосъзнавайки какво върши, той отново намери кутийката и глътна останалите кръстчета и едно бяло. Мислѝ.
— Съвсем скоро ще започнат — каза Картър.
— Да му дадем още пет минути — отвърна Дейвънпорт.
— Нека се размотават още известно време наоколо.
— Тълпата ще изпадне в ярост, когато Йонъл направи съобщението.
— А може и да не стане така — намеси се Кенет, който се бе уморил от висенето в залата. — Може да извлекат полза от това.
— Йонъл каза, че ще отдели половин час на Менгеле и Бекър при всички случаи, преди да съобщи каквото и да е — обясни Лукас. Той се запъти към вратата: — Ще обходя бързо тълпата. Вече не влизат много хора.
— По дяволите, няма да дойде — каза Картър.
— Може, но трябваше — коментира Лукас.
Бекър обикаляше отчаяно из дворчето, когато се изкачи по няколко стъпала към някаква ниша и се озова пред една врата. Зад сцената? Ще има ли там ченгета? Той хвана дръжката и дръпна… вратата поддаде. Той я отвори лекичко, долепи очи до тясната пролука. Да. Зад сцената. Имаше мъж в широки панталони и спортно сако, който надничаше към публиката от един тъмен ъгъл в задната част. Докато Бекър го наблюдаваше, той повдигна към лицето си правоъгълен предмет. Радиостанция? Сигурно. Ченге.
Точно до вратата пред Бекър имаше нащърбена маса, а на нея празна кутия от фъстъци, черен телефон и нещо като сгъваем чадър в найлонов калъф. Бекър притвори вратата и се обърна към стълбите. Ръката на отчаянието го сграбчи — нямаше изход. А те ще проверят сградата преди да си тръгнат. Знаеше това. Трябваше да се измъкне. Или да се скрие.
Чакай. Радиостанция? Ченгето имаше радиостанция.
Бекър се извърна отново към вратата и отново надникна вътре. Ченгето все още бе в ъгъла, надничаше иззад завесата и оглеждаше тълпата. А това на масата не бе чадър, а някакъв сгъваем музикален инструмент, очевидно забравен след някой концерт.
Той зърна мислено Рей Шалти и бликащата от главата му кръв…
Бялото хапче бушуваше, затопляше го, придаваше му увереност. Имаше нужда от тази радиостанция. Отново притвори вратата и тихомълком обходи нишата отвън. Мислеше. Хартия? Той прерови чантата си, намери един плик и го сгъна. Помисли още миг, но нямаше друг начин — той нямаше да бъде отново бит. Пое си дъх, застина за миг и пак пристъпи към вратата, отвори я и влезе.
Ченгето веднага го видя и се намръщи, пристъпи към него. Бекър протегна плика и шепнешком извика:
— Офицер, офицер…
Ченгето погледна навън към тълпата и тръгна през сцената зад завесата. Радиото бе в ръката му. Бекър пристъпи напред и докосна калъфа с инструмента. Ако се разгънеше, той щеше да е нестабилен, но сгънат и при това в пластмасовия си калъф бе чудесна бухалка.
— Ти не си… — понечи да каже нещо ченгето. Плътен глас.
— Мъжът там навън… — шепнеше Бекър, като пъхна плика под носа на ченгето и в същото време го изпусна. Пликът падна в краката му. Без да се замисли, полицаят се наведе да го вдигне.
И Бекър го удари.
Удари го зад ухото с калъфа, размахваше го като брадва. Ударът прозвуча като че удари с чук презрял пъпеш. Ченгето се свлече, радиото се удари в пода до него. Не се вдигна много шум, а и той бе заглушен от завесата, помисли си Бекър, но все пак хвана мъжа за яката и го повлече към ъгъла до вратата. Изчака. Чакаше викът, крясъкът, който щеше да сложи края. Нищо.
На ченгето не бе разрешено да разказва как е попаднал в засада. Бекър постоя наведен над него, чакаше, чакаше, после отвори външната врата и повлече тялото през нея. Дворчето още бе празно. Бекър повдигна калъфа и заудря изпадналия в безсъзнание полицай, отново и отново, докато главата му заприлича на кървава пихтия.
Спри… Няма време. Но очите…
Вече бързайки, той избоде очите с джобното си ножче, после претърси тялото и намери картата за самоличност — Франсиз Соуит. Радиото. По дяволите. То беше още вътре. Той се върна и надникна през вратата, видя радиото, пристъпи бързо и го взе.
Отново бе на верандата, прекрачвайки мъртвото тяло. Забеляза кръвта по ръцете си и я изтри в сакото на ченгето. Още бяха лепкави. Той повдигна ръцете към лицето си и ги подуши — познатият, утешителен мирис на кръв.
Хвърли поглед на радиото. Един превключвател. Успокои се, огледа дрехите си и тръгна право напред. Някой от персонала — мислеше си Бекър. Ето какъв бе — учител, който работеше тук. Чу някакъв мъжки глас зад ъгъла. Той бързо отиде до писалището на пазача, заобиколи го и притисна телефона до ухото си. Сега вече виждаше рамото и част от ръкава на Дейвънпорт, ако Дейвънпорт бе останал на същото място. Той се приведе над бюрото, приближи радиостанцията до устата си и натисна превключвателя.
— Франк — избръщолеви той. — Тук е, зад сцената, зад сцената…
Той прибра антената и притисна телефонната слушалка до ухото си — тялото му викаше: Определи среща. В същото време се чу вик, после още един. Рамото на Дейвънпорт се скри от погледа му, някакъв друг мъж изтича точно покрай писалището по посока на вътрешното дворче.
Като се движеше бързо и гледаше право напред, Бекър излезе иззад бюрото, навън от входната врата, отново на улицата. От аудиторията се чу женски писък. Бекър продължи да върви. Човекът, който работеше по колата, бързо мина покрай него като се отправи към вратата с пистолет в ръка.
И после нощта се спусна около него. Бекър бе изчезнал.
18
Лутаха се из дворчето, бяха половин дузина висши офицери, които си крещяха един на друг. Всички стаи в сградата бяха ярко осветени, а униформени полицаи пълзяха и я претърсваха сантиметър по сантиметър. Хората в дворчето обаче знаеха, че вече всичко е безполезно.
— Проклет кучи син… Колко излязоха? Колко?
— Опитвах се да спася задника му. Къде по дяволите бяхте вие, а? Къде на майната си… — Широкоплещест полицай блъскаше друг, по-висок от него. Секунди оставаше да се сбият. Другите ченгета се намесиха.
— Господи, трябва да отидете навън, проклетата телевизия помита улиците…
— Кой отговаряше за наблюдението по стълбите? Къде беше…
— Млъкнете. — Кенет седеше на една пейка и разговаряше с Лили и О’Дел. Сега той си проби път в тълпата полицаи, гласът му проряза гълчавата като парче лед — пандишпанов сладкиш. — Млъкнете, по дяволите.
Той застана на тротоара, бледен, двата пръста опипваха сърдечната област. Обърна се към едно от ченгетата:
— Колко излязоха навън?
— Виж, това не беше моя…
— Не ми пука чия е била вината — изръмжа Кенет. — Всички ние ще го духаме. Това, което искам да знам, е колко излязоха навън.
— Не знам — отговори ченгето. — Двадесет-тридесет души. Когато всички запрепускаха към сцената, хората във фоайето и близо до вратите просто излязоха навън. Нямаше кой да ги спре. Когато се върнах… повечето бяха изчезнали.
— В аудиторията имаше само петдесетина души — каза Кенет. — Така че сигурно половината вече са навън.
— Но не в това е проблемът — отвърна полицаят.
— А в какво е? — викна Кенет. Гласът му бе като забелена кожица на нокът, остър, накъсан, болезнен.
— Проблемът е, че се вглеждах във всяко лице. Бекър не беше сред тях. Не ми пука дали ще ме обесите за топките, но не можете да ме накарате да кажа, че е бил, защото не беше. Той не беше там.
— Трябва да е бил някъде — рязко се намеси Картър.
— Никой не е пресичал сцената. Никой не е излизал навън към дворчето. Само другата врата, която не води за никъде, просто се връща към фоайето…
Настъпи продължителна тишина, наситена с ярост и страх. За това тук щяха да падат глави. Глави щяха да падат. Няколко ченгета погледнаха крадешком към О’Дел и Лили, потънали в разговор. След миг се обади Хуерта:
— Трябва да е бил тук през цялото време. Сигурно се е скрил преди да дойдем тук, разбрал е, че ще претърсим мястото преди да си отидем и е проснал Франк да му вземе радиото.
Кенет кимаше.
— Не беше Франк, който извика…
— Гласът приличаше на Франк.
— Значи Бекър има плътен глас, проклет да е. След пет секунди там вече имаше наши хора, а Франк го нямаше. За да бъде подреден така, се иска време.
— Тогава защо се е обадил? Бекър? Ако вече е бил мъртъв? — попита Кун.
— За да ни накара да се втурнем натам — обясни Лукас. — Да речем, той отива там, убива Франк, взема радиото, излиза през страничната врата зад ъгъла на фоайето, обажда се, после се промъква през вратата и отива право във фоайето и навън.
— Били казва, че никой не е минавал през тази врата — намеси се Кун.
Младо цивилно ченге с ръце в джобовете разтърси глава:
— Кълна се в Бога, не виждам как някой ще се измъкне оттам. Лейтенант Картър ми нареди да стоя там и дори когато Франк се обади, аз останах там. Видях как всички други тичат…
— Но си бил с гръб към вратата? — попита Кенет.
— Да, но бях точно там — отговори младото ченге. Той вече усещаше как на главата му израстват кози рога.
Кенет се обърна към Лукас:
— Сигурен си, че не е минал покрай вас?
— Не виждам как. Точно както казва това момче… — Лукас посочи ченгето, което се бе взирало в лицата. — Разглеждах всяко проклето лице през тази врата. Той просто не беше сред тях.
— Добре, значи е бил вътре — каза Кенет. — Приемаме, че се е обадил по радиото за отвличане на вниманието, за да излезе…
— Или да се скрие — обади се някой. — Ако е имал скривалище през деня…
— Ще разберем — каза Кенет като гледаше ярко осветените прозорци. Той хвърли поглед към Лукас, който поклати глава. Бекър беше изчезнал. — Другата възможност е той да е излязъл през някой прозорец и да се е обадил тогава, за да привлече момчетата от улицата…
— А ако е имал ключове и е бил вече навън, и просто ни се е надсмивал? — попита друг полицай.
Те поговориха още двадесетина минути преди да се заемат с различни задачи или просто да се оттеглят, страхувайки се, че имената им ще се свържат със сполетялата ги беда. В нишата зад вратата към сцената специален екип работеше на силна светлина, опитвайки се да разкрият каквото могат. Нямаше съмнение — беше Бекър. Бекър, но как?
— Окей, сега не става въпрос за полицейска работа, сега сме на тема политика — каза Кенет на Лукас. Двамата бяха застанали в дворчето.
— Ще се оттеглиш ли? — попита Лукас.
— Може би — кимна Кенет. — Трябва да започна да привиквам хора, да завъртя работата, да вдигам шум.
— Ще ти бъде тежко, след като си бил на мястото — коментира Лукас.
— Какво би направил ти? — попита Кенет.
— Бих излъгал.
Кенет го погледна с любопитство.
— Как?
— Ще хвърля вината върху Франк. Отключи задната врата — каза Лукас като кимна към отсрещната страна на дворчето. — Ще кажа, че Бекър се е крил в сградата през деня и че трябва да е откраднал ключове отнякъде. Че когато е излязъл и дошъл тук, пресичайки дворчето, е използвал ключовете си — там, където имахме само един човек, тъй като сме подсигурили мястото предварително — и е попаднал право на Франк. Имало е схватка, но Бекър е откачен наркоман и успява да убие Франк. Избягал е навън от другата страна на сградата. Ако някой бъде обвинен, това ще бъде Франк. Но никой нищо не може да докаже, защото Франк е мъртъв. Дори можеш да предприемеш нещо неофициално. Кажи им, че Франк е прецакал нещата, но не можем да го обявим публично. Бил е добър човек, а сега е мъртъв…
— Хм. — Кенет подръпваше устната си. — А повикването по радиото?
— Някой вече предположи, че той ни се е надсмивал, излез с това — предложи Лукас. — Че вече е бил навън. Това отговаря на характера на Бекър, що се отнася до медиите.
— Мислиш ли, че…?
— Не, мисля, че ни е прекарал.
— И аз. — Кенет се втренчи в обувките си, след това погледна Лили и О’Дел. — Историята може да не се задържи дълго.
— Ако го хванем преди да се разчуе, няма да има значение.
Кенет кимна.
— По-добре да говоря с О’Дел. Имаме нужда от яростен неофициален медиен масаж.
— Мислиш ли, че ще помогне?
Кенет си позволи съвсем тънка усмивка.
— Той също беше тук. Току-що бяха спрели навън…
Кенет понечи да тръгне към Лили и О’Дел, поспря и се обърна с ръце в джобовете. Вече не се усмихваше.
— Размърдай задника си към Минеаполис. Разкрий нещо, по дяволите.
19
Лукас седеше сам на едно от най-лошите места в самолета, в туристическата класа точно зад преградата. Нямаше къде да протегне крака освен на пътечката. Стюардесата го наблюдаваше преди да пресекат над Ниагара.
— Добре ли сте? — накрая попита тя, като докосна рамото му.
Той бе свалил напълно облегалката, бе напрегнат, със затворени очи като пациент, чакащ да му пъхнат тръба в хранопровода.
— Колелата вече във въздуха ли са? — изскърца през зъби той.
— О-хо — продума тя, като се бореше с усмивката си. — Какво ще кажете за един скоч? Двоен скоч?
— Не върши работа — отвърна Лукас. — Освен ако не сложите в него девет фенобарбитала.
— Съжалявам — каза тя. Лицето й бе професионално загрижено, но тя се забавляваше. — Остават само два часа.
— Прекрасно.
Картината бе ясно откроена в ума му — късове алуминий и парчета от кожуха на мотора, разпръснати из канадските нивя. Глави, ръце и пръсти — като парченца боклук, огньове докъдето ти стига погледът, които издишват кълба мазен черен дим. Жени в ластични панталони бродят през останките и събират пари. Парцалива кукла, прерязана на две, се усмихва безучастно. Всичко това бяха филмови сцени. Никога не бе виждал в действителност самолетна катастрофа, но трябва да си кръгъл идиот, ако не можеш да си я представиш.
Той седеше и се потеше, потеше се и седеше, докато стюардесата отново приближи:
— Почти стигнахме.
— Колко остава? — изграчи той.
— По-малко от час…
— Милостиви Боже на разпятието… — Преди минута-две се молеше по този начин. Бе уверен в това.
Самолетът се снижи над оранжеви натриево-парливи и синьо-живачни светлини, наклони се. Лукас се държеше здраво за седалката. Илюминаторът се изпълни с преминаващи коли, тъмните дупки на езерата се простираха от западната страна на Минеаполис Луп. Той се вгледа в пода. Подскочи, когато пуснаха колелата. Направи грешката да погледне през празното място до него към прозореца, видя как земята връхлита и отново затвори очи, свивайки се за удара.
Приземяването беше нормално. Отегченият пилот изрази обичайните пожелания, гласът му бе като на квакер от Тенеси, какъвто несъмнено беше, неквалифициран да пилотира „Шеви 52“, още по-малко реактивен самолет.
Преследваше го вонята на страха, мислеше си той, като изскочи от самолета с ръчния си багаж в ръце. Боже, това пътуване бе най-зле от всички други. Беше чел, че на „Ла Гуардия“ е претъпкано, че в самолета можеш за секунда да бъдеш прерязан на две и да паднеш на земята. А трябваше да го направи отново след ден-два.
Хвана такси, даде наставления и рухна на задната седалка. Шофьорът използва момента, замота се край реката, на север покрай заводите на Форд. Един от прозорците на къщата на Лукас светеше. Временният пазач.
— Хубаво е да се върнеш вкъщи, нали? — наруши шофьорът мълчанието по време на пътуването на едно от задръстванията.
— Не знаеш колко е хубаво — отвърна Лукас. Той пъхна десетачка на шофьора и изскочи навън.
По алеята край реката се разхождаше някаква двойка.
— Здрасти, Лукас — извика мъжът.
— Здравейте, Рик, Стефани.
Съседи. Той виждаше нейната руса коса, неговите очила с хромирани рамки.
— Беше оставил да работи пръскачката в задния двор. Спряхме я и оставихме маркуча зад гаража.
— Благодаря…
Той взе пощата изпод вратата, отдели рекламите и каталозите и ги пъхна в кошчето за боклук. Взе си душ за да отмие вонята на страха от тялото си, сетне се просна в леглото. След тридесет секунди се бе унесъл.
— Лукас? — Куентин Даниъл подаде глава от офиса си. Бе отслабнал и с тъмни кръгове под очите. Два мандата беше шеф на полицията в Минеаполис, но не това го ядеше. Заради Куентин Даниъл бяха умирали невинни хора — Даниъл беше престъпник, но никой не знаеше това освен Даниъл и Лукас. Лукас бе решил това за себе си, беше му простил. Даниъл никога не би могъл. — Влизай. Какво е станало с лицето ти?
— Нападнаха ме. Нуждая се от помощ — кратко обясни Лукас, настанявайки се в стола за гости. — Знаеш, че работя в Ню Йорк.
— Да, обадиха ми се. Казах им, че си Господин Победител.
— Трябва да намеря хората, които са били в съседни килии на Бекър, или някой, с когото той е говорил, докато е бил в затвора.
— Звучи, като че стържеш дъното на коша — каза Даниъл, като си играеше с кутията за пури на бюрото си.
— Затова съм тук — обясни Лукас. — Проклетият духач се е заровил някъде и не можем да го измъкнем оттам.
— Добре. — Даниъл вдигна телефона и набра някакъв номер. — Там ли е Слоун? Нека да дойде в офиса ми. Благодаря.
Лукас наруши настъпилата неловка тишина:
— Изглеждаш зле.
— Чувствам се зле — отвърна Даниъл. Той въртеше кутията за пури, изравняваше я с ръба на бюрото.
— Жена ти…?
— Отиде си. Мислех, че ще е облекчение да я видя да си отива, но не беше. Ставах всяка сутрин и като я гледах, си пожелавах да я няма, а сега като погледна леглото, виждам празнота.
— Искаш ли да се върне?
— Не. Но искам нещо, което не мога да имам. Ще ти кажа нещо, да остане между теб, мен и тези стени — след два месеца ще съм пръв в списъка за пенсии. Може да отида на север, да си купя място край някое езеро. Имам парите.
На вратата се почука и секретарката на Даниъл подаде глава:
— Слоун.
Лукас се изправи.
— Наистина ти желая късмет — каза той. — Съвсем сериозно.
— Благодаря, но аз съм прокълнат — отвърна Даниъл.
Слоун се бе разположил във външния офис. Беше облечен с памучно яке над спортната риза и маратонки. По мършавото му лице се разля широка усмивка щом зърна Лукас.
— Върна ли се? — попита той, като протегна ръка.
Лукас се засмя.
— Само за един ден. Трябва да издиря няколко задника и имам нужда от някой със значка.
— Ти работиш в Голямата ябълка…
— Да. Ще ти разкажа за това, но трябва да говорим първо с шерифа.
Помощник-шерифът им даде три имена. Разгледа досиетата им, съгласува го с другите пазачи. Всички се съгласиха.
Бекър бе лежал в съседство с Клайд Пейтън, който сега бе в Стилуотър, с присъда двадесет и четири месеца за обир на аптека, третото му обвинение. Наркопласьор.
— Кучият му син ще излезе и ще убива хора — каза помощникът. — Той счита Бекър за някакъв рок идол или нещо подобно. Можеш да го видиш как разсъждава: Да убивам хора. Надалеч.
От другата страна на килията на Бекър бе килията на Томи Крей, крадец на коли. Все още бе навън под гаранция.
— Адвокатът на Крей изтърка подметките си да се влачи из съда. Чувам, че собственикът на колата ще се мести в Калифорния. Адвокатът на Томи иска обжалване — допълни помощник-шерифът.
Отсреща бе лежал Бърел Томас, пледирал за непредумишлено нападение. Платил глоба. Сега бе навън.
— Познавам Томи, но не и другите двама — каза Лукас. Бяха извън обсега му.
— Пейтън е от Сейнт Пол, „Райс Стрийт“. Основно занимание — наркопласьор. Когато е в период на поправяне, продава недвижими имоти — намеси се Слоун. — Аз също не познавам Томас.
— Бърел е най-лесен — каза помощникът. — Наричат го Коприната. Всички знаете Беки Ан, картоиграчката с големите цици, виждали сте я понякога на езерото, нали?
— Разбира се — кимна Лукас.
— Тя ходеше с онзи дангалак, черния мошеник…
— Мани — помогна Слоун, а Лукас добави: — Манфред Джонсън.
— Да, той е, той е приятел на Бърел. От училище, а може и от деца…
— Как е Ню Йорк? — попита Слоун. Те бяха в колата на Слоун и си пробиваха път към южния край на Минеаполис.
— Жега. Като Алабама.
— М-м-м. Никога не съм бил там. Искам да кажа, в Ню Йорк. Мисля, че е като бунище.
— Различен е — каза Лукас, като наблюдаваше старите къщи наоколо. Деца търкаляха колелата си в летния ден. Бяха се обадили на адвоката на Крей, той работеше в предната част на един съседен склад. Щял да доведе Крей след половин час, бе обещал той.
— Колко по-различен? Като крепост на апашите ли?
— Не, не по този начин — отвърна Лукас. — Главното е, че има безкраен брой задници. Никога не знаеш откъде ще дойде помията. Не можеш да стигнеш до края на нищо. Нямаш представа за мястото. Тук, ако някой отмъкне добър камион и открадне петдесет „Сони“-та, ще имаме представа къде може да ги отнесе. А там… По дяволите, можеш да направиш списък на заподозрените дълъг колкото оная ти работа, и това са само типовете, които ти знаеш, че могат да свършат това. А вероятно има сто пъти повече задници, които не познаваш. Искам да кажа — списък, дълъг колкото моя член.
— Май говорим за дълги списъци — отбеляза Слоун.
— Странно е — каза Лукас. — Като че си на върха на Международния търговски център и гледаш през някой прозорец — земята не се вижда. Губиш ориентация и чувстваш, че ще паднеш.
— Бекър? — ентусиазирано се обади Слоун. — Той е проклета звезда, а ние го познаваме е-е откога!
Томи Крей се бе настанил върху един дървен стол в офиса на адвоката си. Адвокатът му бе облечен в жълто-кафяв трикотажен костюм. Силно напомадената му коса бе в абсолютно същия нюанс. Той се здрависа със Слоун и Лукас. Ръцете му бяха влажни и Лукас сподави една усмивка, като видя как Слоун потайно изтри ръката си в панталона.
— Какво може да направи за вас Томи? — попита адвокатът, като скръсти ръце на писалището, стараейки се да изглежда интелигентен и делови.
Крей отегчено и скептично човъркаше зъбите си.
— Той може да ни разкаже за какво са разговаряли с Майкъл Бекър в затвора — каза Лукас.
— Какви са шансовете да потулим тази кражба на кола?
— Това ще трябва да свършите сам — каза Лукас, като местеше поглед от адвоката към Крей и обратно. — Може Слоун да отиде и да каже на съдията, че сте помогнали на важен случай, но няма гаранция за това.
Адвокатът погледна Крей и повдигна вежди.
— Какво мислиш?
— Да, по дяволите, не ми пука — отвърна Крей. Той хвърли клечката за зъби към кошчето, не можа да уцели и тя падна на килима. Адвокатът намръщено погледна нататък. — Говорехме за какво ли не. И ще ви кажа нещо — откакто отиде в Ню Йорк, непрекъснато си блъскам главата да измисля дали ми е казал нещо важно. Не е. Всичко е било тъпотии.
— Нищо за приятели в Ню Йорк, за прикрития…?
— Не, нищо. Искам да кажа, ако знаех нещо, щях да отида и да се спазаря. Зная, че неговият човек, който извърши другите убийства, бе актьор… така че това е прикритие, може би…
— Как изглеждаше той там? Тоест, държеше ли се неестествено?
— Плачеше през цялото време. Не можеше да живее без онези говна. Болеше го. Мислех си, че това са тъпотии, когато го видях за първи път, но не бяха. Понякога той плачеше с часове. Абсолютно е превъртял, човече.
— А какво ще кажеш за този, Клайд Пейтън? Бил е вътре заради наркотици, навъртал се около Бекър.
— Да, той влезе предния ден преди да изляза под гаранция. Не знам, мисля, че той беше ку-ку като Бекър. Голям, пък ку-ку, знаете. Бе нещо плашлив. Бизнесът му бяха наркотиците. Освен това нападаше аптеки и се опитваше да краде изписаните по рецепти наркотици. През повечето време седеше и проклинаше всички, но понякога застиваше като камък. Мислеше, че ще го отведат в Стилуотър.
— Така стана — каза Слоун.
— По дяволите — обади се Крей.
— А Бърел Томас?
— Е, там има нещо — лицето на Крей светна. — Бекър и Бърел много разговаряха. Коприната е много умен негър.
Адресът на Бърел представляваше празна къща със свалени врати и покрит с найлонови торбички под. Те пристъпиха по натрошените стъкла на откритото стълбище, намериха изгорял дюшек в едната стая, нищо в другата и една вана, която е била използвана за тоалетна. През отворения прозорец кръжаха мухи, когато Слоун се измъкна обратно през вратата на банята.
— Трябва да намерим Мани Джонсън — каза той.
— Работеше преди при „Автостъкла Дос“ — обади се Лукас. — Не е лош тип. Не мисля, че е замесен, но тази негова мацка…
— Да. — Приятелката на Мани сама се бе нарекла Рок Хъдсън. — Миналия месец взела двадесет и пет хилядарки в игра с високи залози при Лойн. Така се пусна наоколо.
— Това е вече работа — съгласи се Лукас.
Те намериха и двамата, Мани и Рок, в автосалона. Жената седеше на един пластмасов стол с кутия, пълна с лотарийни билети, като белеше сребристото покритие с джобно ножче. Хвърляше на пода непечелившите.
— Ченгета — каза тя, като едва повдигна глава, когато влязоха.
— Как си? — попита Лукас. — Всичко наред ли е?
— Какво искаш?
— Трябва да говорим с Мани — обясни Лукас.
Тя понечи да стане, но Лукас препречи пътя й с ръка.
— Продължавай с билетите. Ние ще го намерим.
Слоун се бе придвижил до вратата между чакалнята и работилницата.
— Тук е — каза той на Лукас.
Влязоха заедно. Джонсън ги видя, взе един парцал и избърса ръцете си. Той бе висок поне седем фута, помисли си Лукас.
— Мани? Искаме да говорим с теб относно Бърел Томас.
— Какво е направил? — Гласът на Джонсън бе дълбок и боботещ, все едно бидони с масло се изтърколваха от камион.
— Нищо, доколкото ни е известно. Но в затвора е бил в съседство с Майкъл Бекър, оня лудия.
— Да, Коприната ми разказа — каза високият мъж.
— Знаеш ли къде можем да го намерим?
— Не, не зная къде живее, но сигурно ще го намеря тази вечер, ако се поразходя малко наоколо. Обикновено слиза след девет до Хенпин.
— Бекър кълца хора — каза Слоун. — Точно това е, кълца ги. Не зная дали Бърел има проблеми с ченгетата, но ако има начин да ни помогне…
— Какво?
Слоун сви рамене, повдигна една кутия „WD-40“, преметна я в ръката си и пак сви рамене.
— Може да имаме възможност да намалим натиска, ако има друг сблъсък с полицията. Или приятелката ти там, ако тя…
Джонсън мълчаливо ги оглеждаше за около минута, после каза:
— Имате ли телефон?
— Да. — Слоун измъкна картичка от джоба си. — Обади се.
— Тази вечер — намеси се Лукас. — Този тип Бекър…
— Да, знам — каза Джонсън. Той пъхна визитката на Слоун в джоба на ризата си. — Ще ви се обадя, така или иначе.
Шофирането до Стилуотър скъси деня с още един час. Разговорът отне десет минути. Пейтън приличаше на бивш колежански нападател, широкоплещест, започващ да пълнее. Нямаше интерес към разговора.
— Какво, по дяволите, са направили някога ченгетата за мен? Аз съм болен човек, а стоя затворен тук, в клетка. Вие, момчета, можете да вървите на майната си.
Те го оставиха да говори сам на себе си, отправяйки псувни към пода.
— Как можеш да го заплашиш? Да му кажеш, че ще го пъхнеш в затвора? — попита Слоун, докато вървяха обратно към паркинга.
Лукас се обърна назад към изправителния дом. Прилича на стар католически колеж, реши той, отвътре и отвън, докато не чуеш как се затръшват железните врати. Тогава разбираш, че не е нищо друго, освен свърталище на…
Джонсън се обади на Слоун малко след шест часа. Бърел ще говори, ще се срещне с Лукас в бар „Пен“, на Хенпин. Джонсън също ще дойде да ги представи.
— Ъ-ъ, имам да върша нещо вкъщи — обади се Слоун.
— Хайде, измитай се — каза Лукас. — И благодаря.
Те стиснаха ръце и Слоун подметна:
— Не се занимавай с гипсирани жени.
Бар „Пен“ бе с издут дървен под и мършав мустакат барман, който наливаше питиета, миеше чаши, вземаше пари и държеше под око вратата. На барплота се бе облегнала самотна черна курва, пушеше цигара и четеше комикси, като пренебрегваше полуизпитото си бледозелено дайкири. Курвата зърна за секунда очите на Лукас, видя нещо, което не й хареса, и се върна обратно към комиксите.
По-нататък, към задната част на бара, четирима мъже и две жени се бяха скупчили около билярдна маса. Край тях витаеха слоеве цигарен дим като призраци на есенни листа. Лукас мина покрай бара към задната част, покрай билярдната маса, покрай строшения телефонен автомат, който бе увесен в една ниша до машината за цигари. Погледна в мъжката тоалетна, върна се и обиколи тълпата около масата. Мъжете носеха дънки и потници, дебели портфейли висяха на коланите им. Огледаха го, когато премина. Джонсън го нямаше. Нито пък някой от тях приличаше на Бърел.
— Какво обичате? — попита барманът, като избърсваше ръцете си в зацапана с горчица кърпа.
— Бутилка „Лайни“ — каза Лукас.
Барманът я измъкна от един хладилник и я цопна мокра върху плота:
— Два долара. — После наклони глава към задната част на бара: — Търсите ли някого?
— Да. — Лукас плати и седна на един висок стол. Огледалото зад бара свършваше преди още да започне и Лукас се втренчи в имитиращата дъб ламперия насреща. Наблегна на бирата като се опитваше да подреди разписанието си.
Ако не откриеше бързо Бърел, трябваше да остане още един ден. Така щеше да пропусне ранния полет за Атланта. Вместо да отиде в Чарлстън сутринта, нямаше да успее до следобеда и вероятно нямаше да тръгне до следващия ден. Тогава трябваше да си намери извинение пред нюйоркските си колеги.
Курвата потропваше по плота с кокалчетата на пръстите си, кимна към дайкирито и получи още едно. Носеше бледозелена официална рокля, наподобяваща цвета на питието. Тя отново улови погледа му, този път се задържа за малко. Лукас не я помнеше. Познаваше повечето редовни проститутки, докато работеше, но вече от месеци бе напуснал улицата. Една седмица значи вечност, там на улицата. Цяло поколение тринадесетгодишни момичета духаха във входовете на застрахователни агенти от предградията, които по-късно в съда бяха отбелязвани в документацията като добри бащи…
Лукас бе преполовил бирата, когато влезе Джонсън, останал без дъх, сякаш беше бягал насам.
— Господи, Дейвънпорт — каза той, — изпуснах автобуса. — Той погледна към курвата на бара, докато Лукас се въртеше на стола.
— Къде е той?
Лицето на Джонсън просветна:
— Какво искаш да кажеш с това къде е? Той е тук.
Лукас погледна край курвата към задната част на бара.
Всички играчи на билярд бяха бели.
— Къде?
Джонсън започна да се смее, вдигна крак и се плесна по бедрото:
— Седиш до него, човече.
Курвата погледна Лукас и каза с глас, една октава по-нисък:
— Здрасти, вие там.
Лукас погледа курвата за миг, като изучаваше чертите й и притвори очи. Травестит. За половин секунда всичко дойде на мястото си. Проклетият Бекър. Ето как се е приближавал твърде близо до жените и мъжете туристи. Като жена. С подходящ грим, нощем, с неговото дребно тяло с тесни рамене. Ето как е излязъл от Новата школа…
Да го вземат мътните.
— Разказа ли на Бекър как да… постигне това? — попита Лукас, посочвайки роклята. — Роклята, гримът.
— Разговаряхме за това — каза Томас. — Но той беше побъркан кучи син и на мен не ми харесваше да говоря с него.
— Но когато разговаряхте за това, той беше ли наистина заинтересован, или ти си говореше сам?
Томас наклони глава назад, погледна към тавана, мъчеше се да си спомни.
— Ами… той се пробва. Няколко неща. — Томас подскочи от стола и се отдалечи от Лукас и Джонсън, като въртеше бедра. После се обърна и застана на място. — Не е толкова лесно да налучкаш правилната походка. Ако на половината път забравиш как, това разваля целия ти имидж.
Барманът, който ги гледаше, се обади:
— Вие хомо ли сте, момчета?
— Ченге — каза Лукас, — по служба.
— Забрави, че съм попитал.
— Няма да забравя, миличък — каза Томас, като облиза долната си устна.
— Ти, шибан…
— Млъкни — процеди Лукас, като насочи пръст към бармана. После се обърна към Томас: — Но той постигна ли го? Походката?
— Няколко пъти, недостатъчно, мисля. Знаеш ли, ние наистина говорехме за това, сега като се замисля. Не толкова много колко е гот, а как се прави. Знаеш, да си сложиш сутиен с подплънки и всичко останало. Той ставаше като едно хубаво момиче, ако не бяха белезите.
— Така ли мислиш? — попита Лукас. — Това професионално мнение ли е?
— Не се бъзикай с мен, човече — озъби се Томас.
— Не се бъзикам. Въпросът е сериозен. Може ли да се направи на хубава жена?
Томас се втренчи в него за миг и явно реши, че въпросът е сериозен.
— Да, може. Наистина бе добър. С изключение на белезите.
Лукас подскочи от стола си, благодари и кимна на Джонсън:
— Ние сме ти длъжници. Ако имаш нужда от нещо, обади се на Слоун.
— Това ли е всичко? — попита Томас.
— Това е — отвърна Лукас.
Лукас се обади на Фел от телефона в бара. Когато тя вдигна слушалката, той дочу телевизора, някакъв бейзболен мач.
— Можеш ли да се свържеш с Кенет? Веднага?
— Да.
— Кажи му, че разкрихме как го прави Бекър — каза Лукас. — Как остава незабелязан по улиците, как се е измъкнал от Новата школа.
— Наистина ли?
— Да. Току-що разговарях с негов съкилийник от областния затвор Хенпин, казва се Коприната Томас. Хубав тип. Добър грим. Великолепни крака. Носи зелена като дайкири официална рокля. Давал е уроци на Бекър…
Миг тишина и тя шумно си пое дъх.
— Кучи син. Бекър — жена! Какви проклети глупаци сме.
— Обади се на Кенет — каза Лукас.
— Говорил ли си с някой за това? — попита тя.
— Мислех, че ти ще искаш да направиш удара.
— Благодаря, човече — каза Фел. — Аз… благодаря.
20
Бекър можеше да преброи капките, всяка една, всички, докато душът обливаше тялото му. Дължеше това на екстаза — на две мънички хапченца. Придаваха му мощ да си представя и да брои, да умножава шантавите си усещания с неизразими емоции и да достигне до цифрите…
Той усили душа, водата го изгаряше. Вече не използваше изобщо студената вода, кабинката се задъхваше от горещина и пара, тялото му ставаше черешово, когато старата кожа се свличаше от него. И обръщайки се, със затворени очи, с наклонена назад глава, с ръце под брадичката, със събрани върху корема лакти, той броеше всички капки, всяка една, всички…
Остана под душа, докато водата изстина, после, треперейки, посинял, раздразнен, изскочи изпод него. Колко беше часът? Отиде до стената, където бе закрепил черна пластмасова торба за боклук върху зарешетения приземен прозорец и повдигна крайчето на найлона. Тъмно. Полунощ. Това беше добре. Той имаше нужда от нощта.
Бекър отиде до леглото, почувства нещо лепкаво по ходилата си и погледна надолу. Трябваше да го измие. Засъхналата кръв по пода му напомняше за разреза. Той погледна ръката си, опипа я с палец и показалец. Болеше, но мравките бяха изчезнали.
Той зърна в стенното огледало образа си, набразденото си лице. Отиде в банята и изми лицето си, като се кривеше при вида на белезите. Бяха с дълги нащърбени краища, издигаха се над меката кожа край тях. Нарезите от оръжието бяха зашити от един касапин в спешното, а не от квалифициран пластичен хирург.
Помисли си за Дейвънпорт, за зъбите на Дейвънпорт, за оголените зъби, за очите му, оръжието се залюлява, удряйки…
Той въздъхна, дойде на себе си, бе разтърсен, взираше се в лицето си върху огледалото. Постави си грима механично, но грижливо. „Кавър Марк“ за скриване на белезите, после обикновен грим „Макс фактор — нова формула“. Лак за нокти „Кавър Гърл“. Спрей с гел за коса да приглади русата му коса надолу към челюстта, която бе твърде мъжествена.
Червилото бе последно. Червило с цвета на прерийна роза. Само докосна устните. Не искаше да бъде сбъркан с някоя уличница. Сви устни в целувка, оглади червилото с език, попи го с тоалетна хартия. Точно така.
Доволен, той отиде до скрина и извади бельо, взе сутиена с подплънки и седна на леглото. Бе избръснал краката си предната нощ и те тъкмо бяха наболи. Бекър бе русокос, с малко окосмяване — дори да не се бе обръснал, краката нямаше да му създават проблеми. Но той го направи, да улови усещането. Коприната бе казал, че това е важно и Бекър го разбра — или го бе разбрал тогава. Трябва да изживееш ролята, да я почувстваш. Той си спомни. Жена, тича след него, страхува се от тъмната рампа. Да изживееш ролята…
Чорапогащникът гладко обхвана крака му — бе открил техниката да го набереш, после да го приплъзваш мъничко-мъничко-мъничко. Когато го обу, той стана и се погледна в огледалото на тоалетката — приличаше на фехтовач, голи гърди и чорапогащник. Той се завъртя на всички страни. Малко е тежък отпред. Той бръкна в чорапогащника и нагласи пениса си — натика го навътре и надолу, здраво придърпа чорапогащника да го задържи на място. Отново се огледа. Добре.
Следваше сутиенът. Той не го обичаше — беше студен и тежък. Врязваше се в мускулите на раменете му. Но той му придаваше подходящ вид и дори подходящо усещане. Закопча го на гърба и отново провери в огледалото. С меката си руса каса, падаща свободно вече до раменете — стига перуки — той беше жена. Уайтчърч със сигурност бе убеден в това. Бекър си спомни изражението на лицето на Уайтчърч, когато осъзна и видя оръжието…
Той избра синя блуза с висока яка и от подплънки на раменете, скромна, плетена пола до средата на прасците и тъмни спортни обувки с дебели подметки. Със сутиена и тесните си рамене той имаше фигурата на жена, но ръцете и краката му все пак можеха да го издадат.
Бяха твърде големи, твърде квадратни — носеше обувки номер десет. Но когато бе обут в женски тъмни спортни обувки, това не се набиваше в очи. Като жена бе по-висок от средния ръст, но не и очебийно. А и хората очакваха блондинките да са високи. Да крие ръцете си бе по-голям проблем.
Когато привърши с обличането, отново погледна в огледалото. Чудесно. Отлично. Голямата чанта през рамо бе място, където можеше да държи по-елегантни обувки, носеше спортните само до и от паркинга. Той си сложи огърлица от изкуствени перли, взе флакон „Пойзън“ на Кристиан Диор и го прекара по шията, от вътрешната страна на китките. Парфюмът имаше твърде силен аромат на цветя и той преднамерено си слагаше много. Парфюмът, бе казал Коприната, е женската психологическа страна. Ароматът на парфюм сам по себе си бе подсъзнателно убедителен, в затворени помещения…
Ето. Готово. Докосна вдлъбнатината на гърлото си и си спомни, че е виждал умрялата си съпруга да прави това, да се докосва там, като заключителен жест. Той отново пристъпи до огледалото, за да възприеме целия ансамбъл, и спонтанно се засмя от радост.
Красотата се беше върнала.
Красавицата пристъпваше внимателно през бурените към гаража като внимаваше да не скъса чорапогащника си. Той не включи осветлението на колата, отиде до портата, огледа улицата, отключи, премина през вратата и отново я заключи зад себе си. Поседя за миг в колата, опитваше се да мисли.
Гаражът на Белвю бе заключен в ума му. Той се пресегна към чантата, взе торбичката и изтръска едно зеленичко. Лапна едно, две. Сгъна торбичката и я пусна в чантата. Зави наляво. Внимателно. Белвю? Ръцете върху кормилото го носеха натам, търкаляше се през слабо осветените улици, равно, съвършено. Жена? Да. Жените бяха по-дребни и по-лесно се оправяше с тях, след като ги вземеше. Припомни си усилията с Кортес, бутайки мъртвото тяло на задната седалка в Костенурката.
А жените, помисли си той с внезапна яснота и любопитство, издържаха по-дълго… Пазачът кимна. Той разпозна атрактивната блондинка във фолксвагена. Била е тук и преди.
Бекър откара колата до последния етаж, който явно бе пуст. В един ъгъл имаше червено волво. Изглеждаше сякаш стои там от няколко дни. Други две коли се намираха на голямо разстояние. Гаражът бе тих. Той взе чантата с електрошоковия пистолет и анестетика от пасажерското място.
Спомни си — Кортес, първият. Бекър го бе зашеметил с електрошоковия пистолет, бе го влачил като… За миг не можа да му хрумне като какво, после — като шопар. Тежък нерез от Средния запад, презрян звяр. Бекър го бе влачил надолу по алеята зад Плаза, после използва маската. Мощта…
Някъде в гаража се затръшна врата на кола — празен бумтящ звук. Запали се мотор. Бекър отиде до асансьора, натисна бутона за надолу и зачака. Надпис на стената гласеше: Вземете скъпите вещи от колите си. Въпреки че този гараж е охраняем, лесно може да се влезе дори в заключените коли. „Вземете всички скъпи вещи.“
Първата вълна от хапчетата прииждаше, контролираше го, подсилваше го, придаваше на мозъка му крайното умение, от което се нуждаеше. Огледа се наоколо. Нямаше камера. Тръгна бавно надолу по стълбите покрай касиера, зави зад ъгъла към главния вход на болницата. Тротоарът, който водеше към входа, бе първоначално построен като рампа, наклонена между гаража и малкия болничен парк. Бекър заслиза по рампата, спря, после зави наляво и седна на една пейка под светлината на улична лампа.
Нощта бе топла и влажна, с мирис на мръсен дъжд и разхлаждаща дъвка. Някаква двойка се отдалечаваше нататък, мъжът носеше сламена шапка. От това разстояние шапката приличаше на ангелски ореол, златистобял овал, обкръжаващ главата.
После главната врата на болницата се отвори и излезе някаква жена. Отправи се към рампата, като ровеше в чантата си за ключове. Бекър стана и я последва. Тя спря, като все още търсеше. Жената е твърде едра, осъзна той. Когато приближи, видя, че е много едра. Сто и осемдесет — двеста паунда. Трудно ще бъде да я придвижва.
Той спря, обърна се, повдигна крак, като че гледаше подметката на лявата си обувка. Наблюдавай жените, му беше казал Коприната. Наблюдавай как се държат те. Бекър бе виждал това, спирането, оглеждането на обувката, изразът на яд или отвращение в зависимост от това дали токчето е счупено, или тя просто е настъпила нещо, после отново обръщане…
Той се обърна, като че щеше да отиде някъде където ще поправят това, което е огледал, отдалечи се от едрата жена и се върна в парка. Може да чака някой навън, наоколо имаше полицаи, никой нямаше да го обезпокои…
Шели Карсън беше дипломирана медицинска сестра. Ръководеше операционна, не вземаше от никого заеми.
И бе с подходяща големина.
Лапни я, прищрака в мозъка му, когато я видя.
С такава височина едва ли стигаше и сто паунда с дрехите. Знаейки за своя подканящ вид, тя беше внимателна, когато си тръгваше. Тази вечер излизаше с Михаела Клемсън, висока, дългокрака, руса и сурова — отколешна тенисистка, медицинска сестра и хирургичен асистент едновременно. Бяха още в униформа, уморени от изминалия ден.
— Тогава чу ли какво каза той? Каза: „Първо го вземи и го сложи където ти казах“. Все едно съм някакво хлапе. Определено смятам да се оплача… — коментираше Клемсън.
Подходящата по размер Шели Карсън я окуражаваше — сестрите са не по-маловажни от лекарите, те са представители на две различни професии. Не трябва да преглъщат такива тъпотии.
— Аз със сигурност ще го направя…
— Не мога да го преглътна този път — каза блондинката, като си даваше смелост. — Този задник е лош хирург и ако прекарваше повече време в хирургията, вместо да изтъква ранга си…
Бекър се промъкна зад тях. Те го видяха с периферното си зрение, но никоя не го погледна, докато не влязоха заедно в гаража и после нагоре по стълбите.
— Определено щях да го направя — каза дребната. Тъмната й коса бе късо подстригана и пригладена като каска към главата, с малки островърхи крайчета над ушите.
— Утре следобед в три часа ще вляза смело… — Русата погледна към Бекър, после обратно към приятелката си. Бекър се изкачваше зад тях, едната му ръка бе върху електрошоковия пистолет.
На половината път блондинката каза:
— Утре ще се заема с това.
— Направи го — отвърна ефирното създание. — Ще се видим утре.
Русата се отдалечи и надникна над основното помещение на гаража.
— Чисто е — каза тя. Отправи се към една тойота. Бекър и тъмнокосата продължиха нагоре, токчетата на Бекър тропаха по стълбите.
— Имаме споразумение — каза ефирното създание, — ако едната от нас трябва да излиза сама, се наблюдаваме една друга.
— Добра идея — прописука Бекър. Трудната част бе гласът. Коприната бе казал, че ще е така. Бекър сложи ръка на устата си да сподави кашлицата си, като че гласът му е по-скоро продран от простуда, а не от четиридесет години тестостерон.
— Този гараж, все някого нападнат тук — каза жената. — Изобщо не е безопасно.
Бекър кимна и се зае с чантата. Ефирното създание го погледна, озадачена, нещо не бе съвсем наред. Но какво? Тя се извърна. Извърна се от мириса на беда. Бекър я последва до горния етаж, чу как моторът на тойотата стартира по-долу. Извади електрошоковия пистолет, приготви анестетика в чантата. Чу съскането. Усети действието в петите си…
Жената го видя да се раздвижва. За частица от секундата преди той да я нападне, тя осъзна насилието в движенията му и понечи да се обърне, очите й се разшириха инстинктивно.
Тогава той я връхлетя. Едната ръка върху устата, другата, притискаща пистолета към врата й. Тя се свлече, опита да изкрещи и той я повлече като притискаше пистолета, задържа го…
Тя пляскаше ръце като крила на пленена птица. Той пусна пистолета и посегна към шишето, намери го, отвори вентила и натисна маската върху лицето й. Сега вече я притежаваше, косата му стърчеше, очите му бяха разширени, подивели, като чакал надвесен над заек, дишаше учестено, с отворена уста, по зъбите му блестеше слюнка.
Той дочу шума от отдалечаващата се тойота надолу по рампата, докато съпротивата на ефирното създание утихваше и най-после спря. Бекър се изправи и се ослуша. Нищо. После — някакъв далечен глас. Дребната жена се бе усукала около краката му. Толкова сладка, тази мощ…
Бекър работи през цялата нощ. Подготви обекта — закрепи тапата за устата, обездвижи я. Изряза клепките й — подържа ги малко в дланите си като им се любуваше. Бяха толкова… интересни. Крехки. Занесе ги до един метален поднос, където бе складирал останалите. Те бяха почти изсъхнали, но запазваха формата си, миглите бяха все още лъскави и силни…
Шели Карсън издъхна малко преди седем часа, тихо, като останалите, тапата бе усукана с жица около врата й, очите й бяха неизменно отворени. Бекър се бе надвесил над нея с фотоапарата като правеше снимки на очите й.
А сега седеше на стола от неръждаема стомана и се взираше в доказателството на своята страст, осем ултравиолетови снимки, които ясно показваха нещо — озарение, присъствие — бликащо от Карсън, докато издъхваше. Няма съмнение, ликуваше той. Няма никакво съмнение.
Зън.
Звънецът на интеркома. Той проряза чувството на тържествуване, върна го на земята. Старата кучка. Госпожа Лейси ставаше рано, но по навик висеше пред телевизора до обяд, гледаше сутрешните предавания.
Зън.
Той отиде до интеркома:
— Да?
— Бързо ела — изцвърча тя. — Трябва да видиш, дават те по телевизора.
Какво? Бекър се втренчи в интеркома, после отиде бързо до леглото, взе халата си, уви се в него и обу пухкави пантофи на краката. Старата дама не виждаше добре, не чуваше добре, можеше и да мине… а и все още бе с грим. По телевизията? Когато минаваше край скрина, той взе две таблетки от подноса, лапна ги, като освежител. Какво искаше да каже тя?
Първият етаж беше тъмен, миришеше на мухъл, оскъдна оранжева светлина се процеждаше през тънките като пергамент щори. Вторият етаж бе дори по-зле, мирисът на марихуана бе застоял в завесите, воня на котешка пикня, миризма на стари зеленчуци и плесенясали килими. Бе тъмно, с изключение на фосфоресциращото мъждукане на лампата.
Госпожа Лейси се бе изправила втренчена в телевизора, в ръката си държеше дистанционното. Бекър бе изпълнил екрана. Една от снимките. Край, бяха го изгонили от улицата. На тази снимка той бе жена, при това блондинка. Детайлите бяха перфектни:
… Благодарение на детектив Барбара Фел и бившия детектив от Минеаполис лейтенант Лукас Дейвънпорт, който бе извикан в Ню Йорк като консултант…
Дейвънпорт. Бекър почувства внезапно замайване, пристъп на повръщане. Дейвънпорт идваше. Дейвънпорт ще го убие.
— Но… — обади се госпожа Лейси, като гледаше ту екрана, ту Бекър.
Бекър се съвзе и кимна:
— Точно така, това съм аз. — Въздъхна. Не беше очаквал старата жена да преживее толкова дълго време. Той внимателно пристъпи по килима към нея.
Тя се извърна, опита се да побегне, немощна борба напук на възрастта и безсилието, гъргореше в ужас. Бекър се изкикоти и котките със съскане прескочиха претрупаните мебели и се качиха на най-горните полици. Бекър хвана старицата на ръба на салона. Той постави опакото на ръката си отзад на черепа й, а дясната си ръка сви под брадичката й.
— Но… — проскимтя отново тя.
Бързо прищракване. Гръбнакът й беше като парче изгнило дърво, пукна и се огъна. Бекър се втренчи в нея, клатеше се, освежителят започна да действа.
— Това съм аз — повтори той.
21
Повечето посетители минаваха през офиса на О’Дел. Когато на необозначената врата на Лили се почука, тя надникна над „Уолстрийт Джърнъл“ и се намръщи.
Повторно леко почукване и тя свали полукръглите си очила за четене — не беше позволила на никой да ги види все още — и каза:
— Да?
Кенет подаде глава през вратата.
— Ще ми отделиш ли една минутка?
— Какво правиш тук? — попита тя, като сгъна вестника и го отмести.
— Разговарям с теб — отвърна той. Той пристъпи вътре и надникна през полуотворената странична врата към офиса на О’Дел — писалището беше празно.
— Той е с екипа — обясни Лили. — Какво става?
— Облепихме града със снимката на Бекър като жена — каза Кенет, като се отпусна върху стола за посетители небрежно. Опита да се усмихне, но не успя. — Знаеш ли, че Лукас откри това, обратния пол, не Фел.
— Помислих си, че сигурно е така — отвърна Лили. — Той иска Фел да се изяви.
— Хубаво — каза той, гласът му изневеряваше. Гледаше я така, сякаш искаше да надникне в мислите й.
— Казвай — не се сдържа накрая Лили.
— Добре. Какво знаеш за онези щуротии с Робин Худ, в които се ровичка О’Дел?
Лили изглеждаше изненадана — някакъв вътрешен глас из дълбините на съзнанието й подсказа, че това беше добре, този израз на изненада.
— Какво? В какво ровичка той?
Кенет се вгледа в очите й, които премигваха скептично, сякаш искаше да преоцени нещата. После продължи:
— Разпространява глупости за Робин Худ, така наречените стражи. Имам усещането, че пръстът му е погрешно насочен към моя задник.
— Господи.
— Точно така. Няма никакви стражи. Всичко това са тъпотии, всичко относно Робин Худ. Но това не означава, че той няма да ме прецака. Ако си помислят, че има проблем… — Той посочи тавана с палец, показвайки, че има предвид хората на горния етаж. — И не могат да открият какъв, те просто ще поискат да наклепат някого, за да прикрият задниците си.
— Слушай — Лили поклати глава, — имам доста добра представа какво върши О’Дел, но не зная нищо за това, за което говориш. И не те залъгвам, Ричард, наистина не знам.
— А аз ти казвам, че той е зад всичко това.
Лили се приведе напред.
— Дай ми няколко дни. Ще разбера. Нека да задам някои въпроси. Ако наистина го прави, ще ти кажа.
— Наистина ли?
— Разбира се.
— Добре. — Той се ухили. — Когато си лейтенант и си по улиците, имаш приятели и любовници. Но когато вече си капитан, имаш съюзници. Ти си моята първа любовница съюзник.
Тя не се усмихна в отговор. Само продума:
— Ричард.
Усмивката му угасна.
— М-м-м?
— Преди да рискувам задника си — ти не си Робин Худ, нали?
— Не.
— Закълни се — каза тя, като го гледаше право в очите.
— Заклевам се — каза той без да мигне, гледайки право в нея. — Не вярвам, че има такъв тип. Робин Худ е проклета измислица на компютъра.
— Как?
Той сви рамене.
— Подхвърляш една монета петстотин пъти. Паданията са произволни, но ще откриеш някакъв модел. Ако я подхвърлиш още петстотин пъти, пак ще откриеш модели. Различни от предишните. Но моделът нищо не означава. Същото е и с тези компютърни разследвания — винаги ще стигнеш до някакъв модел, ако разгледаш достатъчен брой случаи. Но моделът е в главата ти — това не е действително. Робин Худ е продукт на мъничкото невзрачно въображение на О’Дел.
Лили присви очи.
— Как откри какво точно прави?
— Хей, аз съм от разузнаването — каза той, леко обиден от въпроса. — Светът се върти. Считах неговата малка игричка за съвсем безобидна, докато не започна да се подхвърля моето име.
Тя помисли малко и кимна:
— Добре. Нека да подуша малко наоколо.
22
Лукас се обади на Дариъс Пайк в Чарлстън и му каза времето на пристигане на самолета, после се срещна със Слоун и Дел в центъра. Отидоха в един бар на спортисти, разговаряха, връщаха се към спомените. Лукас вече не бе в кръговрата на местните клюки — кой на кого целува задника, кой кого мами. Слоун си тръгна в един часа, а Лукас и Дел се мотаха цялата нощ из баровете на Седма западна в Сейнт Пол.
— … глупости, казах, съгласен съм да се оженим — споделяше Дел. — Но тогава тя започна да говори за дете. А е около четиридесетгодишна.
— Не е края на света — отвърна Лукас.
— Приличам ли ти на „Живот с баща ми“? — попита Дел. Той разпери ръце. Носеше дънково яке с черно горнище без ръкави. Оранжево-черната емблема на ръкава на якето гласеше „Харлей Дейвидсън — живей, за да караш, карай, за да живееш“. Имаше петдневна брада, но очите му бяха ясни и спокойни, каквито са били винаги.
— Всъщност изглеждаш доста добре — каза Лукас. — Преди година, човече, беше готов за бунището.
— Да, да…
— Тогава защо да нямаш дете?
— Боже. — Дел погледна през прозореца. — И аз съм се питал за това.
Дел се повлече към къщи в три часа. Лукас също се прибра, отвори всички прозорци на къщата и започна да попълва чекови покрития на сметките, дошли по пощата. В пет часа приключи, беше уморен. Затвори всички прозорци, заключи ги и се върна в спалнята, където отново опакова пътната си чанта. Повика такси, накара шофьора да спре на денонощния магазин „Супер Америка“, купи две понички с пълнеж и чаша кафе и се отправи към летището.
Самолетът се плъзна навън от терминала в шест и тридесет. Стюардесата го попита дали иска сок и яйца.
— Ще се опитам да поспя — отвърна той. — Моля ви, моля ви, не ме събуждайте.
Страхът го обзе още при излитането, чувството на безпомощност, липсата на контрол. Той притвори очи, сви юмруци. Напусна земята цял-целеничък. Притаи дъх, докато шумът на моторите се промени и скоростта на издигане намаля. Отпусна седалката назад. Опита се да спи. След известно време, не знаеше колко, усети, че в устата му има вкус на пилешка перушина и вратът го боли. Стюардесата го разтърсваше.
— Бихте ли повдигнали седалката си, ако обичате?
Той отвори объркано очи:
— Аз спях — изръмжа.
— Да — каза тя с най-неутралния си глас. — Но вече наближаваме Атланта, а вашата седалка…
— Атланта? — не можеше да повярва. Никога не бе спал в самолет. Лявото крило на самолета се снижи и те завиха надолу, вече се виждаше град Атланта, приличащ на грапава сива черга. Десет минути по-късно вече бяха долу.
Летището на Атланта все едно бе излязло от „Робокоп“ — със своите женски механични гласове, които редяха безброй предупреждения точно под нивото на съзнание и със стоманените ескалатори, водещи до облицовани с плочки стерилни зали. Радваше се да излезе навън, защото полетът до Чарлстън беше лош. Той се бореше със страха си и успя да се овладее чак когато самолетът се беше приземил.
Пайк чакаше в малката чакалня — едър чернокож, облечен в зелено памучно яке над бяла риза и платнени панталони. Когато съблече якето, Лукас видя мънички точици мастило по джоба на ризата му и малък револвер, прикрепен към колана.
— Лукас Дейвънпорт — каза Лукас, като протегна ръка.
— С кола съм — каза Пайк, като го поведе навън. — Как е в Ню Йорк?
— По-горещо оттук.
— Това е нищо — каза Пайк. — Трябва да дойдеш тук през август.
— Така казват и в Ню Йорк…
Те напуснаха скоростно летището. Съвсем дезориентиран, Лукас попита:
— Къде е океанът?
— Право напред, но градът не е точно на океана. Нещо като Манхатън, всъщност — отвърна Пайк. — От двете страни минават реки и там, където се сливат, се намира пристанището, после трябва да продължиш покрай Форта, за да навлезеш в океана.
— Форт Съмтър?
— Точно така.
— Искам да го видя някой път. Участвал съм в сражения. Разкажи ми за Рийд.
Пайк префуча покрай една сива максима, пое по отбивката и в края й зави наляво. Улицата бе разбита, тротоарите бяха обрасли в бурени и шубраци.
— Рийд е едно тъпо копеле. — Пайк декларира това като факт. — Вбесявам се да говоря за това. Неговият старец е прекарал целия си живот тук, има гараж и бензиностанция, най-добрият майстор в града и печели тонове пари. А Ред завърши добре колежа. Справи се отлично с изпитите и получи стипендия за Колумбийския университет. Тъпото копеле отива в Ню Йорк и започва да смърка боклуци. Кокаин. Мотае се в Харлем, идва тук и върши глупости. После не се връщаше повече. Говореше се, че непрекъснато е дрогиран.
— Хм. Откога е в града?
— Няколко седмици — отговори Пайк. — Кофти ми е за семейството му.
— Ще остане ли?
— Не знам. В началото за него имаше някои подозрения от Отдела за наркотици, че се мотае не с когото трябва. Но напоследък нищо не съм чувал. Може нещо да се е променило.
Лукас не си бе представял как може да изглежда Чарлстън, но сега реши, че просто му приляга — Старият Юг. Дървени къщи с олющена боя и необикновени дървета, храсти с мъхести като козина цветове. Палми тук-там. Много мръсно. Горещо.
Гаражът на Рийд бе сива бетонна постройка, в съседство с нея имаше бензиностанция и магазин за автопринадлежности. Пред всички колонки с изключение на една, имаше паркирани коли и служители в униформи кръжаха наоколо, миеха стъкла и проверяваха маслото.
— Идваш тук и ти бършат стъклата, проверяват ти маслото, надуват гумите ти. Единственото място, където правят това — каза Пайк. — Ето защо Дон Рийд печели толкова пари.
Той угаси мотора в паркинга на магазина и Лукас го последва вътре. Офисът миришеше на машинно масло, но бе чист и подреден, с пластмасови столове за посетители около кръгла маса, отрупана със списания. На гишето едър мъж се беше прегърбил над компютър с жълт екран, като удряше по клавиатурата с един пръст. Той вдигна поглед при влизането им:
— Здрасти, Дариъс.
— Здрасти, Дон. Ред тук ли е?
Рийд се стегна, усмивката напусна лицето му:
— Направил ли е нещо?
Пайк поклати глава, а Лукас каза:
— Не. Аз съм от Ню Йорк. Вашият син е станал свидетел на едно убийство. Просто е минавал. Искам само да поговоря с него за няколко минути.
— Сигурен ли сте? — попита Рийд, в гласа му се прокрадна враждебна нотка. — Имам адвокат…
— Вижте, вие не ме познавате, така че… Но ви казвам: всичко, което искам, е един разговор. Няма призовка, нищо. Той не е заподозрян.
Рийд хладно огледа Лукас, накрая кимна:
— Добре, елате. Той е отзад.
Когато влязоха, Ред Рийд тъкмо излизаше от бояджийската работилница, пластмасова маска и каска покриваха главата му. Видя баща си с двете ченгета, свали защитната екипировка и несигурно застана до вратата на работилницата. Бе висок, твърде слаб, с едри бели зъби.
— Полицията иска да разговаря с теб. Единият е от Ню Йорк — обясни баща му. — Аз ще слушам.
От Ред Рийд лъхаше подозрение, но той кимна.
— Можем ли да седнем някъде? — попита Лукас.
Старият Рийд поклати глава.
— Няма никой в чакалнята…
Лукас извади от джоба си доклада на Боби Рич, разгъна го и остави Ред Рийд да го прочете, потвърждавайки последователно всичко.
— Белокос мъж — отбеляза Лукас. — Слаб, дебел?
— Да. По-скоро мършав.
— Тъмен? Блед? Какъв?
— Загорял. Беше загорял.
— Как точно бе застрелян Фред Уейтс?
— Човече, аз не бях точно там. Видях колата да минава и ми се стори, че виждам пушка. Отправих се в другата посока. Чух изстрелите и видях колата.
— Каква марка?
— Не знам, човече, не обърнах внимание на това — отвърна Рийд. Той оглеждаше ръцете си. Пайк се раздвижи неспокойно, а бащата на Рийд погледна навън през вратата, но не каза нищо. Очите на Рийд се отместиха към баща му, после отново към Лукас.
— Колко беше часът? — попита Лукас.
— Нямах часовник…
— Искам да кажа, следобед, вечер, нощ?
Рийд неспокойно облиза устните си, после сякаш си избра едно от предположенията:
— Вечер.
— Било е три часа следобед, Ред — каза Лукас. — На ярка слънчева светлина.
— Човече, не бях съвсем наред…
— Не знаеш каква марка е била колата, но си могъл да видиш, че човекът вътре е с бяла коса, мършав и загорял? Но не си видял нищо от другите типове? Ред. — Лукас погледна към Дон Рийд. — Ред, ти ни лъжеш. Това е много важен случай. Мислим, че същите типове са застреляли един полицай и един адвокат преди това.
— Нищо не зная за това — каза Рийд, отбягвайки погледите на всички.
— Окей, не мисля, че е така. Ти ме лъжеш.
— Не лъжа — отговори Рийд.
Дон Рийд обърна лице към сина си и с рязък дрезгав глас заяви:
— Помниш ли какво ти казах? Без глупости, без лъжи, без наркотици и ние ще се опитаме да те задържим сред живите. А ти лъжеш, момче. Не е имало случай, откакто беше малко момче, когато да не си знаел каква е марката на дадена кола — виждаш мъж и знаеш, че има бяла коса и тен, а не знаеш в каква кола е бил? Фъшкии. Ти лъжеш. Престани.
Лукас се намеси:
— Искам да разбера колко вътре в тази работа е Джон О’Дел.
Рийд се бе взирал нещастно в краката си, но сега главата му подскочи.
— Вие познавате господин О’Дел?
— А, ясно — каза Лукас. Той се изправи и обходи веднъж малката стаичка, перна с длан машината за дъвка „Лайън клъб“, пощипна носа си и притвори очи: — Ти работиш, по дяволите, за О’Дел.
— Човече… — започна Рийд.
— О’Дел е наркобос? — попита Дон Рийд, гласът му бе мрачен и сърдит.
— Не — отвърна Лукас. — Той е може би петото най-важно ченге в Ню Йорк.
Двамата Рийд размениха погледи, а Пайк попита:
— Какво става тук?
— Шибана игра, кажи на магарето „чуш“, а аз съм самото магаре — отвърна Лукас.
После се обърна към Рийд:
— Сега вече знам. Имам нужда от някои подробности. Къде го срещна, как той те привлече…
Рийд изригна като порой. Бе срещнал О’Дел на един семинар в Колумбийския университет. О’Дел изнесъл три пъти лекции там и всеки път Рийд оставал на разговор с него след часовете. Харлем е по-различен от очакванията на едно ирландско ченге, каза Рийд. Тлъстият полицай и мършавият южняк спорели за живота на улицата. Отишли с още няколко студенти и професора в едно кафене и разговаряли до късно. Отново видял О’Дел през пролетта, но тогава вече се занимавал с наркотици. Арестуван за кражба на крек, той се обадил на О’Дел. Всичко се оправило, но бил предупреден — никога повече. Но имало още един път. Бил арестуван още два пъти за притежание на наркотици, стигнал до съд. После трети път, а тогава имал в себе си малко повече крек. Ченгетата смятали да го обвинят като пласьор и той се обадил отново на О’Дел. Обвинили го само в притежание и отново го освободили.
Тогава се обадил О’Дел. Познава ли някой мошеник, свързан с ченге? С детектив? Е, да…
— Кучи син. Било е твърде чисто направено, трябвало е да бъде — процеди Лукас.
— Какво, по дяволите, става тук? — отново попита Пайк.
— Не знам, човече — отвърна Лукас. Той се обърна към Рийд: — Не се обаждай на О’Дел. Вече си вън от играта и искаш да останеш вън. Каквото и да става тук, а то е доста грубо, няма нищо общо с теб. По-добре не се замесвай.
— Вече е вън. — Дон Рийд погледна сина си.
Рийд вдигна рязко глава.
— Не искам повече да имам нещо общо с Ню Йорк.
По пътя към летището Пайк се обади:
— Не мисля, че Ню Йорк ми харесва.
— Има си лошите страни — отвърна Лукас. Той взе една картичка от джобния си бележник и надраска домашния си телефон на обратната страна: — Виж, благодаря за помощта. Ако някога имаш нужда от нещо в Ню Йорк или Минеаполис, обади ми се.
Полетът до Атланта беше зле, но по пътя за Ню Йорк страхът сякаш го напусна. Лукас бе достигнал някакъв праг на насищане — пет полета за три дни. Никога в живота си не бе летял толкова много. Почти отпуснат, той взе бележника си от куфарчето и започна да драска по него, подреждайки нещата.
Боби Рич не бе назначен да работи по случая заради добрата си квалификация — той бе избран, просто защото е познавал тип, който познавал Ред Рийд. Така че Ред Рийд да се обади на приятеля си и да настоява той да предаде информация на ченгетата за застрелването на Фред Уейтс.
С изключение на факта, че Рийд изобщо не е бил там. Мъжът с бялата коса и силния тен бе измислица на О’Дел. Лукас се ухили неволно. По някакъв извратен начин това бе чудесно — много, много пластове.
Той притвори очи, като отбягваше следващия въпрос: Знаела ли е Лили?
На „Ла Гуардия“ той видя „Таймс“ със снимката на Бекър като блондинка. Той си купи вестник, нареди се на опашка за такси и попадна на шофьор с редки зъби, който умираше да говори.
— Бекър, а? — каза редкозъбият, очите му бяха вперени в огледалото за обратно виждане. Виждаше снимката на горната страница на вестника, докато Лукас четеше вътрешните страници. — Кофти номер. Обличал се като жена.
— Да.
— Последната, човече, я взел направо от паркинга. Приятелката й казва, че Бекър е бил там с тях и можел да вземе и двете.
Лукас сгъна вестника и погледна към тила на шофьора:
— Има още една? Днес?
— А-ха, тази сутрин. Открили я на един паркинг с увита около нея жица, изрязани клепачи и всичко останало. Аз викам, като го хванат, трябва да го обесят за топките на някой телеграфен стълб. За назидание.
Лукас кимна и каза:
— Виж, забрави за хотела. Карай направо в Мидтаун Саут.
23
Картър, Хуерта и Джеймс се бяха скупчили около някакъв жълт вестник в конферентната зала, всички държаха в ръцете си пластмасови чашки кафе. Лукас надникна и Джеймс каза:
— Кенет е долу в крайния офис. Иска да те види.
— Виждали ли сте Барбара Фел? — попита Лукас.
— Отиде си вкъщи. — Трите ченгета бързо размениха святкащи погледи, като се подсмихваха. Те знаеха, че спи с Барбара.
— Случи ли се нещо?
— Около хиляда очевидци на Бекър, между тях трима надеждни — отговори Картър. — Той кара фолксваген костенурка.
— Боже, това е страхотно — възкликна Лукас. — Кой го е видял? Как разбрахте за колата?
— Двама свидетели снощи от гаража. Приятелката на жертвата Карсън и касиерът. Приятелката е сигурна — тя дори ни разказа, че е бил силно напарфюмиран с „Пойзън“.
— Да.
— … А касиерът си спомня блондинката и казва, че тя — той — кара стар фолксваген. Спомня си, защото колата му се струвала в много добра форма и се чудел дали Бекър не е художник или нещо подобно. Смята, че е тъмнозелена или тъмносиня. Вече проверяваме в Бюрото за регистрации на автомобилите, но още не сме разгласили за фолксвагена. Ако реши да излезе навън, трябва да използва кола. Спираме всяка костенурка в Мидтаун.
— Казахте, че свидетелите са трима…
— Третият не е много сигурен, но е доста уверен. Нощният продавач в една книжарница във Вилидж казва, че много ясно помни лицето, казва, че бил Бекър. Каза, че купил някаква странна книга за мъчения.
— Хм.
— Вече сме близо — допълни Картър. — Ще го хванем за два-три дни, ако излезе навън.
— Надявам се — отвърна Лукас. — Някакви обаждания относно електрошоковия пистолет?
— Три. Но нищо.
— Телефони?
— Не. Проклето убежище на плъхове.
— Окей…
Лукас понечи да се обърне, когато Картър подвикна:
— Видя ли вестниците?
— С Бекър? Да…
— Не това е от тази сутрин. А следобедните вестници. — Хуерта вдигна вестника, който разглеждаха, и го подаде на Лукас. На предната страница имаше женско лице с втренчени очи — преди заглавията да достигнат до мозъка му, го връхлетя ужаса от лицето, после думите: „Жертва номер осем — от смъртното хранилище на Бекър“.
— Това легално ли е?
— Карсън — мрачно каза Картър. — Изпратил е бележки и снимки до три вестника и две телевизионни станции. Те ги вкараха в употреба.
— Господи…
Той чу по коридора женски глас.
Лили.
Зави зад ъгъла, откри вратата в полумрака, беше отворено. Той почука, като се дръпна назад, и Кенет каза:
— Да?
Лукас надникна вътре:
— Дейвънпорт.
— Влизай. Тъкмо говорехме за теб — допълни Кенет. Той седеше на стола за посетители пред стандартно метално бюро, бе вдигнал краката си. Яката на ризата му беше разкопчана, а ярката му полинезийска вратовръзка на Гоген бе захвърлена върху купчина тефтери на бюрото. Лили бе седнала на друг стол отстрани, с лице към него.
— Проклети снимки — каза Лукас.
— Вентилаторът разпръсква говна — мрачно отбеляза Кенет. — Първо Новата школа, а сега снимките. Кметът размаза заместник-шефа. Крясъците се чуват чак в Джърси.
Лукас примъкна още един стол и побутна Кенет:
— Размърдай задника си, за да мога да си вдигна краката.
— Аз, с това болно сърце — измърмори Кенет, като се помръдна.
— Ти си казал на Фел за травестита — отбеляза Лили. Тя побутна тефтерите и вдигна вратовръзката.
Лукас сви рамене, седна и качи краката си на бюрото.
— Разговаряхме за това и решихме, че е възможно.
— Точно навреме. Раздухме на всички, че Карсън вероятно ще е последната жертва, че доста сме го притиснали — каза тя.
— Трябваше да се сетим по-рано за обратния пол — мрачно отбеляза Кенет. — Предната жертва бе лесбийка, знаехме това. Трябваше да се сетим, че не би позволила на някакъв непознат да я доближи, не и пред бар за лесбийки.
— По дяволите, ти направи всичко както трябва — започна Лили.
Кенет я прекъсна:
— Всичко, освен да го хванем.
— Почти сме го закопчали.
— Надяваме се — каза Кенет.
Лили въртеше вратовръзката в ръцете си и сега погледна към голите гърди на полинезийката като поклати глава.
— Това е възможно най-побърканата вратовръзка.
— Я не се заяждай — подхвърли Кенет, плесна се по бедрото и се засмя.
Лили избели очи.
— Ти ме преметна, Гоген и Кристиан Диор — обърна се Лукас към Кенет. После погледна Лили: — Каза ми, че този, Гоген, е партньор на Кристиан Диор.
Лили отново се засмя, а Кенет каза:
— Как разбра, че не е?
— Погледнах в енциклопедията — отвърна Лукас. — Умрял е хиляда деветстотин и трета година. Бил е представител на символистите.
— Ако знаеше какво е символист, щеше да бъдеш връх — каза Лили.
— Използването на цветове конкретно за символичен ефект — емоционален и интелектуален — отговори Лукас. — В което има логика. Някои от основните клетките имат цвят на розова дъвка по някаква причина. Цветът охлажда емоциите на хората.
Кенет се втренчи в него.
— Никога не съм мислил за това, по дяволите.
— Картър каза, че ще хванете Бекър за три дни — добави Лукас.
— Тъпоглаво копеле. Точно такива приказки ни навличат беля — изръмжа Кенет. — Ще го хванем скоро, но не мога да се обзаложа, че ще е за три дни. Ако има храна и вода, може да се задържи в дупката си.
— И все пак…
— Мисля, не повече от седмица — каза Кенет. — Ще се пречупи. Само се надявам още да работя в проклетата полиция, когато стане това. Искам да кажа, че на хората им писна. Тези проклети снимки, човече, бъркотията в Новата школа не беше нищо в сравнение с това.
— Хората мислят, че ченгетата… — понечи да каже нещо Лукас, но Лили поклати глава:
— Не хората. Политиците. Хората разбират, че невинаги можеш веднага да хванеш някой тип. Без значение, повечето го мислят. Но политиците смятат, че те трябва да направят нещо, така че започват да се суетят наоколо, да крещят и да заплашват, че ще хвърчат глави.
— Хм. Една седмица — каза Лукас. — Това е много време в тези времена на политически интриги.
— Нетърпелив си да си отидеш вкъщи? — попита Кенет.
— Не. Тук се забавлявам. Искам да присъствам на ареста му.
— Или на убиването му — обади се Кенет.
— Каквото и да е…
Лили блъсна стола настрани, протегна се и разроши косата на Кенет.
— Хайде да погледаме реката — каза тя.
— Исусе Христе, тази жена е неизтощима, а аз с това слабо сърце… — оплака се Кенет.
Лукас почувства неясно смущение, изправи се и тръгна към вратата:
— Ще се видим утре…
В хотела го чакаше съобщение от Фел: „Обади се като пристигнеш, до един часа“. Той взе бележката, качи се с асансьора до своя етаж, пусна я върху леглото и отиде в банята. Напръска лицето си с гореща вода и се погледна в огледалото — водата се стичаше надолу.
Той беше имал дълга връзка с жена, майката на неговата дъщеря, и сега му се струваше, че тази връзка е била на основата на споделен цинизъм. Дженифър бе репортерка, прекарваше много време на улицата, имаше склонност към самоунищожение. Детето за нея бе като стъпка към спасението.
Бе преживял по-кратка, но интензивна връзка с Лили, която се бореше с края на брака си. Щеше да излезе нещо, ако бяха в един и същ град, на едни и същи емоционални позиции. Но не беше така и част от вината на тяхната връзка все още лепнеше върху взаимоотношенията им.
Бе имал и многобройни други връзки, дълги и кратки, щастливи или не дотам. Повечето от жените, с които бе излизал, все още го харесваха по някакъв дебнещ, вече изразходван начин. Той имаше склонност да мисли за тях като за другите, не Дженифър, не Лили.
Фел беше една от другите. Копнееща, чудесна, самотна жена. При една постоянна връзка щяха да се подлудят един друг. Той изтри лицето си с една от грубите хотелски хавлии и се върна на леглото. Приседна, вдигна телефона, за миг се вгледа в слушалката и се усмихна. За една година се бе чувствал като под вода — тихо, спокойно, извън нещата. Нюйоркските ченгета го издърпаха на повърхността, а Фел го оправяше по други начини. Той набра номера й. На второто позвъняване тя вдигна.
— Лукас е — каза той.
— Кенет разбра, че си ти, но аз извлякох точки от това с обратния пол — каза Фел без въведение. — Името ми се спомена в телевизионните новини, бе в „Таймс“ и „Поуст“. От това никога не боли.
— Видях го…
— Бих искала да намеря начин да ти се отблагодаря. Наум ми идва оралният секс, ако и аз си получа своето.
— Жените са толкова напредничави в наши дни — каза Лукас. — Колко бързо можеш да пристигнеш тук?
Фел си носеше резервни дрехи и те прекараха вечерта в смях и правене на любов. На следната сутрин, докато се обличаха, Лукас попита:
— Как можем да открием Джеки Смит?
— Обади се в офиса му — каза тя.
— Толкова лесно?
— Той е прекупвач — отвърна Фел. — Да бъде лесно откриваем е част от бизнеса му.
— Да се обадим.
Смит отговори след пет минути:
— Вие никога ли не се махате? Не можете ли сами да откриете нещо? — оплака се той. — Направих всичко, каквото искахте.
— Това, което искаме, е един разговор — каза Лукас.
— Дадох ви каквото поискахте — повтори Смит. Беше раздразнен.
— Джеки, десет минути, моля те. Закуси с нас или нещо подобно. Ние ще платим.
Ще ги чака в едно кафене до хотел „Сейнт Мориц“, отвърна Смит. Хванаха такси и си запробиваха път на север през предобедното движение. Шофьорът си подсвиркваше, сложил ръка на прозореца. Денят се очертаваше отново горещ. В небето вече имаше белезникава мараня и когато слязоха от таксито през Сентръл Парк, Лукас видя как листата по дърветата се гърчат на жегата.
Смит седеше на една метална маса, ядеше кроасан с топено сирене и пиеше кафе. Не стана да ги посрещне.
— И какво? — попита той, на лицето му бе изписан враждебен израз.
— Искахме да ти благодарим. Имената, които ни даде, предизвикаха верижна реакция. Сигурно сме притиснали онзи тип.
— Без майтап? — Смит беше изненадан. — Кога ще го хванете?
— Някои от момчетата се обзалагат на два-три дни. Никой не му дава повече от една седмица — каза Лукас. — Но наистина има нещо, от което се нуждаем. Всички дребни търговци, които купуват от пласьорите, те трябва да разпространят, че Бекър ще излезе навън да търси ангелски прашец, екстаз, унес. Някакъв наркотик. И ще убива. Човекът, който открихме с твоя помощ, изнасяше разни неща от Белвю, но се занимаваше също и с наркотици. Бекър го уби. Хладнокръвно. Приближил се и бам. Убил го.
— Видях това по телевизията. Чудех се…
— Това беше той — каза Лукас.
Смит кимна.
— Окей. Няма да оголя задника си. Ще кажа на всички, които познавам, а те ще разпространят слуха.
— Той вероятно е някъде из Вилидж, но може и да е навсякъде между центъра и Сентръл Парк. Това е всичко, което знаем. Там трябва да разпространим слуха — допълни Лукас.
— Това е моя територия — каза Смит. — Това ли е всичко?
Лукас погледна Фел и каза:
— Не. Трябва да те попитам нещо друго. Може да не искаш да говориш за това пред друг свидетел. — Той наклони глава към Фел. — Но ако нямаш нищо против тя да остане…
Фел се намръщи и Смит попита:
— Каква е работата?
— Когато се видяхме за пръв път, аз опустоших жилището ти. Опитвах се да привлека вниманието ти…
— Е, това свърши работа — озъби се Смит.
— Да. Два дни по-късно ми извадиха душата на улицата, когато излизах от дома на моя приятелка. Искам да знам дали това беше по твоя поръчка. Неофициално. Ако е било, няма да има проблеми, кълна се.
Смит изпусна кроасана в чинията и се засмя:
— Исусе Христе, не бях аз. Въпреки че четох за това, но не бях аз.
— Наистина ли?
— Да. А ако нямаш нищо против, ще кажа, че ти си от този тип, който се случва да го понатупат — каза Смит.
Лукас погледна Фел.
— Можеш ли да ме изчакаш в края на пресечката за минутка?
— Не знам — изучаващо го изгледа тя.
— Хайде — настоя Лукас.
— Ти от Вътрешното разузнаване ли си?
— По дяволите, нали ти казах — нетърпеливо отвърна Лукас. — Хайде, мърдай.
Фел блъсна стола си назад, вдигна чантата си и се помъкна нататък.
— Вбесена е — каза Смит, като местеше поглед от Фел към Лукас и обратно. — Чукаш ли я?
Лукас пренебрегна въпроса.
— Става някаква голяма стрелба между важни клечки. Вътре в отдела. И аз съм заплетен там. Сега. Хората, които ме нападнаха, може да са онази глутница хрътки. Затова наистина искам да знам.
— Слушай…
— Само секунда — прекъсна го Лукас като вдигна ръка. — Искам да ти го кажа толкова просто, колкото мога. Ако ми кажеш не, не си бил ти, и аз после открия, че си бил, ще се върна и ще те смачкам. Разбра ли? Наистина ще го направя, защото трябва да узная истината сега. Ако не я узная, може да ме убият. От друга страна, ако кажеш да, ти си бил, няма проблем. Аз ще преглътна всичко.
Смит невярващо поклати глава и се опита да се усмихне.
— Отговорът е все още не. Не съм го направил. Дори не се зарадвах особено на историята във вестниците, защото си помислих, че може да си го изкараш на мен.
Лукас кимна.
Смит разпери ръце и вдигна рамене.
— Аз съм бизнесмен. Не искам никакви говна. Не искам мускули около себе си. Мразя хората с оръжие. Всички имат шибани пищови. — Той погледна към Шесто авеню, колите чакаха на светофара при Сентръл Парк Саут, после се обърна отново към Лукас: — Не. Не бях аз.
— Добре — каза Лукас. — Значи пусни слуха за Бекър на пласьорите. Можеш също да изтъкнеш, че има награда от двадесет и пет хиляди долара за човека, помогнал за залавянето му.
Лукас се обърна и тръгна към Фел.
— Бих искала да можех да чета по устните — каза тя. — Много бих дала да разбера какво му каза току-що.
— Казах му защо искам да знам дали тези, които ме пребиха, са били негови хора.
— Кажи ми — каза тя.
— Не. И не съм от Вътрешното разузнаване.
Прекараха деня в обикаляне на Вилидж и Сохо. Влизаха и излизаха от магазини, разговаряха с информатори на Фел на улицата, побъбриха с униформените ченгета на площад Вашингтон, наблюдаваха улиците по Бродуей. Откриха книжарницата, където е бил видян Бекър, дълъг тесен магазин с тясна витрина отпред и стара олющена врата над три стъпала. Надпис над врата гласеше „Отворено през цялата нощ — 365 нощи в годината“.
Служителят, разговарял с Бекър, не бе на работа, но се случи да минава с колелото си няколко секунди след като питаха за него. Слаб мъж с вид на козел и книжка с поезия, приличаше на битник от онези дни, лицето му се оживи, докато разказваше за срещата.
— Той е хубава на вид жена, казвам ви — започна той. — Но човек може да погледне някой и да разбере каква книга би купил, а аз не успях при нея — него — да улуча тази, която купи. Мъчения и нещо такова. Помислих си, че е нещо като преподавател и затова я купува.
Вече на тротоара Фел се обади:
— Мисля, че е истина.
— И аз — каза Лукас. — Видял го е. — Погледна нагоре към сградите от червеникави тухли край тях, с железните веранди и сандъчета с петунии. — Той е някъде наблизо, Бекър. Няма да измине голямо разстояние, за да стигне до малка книжарничка. Подушвам го този кучи син.
Той я заведе в ресторанта, където бе убит Пети. Седнаха да пият кола и той почти й разказа за това.
— Не е лошо местенце — каза той, като се огледа наоколо.
— Хубаво е.
— Била ли си някога тук? Твоят район е наблизо, нали?
— На десет пресечки — отвърна Фел, като пъхна сламката в колата си. — Твърде далеч е. Нещо повече, това място е да седнеш и се заседиш, не е от заведенията, където едно ченге се отбива да хапне.
— Да, зная за какво говориш.
Късно следобед, докато Фел разглеждаше щанд със списания, Лукас се спря до един обществен автомат, пусна монета от четвърт долар и набра Лили в колата на О’Дел.
— Къде си?
— Морнингсайд Хайтс.
— Къде се намира това?
— Нагоре покрай Колумбия.
— Искам да те видя тази вечер. Сама. Няма да отнеме много време.
— Добре. Какво ще кажеш за девет, у нас?
— Добре.
Когато затвори, Фел вдигна глава от един брой „Провинциален дом“ и попита:
— Ще излизаш на вечеря?
— Ще разговарям с Лили тази вечер — каза той. — Бих искал да намина по-късно.
— Мразя да те виждам как се мотаеш наоколо с тази жена — каза Фел, като пусна списанието обратно.
— Това е само бизнес — отвърна Лукас. — Виж, можеш ли да спреш в Мидтаун и да вземеш онези папки със заключенията? Цял ден се носехме наоколо, слушахме глупости… може нещо да изскочи от папките.
— Добре. Ще ги замъкна у нас…
Лили седеше във всекидневната, обувките с високи токчета бяха захвърлени на килима, босите й крака бяха вирнати върху една възглавничка. Възглавничката бе покрита с брокат, който му наподобяваше нещо руско или от Стария свят. Отпиваше от диетична кола, под очите й имаше торбички от умора.
— Седни. Звучеше напрегнат — отбеляза тя. — Какво се е случило? — Главата й бе отпусната назад, тъмната й коса оформяше съвършена рамка около бледото й овално лице.
— Нищо не се е случило, не и днес. Просто исках да говоря с теб — каза той. Той се настани на ръба на другия претрупан стол. — Искам да зная за теб и Уолтър Пети — за вашите отношения.
Тя се отпусна още по-назад, размърда се, подпря главата си на облегалката и притвори очи.
— Мога ли да попитам защо искаш да знаеш?
— Все още не.
Тя отвори очи и изучаващо го погледна:
— Робин Худ?
— Не съм сигурен. Какво ще кажеш за Пети?
— С Уолт бяхме заедно от самото начало — започна Лили, очите й бяха премрежени. — Бяхме родени на една и съща улица в Бруклин, нещо като основни представители на средната класа. Бях точно с един месец по-голяма. Първи юни и първи юли. Неговата майка и моята бяха приятелки, затова предполагам съм го зърнала за пръв път, когато съм била на пет-шест седмици. Израснахме заедно. Заедно ходехме на детска градина. И двамата бяхме в групата на напредналите. По-нататък по някое време, шести-седми клас — той прояви интерес към математиката и физиката и любителския театър по онзи смешен начин, характерен за момчетата, а аз бях привлечена от обществените науки. След това не разговаряхме особено често.
— Макар че останахте приятели…
Тя кимна:
— Със сигурност. Говорех с него, когато го срещах по улицата, но не и в училище. През по-голямата част от живота си той бе влюбен в мен. Аз, предполагам, също го обичах, макар и не сексуално. Като недъгаво братче или нещо подобно.
— Недъгаво?
Тя внимателно постави чашата си на масата.
— Да, той бе социално недъгав. Разхождаше се наоколо със сметачна линийка на колана, навиците му за хранене бяха от лоши по-лоши, имаше странно отношение към момичетата. Познаваш този тип. Донякъде неудачник, отнесен. И въпреки това добър. Енергичен, твърде енергичен.
— Да. Петле. От тези хлапета, които момичетата разкъсват на парченца.
— Да. Точно. От този тип, който бива разкъсан — каза тя. — Но ние бяхме приятели. И винаги, когато имах нужда нещо да се свърши — знаеш, боядисване на апартамента, или нещо да се поправи — можех да го извикам, той захвърляше всичко и идваше. Приемах го като даденост. Винаги беше на линия и аз реших, че така ще продължи вечно.
— Защо стана ченге?
— Защото можа. Това бе работа, която можеше да получиш с изпит и със семейни връзки. Той бе блестящ на изпитите, а имаше и връзките.
— Беше ли добро ченге?
— Изглеждаше ужасно в униформа — каза тя. — Нямаше този… този… студен израз. Или суров вид. Или каквото е там. Не можеше да притиска хората — трябва да си разбрал за това.
— Да — ухили се Лукас. — Въпреки че не знам дали е да си студен или суров. Без значение, Пети…
— Беше ужасен на улицата и те го преместиха оттам. Разработваше разни детайли и тъй нататък. После го пробваха за наркоотдела. И, боже, той бе нещо съвсем различно там. Искам да кажа никой, никой нямаше да повярва, че е ченге. Купуваше от някой пласьор и след това партньорът му отиваше при него, но пласьорите не можеха да повярват. Това петле можеше да бъде полицай под прикритие. Понякога дори съдиите не вярваха на това. Това май беше първата работа, която той вършеше наистина добре. Бе нещо като актьор. После прояви интерес към разследването, към процедурите по местопрестъплението. В това също бе много добър. Най-добрият. Отиваше на местопрестъплението и нищо не му убягваше. Умееше и да прави изводи. После дойде ред на компютрите и той се прояви великолепно. — Тя се засмя при спомените. — Неочаквано, човекът, който обърна всичко с краката нагоре, бе горещ тип. Това пак бе добрият стар Уолт. Когато имаш нужда от боядисване на апартамента, ето го Уолт. Имаше великолепна открита усмивка, напълно… глуповата, но честна. Когато добиваше щастлив вид, щом те види, той наистина беше щастлив да те види. Направо светваше. А щом се ядосаше, избухваше и започваше да крещи, а след това можеше да избухне в сълзи или нещо подобно. Или пък очакваш да го направи…
Устните на Лили потрепериха и тя свлече краката си от възглавничката и оброни глава.
— Как получи задачата да търси Робин Худ?
— Той бе добър в компютрите и бе работил с О’Дел. Той прехвърли тази задача на него. Можеше да ни помогне, а и за него бе възможност да се измъкне. А вероятно и аз имах пръст — той искаше да работи с мен. Както казах…
— Да. Знам точно какво искаш да кажеш.
— Звучи арогантно или суетно.
Лукас поклати глава:
— Не, наистина. Просто такъв е животът. Мислиш ли, че се е приближил до Робин Худ?
— Сигурно. Боже, когато беше убит, не можах да спра да плача цяла седмица. Аз наистина… не знам. Нямаше никакъв сексуален импулс, но когато мислех за него след всичките тези години, онази кучешка вярност, че ме обичаше… Беше като… не знам. Обичах го. Така мисля.
— Хм. — Той я наблюдаваше, облегнал лакът на стола, подпирайки с пръст брадичката си.
— И тъй, за какво е всичко това? — попита тя. Изтощението бе отстъпило място на напрежение.
— Ти и О’Дел ме използвате като някакъв вид примамка — каза Лукас. — Които и да са вашите мишени, изтиквате ме пред тях. Искам да зная кои мислиш, че са.
Тя наруши настъпилата продължителна тишина:
— Фел. Доколкото знам, това е.
— Пълни глупости.
— Не са глупости — каза тя. — Тя е всичко, до което сме се добрали.
— Това не може да е така.
— Така е.
— Знаеш ли всичко, с което се занимава О’Дел?
— Ами, да. Искам да кажа, аз правя разписанието му. Предполагам, че би могъл да прави и нещо скрито.
Отново настъпи тишина.
— Боя се, че ме предаваш — каза Лукас.
Тя се обиди.
— Върви по дяволите — ядосано каза Лили.
— Зная, че е така — или някой друг. О’Дел със сигурност, а ти си с него…
— Разкажи ми — каза тя като седна отново.
Лукас я изгледа и продължи:
— Преди всичко Фел не е замесена.
— Защо не?
— Просто го знам и не греша — отбеляза Лукас.
— Лукас, инстинкт или не, проклетите доклади не лъжат — отвърна Лили. — Тя е винаги наблизо.
— Зная. Тя е алармен звънец.
— Какво?
— Тя е сигнален кабел — продължи Лукас. — Вършейки работата си в отдела, тя познава половината задници в Мидтаун. Така че Робин Худ я използва като справочник и удря задниците, които познава тя. После тя попада под наблюдение. Ако някой приближи твърде близо, те ще жертват първо нея…
— Не знам — поклати глава Лили. Не го вярваше.
— Трябва да съм проклет кучи син да устроя това — продължи Лукас. — Още щом я издърпахте от обичайните й задължения и я поставихте близо до мен, алармата се задейства. Убит е Пети, официалното разследване идва до мъртва точка — и ето идва Лили Ротенбърг и служебният Свенгали, придърпвайки мен. И ме залепяте за Фел. Те никога не са повярвали на глупостите за Бекър. Четат ни като разтворена книга.
— Кои?
Лукас се поколеба.
— Изкушавам се да кажа Кенет.
— Пълни глупости — поклати глава Лили. — Щях да разбера. Всъщност аз го попитах. Той дори не смята, че такава група съществува.
— Но ние знаем, че съществува. И все още се изкушавам да кажа Кенет. О’Дел ме постави направо срещу Фел и направо срещу Кенет. Възможно е О’Дел да знае, че е Кенет, но да няма доказателства.
Лили помисли за миг като го гледаше втренчено:
— Това е…
— Странно. Съгласен съм. Но, разбира се, има и други възможности.
— Че съм аз? — Тънката й усмивка й бе мразовита.
— Да — кимна Лукас. — Това е една от възможностите.
— А какво мислиш ти?
Той разтърси глава:
— Не си ти, така че…
— Как знаеш, че не съм аз? — попита тя.
— По същия начин както зная, че не е Фел — виждал съм те в действие.
— Благодаря за това — отвърна Лили.
— Да, което ни води до последната възможност.
— О’Дел?
— О’Дел. Той има достъп до всичко необходимо за организирането на групата. Познава всеки един служител и вероятно може да избира подходящи кандидати за ударните си отряди. Разполага с компютърните файлове на задниците, а да устрои Фел като алармен звънец…
— Има празнота — бързо вметна Лили. — Той заема толкова висок пост, че няма нужда от аларма.
— Вътрешното разузнаване — може да не е запознат с разследванията на Вътрешното разузнаване.
Тя захапа устните си:
— Окей. Продължавай.
— Тъй като Пети също е бил ас в компютрите, може би именно те са го насочили към О’Дел. Каквото и да е станало, каквато и да е била причината за смъртта на Пети, О’Дел е бил на самото място за насочване на разследването. Задържал го е извън обсега на Вътрешното разузнаване…
— Каза, че е твърде политическо — замислено допълни Лили.
— Да. След това забърква и мен във всичко това, намесва Фел и ме насочва срещу Кенет. И знаеш ли какво? Фел и Кенет са всичко, с което разполагам — всичките тези бумаги, които ми даде, официалното разследване, докладите. Тъпотии. Като каменна стена. Изглежда внушително, но не съдържа нищо.
— Защо О’Дел е нарочил Кенет?
— Защото Кенет ще умре — безцеремонно обясни Лукас. — Представи си, че нагласи всичко да насочва към Кенет и тогава Кенет умира. По естествен път, сърдечен удар. Ако е постигнато съгласие, че Кенет е организаторът на всичко, разследването ще замре, а истинският виновник ще бъде чист.
Лили пребледня като лист хартия.
— Не би могъл… не мисля.
— Защо не?
— Не мисля, не мисля, че е достатъчно храбър за това. Физически. Постоянно ще се страхува да не го разкрият.
— Всичко зависи от това как е подредил нещата. Може би неговите стрелци не го познават.
— Да, но спомни си — ако е О’Дел, той нямаше да ти даде Фел. Ако Фел е алармен звънец, искам да кажа, той знаеше за какво си тук.
— Да. А знаеше също, че Фел ще ме доведе точно до каквото ме доведе — доникъде. А в същото време придаде частица достоверност на цялата тази работа. Фел наистина е познавала всички убити хора. Нещо повече, след като Пети е говорил и с двама ви и компютърът изплюл Фел, нямало е начин тя да бъде въвлечена отново вътре…
— Може би — промълви Лили.
— Как се срещна с Кенет? — рязко попита Лукас.
— На общите събирания.
— Като помощник на О’Дел?
— Да.
— О’Дел ли те хвърли на него? — попита Лукас.
— За бога, Лукас.
— Той ли? Искам да кажа, той познава и двама ви. Може ли да е предвидил…?
— Не зная. Знаеш, че те двамата не се харесват. — Лили се изправи и започна да шава, като куче, което иска да си направи мястото по-удобно. — Знаеш ли, съставил си цялата тази история без един-единствен факт…
— Имам един интересен, изненадващ, на никому неизвестен факт — каза той. Сега бе негов ред да се усмихне смразяващо.
— Какъв?
— Зная със сигурност, че О’Дел се мъчи да закопчае Кенет. Зная това със сигурност. Въпросът е дали го прави, защото Кенет е виновен и това е единственият начин да го хване? Или защото си търси жертвен агнец?
— Тъпотии — отвърна тя, но той виждаше шока в очите й.
— Открих Ред Рийд в Чарлстън, Южна Каролина — каза той. — Той е приятел на О’Дел от Колумбия…
И Лукас й разказа почти всичко останало, с изключение на любопитното нещо, което бе казала госпожа Лоугън, когато я разпитваха в апартамента й под този на Пети.
24
Лукас се обади на Фел, а Лили наблюдаваше лицето му, видя как се усмихва и се извръща настрани, уговаряйки си среща с нея. Лукас тръгна набързо, а тя застана на прозореца, стиснала чантата си, и продължи да го наблюдава. Той спря едно такси и миг преди да влезе в него, погледна нагоре, видя я и посочи към чантата й, махайки й с ръка.
Беше заминал.
Тя започна да кръстосва апартамента, докосваше разни неща с чувството, че нещо си бе отишло, с чувството на уплаха и страх.
Кенет? Не. Но немислимо бе и О’Дел да е замесен. Можеше ли О’Дел хладнокръвно да екзекутира своя човек?
Накрая тя вдигна телефона и набра номера в лодката на Кенет. Той отговори:
— Лили.
Тя доволно каза:
— Как разбра, че съм аз?
— Помислих, че може да си ти, любов моя. Самотна ли се чувстваш?
— Четеш мислите ми.
— Реката е красива тази вечер.
Реката беше притихнала, миришеше на кал, бензин и сол. Фаловете дрънчаха върху алуминиевите подпори. Тъмна вихрушка се надигаше далеч на североизток и те виждаха проблясъците в небето отвъд светлините на Манхатън.
Докато правеха любов, тя изживя мигове на абсолютно пречистване и ясно дочуваше песента „Супермен“ на „Краштест Дъмис“, която скръбно се процеждаше от някаква лодка наблизо, приглушавана от десетките хиляди неопределими почуквания и шумове наоколо.
По-късно, в каютата…
— Господи, аз седя тук и бръщолевя тъпотии, а ти плачеш — тихичко продума Кенет. Той се пресегна и изтри с палец сълзите по бузите й. — За какво е всичко това?
— Просто гледах реката и си мислех колко е хубава, колко ми е добре. След това си спомних за Уолт, за това, че той никога няма да я види отново.
— Пети?
— Да. По дяволите.
— Този човек има странно влияние над теб, скъпа — каза Кенет, като се опита да звучи небрежно, покана за разговор.
— Знаеш ли защо? — попита тя, като прие поканата.
— Защо?
— Защото бяхме много подли към него, ето защо. Ние момичетата, в училище. Лукас ме накара да мисля за това…
— Трудно е да си представя, че си била подла.
— Тогава не се замислях. Характерното за Уолт бе, че той правеше всичко за теб. Бе винаги толкова енергичен. А когато бяхме в училище — дори и след това, в полицията — ние му се отплащахме с присмех за това как се облича, за поведението му и за всички онези химикали, които обичаше да разнася със себе си. Ние го накарахме да изглежда като клоун, а той не беше клоун. Винаги когато се опитваше да бъде сериозен, ние не му позволявахме. Наранявахме го. Ето за това си мислех, за случаите, когато го наранявахме — ние момичетата в училище — за онзи нещастен израз на лицето му, когато се опитваше да направи нещо, да намери подход, а ние му се смеехме в лицето. Той никога не разбра… О, боже.
Тя внезапно избухна в ридания и Кенет безпомощно я потупа по гърба:
— За бога, Лили…
Миг по-късно тя промълви с прояснен глас:
— Ти си католик. Вярваш ли във видения? Знаеш, като Дева Мария и тем подобни, разговори с водители?
— Бих искал сам да се уверя в това — кисело отвърна Кенет.
— Проблемът е, че аз непрекъснато виждам Пети… — Тя се засмя тъжно и рязко като го побутна. — Не, не, не, не го виждам как се носи из стаята ми, виждам го в съзнанието си…
— Гледай ти!
— Много ясно. Уолт, който бяга по улицата, косата му е прилепнала към главата, ушите му стърчат… Боже. Уолт бе единственият човек, който ме е обичал някога и никога не е искал нещо от мен. Не е искал секс, деца, услуги, просто му стигаше да съм там и беше щастлив.
Кенет не знаеше какво да каже. Те стояха безмълвно с вдигнати крака и гледаха реката.
По-късно Лили отново започна да плаче.
25
Лукас се обади на Фел от апартамента на Лили и се извини за късния час.
— Тъкмо слизах към бара — отвърна тя. — Защо не се видим…
Той махна на едно такси, Лили стоеше на прозореца и му се усмихваше. Той помаха с ръка и тя повдигна чантата си с лявата ръка, плъзвайки дясната към пистолета. Спомняш ли си миналия път?
До бара Лукас измъкна една двадесетачка от портфейла си и остави на шофьора два долара бакшиш на осемдоларовата сметка. Фел бе в задното сепаре, пред нея имаше бира и купичка фъстъци. Четеше вестник.
— Здрасти — каза той, като се промъкна в сепарето.
— Здрасти. Някакво развитие при Ротенбърг?
— Не…
— Добре — отвърна тя.
Лукас поклати глава.
— Боже. Имам нужда от една бира. — Той махна на келнерката, посочи към чашата на Фел и направи към нея знака на победата.
Докато чакаха, към масата им се приближи мургав мъж в светлосиньо спортно сако и платнени панталони. В ръката си държеше чаша тъмно пиво.
— Как си, шкъпичка. Вижях името ти в медиите — избръщолеви той в лоша имитация на Богарт.
— Здрасти, Томи. Сядай. — Фел потупа мястото до нея, после посочи с показалец Лукас: — Това е Лукас Дейвънпорт, ченге.
— Знам кой е — каза Кантор, като се тръсна на стола. — Но някак си съм забравил списъка с поканите за добре дошли в Ню Йорк.
— Лукас — продължи Фел, — това е Томи Кантор, журналист във „Вилидж Войс“.
Поговориха за случая и Кантор махна на един журналист на свободна практика и неговата приятелка. Те придърпаха столове и си поръчаха бира. След това при тях дойде една телевизионна продуцентка, която се впусна в разговор с Фел.
— Добър удар направихте — каза тя на Фел.
— Съгласен съм с това — сериозно коментира Лукас.
— Проклетият Дейвънпорт — отвърна Фел.
В два часа те се качиха в апартамента на Фел и след като прекараха десет минути насапунисани под душа, се отпуснаха в леглото.
— Забавно беше да разговарям с онези хора — каза Лукас, — докато твоят приятел Кантор не ни навлече неприятности.
— Той се грижи за източниците си — отвърна Фел. — Няма да има проблеми. Изненадана съм колко добре се разбираш с хората от медиите…
— Харесвам ги, повечето от тях — отговори Лукас. — Някои са малко тъповати, половината ще те убият за два долара, но добрите наистина харесвам.
— Харесваш това? — попита тя.
— О-о, да — отвърна той. — Сигурен съм.
На следващата сутрин Лукас излезе изпод душа и започна да търка косата си с хавлията. Чу гласа на Фел от всекидневната. Тя дойде в спалнята, докато той навличаше бельото си. Все още бе гола, повдигна се на пръсти и го целуна.
— Току-що говорих с Картър. Няма нищо, нищичко.
— Добре. Донесе ли онези папки?
— На пода в предната стая са — каза тя.
— Бих искал да остана и да ги поразгледам, а после ще отида да се преоблека. Не знам, искам да бъда там, когато го хванат.
— Глупости. Ти ще дадеш лявата си топка, за да го хванеш сам. Също и аз.
— Ще дадеш моята лява топка? — ужасено възкликна Лукас.
— Добре, искаш ли сандвич с лук и топено сирене и сок?
— Да, гладен съм.
Те преглеждаха папките и разговаряха, а някъде след един Лукас я подгони обратно в спалнята, откъдето не излязоха до два часа.
— Връщам се в хотела да се преоблека — каза той, като издърпа сакото си. — Защо не се срещнем в Мидтаун? Към четири и половина, за ежедневната обиколка?
— Добре.
Той погледна към пода, до краката му бе паднало копие от снимката на Уайтчърч, мъртъв, в болницата. Жалките двадесетачки се подаваха изпод тялото му като доказателство за неговата алчност.
— Смени си воловете насред сезона и ще стигнеш до лош край — каза той.
— Какво?
— Стара английска поговорка, която често ми казваше мама — отвърна Лукас.
— Тъпотии.
— Наричаш мама лъжкиня?
— Махай се, Дейвънпорт. Ще се видим в четири и половина.
Той взе асансьора към фоайето, кимна на пазача, който разпознаваше останалите за цялата нощ посетители, спря и се плесна по джоба, където беше портфейла му.
— По дяволите.
— А? — Пазачът вдигна поглед от бюрото си.
— Съжалявам. Не е към вас. Забравих нещо горе.
Той се върна, почука на вратата. Фел, вече в халат, го покани да влезе.
— Можеш ли да ми заемеш двадесет долара? Останали са ми два долара от снощи. Всичките ми пътнически чекове са в хотела.
— О, боже… — Тя взе чантата си и извади няколко банкноти. — Имам шест долара — съобщи Фел. После лицето й светна и тя разрови по-дълбоко. — И карта. Има автомат по-надолу по пресечката. Ще ти дам кода си и ще го променя, когато ме измуфтиш.
Той погледна картата, после пода и копието на снимката на Уайтчърч, към двадесетачките под тялото му. Парите, парите. Бекър.
— Обличай се — пришпори я Лукас. — Побързай, по дяволите.
Три банкноти по двадесет долара бяха открити под и около тялото на Уайтчърч. Те взеха парите от сейфа с доказателства под зорките очи на пазача.
— Последователни ли са? — прошепна Фел. Тя бе възбудена, едва се владееше.
Лукас прегледа номерата и подреди банкнотите отгоре.
— Две от тях — отвърна той. Отбеляза номерата им в тефтера си. — Да отиваме при федералните.
Теръл Скоупс от Федералния резерв имаше за всичко установена процедура, включително и за информацията относно серийните номера.
— Не мога просто да викам хората тук. — Той махна по начин, който предполагаше, че те не отговарят напълно на стандарта. Лукас бе разчорлен. Косата на Фел бе усукана и стърчеше около главата й като ореол.
— Ако ни отнеме няколко часа да получим данните, а Бекър през това време извади сърцето на някой, вашата снимка ще бъде на предната страница на „Ню Йорк Таймс“, редом с неговата — изръмжа Фел, като се приведе над бюрото.
Скоупс, и без това блед по рождение, стана с един нюанс по-блед.
— Само минутка — отвърна той. — Ще трябва да направя някои запитвания.
След малко той се върна и каза:
— Ситибанк.
В Ситибанк бяха по-услужливи, но процедурата бе дълга.
— Парите са дошли от автомат в Принс, добре, но да установим точно кога и от кого, ще отнеме известно време — обясни им една кръглолика банкерка на име Алис Бунокар.
— Бързаме много — каза Лукас.
— Правим проверката колкото можем по-бързо — жизнерадостно отвърна Бунокар. — Трябва да се извършат доста дедукции — трябва да стигнем до известен брой и после да започнем да разработваме етапите, а много от нещата се вършат на ръка. Не сме подготвени за този вид справки, а има някъде към двадесет хиляди възможности.
— А снимките?
— Те не са много хубави — призна Бунокар. — Ако всичко, което знаете е, че е русокос, може би на записа ще има хиляда като него. По-лесно ще бъде да видим броя и после да го потвърдим със снимките.
— Добре — съгласи се Лукас. — Колко ще ви отнеме?
— Не знам. Час или може би два. Разбира се, това е приблизително време.
— Хей — изръмжа Лукас, готов да се разгневи.
— Шегувам се — вметна Бунокар, като смигна на Фел.
Три часа. На половината от първата проверка бе открита грешка, възникна въпрос кои номера къде отиват и още един автомат на улица „Хюстън“.
— Добре — каза един от компютърните специалисти в шест часа. — Дайте ни още двадесет минути и ще сведем всичко до един човек. Ако веднага искате справката, ще дам група от девет-десет души — деветдесет процента той е в групата.
— А снимките?
— Сега ще видим записа.
— Дайте да видим десетте сметки — каза Бунокар.
Пръстите на програмиста затанцуваха по клавиатурата и на зеления дисплей се появи някаква сметка. После още една и още една, и… Общо десет, шест мъже, четири жени. Две от сметките, на жена и мъж, посочваха адреси не в Манхатън и те ги елиминираха.
— Можем ли да получим извадка по сметките на другите осем? За последните два месеца? — подхвърли през рамо към програмиста Бунокар.
— Няма проблеми — отвърна той. Той отново затрака по клавишите и се появи първата сметка.
— Изглежда рутинна — каза след малко Бунокар. — Дай следващата.
— По-добре е да побързаш — обади се Фел. — Ще се напикая в гащите.
Сметката на Едит Лейси бе петата подред, която разгледаха.
— О-хо — възкликна Бунокар. После се обърна към програмиста: — Дай останалото от тази, върни се назад колкото можеш.
— Няма проблеми.
Когато пред тях излезе цялата сметка, Бунокар се пресегна през компютърния специалист и натисна серия клавиши, после прегледа дълъг списък по цялата сметката. След малко тя отново се върна в началото и се обърна към Лукас и Фел.
— Погледнете това — тя е започнала с баланс от сто хиляди долара преди шест седмици и после е започнала да тегли максимума на картата си, по петстотин на ден, за известно време — почти всеки ден. Дори и сега, по три-четири пъти седмично.
— Това може да е той — възбудено кимна Лукас. — Хайде да видим снимката. Имате ли име и адрес?
— Едит Лейси.
— В Сохо. Това е добре, правилно — каза Фел като потупваше дисплея.
— А видеоматериала?
— Нека да вземем справочните номера на тези тегления — каза Бунокар. Тя записа номерата на един лист и те отидоха до архива. Дясната касета вече бе заредена и Бунокар я превъртя като гледаше номерата.
— Ето — каза тя.
На екрана се появи русокоса фигура с наведена глава.
— Не мога да кажа — каза Фел. — Кълна се в Бога, ще се напикая.
— Нека да пробваме друго теглене — предложи Бунокар.
Тя превъртя записа, спря, пусна отново, търсеше. Намери още една блондинка.
— Кучи син — извика Лукас към екрана. — Радвам се да те видя отново, Майк.
— Той ли е? — попита Фел, като надникна. — Толкова е хубава.
— Той е — отвърна Лукас.
Бекър се усмихваше на обектива, русата му коса бе скромно пригладена над челото.
26
Бекър се събуди по обяд. Започна да се лута из апартамента, отиде в банята и се взря в образа си върху огледалото. Хубав. Хубава блондинка. Свършено е вече с хубавата блондинка.
Той заплака и приседна на ръба на ваната. Трябваше да го направи. Обръсна главата си. Острига до корен своята хубава копринена коса с ножиците с оранжеви дръжки от кутията за шиене на госпожа Лейси. Сложи шампоан и остърга корените с бръсначка. Поряза се на два пъти, кръвта бе розова на фона на пяната.
Въздишка.
Съвзе се пред огледалото, около ушите му имаше засъхнал сапун, косми. Няма я. Сълзите отново покапаха, цял порой. Главата му твърде малка и болнаво белезникава, като мрамор. Къде отиде Красотата?
Той се огледа с очите на непознат. Плешив. Блед. Не беше добре. Дори и във Вилидж голото теме щеше да привлича погледите, а гримът щеше да бъде очеваден.
Белезите — белезите щяха да го издадат. Той докосна лицето си, усети под пръстите си набраздената мраморна плът. Нова роля, от това имаше нужда сега. Беше решил да си отреже косата, да се превърне отново в мъж, но това не вършеше работа. Нещо повече, жените можеха да си позволят повече маскировка. Щеше да се върне към перуките отпреди, когато не бе пораснала собствената му коса.
Бекър прекоси апартамента, отправи се към стълбището, поспря се и докосна облака от паяжини над бюрото си. Толкова фини, толкова хубави…
Тръгвай. Вземи перуката, облечи се — не си бе направил труда да се облече. Дрехите изглеждаха неудобни и ограничаващи. Сега той замарширува твърдо, направляван от хапчето, изправен и достоен, после изведнъж осъзна, че има пенис — той се люшкаше напред-назад като неудобно голям и отпуснат нос, придавайки жълта окраска на достойнството му. Бекър притисна пениса към бедрото си, но ритъмът на маршировката бе вече нарушен…
Зарът падна. Откога? Петдесетте? Комедиант от шоуто на Ед Съливан? Да. Дребен мъж, който наднича в кутия пури и си говори с вътрешния си глас… Окей? Окей. Такава ли беше репликата? Да.
Бекър мина покрай кухнята, зави и влезе. Отвори хладилника и мушна главата си вътре: Изпийте една ко̀ла, господин Бекър. Благодаря. Ще изпия. Окей? Окей. Той затръшна вратата на хладилника като комика и се запревива от смях. Окей? Окей.
Наистина смешно… Превиваше се…
С ко̀лата в ръка той се довлече обратно до телевизора, включи CNN и погледа малко. Бяха го давали в едно новинарско предаване сутринта, заедно със снимки на Карсън. Бяха го взели на подбив, казаха, че сиянието около Карсън било отпечатъци от пръсти върху фотохартията. Какво значеше това? Това методика ли беше? Трудно му беше да си спомни…
Гледаше, надяваше се отново да види репортажа, но го бяха отрязали от новините.
Слезе долу, гол и бос, внимателно се тътреше през първия етаж към сутерена. Намери тъмната перука с късата прическа. Отнесе я в банята и си я сложи. Усещаше как драска и затопля главата му като козина. Трябваше да промени веждите си, да ги боядиса, както и миглите. Може би в подхождащ на лицето му нюанс…
Госпожа Лейси бе твърде стара, за да използва разнообразен грим, задоволяваше се с малко розов руж и правеше две мънички петънца на бузите си като на Роналд Рейгън. Но имаше молив за вежди. Той го намери, отиде до огледалото, навлажни го с език и започна да го прокарва през миглите си. Върху огледалото започна да се оформя ново лице…
Измъкна се навън в пет и половина, бе напрегнат, неспокоен на все още ярката светлина и зави по посока на площад Вашингтон. Не бе свикнал със слънчевата светлина и премигваше, късогледите му очи бяха заслепени от цветовете и яркостта. Заедно с чантата си взе един стар скицник, който бе намерил в един от шкафовете на госпожа Лейси.
Нямаше много движение, поне на север и на юг. Придържаше се към сенчестата страна на тесните улички, привеждаше главата си. Тъмна коса, тъмни вежди, тъмна блуза, дънки, спортни обувки. Малка палавница. Малко груба за жена. Позиция.
По време на предишните си разузнавания из града, той бе отчел оживлението около площада. Наоколо се мотаеха пласьори. Торбички и в брой. Той усещаше в джоба на дънките си пластмасовата кутийка, дрънкащите в нея таблетки. Останаха шест, шест между него и… Не можеше да мисли за това. В чантата си имаше пет хиляди в брой и пистолет, за всеки случай.
Имаше нужда от малко късмет.
Оливео Диас имаше десет дози прах и десет хапчета и няколко часа, за да ги продаде. Тази нощ имаше купон — можеше да използва парите да купи малко кокаин за себе си. Кокаинът бе по-мек от останалите дроги. С достатъчно от останалите той усещаше, че може да отиде навсякъде, с кокаина бе вече пристигнал.
Оливео прекоси южната страна на площада и видя Бекър да седи върху една подпорна бетонна стена, правеше скици. От разстояние изглеждаше хубава, с гарвановочерна коса, може би художничка. По-отблизо Диас си помисли, че е ирландка, тъмна ирландка с бледа кожа.
Бекър не му обърна внимание, бе наклонил лицето си към скицника, ръката му бързо движеше молива. Но наблюдаваше…
— Хей, Оливео!
Оливео се обърна, на лицето му цъфна машинална усмивка. Някакъв познат на име Шел. Бял младеж със сплеснато чело и воднистосини очи и шапка с обърната назад козирка. Оливео имаше теория, че интелигентността на даден човек се определя от това колко настрани е обърната козирката му. Напълно назад — пълен глупак, освен ако не е бейзболен играч. Козирката на Шел бе назад и той повтори:
— Хей, ю-ху — като повдигна ръка с разперени пръсти.
— Шел, аверче, какво става? — попита Оливео. Шел работеше в гараж за вулканизиране на гуми и понякога имаше пари в брой.
— Имаш ли…? — Бърз поглед наляво и надясно.
— Човече, от какво имаш нужда? — Лепна отново усмивката. Оливео считаше себе си за професионалист, един уличен Мик Джагър, усмихваше се на всеки десет секунди, част от играта.
— Трябва да смръкна, човече.
— Имам десет дози наистина шик, направо от Маями, човече.
Бекър седеше на стената и рисуваше пожарогасител — правеше го добре, помисли си той. Бе научил различни рисувателни техники в медицинското училище, намираше ги полезни за един патолог. Така структурата ставаше проста и ясна. Той с усилие продължаваше да рисува, докато наблюдаваше как Оливео си бъбри с бялото хлапе, как се въртят в кръг и се оглеждат за ченгета, как накрая бързо си подадоха малка кутийка.
Бекър се огледа. По площада имаше ченгета, но те бяха от другата страна при арката. Три сини плимута бяха паркирани един до друг, ченгетата седяха на капаците или бяха облегнати на бронята, разговаряха. Бекър взе чантата си и в мига, когато бялото хлапе се затътри нататък, се приближи.
— Услуга? — изцвърча той.
Оливео подскочи. Жената със скицника. Главата й бе наведена. Не виждаше добре лицето й, но знаеше, че няма да й предложи нищо. Имаше нещо не наред. Може би ченге?
— Махай се оттук, човече — отвърна той.
— Имам много пари — продължи да цвърчи Бекър. В собствените си уши звучеше като мишка. — И съм отчаяна, не съм ченге…
Думата „пари“ спря Оливео. Знаеше, че трябва да се отдалечи. Знаеше това, каза си го, не продавай на непознати. Но попита:
— Колко?
— Много. Търся прах или ангелчета, или и двете…
— Проклето ченге…
— Не съм ченге… — Бекър погледна нагоре по улицата, зад полицейските коли, после пъхна ръка в чантата и извади плик, пълен с банкноти. — Мога да платя. Веднага.
Оливео се огледа, облиза устните си и отвърна:
— На какво приличаш, майчице? — Протегна ръка, сграбчи Бекър под брадичката и се опита да повдигне лицето му. Бекър го хвана за китката и я изви. В хватката участваха мускули, мускулите на тестостерона. Той блъсна Оливео, вдигна глава с широко отворени очи и се озъби.
— Копеле… — Оливео се дръпна назад като плюеше. — Ти си онзи тип.
Бекър се обърна и тръгна да пресича улицата, почти бягаше, мозъкът му се гърчеше, търсеше помощ, отговор, каквото и да е.
Зад него Оливео се бе отправил към полицейските коли оттатък площада.
— Хей — изкрещя той. Обърна се назад към Бекър, после отново към ченгетата, втурна се нататък като викаше и размахваше ръце: — Хей, хей, това е той, това е той…
Бекър побягна. Можеше да тича със спортните обувки, но имаше много ченгета и ако те дойдеха достатъчно бързо, ако попитаха за бягаща жена…
В началото на алеята някакъв скитник ровеше в кофите за боклук. Носеше смачкана шапка и дълъг до глезените зацапан шинел.
Върху паважа имаше половин тухла, върху нея бе прилепнал бетон като глазура върху парче морковен пай.
Улицата бе тясна, най-близките хора бяха през една пресечка, никой не гледаше.
Тичайки, Бекър грабна тухлата. Скитникът вдигна очи, изправи се и изумено падна назад, когато Бекър го удари с тухлата. Преобърна кофата с боклук и падна възнак на алеята.
— Хей — изстена той.
Бекър го удари с тухлата между очите, после отново и отново. Наведе се над него, ръмжеше като питбул, усещаше прилива на кръв…
Сирена, после още една.
Той издърпа шапката и тренчкота на скитника, прехвърли шинела върху чантата, махна перуката и нахлупи шапката ниско върху главата си. Скитникът изплю кървави мехурчета. Още бе жив. Бекър се втурна към началото на алеята, пробвайки новия си образ, маската на просията…
Зад него се дочу гъргорещ звук. Обърна се — скитникът го наблюдаваше, здравото му око се взираше към него от опустошеното лице. Скитникът умираше. Бекър разпозна гъргоренето. В ума му прозвуча далечен хладен, академичен глас — церебрален кръвоизлив, масивна фрактура на черепа. И това око, взиращо се в него. Скитникът щеше да умре и след това щеше да се върне, да го следи… Бекър се огледа в двете посоки, после забързано се върна при скитника. Извади джобното си ножче, направи бързи разрези, очите вече ги нямаше. Скитникът стенеше, но вече си отиваше.
Тухлата бе до главата му и Бекър я вдигна и я натъпка в джоба си. Добро оръжие. Пистолетът бе твърде шумен. Но все пак извади оръжието от чантата и го прехвърли в джоба си.
На улицата. Шест пресечки. Видя наблизо полицейска кола, тя проскърца и спря на един светофар, ченгетата се оглеждаха във всички посоки, после продължиха. Шинелът смърдеше — изсъхнала пикоч. Миризмата заседна в гърлото му и той си представи как наоколо кръжат мухи. Още сирени, ченгетата наводниха района. Бекър забърза…
Зави към Грийн, влачеше крака, пияница, одърпаното му палто метеше тротоара. Идваше някаква жена. Приближи се, от същата страна. Бекър отиде отсреща. Всичко се люшкаше пред очите му, нямаше действителност. Наближаваше сградата на Лейси. В далечината се чуваха сирени, но вече приглушено. Към вратата се приближава жена…
Какво…
Паниката го стисна в прегръдката си. Обърка се. Какво искаше тя? Безизразните сгради го засипваха. Зарът пада. Червено, нарастващ гняв. Те ще му направят това на него, на талантливия човек. Жената почти се извърна към него, приведе глава.
Дочу далечен глас — Бриджит. Бриджит Ланд. Дошла е на гости…
Той се стегна, отново прекоси улицата, малко надалеч, а тя постави ключ в ключалката на входната врата и я отвори. Бриджит Ланд — бе забравил за нея… Тя не трябва да знае.
Тя блъсна вратата, раменете й бяха приведени, стари, напрегнати от усилието, после пристъпи навътре. Бекър, обсебен от гняв и изникналата възможност, се придвижи напред. Нямаше вече време или пространство и той блъсна вратата, натика се вътре и я удари.
Бе бърз, ангелчето го правеше такъв, по-бърз от футболен защитник, смачка лицето й с тухлата с всичка сила. Тя се свлече със странен, дрезгав крясък, като гарван с натрошено крило.
Бекър, без да се крие, без да му пука, затръшна вратата, сграбчи косата на жената и я повлече надолу по стълбите.
Забрави за просешките си дрехи, не обръщаше внимание на жената, която скимтеше като чихуахуа с костица в гърлото. Завлече я в стаята, затегна ремъците. Краката й сега започнаха да се извиват и гърчат. Той напъха тапата в устата й, действаше като дервиш, надвеси се…
27
Бунокар, банкерката, изкара фотозаписа на още две тегления на суми. Бекър излезе и на трите, изненадващо красивата блондинка изпъкваше навсякъде, независимо от грубото качество на записа.
— Боже, бих искала да изглеждам толкова добре — въздъхна Бунокар. — Чудя се кой прави прическите му.
— Трябва да се обадя на Кенет — каза Фел, като се пресегна към телефона.
— Не — Лукас се взря в очите й като клатеше глава. — Не.
— Трябва.
— Ела да поговорим отвън — каза той тихо.
— Какво?
— Навън. — Лукас погледна Бунокар и каза: — Секретно е, съжалявам, но не мога да говоря пред вас.
Фел взе чантата си, Лукас вдигна сакото си и те почти изтичаха до вратата.
— Ще го видя ли по новините? — извика Бунокар, докато ги придружаваше през охраната до входната врата.
— Сигурно ще бъдете по новините, ако това е той — отвърна Фел.
— Късмет, тогава. Ще се видим по телевизията — каза Бунокар. — Бих искала да мога да дойда…
Навън бе започвало да вали, отвратителна топла влага. Лукас махна на едно такси, но то отмина. Още един го пренебрегна.
Фел сграбчи лакътя му и нетърпеливо каза:
— Какви ги вършиш, Лукас? Трябва да се обадим сега…
— Не.
— Виж, и аз искам да бъда там, но нямаме време. При това движение…
— Какво? Петнадесет минути? Майната им, искам го — отвърна Лукас.
— Лукас — захленчи тя.
До бордюра спря такси и Лукас забърза към него, за три секунди изпревари една жена, която спринтира от една врата малко по-нататък. Той скочи вътре и остави вратата отворена. Фел бе зад него, все още на улицата.
— Влизай.
— Трябва да се оба…
— Тук става нещо повече, отколкото ти усещаш — каза Лукас. — Аз не съм от Вътрешното разузнаване, но тук става нещо повече…
Фел го погледна за един продължил дълго миг.
— Знаех си — каза, качвайки се на таксито. Когато таксито тръгна, жената, която също бе тичала към него, им показа среден пръст.
Те се придвижваха мълчаливо към горната част на града, през кошмарното движение, дъждът се усилваше. Фел възбудено бе стиснала устни. Таксито ги свали на Хюстън, Лукас плати. Мина полицейска кола, ченгетата внимателно огледаха Лукас преди да продължат. Те се отбиха в един близък магазин, мокри от мъгливия летен дъжд.
— Добре — каза Фел със стиснати върху бедрата юмруци. — Да почваме.
— Не зная какво ще се случи, но може да е доста странно — каза той. — Опитвам се да хвана Робин Худ. Затова ме доведоха тук от Минеаполис.
Устата й зина отворена.
— Ти побърка ли се?
— Не. Можеш да дойдеш или да се махаш, но не искам да прецакаш това — отвърна Лукас.
— Добре, ще дойда — каза тя. — Но Робин Худ? Разкажи ми.
— Някой друг път. Трябва да се обадя по телефона…
Лили бе с О’Дел. Тъкмо излизаха от Бруклинския мост към Манхатън, на десет минути от полицейския площад.
— Чу ли вече? — попита тя.
— Какво?
— Бекър е бил забелязан на площад Вашингтон, но избягал. Било е около три часа. Имаме хора навсякъде, но оттогава нищо…
— Звучи правдоподобно, защото мисля, че вече знаем къде е той. Аз и Фел. Той е в Сохо.
— Какво? — Той я чу да казва: — Лукас смята, че е хванал Бекър.
Гласът на О’Дел смени този на Лили:
— Къде сте?
— В Ситибанк сме и сме заклещени тук. Смятам, че Бекър се е покрил при една стара дама в Сохо, но не съм сигурен. Ще отида там да поогледам неофициално наоколо, преди да повикам подкрепление. Исках просто Лили да знае, в случай че нещо се обърка.
— И още нещо, ако се обадиш сега и си заклещен в центъра, Кенет ще обере лаврите за ареста — отвърна О’Дел с характерното си кудкудякане. — Има ли някаква възможност това, което сте направили, да е привлякло Бекър навън?
— Не. Но ще ни трябва време да стигнем дотам — тук вали и такситата са невъзможни.
— Да. И тук вали… Окей, продължавай. Но се пази. Само за случай че възникне проблем, защо не ми дадеш адреса, а аз ще накарам Лили да задейства издирването. Това ще помогне да обясним забавянето, защо не си се обадил веднага.
— Добре… — Лукас му даде адреса и на телефона чу Лили: — След твоя… оглед… се обади. Ще изчакваме с подкреплението.
Лукас затвори, а Фел попита:
— Е, какво става?
— Ще наблюдаваме за малко…
— Какво? — Още една полицейска кола мина покрай тях и те отново бяха огледани.
— Сградата на Лейси като начало. Бекър ме познава, не искам да се показвам направо…
— Зная откъде можем да вземем шапка — каза Фел. — И е на път…
Те се свиха под един навес, пазейки се от дъжда доколкото могат. Най-после Фел заведе Лукас в един магазин за дрехи, който очевидно не бе сменял стоката и клиентелата си от шестдесет и девета година. Всички други клиенти мъже, с изключение на Лукас, бяха с бради, а три от четирите жени вътре носеха ниски обувки с връзки. Лукас си купи една зле скроена шапка от свинска кожа. На огледалото изглеждаше така, както изследовател на Амазонка си представя моделиер хипи.
— Престани да мърмориш, на подходящо осветление ще бъдеш страхотен — каза Фел, като го побутваше да бързат.
— Приличам на задник — отвърна Лукас. — На каквато и да е светлина.
— Какво да ти кажа? Не позираш за „Екскуайър“.
Дъждът бе понамалял, но улиците бяха мокри и хлъзгави, воняха на двувековна тиня, просмукана от бързия дъжд. Намериха сградата на Лейси, обиколиха я от всички страни. Задната стена бе без прозорци. Стара барака или навес се прихлупваше до по-ниската стена. Портата на оградата бе отваряна наскоро и по ниската трева към навеса личаха следите от гуми.
Лукас отиде до единия край на мястото, откъдето виждаше под остър ъгъл навеса.
— Погледни това — каза той.
Фел надникна през оградата. В навеса се виждаше хромирания кръгъл калник на кола.
— Копеле, това е костенурка — задъха се тя. Сграбчи ръката му. — Лукас, трябва да се обадим.
— Лили и О’Дел ще се погрижат за това — каза той.
— Имам предвид Кенет. Той е нашият шеф. Боже, ние режем шефа…
— Скоро — обеща Лукас. — Искам да поседя и да погледам още малко.
Те отново заобиколиха отпред и Лукас си избра един магазин на около сто фута нагоре по улицата, от другата страна, една галерия за африкански черги и фалшификати. Собственичката бе едрогърдеста ливанка с черна копринена рокля с жабо.
— Разбира се — кимна тя нервно, когато те показаха значките си. Домъкна столове и те седнаха под ъгъл до прозореца между завесите и плетените полици като държаха под око улицата.
— А ако излезе отзад? — попита Фел.
— Няма. Навсякъде има ченгета. Той е заклещен.
— Тогава какво чакаме ние?
— Едни момчета. Робин Худ и неговата банда. Ако нищо не се случи до половин час, ще влезем…
— Искате ли курабийки? — попита ливанката, гласът й бе неспокоен. Тя кършеше ръце и забележително приличаше на злата мащеха от „Снежанка“, ако правилно си спомняше филмите на Дисни, мислеше си Лукас. — Може би баклава…?
— Не, благодаря — отговори Лукас. — Добре сме. Може да поискаме да използваме телефона ви.
— Да, разбира се. — Жената направи жест към черен телефон до касата и се оттегли в задната част на магазина, където се настани на един стол и продължи да потрива ръце.
— Изяж проклетата баклава и топките ти сигурно ще се нагърчат в бутилката със злия дух — промърмори Лукас.
Фел погледна назад и каза:
— Ш-ш-т — но се усмихна, клатейки глава: — Проклетите белокожи от Средния Запад, трябва да е имало нещо там, оси навсякъде…
— Виж — прекъсна я Лукас.
Двама мъже в якета и свободни панталони се движеха нагоре по улицата, без да гледат към сградата на Лейси. Единият бе тантурест, а другият мършав като щека. Спортните им якета бяха твърде дебели за нюйоркското лято, от типа „за всеки сезон“, твърде топли за лятото, недостатъчно топли за зимата. Дебелият вървеше вдървено, като че нещо не бе наред с гърба му — слабият имаше гипс на лявата си ръка.
— Ченгета — каза Фел. Тя се изправи. — Приличат на ченгета.
— Кучият син с гипса е копелето, което ме преби, така мисля — промърмори Лукас. Фел направи крачка към вратата, но Лукас я дръпна за ръката: — Чакай, чакай, чакай — и отстъпи до касата, вдигна телефона като все още наблюдаваше двамата полицаи. Те нехайно подминаха сградата на Лейси, потънали в твърде оживен разговор, съвсем фалшиво, продължиха до следващата сграда и там спряха.
Лукас набра номера на офиса на Лили. Тя вдигна при второто позвъняване:
— Намирам се при сградата на Лейси.
— Как стигна…?
— Излъгах. Току-що приближиха хората на Робин Худ, наблюдаваме ги от отсрещната страна на улицата. Значи е О’Дел.
— Не може да бъде. Той не се е докосвал до телефон.
— Какво?
— Аз съм сега с него. В неговия офис.
— Говна…
Отсреща момчетата на Робин Худ се бяха обърнали и тръгнаха отново към Лейси. Единият извади пистолет, докато другият измъкна изпод якето си бухалка с дълга дръжка.
— Осигури ми тила — каза Лукас. — Боже — те влизат. Покривай ме, сега.
Лукас хвърли телефона на вилката.
— Тръгваме. Увисни на ръката ми, наистина увисни, като че сме пийнали повечко.
Те излязоха навън и Лукас прихлупи шапка и обви ръка около раменете на Фел. Приближи лицето си до нейното. Двете ченгета се спряха точно преди да минат покрай прозорците на Лейси и се огледаха още веднъж. Видяха на петдесет фута Лукас и Фел. Лукас побутна с бедро Фел към една стена и посегна към гърдите й със свободната си ръка. Тя го отблъсна и двете ченгета отидоха до вратата.
Сега вече бягаха.
Ченгето с бухалката спря, наклони се, като залюля крак като при голф. Задно замятане и удар, бухалката проблесна над главата му.
Бухалката удари вратата точно при дръжката и тя се разтроши навътре, стъклото се посипа, а дървото се разцепи настрани.
Ченгето с оръжието и гипса влезе вътре. Другият хвърли бухалката и извади пистолет. После и той влезе, приклекна, прицели се, право напред.
— Давай — извика Лукас. Неговият четиридесет и пети калибър бе в ръката му и той за три секунди се озова до вратата. През нея. Двете ченгета бяха вътре, пистолетите им сочеха към стълбището. Лукас се присви на входа и извика:
— Полиция, замръзнете.
— Ние сме полицаи, полицаи сме — по-близкото до Лукас ченге продължаваше да държи под прицел стълбището.
— Хвърли оръжието, хвърли, хвърли го, по дяволите, или ще ти издухам шибания задник, хвърли го.
— Ние сме ченгета, задник такъв. — Дебелият полицай бе почти обърнат към него, оръжието му още бе насочено към стълбите. Пистолетът беше черен, лъскав — висококачествен „Глок“, деветмилиметров. Този тип не използваше вехториите от участъка.
— Хвърли го.
Фел се приближи отзад, оръжието й бе насочено, търсеше мишена, Лукас усети черното изрязано дуло на колта, калибър 38, в самото си ухо.
— Хвърли го — отново изкрещя Лукас.
Мършавото ченге, което бе по-близо до вратата, хвърли оръжието си и Лукас се фокусира върху другия, който още гледаше несигурно нагоре към стълбите. Обезоръженият полицай възкликна:
— Боже, задник такъв, ние сме цивилни ченгета, дошли сме за Бекър…
Лукас не му обърна внимание, гледаше другото оръжие.
— Казах хвърли шибаното оръжие, смотаняк такъв. Вие, задници, ме вбесявате, а аз не съм в настроение да споря. Майната му, ще дръпна шибания спусък ей сега…
Ченгето се наведе и постави оръжието си на пода, погледна партньора си:
— Слушай…
— Млъкни. — Лукас хвърли поглед към Фел. — Дръж под прицел, Бекър е някъде тук.
— Боже, Лукас — възкликна Фел, но продължи да държи оръжието.
Лукас притисна двете ченгета към един радиатор и им подхвърли чифт белезници.
— Искам да чуя как прищракват.
— Ти, кучи сине, трябваше да ти откъсна врата тогава — каза дебелият.
— Щях да те убия, ако се беше опитал — простичко отвърна Лукас. — Белезниците.
— Кучи син. — Но двамата се заключиха към тръбата на радиатора.
Лукас погледна към стълбището.
— А сега? — попита Фел.
— Продължаваме, трябва да е тук. — Той продължаваше да държи под прицел окованите ченгета.
— Ти прецакваш всичко — обади се дебелият.
— Кажи това на О’Дел — отвърна Лукас.
— Какво? — Ченгето се намръщи озадачено.
Лукас се приближи към него, 45-калибровото оръжие сочеше ухото на ченгето.
— Търся ти картата за самоличност, не шавай, по дяволите… — Той пъхна ръка в якето на ченгето и извади една значка. — А сега и ти. — Той се обърна към другия.
Когато взе и двете карти, Лукас се отдръпна и ги отвори:
— Клемсън — каза той. — Сержант и Джийс… — Лукас погледна към мъжа с гипса, Клемсън: — Това викаше ти — ти викаше Джийс, Мислеше, че те е изоставил. Помислих, че призоваваш Бог.
— Ето и кавалерията — намеси се Фел. Син плимут спря пред вратата и те дочуха скърцането на гуми по-нагоре по улицата. Униформен полицай с вдигнато оръжие влезе през вратата.
— Дейвънпорт и Фел — каза Лукас като вдигна значката си. — Работим за Кенет по случая Бекър. Тези момчета също са полицаи, но основателно са с белезници сега. Искам да останат така, окей?
— Какво става тук? — попита униформеният. Той бе сержант, възрастен, малко натежал, неспокоен за това, в което се бе натресъл. Отвън се чу скърцането на друга кола.
— Политика — отвърна Лукас. — Някой е пуснал монета в пералното, а политиците ще сортират прането по-късно. Но тези типове ще те застрелят, ако имат такава възможност. Вече са застреляли едно ченге.
— Говняни работи, кучи син — извика едното от прикованите ченгета.
— Така че запази спокойствие. Техните пистолети са на пода, но не съм ги претърсвал за скрито оръжие, каквото те сигурно имат.
— Не знам…
Вътре се промъкнаха още двама униформени с пистолети в ръце.
— Виж, половината шибан участък ще бъде тук след пет минути — възкликна Лукас. — Ако ни прецакат, винаги ще можем по-късно да се извиним един на друг. Засега, просто стойте на място.
— А вие? — попита единият от униформените.
— Ние отиваме горе. Вие стойте тук, не пускайте никой навътре или навън. Просто замръзнете и внимавайте. Бекър може и да е долу, а доколкото знаем, е въоръжен.
— Тук ли е Бекър?
— Тук е — потвърди Лукас. После се обърна към Фел: — Хайде. Да го закопчеем.
28
Лили се обади на дежурния лейтенант от Шести участък и нареди да се изпратят подкрепления при сградата на Лейси.
— За Бекър е — допълни тя.
Окачи телефона на вилката и седна тежко на стола за посетители, като се опитваше да си изясни нещата.
Те бяха в колата…
О’Дел се взря към нея над скъпото си писалище.
— За какво беше всичко това? — попита той. — Обаждането на Дейвънпорт? Мисля, че го спомена. — Гласът му беше грозен, безапелационен. Смразяващ.
Лили поклати глава.
— Искам да зная какво каза той, лейтенант — излая О’Дел.
— Млъкни, мисля — отвърна тя.
О’Дел присви очи и се отпусна обратно. Бе политик от пет десетилетия и инстинктивно реагира на предупреждението в гласа й. Някъде балансът бе нарушен, а той не знаеше къде точно. Опита се да налучка.
— Няма да бъда манипулиран, лейтенант — процеди той, като наблегна на чина. — Вероятно работата извън окръга ще бъде повече в твой стил.
Лили се взираше в стената пред нея, устните й се движеха леко. После тя свали очи към лицето му:
— Трябваше да изтриеш данните за билета на Ред Рийд, преди да го изпратиш в Южна Каролина, Джон. Имам ваучерите за самолетната резервация с твоя подпис. Имам докладите за фалшивите му показания, дори разполагам с ръкописи от Колумбийския университет, които показват, че той е посещавал твои лекции. Знам със сигурност, че ти си уредил поне един от арестите му за наркотици. Така че не ми пробутвай разни говна за работа извън окръга, разбра ли?
О’Дел кимна и се настани на стола си. С това можеше да се справи. Всичко може да контролира този, който умее да чака. Той седеше безмълвно, докато тя бе вперила очи в стената над главата му. Накрая по бузата й се отцеди една сълза.
— Имам нужда от твоята помощ за компютъра.
— Какво ще ми кажеш за Ред Рийд? — попита той.
— Няма да използвам това, за бога. Искам да кажа, не мога да преценя обстоятелствата, за да ги използвам. Това бе просто нещо… което открих.
О’Дел се ухили неволно. С това щеше да се справи, добре. Сега въпросът бе кой да извърши това.
— Дейвънпорт — каза той. — Ти ми каза да не го подценявам. Но той изглежда като шибан скандалджия с този белег на лицето, и това, което е направил с Бекър…
— Двама от хората на Робин Худ току-що са се появили до скривалището на Бекър. Лукас се е заел с тях.
— Какво? — сега О’Дел беше объркан.
— Компютърът?
— Кажи ми какво става…
— Искам да пуснеш Коплънд срещу Кенет.
О’Дел се втренчи в нея, всмукваше устните си, докато правеше изчисления наум, като огромно пеленаче, влажно и противно.
— О, не — каза накрая той. Обърна се, отиде до компютъра, натисна копчето, изчака компютърът да зареди, вкара името и паролата и започна процеса.
Отне му десет минути. По дисплея маршируваше двойна колонка от дати и часове.
— Преди толкова много години — вяло започна той, като четеше списъка. — Те трябва да са били като баща и син. Коплънд го вкара в действие. Коплънд беше корава стара птица. Арестувал е повече хора от много други в наши дни.
— Кенет го имплантира при теб. Преди колко време?
О’Дел присви рамене.
— Стават пет години. В колата сигурно има подслушвателна уредба — или просто е направил някаква звукова изолация, за да подслушва разговорите ни. Всеки шибан наш разговор. — Той погледна Лили: — Как?
— Лукас установи много неща, пресметна, че Робин Худ сте ти или Кенет. Довери се на моята преценка, че не е Кенет. Поне каза, че се доверява на мнението ми. А и той харесва Кенет.
— Изпитвам леко задоволство, че е помислил, че аз мога да го направя — каза О’Дел. — Така че ти и Дейвънпорт ме следите?
— Той предложи аз да следя телефонните ти обаждания, после да ти подам някаква информация и да видим какво ще стане. Да наблюдаваме докъде ще стигне. Не бяхме уточнили точно какво да правим, трябваше да разговаряме за това тази вечер. Тогава изскочи това. Когато той ни се обади за Бекър, той не е бил в Ситибанк. Вече е наблюдавал скривалището му. Очаквал е ти да извикаш някого или да изпратиш някого, някой от хората на Робин Худ. И наистина те са дошли. Но аз бях с теб през цялото време…
— И сега? — попита О’Дел.
Сълзите отново се застичаха по лицето й, но тя сякаш не ги забелязваше.
— Какво искаш да кажеш?
Той направи въпросителен жест с ръце с повдигнати нагоре длани. В същото време на лицето му имаше изписано странно задоволство.
— За сега ти ръководиш нещата. Какво да правим?
Тя го гледа минута-две и каза:
— Обади се на Картър от групата на Кенет.
— Да?
— Кажи му какво става по случая Бекър, но му кажи да изолира Кенет.
— А ти?
— Не ме питай — отвърна тя. Изправи се и залитна към вратата на своя офис. — Не ме питай, по дяволите, защото просто не знам.
29
Бекър се наведе над Бриджит Ланд, в ръката си държеше скалпел. Застина, тананикайки си…
Когато разбиха входната врата, той се отдръпна бързо и погледна към краката си, като че ли да се увери, че е още там, после погледна жената на масата, скалпела, оборудването. Дочу стъпките, а след малко и виковете.
Много скоро, те дойдоха много скоро, а бе толкова близо до целта.
Една сълза потече по бузата му. Такъв бе целият му живот — неразбран, преследван, неоценен. Бриджит Ланд, все още жива, макар и наранена, безмълвно се напрегна…
Да извърши и този експеримент, щеше да му отнеме само няколко минути, помисли си той. Ако можеше да се съсредоточи, ако те не бяха дошли толкова бързо.
Но Дейвънпорт приближаваше. Оръжието. Той се обърна, като държеше скалпела пред лицето си. Оръжието бе в другата стая.
В него се бореха два импулса. Единият го тласкаше към оръжието, срещу Дейвънпорт, а другият му нашепваше да приключи с Ланд. Може би Ланд щеше да докосне трансценденталното…
— Не стреляй в задника ми — каза Лукас.
Той се прокрадваше нагоре по стълбите, Фел го следваше неотстъпно. Лицето й бе бледо, решително, пистолетът й бе насочен към кръста на Лукас и наляво.
— Само не шавай наляво — отвърна тя.
— Ъ-хъ.
От стените ги лъхаше мирис на марихуана и на нещо друго. Лукас подуши и се намръщи. Котешка пикоч? А мирисът на марихуана бе застоял от години, не беше от Бекър. Във всеки случай Бекър не проявяваше особен интерес към този плевел.
От ъгъла на първата стълбищна площадка Лукас можеше да види леко отворената врата на втория етаж, да чуе как Фел диша тежко зад него, да усети лекия й парфюм сред миризмите на котешката урина и тревата…
Той бавно се придвижваше напред, през площадката, прилепнал до стената. Блъсна врата с дулото на своя 45-калибров пистолет. Коридорът минаваше край врата на килер и водеше към всекидневната. Виждаше левия крайчец на телевизионен екран. Нямаше движение, нито звук. В стаята липсваше специфичното усещане във въздуха за човек, който се крие. Чувстваше я чиста.
— Влизам — прошепна той.
Той пристъпи през отворена врата към друго стълбище. То бе претрупано със сандъци, плесенясали от годините и с олющена боя.
— Хайде — прошепна той на Фел.
Тя кимна и леко мина покрай него като насочи оръжието си към вратата.
— Тръгвай — прошепна Фел. Лукас се приведе, притаи дъх, после притича бързо на четири крака през отворената врата, с едната си ръка си проправяше път, бе протегнал оръжието си в посока на всекидневната, дебнейки за някакво движение, за нещо странно… Нищо.
Той се изправи, предупреди Фел с ръка, бързо завъртя глава да огледа отново всекидневната, после влезе. Когато се увери, че е чисто, й махна да го последва. Те прегледаха всекидневната и трапезарията, откриха чифт очила до кушетката — бяха с дебели лещи и двоен фокус. Старчески очила. Преровиха килерите. Нищо.
Кухничката беше малка, миришеше на варено цвекло, варено зеле, варени моркови, овесена каша. Под хладилника проблясваше локва вода. Фел пристъпи към нея и после погледна към хладилника. Вратата му не бе добре затворена и изпод нея капеше вода. Тя посочи натам и сложи пръст върху устните си.
Лукас застана до нея, протегна ръка и хвана дръжката на вратата. Кимна. Отвори я със замах.
— О, по дяволите. — Фел се залюля назад.
Госпожа Лейси бе твърде едра за целта, но Бекър бе успял да я натъпче в ограниченото пространство. Главата й лежеше под прав ъгъл надолу спрямо раменете, а светлинната зад нея правеше всичко да изглежда като някаква извратена реклама. Очите й представляваха кървави дупки. Дузина кутийки кока-кола бяха внимателно подредени около тялото й, едната бе натикана между сгърчените й ръце и гърдите й. В отделението за месо бяха наблъскани две мъртви котки, опашките им се подаваха навън.
— О, господи, боже. — Лукас отстъпи назад. — Хайде да продължаваме нататък, но да побързаме.
— Мислиш, че той е там горе? — В гласа на Фел прозираше съмнение. Тя бе втренчила очи в хладилника и мъчително преглъщаше.
— Не. Ако е в сградата, той е долу — тук не усещам нищо.
— Въздухът е неподвижен — допълни Фел. — Хайде, прикривай ме…
Тя поведе към следващото стълбище, изкачвайки се покрай прашните сандъци. Най-горе откриха три спални и старомодна баня. Провериха килерите, кабинката, под леглата. Нямаше никой.
— Надолу — каза Лукас.
— А покривът?
— Ще изпратим две от момчетата там, но Бекър търси дупка, не гнездо.
На първия етаж имаше вече шестима полицаи, всички подозрително погледнаха към спускащите се по стълбите Лукас и Фел.
— Убил е старица и е натъпкал тялото й в хладилника — съобщи Лукас на дежурния сержант като сочеше с пръст стълбите. Хората на Робин Худ мълчаливо наблюдаваха от радиатора, ръцете им още бяха привързани с белезници.
— Прегледахме и двата етажа — няма никой. Прати две добри ченгета горе, виж дали няма да намерят достъп до покрива. Не сме проверявали там. Кажи им да внимават. Той има оръжие.
— Ще отида аз.
— Не. Ти оставаш тук. Имаш достатъчно висок чин да държиш тези задници закопчани. — Лукас кимна към Клемсън и Джийс. — Скоро ще дойдат още хора, стой тук. Ние отиваме в сутерена.
— Внимателно тогава — каза сержантът неспокойно, като гледаше към двете недоволни ченгета, приковани към радиатора.
Стълбите бяха чисти — но изглеждаха използвани. Лукас се приведе, съвсем спокойно, бе насочил своя пистолет напред, докато Фел бе приклекнала на върха на стълбите и държеше под прицел долната им част. Ако се появеше Бекър, тя щеше да го види преди Лукас. Но когато Лукас стигна до ъгъла, нейната огнева линия се прекъсна и той вдигна ръка да я предупреди.
Приклекнал на долното стъпало, той направи бърз оглед наоколо, надзъртане на нивото на кръста. Късият бетонен коридор свършваше със зелена дървена врата. Над вратата висеше гола крушка. Той опипа наоколо за ключа, откри го и го включи.
Изправи се и сви двата си пръста към Фел, тя зашляпа надолу.
— Вземи тежкия ковашки чук и доведи някой, който знае как да си служи с него.
Фел кимна:
— Веднага се връщам.
Лукас изчака до вратата, като държеше под прицел ключалката. Ако Бекър беше в сутерена и при това жив, щеше да е разбрал, че полицията е тук. Но ако чакаше с оръжие, бе съмнително той да не знае мига, в който вратата ще бъде разбита.
Фел се върна обратно с чука и сержанта.
— Идва специален екип — прошепна неспокойно сержантът. — Те имат оборудване.
Лукас поклати глава.
— Майната им. Аз ще го хвана…
— Слушай, тези момчета могат да го хванат, няма проблем…
— Влизам аз — натърти Лукас. Погледна Фел. — А ти?
— Ще те прикривам или ще вляза, каквото кажеш…
— По дяволите, вие ще ни подпалите задниците — прошепна сержантът.
— Дай ми чука — нареди Лукас.
— Чуй ме.
— Дай ми шибания чук…
— Ох, по дяволите… — Сержантът разтърси глава и повдигна чука. — Аз ще го метна, а вие, задници, ме прикривайте. Ще ударя веднъж проклетото нещо и после ще залегна.
— Хайде — каза Фел.
Бекър се луташе в мрачното мазе като се опитваше да си спомни защо бе тръгнал към кушетката. Песен раздираше главата му:
Христос ме обича, това зная аз.
Библията чета в захлас…
Чувал я бе на погребения, някога, далеч, спомняше си бронзовия ковчег, стърчащ над главата му, хорът пееше. Всичко бе невероятно ясно, като че бе навлязъл в някаква картина.
По бузата го бръсна паяк, погъделичка го и Бекър рязко изскочи от картината на погребението. Нещо думкаше над главата му. Това беше. Шумът. Трябваше да отиде до кушетката заради този шум.
Кушетката бе изтеглена от стената, той отиде зад нея и седна върху чергата. Оръжието чакаше. Евтина хромирана стомана. Заредено. Два изстрела. Той го повдигна. Каза здравей, натика го в устата си, седна, като мъж с лула, после го измъкна и погледна дулото.
Здравей…
Пръстът му се сви, той почувства натиска на спусъка, обра луфта… и мозъкът му се проясни. Проясни се като езеро. Видя себе си отстрани, клекнал в ъгъла на мазето. Видя как Дейвънпорт наближава. Видя себе си с ръце, скръстени на гърдите, с присвити рамене и наведена глава.
Видя как Дейвънпорт идва, все по-близо, как му крещи. Видя как се поклаща на пети. Усети пистолета върху гърдите си, скри го. Видя как Дейвънпорт протяга ръка и му нарежда да се обърне. Дейвънпорт не знае, не вижда, не мисли. Видя как той се пресяга с пистолета, притиска го до сърцето на Дейвънпорт, видя експлозията и лицето на Дейвънпорт…
Сержантът погледна към Лукас и повдигна вежди. Готов ли си? Лукас кимна. Сержантът си пое дълбоко дъх, повдигна чука над главата си, поспря се и го свали с трясък. Вратата се разлетя на парчета навътре и сержантът удари в земята. От тъмната стая не последва изстрел и той залитна назад към стълбите, като вадеше оръжието си.
— Остарял съм за тези неща — каза той.
Лукас се взираше в стаята.
— Сигнални ракети.
— Какво?
— Донеси няколко сигнални ракети.
С бързи надзъртания зад ъгъла те установиха, че вътрешността на мазето не е съвсем тъмна. Някъде светеше лампа, но като че бе частично затъмнена, все едно тъничкият проблясък се процеждаше от пролука във вратата или се излъчваше от детска нощна лампа. Лукас и Фел, гледайки над мерника на оръжията, можеха да видят тежките очертания на мебели, някакъв правоъгълник, който вероятно бе сандък.
— Ето ги — обади се сержантът.
— Хвърли ги зад ъгъла, към вътрешността, на височина на главата. Дръж ръката си назад, ако можеш. Кажи ми точно кога, ще стрелям — каза Лукас. Той погледна към Фел, видя, че е плувнала в пот, и се ухили: — Животът в големия град.
Ченгето кимна.
— Готов ли си?
— По всяко време.
— Сега.
Ченгето хвърли сигналната ракета зад ъгъла, а Лукас го последва с дулото на пистолета си четири фута по-долу, присвил едното си око, протегнал ръката си. Никакво раздвижване. Сержантът се отдръпна малко в коридора и освети вътрешността.
— Влизам — каза Лукас.
— Тръгвай — обади се Фел.
Лукас притича към вратата на апартамента, просна се на пода, провря главата и раменете си през вратата, пресегна се и включи осветлението. Светна само една крушка. Никакво движение. Той приклекна, а Фел се шмугна на свой ред по коридора.
— Какво беше това? — прошепна тя.
Лукас се заслуша.
Христос ме обича…
Гласът не беше детски. Но не принадлежеше и на възрастен човек — не бе човешки. Като от филм, специален ефект, странен, смразяващ.
Библията чета в захлас.
— Бекър — прошепна той в отговор, — мисля, че идва оттам…
Беше вече вътре в апартамента, ходеше като патица, стиснал пистолета си с двете ръце, следваше светлата ивица.
Фел се обади отзад:
— Прикрит си отдясно.
— Поемам надясно, ти наблюдавай онази тъмна врата. — Гласът на сержанта.
Лукас бързо погледна назад и видя как по-възрастния мъж се промъква вътре със своята бракма, калибър 38.
— Добре — съгласи се Фел.
— Той е в ъгъла — каза Лукас.
Той почти се изправи, поглеждайки велурената кушетка. Тя бе блъсната далеч от стената и неземният глас идваше изотзад.
— Бекър — извика той.
Христос ме обича…
— Стани, Бекър…
… това знам аз…
Лукас се прицели в кушетката, повдигна се, като протегна оръжието напред. Вече отблизо, той виждаше темето на Бекър, бръснато, гладко, подскачащо нагоре-надолу в ритъма на песента.
— Горе, кучи сине — извика той. Обърна се към Фел и ченгето: — Той е тук, хванахме го.
— Внимавай за оръжието, внимавай…
Лукас, насочил оръжието си към темето на Бекър, се свлече надолу до кушетката и погледна. Бекър вдигна очи, после се изправи, ръцете му бяха скръстени на гърдите, люлееше се като си тананикаше…
— Обърни се — изкрещя Лукас.
Фел се приближи до него.
— Лудо копеле — прошепна тя.
— Внимавай, внимавай…
Тя пристъпи настрани за по-добра позиция, после се плесна по лицето отново, и отново и махна с ръка над главата си.
Лукас извърна поглед настрани.
— Какво?
— Оплетена съм…
Главата на Бекър се обърна като сачма в лагер и той каза:
— Паяци…
Сержантът, който се придвижваше бавно откъм кухненската врата, натисна електрическия ключ и Фел слабо изстена, мъчейки се да отхвърли нещата, които висяха около главата й.
— Махайте се — задави се тя. — Махайте се от мен…
Те висяха на отделни черни конци от снопче телове от закачалки, кръжаха в индивидуалните си орбити около главата на Фел, бяха вече сбръчкани, изсушени, разноцветни клепки — лъскави както в мига, когато бяха изрязани от собствениците си…
Фел, ужасена, се мъчеше да се откопчи, устата й бе зинала.
— Хванете го — извика Лукас. Пистолетът му бе на три фута от безизразните очи на Бекър. Сержантът пристъпи напред. Зад Фел се процеждаше тънка ивица светлина през пролуката на вратата. Светлината бе режеща, остра, синя, професионална. Когато сержантът се раздвижи, Фел блъсна вратата.
Бекър пристъпи към Лукас, ръцете му бяха скръстени на гърдите.
— Па…
Там лежеше някаква старица, завързана и омотана в жици, очите й бяха вече постоянно отворени, погледът на белите очни ябълки бе втренчен, кожата на гърдите й бе изрязана…
Жива…
— О, по дяволите — изкрещя Фел. Тя се извърна, вдигна оръжието, устата й бе отворена, ръцете й бяха здраво стиснали пистолета.
Лукас имаше време да извика:
— Не.
Бекър довърши:
— … аяци. — Отпусна едната си ръка, а другата се стрелна нагоре, в нея блестеше стомана. Той тикна пистолета в гърдите на Лукас…
… и Фел изстреля целия пълнител на своя 357 в носа на Майкъл Бекър и раздроби тила на гладко обръсната му глава.
30
Стените в офиса на Лили сякаш се разтопиха и дадоха път на Пети, лицето му на възрастен бе наложено върху детския му облик, и двете съществуваха заедно.
А след това лицето на Кенет.
Лицето на Кенет в тъмнината, в спалнята на Лили. Трябва да е било зима — тя бе купила елха, доставена някъде от Мейн в магазина на Шесто авеню. Спомняше си аромата на елховите иглички в апартамента, докато разговаряха.
Нямаше секс, просто спаха заедно. Кенет се смееше за това, но бе и донякъде тъжен. Сърдечният удар бе твърде скорошен…
— Да се мотае наоколо с тъпкачи — каза той. — Не мога да го повярвам. Аз не съм достатъчен, тя си има и тъпкач.
— Не е тъпкач — отвърна тя.
— Добре. Петле. Нерез. Отмъщението на нерезите, посетили Ричард Х. Лично Кенет. Може би нерез тъпче моята жена. Или почакай…
— Млъкни — тя сурово прекъсна подигравките му, — или ще усуча деликатните ти части и ще те увеся на тях — в добро здраве, разбира се.
— Лили. — Тонът му бе променен. Усещаше се сексът.
— Не. Съжалявам, че казах това. Кенет…
— Добре. Да се върнем към петлето…
— Той не е петел. Той е наистина свестен човек и ако пробие сега, може да стигне донякъде.
Тя бе говорила, тя, Лили, за случая Робин Худ. Бе говорила в леглото. Бе казала за момчетата от разузнаването, които срещаха трудности, бе доверила, че Пети е назначен по случая, бе споменала и компютрите.
Не набързо. Не формално. А до най-малката подробност. Креватен разговор. Но Кенет научи почти всичко. С това, което бе подочул Коплънд, и това, което Кенет научи в леглото, те трябва да са знаели всичко.
Образът на Пети кръжеше в ума й, с пригладената коса, с щръкналите уши, бягащ по тротоара с вдигнат лист хартия, толкова щастлив, че я вижда…
— Аз те убих — каза тя на този образ, говореше високо. Гласът й бе вкочанен като зимна шушулка. — Аз те убих, Уолт.
31
Реката бе мастиленочерна, гъста, мазна, разбунена, тласкаща последните мили към морето. На изток имаше пълнолуние, луната беше червена, огромна, забулена от смога над града. Лили изчака, докато възрастният нощен пазач с кучето си се отдалечиха, после използва собствения си ключ за портата.
Лодките бяха разбъркани, както винаги, лошо осветени от нарядко поставените жълти лампи. Мачтите на половин дузина лодки във водата бяха облети в светлина. Тук и там се виждаха светлини в страничните отвори, а лекият бриз поклащаше фаловете и те дрънчаха в алуминиевите подпори, приятен камбанен звън. Мирис на марихуана тежеше над малка платноходка тип „Капри“ и някакъв мъж се кикотеше в мъничката кабина. Тя премина през вонята на марихуана към речния мирис, смесица от кал и гниеща риба.
— Лили — прозвуча от тъмнината гласът на Кенет, когато тя приближи „Лестрейд“. Той седеше зад руля и пушеше цигара. — Чудех се дали ще дойдеш.
— Разбра ли за Бекър?
— Да. И за това, че бях отрязан от акцията.
Лили пристъпи на палубата, приседна, като се взираше в него. Лицето му бе безизразно и сериозно. Непрекъснато гледаше назад.
— Ти си Робин Худ — заяви тя.
— Робин Худ, тъпотии — отегчено каза той. Хвърли цигарата във водата.
— Не нося жица — каза тя.
— Стани и се обърни. — Тя се изправи, а Кенет я опипа с ръце по тялото, между краката. — Дай ми чантата.
Той отвори чантата й, щракна електрическия ключ, който висеше зад него и погледна вътре. След това взе 45-калибровия й пистолет, извади пълнителя и изтръска патроните във водата. После щракна плъзгача, за да извади последния патрон от гнездото, но то беше празно. Той поклати глава:
— Трябва да зареждаш един в цевта.
— Не съм дошла да говорим за оръжия — прекъсна го тя. — Дошла съм да говорим за това, че ти си Робин Худ. За това, че ти бях марионетка за шпиониране на О’Дел. За убийството на Пети.
— Не съм те използвал като марионетка — безизразно каза той. — Тръгнах с теб, защото те харесвах и се влюбих в теб. Ти си красива, интелигентна и си ченге, а наоколо няма много жени, с които мога да разговарям.
— Не се съмнявам, че ме харесваш. — Тя се приготви да воюва с него. — Но това не те спря да ме използваш. По пътя насам аз си спомних как лежахме тук долу, на койката и ти бръщолевеше онези проклети измислици за това как О’Дел прави секс. Спомняш ли си това? Трябва да си направил предварителен сценарий, за да ме накараш да говоря за О’Дел. А преди това говорихме за Уолт. Само като си помисля за нещата, които съм ти казвала, защото се чувствах сигурна. Защото ти беше любовник и брат полицай. Боже, всеки път, когато сме си лягали, ти си ме помпал за информация.
— Господи, Лили, Лили, ако ти си ми разказала нещо за О’Дел или Пети, това е било второстепенно. Не спях с теб, за да се добера до информация. Господи, Лили…
— Млъкни — прекъсна го тя. Тя се пресегна и дръпна шнура на лампата. Те отново потънаха в тъмнина. — Искам да узная някои неща. Стигнахме до Джийс и Клемсън. Дейвънпорт ги разкри, а знаем и за Коплънд…
— Знаех си, че Дейвънпорт е опасен — тихо каза Кенет. — Аз наистина не го подценявах. Знаех, че той е наистина опасно копеле, когато направи справка за Гоген, за вратовръзката. И не можех да не го харесвам.
— Затова ли твоите хора се опитаха да го пребият, вместо просто да го натупат?
Кенет се ухили — тя виждаше зъбите му. Усмивката му не бе щастлива, изглеждаше печална.
— Още една грешка — добави той. — Започваш да чувстваш, че всичко в Ню Йорк е в повече. Че някакъв тип от провинцията не може никога да се справи с няколко истински нюйоркски професионалисти. Така че ние искахме само да му счупим няколко ребра. Нещо, което щеше да го отдалечи от улицата за около месец. Казаха, че бил бърз като професионален боец. Бяха вбесени, казаха, че ако са били по-бавни с половин инч, той щял да ги издуха, извадил своя 45 калибър…
— Имали са късмет — каза Лили. — Защо не опита отново?
Кенет сви рамене.
— На този етап ние решихме, че трябва или да го убием, или да го забравим. Той не изглеждаше… достатъчно близо за убийство. А и не зная дали момчетата щяха да го направят. Пети вече им бе дошъл множко за преглъщане. Съобщението на Дейвънпорт за О’Дел, това, което е чул Коплънд? Фалшиво ли беше?
— Не напълно. Дейвънпорт беше този, който хвана Бекър, да. Той подаде информацията на О’Дел да види дали ще се появят някакви стрелци. Така стана, но аз бях с О’Дел през цялото време. Той не се обади на никого. Това ме накара да се замисля.
— По дяволите. Мислех си да пропуснем Бекър.
— Трябваше.
— Не можехме. Не знаехме какво щеше да каже за… — Той спря, припомняйки си.
— За хората, които са убили Уолт. Джийс и Клемсън, Дебелият и Слабият.
— Не — спокойно отвърна Кенет. — Не бяха те.
— Глупости — озъби се тя. — Те пасват.
— Не. Не бяха.
— Кой беше тогава?
— Няма да ти кажа, но Джийс и Клемсън, не. — Той подръпна устната си: — Старият Коплънд. Добър човек. Какво ще стане с него?
— О’Дел ще измисли нещо. Колко сте вие? И колко хора сте очистили?
Кенет поклати глава.
— Има… няколко. Някои работят сами, други са в екипи по двама. Никой от тях не познава другите и аз няма да ти кажа кои са те.
— Ако поискаме, можем да изпратим Джийс и Клемсън в Атика — въоръжено нападение на полицейски служител. А ако О’Дел не уреди това, сигурна съм, че ще има проблеми за пенсията на Коплънд. Той ще прекара последните си двадесет години на някоя пейка в парка. Или увит във войнишко одеяло на тротоара.
— Не правете това, по дяволите — прошепна Кенет.
— Така става, когато загубиш. — Гласът на Лили беше леден.
— Ние правехме каквото трябва — каза Кенет. — Аз ще се оттегля. Ще си тръгна и ще се оттегля. Ще напусна полицията, ако искаш.
— Какво, значи можеш да пишеш за „Таймс“? Там ще представляваш по-голяма опасност, отколкото тук — отвърна Лили.
— Какво искаш от мен тогава?
— Искам проклетите имена.
Кенет поклати глава:
— Не. Никога. Ако ти дам имената, ще станат две неща — много свестни момчета ще бъдат изхвърлени или О’Дел ще си сформира собствен наказателен отряд. Няма да позволя на никой тлъст, хленчещ алкохолик подмазвач да направи това, аз няма… — Гласът му се вледени като изричаше това. Той оголи зъби и добави: — Наистина те харесвам. Но най-лошото при теб е, най-лошото, което правиш е, че се съюзяваш с таза… тази… курва О’Дел.
— Аз съм курвата — каза Лили. — Аз съм тази, която ти чукаше за информация.
— Майната ти тогава — каза Кенет и се извърна. — Щом искаш да се добереш до нещо, направи го в съда. Ще те разкъсам. Сега размърдай задника си от лодката.
— Имам още един въпрос преди да тръгна.
— Какъв?
— Защо Уолт?
Кенет се взря за миг в нея, после бръкна под ризата си и извади пакет цигари, изтръска една и я запали. Хвърли клечката през борда — те чуха как тя плесна, съскането увисна във влажния въздух.
— Трябваше — отвърна той. — Той и неговите шибани компютри. Когато се заех с това, никой не знаеше за компютрите и за техните възможности. Те бяха като някакви електронни каталози. Да използваш компютъра бе все едно да прелистваш книжата на нечие бюро. Не знаехме, че всеки път, щом влизахме в някой файл, оставяме следи. Пети ни надуши. Трябваше ни време да се доберем до машините, да оправим нещата. Направихме го. Сега информацията я няма. — Той се вгледа надолу по реката, към извитите мостове. — Чуй ме, Лили. Ако можеш да извадиш петстотин или хиляда души от Манхатън, ще го направиш с осемдесет процента по-безопасен. Можеш да направиш от него рай.
— Не хиляда — каза тя, — а може би десет хиляди.
— Не. Не, наистина. С хиляда ще се оправим. Не можем да ликвидираме хиляда души, вероятно, но можем да направим нещата по-различни. Арвин Дейвис. Прегледа ли досието му? Беше ли той един от хората…
— Да.
— Ние мислим, разузнаването смята, че той е отговорен за около сто престъпления, от всякакъв вид — нападения, грабежи, изнасилвания, убийства. Можеше да направи още сто. Сега вече не може.
— Ти не можеш да вземаш такова решение.
— Разбира се, че мога. Някой трябва да го направи. — Кенет се вгледа в нея. — Средният мошеник е направил петдесет или сто кражби всеки път, когато го хванат, а при дребните кражби шансовете му са веднага да излезе отново на улицата. Гаранция или пък ще излежи от тридесет дни до шест месеца, или нещо такова. Не е достатъчно. Ако ние пуснем всички еднократни убийци вън от затвора и пъхнем мошениците вътре, Манхатън ще бъде райска градина. Дори и онези, които премахнахме… Боже, ние снижихме престъпността с хиляда тежки престъпления на година, само от онези, които премахнахме.
— Колко са те?
Той поклати глава.
— Не ти трябва да знаеш. Но затова го правехме.
— Затова ли застреляхте Пети? За да живеем в градина?
Кенет се извърна.
— Не ни се искаше да го правим. Но нямахме избор. О’Дел се опитва да ме хване. Предполагаше се, че е имало свидетел, който ме е видял, когато застреляхме Уейтс.
— Знам.
Веждите му подскочиха.
— Знаеш?
— Дейвънпорт откри хлапето, което се предполагаше, че те е видяло. Намери го в Чарлстън и го пречупи. Той знае, че е било фалшификация.
Кенет се усмихна.
— Когато отиде в Минеаполис, той е отишъл на другия ден до Чарлстън. Помислих си, че е странно той да си вземе свободен ден, странно за тип като Дейвънпорт.
— А останалите? Уейтс бе кречетало, но…
— Те подхранваха това, загнояването. Боже, погледни натам, погледни този град, представи си какъв може да бъде…
Тя погледна към блещукащите светлинки отвъд водата, сякаш бяха светлините на Млечния път, огромни.
— И ти го продаде. И ме използва като проклета марионетка.
— Глупости — каза той. Лицето му почервеняваше.
— Когато Уолт бе убит, аз дойдох и плаках на рамото ти, а ти пое грижите по погребението и ме потупваше по главата, и ме отведе долу, правихме любов, ти ме успокояваше. Не мога да повярвам, че съм го направила.
— Да, ами…
— Ами какво?
— Такъв е животът — процеди той през стиснати зъби. — А сега тръгвай, Лили, махай се оттук.
Лили се изправи и пристъпи към кея. После пак се върна обратно.
— Какво — започна Кенет.
Тя го удари с цяла ръка — удар, който почти го събори. Той пристъпи към нея, поставил ръка на лицето си и хвана ръката й.
— Лили, по дяволите!
— Пусни ме — извика тя. Опита се да се отскубне, но той я задържа и за кратко те се сборичкаха, лицето му ставаше все по-червено. После той внезапно се хвана за рамото и отпусна ръка. Обърна се, като че ли се опитваше да приклекне, после падна на колене.
— О, боже. — Не можеше да си поеме въздух. — Лили… в чантата ми, там долу…
Неговите хапчета. Неговите хапчета бяха в чантата. Тя започна да се обръща към каютата.
Спазъм и той се просна на палубата, лицето му се напрегна, жилите на врата му се издуха.
— Лили…
Тя се спря. Погледна към каютата и после обратно към него. Сетне бавно, като на забавен кадър, тя излезе от лодката, поспря се за миг на кея, погледна към града и след това обратно към Кенет. Лицето му бе тебеширенобяло, устата му отворена, очите му — огромни и втренчени. Ръката му дращеше по палубата, сякаш искаше да се хване за нея.
— Лили…
— Кажи здравей на Бекър — отвърна тя.
32
О’Дел седеше в полутъмния си офис, около него витаеше дух на самодоволство, като крастава жаба, която бе уловила наистина вкусна буболечка.
— Наистина и пет пари не давам какво мислиш — каза той на Лукас.
— Което ме кара да заобиколя бюрото и да ти извадя душата — изръмжа Лукас.
— Затворите на Ню Йорк не са приятно място — меко каза О’Дел. — Мога да ти гарантирам една разходка до там…
Лукас поклати глава.
— Не. Няма да направиш това. Прекарах твърде дълго време с Ред Рийд. Имаме свидетели. Значи, аз ти изваждам душата, ти ме пъхаш в затвора и аз разказвам на вестниците за Ред Рийд, как си укрил важен свидетел на убийството на известен чернокож политик. Веднага ще дойдеш в клетката при мен.
О’Дел сякаш обмисли за миг тази възможност, после въздъхна и полузатвори тежките си клепачи.
— Добре. Но ако ще ми изкарваш душата, защо не свършваме с това? Имам нужда от малко сън.
Лукас наруши настъпилото мълчание:
— Знаеш, че няма да го направя. Но ти си ми длъжник, по дяволите. Натика ме под тежките юмруци на хрътките на Кенет. Това, което искам да знам, е до каква степен всичко е било нагласено. Знаеше ли, че е Кенет? Лили замесена ли е? А Фел? И кой друг?
— Лили е чиста — никога не е имала нищо общо с това. А Лили казва, че ти вярваш, че Фел е сигнален звънец. Не знам дали вярвам на това, но мога да видя възможността…
— Кенет?
— Да. Знаех за Кенет и за още двама — и, откровено казано, ти и Лили трябваше да се досетите за това — продължи О’Дел. — Разследването на Пети не бе телевизионно шоу. Той не се промъкваше, за да върши своята работа и да запази всичките си изводи за себе си, той идваше и сядаше тук всеки ден и ми казваше какво мисли. Стигнахме до Кенет и до още двама — не Коплънд, за съжаление. Ние не знаехме, че Кенет си има собствени компютърни специалисти. Считахме, че можем по всяко време да влезем в системата и да изкараме на принтера нашите доказателства. Тогава убиха Пети и неговите разпечатки бяха отмъкнати. Когато влязох в програмата, файловете бяха прецакани. Всичко, с което разполагах, бяха няколко имена и никакъв начин да ги притиснеш.
— Така че ти ни вкарваш в играта.
О’Дел се усмихна, все още доволен от себе си.
— Да. Лили ми бе разказвала за теб. Каза, че си умен. А и видях една от твоите симулативни игри. Така че вкарах Кенет в случая Бекър, теб в екипа му и докарах Фел да работи с теб, а Лили да те наблюдава от другата страна. С целия този натиск нещо трябваше да се пропука. И без това нямаше какво да губя.
Лукас помисли малко, изправи се, протегна се и се прозя, отиде до прозореца на О’Дел и дръпна настрани тежките плюшени завеси. Градът блещукаше навън.
— Това проклето място е една голяма кръпка, знаеш ли това? Казвал ли съм ти моето хрумване, че това място е една голяма кръпка?
— Да.
— А аз бяха друга.
— Да.
Лукас отново се протегна, след това тръгна към вратата.
— Хубава игра — каза той.
О’Дел погледна към него, после се засмя — плътен продължителен смях, абсолютно доволен от себе си.
— Така беше, нали?
Лукас седеше на една кръгла маса с фалшива дървена ламперия. Бе с размерите на люк и се намираше в пластмасов бар, пълен с пластмасови снимки на стари самолети.
През прозрачните плексигласови стени той можеше да наблюдава потока от хора, устремил се към изхода на летището. Погледна часовника си — три и двадесет и седем следобед, така или иначе. С „Ролекс“ на ръката бе открил, че така или иначе е добър израз. Отпи от бирата „Будвайзер“, бе отегчен, просто седеше на стола.
Фел дойде в три и половина, мършава, приличаща на недодялана птица, жилава. Май бе ядосана или нещо подобно. Спря накрая на дълга опашка при охраняемата врата, огледа се в двете посоки и видя бара. Отново спря при вратата и Лукас вдигна ръка. Тя го видя и си проправи път през масите. Когато видя куфара до краката му, вдигна очи към лицето му.
— Значи съм била само за тридневен престой или нещо такова.
— Не точно — каза Лукас. — Сядай.
Тя остана права. Вместо това каза:
— Мислех си, че ще отидем някъде за малко. — Бе на ръба на сълзите.
— Седни — повтори Лукас.
— Копеле такова — каза тя, но седна, отпусна се тежко на стола срещу него, ръцете й увиснаха безнадеждно между краката й. — Ти каза, че ние…
— Мислих си да те поканя да дойдеш с мен на Островите — каза Лукас. — Дори се обадих на летище „Кенеди“ да разбера до кои острови можем да отидем.
Тя гледаше масата.
— Разкажи ми.
— Е, не можах. — Той бръкна в джоба си и подхвърли червен кибрит на масата пред нея. Кибритът имаше нарисувана отгоре конска глава. Тя го взе и го пъхна в чантата си.
— Значи си била в ресторанта, където убиха Пети — каза той. — Каза ми, че не си ходила там.
— Е, и?
— Да. Видях кибрита в твоя апартамент.
— Кога?
— Ами когато бяхме заедно горе.
— Глупости. Аз се отървах от тях. Помислих си, че може да се качиш, видях кибритите и си казах: Трябва да се отърва от тях. Изхвърлих ги. Така че, кога си ги видял?
Той погледна спокойно към нея.
— Първият ни съвместен работен ден. Аз свих чантата ти и направих отливки на ключовете ти. Влязох в апартамента на следващия ден.
— Ти, копеле такова — отвърна тя. После нещо проблесна в очите й: — Имаш ли жица по теб?
— Не, твърде много те харесвам. Но работата е в това, че не мога да ти имам доверие. Не напълно. Исках да отидем на Островите с теб и разбрах, че не мога. Исках да ти кажа всичко това и после… — Той остави мисълта си да увисне във въздуха, тя също. После продължи: — Опитах се да измисля някаква лъжа, за да се върна в Минесота. Но не можах. И искам да ти кажа защо.
— Добре. Оценявам това. Но ти и без това беше в безопасност. Един кибрит е твърде нищожно доказателство.
— Имаше нещо повече от това. Целият този проклет епизод бе игра, замислена от О’Дел. Бе толкова перфектна, че ме кара да се смея. Той използва всеки от нас. Но както и да е — той е направил компютърна справка за жертвите. Наистина нещо важно.
Тя се намръщи.
— Ще стигнат ли до мен?
— Не, не мисля така. Мислят, че си алармен сигнал. — Той й обясни, а тя го слушаше безмълвно с очи вперени в пода.
— И ти няма да им покажеш грешката? — попита го тя, когато Лукас привърши.
— Не. Аз бях този, който им подхвърли идеята за алармата.
— Защо?
Той присви рамене.
— Ти си приятел.
Тя се вгледа в него за миг и продума:
— Окей.
— Ако някога обаче Лили разбере това, много е вероятно да те убие. Това е още една от причините за този разговор.
— Тя ли уби Кенет? — подметна Фел.
— Кенет? Не, не, през цялата вечер тя бе в центъра с О’Дел.
— По дяволите — каза Фел като гризеше палеца си. — Когато застрелях Бекър…
— Бекър те е разпознал — прекъсна я Лукас. — И ето защо в своето писмо той не казва нищо за Слабия. Не е искал хората да започнат да мислят за жени убийци.
— Да — отвърна Фел. — Но не за това го застрелях. Застрелях го заради клепачите, а и онази жена… и всичко останало.
— Знам. Искам да кажа, вярвам ти. Но защо Пети?
— Не исках да убиваме Пети — продума Фел с отпаднал глас. — Бях там, но се опитах да го спра.
— Не е трябвало да бъдеш там.
— Ами… бях. Ако разполагах с още няколко минути, мисля, че можех да навия… другия да не го върши. Но Пети излезе от вратата минута по-рано. Още една минута и нищо нямаше да се случи. Поне не тогава. Пети се бе добрал до нещо за нас… Заради Пети ще горя в ада.
— Съмнявам се в това — кисело каза Лукас.
— Е, и аз — отвърна тя. И добави: — Макар че щях да харесам Островите. Да тръгна с теб…
— Да, можеше да е хубаво. Но аз съм единственият, който знае за теб. Ти си твърде бърза с оръжието… и може да започнеш да мислиш за това, а аз съм там, около теб.
— Нямаше — каза тя, но не можа да потисне мъничка усмивка. — Въпреки че ми е интересно, че се страхуваш от мен.
— Да, всъщност…
Тя въздъхна:
— Проклети полицаи мекотели в панталони. Толкова сте измамни.
— И исках да ти кажа за Лили — продължи той.
— Какво?
— Тя има списък на около половин дузина от стрелците на Кенет. Ще бъде твърда, така или иначе. Но искам ти да знаеш две неща — за нищо няма доказателства. Те просто искат това да спре.
— А какво е другото нещо?
— Другото е, че ако някой се захване с Лили, аз ще се върна тук. — Той я наблюдаваше, докато казваше това, очите му бяха твърди като гранит.
— Трябваше да си един от нас — каза Фел.
— Пусни това наоколо — допълни той.
— Не познавам никой друг, освен моя партньор и един друг човек. Но ще им кажа. Може би те познават още. Ние не говорим за това. Това беше едно от правилата на Кенет. Никой за нищо да не говори, казваше той.
— Добро правило — каза Лукас. Той отново погледна часовника си. — Лили ще дойде всеки момент.
— Тук?
— Да, искам да говоря и с нея.
— Тогава по-добре да тръгвам. — Фел стана и вдигна чантата си. Тя отстъпи от масата и се обърна: — Спомняш ли си, когато каза нещо подобно: „Това място е помийната яма на Вселената“? Първият ден, когато бяхме заедно?
— Да?
— Хората на Кенет… ние просто се опитахме да го променим.
— Окей.
— Сгрешихме ли?
Той се замисли за миг:
— Не знам — отговори накрая.
Фел се отдалечи, а Лукас се втренчи в бутилката бира, правейки влажни кръгове по масата. След стрелбата в сутерена, след писането на доклади и разпитите, след пресконференцията, той се бе върнал в офиса на екипа. Повечето от хората си бяха отишли, но той намери един от компютърните специалисти и му каза, че иска да получи някаква информация за две ченгета — Джийс и Клемсън.
Човекът го бе завел до един празен терминал и му бе показал как да си вика файловете. Той го бе направил, прегледа ги набързо, после набра името на Фел. Когато получи достъп до файла, той го прочете внимателно до края и разкри следното родство — Рой Фел, с адрес в Бруклин. Той набра името на Рой Фел. Излезе файл. Пенсиониран. После излезе въпрос: Възстановяване на файла за пенсиониране? — Да или не?
Лукас натисна „да“. Фотосканирането бе елементарно — трябваше да се избере опция от едно кратко меню и на дисплея се появи лицето на бащата на Фел. Тежки черти, сива коса и мустаци, почти болезнена усмивка. Висок шест фута и два инча. Роден през хиляда деветстотин и тридесета година. Бекър го бе описал почти точно.
— Дебелият — високо каза Лукас.
Компютърният специалист бе възкликнал:
— Какво?
— Нищо. — Лукас бе изключил терминала.
Сега, на летището, докато правеше кръгове с бирената бутилка, той си мислеше — Дървото не пада по-далеч от крушата.
Лили закъсня с десет минути. Също като Фел, и тя спря при охраната и се огледа за бара. Видя го веднага щом влезе, лицето й бе пепеляво, беше уморена, но се владееше.
— Говорил си с О’Дел — каза тя, като седна.
— Да.
— Той е направил сценария на всичко.
— Да.
— Кога разбра това? — попита тя.
— В Чарлстън. Подозирах го и преди това — всички бяха твърде наблизо, всичко бе особено удобно. Но не знаех със сигурност, че той не е Робин Худ.
— Все още ли мислиш, че Фел е аларма?
— Да, почти съм сигурен. Не напълно. Но си мисля, че тя просто е била нарочена от Кенет. Искам да кажа, че тя хвана онези негови хора в апартамента на Бекър. Не се налагаше — пистолетът й бе до ухото ми.
— Носи се слух, че Робин Худ е хванал Бекър.
— Какво очакваше? Той бе застрелян.
Лили поседя мълчаливо за миг, като се взираше във фалшивата ламперия на масата.
— Кога узна за Дик? — попита тя накрая.
— О’Дел се опитваше да го уличи — всички онези неща за белокосия мъж, който е застрелял политика. Не знаех, че е сценарий, но дори и тогава го подозирах.
— Но кога…?
— Когато отидохме в апартамента на Пети и онази жена Лоугън каза, че който и да е навестил неговия апартамент е спрял, преди да се качи на асансьора и след като е слязъл. Твърде много време му е отнело да стигне до вратата.
— Да — каза тя като избягваше очите му. — Дик.
— Да, но не знаех със сигурност. Бях приел като факт, че той не може да шофира — така мислеха всички — бях виждал да го кара шофьор в Мидтаун Саут. А щом не може да шофира, значи не е той. Ако е бил докаран от Коплънд или някой от неговите момчета, нямало е да се наложи да изкачва сам всички онези стъпала. Можел е да изпрати шофьора. Така че този факт ме отвлече от него за малко. До онзи ден на реката, когато ти ми каза, че той шофира. Че понякога шофира с часове и това ти е писнало…
— Значи — каза тя, — аз съм предала не само Пети, аз предадох и Дик.
— О, стига, Лили, престани да хленчиш. Ти направи най-доброто в това проклето гнездо на плъхове.
— И всички са мъртви.
— Хей. — Нямаше още какво да си кажат. Лукас погледна към ролекса. — Трябва да тръгвам. Сигурно вече самолетът е приготвен за отлитане.
В края на опашката за излизане на пистата, Лукас я погледна, бе пъхнал ръцете си в джобовете.
— Ако това беше филм, щеше да има накрая дълга гореща целувка и всичко щеше да завърши добре.
Тя имаше очи, които Рембранд би нарисувал.
— Но след филма няма нищо — отвърна тя. — Свършва с гореща целувка и никога не виждаш онази част, когато започва ежедневието.
— Важната част…
— Да. И да ти кажа истината, ако трябваше да има голяма гореща целувка, смятах, че ще я получи Фел. Мислех, че ще отидеш с нея на Островите.
— Не. Тя е в Ню Йорк. Освен това…
— Какво?
— Няма никакви Острови в действителност, нали?
Тя извърна очи, мислейки си за Пети и за Кенет.
— Не — отвърна след миг. — Предполагам, че не.
Тя протегна ръка.
— Дай ми малко почивка, Ротенбърг — каза Лукас като се наведе и я целуна по устните, почти, но не съвсем, целомъдрено. Той се обърна към охраняемия изход: — Ако откриеш друг Бекър, повикай ме. Знаеш… как, нали?
— Да, да. Боже — каза тя, като не му вярваше съвсем. Слаба усмивка изви ъгълчето на устните й. — Аз наистина знам как да те повикам.