Метаданни
Данни
- Серия
- Жертва (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Silent Prey, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиана Цалева, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Джон Сандфорд
Заглавие: Мълчанието на жертвите
Преводач: Юлиана Цалева
Година на превод: 1997
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Одисей“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1997
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Редактор: Мариана Василева
ISBN: 954-8127-27-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20445
История
- — Добавяне
22
Лукас се обади на Дариъс Пайк в Чарлстън и му каза времето на пристигане на самолета, после се срещна със Слоун и Дел в центъра. Отидоха в един бар на спортисти, разговаряха, връщаха се към спомените. Лукас вече не бе в кръговрата на местните клюки — кой на кого целува задника, кой кого мами. Слоун си тръгна в един часа, а Лукас и Дел се мотаха цялата нощ из баровете на Седма западна в Сейнт Пол.
— … глупости, казах, съгласен съм да се оженим — споделяше Дел. — Но тогава тя започна да говори за дете. А е около четиридесетгодишна.
— Не е края на света — отвърна Лукас.
— Приличам ли ти на „Живот с баща ми“? — попита Дел. Той разпери ръце. Носеше дънково яке с черно горнище без ръкави. Оранжево-черната емблема на ръкава на якето гласеше „Харлей Дейвидсън — живей, за да караш, карай, за да живееш“. Имаше петдневна брада, но очите му бяха ясни и спокойни, каквито са били винаги.
— Всъщност изглеждаш доста добре — каза Лукас. — Преди година, човече, беше готов за бунището.
— Да, да…
— Тогава защо да нямаш дете?
— Боже. — Дел погледна през прозореца. — И аз съм се питал за това.
Дел се повлече към къщи в три часа. Лукас също се прибра, отвори всички прозорци на къщата и започна да попълва чекови покрития на сметките, дошли по пощата. В пет часа приключи, беше уморен. Затвори всички прозорци, заключи ги и се върна в спалнята, където отново опакова пътната си чанта. Повика такси, накара шофьора да спре на денонощния магазин „Супер Америка“, купи две понички с пълнеж и чаша кафе и се отправи към летището.
Самолетът се плъзна навън от терминала в шест и тридесет. Стюардесата го попита дали иска сок и яйца.
— Ще се опитам да поспя — отвърна той. — Моля ви, моля ви, не ме събуждайте.
Страхът го обзе още при излитането, чувството на безпомощност, липсата на контрол. Той притвори очи, сви юмруци. Напусна земята цял-целеничък. Притаи дъх, докато шумът на моторите се промени и скоростта на издигане намаля. Отпусна седалката назад. Опита се да спи. След известно време, не знаеше колко, усети, че в устата му има вкус на пилешка перушина и вратът го боли. Стюардесата го разтърсваше.
— Бихте ли повдигнали седалката си, ако обичате?
Той отвори объркано очи:
— Аз спях — изръмжа.
— Да — каза тя с най-неутралния си глас. — Но вече наближаваме Атланта, а вашата седалка…
— Атланта? — не можеше да повярва. Никога не бе спал в самолет. Лявото крило на самолета се снижи и те завиха надолу, вече се виждаше град Атланта, приличащ на грапава сива черга. Десет минути по-късно вече бяха долу.
Летището на Атланта все едно бе излязло от „Робокоп“ — със своите женски механични гласове, които редяха безброй предупреждения точно под нивото на съзнание и със стоманените ескалатори, водещи до облицовани с плочки стерилни зали. Радваше се да излезе навън, защото полетът до Чарлстън беше лош. Той се бореше със страха си и успя да се овладее чак когато самолетът се беше приземил.
Пайк чакаше в малката чакалня — едър чернокож, облечен в зелено памучно яке над бяла риза и платнени панталони. Когато съблече якето, Лукас видя мънички точици мастило по джоба на ризата му и малък револвер, прикрепен към колана.
— Лукас Дейвънпорт — каза Лукас, като протегна ръка.
— С кола съм — каза Пайк, като го поведе навън. — Как е в Ню Йорк?
— По-горещо оттук.
— Това е нищо — каза Пайк. — Трябва да дойдеш тук през август.
— Така казват и в Ню Йорк…
Те напуснаха скоростно летището. Съвсем дезориентиран, Лукас попита:
— Къде е океанът?
— Право напред, но градът не е точно на океана. Нещо като Манхатън, всъщност — отвърна Пайк. — От двете страни минават реки и там, където се сливат, се намира пристанището, после трябва да продължиш покрай Форта, за да навлезеш в океана.
— Форт Съмтър?
— Точно така.
— Искам да го видя някой път. Участвал съм в сражения. Разкажи ми за Рийд.
Пайк префуча покрай една сива максима, пое по отбивката и в края й зави наляво. Улицата бе разбита, тротоарите бяха обрасли в бурени и шубраци.
— Рийд е едно тъпо копеле. — Пайк декларира това като факт. — Вбесявам се да говоря за това. Неговият старец е прекарал целия си живот тук, има гараж и бензиностанция, най-добрият майстор в града и печели тонове пари. А Ред завърши добре колежа. Справи се отлично с изпитите и получи стипендия за Колумбийския университет. Тъпото копеле отива в Ню Йорк и започва да смърка боклуци. Кокаин. Мотае се в Харлем, идва тук и върши глупости. После не се връщаше повече. Говореше се, че непрекъснато е дрогиран.
— Хм. Откога е в града?
— Няколко седмици — отговори Пайк. — Кофти ми е за семейството му.
— Ще остане ли?
— Не знам. В началото за него имаше някои подозрения от Отдела за наркотици, че се мотае не с когото трябва. Но напоследък нищо не съм чувал. Може нещо да се е променило.
Лукас не си бе представял как може да изглежда Чарлстън, но сега реши, че просто му приляга — Старият Юг. Дървени къщи с олющена боя и необикновени дървета, храсти с мъхести като козина цветове. Палми тук-там. Много мръсно. Горещо.
Гаражът на Рийд бе сива бетонна постройка, в съседство с нея имаше бензиностанция и магазин за автопринадлежности. Пред всички колонки с изключение на една, имаше паркирани коли и служители в униформи кръжаха наоколо, миеха стъкла и проверяваха маслото.
— Идваш тук и ти бършат стъклата, проверяват ти маслото, надуват гумите ти. Единственото място, където правят това — каза Пайк. — Ето защо Дон Рийд печели толкова пари.
Той угаси мотора в паркинга на магазина и Лукас го последва вътре. Офисът миришеше на машинно масло, но бе чист и подреден, с пластмасови столове за посетители около кръгла маса, отрупана със списания. На гишето едър мъж се беше прегърбил над компютър с жълт екран, като удряше по клавиатурата с един пръст. Той вдигна поглед при влизането им:
— Здрасти, Дариъс.
— Здрасти, Дон. Ред тук ли е?
Рийд се стегна, усмивката напусна лицето му:
— Направил ли е нещо?
Пайк поклати глава, а Лукас каза:
— Не. Аз съм от Ню Йорк. Вашият син е станал свидетел на едно убийство. Просто е минавал. Искам само да поговоря с него за няколко минути.
— Сигурен ли сте? — попита Рийд, в гласа му се прокрадна враждебна нотка. — Имам адвокат…
— Вижте, вие не ме познавате, така че… Но ви казвам: всичко, което искам, е един разговор. Няма призовка, нищо. Той не е заподозрян.
Рийд хладно огледа Лукас, накрая кимна:
— Добре, елате. Той е отзад.
Когато влязоха, Ред Рийд тъкмо излизаше от бояджийската работилница, пластмасова маска и каска покриваха главата му. Видя баща си с двете ченгета, свали защитната екипировка и несигурно застана до вратата на работилницата. Бе висок, твърде слаб, с едри бели зъби.
— Полицията иска да разговаря с теб. Единият е от Ню Йорк — обясни баща му. — Аз ще слушам.
От Ред Рийд лъхаше подозрение, но той кимна.
— Можем ли да седнем някъде? — попита Лукас.
Старият Рийд поклати глава.
— Няма никой в чакалнята…
Лукас извади от джоба си доклада на Боби Рич, разгъна го и остави Ред Рийд да го прочете, потвърждавайки последователно всичко.
— Белокос мъж — отбеляза Лукас. — Слаб, дебел?
— Да. По-скоро мършав.
— Тъмен? Блед? Какъв?
— Загорял. Беше загорял.
— Как точно бе застрелян Фред Уейтс?
— Човече, аз не бях точно там. Видях колата да минава и ми се стори, че виждам пушка. Отправих се в другата посока. Чух изстрелите и видях колата.
— Каква марка?
— Не знам, човече, не обърнах внимание на това — отвърна Рийд. Той оглеждаше ръцете си. Пайк се раздвижи неспокойно, а бащата на Рийд погледна навън през вратата, но не каза нищо. Очите на Рийд се отместиха към баща му, после отново към Лукас.
— Колко беше часът? — попита Лукас.
— Нямах часовник…
— Искам да кажа, следобед, вечер, нощ?
Рийд неспокойно облиза устните си, после сякаш си избра едно от предположенията:
— Вечер.
— Било е три часа следобед, Ред — каза Лукас. — На ярка слънчева светлина.
— Човече, не бях съвсем наред…
— Не знаеш каква марка е била колата, но си могъл да видиш, че човекът вътре е с бяла коса, мършав и загорял? Но не си видял нищо от другите типове? Ред. — Лукас погледна към Дон Рийд. — Ред, ти ни лъжеш. Това е много важен случай. Мислим, че същите типове са застреляли един полицай и един адвокат преди това.
— Нищо не зная за това — каза Рийд, отбягвайки погледите на всички.
— Окей, не мисля, че е така. Ти ме лъжеш.
— Не лъжа — отговори Рийд.
Дон Рийд обърна лице към сина си и с рязък дрезгав глас заяви:
— Помниш ли какво ти казах? Без глупости, без лъжи, без наркотици и ние ще се опитаме да те задържим сред живите. А ти лъжеш, момче. Не е имало случай, откакто беше малко момче, когато да не си знаел каква е марката на дадена кола — виждаш мъж и знаеш, че има бяла коса и тен, а не знаеш в каква кола е бил? Фъшкии. Ти лъжеш. Престани.
Лукас се намеси:
— Искам да разбера колко вътре в тази работа е Джон О’Дел.
Рийд се бе взирал нещастно в краката си, но сега главата му подскочи.
— Вие познавате господин О’Дел?
— А, ясно — каза Лукас. Той се изправи и обходи веднъж малката стаичка, перна с длан машината за дъвка „Лайън клъб“, пощипна носа си и притвори очи: — Ти работиш, по дяволите, за О’Дел.
— Човече… — започна Рийд.
— О’Дел е наркобос? — попита Дон Рийд, гласът му бе мрачен и сърдит.
— Не — отвърна Лукас. — Той е може би петото най-важно ченге в Ню Йорк.
Двамата Рийд размениха погледи, а Пайк попита:
— Какво става тук?
— Шибана игра, кажи на магарето „чуш“, а аз съм самото магаре — отвърна Лукас.
После се обърна към Рийд:
— Сега вече знам. Имам нужда от някои подробности. Къде го срещна, как той те привлече…
Рийд изригна като порой. Бе срещнал О’Дел на един семинар в Колумбийския университет. О’Дел изнесъл три пъти лекции там и всеки път Рийд оставал на разговор с него след часовете. Харлем е по-различен от очакванията на едно ирландско ченге, каза Рийд. Тлъстият полицай и мършавият южняк спорели за живота на улицата. Отишли с още няколко студенти и професора в едно кафене и разговаряли до късно. Отново видял О’Дел през пролетта, но тогава вече се занимавал с наркотици. Арестуван за кражба на крек, той се обадил на О’Дел. Всичко се оправило, но бил предупреден — никога повече. Но имало още един път. Бил арестуван още два пъти за притежание на наркотици, стигнал до съд. После трети път, а тогава имал в себе си малко повече крек. Ченгетата смятали да го обвинят като пласьор и той се обадил отново на О’Дел. Обвинили го само в притежание и отново го освободили.
Тогава се обадил О’Дел. Познава ли някой мошеник, свързан с ченге? С детектив? Е, да…
— Кучи син. Било е твърде чисто направено, трябвало е да бъде — процеди Лукас.
— Какво, по дяволите, става тук? — отново попита Пайк.
— Не знам, човече — отвърна Лукас. Той се обърна към Рийд: — Не се обаждай на О’Дел. Вече си вън от играта и искаш да останеш вън. Каквото и да става тук, а то е доста грубо, няма нищо общо с теб. По-добре не се замесвай.
— Вече е вън. — Дон Рийд погледна сина си.
Рийд вдигна рязко глава.
— Не искам повече да имам нещо общо с Ню Йорк.
По пътя към летището Пайк се обади:
— Не мисля, че Ню Йорк ми харесва.
— Има си лошите страни — отвърна Лукас. Той взе една картичка от джобния си бележник и надраска домашния си телефон на обратната страна: — Виж, благодаря за помощта. Ако някога имаш нужда от нещо в Ню Йорк или Минеаполис, обади ми се.
Полетът до Атланта беше зле, но по пътя за Ню Йорк страхът сякаш го напусна. Лукас бе достигнал някакъв праг на насищане — пет полета за три дни. Никога в живота си не бе летял толкова много. Почти отпуснат, той взе бележника си от куфарчето и започна да драска по него, подреждайки нещата.
Боби Рич не бе назначен да работи по случая заради добрата си квалификация — той бе избран, просто защото е познавал тип, който познавал Ред Рийд. Така че Ред Рийд да се обади на приятеля си и да настоява той да предаде информация на ченгетата за застрелването на Фред Уейтс.
С изключение на факта, че Рийд изобщо не е бил там. Мъжът с бялата коса и силния тен бе измислица на О’Дел. Лукас се ухили неволно. По някакъв извратен начин това бе чудесно — много, много пластове.
Той притвори очи, като отбягваше следващия въпрос: Знаела ли е Лили?
На „Ла Гуардия“ той видя „Таймс“ със снимката на Бекър като блондинка. Той си купи вестник, нареди се на опашка за такси и попадна на шофьор с редки зъби, който умираше да говори.
— Бекър, а? — каза редкозъбият, очите му бяха вперени в огледалото за обратно виждане. Виждаше снимката на горната страница на вестника, докато Лукас четеше вътрешните страници. — Кофти номер. Обличал се като жена.
— Да.
— Последната, човече, я взел направо от паркинга. Приятелката й казва, че Бекър е бил там с тях и можел да вземе и двете.
Лукас сгъна вестника и погледна към тила на шофьора:
— Има още една? Днес?
— А-ха, тази сутрин. Открили я на един паркинг с увита около нея жица, изрязани клепачи и всичко останало. Аз викам, като го хванат, трябва да го обесят за топките на някой телеграфен стълб. За назидание.
Лукас кимна и каза:
— Виж, забрави за хотела. Карай направо в Мидтаун Саут.