Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Genitrix, 1923 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Данаил Данаилов, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Франсоа Мориак
Заглавие: Родителка; Пустинята на любовта; Фарисейката; Юноша от едно време
Преводач: Данаил Данаилов; Мария Коева; Изабела Георгиева; Стефан Тафров
Издание: първо
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: романи
Националност: френска
Печатница: ДП „Г. Димитров“ — гр. София
Излязла от печат: ноември 1985
Редактор: Албена Стамболова
Художествен редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Ставри Захариев
Рецензент: Бояна Петрова
Художник: Веселин Павлов
Коректор: Радослава Маринович; Грета Петрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7422
История
- — Добавяне
IV
Един час по-късно майката Казнав драсна клечка кибрит и погледна колко е часът; после постоя за момент съсредоточена не в нощта, която си отиваше, а в диханието на обожавания син зад стената. След вътрешно колебание тя стана от леглото, пъхна подутите си крака в подпетени обувки, облече кафяв халат и със свещ в ръка излезе от стаята. Слезе по стълбата, мина по коридора и пресече степта на вестибюла. Ето я на неприятелска територия: колкото и внимателно да се изкачва, стъпалата пукат под нейната тежест. Тогава тя се спира, ослушва се, отново тръгва. Пред вратата угасява ненужната свещ и надава ухо. Сивата утрин е в коридора. Не се чува нито стон, нито пъшкане, само един странен, сякаш приглушен звук, като от кастанети. Зъбите тракат, тракат и най-сетне се надига един стон… Единствен Бог можа да види какво изразяваше тази глава на ослушваща се Медуза, чиято съперница пъшкаше зад вратата. Изкушението да не влезе, да остави да стане онова, което трябва… Старицата се колебае, отдалечава се, размисля, натиска дръжката на вратата.
— Кой е?
— Аз съм, момичето ми.
Нощната лампа вече осветява не стаята, а ледената чистота през капаците на прозорците. Матилд гледа кошмара си, който се приближава. Тогава с тракащи зъби тя извиква:
— Оставете ме! Нямам нужда от нищо. Само съм малко трескава.
Старицата я пита дали иска хинин.
— Не, нищо, само спокойствие. Само да се обърна към стената. Вървете си.
— Както обичате, момичето ми.
Всичко е казано. Тя изпълни дълга си. Няма да се упреква за нищо. Нека става каквото е писано.
Матилд, която с ужас беше вдигнала двете си ръце, ги задържа за миг пред очите си, дори след изчезването на неприятелката, и остана изумена от моравия им цвят. Сърцето й обезумяваше като птичка, която душат, а тя пърха с криле все по-бързо и по-немощно. Поиска да види отблизо и не видя посинелите си вече нокти… но дори и в извънмерната си мъка не повярва във вечността на нощта, в която беше навлязла: понеже беше самичка в света, Матилд не знаеше, че се намира на самия край на живота. Ако я бяха обичали, нечии прегръдки щяха да я принудят да се изтръгва от обятията на света. Не се налагаше да се откъсва, тъй като не беше изпитала ничия привързаност. Никакъв тържествен глас не произнесе до леглото й името на може би страшния Отец, нито я заплаши с може би неумолимо милосърдие. Нито едно оставено назад, обляно в сълзи лице не й позволи да измери своето опасно бягство към Мрака. Тя умря леко, като онези, които не са обичани.