Франсоа Мориак
Родителка (18)

XVIII

Фернан Казнав чу как тракат обувките им покрай линията Бордо — Сет, после пак напълни чашата си и като я изпи, излезе от трапезарията. Последният влак беше прогърмял над реката: къщата вече не се тресеше. Дребни облачета се нижеха под невидимата луна, но пропускаха светлината й, защото, изправен в средата на вестибюла, Фернан Казнав виждаше собственото си тяло в огледалото до вратата. Тишината го обгръщаше, по-дълбока от другите вечери. И все пак той не си спомняше да е долавял през време на безсъниците си диханието на Мари дьо Ладо. Но само дъхът на спящия в някоя отдалечена стая е достатъчен така да раздвижи въздуха, че без да съзнаваме, лека вълна от човешка топлина да облее сърцето ни. Фернан Казнав за първи път позна тишината. Може би защото чуваше клоните да се отцеждат безкрайно и около мъртвата къща беше останал само този тих шум на сълзи, но както предната вечер той намери в душата си същия покой по пътя към онова царство, в което майка му си беше точно неговата майка и все пак беше друга — същата, която му внуши да изхвърли от къщата една стара прислужница, — и все пак друга, още жива, но заживяла другаде, и която тази вечер уталожваше гнева му, вдъхваше му отвращение към всякаква грубост, изпълваше го със загадъчно безразличие. Най-малкото той повярва, че това е така; не помисли за виното, което бе изпил, нито че често е достатъчно едно леко опиянение, за да предусетим вечността. Студът го извади от този сладък унес. Той целият затрепера и зъбите му затракаха като на умиращата Матилд. Тогава, следвайки коридора за „крилото на противницата“, той тръгна, зъзнещ, от стая в стая, докато стигна до онази, в която лунната светлина през капаците на прозорците осветяваше една рамка от мидени черупки и очертаваше върху стената изящната сянка на увехналите кремове. От тази площадка започваше таванът, който се простираше над вестибюла от едното до другото крило; той влезе вътре. Една капандура събираше като вода съвсем прозрачната светлина на нощта и я пръскаше върху украсен с нарисувани лалета сандък. Препъвайки се в разни вещи, Фернан отвори вратата на килера, в който беше спала Мари дьо Ладо, преди да се наложи да гледа господарката си. Тя не беше преставала да идва тук всяка сутрин, за да се преоблича, и в един сандък от черно дърво съхраняваше всичко, което имаше на този свят. Тук страшният мраз имаше дъха на сапуна и дрехите на онези, които работят за другите. Малка капандура съсредоточаваше прозрачността на нощта върху гипсова мадона с разтворени ръце, но оставяше в сянката над леглото едно разпятие. Това легло беше покрито с вехто кретонено платно на фигурки — самотно светло петно, единствено богатство в тази килия, от което Мари дьо Ладо би се отказала, ако й бяха казали, че „това струва пари“. Фернан Казнав седна на тази покривка и с наведено напред тяло, с лакти върху коленете и лице между ръцете, заплака. Студът замразяваше сълзите по бузите му. Тялото му трепереше. Достраша го да умре самичък в този килер, излезе от тавана, залитайки, и трябваше да се улови за перилата на стълбището, за да слезе най-сетне до леглото си.

Той не спеше; усещаше върху гърдите си, върху крайниците си, един безкраен товар. Сънуваше ли, че някой ходи в градината? Не, защото Пелю яростно заръмжа; после някой бързо го успокои. Фернан се сети, че е забравил да постави мандалото. Той чу, че голямата врата се поддава на нечие леко побутване, но не изпита никакъв страх. Стъпките се отдалечиха към кухнята, после на пода се процеди светлина. Той затвори очите си, после ги отвори. Мари дьо Ладо държеше лампата, която осветяваше нейното лице на черна мадона. Но тя не се доближаваше; изчака той да я извика:

— Мари!

Тогава, като остави лампата си, тя дойде при него и той усети върху челото си нейната изхабена ръка.