Франсоа Мориак
Родителка (17)

XVII

След обеда Фернан Казнав седна в кухнята, пред огъня. Как би се изплашил, ако знаеше колко прилича на умиращата си майка, потънал във фотьойла си в сумрака на дъждовния декември. Мари дьо Ладо слезе, подкрепяйки отслабналия си внук, който този ден се вдигаше за първи път. Тя наблюдаваше господаря и се опитваше да отгатне мислите му. Но той не отделяше очи от пламъка. Тогава тя побутна към него уплашеното хлапе, като му повтаряше:

— Кво ще речеш на мусю?

Фернан Казнав дори не обърна глава. Мари дьо Ладо настоя:

— Той се измъчи, горкичкият. Много е отслабнал. Само очите му са останали.

И тя опипваше ръцете му. Господарят беше взел машата, но я пусна, защото ръцете му трепереха. Най-накрая спря леден поглед върху малкото хлапе. И той, който не знаеше да говори на диалект, си припомни все пак онези две думи, с които си служеха дядо му Пелуйер и Фелисите Казнав, когато искаха някой човек или животно да изчезне от очите им:

— Bey-t-en!^[1]

Той беше станал и още повече приличаше на майка си — но на непреклонната си и страшна майка. Мари дьо Ладо отстъпи с ужасено обожание и повлече към миялнята настръхналото, подскачащо като болен кос хлапе.

Фернан Казнав остана до вечерта пред камината в кабинета. Още в четири часа Мари дьо Ладо донесе лампа, затвори капаците и той седя сам, докато крясканията го предизвестиха, че майката на Реймон е в кухнята. Тогава той седна както предната вечер на сандъка за дърва в тъмното антре и не помръдна. „Не, не — умоляваше Мари дьо Ладо, — от това ще получи удар.“ После гърленият диалект на дъщерята я потопи. Тя крещеше, че сама ще се заеме с подреждането на масата; но защо с този заплашителен тон? Фернан усети студ, върна се в кабинета и неподвижен, загледа огъня. В седем Мари дьо Ладо дойде да съобщи, че на господина е сервирано. Тя взе лампата, вдигна я, както правеше всяка вечер, и застана встрани от господаря, който видя на силната светлина това старо съсипано лице. Той прекоси кухнята и блъсна вратата на трапезарията; тогава разбра: върху чистата покривка, срещу неговия прибор, беше сложен още един; и тъй като масата беше много висока, дъщерята беше наредила книги върху стола, за да може Реймон да яде по-удобно супата си.

Детето хленчеше зад вратата; не смееше да влезе въпреки заповедите на майка си, която започваше да надига глас. В това време Фернан Казнав усещаше как в него се ражда, усилва се вълната на ярост: той с наслада се оставяше на майка си да проникне в него, да го изпълни, да го обладае. Сипа си една пълна чаша вино, което изпи на един дъх, после замахна с ръка и чиниите, предназначени за детето, се изпочупиха върху плочите. След този трясък в кухнята сякаш не остана живо същество. Господарят влезе там, видя най-напред дъщерята с очи на кокошка и зад нея, със сключени вдигнати ръце, Мари дьо Ладо. Той пак си спомни диалектните думи, които използуваше майка му, когато пъдеше от себе си животни и хора:

— Annèt-ben!^[2]

Тогава дъщерята пристъпи напред и словоохотливо заговори, че именно господинът бил пожелал да задържи детето; той дори бил причина то да изпусне едно хубаво място; открай време се знаело, че господинът щял да се погрижи за него… Детето вече било много привързано към господина… Тя замлъкна, смутена от мълчанието на господаря, от ледения му поглед. Той повтори:

— Annèt-ben!

Дъщерята, вън от себе си, изрева, че те няма да си идат сами, че ще отведат и старата с тях. Беше ли разбрала това Мари дьо Ладо? Малко извърната настрани, тя не протестираше и закриваше лицето си с двете си ръце с изпъкнали вени. Вратата на миялнята се открехна и детето подаде муцунка като малко лисиче, хванато в леговището. През това време дъщерята, сигурна, че държи неприятеля с тази заплаха, разкриваше в триумфална усмивка втвърдените си венци и черната си уста. Тази усмивка окончателно накара Фернан да се отдаде на майчиния демон. Възбудените му пръсти дълго търсиха в портфейла една банкнота от сто франка, която хвърли на Мари дьо Ладо (прибра я дъщерята). После той отвори вратата и с вял глас каза на слугинята:

— Ще дойдеш утре да си вземеш куфара.

Тя го погледна. В тази минута я изгонваше не само нейният господар, но и всичките й покойни господари. Тъй като тя не си тръгваше, той повтори със същия глас като на стария Пелуйер:

— Bey-t-en!

И отметна глава, с издута като на Юнона шия — човек би казал, че майка му е оживяла.