Франсоа Мориак
Родителка (15)

XV

Отначало Фернан Казнав реши, че единствено досадният нотариус го отвлича от Матилд: как да се съсредоточи, да се спусне до онези големи дълбини в себе си, където бди любимата душа, ако един дребен шишкав човек по всяко време на деня му се натрапва, разстила книжа, моли за подписи? Бащата на Фернан, Нюма Казнав, беше лишил от наследство малолетния си син в полза на жена си. На Фернан дори през ум не бе му минало да не се подчини на това незаконно завещание; съществуват все още стари фамилии, в които гражданският кодекс не надделява над всесилната воля на бащата. Впрочем когато стана пълнолетен, на Фернан му хрумна да прехвърли на майка си една грижа, която не й тежеше никак; всеки месец той получаваше от нея необходимите му пари и тази зависимост, с която Матилд толкова се беше подигравала, свърши едва с парализирането на старата госпожа.

Когато Фернан Казнав сложи последния подпис, се увери, че дори само главоболията около рентите и имотите са достатъчни, за да унищожат покоя, божествения унес, в който до неотдавна той се съединяваше с Матилд. После разбра колко е лесно да имаш открита банкова сметка и че боровете растат съвсем сами. Разбра, че когато майка му по задушница се качваше на кабриолета, за „да оправи пъпките“ в пясъчния край, не я принуждаваше никаква друга необходимост освен желанието да вдиша, веднъж в годината, аромата на родните борове през сезона, когато пролетният вятър люлее тъмните им върхове. Вдовицата, която се освободи набързо от любимото лозе на съпруга си, не се съгласи да се раздели с един парцел мрачни гори, сред които бе родена. Фернан си спомня нескончаемото пътуване в детството си, когато, за да отиде при дядото Пелуйер, прекосяваше в кабриолет Сотернския край, оставяйки назад лозята и веселата Гарона, и стигаше до разорания от волове горски път. В онези години лицето на майка му беше оградено с черни шнурове, завързани под брадичката. Детето се подрусваше в старата двуколка, отметнало назад глава, гледаше как смутното декемврийско небе тече между черните забързани върхари и изкрещяваше, когато от единия към другия движещ се бряг прелитаха птици, наредени в триъгълник. Ако някой бистър поток принуждаваше пътя да лъкатуши или внезапно захладяваше, майка му го покриваше с палтото си като с черно крило. Тя се боеше да не би да настине и ако той се оплачеше, че му е много топло, загрижена пъхаше пръст зад врата му. Веднъж, в един бурен ден, щръклици подплашиха коня и той счупи една стръка. Беше сезонът, когато нощта идва бързо. Докато селянинът кочияш поправяше колата, Фернан и майка му чакаха край пътя. Той помни, че на пустия, потопен в здрач път усещаше една блажена сигурност, понеже майка му беше там. Отвъд високите облаци прах потрепваха краткотрайните оранжеви припламвания на запалената степ. Подвикването на един овчар събираше разпръснатите и объркани в мъглата овце… Блажена сигурност, защото майка му е там…

Фернан поглежда около себе си: това наистина е спалнята, в която умря Матилд. Ето снимката в рамка от миди, на която тя не се усмихва. Една скоклива птичка пее с пролетен глас. Утро, изпълнено с дим и слънце. За да се слее с Матилд, той трябва да се изкачи от дълбините на живота си до най-близката повърхност на миналото. Опитва се да се разчувствува, като мисли колко малко са живели заедно. Сега вече снахата няма пред свекървата предимството, че е мъртва: старата й неприятелка се присъедини към нея в третата ниша вляво срещу стената в дъното. Отсега нататък и двете принадлежат на онова, което вече не съществува; и Фернан се терзае за малката част от живота си, отдадена на съпругата, докато майката закрива с огромната си сянка всички изминали години.

Довършва обличането си, скита из градината, поглежда крадешком към прозореца на кабинета — оттам вече няма да го дразни главата на една старица, която дебне. Дали защото вече не се чувствува така шпиониран, изпитва толкова малко желание да се присъедини към Матилд? Нима беше нужно огромната, обсебваща любов на майка му да го обгръща с пламъците си, за да бяга, преследван, в мислите си при Матилд? Ето че пожарът е угаснал — тази жарава, която го разгневяваше, изведнъж го остави зъзнещ сред пепелта. Има мъже, които са способни да обичат само ако с това противоречат на някого. Онова, което ги тласка напред към някоя друга, е пъшкането на тази, която изоставят.

И сега, останал без занимание, Фернан се поспира на южната алея и като тромав бръмбар помирисва едно клонче люляк, след това друго, без дряновият плет да му напомни за някое лице. Мари дьо Ладо го извика за обед, на който той яде повече от обикновено прясно набран зелен грах. След обеда, сам в кабинета, където още стоеше подредено леглото на парализираната, той усети кратко щастие и си помисли в течение на няколко секунди за „привичката си“. Реши да телеграфира на улица Югри, седна на бюрото, затърси, но вече без ентусиазъм, израза, който някога написваше с разтреперана ръка (защото мисълта за бягство му идваше винаги след разправия с майка му). Тя напразно се мъчеше да му се подиграва, да му крещи: „Ще ми се върнеш добре подреден… След три дена ще си цъфнал!“ Той знаеше, че тя ще вехне от безпокойство и за нея няма да има живот, докато той не се върне. Може би никога не би заминал, ако не оставяше тази майка след себе си. Унизителни и кротки завръщания, когато той се съвземаше в атмосфера на мърмореща радост, на нежна подигравка, на безкрайни грижи! Мисълта, че може да се прибере от Бордо в тази пуста къща, го вледени — как той, старият съсипан блудник, можеше да се върне, без да забележи още със слизането от влака майка си, облегната на балкона, който гледа към гарата, с ръка над очите, да търси да го разпознае сред тълпата пътници. И той вече късаше телеграмата на дребни парченца. Вече нищо не можеше да се направи. Ако майка му беше искала той да живее само чрез нея и закачен за полата й, ако не бе понасяла съперничеството на никаква работа, никакво развлечение, никаква надежда, никаква любов, тя можеше от дълбините на своя мрак да се гордее с извършеното дело: едва угаснало майчиното слънце, и ето че синът — планета без орбита — се въртеше в нищото.