Франсоа Мориак
Родителка (3)

III

Слабостта й беше огромна, но тиха. Единствено сърцето й биеше малко силно, но без да я измъчва. Не, не, тя няма да умре, ще оживее и няма да позволи на противницата да я изтезава повече. Дано е възможна още една бременност! Тогава неприятелката щеше да се принуди да капитулира. Достатъчно беше да надвие свекърва си; би било играчка да прекара юздата на Ферман. Но след като се омъжи, беше допуснала глупостта да повярва, че вече й остава само да живее, без да се притеснява за нищо. И тъй, тя се отдаде на онова присмехулно разположение на духа, което с мъка сдържаше през цялото време на годежа. Това беше все едно да повярваш, че печелиш партия, която дори не е почнала. Докато наблюдаваше през дряновете, които отделят имението Казнав от градината на семейство Лашасен — там Матилд беше учителка, — тя си мислеше, че не е кой знае какво, дето съумя да разпали желанието на този петдесетгодишен срамежливец, още повече, че едрата риба изцяло по свое желание беше влязла в поставената мрежа. Матилд следеше между клоните препирните на майката и сина и би трябвало да разбере, че този мъж я поема като топка, че в неговите ръце тя е само оръжие за ежедневната борба, в която дотогава синът винаги беше обуздаван от майката. Тази вечер, просната на дъното на една бездна от умора, тя се надява отсега нататък да надвие лудешките си смехове, да притъпи остротите, с които беше вбесявала Фернан Казнав — идол, привикнал да го обожават. Тя забравя, че злочестото й съществование я направи такава, закоравя, въоръжи се със студенина, издигна подигравката между света и себе си.

Като малко момиче — в една нисичка къща на булевард Кодеран, това, което в Бордо наричат дюкянче — заедно с младия си брат Жан тя вече се смееше скришом на баща си, учител в лицея, когато той вдигаше втренчения си поглед от домашните: абажурът осветяваше тънките ръце върху изписаните с детски почерци листове и правеше безизразното му лице да изглежда странно зелено. Още тогава Матилд и Жан знаеха, че майка им не е умряла в Бордо, както се твърдеше, а под друго небе, при друг съпруг. Въпреки това те незлобливо се смееха, защото не чуваха как този човек — вечна неизбежна жертва — стене близо до тях.

В годината, когато даде на младите момичета от клас Б десет урока за „болестта на Рьоне“^[1], този начален учител с вчесана и подредена по модата брада имаше опасната слава, че е завоювал една госпожица Кусту (племенницата на корабостроителя, онази, чийто баща се беше разорил с фермата за състезателни коне). Но той не съумя да я защити срещу настъпателното завръщане на един младеж от нейната среда. Невинността на учителя във всичко това беше такава, че повечето от рода Кусту, от които никой не бе пожелал да присъствува на сватбата, благоволиха да отговарят на поздрава му, след като остана измамен. По-късно, когато зачестилите болки в гръбнака го докараха дотам, че не можеше вече сам да поправя домашните, Матилд, студентка по онова време, го замести в тази работа и пак тя всяка сутрин помагаше на болния да се качи на трамвая на Кроа-Бланш и го придружаваше до улицата зад лицея, за да не я видят учениците. Застанала на ръба на тротоара, тя гледаше баща си, който с подгъващи се колене се отдалечаваше към класната стая, където може би го очакваше силна врява. През този ужасен период обаче тя все още се смееше, когато братовчедът Лашасен, „техният покровител“, намираше за непонятно това, че учителят дори и не помисля да си подаде оставката, или когато госпожа Лашасен (по баща Кусту) подчертаваше, че в тяхното положение тя би се лишила от един салон и една прислужница. Матилд намираше за комично и признатото от баща й и братовчедите й предпочитание към Жан, който възхищаваше всички с ангелското си лице, късите къдрици с цвят на старо злато и острите зъби на свежата си усмивка. Вечерта обаче той се измъкваше навън през прозореца на салона. Матилд не заспиваше, за да издърпа резето на голямата врата, когато той се върне след полунощ с наивни порочни очи, уголемени от сенки на блажена умора, с мръсни ръце и още незакопчана риза, със синината от последната целувка на женствената си шия. Тя посрещаше без упрек, но със суха насмешка този омачкан утринен ангел. По времето, когато беше любовник на една оперетна певица, той занесе в заложна къща няколко от скромните сребърни кухненски прибори и на Матилд дори не й мина през ум да предупреди баща си или някой от Лашасенови. Тя повярва, че всичко е наред, в деня, в който той ги освободи и ги върна в шкафа с такова трогателно разкаяние, че въпреки своята преднамерена сдържаност тя целуна скъпото ангелско лице — не така свежо от април насам и замърсено от дребни пъпчици. При все това всяка нощ на тази фатална пролет ангелът отлиташе и тъй като не бе толкова безплътен, че да минава през стените, Матилд трябваше все пак да издърпва резето. Понякога ангелът със смутен поглед отказваше да си легне, раздрънкваше на дъното на джоба си златни монети, които внезапно хвърляше на масата, и казваше, че ще даде още, когато тези се свършат. Миришеше на тютюн и мускус, миришеше на легло. Тананикаше си: „Не, ти никога не ще узнаеш — о, ти, на която днес се моля — дали те любя, или мразя…“ Тя го умоляваше да не събужда бащата. Той настояваше, тя да иде в кухнята и да донесе остатъците от яденето. Матилд се учудваше, че намира някаква горчива отмора в тези среднощни разговявания. Тя не разбираше добре думите на юношата: те не достигаха до нея, но тя съсредоточено седеше пред тази млада развалина чак до хладния час на първия трамвай.

Най-накрая избухна набързо потушеният благодарение на директора на лицея и семействата Лашасен и Кусту скандал, за който Матилд не узна нищо друго, освен че се беше намесила полицията и че трябваше да се прояви голяма признателност към Лашасенови, задето бяха успели да натоварят Жан на един кораб за Сенегал, където семейство Кусту имаше кантори. Бащата преживя още няколко месеца в полусъзнание и Лашасенови казваха, че както за него, така и за останалите е по-добре да умре. В деня на смъртта му те повториха, че това е едно освобождение. Госпожа Лашасен знаеше, че на мястото на Матилд би била тактична и не би поръчала траурни завеси, защото както винаги щяха да плащат те. Платиха и дори прибраха сирачето в имението си в Лангон, където прекарваха горещия сезон. На Матилд беше заръчано да не преуморява дъщеря им — мършаво и „занесено“ дете. Лашасенови казваха за бедната си братовчедка, че „има такт и съумява да остане незабелязана“. И наистина при десерта тя сякаш се изпаряваше. По време на самия обяд човек би казал, че тя потушава пламъка на русите си коси; очите й не гледат нищо; роклята й се слива с цвета на ламперията. Ето защо в нейно присъствие двойката изваждаше на показ кирливите си ризи, без да се усъмни в лицемерката, която се преструва, че няма очи, а вижда, че няма уши, а чува. Тук Матилд тайно задоволяваше „до насита“ онова влечение към подигравките, което в семейство Казнав щеше да я погуби. Тогава тя беше същинска пустиня: тъжна, безводна земя! Тя смяташе, че благодарение на баща си знае какво представлява почтеният човек — мамен, осмиван, по-зле платен и от шофьор на такси (той събираше в една кутия тютюна от фасовете си). Тя не се съмняваше, че е познала и любовта в братските черти на ангела с мръсните пера, който връхлиташе нощем върху олющената врата на дюкянчето. И ето че преценяваше семейство Лашасен със свирепа и потайна неумолимост. Казваше си, че те се грижат преди всичко за храната и са еднакво затлъстели, че тлъстината скрива очите им и човек би взел този мъж и тази жена за брат и сестра — дотолкова плътта им и увисналите, неизменно лъснали от мазнина бузи бяха еднакви. Тя ги сравняваше с две медузи, чиито гърчещи се пипала не бяха успели да достигнат нищо друго освен своята дъщеря Ортанс, „която имаше на врата си вече достатъчно перли — пишеше Матилд в тайния си дневник, — че да скрие следите от скрофулите си“. Колко ги презираше тя, когато на масата говореха бавно, вмествайки между две думи по една голяма хапка! Възобновяват нишката на разговора едва след като погълнат храната, като хора, които никога не жертвуват това, което ядат, заради това, което говорят. И тя съчини епитафия за тях: „Те се хранеха и заделяха настрана.“

Но движенията на една друга двойка зад дряновете на живия плет вече я бяха отклонили от забавленията с Лашасенови. Този жив плет минаваше покрай любимата на Фернан южна алея. Там той бягаше от майчиния надзор. Хвърляйки надясно и наляво боязливи погледи, петдесетгодишният син смучеше цигарата скришом, като ученик. Ако се случеше Фелисите да се спусне към него от някой от подиумите, от които го дебнеше, той невинаги имаше време да хвърли фаса в храстите. Един ден Матилд го видя да излапва тайно един пъпеш, който му беше забранен, защото дразнеше стомаха му, и корите, които той хвърли през плета, я улучиха право в лицето. Тя загъна в един вестник тези обвинителни кори, изтича до дома на Казнав, предупреди Мари дьо Ладо, че крадец плячкосва градината, и после отново се стаи зад дряновете, където до нея достигна ехото на разбушувалата се буря.

Но тя на свой ред беше също така често наблюдавана. Преструваше се, че изобщо не вижда едрите, като на някой мъхнат речен бог плещи на Казнав, който разгръщаше клоните на орехите, лешниците и дряновете. Разбира се, тя не се изкушаваше да строи въздушни кули заради натрапчивите очи, които се взираха в нея: една млада жена от брега на Гарона е привикнала на тази лакомия в погледа, на това ненаситно внимание на мъжете. Но господин Лашасен непохватно се закачаше с Матилд: той твърдеше, че Фернан Казнав упорито му задавал въпроси за младото момиче, за неговия характер и вкусове: той искал да знае дали майка й наистина е Кусту по баща… Как не си спомни тогава Матилд диалозите, издебнати през плета, от които схващаше само някои откъслеци (защото майката и синът, опрели хълбок един до друг, се отдалечаваха като стари фрегати по южната алея и се появяваха отново едва при следващата обиколка).

Тази вечер й се струва, че ги чува в мрака, в който е тъй безсилна, че е свръх силите й да протегне ръка към завивката. Още не трепери, но нима крайниците й могат да изплуват от такава бездна от умора? Нима не е вечно това крушение? Тялото е смазано, мисли си тя, но не от болестта, а от ударите на този мъж и тази стара жена, които тя си представя сега в кабинета, в който протекоха толкова печални вечери. Тя стъква огъня, отмества фотьойлите, поставя предпазната решетка. Казва на сина си: „Няма да те целувам, ще отида да оправя леглото ти…“

Матилд си спомня как биеше сърцето й в деня, когато, клекнала зад дряновете, дебнеше бурята, която се надигаше от двата преплитащи се гласа. Най-сетне в края на алеята се появяваха майката и синът. Отначало той крещеше по-силно, като обвиняваше госпожа Казнав, че по време на последните избори го е накарала да отклони предложението на комитета на радикалите. Тя дори не му била позволила да запази мястото си на общински съветник… Бяха спрели на няколко метра от притаилата се Матилд. Старата казваше:

— Аз исках преди всичко ти да живееш, чуваш ли? Да живееш!

— Хайде де! Вчера Дюлюк отново ме увери, че имам желязно здраве. Той ми предрича, че ще заровя всички ви. Ти искаше да живея… до теб. Ето истината.

— Ти, с желязно здраве? Дюлюк ти е казал това, за да те поласкае. Като че ли след скарлатината на десетгодишна възраст не прекара куп теглила, от които лекарите нищо не разбираха! А хроническият ти бронхит в годината, когато беше доброволец… без да броим всичко, което си прекарал оттогава.

Когато се появиха отново на следващата обиколка, младата жена разбра, че битката се води на нов терен:

— За да ме държиш по-здраво, ти не искаше да се женя. Ти… ти организира самотността ми.

— Ти, женен? Бедният ми глупчо! Бих искала да те видя.

— Не ме предизвиквай.

Старицата повдигна рамене. Запъхтяна, тя вееше с кърпичка на посинялото си лице. Сега Матилд знае онова, което тогава не знаеше и върху което се основаваше сигурността на майката: често, вечерта след някоя кавга, Фернан, с куфар, в който липсваше най-необходимото, взимаше влака за Бордо, за да отиде при онази личност, която госпожа Казнав винаги наричаше с думата привичка.

— Знаете ли, Фернан за нещастие има една привичка в Бордо, на улица Югри.

И добавяше: „Той я е дресирал добре. С него човек може да е спокоен. Тя няма да го разори.“ Но „привичката“ никога не беше задържала Фернан повече от три дена: той се завръщаше зъзнещ, защото беше забравил фланелите си, изнемогващ за сън, защото никога не бе могъл да спи с друг човек, разгневен заради ресторантите и бакшишите и освен това схванат, потиснат, защото този вид упражнения изморяваха нервите му.

— Утре сутринта ще взема влака в десет.

— Както обичаш, момчето ми. На добър път.

Матилд си спомня пронизващия тон на заплахата и отговора, които решиха съдбата й. Защото едва ги чу и реши в сърцето си също да вземе влака в десет часа.

Вече няма време да се самозалъгваш. Още не трепериш — но студът е такъв, че без много да си вярваш, се убеждаваш, че той идва от нощния вятър и от ледената пот по крайниците ти. Ти пожела нещастието си. Никаква нежност не те привличаше към този стар мъж. Някакъв инстинкт на къртица те караше навсякъде да търсиш изход от второстепенното си съществование. Най-лошото на мизерните условия на живот е, че те ни карат да разглеждаме хората според това колко са полезни и да се интересуваме само дали могат да ни послужат за нещо. Ти оглеждаше, прехвърляше като карта всяко същество, всяко събитие, като се надяваше да намериш ко̀за. Побутваше всяка открехната врата — затворница, която малко се интересува дали вратата води към поле или към някоя пропаст. Разбира се, онази сутрин, когато под предлог, че отиваш на зъболекар, си взе второкласен билет до Бордо и се настани срещу Фернан Казнав, ти не си представяше дори, че машинациите ти биха могли да успеят…

Сега вече Матилд не се съмнява: смъртоносната буря отново я превива, разтърсва, прониква в нея, настървява се да изскубне младото и жизнено дръвче. Тя си спомня, че когато като малка имаше треска, й беше забавно тракането на зъбите. Сега може да го прави колкото си иска. Как трепери леглото! Предния път не трепереше толкова силно. От дъното на бездната нощният покой около обсебеното й тяло изглеждаше чудноват. В някакъв заспал и недостижим свят тя чуваше пърхане на птички, събудени от луната. Слабият полъх на вятъра едва поклащаше най-високите върхове. Сама! Сама! Къде беше бащата, който присядаше до леглото на болното дете и с несръчна ръка повдигаше влажните му коси? Докато дойдеше време за лекарството, той поправяше домашни на светлината на нощната лампа. Мъртвите не помагат на живите, които са обичали, да умрат. Тя изрече високо името на брат си Жан, който може би още беше жив. Трябваше да бъде по-настойчива, да разбере нещо за него, макар че той не отговори на нито едно писмо… къде ли беше потънало това крехко дете? Тя не трепереше вече. Обгръщаха я пламъците на жестока треска и цялата гореше като млад бор. На някакъв сух и опустошен от огненото небе плаж виждаше разложен труп, който вълната обливаше с пяна, после се отдръпваше, за да го покрие отново, и въпреки че това лице беше ужасно обезобразено, тя знаеше, че то е лицето на брат й Жан. Но в своето бълнуване тя не зовеше никой друг мъж освен този брат. Не беше обичала никого. Никой не я беше обичал. Това тяло щеше да изгори в смъртта, без да е горяло в любовта. Разрухата на милувките не го беше подготвила за вечното разложение. Тази плът загиваше, без да е узнала своята собствена тайна.