Франсоа Мориак
Родителка (11)

XI

Последваха няколко спокойни дни, понеже небесната огнева също беше намаляла. Цяла седмица над почти опустялото поле (защото беше времето, когато слънцето и гроздето трябваше само да се оставят едно срещу друго) витаеха бури. Дори влаковете сякаш с труд си пробиваха път в зноя. Разправяха, че между Ла Реол и Тонен горещината деформирала релсите. Най-сетне една нощ шумолене събуди майката и сина. Листата изсмукваха първите капки толкова жадно, че мина около час, преди дъждът действително да достигне изгорялото лице на света — да проникне в земята, за да се надигне мирисът й — мирис на още далеч неутолено, но вече превърнало се в наслада желание. В топлите страни страстите на хората хармонират с небесния плам и понякога се уталожват едновременно с него. Докато се хранеха, Фернан не противопоставяше на майка си враждебно мълчание. Беше притеснен, но изпълнен с много уважение, прекалено усърден, а на масата полагаше всички грижи, които трябва да се полагат за една възрастна жена. Напускаше я едва след като изпиеха кафето. Изпълнена с подозрения, тя не искаше да вярва в предимството си. Повтаряше си: „Аз ще го избавя…“ Уви! Макар и да не беше вече груб с нея, той все тъй продължаваше да кърви заради противницата.

Около прекъснатата драма големите дървета — магнолии и тополи, чинари и дъбове, люлееха мокрите си листа под омекналото небе. Те пазеха майката и сина от чужди погледи. Това, което казват за провинцията и клюките й, е вярно само за дребните хорица, които живеят врата до врата. Но нищо не е по-малко достъпно за погледите, не благоприятствува така потайността, както тези имения, оградени със стени и толкова плътно обхванати от дървета, сякаш съществата, които живеят в тях, нямат никаква друга връзка освен помежду си или с небето. В града намираха прилично държането на семейство Казнав: колкото по-малко усещаме загубата на един близък, толкова по-важно е да преувеличим външните белези на нашия траур. Така се тълкуваше усамотяването на майката и сина.

И все пак през този дъждовен септември Фернан излизаше сутрин, облечен с пелерина, със свалена качулка. Вървеше по тесния път, който отделя градината от линията Бордо — Сет. Върху наредените там товарни вагони четеше разсеяно надписа „Мъже 38 — 40“, без да различи в него едно ужасно предзнаменование. Връщаше се вкъщи. Майка му го оставяше да се доближи и изпитателно оглеждаше това непроницаемо лице. С всеки изминал ден тя виждаше в него едно отпуснато, почти кротко изражение, което отначало й се искаше да вярва, че е престорено. Но беше ли способен той да се преструва толкова дълго време? Той черпеше нежност от другаде — някаква неизвестна утеха. Съвземаше се, съвземаше се, без тя да е допринесла с нещо за това! Навремето изгониха една прислужница, защото претендираше, че е спасила от скарлатина Фернан. Сега го спасяваше една покойница, която майката не можеше да изгони. Така рухваше последната й опора: тя не беше нужна на Фернан. Отдавна, от ранното му, но вече опорочено от толкова капризи детство, тя не беше виждала тази неуловима и мека, почти детска усмивка. В продължение на петдесет години майката беше повтаряла: „Какво би станал без мен! Щастие е, че съм тук! Ако ме нямаше?“ Уви, той сякаш вече не я виждаше и без нея, може би дори въпреки присъствието й, отново беше намерил спокойствието си. Увереността, че са необходими, продължава живота на старите жени. Много умират от отчаяние, че вече не могат да служат. Някои, полумъртви, оживяват, понеже дъщеря вдовица или деца сирачета зоват за помощ. Фелисите нищо повече не можеше да стори за сина си. Всъщност беше ли използувала навремето силата си над него, за да го направи щастлив? Нощем, докато бдеше във враждебната тишина, потисната от смъртната празнота на тази стая зад стената, където скъпото дете вече нямаше да легне, тя си повтаряше: „Всеки друг живот би го убил. Оставен сам на себе си, той щеше да умре…“ Какво знаеше тя за това? Някъде далеч вятърът препускаше по Ландите, достигаше онези мъгливи брегове, където последните борове отстъпват място на свещените Сотернски лозя, и там не знаеше вече накъде да поеме, докато дърветата в градината потрепваха вкупом, обхванати във внезапна прегръдка.

Все пак й оставаше да изпълни едно последно задължение към любимеца: покойната въздействуваше успокоително върху болния му ум, но не и върху страдащото му тяло. Това тяло, излязло от нейното, все още принадлежеше на майката. Фернан не искаше да приема доктор Дюлюк, с когото госпожа Казнав тайно отиде да се посъветва. Според него трябваше преди всичко да се надвие отвращението на Фернан към храната, „за да може да си изработи кръв“. Фелисите се насилваше да яде, за да го увлече. Въпреки че заради артериите си трябваше да си наложи режим на ограничения, тя се тъпчеше с кървави меса. Един и същ диалог се повеждаше при всяко хранене:

— Ти не ядеш, скъпи.

— Ти също.

— Но как, не виждаш ли? Вземи си още малко от това филе-миньон.

— Ще си взема, ако си вземеш и ти.

Мъченичество съществува не само във възвишеното. Можем да отдадем живота си, като изберем най-унизителната от всички видове смърт.

Фелисите вече не можеше да стои сама: следобед тя се въртеше из кухнята и вече не се въздържаше да се доверява на Мари дьо Ладо.

— Той не можеше да я понася, докато беше жива. Няма никаква причина да съжалява за нея.

— Я виж ти, пусто да остане!

— Това, което говори, е, за да ме тормози. Греша, като му давам да разбере, че се тревожа.

— Хм, ами да, така е, госпожо.

Мари дьо Ладо мелеше кафе. Но плахите й като на куче очи не изпускаха очите на господарката от страх да не се забави и секунда с отговора. Върху лицето й на слугиня постоянно беше изписана покорна усмивка. Обаче тя не каза нищо, когато госпожата добави:

— Човек умира, и то е за дълго. Мъртвите бързо си отиват, както се казва.

Мари дьо Ладо си замълча, защото всяка неделя, след молитвата в седем, когато се връщаше от причастие, покрила коси със сватбения си воал, в нейното предано сърце възкръсваше целият й заспал род — от бабата, която май бяха оставили да умре от глад, и неумолимите родители до онзи нехранимайко Жаузе, който я беше грабнал на тревата една вечер през лятото на четиридесет и седма и на когото тридесет години беше като товарно добиче, и онова малко момче на три години, което беше загубила. Така всички обитатели на някогашното мрачно имение се пробуждаха в това благочестиво сърце. Мари дьо Ладо подканяше да влезе дори и тълпата от непознати предци и ги нареждаше около Онзи, който беше там.

— Аз съм съвсем спокойна, както се казва, отсъствуващите са винаги виновни.

— А, да, да.

Но Фелисите не прибави нито дума и с повдигнати рамене излезе от кухнята. Тя започваше да проумява, че отсъствуващите винаги имат право: те именно не пречат на любовта. Ако се вгледаме в живота си, струва ни се, че винаги сме били разделени от онези, които сме обичали най-много; може би защото винаги е било достатъчно съществото, което обожаваме, да живее край нас, за да ни стане по-малко скъпо. Грешат присъствуващите.