Франсоа Мориак
Родителка (13)

XIII

На следващата вечер майката и синът седнаха пак там. Фернан беше казал: „Можеше да накараме да запалят в кабинета“, но Фелисите беше отговорила: „Зимата ще бъде достатъчно дълга.“ Като младо момиче в далечните Ланди, където очакваше съпруг, тя пак така бе седяла в ухаещата както тази вечер на кестени и анасон кухня. Но вместо лампа една насмолена свещ осветяваше върху коленете й току-що донесената „Тримата мускетари“. Някога в този час Мари дьо Ладо имаше право да сяда, ако се занимава с предене. Кучетата ръмжаха заради глиганите, които свинята привличаше. Върху масата се белееха кърпите, с които беше покрита стомната. Съседи събуваха дървените си обувки на прага и с тях нахлуваше наситеният с мирис на смола нощен въздух. Една каруца се друсаше по пясъчните коловози. А тази вечер свирката на влак разцепва мрака. Фелисите слуша как пулсират слепоочията й. Тя казва на Мари дьо Ладо, че стомахът й тежи и че не е трябвало да си досипва от змиорката; но го беше направила, за да си вземе и синът. Стрелата, която я прониза вчера, е още забодена в тялото й. Тя мълчи: занапред нито думичка, с която би могла да си навлече удар. Мари дьо Ладо подканва Реймон да казва своя закон божи. Той бърка винаги на едни и същи места:

— Почвай отначало!

— Вярвам в Светия дух, Светата католическа църква, Вси Свети, Опрощаването на греховете, във Вечния живот…

— Ами „възкресението на плътта“? Почвай отначало!

Той говори, без да прекъсва, но като вироглаво магаре се спира на един и същ завой, с тревожен и упорит вид.

— Отначало.

Той отново тръгва в лек тръс, после се устремява и пак се спира с наострени уши пред „възкресението на плътта“.

— Къде ли му е акълът на това хлапе? Ще ми го повториш двадесет пъти.

И детето, смеейки се, както в играта, в която трябва да се каже много бързо „Петър плет плете“, повтори: „Възкресението на плътта, възкресението на плътта.“

Когато млъкна, се извиси гласът на господаря:

— Хората вярват, че плътта възкръсва…

Мари дьо Ладо, както всеки път, когато ставаше дума за религия, недоверчиво се наежи и загледа господаря си, като надничаше зад очилата си. Но се успокои, понеже той не се смееше. Фелисите се престори, че не разбира за коя плът мисли той, и измърмори:

— Знаеш, че обещахме на Мари дьо Ладо да не се месим вече във всички тези истории за Дядо Господ…

И добави:

— Колко ме боли!

Той не отвърна. Ходеше напред-назад из кухнята, докато Мари Дьо Ладо палеше свещ и отвеждаше детето. Най-сетне се спря на другия край на стаята, възможно най-далеч от огъня, и опря чело о тъмното стъкло. Майка му, измъчвана от силна болка, го повика. Но той не я чу. Тя никога не беше чувствувала любимеца до такава степен откъснат от себе си. Различаваше само формата на това едро тъмно тяло, което се сливаше с нощта. Искаше й се да го повика пак: никакъв звук не излезе от гърлото й. Тя вече не го виждаше; той не беше вече там: потъваше, загубваше се във влажния мрак на късната есен. Накрая с огромно усилие успя да извика:

— Къде си?

Без да обърне глава, той отговори, че слуша как вали, и отново долепи лицето си о стъклото. Остана дълго така, в приятен унес, да слуша монотонния, упорит шум на една самотна капка върху лист от магнолията, която докосваше прозореца, а после, когато връхлетя вятърът — краткия порой върху листата; след това — последния експрес, който не спираше — светлинен шемет от скорост и риск. Накрая се чу друг шум, който му се стори познат: от много седмици насам, след вечеря, майка му изпадаше в кратка дрямка, сякаш потъваше в дупка, и хъркаше грозно, с наведена глава и увиснала челюст. Той понечи да се вглъби отново, но смутен от това хъркане, схвана, че то е по-шумно и по-затруднено от обикновено. Фернан се обърна, взе лампата от масата и се приближи до спящата. Той не разбра веднага: от пепелявото лице го гледаха помътнели очи. Езикът се подаваше малко от лявата половина на устата, която беше неподвижна; другата половина се свиваше и кривеше.