Франсоа Мориак
Родителка (12)

XII

Дойде сезонът, когато въпреки захлаждането човек се колебае да запали първия огън, както пред неизвестна съдба. Преди и след всяко хранене семейство Казнав седеше в кухнята. Това обстоятелство сближи майката и сина. Той не се ограничаваше с общи приказки, а всичките му думи свидетелствуваха за някакъв потаен живот у него, за неочаквано любопитство.

— Вие обичахте ли се, татко и ти?

Странен въпрос за човек, който до неотдавна мислеше за мъртвите още по-малко, отколкото за живите. И тя не знаеше какво да отговори, предчувствувайки, че думата любов приема в устата на сина й нов, дълбок смисъл. Той упорствуваше:

— Обичаше ли го, колкото обичаш мен?

Тя отвръщаше, че „това няма никаква връзка“. Не, нямаше никаква връзка между ненаситното желание за господство, за духовно притежание, което изпитваше към любимеца — от него зависеха всяка болка и радост, на неговия живот висеше нейният живот, — и тази привързаност на навика, това другаруване, което смъртта беше прекъснала толкова рано, без вдовицата да пролее много сълзи. Нюма Казнав беше умрял самотен, защото същата година Фелисите беше завела Фернан на бани в Сали. Тя знаеше, че съпругът й беше паднал на пътя, пред къщата на госпожиците Мерле, като се връщал от ежедневната си партия в клуба. Но не помнеше какво й бяха съобщили за тази агония сред чужди хора, нито че предната вечер той обиколи всичко най-скъпо на света за него: благотворителния дом, който ръководеше, онзи любим имот с тлъстата земя, с която беше поискал да покрият гроба му, нито че последните му думи били: „Спасението е във вярата.“ Не искаше да си спомня за тайното си удовлетворение, че всичко беше станало, без тя да присъствува и че оставаше само да се уредят деловите въпроси, в което намираше извънредно удоволствие. Тъй като не беше подлагала никога съвестта си на изпитание, тя не се беше терзала от онова срамно опиянение, което усети, като се почувствува свободна — сама с единствения обект на страстта си — и веднага го върна от колежа, в който баща му беше настоял да го настанят.

— Много ли му беше мъчно на татко, когато умря брат ми Анри?

Този нов въпрос я накара да потръпне. Голям огън от лозови пръчки осветяваше избелелите плочки на кухнята. Мари дьо Ладо оскубваше първия гривяк. Под лампата внукът й, в черна престилка, запушваше ушите си и сричаше отговорите от катехизиса: „Значи, има три Бога? — Извинете, сестро, трите лица на Светата троица представляват един и същи Бог.“ Това дете, Реймон, винаги прекарваше при баба си сезона на гроздобера, защото родителите му бяха наети в замъка Икем, при господин маркиза.

— Беше ни еднакво мъчно, на баща ти и на мен.

— Но ти ми беше казала, че татко бил този, който поискал да снимат малкия Анри на смъртния му одър… Ти, ти си смятала, че не е нужно.

Тя си представи безжизненото, бледо, помръкнало, ужасно лице на загубеното дете в албума. Колко странно беше у Фернан това ненадейно любопитство към отминалите неща! Той приличаше на човек, направил разсеяно и без подготовка едно хубаво пътешествие и който, много по-късно, съжалява за онова, което не е съумял да види и което вече няма да види. Принуждаваше майка си да си спомня за огромната болка на съпруга си, когато умря този по-млад син; в сравнение с нея собствената й мъка изглеждаше нищожна. Тогава я беше обхванал единствено ужасът, че Фернан може да се разболее от същата болест. Страхуваше се също, че по-късно на момчето може да навреди това, че е имал брат, умрял от менингит. С чувство на облекчение тя бе помислила, че „това би могъл да бъде и той“. Господи, защо разбуждаше тези спомени? Четиридесет години бяха изминали, откакто се беше случило всичко това. Тя вдигна очи към него; той стоеше прав, с гръб към пламъка, и мърдаше нервно левия си крак, както когато го терзаеше някоя мисъл. Ах! Противницата, все тя! Единствено тя събуждаше в този стар мъж отчаяно любопитство към отминалите неща, склонност към ненужни размисли. Но Фелисите не можеше да си представи мислите на Фернан в тази минута, нито да проследи чудноватите им криволици. Мислейки за майка си и за самия себе си, той си казваше: „Аз съм повече за оплакване от нея, защото не съм имал нищо; а тя е имала мен.“

Лозовите пръчки изгоряха и кухнята се изпълни с мрак. Мари дьо Ладо запали една лампа върху масата, чиято мушама беше замърсена и нарязана от ножовете. Детето с катехизиса се облакъти на нея. То беше пъхнало ръка в рошавите си, подобни на гарванови пера коси и тя изглеждаше бяла. Повтаряше: „Значи, има три Бога?“, сякаш не бе научило, че има само един-единствен Бог — само една-единствена любов. На моменти сънените му очи се вдигаха към мрачната двойка на господарите пред огнището. В миялнята, така както правеше това от шестдесет години насам, Мари дьо Ладо триеше съдовете. Когато се върна, внукът й спеше с глава върху масата и отворена уста. Тя го загледа: една неизразима усмивка накара изсеченото й като от старо дърво лице на черна мадона да засияе. Въпреки че той беше на възраст за първо причастие, тя го взе на ръце. Прелестната главица беше неподвижна, на мръсните и издраскани крака се люлееха обувки, подковани като копита на малко магаренце. Тя го отнесе, без да се огъне: дванадесетгодишна, беше станала прислужница на изполичар, слугиня на слуги, това, което в Ландите наричат „момиче за всичко“; принуждаваха я да държи за ръка по едно дете от двете си страни и прикрепваха новороденото към крехкия й гръб: ако то плачеше, я биеха…

Междувременно Фелисите, почувствувала, че любимецът я наблюдава. вдигна очи. Колко дни не й беше оказвал такова нежно внимание? Това така я развълнува, че тя тежко се повдигна, обгърна с ръка шията на сина си, притегли главата му и каза:

— Отново намирам мъничкия си: той се смили над старата си майка.

Ах, ако можеше да предвиди онова, което щеше да й отговори! Как би сдържала този изблик! Едва изрече тези думи, и получи удара право в сърцето:

— „Тя“ иска да бъда добър към теб…

И я целуна по бузата.

Тя се беше отделила от него. Грохотът на един товарен влак се отдалечаваше. Майката усещаше в себе си ужасяващия ход на тези думи. Тя дължеше опрощаването си на противницата: налагаше й се да изтърпи това унижение. Той тъй обичаше Матилд, че я беше възкресил и търсеше доказателства за присъствието й дори вън от самия себе си. Това присъствие му донасяше такъв покой, какъвто никога под владичеството на майка си не беше познал. Небето се изливаше върху застланите с шума алеи. В мрака пламтеше металната повърхност на едно медно корито.