Франсоа Мориак
Родителка (2)

II

Далеч от тази стая, оттатък вестибюла, в малкия салон до кухнята, майката и синът, въпреки че беше юни, гледаха как припламва и угасва пламъкът на една цепеница. Тя беше отпуснала върху корема си наполовина изплетен чорап и чешеше с дълга кука главата си; между боядисаните кичури на места лъсваше белият череп. Той бе престанал да изрязва с ножиците на майка си сентенции от едно популярно издание на Епиктет^[1]. Този възпитаник на Екол Сантрал^[2] беше решил, че книгата с есенцията на мъдростта, натрупана от началото на света, непременно ще му открие тайната на живота и смъртта. И така, той старателно събираше отвсякъде мисли на знаменити личности и намираше утеха в това да ги изрязва, както когато беше дете. Но тази вечер нито майката, нито синът можеха да се откъснат от мислите си. Фернан Казнав се изправи отведнъж на дългите си крака и каза:

— Струва ми се, че някой вика.

И повлече пантофите си към вратата. Но майка му грижливо го подхвана:

— Нали няма пак да минаваш през вестибюла? Тази вечер на три пъти се закашля.

— Тя е съвсем сама.

Какво му се струваше, че рискува тя? Остава и да започне да прави истории заради някакво си „нещастие“! Той хвана старата жена за ръката и й каза да се ослуша. Само един локомотив и един славей в нощта; и все така леко пукащата поради маневрите на влаковете къща. Но до първия влак в зори тя нямаше да се залюлее. Все пак понякога, извън официалното разписание, дълги товарни композиции разтърсваха земята и всеки от семейство Казнав, внезапно разбуден, запалваше свещта си, за да види колко е часът. Те отново седнаха и за да отклони вниманието на сина си, Фелисите каза:

— Спомняш ли си? Искаше да изрежеш една мисъл, която си прочел тази нощ.

Той си спомни. Беше от Спиноза — нещо като „мъдростта е съзерцание на живота, а не на смъртта“.

— Хубава е, нали?

Тъй като имаше болно сърце, ужасът от агонията вдъхновяваше избора на сентенциите. Освен това той инстинктивно се насочваше към онези, които умът му, свикнал повече с идеи, отколкото с цифри, разбираше без усилие. Той се разходи из стаята, облепена със зелени тапети с релефни изображения по тях. Едно канапе и облечени в черна кожа фотьойли напомняха мебелировка на чакалня. Прозорците бяха обрамчени с дълги и тесни ивици тъмночервен плат. Поставената на бюрото лампа осветяваше отворена счетоводна книга, чинийка с пера, магнит и парче почернял восък. Господин Тиер^[3] се усмихваше от кристала на една попивателна. Като се връщаше от дъното на стаята към госпожа Казнав, Фернан видя върху сивото и подуто лице гримаса на сдържан смях. Попита я с поглед. Тя каза:

— Дори не беше момче.

Той възрази, че не могат да упрекват Матилд за това. Но старицата клатеше глава и без да вдига очи от плетивото, се похвали, че още от първата среща „била прозряла тази малка учителка“. Фернан отново седна до масичката, върху която ножиците бляскаха между изрязаните книги със сентенции, и поде:

— Коя жена би спечелила благоволението ти?

Старата дама избухна, радостно възбудена:

— Не точно тази във всеки случай!

Тя я беше осъдила още на втория ден, когато бъбрицата се бе осмелила да прекъсне с едно „вие вече го разправихте“ разказа за любимите състезания на Фернан и за единствения претърпян провал в Екол Сантрал, както и за уловката в онази задача, която не бе могъл да види, и най-сетне за хубавия му жест, вечерта, когато, за да покаже душевната си сила, облече фрака си и отиде да слуша „Хугеноти“^[4].

— И всичко останало, за което не искам да говоря!

О! Глупачката бързо се беше подредила! Не бяха необходими и два месеца, за да се върне любимият син в малкото си ученическо легло срещу майчината стая. И натрапницата беше останала съвсем сама в другото крило. Оттогава тя падна по-долу и от Мари дьо Ладо до деня, когато съумя да направи като онези жени по време на Терора^[5], които в последната минута избягваха ешафода, обявявайки, че са бременни. В началото проклетницата постигна голям успех. Той се пукаше от гордост, че може би ще има един Казнав повече на света. Подобно на някой голям благородник, Фернан благоговееше пред името си, което дразнеше Фелисите, родена Пелуйер, „най-добрият род на Ландите“^[6], и която никак не обичаше да си спомня, че когато през 1850 беше влязла в семейство Казнав, бабата на съпруга й „още носеше забрадка“. Впрочем през тези пет месеца на бременността не можеше и да става дума за борба… Естествено, старата беше действувала подмолно. Защото все пак противницата би могла да роди живо момче… Слава богу, акушерката вече беше казала, че Матилд е зле сложена и предразположена към „нещастни случаи“.

— Познавам те, скъпи; ти не би се интересувал от едно малко момиче. Щеше да се натъжаваш, като го гледаш. Щеше да имаш същите грижи, същите разноски, като за момче. И преди всичко — дойка: Матилд не би била способна да го кърми. Тя не става за това. Аз бях на крак осем дена след раждането ти и те отбих на осемнадесет месеца; така стана и с бедния ти брат Анри.

Той се надигна, целуна майка си по челото и каза тържествено:

— Ти си съвършеният тип за родоначалник на фамилия.

Седна пак и ножиците отново заскърцаха.

— Кажи, Фернан, какво би правил с едно малко момиченце?

Старата жена настояваше, не се уморяваше да проверява победата си:

— Можеш ли да си представиш малкото момиченце, което тя би възпитала да ни мрази?

Той се втренчи в дъното на нейните кръгли изпъкнали очи, сякаш търсеше в тях детския призрак, крехкото страшилище, което майка му измисляше. Но поради липса на въображение не го видя.

Той не видя малкото дете, което в същата тази минута младата му жена призоваваше в паметта си, за да се утеши, че умира самичка в стаята. Кървавият пакет, който акушерката беше отнесла, щеше да се превърне в живо същество, чието ухапване Матилд сякаш усещаше на гръдта си. Какво щеше да бъде неговото лице? Болната откри в сърцето си едно детско личице, което не приличаше на никое от познатите й досега — немного красиво и дори малко слабовато личице с онзи белег на устната си, който имаше и Матилд. „Аз щях да седя в тъмното до леглото му, докато мине бързият влак, който често щеше да го плаши.“ Царството, в което щеше да се затвори с малкото детенце, щеше да бъде извън света. Тези, които я мразеха, нямаше да могат да я преследват там. И ето, кръвта нахлуваше в болната й глава и тя вече не можеше да се освободи от един натрапчив, неразрешим въпрос, който я измъчваше: знаеше ли Бог какво младо дръвче би дал този мъртъв зародиш? Знаеше ли Бог какви щяха да бъдат очите, които не се бяха запалили? Не откриваме ли в смъртта онези милиарди същества, които са живели преди нас? Всичко, което беше станало с този къс месо, задържан насила… Но тук разсъдъкът напусна Матилд. Беше мигът на оттеглянето на огнената вълна, в който треската привидно изоставяше зъзнещото, обляно в лепкава пот тяло, в плен на онази покруса, която е подготовка за смъртта. Тя се усещаше захвърлена от кръвожаден звяр и той можеше да се върне всяка секунда! Простряна по гръб на леглото си, Матилд дебнеше приближаването на треската; следеше признаците й. Тя не идваше. Взираше се в дълбините на съществото си като в небе, в което не смеем да повярваме, че бурята се отдалечава. Ще живее може би! Ще живее! Тежки горещи сълзи намокриха бузите й. Тя скръстваше, гърчеше изпотените си ръце: „Спомнете си, о, Пресвета дево, изпълнена с доброта, че до този ден не се е чуло да казват, че някой от тези, които са се поставили под вашето покровителство и са измолили вашата помощ, някога е бил изоставян…“ Тя отново беше захвърлена на брега на живота; отново чуваше нощната музика на света. Нощта дишаше в листата. Големите дървета си шепнеха под лунната светлина, без нито една птичка да се събуди. Един чист и свеж порив на вятъра, дошъл от океана, беше преминал над върхарите на безброй борове, след това над ниските лозя, беше проникнал с последното си ухание сред дъхавите липи на градината и идваше да угасне най-сетне върху това дребно изтощено тяло.