Франсоа Мориак
Родителка (10)

X

По време на обеда след тази нощ Фелисите Казнав, седнала срещу стареца, който беше неин син, за първи път не помисли за него като за свое имущество, което друга е похитила и което трябва със сила да завладее отново. Тогава любовта й заприлича на любовта на останалите майки — да не изисква нищо в замяна на това, което дава. В старата мълчалива жена, която се насилваше да яде, се развихряше буря; победената старост в нея най-сетне скланяше да се откаже от свещените си привилегии: нека най-напред той да е щастлив! Ако беше в нейна власт, тя би повикала Матилд от брега на мъртвите. Опиянението от отричането откриваше пред любовта й перспектива, която я заслепи. Такъв е инстинктът на любовта, ако не иска да загине: когато земята под нея се изплъзва, когато обичайното й небе е разрушено, тя изнамира друго небе и друга земя. В този час съществото, което вече не е обичано, шепне на този, който вече не го обича: „Ти не ще ме виждаш. Няма да ти досаждам. Ще живея в сянката ти. Ще те обгърна със закрилата си, но ти няма дори да усещаш.“ Така Фелисите Казнав, замаяна от поражението си, подхвърляше отричането си като храна на своята изгладняла страст. Тя наруши мълчанието и каза умоляващо:

— Ти не се храниш, скъпи. Трябва да се яде.

Той отвърна, без да повдига глава:

— Ти също не се храниш.

И по навика си на разглезено дете добави:

— Никога не съм могъл да се храня сам пред някой, който ме гледа.

— Но да, скъпи, аз съм много гладна.

И въпреки че гърлото й се сви, тя се опита да погълне една хапка. Когато ставаха от масата и Фернан вече се отдалечаваше към крилото на противницата, тя го повика:

— Имам да ти говоря, дете мое.

Той се поколеба за секунда, после, мърморейки, я последва в кабинета.

— Какво искаш от мен?

Най-напред тя открехна капаците. Но като се обърна, видя сина си и загуби самообладание. Замънка:

— Безпокоя се за теб. Животът, който водиш, ти вреди, скъпи. Ти се късаш от мъка, както казва Мари дьо Ладо. Би трябвало да се занимаваш с нещо… да се видиш пак с онези господа. Ти си в най-хубавата си възраст. Остават няколко месеца до общинските избори.

Той изръмжа, че всичко това било отдавна свършено, тъй както тя била поискала; и понеже тя мълчеше, я попита дали това е всичко, което има да му каже. Тя го хвана за ръка и каза разпалено:

— Не искам да те оставя да загинеш. Няма да те оставя да умреш…

— Като другата ли?

Тя изкрещя, че няма нищо общо с тази смърт. Нищо не показвало, че има инфекция. Защо да не се вярва на Дюлюк? Нямало никакъв смисъл да се стои над нея.

— Освен това аз ходих да я видя онази нощ.

— Знам, знам.

— Чукнах на вратата й. Попитах я дали я боли. Тя ми отвърна, че нямала нужда от нищо. Впрочем не беше късно да я лекуваме: сърцето й не издържа. Дюлюк ти го повтори сто пъти. Нито ти, нито аз можехме да направим нещо. На инфекцията са нужни много дни, за да убие някого. Но жена ти имаше болно сърце.

Тя ходеше напред-назад из стаята и говореше, за да убеди колкото сина, толкова и самата себе си, и повишаваше глас, сякаш желаеше да я чуе някакво невидимо същество, което подслушва. Той се беше отдалечил малко от вратата и докато тя говореше, криеше лицето си с ръце. Накрая изкрещя:

— Ти я уби. Ти я убиваше всеки ден по малко!

Тя запротестира, вбесена:

— Това не е истина. Аз се защищавах. Бях в правото си. И във всеки случай ние бяхме двама!

— Какво искаш да кажеш?

— Кой от нас двамата й нанесе повече удари? Отговори де!

Гневът преминаваше като огън през нея и унищожаваше всички едва родени желания за отричане. Вече не ставаше дума да се жертвува, а да надвие разбунтувалия се син, да бъде най-силната, както е била винаги. Тя крещеше:

— Я се погледни, малкият ми; единствено майка ти може да те понесе. Ето петдесет години аз съм насреща ти, аз, твоята майка, и се питам как съм още жива. Когато видях другата да идва, ах, бедничката! Знаех добре, че няма да изкара дълго! Беше ти достатъчна година…

— Мълчи! Не казвай нищо повече…

Тя отстъпи пред пепелявото лице, пред вдигнатите треперещи ръце на сина си. Тъй като той се приближаваше, тя се опря на стената и опълчи на обезумелия една усмивка, с която сякаш цялото й същество му хвърляше предизвикателството на тази друга майка: „Удряй в корема.“

Но ужасен от онова, което щеше да извърши, той вече не настъпваше. Опомнил се, гледаше тази задъхана старица, която го бе родила и която за малко щеше да удари. Гледаше това нещастно, запъхтяно, безсилно тяло и ето че разчупвайки твърдата обвивка, смътна нежност от детството избликна в злочест вик:

— Мамо!

Тъй като тя се беше отпуснала на канапето, той облегна глава на предложеното му рамо. Възвръщаше се към това живо убежище, за да се скрие, защото за него нямаше никакво друго укритие в света. Както някой несретник, пожелал да напусне земята, ляга все пак върху тази земя-мащеха, притиска лице към нея и вдишва от мрака на недрата й, така този изнемогващ мъж обгръщаше майка си. А тя, омаломощена, смазана, се наслаждаваше със затворени очи на това моментно щастие. Защото той бързо щеше да се съвземе и скоро временната слабост щеше да се обърне против нея. Ах! Как би искала тя тази минута да трае вечно! При все това ръката й изтръпваше под тежестта на едрата му глава: но тя беше майката, която бдеше в зимните нощи, защото детето можеше да спи само ако държи ръката й; и тя стоеше часове наред с протегната над леглото ръка, измъчена, оставила на малкия палач вледенените си пръсти. Дълго време, както в онези дни, когато като младо животно-майка душеше новороденото, нейните устни не се отлепиха от челото на стария й син. Не, не, тя вече няма да го предизвиква; и ето че новосъзреният хоризонт я очарова; тя не ще изисква нищо от сина си, ще му върне жаждата за живот, ще го роди за втори път. Така майката отстъпваше пред илюзията, че любимецът може да се опита да се възроди по неин пример. Тя не разбираше, че обектът на нейната собствена страст е жив, тук до нея, и че това й стига, за да се опълчи на съдбата; а той, глезеното дете, което в течение на половин век беше чупило една след друга всичките си играчки, загуби последната в мига, в който току-що беше открил неизмеримата й цена. Погледни го, клета жено: той вече се надига, изтрива с опакото на ръката потното си чело и ти слушаш как затихват стъпките му в мъртвата къща.