Франсоа Мориак
Родителка (14)

XIV

„Нищо повече не може да се направи“ — казваше лекарят, смаян, че старата жена е оживяла. Тя без съмнение щеше да остане парализирана, неспособна да изрече и дума. Нагласиха леглото й в кабинета, на партера, за да може да прекарва дните си в кухнята.

— Тук винаги има нещо или някой, който разнообразява мислите й — казваше Мари дьо Ладо. — Тя чува влака, гледа дали часовникът не е изостанал…

Всъщност тя вече живееше само за да чака Фернан. Сутрин той влизаше към осем. Кафето му с мляко беше сервирано на един ъгъл на масата. Целуваше майка си по челото; тя се настаняваше и го гледаше как се храни. Отначало угасналият, кръвясал поглед го притесняваше, но после почти престана да му обръща внимание. Обядваше сам и след това сядаше за малко срещу недъгавата, отваряше „Ла птит Жиронд“ и въпреки че беше свикнал, заставаше така, че разгърнатият вестник да го скрива от втренчения, ненаситен поглед. „Тя го изяжда с поглед“ — казваше Мари дьо Ладо. След като прочетеше вестника, той си отиваше. Тогава майката гледаше неотстъпно вратата, дълго след като той я беше затворил. Със здравата си ръка тя потриваше роклята си все на едно и също място, което вече лъщеше от изтъркване. Любимецът прекосяваше отново кухнята за вечеря и накрая идваше бдението. Той вече не криеше лицето си — било защото се чувствуваше защитен от тъмнината или защото се беше примирил с тази последна милостиня — да се остави да го обожават. Тя беше живяла през целия ден само за това начало на нощта. Насищаше очите си, преди да ги изпълни мракът. Също като гъбата, напоена с оцет, която предлагат на осъдения през третия час^[1]. Ах, по-горчива от жлъч беше тази любов върху напрегнатото лице и не тя, а друга я получаваше в дар. И все пак Фелисите Казнав смътно усещаше, че е добре, дето страда за сина си; но не знаеше, че е разпъната на кръста.

Тя умря в края на зимата. Хората от Лангон разказват, че е трябвало да удържат надвесения над рова Фернан Казнав, който сякаш искал да се хвърли в него. Никой не разбра, че той просто търсеше да различи между всички тези форми в мрака сандъка, в който онова, което беше Матилд, ставаше отново на прах и пепел.