Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (7)

Глава седма

Часовниковата кула отмери десет часа сутринта. „Едно… две… три… четири…“ — без да иска, броеше наум Елица ударите, докато се обличаше. Канеше се да отиде в Националната библиотека на името на краля меценат Алберт. Искаше да прегледа пресата от 1943 г., където немските власти са печатали съобщения за саботажи и екзекуции в Белгия. Тя отвори голямото витринно стъкло към улицата, за да провери дали е много студено. Потръпна. Лъхна я влажен ноемврийски вятър, доста остър, но гонеше мъглата над Брюксел. Раздаде се звън от външния звънец. Елица чу някакъв мъжки говор, а после гласа на Анжелика. Тя обясняваше нещо с напевния си глас. Вратата се тропна. Посетителят, изглежда, си отиде. Анжелика влезе засмяна в хола. Носеше два огромни букета розови и бледолилави гладиоли.

— Дойде пак онзи страшно елегантен господин… Но аз му рекох, че няма никой. Нали така ми заповяда госпожица Ивон. Питаше и за вас…

Анжелика й подаде плик и взе да поставя букетите в две вази. От плика падна визитна картичка. Елица я вдигна и прочете гласно:

— Полковник Ван ден Боом.

— Страшно елегантен мъж и хубав като киноартист!… Луда съм по такива с бели коси!…

Ивон скоро се прибра. Тя веднага захвърли чантата си на канапето, а шарфа на другия стол. Бе силно възбудена. Подаде на Елица куп вестници.

— Чети! Работата става голяма. Всички сериозни вестници са на наша страна. Ще им натрием мутрите!

Изведнъж тя забеляза двата огромни букета.

— Елица, какво е това?

— Цветя! От полковник Ван ден Боом!

Ивон се смути и червенина обля млечнобялата й кожа.

— Роберт… Роберт ван ден Боом?

— Кой е той?

— Не е важно.

— Нали е бил във вашата бойна група?

Ивон кимна с глава.

— Защо не ми каза?

— Анжелика, излез!… Защо не ти казах ли?… Защото не исках!

— Добре, не ми казвай… Помислих си, че би било полезно да поговоря с него…

— Е, добре! Ван ден Боом е моят вечен обожател. Кисне по концертите ми и винаги ми изпраща цветя.

Елица се усмихна.

— И това те дразни?

— Не съвсем… Но някога при Диеп убиха Анри и Ван ден Боом мъкна трупа му километри на гръб, а аз плачех през цялото време и бях обезумяла. След като го заровихме в една гора, този тип ми каза там, над рохкавата пръст, че ме обича…

— И затова не можеш да му простиш до края на живота си?!…

— Не знам. Не съм монахиня. Имала съм връзки с мъже… Повечето краткотрайни и нервни. Но Ван ден Боом ме смущава и аз го избягвам!

Вратата се отвори и се подаде отново Анжелика.

— Господин Роже и един друг господин…

След малко влезе Пиер също с голям куп вестници. Ивон го целуна. Придружаваше го мълчаливият Карл Бьок.

— Невероятно какъв отклик дадоха статиите! Даже вестниците, на които не се надявахме, ни подкрепят — каза Пиер.

— Как си го обясняваш? — попита Елица.

— Белгийците са горд народ. Просто им е обидно, когато калят нещо, за което умряха толкова хора…

Ивон хвана за ръка Карл Бьок и го поведе към канапето.

— Простете, Карл, че не ви обърнах внимание. Като замаяни сме от последните събития.

Той седна и леко кимна с глава в знак на разбиране. Ивон наля в чашите уиски и продължи да говори:

— Аз вече пратих моята бележка в католическия вестник и тя утре излиза. Просто им съобщавам, че аз вдигнах въпросните фабрики във въздуха и толкова!

— Май че ще застанем на подсъдимата скамейка и двамата…

Ивон се оживи още повече.

— Ще ме снимат на огромни цветни фотографии. Ще облека най-хубавата си рокля. И ти до мене, Пиер! Какво ще кажеш?

— Мисля за възможните заглавия… Например една снимка на ръцете ти върху клавишите, а отгоре с тлъсти букви: „Пръстите лепнат от кръв…“

Ивон се ухили.

— … И на пюпитъра вместо ноти — продължи той — автомат „Томсън“. А долу публиката е с вдигнати ръце — знак, че се предава. Заглавие — „Лунната соната“…

Всички започнаха да се смеят. Дори сдържаният Карл Бьок се усмихна.

— Карл, защо не пиеш? — попита Ивон.

— Не мога. Просто не издържам, получавам припадъци.

— Добре ще е да научиш Пиер как се припада от пиене!…

— Рецептата е проста. Ако в продължение на месеци те ритат всекидневно по главата или те удрят с палка по нея, главата става особено чувствителна и от минимално количество алкохол получаваш припадък…

— Прости ми, Карл, за глупавата шега!

— Не се сърдя. Изглежда, съдбата на Бруно не е била по-лека…

— Ние почти не познаваме Бруно — каза Пиер. — Той дойде някъде откъм Холандия. За него гарантира Боб. Воювали са заедно в Испания. Скоро след като се видяхме, го заловиха и наистина нищо не научихме за него.

— Мъчиха ли го много?

— Не искам да храниш никакви илюзии! Беше инквизиран до умопобъркване. Подробностите няма нужда да ти казвам…

— Това, което аз видях, където бях, едва ли се е случвало на друго място.

Карл вдигна ръкава на сакото и ризата си. Ивон, Пиер и Елица се наведоха. На ръката му с ясни цифри бе татуиран лагерен номер 17625.

— Освиенцим — късо каза Карл.

Пиер се взираше в номера, като силно наведе глава, защото беше малко късоглед.

— Не се вълнувай, Карл…

Карл спусна ръкавите си.

— Бих ли могъл да ви помогна с нещо?

— Достатъчно е съчувствието ти.

— Все пак не ви ли тревожи процесът?

— Маскировъчна акция, Карл. Искат да ме извадят от строя, докато си свършат работата.

— В какъв смисъл?

— Докато ние ще се разправяме с адвокати и съдилища, за да прекратим процеса, Хок и компанията му ще си уредят каквото им е нужно!…

— Нима той е жив?!

— Уви, да. Въпросът е къде се намира… Но фактът, че повеждат акция против нас, говори, че може би е някъде наблизо… Поне така предполагам.

— Ако го откриете… Останалото е моя работа! Аз няма какво да пазя на тоя свят!

— Карл, при нас дисциплината има голямо значение.

— Зная, но и аз не мога да съм безчувствен.

— Щом някъде е замесен Дероше, значи работата е много мръсна. Не трябва да го изпускаме от погледа си. Особено тоя с него, Франкелщайн. Прекалено добре говори френски, за да не е бил през войната някъде насам…

Телефонът позвъни. Ивон вдигна слушалката.

— Да, аз съм! Благодаря за цветята. Сега ще я попитам… Елица, Ван ден Боом иска да се срещне с тебе. Научил от вестниците, че си тук.

— Съгласна съм.

— Тя е съгласна. Кажи кога? Утре към единайсет часа?…

Елица кимна утвърдително.

— Удобно е. До утре, Роберт.

Тя сложи слушалката. Отново червенина я изби.

— Отдавна не съм виждал Ван ден Боом — каза Пиер.

— В замяна на това аз не мога да се отърва от него!…

— Чувствата му към тебе не бяха тайна…

— Пиер, ти не знаеш какъв наперен тип е сега той! Голяма клечка във военното министерство! Има излъскан вид на изкусител и играе ролята на английски лорд…

— Едва ли… Той е роден аристократ и няма нужда да играе роля.

— Кой знае в какви мръсотии се вре! Той е, както ти казваш, mercenaire^[1].

— Ван ден Боом не е наемник, Ивон, а потомствен офицер и честен мъж. Излишно е да ти напомням колко беше храбър! Не случайно стана първият помощник на Боб.

— А не ти ли е минало през ума, че после е станал противник на всичко революционно?

— Предпочитам противниците ни да бъдат като него!

— И ще стане ваш?!…

— Не, и не е необходимо. Но мисля, че съпротивата научи всички на известни честни правила, дори и в политиката…

— Учудва ме яростната ти защита.

— А мене — свирепата ти атака.

— Какво искаш да кажеш?!

— Според мене, думите ти на омраза показват, че не си безразлична към него!…

— Имам желание да те удуша!

Той се разсмя на глас. Елица й се притече на помощ.

— За утре програмата става доста претрупана… Първо, Ван ден Боом, после филхармонията…

Карл се оживи.

— Ще ходите на концерт?

Ивон оправи разпилените си коси.

— Поканени сме… Само ще си губим времето. Да пукна, ако Ръсел каже нещо!…

— Кой е той? — попита Карл.

— Банкерът! Не си ли чул?

— Не обичам банкерите, но обожавам хубавите концерти…

— За съжаление, Карл, Ръсел ми изпрати само три билета.

— Нищо. Все ще намеря един… Ивон, моля ви, посвирете ни малко, ако не сте уморена… Слушал съм на плочи ваши изпълнения.

— С удоволствие.

Тя седна на рояла и започна експромт от Шуберт. Докато свиреше, погледът на Елица, без да иска, спря за миг върху ръцете на Карл. Дългите му пръсти бяха неподвижни и бледожълтеникави. „Като на мъртвец“ — помисли си Елица.