Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (17)

Глава седемнадесета

Навън мъглата като че ли бе паднала още по-ниско. Тя се огледа наоколо. Улицата бе пуста. Реши да тръгне към моста. Така щеше по-лесно да спре някое такси. Запъти се нататък… В тоя момент чу шум на кола. Фаровете огряха мъглата пред нея. Колата се втурна с голяма скорост. Тя усети, че просто ще връхлети върху нея. В същия миг видя бетонните стълбички, които водеха от моста към булеварда. Затича се по тях. Колата се качи на тротоара и спря. Елица стигна до първата площадка. Притискаше куфарчето до гърдите си и дишаше тежко. Някой бързо слизаше. Опита се да побегне, но се спъна в тъмнината и падна на площадката. Когато се надигна, очите й бяха заслепени от светлината на ръчен прожектор. Държеше го някакъв мъж.

— Станете! — заповяда той. — И дайте това в ръката си!

Беше гласът на Карл Бьок, но много по-енергичен. Елица му подаде куфарчето. После светлината се отдръпна от очите й и тя ясно различи фигурата му. Пистолетът срещу нея бе с удължено дуло. „Заглушител!“ — мина през мозъка на Елица. Тя каза:

— Майор Хок?

— Значи старата пачавра ти е казала!… Не мърдайте! Предайте си оръжието!

— Нямам.

— Елате насам!

Той й взе чантата. Погледна вътре. После опипа шлифера й.

— Жалко, че чак сега ви познах! — каза Елица.

— Малка грешка. Когато Десген свиреше на пианото, не ми отдадохте необходимото внимание… Не мърдай, казах! При най-малко движение стрелям без шум! Оттук падаш право върху колите. Идеално място!

— Свършвайте, какво чакате!

— Аз не бързам… Спомняте ли си, когато дойдох да ви видя в България?…

Елица мълчеше.

— Баба ви вероятно е починала?

Никакъв отговор.

— Вие ми създадохте неочаквани трудности. Особено Роже с тая Варшава и тоя Ковалски! И си постигна заслуженото, но беше противник от класа!… Останалите пратих за зелен хайвер. А вие най-неочаквано щяхте да провалите всичко!… Как се добрахте до старата Франсоаз?

Елица продължаваше да мълчи. Реши, че това е краят й. Не й беше за пръв път!… Беше умирала друг път, на друго място… Все някога трябваше да се случи. Толкова се беше подготвяла за този миг… Изведнъж видя пред себе си дъщеричката си и мъжа си, който я държеше за ръка… Но тя задуши болката в сърцето си и стисна силно очи в мрака.

— Много искахте да знаете шифъра, нали?!… Да лапнете това което с труд и мъки събрахме!… Но аз ще ви го кажа, към вас изпитвам слабост. Това е същият лагерен номер на ръката ми… 17625! И как лесно се хванахте — Освиенцим, мъченик, наш човек… Накарай някой да ти съчувствува и после можеш да го лъжеш, както си искаш!…

— Не ви ли заболя главата?…

— Как попадна на Франсоаз? Тя ли те потърси?

Елица не отговори.

— Кои са останалите от организацията на Пиер? Имената! В Мексико, във Виена, в Женева — всички, които знаеш! Незабавно!

— Излишно е да се бавите. Не е във вашия стил…

— Помислете! Това е наистина последната ви възможност и ще се разделим като приятели!

— Смятате ли, че много държа на това?

— Знаете ли защо дойдох да ви видя в България?

— Никога не съм отгатвала мислите ви.

— Защото и аз имах дъщеря. Загина при бомбардировките в Дрезден заедно с жена ми… От чисто човешко чувство!…

— Заради това чувство ли убихте баща ми?

— Давам ти още една минута!

— Казах, че е излишно!

— Мислите, че не знаем тия бандити, които ни преследват по цял свят! И ще стоим като овце на заколение?! Ще ви смажем! Ние сме силни!

— Тогава защо се плашите от нас?

— Само имената на останалите! За последен път!

Той наистина приближи пистолета си до нея.

В същия миг тя видя в началото на стълбите фигурата на Ван ден Боом, който безшумно се бе доближил. Той бе разбрал, че не може да стреля в Хок, без да засегне Елица, и затова извика:

— Майор Хок, горе ръцете!

Той трепна и светкавично стреля срещу него. Почти едновременно се раздаде друг изстрел. Хок се срина на площадката. Елица се обърна към противоположната страна. На стълбите долу стоеше Петерс Говарт с пистолет в ръка. Двамата незабелязано в мъглата бяха заградили от двете страни стълбата.

— Елица, тичай към края на моста! Ивон е там… — каза Роберт, като опипваше с другата ръка раненото си рамо. — Петерс, ти ще се качиш в мерцедеса на Хок. Вземи и куфарчето… Отвори багажника и ми помогни да вдигнем трупа!…

Когато Елица влезе в стария ситроен на Ивон, тя така бурно я прегърна, че щеше да я задуши.

— Роберт е жив! — каза Елица.

След малко три автомобила потеглиха от края на моста: напред поршето на Ван ден Боом, след него Ивон и накрая мерцедесът, каран от Петерс…