Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (1)

Глава първа

Петерс Говарт излезе от вратата на канцеларията, помещаваща се в дълга дървена барака. Беше възрастен човек, твърде висок, сух, слаб, облечен в тъмносиня униформа на пазач. Запали лулата си. Спокойната и тиха есенна вечер, така типична за Фландрия, настъпваше. По навик огледа владението си форт дьо Бреендонк — една от най-големите военни крепости на континента, която обаче не можа да спре германските полкове нито в Първата световна война в битката за Фландрия, нито през Втората световна война, когато немците я превърнаха в концентрационен лагер. Едва след освобождението Бреендонк стана музей. И бившият редник Петерс Говарт, бившият концлагерист №1563, сега беше управител на крепостта музей и всичко наоколо. Погледът му спря на широкия и дълбок ров, пълен с вода. Той обграждаше форта отвсякъде и го превръщаше в остров. Околовръст следваше ивица земя. Върху нея стърчаха пилоните с бодлив тел, захванат с порцеланови изолатори. При нужда можеше да бъде пуснат, силен ток. Четирите високи наблюдателници, снабдени с мощни фарове, усилваха впечатлението за непристъпност. Само мостът между крепостта и огромната желязна двукрила порта беше връзката между острова и равнината. „Да, тук птица не може да прехвръкне — помисли Петерс Говарт. — Добре би било да се пуснат във водата патици и лебеди, както е в Брьоге… Ще бъде не чак толкова унило…“ Но после той отмахна тази мисъл. Там, където бяха измъчвали и убивали всекидневно толкова невинни хора, не бе място да се създава мирна пасторална картина. Самата сива бетонена крепост се издигаше едва на няколко метра над водата. Но той знаеше, че под земята имаше още помещения. В пълзящата мъгла фортът приличаше на огромно морско чудовище, подало само гърба си над океана, с десетките си очи — амбразурите за едрокалибрените оръдия, които вече ги нямаше, както липсваха и тежките чугунени куполи на покрива. Немците ги бяха снели и ги бяха претопили заради метала. Петерс се извърна назад и погледна оттатък оградата, към паркинга. Там нямаше никаква кола. Последните посетители на музея си бяха отишли още преди час. Той беше изпратил младия си помощник Йоаким да огледа крепостта, вътрешните й дворове и да заключи вратите. Това беше задължителната проверка в края на деня. И след това двамата ще изпият по една бира, ще се качат на велосипедите си и по старото шосе, обградено с високи тополи, ще се приберат във Вилебрюк — при топлината на камината в малката трапезария. Но Йоаким се бавеше повече от половин час. Петерс Говарт изтърси пепелта от лулата си, като я чукна в тока на обувката. Мина през моста. Влезе през крепостната стоманена порта. Наоколо беше мрак и само мъждукащите лампи, разположени на голямо разстояние, осветяваха огромния сводест бетонен тунел. Той слизаше под голям наклон надолу под нивото на водата. Но Петерс Говарт можеше да върви тук и със затворени очи. Познаваше всеки завой, всяко стъпало, всяка ниша. Месеци наред го бяха извеждали от единичната килия с нахлузен тъмносин чувал на главата… И така до чешмите, до клозетите — в тъмно! Под заповедите на есесовците. А те се веселяха, гавреха се с него и подаваха лъжливи команди. Той си удряше главата в стената или се търкулваше по стъпалата на каменната настилка…

В следващия по-нисък коридор Петерс огледа двете големи килии. Бяха запазени в същия вид, какъвто имаха при немците. Но тук нямаше никой. Тръгна край единичните карцери чак до стаята за измъчване. Видя как самотно висеше от тавана въжето с куката. Прекоси залите с фотоси, литература и реквизит, разказващи историята на крепостта. И тук също нямаше никой. Забърза нататък през малката зала на есесовския трибунал. Девизът с големи златни букви над черния германски орел знаеше наизуст: „Моята чест е моята вярност.“ През ниската сводеста врата премина в един от вътрешните дворове, откъдето някога затворниците тръгваха за принудителна работа. Продължи към навеса с количките, лопатите и кирките и скоро се озова на широката алея. По нея стигна до бившите работни места. Някога оттук ринеха и мъкнеха пръстта и камъните, за да затрупат и маскират плътно целия този подземен форт, да не личи отгоре нищо! И наистина, фортът се сливаше с равнината наоколо и по тази причина нито веднъж не бе бомбардиран. Петерс Говарт отмина и бункера. Пясъкът и ситните камъчета шумяха под краката му. Алеята изведнъж зави към двора за екзекуции. Мъглата се беше спуснала ниско и тук, в това закътано отвсякъде място, почти нищо не се виждаше. Той отиде към стената с трите бесилки, издигнати върху малък подиум и снабдени с устройство, позволяващо — както само злият немски гений можеше да го измисли — да увисват наведнъж трима души на въжетата. Погледна и двете амбразури, откъдето картечниците на есесовците разстрелваха жертвите си, вързани на коловете отсреща. Бяха точно девет на брой. Долу на земята, пред третия кол, видя една тъмна маса. Отиде там. Беше тялото на Йоаким. В своя живот Петерс Говарт беше видял смърт повече пъти, отколкото се полага на човек. Младежът, който лежеше пред него, беше умрял скоро, защото тялото му бе още топло. Русите му дълги коси дори не бяха разрошени. Петерс клекна над него. Фуражката на Йоаким лежеше до ръката му. Косите бяха сплъстени на тила и ръцете на Петерс почнаха да лепнат. Ужасът, старият ужас, запазен само в спомените и рядко явяващ се в сънищата, отново го обхвана. Диво се огледа наоколо. „Сега е моят ред… моят ред…“ — повтаряше си той. Внезапно в мъглата, някъде отдалече долетя камбанен звън. Тези спокойни, мирни звуци му възвърнаха самообладанието. „Йоаким е в униформа — съобразяваше Петерс. — Няма качулка на главата, каквато слагаха на обречените затворници.“

Колко пъти бе влачил труповете им по пясъчния двор и ги бе нареждал в редица, а после му заповядваха да помете пред коловете и да посипе с лопата прясна пръст върху локвите кръв. Накрая идваше лагерният оркестър с трите цигулки и акордеона. Есесовецът даваше знак и засвирваха весел марш. През шпалира от солдати и кучета всички лагерници минаваха край труповете, за да гледат и да се поучат.

Петерс Говарт избърса потта от челото си. Не, това вече не е немския лагер!… И погледът му отново спря върху лицето на Йоаким с полуотворените очи. Йоаким е мъртъв. Петерс не се съмняваше, че раната на тила е от куршум. Изправи се. Извади джобното си фенерче, обаче не натисна бутона. Леко се приведе и безшумно тръгна по края на малкия двор. Застана встрани от входа към бункера. Светна. Не, и тук нямаше никой. Но все пак е имало някой. И той е стрелял. И тоя „някой“ е в крепостта!… Петерс изтича към тунела. Една по една заключваше след себе си вратите. „Не! Оттук никой не може да се измъкне“ — със злорадство си мислеше той. Затвори с трясък и голямата двукрила стоманена порта, облегна се на нея, за да си поеме дъх, а сърцето му биеше лудо. После се прибра в канцеларията. Обади се по телефона на полицейския участък. Включи шалтера, за да потече ток по бодливата мрежа. Светна всички сигнални прожектори на наблюдателниците. Натисна бутона за сирените, за да не се доближава никой до бодливия тел. Тревожният им вой огласи нощта. Отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам стария си зареден и смазан револвер. Излезе навън и пак си каза: „Оттук никой никога не се е измъквал!“… В мъглата чу полицейска сирена и след малко фаровете на две коли светнаха. Той отключи портата над канала между паркинга и крепостта. Полицаите вече тичаха към него.