Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (18)

Глава осемнадесета

Барът в чакалнята на летището беше почти празен. На една масичка до витринното стъкло седяха Ивон, Елица и Ван ден Боом. Той още бе с превързана ръка, която висеше на бинт през рамото му. Покрай витринното стъкло по дългия тесен коридор минаваха пътници, носачи, стюардеси и летци.

— Елица, не трябваше да бързаш!… Тъкмо сега щях да те разведа из цяла Белгия. Изобщо това гостуване ли беше?! — каза Ивон.

— Имам работа. И без това много останах и кой знае с какво нетърпение ме чакат вкъщи!… Пък и мразя да ме водят, за да ми обясняват разни мраморни забележителности!…

— Не става дума за камъни, а за нови, интересни познанства… Ако някога загубя интереса си към хората, ще смятам, че съм вече остаряла.

— Аз също — каза Елица.

Дойде сервитьорът.

— Още три коняка — каза Ван ден Боом.

— Роберт, защо съдбата ме свързва винаги с пияници и трябва непрекъснато да ги надзиравам като малки деца?…

— Късмет, Ивон! А за Елица ще бъде добре. Нямаш представа как благотворно действува конякът при пътуване със самолет!…

— Също както на сушата!

— Сега какво ще правиш, Роберт? — попита Елица.

— Искаш да кажеш със случая Хок?… Всички си мълчат и се правят на ударени. Намерена е една изгоряла кола с остатъци, които не позволяват да се идентифицира трупът… Петерс Говарт работи без грешка. Това е всичко.

— Мислиш ли, че властите не знаят?

— И да знаят, ще мълчат. Никой в Белгия няма да се трогне, ако шефът на гестапо в Бреендонк е бил убит!…

— А ранената ръка? — каза Ивон. — Ако те попитат?

— Въпрос на възпитание. Ако ме бяха застреляли, щеше да бъде нещастен случай при лов. Сега формулата е по-прозаична: наранен при падане от кон…

— Какво ще стане с авоарите, Роберт? — каза Елица.

— Ще ги предадем на организацията за издирване на военнопрестъпниците и може би за пръв път тия средства ще свършат благородна работа… Наздраве, мили дами!…

— Роберт, ще ме принудиш да се запиша във въздържателното дружество — каза Ивон.

— Вдигни чашата, мила, ти просто не знаеш по какъв радостен повод ще пиеш… Днес си подадох оставката!

Елица се удиви.

— Приеха ли я?

— С облекчение.

— Наздраве, Роберт! — каза Ивон. — И какво ще правиш сега?

— Ще отглеждам в малкото си имение коне за състезания и ще се мъкна по концертите ти, за да те виждам…

— Що се отнася до конете, можеш да не ги отглеждаш! Аз печеля достатъчно…

— Докога ще се шегуваш с мене, Ивон?

— Не знам дали, бидейки в твоите очи „диво и жестоко същество“, все още мога да предизвикам някакви чувства у теб…

— Караш ме да се изчервявам пред Елица…

— Направи го, Роберт, като млад много ти отиваше…

— Все пак как да разбирам думите ти?

— Аз ги разбрах като предложение за женитба! — каза Елица.

— Елица, като не те питат, не се намесвай!

— Е, все пак налага се да поговорим — каза Роберт.

— Ами ние вече говорим! — подчерта Ивон.

— Наистина ли?

— Наистина, мое куцо момче…

Тя сложи ръката си върху неговата. Тримата замълчаха. Елица усмихнато ги гледаше. После се заслуша в гласа на говорителката. Съобщаваше за някакъв полет. Слава богу, още не беше нейният. Имаше закъснение. Искаше да ги помоли за нещо, но все не намираше подходящ момент. Време обаче повече нямаше и тя се реши.

— Ивон, преди да тръгна, искам и двама ви да помоля за нещо… Става дума за Симон Марсел и за майка й.

Ивон се намръщи. Роберт стана сериозен.

— За тия…

— Не бързай! — прекъсна я Елица. — Те и двете са нещастни. Повече от мене, повече от всички нас, каквото и да сме преживели…

— Но нали те са предали Боб! — каза Ван ден Боом.

— Никой нищо не трябва да научи за тях!

— Кой ще ни спре? — каза Ивон.

— Боб!

— Защо така мислиш? — попита Роберт.

— Защото той още тогава им е простил. По-лесно е да умреш, отколкото да те изтезават!… Само си представи какво значи да измъчват пред очите ти единственото ти дете!… Ти това не си изпитала!…

— Но Боб е издържал на изтезанията!

— Не всички могат да бъдат герои!

— Трудно ми е да намеря извинение за предателите, Елица.

— Спомни си какво каза Пиер… Когато питал Боб кой го е предал, той е отговорил: „Предател няма, забранявам ви да търсите предателя!…“

Тримата млъкнаха. Най-сетне Ивон каза:

— Добре, Елица… Може би имаш право… Приемам.

— Аз също — каза Роберт.

В това време запращя високоговорителят и отново се разнесе женски глас, който осведомяваше пътниците за предстоящия полет до Лондон. Елица внимателно се вслушваше.

— Стига си се тревожила! — възкликна Ивон. — Няма да изпуснеш самолета!… Открай време не мога да изпращам никого. Просто се разстройвам… Ти разбираш ли това, Елица?

— Французите казват: „Partir — c’est un peu mourir.“^[1] — каза Ван ден Боом.

Елица не отговори. „Знам — помисли тя. — Узнах го, когато изпратих татко за Испания… Оттогава и аз не мога спокойно да стоя на която и да е гара в света…“ Но тя не им разказа това, защото не обичаше да разказва спомени, които раняват… Отново се чу гласът на говорителката. Беше ред на нейния самолет. Тя стана.

— Още мъничко… — каза Ивон. Взе чантата си, отвори я и измъкна един пакет. Подаде го на Елица. Тя го разгърна. Видя кукла.

— За дъщеря ти. Купихме я заедно с Пиер…

— Благодаря — тихо каза Елица.

Двете се прегърнаха. Ван ден Боом й целуна ръка. Елица тръгна, като за миг се обърна. В другата ръка носеше куклата. Ивон извика след нея:

— Елица, ще се срещнем ли пак?

— Непременно!

— Но не на някой мост, нали? — каза Ван ден Боом.

— А защо не? — викна Елица.

Мина през въртящата се стъклена врата и закрачи по пътеката. Пред витринното стъкло продължаваха да стоят Ивон и Роберт. Елица за миг остави сака на пода, оправи си косите, усмихна се на двамата и за последен път им помаха с куклата. Бавно се отдалечи по дългия коридор и изчезна.