Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (16)

Глава шестнадесета

Когато Ивон Десген и Карл Бьок се върнаха в апартамента, посрещна ги Анжелика. Той седна във фотьойла до камината и остана все така незабележим, както винаги. Само голата му глава лъщеше под полилея. В замяна на това Ивон беше извънредно възбудена.

— Къде са другите?

Анжелика сви рамене. Ивон още не бе забелязала отсъствието на Елица, но след малко изведнъж се сети.

— А Елица?

— Излезе преди десетина минути…

— Къде по дяволите?!…

— Остави за вас тази бележка.

Ивон я взе.

— Карл, ела. Не разбирам нищо…

Той стана спокойно от фотьойла. Взе бележката и я прочете.

— Всичко е толкова ясно… — каза Карл със свойствения си бавен говор. — Просто Рут Ръсел се е обадила по телефона и е съобщила, че авоарите от банката са изнесени.

— Значи, докато ние сме гледали да не изпуснем Франкелщайн, те спокойно са си свършили работата!

— Не забравяйте, че пред банката чакат Роберт и Петерс! Те няма да изпуснат лицето. Вероятно вече са го заловили…

Карл отново седна. Неговото държание действуваше успокоително.

— Получи се и телеграма… — сети се Анжелика.

— Но защо не ми каза?!

Ивон прочете телеграмата.

— Странно… Ковалски от Варшава съобщава, че лицето не съвпада. Телеграмата е до Пиер. Какво значи това?

— Не знам… — отвърна Карл.

— Трябва нещо да предприемем!

— Трябва само да чакаме!

— А къде по дяволите отиде Елица?

— Някой й се обади по телефона и тя веднага тръгна — каза Анжелика.

— Защо не се връща още?

— Не знам. Попита само къде е мостът над „Шосе дьо Лувен“.

Ивон побесня.

— Така е, като го няма Ван ден Боом! Всеки си прави каквото му скимне!…

В това време Карл отново си хвана главата с две ръце и леко се залюля.

— Карл, пак ли ти е зле?

— Старата болка…

— Искаш ли нещо?

— Не, тоя път е много силна…

— Легни тук, Карл!

— Не, не… Искам да се прибера в хотела… — шепнеше той.

— Наистина, вече няма защо да те задържаме… Извинявай много, Карл… Да те придружа ли?

— Не. Близо е…

Той стана с усилие, като прехапа устни. Лицето му беше бледо. Капки пот бяха оросили голата му глава и челото. Двете с Анжелика го изпратиха до изхода, като му помогнаха да си облече шлифера. Ивон се върна в хола и просто не можеше да спре на едно място. Безсмислено вдигаше и поставяше разните предмети. Изведнъж се сети за нещо. Вдигна слушалката и набра номер.

— Господине, кажете на Ван ден Боом… кажете му веднага да се връща! Чувате ли? Кажете му, че Ивон го чака! Веднага!

Тя затвори телефона, но остана до него. Той няма да се върне… Тогава Ивон реши да изпрати Анжелика. Обясни й как и къде да намери Ван ден Боом. Поръча й да вземе такси.

— Неговата кола е порше…

— Знам, госпожице. Шик кола! Червен цвят!

— Бързай, чуваш ли! Кажи му, че Рут Ръсел се е обадила. Авоарите са изнесени.

— Разбрах, госпожице. Рут Ръсел се е обадила. Авоарите са изнесени.

 

 

… Таксито, което Елица нае, спря до моста на „Шосе дьо Лувен“. Тя плати и слезе. Мъглата тук бе особено гъста. Виждаха се светлините само на най-близките електрически стълбове. Тръгна бавно по тесния тротоар към единия край на моста. Минувачите бяха редки — повечето мъже с вдигнати яки на балтоните. Погледна часовника си. Бяха минали петнайсет минути. Наведе се над парапета. Долу бучаха глухо колите, които почти пълзяха. Чуваха се клаксоните им. Някой я хвана за рамото. Когато се обърна, видя една жена в мъжка полушубка. Стори й се дебела. На главата носеше голямо мъжко таке. Това бе тъмносиня баска. В ръка държеше кожено куфарче.

— Е, най-сетне се видяхме! — каза жената.

Това бе същият груб пресипнал глас, който Елица помнеше от телефонните разговори.

— Мадам Франсоаз Марсел?

— Същата.

— Радвам се, че приехте да се срещнем…

— Я не говорете глупости! Не приех, а бях принудена.

Елица не обърна внимание на троснатия й тон.

— Бих желала толкова неща да ви питам…

Жената втренчено и продължително се загледа в лицето.

— Грешка няма… — каза тя, като въздъхна дълбоко. — Е, малката, нямаме много време, дръж това куфарче!

Елица, объркана, го пое. Не тежеше никак.

— Внимавай, пази го! А сега, всеки по своя път!…

Жената понечи да тръгне.

— Но, госпожо Марсел, не си отивайте, моля ви! — Елица я хвана за ръкава. — Искам да ви питам нещо…

В това време се зададе група момчета и момичета. Бяха весели и разговаряха на висок глас. Двете се отдръпнаха и притиснаха към парапета, за да им сторят място. Едновременно мина бавно и една кола „Мерцедес“, като освети с фаровете си младата компания заедно с двете жени. Франсоаз Марсел силно стисна ръката на Елица. Ръката й трепереше.

— Бързо, моля ви, бързо!

— Какво ви стана?

— Не питай, за бога! Тичай след тия!…

Франсоаз Марсел неочаквано я дръпна за ръка и просто я помъкна, като догонваше групата. Бързо я настигнаха. Точно излизаха от моста, когато мерцедесът отново се яви. Старата жена просто избута младежите и се напъха между тях, влачейки все така Елица за ръка. Колата отмина. Елица мимоходом прочете неоновата реклама на бистро „Етоал“. Двете влязоха вътре. Заведението беше пълно предимно с мъже. Почти всички маси бяха заети. Старата жена до Елица тежко дишаше. Когато се обърна и видя голямата бенка върху лицето й, набраздено с дълбоки бръчки, стори й се, че е много уплашена. Посрещна ги един сервитьор и ги настани на една свободна маса до голямото витринно изпотено стъкло, през което се виждаха сенките на минувачите. Елица остави куфарчето до себе си. Франсоаз дълбоко въздъхна.

— Дръжте го на коленете си и не го изпускайте!

Тя поръча на сервитьора двоен сух джин за себе си, а за Елица — един вермут. Жената веднага запали от тези отвратителни цигари, които толкова миришат — „Голоаз-сини“, — и Елица се закашля. Щом донесоха поръчката, Франсоаз отпи до половината от джина. Той явно й подействува, защото разкопча палтото си. Отдолу беше с дебел вехт и замърсен пуловер.

— Е, момиче… Като че ли твоето желание се изпълни. Ще трябва да почакаме тук известно време…

Елица нищо не каза, но реши в себе си, че от тази жена може да очаква всякакви изненади и затова не трябваше да отлага повече въпросите си.

— Госпожо Марсел, добре ли познавахте баща ми?

— Боб ли? Повече, отколкото е необходимо!…

Изведнъж старата жена изхлипа и си захлупи лицето с две ръце. Елица изчака, докато й премине.

— Успокойте се, госпожо, моля ви…

— Е, добре, питай! Все ми е едно!…

— А вашата дъщеря Симон, познаваше ли баща ми?

— Отлично! Когато се върна от Испания, беше на квартира у нас.

— После?

— После германците дойдоха и Боб се запиля някъде… Но Симон го чакаше, денонощно го чакаше…

— Кога го видяхте наново?

— Двайсет дена преди да го арестуват.

— У вас ли го арестуваха?

— Не, на моста.

— Кой мост?

— Този тук, същия… Над „Шосе дьо Лувен“.

— Вие живеете наблизо?

— През две преки.

— Случайно ли го заловиха?

— Не, не случайно.

— Вие ли го предадохте или Симон?

Старата жена млъкна. После изпи чашата до дъно.

— Хайката залови Симон… Измъчвали са я. Беше толкова крехка… Моето нежно дете…

Тя произнесе тия думи с такава ласка и скръб, съвсем несъответни на грубия й вид. На Елица й се стегна гърлото.

— Да, имам впечатление… — промълви тя.

Франсоаз продължи, без да й обръща внимание:

— Извикаха ме в гестапо и там я видях… — тя изхълца. — В присъствието на майор Хок… Тогава… Тогава…

Старата жена покри лицето си с ръце — едри, сбръчкани с възлести пръсти. Елица мълчеше. Стана й непоносимо тежко на душата. Тя гледаше тази нещастна жена срещу себе си, която беше предала баща й, и не можеше да намери злоба в сърцето си.

— После Симон никога не можа да ми прости… и моето малко, нежно момиченце… моето скъпо ангелче… — хлипаше жената — се откъсна от мене, от всички, от целия свят и чакаше да се върне Боб и повтаряше само неговото име…

 

 

… А в това време Ван ден Боом и Петерс Говарт влязоха в хола. Роберт сложи автомата си на масичката. И двамата не се съблякоха.

— Е, Ивон? — каза той.

— Изиграха ни!

— Разбрах вече. Има ли нещо друго?

— На̀, чети!

Той прочете телеграмата от Ковалски.

— Разбираш ли нещо?

— Да, разбирам. Лицето не съвпада.

— Кой е това?

— Запитването е направил Пиер, нали?

— Откъде знаеш?

— Той ми каза. Да, той ми го каза…

Ван ден Боом млъкна и мислеше нещо съсредоточено.

— Какво ти е? Защо така се отплесна?

— Нищо, Ивон, нищо…

— И какво най-сетне измисли? Измъкнаха под носа ни авоарите. Измъкна се и онзи звяр, Хок! Е?

Изведнъж той отиде при телефона. Набра номера.

— Господин Ръсел… Тук е полковник Ван ден Боом… Не, няма да ви питам за лицето. Само едно ви моля. Какъв беше номерът на шифъра?… Не искате ли?… Но той вече няма значение за вас, а има огромно значение за нас!… За последен път, в името на вашите близки, загинали от гестапо, кажете цифрите!… Един момент да запиша…

Ван ден Боом стисна слушалката с лице към рамото, извади бележник и започна да записва цифри.

— Благодаря ви, господин Ръсел…

Той постави слушалката. Дълго се вглежда в числото и внезапно посегна към автомата.

— Роберт, какво правиш?! — извика Ивон. — Дай това желязо тук! Искаш да ни избиеш ли?! Опомни се, имаш вид на сомнамбул!…

Постепенно той дойде на себе си. Остави отново автомата на масичката. Изведнъж се спусна към телефона.

— Кой е номерът на хотела му?

— Кой хотел?!

Той трескаво набра някакъв номер. Никой не отговаряше. Тресна слушалката.

— Ще разкажеш ли най-после какво е станало?!…

— Нека дойде Елица!

— А Карл? — попита Ивон.

Най-неочаквано Ван ден Боом започна да се смее като луд.

— Какво ти става?!… Ще кажеш ли?!

— Извикай Елица!

— Няма я! И сигурно ще се забави.

Той се сепна.

— Как така я няма!

— Отишла някъде на среща! На странно място — моста над „Шосе дьо Лувен“.

— Кога?

— Преди повече от час.

— Карл знае ли?

— Той беше тук, но получи криза от главоболие и си отиде.

— Бързо, дявол да ви вземе! Бързо! Това не е бойна група, а банда пленници!…

— Но… Роберт…

Ивон се опита да каже нещо, но той я повлече. Долу на улицата Ван ден Боом извика:

— Петерс, качи се в колата на Ивон. Ще караш с максимална скорост след мене!

След миг двете коли потеглиха. Ван ден Боом трябваше да намали хода, за да може да го следват.

 

 

… Франсоаз Марсел говореше вече трудно. Беше изпила още една чаша джин.

— Не разбрах, госпожо, защо ми давате това куфарче?… Предполагам, че вътре има вещи на баща ми…

— Не!

— Тогава?

— Вътре е това, за което ти и твоите приятели положихте толкова усилия.

— Не разбирам.

— Това са авоарите от банката „Ръсел“!

— Как?!

— Аз ги взех.

— Вие?!

— Да, аз лично.

— Тогава, вие сте…

— Коя съм, хайде кажи де!…

В същия миг Елица видя как лицето на Франсоаз се изкриви от ужас. Гледаше втренчено към витринното стъкло и устните й нещо шепнеха…

— Какво ви е, за бога!… Кажете!

Но старата жена продължаваше да се взира напред. Елица се обърна. Видя на стъклото прилепено лице. Бе размазано от па̀рата и нищо не й говореше. Но разбра, че именно то е, което предизвиква ужас у Франсоаз. Елица се надигна и приближи до витринното стъкло. Лицето изчезна, сякаш не е било.

— Това е той, това е той…

— Госпожо, успокойте се! Няма нищо! Какво ви се привижда?!…

— Това е той… — повтаряше старата жена. — Той…

— Кой?

— Хок!

— Моля ви, госпожо, не трябва повече да пиете!

— Мълчи! Тоя път се отнася до живота ти! До моя и до твоя! Това е Хок! Той ме дебне… Той иска да ме убие…

— Но каква връзка има тук Хок?

— Той сега не е Хок! Сега е Карл Бьок! Чу ли? Карл Бьок!

Елица изтръпна. В съзнанието й веднага се яви малката стаичка в Мелник, после хола на Ивон, после ръцете на Хок и ръцете на Карл Бьок.

— Но те не си приличат!

— Направил си е пластична операция, след като успял да офейка… От два месеца е в Брюксел. Мислех, че съм се отървала от него, но напразно… Той ме посети у дома и ме заплаши.

— Чак тогава ли го познахте, като ви заплаши?

— Заплаши, че ще ликвидира Симон… Моето скъпо момиче… Разбираш ли? И се съгласих. Назначиха ме прислужничка в банката „Ръсел“… О, те са много силни… Имат много влиятелни връзки!… Сетне изчезна някъде… И пак се завърна. Носеше товар злато.

— Как злато?!

— Така! Коронки, ченета — всички златни! От мъртвите лагерници. И пак изчезна някъде… С тоя багаж!… Не вярваш ли? Ето, виж!

Старата жена бръкна в чантата и подаде няколко коронки.

— Успях да ги взема…

Елица се наведе да ги види.

— И се яви тази сутрин… Даде ми шифъра и аз изтеглих авоарите… Сега вече ще ме убие, защото повече не съм му нужна…

— Но защо решихте да предадете куфарчето на мене?

— Не съм решила нищо! Не смеех да се прибера вкъщи. Той ще вземе куфарчето и после ще ме убие…

— Защо не съобщихте на полицията?

— Той е след мене. Той ще ме убие…

Отново лицето на старата жена се изкриви от ужас. Елица погледна витринното стъкло. Нямаше никой.

— Госпожо, аз ще отида до телефона и ще извикам моите приятели!

— Не ме оставяй сама!

Три пъти Елица набра номера на Ивон. Никой не отговори. Помисли да се обади на полицията, но се отказа. Знаеше, че не бива. Трябваше по някакъв начин да намери първо приятелите си. Върна се отново… Жената хлипаше на масата.

— Госпожо Марсел, ще стоите тук! Тук има хора. Никой нищо няма да ви направи! Аз ще изляза. Ще намеря приятелите си и ще се върнем. Вие ще чакате тук, нали?

— Не ме оставяй сама… — продължаваше да хлипа Франсоаз.

— Ето ви куфарчето!

— Не го искам! Вземи го със себе си! Махни го от мене!

Елица се поколеба. После решително вдигна куфарчето и бързо излезе от бистрото.