Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (2)

Глава втора

Когато самолетът кацна на летището в Брюксел, навън беше вече нощ. Слязоха няколко пътници от София и англичани, идващи от Лондон. Една млада жена с бледо скулесто лице и светли коси вървеше заедно с англичаните и се спря на опашката пред граничния контрол. Двамата униформени служители дълго разлистваха червения й паспорт. Опашката след нея растеше и тя дори чу, че някои почнаха да негодуват. Най-сетне единият служител затвори паспорта. Подаде й го и каза:

— Приятно прекарване, мадам…

Младата жена не се отправи към механичната лента за куфарите. Нейният багаж се състоеше само от един пътнически сак, който носеше в ръка, и една всекидневна дамска чанта, преметната през рамо. Никой от митническия контрол не погледна в сака й. Жената се запъти към фоайето, където имаше малки магазинчета, и се спря. Посрещаните обикновено седяха горе, на балкона, но на нея никой не й махна с ръка, никой не извика името й. Реши да чака. Объркано се заразхожда, взирайки се в големите витрини. Стори й се, че цените са твърде високи. Така мина половин час… Седна на един фотьойл и постави сака до себе си, а от чантата извади портфейл. Преброи наново парите си. Въздъхна. Беше не толкова уморена, колкото отегчена. А това, че никой не я чакаше, не я учуди. Самолетът закъсня точно дванадесет часа. Сутринта в София се бе спуснала гъста ноемврийска мъгла. Там стояха прекалено дълго и тъкмо се канеше вече да се прибере у дома, когато съобщиха, че всички пътници за Брюксел и Лондон ще се качат на самолет за Варна, за да вземат пътници, и оттам ще излетят по направление. Но самолетът не кацна в Брюксел, а продължи за Лондон. Там оставиха пътници и взеха нови. Така че едва вечерта се приземиха в Брюксел. Една позната стюардеса в самолета й обясни, че всяко кацане струва около две хиляди долара на компания „БАЛКАН“ и затова понякога правят тия малки трикове, за да спестят едно кацане. Можеше ли ла се надява, че някой ще я чака цели дванадесет часа?!…

Времето течеше и тя трябваше да предприеме нещо. Отиде към валутното гише и обмени петдесет долара. Поколеба се още малко и най-сетне реши да излезе от летището. Връщане назад нямаше! Вън я лъхна миризмата на Брюксел, такава каквато я помнеше от дете — миризма на кафе, асфалт и пури… Пред нея на тротоара пристигаха и заминаваха автобуси, коли и таксита, но тя не можеше да се ориентира в посоките им. Купи от будката един указател на Брюксел и го заразглежда. Специално внимание обърна на автобусните линии. Избра една, която отиваше право към „Ла Бурс“ — единственото здание в центъра на града, което си спомняше от детството. От „Ла Бурс“ щеше по-лесно да се ориентира. Бе изпратила телеграма за пристигането си, но в писмо седмица преди това предупреждаваше, че ако нещо се случи, ще ги чака всяка вечер в едно от кафенетата на „Гранд Плас“. Кое точно, тя не знаеше, но едва ли бяха толкова много…

Скоро чаканият автобус дойде и тя се качи в него. Взираше се в нощта и искаше да открие познати сгради или места. Но всичко беше ново, извисяваха се модерни небостъргачи, а и автобусът не минаваше през „Скарбек“ — квартала, където прекара детството си. След половин час автобусът спря на площада пред масивната колонна, в античен стил сграда на Борсата, прилична на Съдебната палата в София. В центъра малко неща се бяха изменили. Тръгна право към целта. Помнеше добре пътя. Улиците бяха оживени. Магазините работеха и сякаш тъкмо сега всички бяха излезли на покупки. Но към „Гранд Плас“ публиката намаля. Само две групи туристи разглеждаха този може би най-красив в света площад, чиито готически сгради с позлатени орнаменти блестяха от мощните прожектори, поставени, за да показват и нощем величието на това архитектурно чудо. Тя за миг се захласна от покоряващата гледка, а после тръгна покрай малките магазинчета за сувенири и търсеше да се пъхне в някое бистро, където сервираха кафе, бира или чаша вино и можеше да прекара много часове спокойно. Влезе в първото подобно заведение, на чиято фирма бе изрисуван огромен герб и със старинни готически букви пишеше „Дюк дьо Брабант“. Цялата фасада на това малко бистро й напомняше нещо от книгите на Александър Дюма. Вътре я лъхна приятна топлина, посрещна я тих и спокоен уют. Имаше малко хора. Тя седна на масата до големия старинен прозорец, за да гледа площада и минувачите. Поръча си кафе. После заразглежда отвътре заведението. Беше скромно, старинно с големи дъбови маси без покривки. Около една от тях трима възрастни мъже разговаряха и пиеха бира. Една двойка седеше наблизо. Момчето говореше тихо на момичето. А в дъното друг младеж беше сложил чантата си на масата и пишеше нещо на лист хартия. Тази обстановка я успокои и тя наново извади указателя на Брюксел, като се зачете в главата за хотелите и пансионите. Вниманието й привлече един малък пансион на „Рю де-з-оазо̀“. Бързо потърси на картата къде е. Беше в покрайнините на града. „Значи ще е по-евтино“ — помисли тя. А има и добра автобусна връзка с центъра… Хареса й просто името на улицата — „Улица на птиците“. Унесена в проучване на пътеводителя, тя си изпи кафето, затвори книжката и се усмихна. Поне за тая нощ бе взела някакво решение…

Вратата с трясък се отвори и всички се обърнаха към входа. Там застана една висока стройна жена със сини очи и буйни руси коси на фламандка. Вече бе преминала средната възраст, но продължаваше да поразява с красотата си. Носеше светла, очертаваща тялото й рокля, а отгоре бе наметнала черна пелерина с качулка, цялата обградена с тънка бяла скъпа кожа. Стъпваше на невероятно високи и тънки токчета. След жената влезе мъж — нисък на ръст с омачкан шлифер и стара мека шапка. Вратата след тях сама се затвори. Елегантността на жената и небрежното облекло на мъжа така биеха на очи, че външен наблюдател не би допуснал никаква връзка помежду им. Жената застана на едно място и огледа всички посетители един по един. Когато очите на двете се срещнаха, необикновената посетителка тръгна с широка крачка право към нея.

— Е, много добре, Елица! Не можа ли да се обадиш по телефона! Чакахме те на летището цели пет часа, докато казаха, че няма да излетите поради мъгла.

— Не знаех телефонния номер… — каза смутено младата пътничка.

Тя се обърка. Никога не беше виждала тази необикновено хубава руса жена и целият поток от бърза френска реч й се стори като внезапно нападение.

— Но телефона ми ще намериш във всеки указател!

Жената, която нарекоха Елица, се усмихна виновно и добави:

— Нямам и указател…

— Но, Ивон — каза мъжът с меката шапка, — какво правиш!

— Мълчи, Пиер, и не ме ядосвай поне ти! И по-идиотско заведение едва ли можеше да избереш?! — обърна се тя към Елица.

— Тя и на господа говори на „ти“… — оправда я мъжът.

Той спокойно свали шлифера си и го закачи на съседната окачалка заедно с меката шапка. Седна до Елица. Беше с оредели побелели коси, уморено лице, но с живи черни весели очи.

— Вие сте Пиер Роже? — каза Елица.

— Да, а това е Ивон.

— В това тъпо заведение ли ще останем? — обади се тя.

— Защо? Звучи исторически — Дюк дьо Брабант!… Наистина, само тук не съм бил!…

— Искаш да кажеш, че само тук не си се напивал!

— Но още не е късно… Госпожице — обърна се той към сервитьорката, — за да не ви разкарвам, донесете половин бутилка „Балантайн“. А ти, Ивон?…

— На мене останалата половина, за да ти я излея във врата! В края на краищата трябва да покажеш някой от номерата си на нашата гостенка…

Хубавата руса жена седна на стола срещу Елица, като принуди мъжа да се отдръпне. После протегна ръце, хвана лицето й и дълго се взира в големите й кафяви очи. В израза й имаше особено любопитство…

— Ще я хипнотизираш ли, Ивон?…

Но жената не му обърна внимание и каза като на себе си:

— Да, това е лицето на Боб… Грешка няма! Макар очите му да бяха сини…

Сервитьорката донесе половин бутилка „Балантайн“ и я остави пред мъжа заедно с една чаша.

— А на мене?

— Момичето е умно и знае, че алкохолът не е предназначен да се излива в чужди вратове. Елица, простете, не ви попитах… Вие какво ще желаете?

— Една кока-кола.

Ивон отпи от чашата уиски на Пиер.

— Мразя да пият от чашата ми…

— Именно затова го правя!

Мъжът бе спокоен и учтив. Елица се усмихна. Имаше нещо детско в тази забележителна жена.

— Господин Роже — каза младата българка — вашата телеграма ме завари неподготвена…

— И на „вие“ ли ще си говорим? — прекъсна я Ивон.

— Простете, не мога още да свикна…

— И телеграмата сигурно ви е разтревожила… — каза Пиер.

— По-скоро ме озадачи…

— Така се налагаше.

— Телеграмата пратих аз от името на Пиер — каза Ивон. — Може би текстът се е получил малко тревожен.

— Само малко?

— Какво искаш да кажеш?!

Но той се обърна към Елица:

— Съжалявам, че се срещаме не за радост, а по неприятен повод…

— Пиер, тя е пътувала толкова дълго, може би трябва да отложим разговора за утре?…

— Не съм уморена — каза Елица. — Не е съвсем късно, а си избрах вече и пансион — на „Рю де-з-оазо̀“…

— Елица, почваш да ме дразниш! Ти си наш гост! — каза Ивон.

Мъжът напълни чашата си с уиски.

— Пиер, ама ти наистина взе да пиянствуваш… Въобще как те търпят жената и децата ти?!

— Децата ме обожават, когато съм пиян!

Елица се усмихна и каза:

— Ивон, доколкото разбрах, имате нужда от мене…

— Съвсем точно!

— Може би си чула за една така наречена антифашистка група, която издирва и наказва нацистките военнопрестъпници? — попита Пиер.

— Нещо като организацията по залавянето на Айхман.

— Нямаме нищо общо! Нашата цел е да откриваме тия изчадия на човечеството, ако ще да копаем под земята, да ги изобличаваме и ако можем, да ги унищожаваме!… Но, за съжаление, мнозина от тях се пръснаха по целия свят. Притаиха се, станаха симпатични хорица, забравиха миналото си и едва ли не човечеството е длъжно да бъде великодушно към тях!…

Пиер отново отпи от чашата си.

— Може би има нещо вярно… Човечеството е склонно да забравя — каза Елица.

— А ти? — обърна се към нея Ивон.

— Не знам… Веднага след революцията помнехме всичко.

Тя млъкна, защото си спомни неща, които не обичаше да си спомня…

— После? — попита Ивон.

— Не мога точно да обясня… Имахме да вършим толкова много неща… И изобщо мисля, че когато не рушиш, а създаваш нещо, омразата уморява.

— Или беше по-леко да забравите? — каза Пиер.

— Не, не е това. Но мисля, че като осъществяваш това, за което си се борил, не можеш постоянно да мразиш.

— Нека си живеят!…

— След революцията бях свидетел пред Народния съд за един полицай. Казах, че нищо не ми е направил.

— А какво ти беше направил? — попита Ивон.

— Беше ме ударил жестоко при разпита с един железен лост по гръбначния стълб и дълго бях в безсъзнание…

Елица млъкна, но Ивон не я остави.

— Продължавай…

— … Като го изправиха, видях пред себе си една смачкана, жалка, хленчеща човешка развалина и очите му изразяваха такъв ужас от смъртта…

Елица не се доизказа. Полицаят се бе хвърлил в краката да целува обувките й и тя се чудеше какво да прави…

— Неприятно…

— Може би победителят е длъжен да бъде снизходителен — каза Пиер. — Но ние не сме победители.

Ивон въздъхна.

— Аз никога няма да забравя, че те убиха Боб, Анри, Бруно и всички останали…

— Човечеството не би могло да живее в постоянна злоба…

Пиер хвана ръката на Елица върху масата.

— Тук не става дума за човечност — гласът му внезапно бе спаднал. — Каква човечност можеш да проявиш към рака или чумата?… Никога! Никакъв покой за тия, които заляха света с кръв! И те знаят, че ги търсим. Те се крият. Те не могат да се наслаждават нито на парите си, нито на човешка радост. Те се озъртат. Нощите им са неспокойни. Скачат в тъмнината с разтуптяно сърце, облени в пот, и си повтарят: „Няма нищо, не се бой!…“ И пак продължават да се страхуват за жалкия си живот!… И ние ще ги изравяме, ще ги откриваме под променените им лица и имена, ще ги преследваме сред джунглите на Амазонка или на Галапагоските острови! Те трябва да платят! Те, които накараха хората да живеят във вечен страх, да вършат подлост и да станат и предатели!…

Дишането на Пиер се ускори, капки пот избиха на челото му. Елица почувствува колко страда тоя мъж, когато си спомня миналото.

Ивон погали потните му коси и с тревога тихо каза:

— Пиер, моля те, не се вълнувай!…

— Аз наистина си позволявам да се вълнувам единствено по този въпрос и не се срамувам от това!

— Добре, но защо трябва да се измъчваш?! — каза Ивон.

— … И аз понякога си мисля: „Ето, сменят се годишните времена. Грее слънце, вали дъжд, духа вятър. Хората крачат по улиците. Раждат се деца. Заслужава си да се живее! Защо ти е всичко това?“ — си казвам… И все пак, нима бих могъл да бъда по свински щастлив?! Нима мога да забравя приятелите си? Това, че не можахме дори да склопим очите им! Нима мога да забравя братята Деку? Заровиха единия жив и оставиха да стърчи само носа му, а после караха брат му да го удря с лопата, докато потъне в земята… Ами Фрекен? Върна се след разпита с тяло като на зебра — на ленти му бяха драли кожата!… Само животното забравя! И ние като допотопни същества се блъскаме в тъмния свят на омразата, като душите на грешниците в „ада“ на Данте…

Пиер почти се задуши и се закашля продължително. Елица усети тишината в кафенето. Всички ги бяха слушали… Тя огледа лицата им. Едни бяха усмихнати, други съсредоточени в себе си, трети просто любопитни… Но изразът на всички беше съчувствен и това я зарадва.

— Трябва някак си да се живее… — тихо каза Елица.

— Да, ние ще живеем, за да покажем на тия, които нищо ново не са научили, че има възмездие, за да могат хората най-сетне да си отдъхнат и да повярват, че този свят е хубав!…

Съдържателят зад тезгяха пусна радиото и в кафенето се разнесе радостна и игрива френска мелодия…

Те продължиха разговора си, така че околните да не ги чуват. Елица попита:

— Вашата организация какво представлява?

— Ние сме най-различни хора — и по идеи, и по вяра, и по възраст и пол… Свързва ни убеждението, че никакво зло на тоя свят не трябва да остава безнаказано.

— Почти като религия — усмихна се Елица.

— Обясни й по-точно — каза Изон.

— В случая става въпрос за нацист, който има отношение към нас тримата.

— Кой?

— Името Хок говори ли ти нещо?

— Като че ли не… — каза объркано Елица.

— А името Херберт Хок, майор от ес-ес? — попита Ивон.

Елица се замисли.

— Това е човекът, който унищожи холандските евреи, уби баща ти и много други наши приятели.

Ивон го прекъсна.

— В едно от писмата си, Елица, ти ми писа, че съобщението за разстрела на баща ти го е предал немски майор от ес-ес…

— Да, наистина… Той не си каза името. Но това е невероятно? Нима може един и същ човек да убие бащата и да дойде да изкаже съболезнования на дъщерята?!

— Напълно в стила му — възкликна Пиер. — И така, може би за пръв път майор Хок се е проявил в собствения си образ. Колкото и да ти е странно, ти си единственият човек от нас, пред когото го е направил.

Елица беше стъписана.

— Вие не сте ли го виждали?

— Нито аз, нито Пиер! Хок лично е разпитвал и инквизирал съвсем малко хора. Но е определял и измислял мъченията за всеки поотделно. Истински артист в професията!

— Ама никой ли не го е виждал? — не можеше да повярва Елица.

— За съжаление! Всеки, който е имал нещастието да се срещне с него, после е бил унищожаван… Боб го няма! Него той особено е мразел, защото Боб се бе осмелил да го заплюе в лицето. Трупът на Хелен бе изхвърлен край Северно море. Бруно полудя, защото бяха стягали главата му с менгеме. А после го разстреляха. Ренѐ…

— Пиер, престани!

— … Разбираш ли, Елица, колко е важно, че ти си видяла може би Хок!

Елица не отговори. Тя продължаваше да се връща назад… Двамата я гледаха с израз на съчувствие и очакване.

— Това беше толкова отдавна… Някъде в края на 1943 г. Майорът каза, че се е отбил за малко, защото продължавал към Солун…

— Опиши го, ако можеш!

— Висок, строен, на около тридесет и пет години, много елегантен, с ботуши на летец, но с черна униформа на ес-ес… Правеше впечатление на учтив и представителен човек…

— Изненада ли се, като го видя? — попита Ивон.

— Уплаших се. И баба се уплаши, понеже у нас се криеше Парапунов, ръководителят на съпротивата в нашия край. Хок влезе чак в моята стая и през цялото време ме гледаше.

— Как? — попита Ивон.

— Стори ми се — с някакво съчувствие…

— Дълго ли разговаряхте?

— Не особено, понеже почти бях забравила немски. Като малка, в санаториума „Бреедене сюр мер“ говорех доста добре. Учеше ме едно германче Паул, дете на загинали антифашисти.

— Остана ли с впечатление, че есесовецът познава лично Боб?

— Не. Той просто каза нещо в тоя смисъл, че децата страдат. На мене ми стана изведнъж тежко и се разплаках, защото разбрах, че никога няма да видя вече татко. После се сбогувахме, изпратих го до улицата и като се прибрах в стаята си, на масата имаше два шоколада.

Ивон стана от масата.

— Чудовище!

— Лицето, лицето му какво беше? А ти, Ивон, седни да не правим впечатление!…

— Очи сини, коси прави, руси… Кожа бяла, нос прав… четвъртита брада… Дълги пръсти на ръцете и много подвижни — тъкмо това ми направи впечатление…

— Между прочем, той добре е свирел на пиано — каза Ивон.

— Би ли го познала? — попита Пиер.

— Ако се яви в същия вид, може би…

— Нашата практика ни е научила, че често пъти човек дори с напълно променена физиономия може да бъде познат!

Ивон нервно запали цигара. Пиер отпи голяма глътка от чашата си.

„Съвсем вярно е това, което казва Пиер — помисли Елица. — Има нещо монолитно във всеки човек… Едно първо, общо впечатление, което не може да бъде променено нито от годините, нито от маскировката.“

— Той тук ли е?

— Предполагаме… — отвърна Пиер. — Преди седмица получих съобщение от Де Аленкар в Аржентина. Тяхната група дълго време е била по следите на Хок, но после той изведнъж изчезнал…

— А защо смятате, че ще дойде тук? Той би трябвало да бяга колкото се може по-далеч от Белгия!

— На пръв поглед — да! Но има още нещо, което е по-важно от всичко — и от страха, и от предпазливостта.

— Не разбирам…

— Навлизаме вече в интимни подробности — каза Пиер. — Предлагам този разговор да продължим на друго място…