Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (12)

Глава дванадесета

Двете излязоха от къщи още рано сутринта. Ивон караше намръщено колата. Взеха шосето за Ватерло. То минаваше през мрачна вековна гора. Елица се безпокоеше за предстоящата езда. Нямаше екип, но Ивон също беше по рокля, с високи токове и това я успокои. После се отклониха по друго шосе и минаха през някакво селище, което в Белгия изглежда малко градче. Елица се любуваше на неговите къщички, всяка според вкуса на собственика — чисти, спретнати, боядисани най-разнообразно, приличащи на илюстрация от Андерсенова приказка. Спряха пред някаква огромна едноетажна постройка, прилична на хангар, със стъклен покрив. Върху него пишеше „Сарма“ — името на голямо обединение на магазини, предимно за облекло. Ивон паркира стария ситроен и двете влязоха. Дрехите бяха подредени в дълги редици на закачалки. Избраха си по едни дънки с тесни крачоли, по една риза на карета и малки ботушки, стигащи над глезена. Платиха и излязоха. Ивон не обичаше да пазарува и през цялото време не проговориха нито дума. Подкараха обратно към едно поле.

В далечината се белееха къщите на някакво селище. Вляво се издигаше високата пирамида на паметника при Ватерло, изграден от гюллетата, употребени в прочутата битка. Полето бе хълмисто, осеяно със стада крави. Пътят стана тесен. Те се отклониха по един друг, където на стрелката пишеше „Шосе дьо Шато̀“. Пътят изведнъж свърши и те влязоха през желязна порта в обширен двор. В дъното, между дърветата на занемарения парк, се виждаше двуетажна сграда, цялата от камъни. Повечето от прозорците имаха дървени капаци. Никой не ги посрещна.

— Предполагам, че замъкът е именно тази съборетина… — каза Ивон. — А сега да потърсим собственика!…

На времето, изглежда, тук е имало типично френски геометричен парк, но сега растяха трева и бурени. Заобиколиха постройката. Зад нея се ширна равна поляна. В дъното й се издигаше едноетажно здание на широка площ, далеч по-модерно и поддържано от „замъка“. Пасяха коне и до тях разговаряха двама мъже. Ван ден Боом посрещна двете си гостенки. Беше в обикновен ездитен костюм и ботуши. Запозна ги с възрастния човек — коняря. Личеше, че между двамата мъже съществува уважение. Той ги заведе в една стаичка със седла и юзди, където двете се преоблякоха. Ван ден Боом с усмивка изгледа новия им тоалет. Двамата с коняря помогнаха на жените да се качат на конете. Яздеха по мъжки. Кобилата на Елица беше кротка и стоеше през цялото време, без да мърда. Така че тя въздъхна с облекчение. Старият коняр й даде няколко напътствия и после й подаде юздите. Кобилата спокойно тръгна в кръг. Елица наблюдаваше какво става при другата кобила.

— Роберт, не я пускай, за бога! — извика Ивон.

— Стисни я с крака и опъни юздите!

— Но това е звяр, Роберт…

— Е, чак пък звяр…

— Как се казва?

— Ивон! — засмя се той и пусна юздите.

И тази кобила бе съвсем кротка. Двете тръгнаха една до друга. След малко ги настигна Ван ден Боом, възседнал жребец. В ездитно облекло и с разгърдена риза той се стори на Елица много хубав и мъжествен.

Ван ден Боом отбеляза:

— Елица язди по-добре… А ти, Ивон, не се накланяй! Не прави нищо! Конете са извънредно умни животни. Те ще ви пазят. Сега няма пеперуди и не е опасно…

— Защо пеперуди? — каза Ивон.

— Защото конете се плашат, когато нещо мине пред очите им. И запомнете: ако сте спокойни, ще се научите да яздите.

— Предпочитам да отвикна…

— А аз — не, плуването и ездата не се забравят!

Елица ги погледна. Тя очакваше, че отново ще почнат да се заяждат помежду си. Хубава двойка би излязла от тях… А и присъствието на жена в този занемарен кът би направило всичко по-красиво и спокойно…

— Роберт, нали сега само вие, аристократите, яздите коне? — каза Ивон.

— Имаш право. Революциите ни взеха замъците, лишиха ни от титлите, но в замяна на това ни оставиха конете. Понякога си мисля какво ли биха правили горките коне без нас!… Но заедно с тях полека-лека изчезваме и ние, така наречените аристократи…

— Съжаляваш ли?

— За какво, Ивон?…

Все така спокойно тримата навлязоха в гората. Но на Ивон не й се мълчеше:

— Роберт, ти защо стана офицер?

— Не знам. Не съм мислил. Сигурно защото не виждах друго подходящо занятие за себе си.

— Но ти толкова обичаш музиката и свириш доста прилично на пиано…

— Говори, говори, Ивон… Няма да можеш да ме обидиш.

— И си нежен като момиче… тоест беше… Сега остаря.

— Благодаря, Ивон, може би не съм бил чак толкова женствен…

— Роберт, ти убивал ли си човек? — попита неочаквано Елица.

След кратка пауза Ван ден Боом каза объркано:

— Как да съм убивал?

— Изобщо.

— Изглежда, сте се наговорили да ми задавате неудобни въпроси. Вероятно. При десанта в Диеп имах лека картечница.

— Не в сражение, а така: убил си човек и знаеш, че си го убил?

— Да, Елица.

— И си го видял, след като си го убил?

— Да.

— Кой беше?

— Есесовецът Шобер. И го зарових тук, наблизо в тази гора.

Двете неволно погледнаха наоколо.

— А съжаляваш ли?

— Не. Той беше дясната ръка на Хок и вършеше черната работа. Хвърлял е затворниците в казани с вряща вода; други е карал да плуват в ледения ров, докато се удавят. Особено е мразел интелектуалците, наричал ги интелектуални мърши.

— Изобщо, едно мило човечество! — каза Ивон.

— Скъпа приятелко, да оставиш виновния ненаказан, значи да му дадеш право!

— И все пак жалко, че сме заварили света такъв!

После дълго мълчаха и Елица се питаше къде ли в тази гора е заровен Шобер… Пръв наруши тишината Ван ден Боом.

— Твърде много немци се мотаят напоследък около вас…

Двете не отговориха.

— По следите на Хок ли сте?

— Не зная, Роберт — каза Ивон.

— Тази сутрин са прекратили процеса срещу Пиер. Сега той е с развързани ръце по отношение на Хок…

След като излязоха от гората, конете поеха направо през полето. В далечината се забелязваха ниски постройки и зад тях се извисяваше камбанария с кръст.

— А ето и манастира… — каза Ван ден Боом.

Сега те вървяха покрай някакъв канал, обрасъл с трева. Мъглата се вдигаше. Миришеше на влажна земя и дим от изгорели листа. Но когато наближиха манастира, Елица видя, че не е съвсем малък, както изглеждаше отдалече. Висока тухлена ограда го заобикаляше отвсякъде. Те спряха пред голямата желязна порта. Ван ден Боом им помогна да слязат от конете. Елица не можеше да стъпва. Бедрата особено силно я боляха. Изглежда, че докато бе яздила, инстинктивно бе стискала хълбоците на кобилата с колене. Ивон не беше по-добре. Но не се издадоха. Ван ден Боом върза конете за дърветата.

После отиде към вратата и позвъни. След миг се появи възрастна монахиня. Той кимна с глава и каза:

— Сестра Шантал ни очаква…

— Сестра Шантал очаква само една жена, а не трима души…

Ван ден Боом се обърна към Елица.

— Ще трябва да отидеш сама… Тук е по-трудно да влезеш, отколкото в министерството на войната. Иди, Елица. Ние ще те чакаме тук на открито…

Монахинята отвори не цялата порта, а една малка вратичка. Елица тръгна след нея. Дворът беше обширен. Имаше канал, басейн и шадраван. Не се мяркаше никой. Влязоха в ниското здание. Минаха по един коридор. Всичко блестеше от чистота. Подът бе намазан с восък и лъснат. Една особена миризма на тамян и нещо друго засилваше черковната атмосфера. После сестрата отвори една врата, изчака Елица да премине и я затвори след нея. Тя се озова в стая, скромно мебелирана с два стола и дървена масичка с ваза с цветя. На единия стол седеше доста възрастна монахиня. Видя й се малка, валчеста и приветлива. Бледото й лице бе удивително пощадено от бръчки въпреки натрупаните години. Когато Елица влезе, тя стана. В ръка държеше броеница. Старата жена я изчака да се приближи. Елица се наведе и целуна ръката й. Даже не се замисли. Така постъпваше в католическия френски пансион „Сен Жозеф“ в София, където учеше, след като се завърна в България. Обстановката също не я порази, нито учуди.

— Добър ден, сестро Шантал…

— Знаете ли, аз чаках този ден… Колкото и време да минаваше, аз бях сигурна, че ще ви видя, докато съм жива!…

Гласът й не беше старчески, а мек, леко напевен и ясен като на малко момиче. Говореше сдържано, но с топлота. Синьо-зелените й очи бяха запазили цвета си въпреки възрастта и гледаха Елица доброжелателно.

— Разказваха ми много за вас… Вие сте познавали баща ми…

— Да. Мисля, че такива хора вече не се раждат… Седнете, моля ви…

Елица се настани на отсрещния твърд дървен стол.

— Понякога тук се криеше и Ван ден Боом. Той го доведе при мене. Благодарение на Боб ние, католиците в този край, се свързахме със съпротивата.

Елица продължаваше мълчаливо да слуша.

— Това сигурно ви учудва?

— Не, но…

— Баща ви беше много толерантен човек. За него бе достатъчно да си честен. И затова всички искаха да работят с Боб…

Елица кимна с глава в знак на разбиране.

— Аз ви познавам… — усмихна се сестрата.

— Мене?!

— Аз ви познавам от една снимка, която бяхте пратили на Боб от България. Едно момиченце с тъмна кадифена барета и бяла якичка се усмихва на баща си… Боб често ми я показваше.

Изведнъж монахинята стана и каза:

— Последвайте ме, мое дете…

Сестрата тръгна по коридора. „Няма старческа походка“ — забеляза Елица. Вървеше изправена с отмерена, тиха стъпка. Сигурно на времето е била живо и очарователно момиче… Какво ли я е довело тук, в тоя манастир? Обич към бога или житейска неволя?…

Те излязоха в двора зад зданието. Встрани се виждаше черквата. Камбанен звън огласи местността. После се насочиха към една голяма двуетажна модерна сграда. Отвори им мъж в бели дрехи на санитар. Водени от него, те минаха по един коридор и се озоваха в голяма светла зала. Едната стена беше цялата в прозорци. Но всички имаха железни решетки. Двете врати отстрани също представляваха решетки. В залата бяха разположени няколко статива за рисуване. Пред тях стояха трима мъже и една жена. Те рисуваха. Един мъж в бяла престилка се разхождаше и от време на време разсеяно ги гледаше. Бяха облечени в обикновени дрехи. Лицата им изглеждаха странни. Единият мъж имаше чести тикове на лицето. Другият непрекъснато си шепнеше нещо, докато рисуваше, а третият изведнъж седна на пода и се загледа неподвижно в сестра Шантал. Жената бе с гръб и непрекъснато вземаше боя от палитрата, нанасяше я на платното. Повечето рисунки върху стативите бяха с ярки цветове и поразяваха със своята странна смесица от пейзажи и лица на хора. От картините лъхаше някакъв болезнен примитивизъм. Изведнъж в тишината някъде отдалече се разнесе проточен мъжки вой, като на ранено животно. Воят се усили. Тези, които рисуваха, станаха неспокойни. Тоя с тиковете почна бързо да си мести главата, а седналият се разплака. Мъжът с бялата престилка се придвижи и го погали по главата. Той се укроти. Жената пред статива сякаш не чуваше нищо и продължаваше да рисува. Другият мъж — също. Елица тревожно погледна сестра Шантал. Тя й хвана ръката и я поведе към ъгъла на един от прозорците.

— Не се безпокойте. Вероятно някой се събужда от електрошока. Но тия болни са кротки. В момента имат занимание по рисуване.

— Сега това ли се счита за модерно лечение?

— Модерно, защото е различно — каза сестра Шантал.

— Не знаех, че католическите манастири са едновременно и клиники за душевно болни.

— Това е така още от създаването на католическата църква.

— И вие сте си посветили живота на тях?

— Нима е по-добре да гледаш нормални? Лудите са деца. Те имат нужда от грижа като децата. Но светът не ги ще. Тогава идват при нас. За нас те са хора, както всички, само че са нещастни. Бог е сложил на челата им печата на страданието и те са негови избраници.

— Спомням си, че някога и пред нашите черкви седяха да просят сакати и луди…

— Няма нищо чудно. Религията се грижи за всички, които не са нужни на света.

— Странно определение на религията…

— По-скоро е странен светът, който е устроен по тоя начин.

— Може би светът трябва да се промени?…

Сестра Шантал я погледна. В израза й имаше благост, но и насмешка.

— За да промениш света, трябва да знаеш какво представлява той. А ние само живеем в него и не знаем откъде е дошъл и накъде отива. Как тогава ще го променим?

— Според вас трябва да го оставим такъв, какъвто е, без да действуваме?

Разговорът засягаше някои мисли на Елица, които тревожеха ума й, откакто се помнеше…

— Това е друго — каза сестра Шантал. — Светът няма да променим, но срещу злото в него ще действуваме. Може би затова участвувах в бойната група на Боб… Затова и ви извиках днес тука, за да извърша нещо, също противно на това, което считат за правила на религията…

Сестрата отново я погледна в очите и дълго стоя така, сякаш я изучаваше. Лицето й доби строг, почти суров изглед. Сега тя хвана Елица за ръка и я поведе към стативите. Тя се обърна към мъжа в бяло, който надзираваше лудите.

— Жан…

— Да, сестро.

— Как е днес Симон?

— Днес е съвсем тиха.

Жената пред статива се обърна към двете. Беше стройна, извънредно слаба с бакъреночервеникави коси. Кожата на лицето й бе гладка, прилепнала към костите. Само бръчките около очите й издаваха, че не е млада. Беше облечена с пуловер и пола. Краката й бяха стройни. Имаше дълги пръсти на ръцете, изцапани от боите. Особено впечатление правеха очите й — големи, светлокафяви, широко отворени, сякаш очакваха нещо да се случи…

Елица и сестра Шантал се приближиха към нея. Елица тихо пошепна:

— Тя никак не изглежда луда… Вижте колко е хубава и млада!

— Това е едно предимство на лудите. Понякога те се запазват млади с години.

Жената втренчено гледаше Елица, без да си отмести погледа.

— От какво е болна?

— Има ли значение диагнозата? Тя представлява интерес по-скоро за лекарите.

— Извинете…

Монахинята се обърна към жената.

— Симон, какво рисуваш днес?

Лудата се отмести настрани и даде възможност на двете да видят рисунката й.

— Пак разпятието… А кой е на кръста?

— Не знам…

— Симон, дошли са ти гости! Няма ли да ги поздравиш?

Симон мълчеше.

— Ти днес не искаш да говориш?

Елица с интерес разглеждаше разпятието. Особено лицето на разпнатия. То й беше познато. После каза, без да мисли:

— Но това е… Боже мой!

— Не говорете! — заповяда й сестрата. — Слушай, Симон, този на кръста кой е, как се казва?

Жената се усмихна.

— Това е Боб!

— Кой е този Боб?

— Не знам.

— Симон, помниш ли Боб?

Симон се приближи към Елица и я посочи с пръст.

— Ето Боб!… Това е Боб!…

Елица стоеше като вцепенена.

— Симон, слушай внимателно… Боб, който беше ранен в ръката… Боб с къдравите руси коси…

— Няма Боб, няма никой! Боб го няма!

Тя почна да плаче. Но вместо плачът й да трогне сестра Шантал, едно упорито изражение се яви на лицето й.

— Къде е Боб?

— Той си отиде, той няма да се върне… — хленчеше лудата.

— Защо няма да се върне?

— Боб умря. Боб го убиха. Аз обичах Боб. Той пееше, ей така…

Жената почна да пее.

— Симон, ти знаеш ли кой предаде Боб на немците?

— Аз не знам, не знам… Не съм предала Боб! Не съм!…

Сега жената цялата се затресе в ридания. Тоя с тиковете отново си хвана главата, а другият внезапно се разплака, хвана ръката на сестра Шантал и поиска да се скрие зад нея. Санитарят се мъчеше да го успокои. Вратата се отвори и влезе мъж на средна възраст с бяла престилка. Той се обърна към санитаря и не погледна към жените.

— Жан!

— Да, доктор Тейс.

— Заведете веднага болните по стаите!

Жан хвана тоя с тиковете и плачещия и ги поведе като деца. Третият луд сам тръгна след тях. Доктор Тейс отиде към Симон и почна да гали косите й. Тя се мъчеше да скрие главата си в неговите гърди. Санитарят отново се върна.

— Хайде, Симон… Няма нищо страшно… Върви…

Санитарят поведе за ръка плачещата Симон.

— Сестро Шантал!

— Да, доктор Тейс.

— Какво правите тук и какви са тия външни лица!

— Нищо, доктор Тейс.

— Забранявам ви да влизате повече в това отделение без мое разрешение!

— Повече няма да ми е нужно, доктор Тейс…

На вратата се показа Жан.

— Доктор Тейс, Симон получи припадък…

Двамата се завтекоха по коридора. Някъде отдалеч се понесоха писъците на Симон.

— Това е ужасно… — каза Елица.

— Беше необходимо.

— Чакам вашите обяснения, сестро Шантал…

— Да излезем!…

На двора старата жена спря под едно дърво и уморено каза:

— Нищо особено повече нямам какво да прибавя. Исках да чуете това, което и аз някога узнах от Симон. Мисля, че направих нещо против съвестта си, защото лудите са любимите чада на бога.

— Защо досега мълчахте?

— Нима беше необходимо да разгласявам? Освен това един луд може да говори различни неща… Когато Ван ден Боом ме уведоми, че сте пристигнали, реших да кажа само на вас, което знаех. Но едно ви моля, не се спирайте само на тия доказателства. Грях е да подозираме невинни хора, а и няма нищо по-мъчително от недоказани подозрения.

— Бъдете спокойна. Как е второто име на болната?

— Марсел. Симон Марсел.

— Благодаря за всичко, сестро.

— И още нещо. Тя има майка. Идва често да я посещава. Обича я трогателно.

— Какво общо има майка й тук?

— Не знам… Но за всеки случай ви казвам, за да не се изненадате, ако научите. Майка й се казва Франсоаз Марсел.

Внезапно някакво просветление като мълния проряза съзнанието на Елица и тя каза:

— Една едра жена с груб глас, почти мъжки…

— Вие я познавате?!

— Знаете ли къде живее?

— В Брюксел.

— Адресът й?

— Не знам.

— Жалко…

— Но имам телефонния й номер. Дала ми го е, ако нещо се случи със Симон да й обадя.

Тя извади от ръкава си едно сгънато бяло листче и й го подаде.

— Благодаря, сестро Шантал.

— Сбогом… Тук ще се разделим. Знаете пътя, нали?

— Може би ще се срещнем пак…

— Едва ли… Аз съм стара, а дали хората, след като умрат, се срещат някъде?… Но ако срещна Боб горе… ще мога да му кажа, че съм изпълнила дълга си.

— Сбогом, сестро…

Монахинята даже не я погледна. Тя пресече двора със своята отмерена тиха стъпка и влезе в отсрещната манастирска постройка. Камбаните удариха. Звънът им отекна из цялото поле. От черквата, две по две, започнаха да излизат сестрите след службата…