Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (5)

Глава пета

От няколко години Елица работеше върху една документална книга за революционното поколение на баща й от началото на века. Когато я почна, мислеше, че ще я напише лесно. Но грамадата от факти растеше, броят на страниците също. Колкото повече се запознаваше с историческите събития, толкова тя откриваше, че те са много сложни, преплетени, а най-важното — невярно осветени, дори изопачени и нерядко имаше чувството, че навлиза в тресавище, от което няма да може да се измъкне. Все пак периодът от историята на България до 1925 г. като че беше най-ясният. Хората бяха живи и тя разпита многобройни свидетели, участници, приятели и познати на баща си. Така че първата част в общи линии успя да напише. Следващият период — емиграцията на революционерите във Виена, Париж и Брюксел — беше по-слабо документиран. Радваше се, че тук тя може би ще запълни празнините. Гражданската война и Испания оставаше за най-накрая. Елица не можеше да пише, без да е видяла градовете, местностите, бойните полета… а сега това бе невъзможно. Но се утешаваше с мисълта, че и диктаторите са смъртни. Непонятно е защо те забравят това… Идеше редът и на Франко. Елица се надяваше, че все някога ще отиде в Испания. Смяташе, че е длъжна да напише тази книга. Усещаше я като мисия, като нещо, което дължи на това съдбовно поколение. Може би затова така трудно й вървеше…

И в този следобед тя седеше във фотьойла пред малка ниска масичка и пишеше на машина. Работата вървеше мудно. Никак не можеше да се съсредоточи. Мислите й бяха насочени към това, което имаше да става. Погледът й се рееше по хола, като често спираше на големия концертен роял. Тя чу приглушен звън, а после говор на хора и след миг вратата със замах се отвори. Ивон винаги влизаше като хала. След нея вървеше Анжелика, а накрая — Пиер. Докато сваляше палтото си, Ивон попита:

— Търсил ли ме е някой?

— Не, тоест да…

— Защо толкова се запъваш?

Анжелика игриво се усмихна.

— Един много елегантен и учтив господин…

— Вероятно някой начеващ гений на клавишите!

Анжелика се приближи до Ивон и нещо й прошепна на ухото. Колкото й да бе странно, гъста червенина изби по лицето й. Това внезапно смущение направи впечатление на Пиер и Елица.

— Все пак, кой беше тоя господин? — попита той.

Вместо отговор Анжелика каза:

— Донесе един великолепен букет гладиоли.

— По дяволите! И, Анжелика, ако тоя господин пак дойде, няма ме, разбираш ли!

— Разбирам, няма ви! Та аз така и рекох…

Анжелика излезе от хола нацупена.

— Днес, Елица, ти свърши добра работа — обърна се Пиер към нея.

— Не мисля така.

— Имам чувството, че Ръсел само ще ни почерпи с един концерт гратис — каза Ивон.

Пиер възрази.

— Ръсел знае много неща за тези авоари…

— Каква е ползата, ако знае, пък не ни помогне?!

— Разговорът го разстрои — забеляза Елица.

— Банкерска сантименталност! — отвърна Ивон.

— Когато миналото е осеяно с трупове на близки, едва ли може да се говори за някаква сантименталност. Но както и да е… Ивон, дай нещо да пийнем!

Тя обаче не му отговори и неочаквано се запъти към рояла. Седна пред него и отвори капака с нежност, необичайна за нейната поривиста походка. Помълча за миг със затворени очи и засвири соната от Моцарт в си минор.

Двамата се настаниха удобно във фотьойлите и се заслушаха. След малко Елица се наведе към ухото на Пиер.

— Ивон е очарователна, нали?

— Повече, отколкото трябва… Но след като убиха Анри, нещо стана с нея…

— Разкажи ми…

— Бяхме заедно в бойната група на Боб. Много пъти се срещахме със смъртта, а тогава човек не може да скрие нищо от себе си — нито доброто, нито лошото. Както гласи формулата на католиците — за добро или зло до края на живота!…

Ивон спря да свири.

— За мене и Анри ли говорите?

— И за това…

— Мисля, че нашият истински живот беше в съпротивата… — каза тя.

Ивон отново подхвана мотив от сонатата. Пиер запали житан. Елица, която не пушеше, без да иска, се закашля от острия дим. Това бяха най-лютите френски цигари. Той замаха дима с ръце.

— А Боб не можеше без цигари. Страшно пушеше…

Елица отново тихо го заговори. Искаше да слуша музиката, но дните й в Брюксел бяха броени.

— Пиер, видя ли го след провала?

— Боб беше последният, докаран в Бреендонк след провала на централния комитет.

— Не са могли да го хванат при престрелката, така ли?

— Единственият, който се измъкна, и може би единственият — добре въоръжен с автомат под шлифера. Бяхме се събрали на заседание в една вила извън Брюксел, на шосе „д’Иксел“, близо до гората. Той беше против това събиране, но като дисциплиниран комунист дойде. След малко разбрахме, че сме обградени. Убиха мнозина още в самата къща, но Боб се измъкна със стрелба през прозореца. Никога не губеше хладнокръвие.

— Знаете ли къде точно е бил заловен?

— Знам само, че го заловиха след двайсет дена.

— Известни ли са ти обстоятелствата, при които е станало това?

— Не, той на никого не е говорил нищо.

— А имал ли е такава възможност?

— Да, разбира се, вечерта, преди да го разстрелят го вкараха в общата килия, за да почувствуваме и ние ужаса на очакваната смърт.

— Ти попита ли го как е заловен?

— Разбира се. И преди всичко дали е предаден. Но той каза дословно: „Лош късмет! Никой не е виновен! Предател няма.“ Даже настоя да не се занимаваме с обстоятелствата около залавянето му.

Елица помълча и каза:

— Точно това ми липсва…

— Трябва да ти призная, че аз наруших обещанието си и след освобождението разпитвах мнозина, които са работили с него. Сведенията свършваха до престрелката.

— Мислиш ли, че има предател?

— Мисля, че списъкът на неузнатите предатели далеч надвишава списъка на узнатите…

— В Брюксел ли е бил заловен?

— Може би… Но когато го доведоха, чак от Берлин пристигна Хок специално за разпита.

Елица замълча и Пиер повече нищо не каза. Сега Ивон свиреше втората част на сонатата — една лирична мелодия, изчистена от всякакви украшения. Но за разлика от друг път музиката на Моцарт не й подействува. Тя мислеше върху думите на Пиер. Странно, много странно!… „До ден-днешен никой нищо не можа да ми каже за тия фатални двайсет дена — от момента на престрелката до залавянето му!…“ Някакво тягостно чувство и смътна тревога я обхванаха. Толкова дълбоко бе потънала в своите мисли, че когато Пиер сложи ръката си върху нейната, тя цялата трепна.