Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (15)

Глава петнадесета

Още в пет часа следобед ставаше тъмно и запалваха уличните лампи. Мъглата през този ноември почти не се вдигаше. От оголените клони на дърветата падаха капки…

До затварянето на банката оставаше още час. В хола на Ивон се бяха събрали всички. Току-що бе пристигнал и Петерс Говарт. Ван ден Боом за последен път разпределяше задачите.

— Ивон и Карл с нейната кола ще чакат пред редакцията на Дероше. Сега Франкелщайн е там. Където и да отидат, ще вървят зад тях. Аз ще паркирам моята кола пред централния вход на банката и ще наблюдавам оттам. Задният вход е свързан с офиса. Там ще бъде Петерс Говарт. Да се има предвид, че оттам минават блиндираните коли, които разнасят парите. Те нямат нищо общо със задачата, тъй като са охранявани от полицията. Елица ще остане тук и ще чака на телефона. Тя ще бъде връзката между нас.

Ван ден Боом нямаше вече тоя небрежноелегантен и изискан вид, нито подчертано вежливия начин на разговор. Сега той беше офицер и всичко у него се бе променило, особено гласът му — рязък и безкомпромисен.

— Моля, проверете оръжието си!

Ивон отвори чантата и извади един броунинг, Петерс Говарт имаше колт, голям калибър, Карл Бьок само се пипна през шлифера под лявата мишница. Ван ден Боом не провери оръжието си.

— И така, успех! Да тръгваме!…

Всички излязоха наведнъж. В хола настъпи тишина. Елица се почувствува безкрайно самотна. Отиде към големия прозорец. Погледна надолу улицата. Чу шума от запалването на моторите. Колите потеглиха…

Влезе Анжелика.

— Желаете ли нещо, мадам?

— Не, Анжелика. Имате ли работа?

— Да. Но ако желаете, ще остана при вас…

— Не, не… Идете си гледайте работата…

 

 

… Старата кола на Ивон успя да намери място пред редакцията.

— Карл, чакай тук, аз ще изтичам да разбера дали Дероше и Франкелщайн са там…

Тя изчезна. Карл Бьок бръкна с дясната ръка под мишницата. Извади оттам голям армейски маузер. Дръпна предпазителя и пъхна оръжието в джоба на шлифера. Лицето му оставаше все така спокойно и безизразно. Скоро Ивон се върна.

— Горе са. Ще чакаме…

Карл Бьок нищо не отговори.

 

 

… Петерс Говарт не беше с кола. Понеже недовиждаше в мъглата, той се бе приближил до задния вход на банката. Една обикновена врата за офиса в един двор и още една голяма двойна порта за автомобили отпред се изпречиха пред погледа му. Охраната не се виждаше, но той знаеше, че тя бди зад вратите. Беше сравнително тихо и се чуваше как глухо се процежда по някоя капка от клоните на дърветата и пада върху асфалта. Той вдигна яката на тъмния си балтон и стисна дръжката на оръжието в джоба.

 

 

Вак ден Боом бе отворил страничните стъкла на своето спортно порше. От позицията, която бе заел, точно срещу входа, се виждаше портиерната и портиерът. Освен него в коридора се разхождаше и човек от охраната. Последните служители на банката излязоха. Портиерът заключи входната врата от армирано стъкло, но остана в кабината. Не си отиде и човекът от охраната. Движението по булеварда бе намаляло. Бавно преминаваха колите. Минувачите като че се стопяваха в тъмносивата мъгла. Трябваше да чака. Той премести автомата си от задната седалка на скута. Беше английски автомат „Томпсън“ — малък и прибран, целият от желязо. Ван ден Боом беше готов за всичко.

 

 

… Елица скочи, когато чу приглушения звън на вратата отвън, но остана в хола. Разбра, че Анжелика е вече на входа. Не можа да чуе нищо. След малко тя се показа.

— Телеграма… — рече Анжелика и я подаде на Елица.

Тя се поколеба. Погледна адреса. Беше до Ивон за Пиер Роже. Потръпна пред мисълта, че трябва да прочете нещо до мъртъв човек. Все пак разкъса телеграмата. Вътре пишеше на френски: „Лицето не съвпада. Ковалски.“ Погледна още един път адреса на подателя. Беше изпратена от Варшава.

— Анжелика, получавали ли сте и друг път кореспонденция до господин Роже?

— Най-редовно. Веднъж той обясни на госпожица Ивон, че заради семейството му е по-удобно тя да получава част от личната му поща…

— Добре…

Анжелика излезе. Елица се озадачи. Тази телеграма не й говореше нищо. Вероятно няма да говори и на другите. Тя се отнасяше само до Пиер и само той можеше да каже какво означава. Стана й мъчно за него. Спомни си го пак… Така… малко небрежен… с овехтели дрехи, но с мила усмивка и такива изразителни очи!… Може би чак сега усети колко близък й бе станал тоя човек и сърцето й се сви, че не успя да сподели с него много неща, скъпи и за двамата. Почувствува, че може би с него й само с него би могла да разговаря, както с никой друг от останалите!… Гърлото й се стегна. Без да иска, изхлипа.

 

 

… В големия кабинет на Ръсел цареше тишина. Той седеше зад бюрото, подпрял главата си с две ръце, и гледаше към входната врата. Беше напрегнат. Сигналната лампичка над бюрото му светна. Бързо отвори чекмеджето и за последен път видя, че револверът е там. Остави шкафчето полуотворено и натисна копчето. Влезе секретарят. Двамата нищо не си казаха. Младият мъж само поклати отрицателно глава. Ръсел тежко стана от стола.

— Проверете още веднъж всичко! — заповяда той. — Ако някой иска да влезе в банката, ще го пуснете, както се уговорихме, и внимателно ще го претърсите за оръжие! Лично вие ще го доведете тук, като върви през цялото време пред скритото ви дуло. В кабинета ще застанете до вратата и няма да го изпускате пито за миг.

— Все още имаме време да се обадим на полицията…

— За да изкаже съболезнования на близките ми? И запомнете: авоарите ще предам, моля да се осигури безпрепятственото излизане на лицето от банката! Ясно ли е?

— Да!

— И още нещо! Цялото злато на тоя свят става излишно, ако тебе и мене вече ни няма…

Секретарят излезе. Ръсел отиде към една от картините на стената. Отмести я. Там беше монтирана неговата лична каса. Отвори я, като завъртя шифъра. Извади оттам едно старо малко жълто куфарче от телешка кожа. После се върна към бюрото. Остави куфарчето в съседното чекмедже. Седна и пак зачака.

 

 

… Ивон нервно запали колата. От редакцията излязоха Дероше и Франкелщайн, който носеше куфар. Те потеглиха с един бял ситроен. Ивон тръгна след тях.

— Не се приближавайте много… — предупреди Карл Бьок.

— Ще ги изпуснем в тая проклета мъгла!…

Колата пое по широкия булевард с умерена скорост, така че не представляваше трудност за Ивон да я следва. Но за нейно учудване, вместо към банката, те се отправиха в съвсем обратна посока. Ивон ги следваше неотклонно. На два пъти мина на червено. Накрая излязоха от града. Вече нямаше съмнение, че пътуваха към летището. Ситроенът спря именно там. Двамата следени журналисти слязоха.

— Карл, иди да видиш какво правят! Аз ще чакам тук…

Скоро той се завърна.

— Седнали са в аперитива и пият уиски. По всичко личи, че Франкелщайн си заминава. Даде си куфара на багаж. Полетът е до Франкфурт. Има още един час…

 

 

… Сигналната лампичка отново светна върху бюрото на Ръсел. Той натисна бутона и вратата се отвори. Очакваше секретаря, но влезе едра жена с голямо лице, облечена в синя престилка на прислужничка. Тя затвори вратата след себе си. Носеше прибори за почистване в едната ръка, а под мишницата на другата — голяма сгъваема домашна чанта.

— Излезте, ще почистите, като ме няма! — заповяда й той и седна отново пред бюрото си.

Но тя тръгна право към него. Той се изуми от това нахалство и се вторачи в нея. Имаше бенка на лицето, дълбоки бръчки и гуша, покрита от пуловера.

— Вие чувате ли?!…

Жената спокойно му подаде един лист. На него бяха изписани цифри. Светкавично ги прочете.

Ръсел стана и объркано заекна:

— Но, нннноооо… госпожо…

С една ръка държеше револвера в полуотвореното чекмедже, но после го пусна. Лениво и безизразно жената каза с дрезгав, почти мъжки глас:

— Аз чакам…

Ръсел извади жълтото кожено куфарче от съседното чекмедже, но не й го подаде. Пак погледна чистачката. Сетне го обхвана оня вечен страх, страхът от младините му, когато дойдоха немците… Този страх от смъртта, от лагерите, от това, че вече няма да го има него, Ръсел, преминал през толкова перипетии в тоя живот и най-сетне заслужено получил мир и благоденствие!… Не, той няма да проиграе в един миг всичко това!… Погледна още веднъж цифрите. Нямаше грешка. Тази жена знаеше и притежаваше шифъра. Следователно той бе длъжен като банкер с име, като солиден и стриктен банкер да й предаде куфарчето. И той й го предаде. Жената нищо не каза. Нищо не се измени по лицето й. Все така безстрастно разтвори голямата сгъваема домашна чанта и сложи куфарчето в нея. Ръсел натисна бутона. Вратата се отвори. Спокойно и невъзмутимо жената напусна кабинета му, без повече да го погледне. Вратата след нея се затвори. „Не — рече си той, — няма да пропадам заради едно куфарче!“ Вдигна телефона и набра номера на портиера.

— Да, господин Ръсел.

Ръсел подържа слушалката.

— Съобщете на секретаря ми да дойде!

Беше окончателно капитулирал. След минута сигналната лампичка на бюрото му светна. Той натисна бутона. Младият мъж се появи на вратата.

— Господин Ръсел, още няма никой…

— Всичко свърши!

— Как така?!

— Ей така!

— Какво ще ми разпоредите нататък, господин Ръсел?

— Да се прибереш вкъщи, да забравиш всичко и да спиш непробудно.

— А вие?…

— Аз ще направя същото!…

 

 

… Ван ден Боом напрегнато наблюдаваше входа на банката. Забеляза, когато секретарят на Ръсел слезе при портиера. Но нищо не се случи. Никой не отвори вратата на банката, нито влезе, нито излезе… Продължи да се взира. Видя сега две жени при портиера. Държаха прибори за чистене. Носеха върху дрехите си сини престилки с емблемата на банката. Явно бяха чистачките. Те се скриха в някаква стаичка до портиерната и след малко излязоха, облечени с палта. И двете бяха възрастни. Едната едра, почти дебела, с голямо мъжко таке на главата и носеше обикновена домашна чанта. Портиерът и охраната отвориха вратата. Двете излязоха на тротоара. Там се разделиха и хванаха в различни посоки. Те нямаха никакво значение за Ван ден Боом. Той просто механично отчиташе кой минава през входа на банката.

 

 

… Петерс Говарт беше премръзнал. Крачеше напред и назад. Изведнъж малката врата се отвори. Показа се един от охраната на банката в униформа. Той отключи гаража. Петерс застана така, че дървото да го прикрива. Позна на изхода банкера Ръсел и секретаря му. Ван ден Боом му ги бе посочил още през деня. Двамата изчакаха, докато излезе един мерцедес. Караше го личният му шофьор, когото Говарт също бе виждал. Банкерът се качи и потегли. Секретарят му бе паркирал колата си на самата улица зад банката. Той също запали колата и тръгна. Човекът от охраната заключи гаража. После дойде ред на голямата външна порта. Чу се изщракването на ключалката и настъпи тишина. Петерс съобразяваше какво може да се е случило. Не, той не бе пропуснал нищо и никого! От банката не бе излязъл никой, който и най-малко да съответствува на лице, изнасящо авоари. Какво ли ставаше пред банката? Какво ли е станало?… Той се заслуша в тишината. Не, не бе чул изстрели. Поиска му се да изтича, макар и за миг, при Ван ден Боом, но Петерс знаеше какво е дисциплина. Той не си разреши нито за миг да напусне поста и продължи да чака, защото трябваше да чака!…

 

 

… Ивон и Карл Бьок наблюдаваха от балкона пътниците за Франкфурт. Те преминаваха паспортна проверка и тръгваха по коридора към тунела за самолета. Дероше продължаваше да пие в аперитива. Двамата изчакаха, докато замигаха светлините и по уредбата съобщиха, че самолетът Брюксел-Франкфурт е излетял. Погледнаха се. В тоя миг Дероше излезе, спусна се по стъпалата и тръгна към паркинга. Качи се на колата и потегли. Те поеха след него.

 

 

… Телефонът в хола на Ивон иззвъня. Елица изтича към него. Чу приглушения и бавен глас на Рут:

— Авоарите са изнесени от банката. Може би знаете вече?

— Не, не знам. Сигурно ли е, че са взети?

— Не взети, а изнесени. Мъжът ми се прибра преди малко вкъщи.

— Благодаря, госпожо Ръсел.

— Много съжалявам. Довиждане.

Слушалката щракна. Елица стана съвсем неспокойна. Ако авоарите са изнесени, може би тъкмо в тоя момент се разиграва битката… С усилие овладя вълнението си и започна да обмисля какво да предприеме. Спомни си инструкцията на Ван ден Боом, че ако разбере каквото и да е във връзка с работата, да се обади на един телефон, където има специално предупреден човек. Елица завъртя номера. Чу мъжки глас.

— На телефона е Елица…

— Кой?!

— Впрочем, не е важно! Бихте ли съобщили нещо на господин Ван ден Боом?

— Да, мадам, слушам.

— Кажете му, че Рут се е обадила по телефона. Авоарите са изнесени.

— Рут се е обадила по телефона, авоарите са изнесени. Ще бъде предадено — повтори мъжът и с това разговорът приключи.

Сега Елица трябваше да чака и само да чака, без да може с нищо да повлияе на събитията. Телефонът наново иззвъня. Тя се втурна към него. Очакваше, че ще бъде някой от приятелите й. Но след кратка пауза се обади този незабравим, пресипнал, почти мъжки глас на Франсоаз Марсел.

— Ало, мадам Комитова?

— На телефона!

— Познахте ли ме?

— Да, госпожо Марсел.

— Е, реших да изпълня желанието ви. Чакам ви да поговорим…

— За съжаление, госпожо, сега нямам време. Задължена съм да остана тук. Знам номера ви, когато се освободя, веднага ще се свържа с вас.

— Не съм вкъщи.

— Но нали ще се приберете?

— Слушайте, или идвайте, или вървете по дяволите!

Този тон раздразни Елица. Без да мисли, тя отвърна:

— Ще мина и без вас! — и тръшна слушалката.

„Само тя ми липсваше тази нощ“ — помисли си Елица. Молиш я за среща, чакаш да те потърси и те потърсва по никое време! Пък и какво ли още можеше да й разкаже за баща й!… Тя вече знаеше достатъчно… Само тия проклети двайсет дена, последните двайсет дена преди ареста!… Телефонът прекъсна мислите й. Не се съмняваше, че пак е Франсоаз Марсел. Направи й впечатление, че този път гласът й е развълнуван, говори необичайно бързо и произнесе нещо несвързано.

— Пияна ли сте?

— Не, но бих искала. Ако веднага не тръгнете, няма вече никога да ме видите!

— Е, и какво от това?

Изведнъж Елица чу сякаш някой изхлипа.

— Госпожо Марсел…

— Да.

— Какво ви е?

— Зле съм. Елате веднага! Моля ви, елате…

— Къде се намирате?

— На моста над „Шосе дьо Лувен“. Елате, чакам ви…

— Не можете ли вие да дойдете?

— Не, и не бива!

— Е, добре… идвам… — въздъхна Елица.

Тя реши, че и без това повече не може с нищо да помогне на акцията. Забрави само втората част от инструкцията на Ван ден Боом — да не напуска по никой начин, каквото и да се случи, апартамента на Ивон. Бързо облече шлифера, забради главата си с вълнен шал.

— Анжелика, аз излизам. Отивам на среща. Когато всички дойдат, кажете им, че бързо ще се върна. Впрочем, знаете ли къде е „Шосе дьо Лувен“?

— Да, госпожо. Не е близо и много е дълго.

— А мостът над него?

— Разбира се. Големият мост, отдолу под който минава друг булевард?… Само че е доста далеч, госпожо… Навън е мъгла, сама няма да можете да стигнете…

— Ще се оправя!