Свобода Бъчварова
Телеграма с много неизвестни (11)

Глава единадесета

Навън бе вече нощ. Четиримата пресякоха парка пред Пале де Бо-з-ар. Улицата пред залата бе ярко осветена от многобройни лампи. Спираха елегантни коли и оттам излизаха мъже и жени, взети сякаш от модните списания. Това бе не само концерт, но и ревю на богатите и силните. Четиримата изкачиха стъпалата пред залата и на площадката Елица спря. Обърна се и любопитно се загледа в спиращите коли. Един черен бентли, святкащ с лака си, спря безшумно. Слезе шофьорът с фуражка и едновременно с него един едър мъж, неофициално облечен.

— Това е горилата, която ги пази — обясни Пиер на Елица.

Тя продължи да наблюдава. Сега излезе банкерът Ръсел със зачервено лице, елегантен и спокойно усмихнат. Накрая, когато и тримата се строиха пред колата, се подаде един тънък, изящен крак в черно, а после се показа и самата му притежателка — стройна жена в дълга черна рокля с копчета от едната страна чак догоре, разкопчани почти до ханша й. Горилата взе от колата една пелерина от скъпа бяла кожа и я наметна на голите й рамене. Жената бе красива, с издължено лице и деликатни черти. Косите й бяха гарвановочерни, прави, разделени на път, падащи свободно върху бялата кожа на пелерината. Двата големи диаманта на обиците се поклащаха на дълги висулки. Имаше и диамантено колие. Беше толкова тънка и източена, сякаш недействителна. Лицето й направи особено впечатление на Елица — застинало, като че от нищо не се интересува и нищо не вижда. Радостен и доволен от тоя малък спектакъл бе Ръсел. Той гордо огледа всички наоколо и явно искаше да каже: „Е, видяхте ли каква е жената на Ръсел! Видяхте ли какъв вкус има той…!“ Детинска горделивост се излъчваше от цялото му същество. Елица тръгна след Пиер и влезе във фоайето. Там ги чакаха Ивон и Ван ден Боом. Четиримата застанаха така, че като влязат Ръселови, да ги забележат. И наистина банкерът, следван от жена си, с широка усмивка се запъти право към тях. Той спря пред Ивон и Елица и след като им целуна ръка, каза:

— Мила, да ти представя мадам Комитова, дъщерята на Боб, и знаменитата ни пианистка Ивон Десген!…

Елица бе заинтригувана от промяната, която настъпи у Ивон. Цялата й женска природа в миг я превърна в друго, студено, непознато същество. Тя още повече се изправи на тънките си токчета и лицето й стана особено, такова, каквото никога Елица не бе го виждала. Това бе нова Ивон. Светската красавица и музикална знаменитост, която си знаеше цената. Появата на Ръселови прозвуча за нея като бойна тръба. Всички във фоайето се извърнаха към групата, но гледаха преди всичко двете жени. Едната висока, едра, руса — типична фламандска хубост, а другата нежна, с тяло на юноша и красота на италианска мадона. Двете студено си кимнаха.

— А това е Рут! Моята незаменима Рут! Най-голямото богатство в живота ми!…

Елица се почувствува принудена да представи останалите.

— Полковник Ван ден Боом, Пиер Роже — приятели на баща ми — и Карл Бьок…

Тримата кимнаха учтиво с глава. В тоя момент към тях незабележимо се приближи Дероше и неочаквано щракна с фотоапарата си.

— Ще излезе хубава снимка, побратимяването между Труда и Капитала! — ухили се той нахално и като се поклони на Ръселови, обърна гръб и бързо се отдалечи.

— Странно… Като ни погледне човек едва ли би могъл да предположи, че имаме нещо общо помежду си — каза Ръсел. — И все пак нас ни свързва Боб…

— Той имаше наистина най-невероятни приятели — каза Пиер.

Рут заговори с приятен нисък глас:

— Чувала съм много за него от покойния си брат, но лично никога не съм го виждала…

Елица се обърна към нея.

— Господин Ръсел ме уведоми, че бихте могли да ми съобщите някои интересни факти и впечатления на брат ви…

Рут хвана леко Елица за лакътя.

— Ще ни извините за малко…

Тя я поведе към края на фоайето, за да разговарят по-свободно. На няколко крачки от тях застана горилата.

На свой ред Ръсел каза:

— Господин Роже, може ли да ми отделите две минути?

Пиер кимна и двамата също отидоха настрани.

Сега Елица неволно се загледа в жената пред себе си. Изразът на лицето й сигурно беше издал негласното възхищение, което изпитваше, защото Рут Ръсел отново докосна лакътя й.

— Дълго мислих как да ви кажа, но реших, че трябва направо… — започна тя.

— Моля ви…

— Чула съм, че славяните са гостоприемни, но на Запад не е така…

— Приятелите ми биха се обидили от такива думи.

Рут не отговори веднага.

— Все пак — каза тя накрая, — бихте ли приели една сума от мене и мъжа ми?

— За плащане на услугата, която на времето е направил баща ми?!

— Не исках да ви обидя.

— Но вие го направихте вече! Какво ви дава повод да мислите, че се нуждая от пари?

— Майка ви. Може би майка ви няма толкова големи скрупули?

Елица беше изумена.

— Майка ми?!

— Предполагам, че ви е казала за нашата среща…

— Майка ми умря, когато бях на четири години.

— Може би баща ви се е оженил втори път?

— Баща ми не се е женил втори път! И кога е идвала при вас „майка ми“?

— На три пъти. Последният беше преди две години.

— По какъв повод?

— Бе много изпаднала и ми поиска пари.

— Как изглеждаше?

— Голяма, едра… с гуша, гласът й почти мъжки…

— Знаете ли нещо повече?

— Не.

— Адресът?

— Не ми го каза.

— Благодаря — каза Елица. — Това ли искахте да ми разкажете?

— Да. Странно ми беше, че сте дошли от България… — Рут се запъна. — Ако жената, която се представи за ваша майка, живее в Брюксел, то съвсем е непонятно…

— Говорете, моля ви…

— Освен това в нея имаше нещо… грубо.

— Защото ви поиска пари ли?

— Не. Това, което Боб е направил за всички нас, с пари не се купува!…

Гонгът удари. Във фоайето бяха останали само приятелите на Боб и Ръсел. Той бързо отиде при двете.

— Моля ви, започва…

Рут подаде ръка на Елица.

— Много се радвам, че ви видях, и ще ми бъде драго, ако ми гостувате…

Ръсел взе жена си подръка и двамата се насочиха към залата. Останалите ги последваха. Елица беше развълнувана, но се овладя и шепнешком попита Пиер:

— Как мина?

— Не знам… А при тебе?

— И аз не знам…