Никола Григоров
Зеленото богатство на България (18)

4.1. Фитотерапия

Ролята на растенията в нашия живот е огромна. Те са храна, дават ни материал за изграждане на жилища и обогатяват въздуха с кислород. Привличат ни със своята красота и ни създават добро настроение. Те са храни и за селскостопанските и дивите животни и украса на парковете и градините и важен източник на лекарствени суровини.

На Земята се срещат над 300 000 вида растения, от които Човечеството за съжаление използва под 1% от тях. Кога хората са разгадали божествената рецепта за изцеление от растенията? Изследователите смятат, че това е станало още преди 60 хил. години. Пътят към тайните съставки са показали животните. Праисторическите хора са наблюдавали как се държат болните и ранени зверове. И са забелязали, че когато са уязвими, те прибавят към храната си определен вид треви. После хората са ги пробвали върху себе си — спокойни, че няма да се отровят. Така са открили различни растения, които започнали да използват също за лечение.

Първите рецепти с билки започнали да записват шумерите преди около 5000 години. Първата „билкова библия“ в Китай се появила още преди новата ера и съдържала информация за над 375 чудодейни растения. С тях източните лекари церели болестите още през 2700 г. преди Христа. [Лит. изт. (10)]

В Европа пионерите във фитотерапията били Хипократ и Гален. Римлянинът бил и първият медик, който започнал да забърква билкови лекарства. Първата природна енциклопедия в Европа обаче се появила в началото на новата ера, когато Диоскорид написал учебник за свойствата на над 500 билки, по които лекарите работели до ХVІ век. По същото време швейцарският алхимик Парацелз започнал революцията в медицината, създавайки първите лекарства на химична основа.

Авторите Д. Памуков и Х. Ахтарджиев в книгата си „Природна аптека“ проследяват корените на българската народна медицина още от времето на древните траки, които са били повлияни от културата на перси, келти, скити, гърци, римляни и араби и за които може да се съди по оставени писмени паметници от някои народи и от намерени археологически находки. По-късно славяните придават на традициите на народната медицина и религиозен характер, но това не означава, че те лишават от рационалност постигнатото в резултат на дългогодишен опит от техните предци по използването на лечебни средства от растителен произход. Славяните са използвали лечебните свойства на видовете: ела, бряст, липа, върба, явор, бреза, дрян, пелин, шипка, глог, жълт кантарион, хрян и др. Познавали са различни видове растителни отрови, а също и упойващи растения (мак, коноп). Към това наследство прабългарите прибавили и свои методи и средства на лечение.

По-късно след покръстването на българите и утвърждаване на християнството по нашите земи, заедно с църковно-богослужебните книги, била разпространявана и първата медицинска книжнина наред с книгите по природознание, история и философия. Естествознание се е преподавало в школите в Преслав, Охрид, в манастира „Св. Козма и Дамян“ в околностите на Битоля, в Бачковския и Рилския манастир.

През ІХ-Х век Йоан Екзарх в книгите си „Небеса“ и „Шестоднев“ е оставил авторизирани преводи за изучаване на човешкото тяло и за лечение на болестите му. През втората половина на ІХ век Климент Охридски, който познавал средновековната медицина и сам се занимавал с лечение, пише книгата „Слово за светите лечители Козма и Дамян“, от която може да се съди за нивото на прилаганата тогава медицина. В началото на Х век, като лечител получава известност и Иван Рилски. От 1073 г. е и руската книга „Изборник Светослава“, която е превод на българския „Сборник на цар Симеон“, с включен раздел и за лечение с билки.

За популяризиране на лечителството в средновековна България принос има и богомилското движение, като самият поп Богомил е бил лечител, а богомилското съчинение „Зелейник“, написано през Х или ХІ век, съдържа съвети за лечение с билки, мед и др. при различни заболявания. „Изгорелият на клада през 1114 г. в Константинопол водач на богомилите Василий Врач също е бил прославен лечител. За ролята на богомилите като народни лечители говори и фактът, че летописците ги описват като проповедници, обикалящи от село на село с две торбички през рамото в едната хляб, в другата билки.“^[1]

След падането на Втората българска държава под Османско владичество духовното развитие на българския народ било спряно. Поробената и разрушена страна станала огнище на болести и епидемии. През периода на робство са отбелязани 44 чумни епидемии, станали причина за обезлюдяване на цели селища в страната. Българският народ търсел спасение за здравето и живота си единствено в манастирите и при народни лечители, които лекували с билки, използвали някои минерали и животински продукти, мед, восък и др.

Известен народен лечител през втората половина на ХІХ век и началото на ХХ век е йеромонах Неофит Калчев от с. Орешак, Троянска околия, както и неговият учител отец Матей Петров от с. Ново село, който бил 8 години в Света гора, а след завръщането си превел от гръцки език книга за гръцката медицина. Йеромонах Неофит се ползвал с голяма популярност сред населението, а след Освобождението издава книгата „Народен домашен лечител“, която е преиздавана 5 пъти.

От времето след Освобождението изтъкнат представител на българската народна медицина е роденият в с. Шипка, Казанлъшко Иван Раев. Неговият баща също се е занимавал с билкарство. През 30-те години в Европа става широко известна т.нар. cura bulgara (българско лечение) на паркинсонизма. Създател на този лечебен метод, използващ като лечебно средство винена отвара от корени на беладона, е българският народен лечител Иван Раев. В периода 1928–1933 г. този метод на лечение е подложен на обективна проверка в редица клиники (главно в Италия, в Германия и в други западноевропейски страни) и е признат като най-ефикасен за тогавашното време метод за лечение на паркинсонизма.^[2]

За сведенията, с които разполагаме днес за нашата народна медицина, ние дължим много на такива прозорливи българи родолюбци като П. Р.. Славейков, Неофит Рилски, Михалаки Георгиев, Е. Спространов, Цани Гинчев, А. Явашов, Г. Големанов, С. Стамболиев, Ив. Богоров, лекарите С. Ватев, С. Петков, които в първите години след Освобождението събират и публикуват (главно в Сборниците за народни умотворения, наука и книжнина), неподправени свежи материали по българската народна медицина, записани направо от народните лечители. С признателност трябва да се отбележи положителната работа в тази насока, извършена и от учителя по естествена история при Габровската гимназия Павел Йовчев, от Васил Нейчев, П. Ноев, Ив. Карамитрев, Ив. Урумов, Б. Ахтаров, Петър Димков. По-късно със събиране на материали из областта на българската лечебна флора се занимават и българските фармаколози терапевти Владимир Алексиев и Петър Николов, ботаниците Н. Арнаудов, Даки Йорданов, Б. Китанов, фармацевтите П. Икономов, А. Бойчинов, Нено Стоянов, историците на медицината — В. Павлова, Л. Апостолов, В. Стефанов и някои други. [По лит. изт. (62, стр. 28)]

През 1976 г. на среща на членовете на Световната здравна организация (СЗО) в Женева е учредена работна група по народна медицина с програма за оптималното й използване както в развиващите се страни, така и в напредналите в социално икономическо отношение държави, като акцентът се поставя върху поощряване на интердисциплинарни експериментални и клинични изследвания на използваните в народната медицина лечебни средства от растителен, животински и минерален произход. Препоръчва се да се развиват местните ресурси и на първо място лечебните растения и тяхното широко внедряване в терапевтичната практика, което би намалило и стойността на лечението.

Високо признание за хилядолетния опит в областта на здравното дело, народната медицина получава на проведеното Общо събрание на Световната здравна организация, което на сесията си през 1977 г. приема резолюция за развитие на подготовката и на изследванията в областта на народната медицина, както и за възможностите да се посрещнат основните здравни нужди, най-вече в развиващите се страни.

През същата година в списанието World Health на СЗО, Генералният директор на Организацията д-р H. Mahler пише:… „че прекалено дълго време народната и научната медицина са вървели по различни пътища при постоянно поддържана взаимна антипатия и трябва ли да се позволи това неестествено положение да продължава тогава, когато и двете преследват една цел — подобряване здравето на човечеството“. [Лит. изт. (62, стр. 20)]

Следва обаче да се отбележи и фактът, че повечето билки, използвани в народната медицина, се понасят по-добре от човешкия организъм, отколкото много синтетични лекарства, но същевременно погрешно е на лечебните растения и на получаваните от тях активни вещества да се гледа само като на лечебни средства, които не крият съществени нежелани и токсични ефекти. Това е и причината на 31-вата сесия на СЗО, състояла се през май 1978 г., да бъде приета резолюция, в която след като се изтъква важността на медицинските растения в системата на здравеопазването, се предявяват и изисквания за: строги научни критерии и методи за изпитване безопасността и ефикасността на продуктите от медицински растения, разработване на международни стандарти и спецификации за идентичност, чистота и активност на продуктите, за безопасна и ефикасна употреба на медицинските растения.

Изхождайки от познанията върху начина, по който растителният свят се приспособява чрез саморегулация към променящата се околна среда, преди време в научната медицинска терминология се появява думата — саногенеза. Тя е съчетание от латинското sanitаs — здраве и от гръцката дума gennon — развитие. Това ново медицинско понятие започва да буди недоумение в медицинските среди, не толкова от съчетание на два езика в думата, а от нейното съдържание. Защо? Защото: „Открай време в медицината се е развивала патогенетичната насока, т.е. изследването на механизмите на развитие на болестта, като на тази основа се разработвали методи за лекуване. Терминът патогенеза, т.е. механизмът на болестта, бил ясен за всички, а думата саногенеза, т.е. механизъм за здравето, отначало не била разбрана и приета.“ [Лит. изд. (59, стр. 155)]

Философията на първото направление, което защитавали медиците е, че трябва да се лекува болестта, в резултат на което ще дойде и здравето. На противно мнение са били техните опоненти, които поддържали тезата, че трябва да се поддържа здравето и тогава болестта няма да дойде.

Саногенезата е динамичен процес от защитно приспособителни механизми, който възниква при въздействие на патогенен (болестотворен) дразнител върху организма, протича по време от състояние на предболест до оздравяване и е насочен към възстановяване на нарушената саморегулация на организма. За да функционира нормално организмът, който е в състояние на динамично равновесие със заобикалящата среда, той трябва да умее да се приспособява към променящите се условия на средата, което приспособяване се осигурява от комплекс регулиращи или по-точно собствени саморегулиращи се механизми.

… „Всички нива и системи са отворени — те обменят енергия помежду си, или казваме: те си взаимодействат. Всички природни явления, които наблюдаваме, са енергетични взаимодействия. Друга възможност не съществува. Отвореният характер на нивата и системите е аспект на безкрайността на пространство-времето.“ [Лит. изт. (61, стр. 16)]

Провежданите многобройни научни изследвания, съпроводени с експериментални и клинични данни, показват че отделяните от лечебните растения вещества притежават способността да модулират и синхронизират функционирането на органите и системите в човешкото тяло, като активизират естествената самоизцелителна способност, влияеща на повечето физиологични системи в организма към оздравителен процес. Разкриването на дълбоките причини за този хармонициращ ефект е извършено от българския лекар д-р Георги Станков в неговия труд „Универсалният закон. Кратко въведение в общата теория на науката и нейното отражение върху обществото“ (1998 г.) и разработеният от него квантов модел на химичната структура на лекарствата. Същият позволява да се предвидят техните лечебни свойства съобразно регулацията на клетката. В резултат на това откритие става ясно, че от естетична гледна точка съществуват само две групи химични вещества с фармакологични свойства: клетъчностимулиращи и клетъчнопотискащи. Докато първите стимулират енергия в клетките и оттам в целия организъм, вторите го потискат и по този начин предизвикват многобройни странични действия, т.е. увеличават заболеваемостта и смъртността на пациентите.

Важно заключение от проведените експерименти е, че фитотерапията, т.е. лечението с билки, в бъдеще ще придобива все по-голямо значение. Обяснението се аргументира с факта на близостта на растителните и животинските клетки. В процеса на еволюция на биологичната материя преди около 800 млн. години животинските клетки са произлезли от растителните. Затова двата вида клетки се наричат еукариоти, противно на бактериите, които се наричат прокариоти и са много различни от първите.

В съвременната история на човечеството етноботаниката е тази, която изучава отношенията на хората към растенията, изследва и анализира как хората от различните етноси и култури в своето си съществуване са използвали местните растения за лечение (медицински растения), за храна, за козметика, за багрила, за ритуали (психотропни вещества) и т. н.

Натрупаното емпирично етноботаническо знание предоставя на етнофармакологията и народната медицина надеждна информация и възможности за разработването на множество съвременни лекарства за лечение на голям брой заболявания.

След събирането на достатъчна по обем информация, предавана през вековете, както и оставени писмени данни за конкретни видове растения, при какви заболявания и как са се прилагали, следва процес на същинската експериментално научно.изследователска работа, която се състои в изследване на фармакологичния ефект и вторичния/те метаболит/и, който стои в основата на неговото проявление.

Нашата страна има дълголетни традиции в народната медицина, в ботаниката и етнофармакологичните изследвания, а българското етноботаническо знание, натрупано по емпиричен път, е много добре документирано. Изследванията са се провеждали основно в институтите на БАН, Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, Медицинския университет в София, фармацевтичните предприятия.

Растителните вторични метаболити служат като матрица за създаване на нови молекули в медицината. В случаите, че активната вторична метаболитна съставка е в много малки количества в растенията и нейното извличане е твърде трудоемко и скъпо, то тогава на полето на синтетичната органична химия, фармаколозите извършват синтез на нови биологично активни молекули на базата на вече известните молекули, извлечени от растенията.

Когато обаче един растителен лекарствен продукт има дългогодишна традиция с утвърдена медицинска употреба, призната ефикасност и безвредност, то за него не се налага извършването на лабораторни изпитания и той се регистрира като „традиционен лекарствен продукт“. Задължително условие обаче за конкретния лекарствен продукт е да има библиографски данни от експерти, потвърждаващи, че има най-малко 30 години медицинска употреба, от които 15 години в рамките на Европейската общност (Директиви 2001/83/ЕО и 2004/24/ЕО).

В края на ХІХ и началото на ХХ век учените изследователи започват да изучават и съдържанието на биологично активни вещества в храните от растителен произход, необходими за нормалното съществуване на човешкия организъм, които снабдяват тялото с енергия и структурни компоненти. Това става причина за разработване и развитие на концепцията за т.нар. „функционални храни“.

Една храна е функционална, когато освен хранителна стойност, осигурява и допълнителни ползи за организма свързани с подобряване на здравето или с намаляване на риска от заболяване. (Лит. изт. 29)

Функционални храни са: целите храни — плодове, зеленчуци, зърнени храни и продуктите от тях; подсилени храни — храни с добавени витамини и минерали; обогатени храни — храни, в които са добавени биологично активни вещества, различни от витамини и минерали. Функционалните храни не са хранителни добавки.

Първостепенна задача на изследователи и производители на функционални храни е да се анализира химичният състав и биологична активност на различни видове суровини и в каква степен те притежават антиоксидантна, имуностимулираща, антимикробна или антитуморна активност. Така например особено важна е защитната функция на антиоксидантите за човешкия организъм, която се определя от факта, че те предотвратяват образуването или неутрализират вече образувани свободни радикали и поддържайки баланс в организма, не позволяват появата и развитието на различни заболявания.

Предмет на фармакогнозията, като основна фармацевтична дисциплина, е изучаването на лечебните суровини от растителен и животински произход. Тя се различава от фармакологията, чийто обект е изучаване взаимодействието на организма с лекарствените вещества. Първият учебник по фармакогнозия е написана от фармацевта Христо Стефанов през 1915 г. Той е автор и на първото в страната „Ръководство за събиране на лечебни растения“.

… През 1942 г. е открит отдел по фармация към Физико-математичекския факултет на Софийския държавен университет, който през 1951 г. се обособява като Фармацевтичен факултет към Медицинската академия. Първият преподавател по фармакогнозия е проф. Аспарух Бойчинов (1900–1967), който е основател на катедрата, автор на учебник и ръководства по фармакогнозия и на монографии за лечебните растения. За развитието на фармакогнозията у нас принос имат също проф. Хр. Ахтарджиев (1919–1985), ст. н. с. І ст. А. Боева, доц. Панова и др. Проучвания върху химичния състав и разпространението на лечебните растения се провеждат и в създадения през 1947 г. Научно-изследователски химикофармацевтичен институт (НИХФИ) и в някои институти на БАН. [Лит. изт. (5, стр. 17/18)]

Биологично-активни вещества, приемани с растителните храни
[По Петко Денев (20)]

Компонент	Източник	Потенциална полза (биологична активност)
Каротеноиди
	каротин	Моркови	Обезвреждат свободните радикали
	каротин	Плодове, зеленчуци
Лутеин	Листни зеленчуци	Намаляват риска от дегенерация на ретината
Ликопен	Домат Доматени продукти	Намалява риска от рак на простатата
Фитостероли
Естери на станола	Царевица, соя, пшеница	Намаляват нивото на холестерола в кръвта
Хранителни влакнини
Пектин	Ябълки, цитрусови плодове, моркови, целина и др.	Намаляват риска от рак на дебелото черво
	глюкан	Овес, ечемик, дрожди	Стимулира имунната система. Понижават нивото на холестерола
Инулин	Цикория, артишок, лук, чесън и др.	Стимулира развитието на полезната чревна флора
Фитоестрогени
Изофлавони	Соя и соеви продукти	Намаляват нивата на холестерола в кръвта. Понижават риска от някои видове рак
Флавоноиди
Антиционини	Червени плодове
Катехини	Зелен и черен чай	Антиоксиданти
Флаванони	Цитрусови плодове	Неутрализират свободните радикали
Флавони	Плодове и зеленчуци	Намаляват риска от някои видове рак
Мастни киселини
W-3-мастни киселини	Ленено масло	Намаляват риска от сърдечно-съдови заболявания. Подобряват мозъчната функция

Основната цел на фармакогнозията е търсене и откриване на нови биологично активни вещества от природни източници и най-вече от растителни такива. Понастоящем в света като лечебни растения се използват около 12 000 вида при известни около 500 000 вида. В нашата страна се използват около 750 вида при общо установени около 3500 вида висши растения.

Изолираните биологичноактивни вещества от дрогата, заедно с други лекарствени средства или самостоятелно се използват за приготвяне на препарати (фитопрепарати) за лечение и профилактика на редица заболявания. Преди това да стане обаче е необходимо да се извърши фармакогностичен анализ на дрогата, за да се установи дали отговаря на изискванията за идентичност, чистота и доброкачественост. Идентифицирането обикновено се извършва чрез макроскопски и микроскопски анализ, а доброкачествеността се определя чрез химични и биологични методи, както и чрез търговско-стоков анализ.

Макроскопски анализ. По този метод се изследва едро нарязаната дрога с невъоръжено око или с лупа с увеличение от 4 до 12 пъти. Оглеждат се външните белези на дрогата, проверяват се нейният цвят, миризма и вкус. Обръща се внимание също така на формата, повърхността, консистенцията и структурата на дрогата. Твърдите растителни части (кори, корени, семена) се настъргват с нож или се счукват в хаван.

При изследването на всяка група растителни части се установяват съответните морфологични диагностични белези. Данните се сравняват с описаните във фармакопеята белези или с тези на еталонната дрога.

Микроскопски анализ. Целта на изследването е да се установи вътрешният (анатомичният) строеж на дрогата. Пререз или прах от нея се поставя върху предметно стъкло, като се включва в капка вода или разтвор от хлоралхидрат. С покривно стъкло леко се притиска, за да може прахта да се диспергира равномерно в капката вода. Наблюдението се извършва с обективи с увеличение от 10 до 40 пъти или окуляри, увеличаващи от 10 до 20 пъти, като винаги се спазва принципът увеличението на обектива да се извършва постепенно. Когато отделни части от растенията са плътни и непрозрачни, те трябва предварително да се размекнат със студена или гореща вода или пара, за да може от тях лесно да се приготвят прерези — напречни, надлъжни или тангенциални.

Микрохимично изследване. В случаите, когато при извършване на микроскопски анализ се използват определени реактиви, то те влизат в химична реакция със съдържащите се в дрогата вещества или се наблюдават т.нар. микрохимични реакции. Чрез тях се доказва присъствието на конкретни вещества в тъканите и клетките на изследваната дрога. Микрохимичният анализ се провежда за кратко време и се характеризира с висока чувствителност.

Като наука за приложението на лечебните растения в терапията на болестите и в тяхната профилактика, фитотерапията се развива на основата на народната традиционна медицина, експериментална фармакология и токсикология на лечебните растения и клиничната фармакология. В по-ново време обаче фитотерапията все по-успешно се освобождава от емпиричните представи на народната медицина за действието и начините на приложението на лечебните растения и на фитотерапевтичните средства и на преминаването й на научни основи, използвайки подходите и методите на съвременната клинична фармакология. Основните характеристики, с които фитотерапевтичните средства се отличават са: тяхното перорално или външно приложение, бавното им действие, меките и умерени ефекти, късните терапевтични резултати. Тези характеристики определят фитотерапевтичните средства като подходящи за въздействие върху човешкия организъм при хронични заболявания на храносмилателната, дихателната и сърдечно-съдовата система, на черния дроб и жлъчните пътища, на пикочно-половите пътища, на някои ендокринни жлези, както и на редица заболявания на кожата, нервната и опорно-двигателната система.

От фитотерапевтична гледна точка лекарствата от растителен произход се групират в: галенови препарати, неогаленови препарати, лекарства на база извлечени от лечебните растения химични вещества с точно установена структура и определени физико-химични свойства. [Лит. изт. (62)]

Галеновите препарати се получават чрез използването на цели растения, отделни части и смеси от тях в свеж или изсушен вид, сокове и сиропи, както и различни извлеци (водни, спиртни, маслени, глицеринови и др.) във форма на инфузии, тинктури, екстракти и др., както и получаваните от тях по-съвременни форми, като дисперги, гранулати, пасти и др. Характерно за този вид лекарства от растителен произход е, че те съдържат много и разнообразни както по химичната си принадлежност, така и по характера на биологичната си активност вещества. Различните по количество и активност съставки на галеновите препарати винаги се придружават и от т.нар. съпътстващи вещества, представени обикновено от пектин, нишесте, органични киселини, сапонини, неорганични соли, микроелементи и др.

Присъствието на тази втора група съпътстващи вещества трябва да се оценява и анализира от биофармацевтична гледна точка за повлияването им в една или друга посока и степен кинетиката на включените основни биологично активни и химични вещества в препаратите.

Друга характерна черта на галеновите препарати е, че те се приемат само перорално, а също и бавното настъпване на фармакологични ефекти и терапевтични резултати.

Следва да се отбележи и фактът, че в зависимост от времето на събирането на дрогата, почвените условия и климатичните особености, биологично активните вещества в галеновите препарати не са постоянна величина, а варират, макар и с малки отклонения, както в количествено, така и в качествено отношение. Поради тази причина за предотвратяване на тези неблагоприятни фактори е необходимо да се извършва предварително окачествяване и стандартизиране на дрогите, използвани за производството на галенови препарати.

Неогаленови препарати. При тях биологично активните вещества се изолират от растителната суровина, като същевременно се извършва и пречистване от придружаващите ги странични баластни вещества. При неогаленовите препарати става възможно да се определи химичната принадлежност на основните им компоненти — алкалоиди, глюкозиди, флавоноиди и др., които от своя страна се подават на химична, физикохимична или биологична стандартизация. Те позволяват също относително точно дозиране при пероралното или парантералното им използване.

Фитотерапията вече се разглежда като утвърдил се самостоятелен клон на медицината и заема своето място в общата фармакотерапия. Фармакотерапията (лекарствената терапия) за разлика от психотерапията, физиотерапията, радиотерапията, иглотерапията, оперативното и други видове лечения, използва лекарства, чиято основа е съвременната фармакология, която изучава механизмите на живите системи, подложени на влиянието на лекарствени или други химически вещества, на организмово, органно, клетъчно и молекулярно равнище.

Независимо от интереса и разширяване влиянието на фитотерапията в клиничната практика, все още малък на брой медици я прилагат в своята дейност. Като основна причина се посочва липсата на достатъчно съвременни ръководства и познания относно лечебните свойства на растенията, на показанията, противопоказанията, страничните явления от взаимодействието им с медикаменти и др. А тя понастоящем става все по-необходима, когато в резултат на безконтролна употреба на силно действащи лекарства или предозирането им възникват много сериозни странични въздействия върху човешкия организъм. В същото време лечебните растения дори и при продължителна употреба не причиняват нежелателни ефекти, особено когато лечението се прилага под контрол на лекар фитотерапевт и тяхното приложение е особено ефективно при лечение на хронични заболявания.

За утвърждаване на фитотерапията в нашата страна и нейното значение в медицината допринася и създадения през 1996 г. Национален център по фитотерапия и народна медицина.

Оценката за значението на фитотерапията в съвременната лечебна медицина не би била достоверна, ако не се посочат и рисковете, с които е свързано нейното практическо приложение. На първо място, варирането в съдържанието, а също и на дозировката на биологично активните вещества в лечебните растения и съответно в лекарствените препарати крие рискове от неполучаване на желания ефект.

На второ място, в популярната медицинска литература, издавана през последните години, непрекъснато се посочват около 15–20 на брой отровни растения и тяхното избягване от използване не е гаранция, че същевременно за много други лечебни растения и досега токсичността им е слабо проучена. (вж. списъка по-долу)

Накрая надценяване на възможностите на фитотерапията, на практика може да доведе до пропускане на етап от развитието на дадено заболяване, през който то е лечимо, след което терапевтичните шансове значително да бъдат намалени или да е твърде късно за тях.

Списък на отровните и силнодействащите лечебни растения, които се отпускат по лекарско предписание

1. Adonis vernalis — горицвет (стръковете)

2. Anagallis arvensis — огнивче (стръковете)

3. Aristolochia clematitis — вълча ябълка (стръковете)

4. Artemisia absinthium — пелин (стръковете)

5. Artemisia maritima — морски пелин (цветове)

6. Arum maculatum — змийска хурка (корени)

7. Atropa belladona — лудо биле, беладона (листа, стръкове, корени)

8. Bryonia alba — дива тиква (корените)

9. Buxus sempervirens — чемшир (листата)

10. Chelidonium majus — змийско мляко (стръкове)

11. Chenopodium bonus henricus — чувен (корени)

12. Chenopodium botrys — огниче (стръкове)

13. Cinchona succirubra — хининово дърво (кората)

14. Cola vera — кола (листата)

15. Colchicum automnale — есенен минзухар (корени)

16. Convallaria majalis — момина сълза (листа)

17. Datura stramonium — татул (листата)

18. Delphinium consolida — ралица (цветовете)

19. Digitalis lanata — вълнест напръстник (листата)

20. Ecbalium elaterium — дива краставичка (плодовете)

21. Erythroxilon соса — кока (листата)

22. Ephedra vulgaris — ефедра (стръковете)

23. Fymaria officinalis — росопас (стръковете)

24. Genista tinctoria — жълтуга (стръковете)

25. Hedera helix — бръшлян (листа)

26. Helleborus odorus — кукуряк (коренища)

27. Hieracium pilosella — миши уши (стръкове)

28. Нyoscyamus niger — блян (листата)

29. Leonurus cardiaca — дяволска уста (стръковете)

30. Lilium candidum — бял крем (луковиците)

31. Myristica fragrans — индийско орехче (плодовете)

32. Paeonia off. — божур (листа от цвета, корени)

33. Papaver rhoeas — див мак (цветове, семена)

34. Petroselinum sativum (crispum) — магданоз (плодове, корени)

35. Robina pseudoacacia — бяла акация, салкъм (листа, кора и корени)

36. Ruta graveolens — седефче (стръкове)

37. Saponaria officinalis — сапуниче (стръкове и коренище)

38. Sedum acre — жълто прозориче (стръкове)

39. Solidago virga aurea — златна пръчица (стръкове)

40. Syringa vulgaris — люляк (листа)

41. Tamus communis — брей (коренище)

42. Tanacetum vulgarе — вратига (стръкове)

43. Veratrum lobelianum — чемерика (коренище)

44. Vinca minor — зимзелен (стръкове)

45. Viscum album — бял имел (стръкове)

[По Петър Манолов, Бленика Манолова (40, стр. 28/29)]

На лат. Стрък — Herba; Лист — Folium; Цветни кошнички (цвят) — Anthodium (Flos); Плод (семе) — Fructus (Semen); Корен — Radix