Никола Григоров
Зеленото богатство на България (11)

1.1. Промяна в парадигмата за управление на екосистемите

Понятието биологично разнообразие или биоразнообразие се появява през 80-те години на ХХ век и е използвано за първи път при подготовката на Първия национален форум на биоразнообразие, проведен във Вашингтон през 1986 г. Оттогава за биоразнообразието се дават различни дефиниции, но най-широко използваните са свързани с разпознаването на трите му основни компонента: гени, видове и екосистеми. Те са включени в определението за биологично разнообразие на подписаната в Рио де Жанейро Световна конвенция през 1992 г. Под биологично разнообразие се разбира: разнообразието на всички видове живи организми от всички — сухоземни, морски и други водни екосистеми и екологическите комплекси, в които те участват; това включва разнообразието в рамките на видовете между видовете, а също така и разнообразието на екосистемите.

С цел съхраняване и възстановяване на „екологичното равновесие“ и нарушеното глобално биоразнообразие, е необходимо парадигмата в научно-теоретичните и практически подходи и механизми, прилагащи командно управленски модел спрямо екосистемите, да се замени с управленски модел, отразяващ взаимоотношенията си с тях.

Екосистемите са динамични и непрекъснато се променят, при което концепцията — биоразнообразието поддържа тяхната стабилност, са доста хлъзгави понятия, за да обяснят тяхната сложност. Коя стабилност и как да се измери биоразнообразието — по брой видове, кои видове, кои микроорганизми и т.н. и накрая въпросите се свеждат до това, че няма единствено правилен начин как да се измери биоразнообразието, вследствие на което то се превръща в обект, зависим от наблюдателя. По отношение на стабилността на екосистемата, коя функция на състоянието да се избере (напр. биомаса) и дали тази функция е константа, към която системата се стреми или се връща, когато бъде нарушена. Сложността на екологичните явления налага необходимостта от приложението на нов „екосистемен подход“ за изучаването и управлението на екосистемите, разглеждани като отворени системи и развитието им в пространството и времето, и получаваната енергия и информация, които непрекъснато се променят, при което се променя и баланса между организиращите и дезорганизиращите фактори. Организацията на системата не е гладък процес, а по-скоро върви на тласъци. Промените в околната среда принуждават екосистемата да преминава от точка на нормално функциониране към нов термодинамичен ред, т.е. тя се проявява като самоорганизираща се система под въздействието на неконтролирано вливащите се в нея потоци от енергия, вещества, информация и то главно чрез образуващите се в нея дисипативни структури. (Лит. изт. 11)

Дисипативни са структурите, които са „максимално отворени“ към външната среда. Високата неопределеност и хаос, характеризиращи външната среда, са и причина структурите на екосистемите да изпадат в състояние на бифуркация, т.е. в зона на силна турболентност, при което те достатъчно са се отдалечили от равновесното си състояние. Именно в тези ситуации те обаче могат да установят за себе си нови параметри за равновесно състояние. Това предполага дисипативната теория да се постави в основата за създаване на нова концепция за стратегическо управление.

За разлика от досегашния научен модел, според който редът се разглежда като първичен, а светът като познаваем и управляем на основата на причинно-следствената логика, синергетиката (станала известна като теория на дисипативните структури), разглежда като първичен хаосът, в който съответно възникват структури, т.е. ред. (Л. изт. 14, стр. 117).

Теорията на хаоса довежда нещата до невъзможността да се прогнозират промените, вътрешно присъщи на сложните динамични системи, които претърпяват катастрофични и неочаквани промени, а не детерминирано и постепенни. В развитието на всяка екосистема има превратни точки, в които се отварят няколко посоки за радикална промяна и не е възможно да се прогнозира със сигурност по коя от тях ще поеме екосистемата и начините на нейната самоорганизация.

В статията си Екосистемен подход и биоразнообразие, авторите Светла Братанова-Дончева и Нешо Чипев, пишат:

„Като се има предвид, че живите системи минават през постоянни цикли на раждане, растеж, смърт и обновление, осъществяващи се върху различни времеви и пространствени мащаби, да се запази информацията за това какво работи и какво не, така че процесът на самоорганизация да може да се сведе до успешни варианти, е от критично значение за продължаването на живота. Това е ролята на гените, а в по-голям мащаб на биоразнообразието.“ (Лит. изт. 11, стр. 431)

В неравновесния реален свят в случаите, когато голямото разнообразие на видове и жизнени форми в екосистемите получават потоци от енергия и материя и са в състояние на стабилна и предсказуема среда, то видовете се конкурират помежду си за ресурси и възможностите им за тяхното привличане укрепва най-ефективните във функционално отношение генотипове.

В другия случай обаче, в условия на флуктоация, предимство получава не функционалната ефективност, а способността за преживяване на видовете с широка екологична пластичност и приспособимост.

Биоразнообразието всъщност представлява информационната банка за реорганизация на екосистемите и тяхното регенериране, като част от цикъла раждане, растеж, смърт и обновление. Тоест запазвайки биоразнообразието, на практика се запазва „библиотеката“, използвана при регенерирането на екосистемите. Като сложни системи се възприемат не само екосистемите, но и социалните системи, още повече, че те са и неразривно свързани. На първо място екологичните системи осигуряват биофизичната среда и потоците от енергия, материя и информация, необходими за процеса на самоорганизация на социалните системи. От своя страна социалните системи могат да въздействат за промяна на структурите на екологичните системи в посока на подпомагане на извършващите се процеси в тях или в посока на деградиране, когато се намесват грубо и насилствено върху жизнените процеси, напр. чрез изсичане на гори, унищожаване на животински видове и др., а също и на процесите на самоорганизацията им, което като резултат впоследствие води и до ответни промени в структурите и самоорганизирането и в социалните системи.

Ето защо подходът към управлението на екосистемите по традиционния начин, след като е събрана нужната информация за тях, да се прави научна „прогноза“ или вземат „правилните“ решения, е слабо продуктивен, когато се отнася до сложни самоорганизиращи се системи, каквито са екосистемите. При това положение стратегиите и вземаните решения следва да се насочат към поддържане на „възможности“ на екосистемите за адаптиране към променящите се условия на средата, или т.нар. адаптивно управление. Разбира се, то не бива да се разглежда като алтернатива на традиционния начин на управление, а като негово допълнение и развитие, което осигурява базата, възможните сценарии, чрез които може успешно да се прогнозира поведението на системите, от които човек е интегрирана и зависима част.

На проведеното Международно съвещание на тема „По-нататъшно развитие на екосистемния подход“ в Германия през 2002 г. са приети и препоръчителни принципи за приложението му. Основните тези и цели на екосистемния подход се свеждат до:поддържане на биологичното разнообразие като интегративен компонент на екосистемите, които са динамично променящи се във времето и пространството, но границата на тяхната гъвкавост трябва да бъде дефинирана в рамките на нейните критични точки, което да позволи устойчиво ползване на ресурсите; екосистемите не са изолирани и ограничени единици, а те си взаимодействат помежду си и са зависими една от друга и функционирането им следва да се разглежда в тяхното единство; поради своята хетерогенност във времето и пространството, включващо и въздействието на социалните фактори, управлението на екосистемите трябва да бъде гъвкаво и адаптивно.