Мейв Бинчи
Молитва за обич (8)

Седма глава

… О, престани да се извиняваш, че буквите и редовете ти били криви и че не знаеш какво да пишеш. Искам да напишеш нещо. Именно ти си ми казвала винаги, че най-важното е да кажеш нещо, а не да чакаш, докато другият намисли какво да каже. Само да знаеш какво е тук. Само да имаше и най-малката представа! Щеше да бъдеш толкова изумена, че да онемееш. Много мило от твоя страна, че ми писа, че вероятно ще го преживея, но не е така. Съвсем не прилича на караниците между чичо Шон и леля Айлийн, защото са само за една вечер. Пък и те винаги разговаряха след това и цялото семейство присъства… Децата, къщата, магазина, всичко. Тук няма нищо — само те двамата. И непрекъснато ми повтарят, че съм голяма. Толкова искам да бях останала в Килгарет. Може би щях да си намеря работа след училище или да помагам на леля Айлийн със счетоводството, вкъщи или с нещо друго. Тогава те можеше да удържат положението, докато се върна. Можеше да кажат, че не са били в състояние да предприемат нещо сериозно, докато не се прибера. Но най-ужасното е, че и двамата ми казват, че съм много разумна и ги разбирам… Само че аз не разбирам нищо. Аз не съм голяма. Искам да разберат това. Мистър Елтън непрекъснато ми повтаря, че иска да го наричам чичо Хари. Отговорих му, че не ми е роднина и че това ми звучи някак изкуствено. А той рече: „На онези хора в Ирландия си казвала чичо и лельо, а не си ги познавала, и виж колко добре се е получило“. Обясних му, че това е съвсем различно, че съм заминала да живея с вас, че бях член на семейството. Казах му, че съм прекарала там една трета от живота си (сега го измислих). А мистър Елтън отговори: „Ами, виж какво, Елизабет. Майка ти и аз се надяваме, че ти ще бъдеш с нас много повече, така че не е необходимо да бъдем толкова официални. Стига с тоя «мистър».“ Аз не те наричам „мис Уайт“, нали? Не знаех какво да отговоря, затова не казах нищо. „Точно така, добро момиче“, рече той. Реши, че обмислям въпроса. Но аз имам чувството, че ако му викам чичо Хари, ще изменя някак на татко. Ще се предам и татко ще разбере, че те са спечелили. Баща ми винаги го нарича „приятеля на майка ти мистър Елтън“. Тя отиде да живее в някакъв пансион. Нарича го дом, но е толкова странно. Плаща съвсем малко, защото помага на собственичката. Отидох там във вторник и я заварих в една ужасна стая с мръсни чаршафи и отвратителна миризма. Майка ги отделяше за пране. Наистина смърдеше гадно. Казах на майка, че не мога да повярвам, че прави това, а тя отговори, че една жена трябва да има достойнство и че не може да седи у дома и да чака татко да реши дали ще се развежда, да яде от храната му и да живее в жилище, за което плаща той. Трябвало да се оправя сама. Попитах я защо не се премести при мистър Елтън, след като в края на краищата мисли да направи именно това. Тя каза, че това би означавало срам и петно върху доброто й име. Майката на Моника вече знаела всичко за тези неща. Но аз не съм казвала нищо на Моника. Майка рече, че има понятия като репутация и срам, които не са ми ясни. Понякога говори така, сякаш не е с всичкия си. Като горкия Джеми от магазина. Но повечето пъти се изразява така, като че ли някоя много по-млада жена от нея се е заела с някаква опасна мисия. Не обвинявам татко, който мисли, че всичко ще отмине. Няма да стане така. Моля те, пиши ми, защото ще се побъркам, ако вечеряме мълчаливо още няколко пъти с татко, без да има за какво да мисля. Какво казва леля Айлийн?

С обич, Елизабет

Мила Елизабет,

Получих писмото ти тази сутрин. Мама ми го даде, докато слизах долу. Няма да повярваш, но пощальонът още влиза в кухнята да закача Пеги. Искам да кажа, че и двамата са на сто години, а на него още му е забавно. Мама не ги изпуска от очи. Мисля, че трябва да му викаш Хари. Направо. Зарежи глупостите за разни чичовци и щом мислят, че си голяма, дръж се като голяма. Това първо. Второ, престани да се тревожиш за тях двамата. Те никога не са били щастливи. Дори когато беше тук, ти ми разказваше колко студено и лицемерно се държат един с друг. Независимо от всичко, това щеше да се случи. Татко прочете във вестника, че половината англичани се развеждат и разделят. Дължало се на войната. И още нещо — това дори не е грях. Те не са венчани в католическа църква, така че няма какво да ги свързва. А щом майка ти изглежда и се държи като млада, ами не е ли чудесно? Хората непрекъснато се стремят към това? Винаги когато мама каже, че се чувства като момиче, става нещо хубаво като например пикник или разходка на хълма. Знам, че мама те е поканила, защото не запечата писмото и аз разбрах, че мога да го прочета. Защо не дойдеш тук за малко? Ще побъбрим, пък и идва ваканцията. Ще ми бъде много приятно. Ужасно е пусто тук без теб. Е, сприятелих се с Джоани и тя е много по-свястна, отколкото мислехме миналата година. Но не е същото, както когато ти беше тук. С теб живеехме заедно и си говорехме каквото искаме. Как е приятелката ти Моника? (Още имам чувството, че става дума за котката на Найем.) Смее ли се като нас? Мисля, че не, защото иначе ти щеше да разкажеш на нея и на майка й за това, което става у вас. Можеш ли да разговаряш с баща си за други неща? Както ние говорехме с татко, когато той започнеше да се оплаква. Не, мисля, че този пример не е подходящ. Той поне не се оплаква, че мама излиза с друг мъж. Това би било невероятно. Но ти сигурно си отчаяна. Много съжалявам. Не ме бива в писането, но това е ужасно и не мога да намеря думи, за да ти кажа колко искам и как се моля всичко да се оправи. Междувременно, ти трябва да отидеш при него и да го наречеш Хари. Пиши ми какво е казал.

С обич, Ешлинг

Мила Ешлинг,

Пиша ти съвсем набързо. Нарекох го Хари и беше страхотно. Той попита: „Какво?“. Аз повторих: „Не, благодаря, Хари“, а той само ахна. „Нали ми каза да не съм толкова официална?“, рекох аз. „Точно така, мила“, съгласи се той, но се изуми. После го нарекох Хари пред татко и той се изсмя. Каза, че имам право и че приятелят на майка е точно такъв — Хари простака. Майка обаче е доволна. Знаела, че ще го харесам. През ваканцията ще стоя една седмица у Моника. Леля Айлийн предполага, че може би ще им е по-лесно да разговарят, ако не съм с тях. Пише, че няма голяма надежда, че отново ще се съберат, но може би ще се погрижат за формалностите, ако не съм пред очите им. Мисля, че тя има право. Моника има някакъв ужасен приятел, никак не си подхождат, но тя е щастлива. Ще поседя при тях, защото това означава, че ще можем да излизаме заедно, а майка й ще мисли, че тя е само с мен. Предай поздрави от мен на всички. Съжалявам, че състоянието на Донал се е влошило, но се надявам, че бързо ще се оправи.

С обич, Елизабет

Мила Елизабет,

Донал отново е добре. Помазаха го като умиращ — спомняш ли си какво е това? Ръцете и краката се разтриват с миро — прави се само, когато хората са на смъртно легло. Но той се оправи. Понякога мирото лекува хората. То излекува Донал, той е добре, става от леглото и се смее. В стаята му е запалена камината, макар че е юли. И Джоани си има приятел — Дейвид Грей, протестант. Много е хубав, но никой не трябва да знае. Пише й бележки, че ще ни заведе в Уексфорд! И то с кола! С един от фамилията Грей! Не съжаляваш ли, че не дойде при нас, а отиде у Моника, която живее съвсем близо до вас? Но защо не дойде, между другото?

С обич, Ешлинг

Когато Елизабет се прибра у дома след седмицата, прекарана с Моника, първото нещо, което забеляза, беше колко е мръсна къщата. Около кошчето за боклук в кухнята имаше остатъци от храна, а готварската печка беше мръсна и мазна. Миришеше на вкиснато мляко. Прахът в дневната не беше избърсан и пред камината, която грижливо бяха почистили, имаше боклуци. Кошът за пране в банята беше отворен и на пода бяха разхвърляни дрехи. В банята също миришеше на кисело и в ъгъла бяха скупчени влажни хавлии.

До леглото на баща й имаше поднос с остатъци от закуската. Около конфитюра жужаха оси и млякото в каничката се беше вкиснало.

Елизабет видя през прозореца, че градината е занемарена и плевелите са избуяли. Коприва и папрат задушаваха цветята, които тя бе помогнала да посадят през пролетта. Тази година щяха да цъфнат. Досега в градината растяха само зеленчуци.

Елизабет погледна пижамата на баща си — беше захвърлена на пода. Той й беше оставил бележка, че отива да говори с адвокатската фирма, която работи за банката. Управителят му казал, че може да се обърне към тях по лични въпроси.

Невероятно. Баща й е седнал на тази мръсна маса в кухнята, след като е оставил къщата като претърпяла корабокрушение, и й е написал бележка за адвокати и лични въпроси. Дори не беше сложил чиниите в мивката, нито пък пишеше, че се радва, че Елизабет се е прибрала.

Нищо чудно, че вече не виждаше светлина в живота си.

Елизабет изведнъж се ядоса на майка си. Не беше справедливо. Хората трябваше да си стоят където им е мястото. И на леля Айлийн не й харесваха много неща, но и през ум не й минаваше да избяга. Не й се нравеше как чичо Шон говори за британците и войната, не обичаше „недодяланите приятелчета“ на Еймон, нито начина, по който й отговаряше Ешлинг. Мръщеше се, когато Морийн носеше за пране всичките си мръсни дрехи от Дъблин. Не харесваше падналата в очите коса на Пеги и пощальона, който идваше да се натискат, когато вкъщи нямаше никого. Не обичаше, когато Найем се държеше като бебе, за да получи своето. Ядосваше се, когато Донал излезеше без палто или шал, или когато някой споменеше нещо за глупостта на ирландците, които се включват във войната. Но леля Айлийн можеше да се справя с всичко. Тя свиваше устни и започваше да работи още по-усилено. Дори майката на Моника Харт, която уж беше „нервна“, се справяше, когато нещата се влошиха. Имаше неприятности, когато мистър Харт се бе върнал, но мисис Харт не си събра багажа и не ги напусна. Ами горката мисис Линч — майката на Бърна? Нейният съпруг наистина беше отвратителен. Той дойде в къщата на площада и едва не ги изплаши до смърт. Намираха го пиян на автобусните спирки. Ала мисис Линч не се качи на автобуса и не се махна.

Майката на Елизабет се държеше лошо и глупаво. Ами ако се скарат с Хари Елтън? Тя не можеше непрекъснато да бяга. Трябваше да гледа на нещата, такива, каквито са. Монахините все повтаряха, че животът не е лесен. Бог вкоренил в нас чувство за безпокойство, така че когато накрая отидем на небето, ще се успокоим и ще разберем какво означава покой. Това беше вярно. Всеки изпитва безпокойство. Но защо майка й се бе предала на това чувство, а другите хора бяха в състояние да се преборят с него?

Елизабет въздъхна, но изведнъж реши да стопли вода и да започне да оправя бъркотията. Ядоса се още повече. Баща й не я обичаше. И майка й не обичаше. Той не беше способен да обича, толкова се бе влюбил в себе си и в грижите си, че дори не забелязваше, че около него има други хора.

Остави тенджерата. Месеци наред се бе притеснявала за него, опитвала се бе да го утеши, игра на дама с него, не говореше за неща, от които би се разстроил, маневрираше покрай опасните зони и се опитваше да поддържа у дома нормална атмосфера. Но това беше прекалено. Той и майка й вече бяха непоносими. И двамата казваха, че я обичат, че й желаят доброто, че съжаляват, че нещата не са оправдали очакванията им и не са станали така, както са мечтали на млади години и когато им се родило момиченце.

А щом нещата не бяха нормални и ако баща й и майка й действително бяха прекарали седмицата в обсъждания на нещо толкова ненормално, като дали баща й да подаде молба за развод поради прелюбодеяние и бягство, или че майка й би желала той да се прояви като джентълмен, да отиде в Брайтън с друга жена и да се престори, че прекарва нощта с нея, така че детективът да каже, че баща й е извършил прелюбодеяние… не, това наистина беше прекалено.

Елизабет стана, изпълнена с решителност. В такъв случай, защо трябваше и тя да се преструва, че нещата са нормални? Защо тя да бъде единствената от тримата, която да се държи така, сякаш нищо не се е случило? Време беше да се погрижи за себе си. Всеки се държеше така, като че ли живееха поотделно. Затова и тя трябваше да направи онова, което искаше.

Не искаше да избяга в Килгарет. Първо, защото щеше да има много трудности и неприятности. Леля Айлийн трябваше да се оправя с майка й и баща й, да си пишат писма, да водят телефонни разговори и може би дори да дойдат в Килгарет. Пък и Ешлинг нямаше да я иска сега — през лятото тя щеше да бъде заета с приятелката си Джоани Мъри и онзи Грей, който живееше в голямата къща с конюшня извън града. Вероятно Ешлинг се бе променила и Елизабет ще й пречи. Ще й бъде трудно и в манастирското училище. Сестра Катерин ще иска да разбере защо се е върнала, монахините нямаше да разберат защо майка й се е развела и е отишла при Хари Елтън, а още по-малко — защо Елизабет е избягала. Ами чичо Шон? Той я харесваше. Вероятно щеше да каже, че това е още един признак за упадъка на Британската империя. Но справедливо ли щеше да бъде да ги кара да й плащат за всичко? Нейното присъствие щеше да им струва пари. А и баща й щеше да се ядоса, че не може да й прати.

Не, отиването й в Килгарет би причинило болка на много хора. Пък и нямаше да има полза. Не можеше да отиде и да живее при семейство Харт — те не биха се съгласили. Щеше да бъде странно да се премести само през няколко улици. Щяха да се пуснат слухове. Елизабет не искаше да живее с майка си и Хари, защото това би означавало, че одобрява извършеното от тях, а не беше така. И бездруго те се кикотеха прекалено много, шегуваха се, пренебрегваха я и после казваха: „Съжаляваме, мила“. Но Елизабет нямаше намерение да живее в тази къща, като непрекъснато чисти мръсотията и боклука и се опитва да се грижи за баща си, и да го развеселява, а в замяна да не получава нито благодарност, нито обич.

Тя се приближи до бюрото и взе листа за писане. Сетне много внимателно написа три писма.

Майко, татко и Хари,

И тримата казвате, че искате най-доброто за мен. Благодаря ви. И аз искам най-доброто за вас. Но не мисля, че да се връщам в студената, мръсна къща, без никакви обяснения от вас, е най-доброто за мен. Съвсем не. Връщам се при семейство Харт. Ще им кажа, че ви е необходима още една седмица, за да решите какво ще правите в бъдеще. Ще се прибера следващата събота, за да видя какво сте измислили. Скоро ще започна последната си година в училище. След ваканцията ще трябва да живея някъде, където ще мога да уча, да бъда на спокойствие и свобода, и да не се притеснявам. Предлагам да живея тук, в Кларънс Гардънс, с татко, но нямам намерение да чистя цялата къща. Тя прилича на кочина. Ако решите, че ще живея тук, моля ви, направете така, че тя да е чиста, и ми кажете какво смятате да правите с прането от сега нататък. Нямам нищо против да готвя за себе си и за татко, но ако трябва да уча усилено, няма да имам време да се редя на опашки, така че уредете нещо и с пазаруването. Съжалявам, че съм толкова делова, но съм изумена и обидена, като седя тук и осъзнавам, че никой не мисли какво ще стане с мен. Ще кажете, че съм разстроена. Да, така е. Взех петнайсет шилинга от касичката, защото ако остана при семейство Харт още една седмица, трябва да им купя някакъв подарък. И за това никой не помисли. Когато се върна следващата събота около три часа, ще бъде хубаво, ако всички сте тук. Ако дойдете в дома на мисис Харт, за да говорим там, това няма да улесни нещата, само ще ги усложни. Това продължава вече месеци, така че мога да почакам още една седмица.

Елизабет

Тя намери три плика и адресира едното писмо до баща си. Подпря го на мръсното шише от мляко.

Сетне отиде до пансиона, където живееше майка й, и пусна второто под вратата й. Третия плик пъхна във вратата на караваната на Хари Елтън, която беше паркирана наблизо. Писмото падна на пода, където той щеше да го види. Елизабет метна чантата си през рамо и се отправи към къщата на Харт. Моника я видя, че идва, и изтича радостно към вратата. Елизабет си помисли с горчива усмивка, че Ешлинг би се гордяла с нея.

 

 

Следващата събота Елизабет се събуди уплашена. В неделя вечерта в къщата на Харт се получи бележка. Не видяха кой я донесе. Тя беше кратка и по същество като писмото на Елизабет.

Ти си абсолютно права. Никой не действа делово и ти ни го показа много добре. Джордж, Хари и аз ще се радваме да обсъдим нещата с теб идната събота. Можеш да увериш семейство Харт, че дотогава всичко ще бъде уредено.

Вайълет

Докато четеше писмото, Елизабет си мислеше с болка, че сигурно е пораснала изведнъж, щом майка й нарича баща й Джордж, а себе си — Вайълет.

През седмицата тя придружаваше Моника по време на разходките й с неподходящия й приятел. Ходиха няколко пъти на кино и Моника и Колин се целуваха, а Елизабет се взираше в екрана. Моника предложи Елизабет да каже, че родителите й са изпратили петнайсет шилинга за развлечения. Мисис Харт сметна това за много разумно и щедро. Мистър Харт изръмжа и ги предупреди да не закъсняват и да не си повреждат очите, като седят прекалено близо до примигващия екран.

Сега обаче дойде време да се прибере у дома и да се изправи очи в очи с проблемите. Елизабет изми косата си и седна в градината, докато изсъхне.

— Много хубава коса имаш — отбеляза одобрително мисис Харт. — Като коприна е.

— Много си мила, но аз мисля, че е малко безцветна — отговори Елизабет.

— О, съвсем не, всъщност жените се стремят да си боядисат косите точно в този цвят — светложълт като лен. Много ти е провървяло.

Мисис Харт лющеше грах. Елизабет започна да й помага.

— Много помагаш — рече мисис Харт.

Моника беше в стаята си, четеше филмово списание и мислеше какво да каже, за да се срещне с Колин следващата седмица.

— Винаги се разбирам с майките на другите по-добре, отколкото с моята — каза тъжно Елизабет.

— С всеки е така — рече весело мисис Харт. — Това е закон. Когато си непрекъснато с някого, започваш да го мразиш. Моника например ме мрази. И мистър Харт би ме мразил, ако не излизаше толкова често. Хората не трябва да са заедно прекалено дълго. Това води до неприятности.

— Малко е потискащо, нали? Имам предвид, че няма смисъл да обичаш, да имаш семейство и приятели, ако те ще ти омръзват.

— Може и да е потискащо, но това е истината. Нали самата ти имаш вкъщи живо доказателство за това?

 

 

Когато Елизабет се приближи до Кларънс Гардънс 29, дори градината отпред изглеждаше спретната. Тя имаше ключ, но за да не ги изненада, реши да позвъни. Беше три и десет, но тя реши да се помотае по улицата, за да не пристигне официално точно на часа. Сърцето й трепна, когато видя, че караваната на Хари Елтън е паркирана пред къщата.

Баща й отвори вратата.

— Добре дошла у дома, мила — рече той. — Как са семейство Харт?

— А, добре са — отговори Елизабет.

Остави куфара си в коридора, окачи ученическото си палто на закачалката и веднага забеляза, че къщата е почистена. Килимът беше изтупан, а картините бяха избърсани от праха. Дотук добре.

Майка й и Хари седяха неловко и смутено в кухнята. За пръв път изглеждаха разтревожени и се чувстваха неудобно.

— Ето те и теб — викна гръмогласна Хари с престорена радост.

Майка й стана. Въртеше кърпичката в ръцете си, както правеше, когато беше разстроена.

— Колко добре изглеждаш, мила. Косата ти е чудесна.

— Благодаря, майко. Здравей, Хари.

Елизабет така беше свикнала да угажда на всички и да се преструва, че всичко е наред, че едва не прие тази роля отново. Трябваше да се държи сериозно и да бъде сдържана, а не да се суети, за да оправи неловкото положение. Тя замръзна в очакване на следващия ход.

Майка й го направи.

— Запарихме чай, но той изстина. Да направим ли още?

Държеше се непохватно. Това вече не беше нейната кухня, така че тя погледна съпруга си.

— Джордж? Как мислиш?

— Не знам. Искаш ли чай, Елизабет? — попита учтиво той.

— Не, благодаря. Обядвахме късно със семейство Харт — отговори Елизабет, като веднага им върна топката.

Не можеха да си губят времето с чайници и да създават изкуствена активност.

— Е, това всъщност не е моят дом, но защо не седнете, момичета? — предложи Хари.

Майка й го стрелна с нервен поглед, а баща й — с отвращение.

— Благодаря, Хари — рече Елизабет и взе предложения й стол.

Настъпи мълчание.

— Добре ли е Моника? — попита майка й.

— О, да — отговори Елизабет.

Баща й се прокашля.

— Тази седмица обсъдихме някои неща… Изправихме се пред проблемите… И както пожела, всички сме тук. Нали виждаш.

Джордж млъкна. Елизабет го погледна спокойно.

— Да, татко.

— Съвсем справедливо е и ти да участваш в обсъждането, да кажеш мнението си… По въпросите, за които говорихме.

Елизабет не каза нищо.

Майка й пое нещата в свои ръце.

— Не беше лесно. Някой ден ще разбереш, че големите неща в живота не са лесни за обсъждане и че засенчват всичко останало. Но както изтъкна ти, всички ние забравихме за дребните неща. И така… Баща ти много великодушно ще ми предостави доказателство за прегрешението си, за да се разведем по негова вина. Той се съгласи и това е много благородна и джентълменска постъпка. Не го заслужавам, защото аз съм виновната. В замяна няма да искам от баща ти издръжка или обезпечаване. Хари и аз ще започнем отначало, все едно съм момиче без зестра и собственост. Ще взема дрехите си и няколко порцеланови съда, и мебели. Баща ти ще наеме жена, която ще избера аз, за да идва два пъти седмично да пере и чисти. Вече изчистих цялата кухня и написах какво да се купи.

Елизабет вдигна очи и погледна одобрително бюфетите, които бяха дори боядисани.

— Хари прекопа градината отзад. От сега нататък, ако баща ти не иска да я обработва, може би трябва да даде част от нея под наем. Много хора го правят. Има заден вход, така че няма да те безпокоят.

— Ще изчакаме да видим как ще потръгнат нещата, може и ти да се грижиш за нея, след като основното вече е направено.

Елизабет стана и погледна подрязаните папрати и изскубаните плевели. Хари сигурно бе работил в градината цяла седмица.

— Взех печка и лампа за твоята стая. Вай каза, че трябва да учиш там, за да може Джордж да слуша радио — каза Хари.

— Добре — отбеляза Елизабет.

— Купих малка библиотека на старо и тя стои много добре под прозореца ти — добави нетърпеливо баща й.

— Благодаря.

— Имаш и нови пердета. В пансиона сменяха пердетата и аз се възползвах от възможността. Сини са — като покривката на леглото.

— Много ти благодаря.

Мълчание.

— Това устройва ли те, мила? Говорим за дребните неща, но в момента всичко е толкова объркано.

— Да, майко, мисля, че е чудесно.

— Майка ти иска да знае дали ще живееш тук с мен, или ще ни кажеш какво предпочиташ.

— Ще живея с теб, татко, ако нямаш нищо против. Ако и двамата разтребваме и не се обвиняваме взаимно, сигурна съм, че ще се разбираме чудесно. И мисля, че ти трябва да излизаш повече, татко. Събирай се с хора, играй на карти. Вечер няма да мога да ти правя компания, защото ще уча и тук ще ти бъде скучно, ако не излизаш.

— Да, разбира се.

— Майко, ти и Хари ще бъдете наблизо. Ще идвате ли да ни виждате?

— Ами, не, мила, тъкмо това щях да кажа. Всъщност чичо ти Хари и аз… Искам да кажа Хари и аз мислим да отидем на север. Ти естествено можеш да идваш при нас, когато пожелаеш. Ако имаш възможност да дойдеш при нас, веднага ще ти изпратим пари…

— Незабавно — намеси се Хари.

— Нашият дом ще бъде и твой. Но поради редица причини, ако не ти се струва прекалено жестоко, ние мислим…

Елизабет погледна майка си с желание да й помогне, но не довърши на глас мисълта й.

— Мислим за ново начало. Да обърнем страницата…

Гласът на Вайълет постепенно заглъхна.

— И както вече казах, само се обади — дори не е нужно да питаш — намеси се Хари. — Щом се настаним, идвай, когато решиш. Там също ще имаш дом.

Баща й изсумтя — или може би се изкашля.

— Благодаря — каза Елизабет.

— Ами, предполагам, че това е всичко — рече Джордж. — Освен ако не искаш да обсъдим още нещо.

— Не, не е необходимо — отговори спокойно Елизабет. — Мисля, че говорихме за всичко. Обсъдили сте нещата, нали? Имам предвид паричните въпроси, развода, формалностите?

Елизабет сякаш изброяваше списък за пазаруване — безпристрастно, с желание да помогне, делово.

— Е, мисля, че тези неща са…

— Уредени — довърши баща й мисълта на майка й.

Тя му се усмихна леко и той отговори със същото.

Сърцето на Елизабет едва не се пръсна. Защо не продължат да се усмихват един на друг и накрая да избухнат в смях, а Хари Елтън да си тръгне, като махне с ръка? Тогава всичко ще бъде идеално.

Но не стана така. Майка й взе чантата и ръкавиците си и огледа гордо кухнята, която беше почистила, за да замине с чиста съвест. Хари докосна мушкатото на перваза на прозореца.

— Поливай го често, Елизабет. Мушкатото е вечно жадно.

Джордж отвори учтиво вратата на мъжа, който отвеждаше съпругата му. Елизабет ги изпрати до караваната.

— Ще ти пиша след седмица — каза майка й.

— Чудесно — отговори Елизабет.

— Не забравяй, че където и да живеем, за теб винаги ще има стая, Елизабет. И в нея ще сложим сини пердета — рече Хари.

— Знам. Благодаря, Хари.

Елизабет се ръкува с него. Той я улови за лакътя. Много му се искаше да я прегърне, но не посмя.

Майка й не погледна дали баща й стои на прага, или не.

— О, как искам всичко да беше по-различно.

Очите й бяха пълни със сълзи. Изглеждаше много объркана и млада.

— Само да знаеш колко… колко искам всичко да беше различно.

Елизабет въздъхна. Майка й започна да мига, за да прогони сълзите.

— Няма да говоря повече. Ще ти напиша за всичко в писмо. Бог да те благослови, мила Елизабет.

— Довиждане, майко.

Елизабет допря буза до нейната, а Вайълет я прегърна. Цялата трепереше.

— Най-добре ще бъде да ми напишеш за всичко в писмо — съгласи се Елизабет.

Майка й се качи безмълвно в караваната и й махна с ръка.

После заминаха.

Баща й стоеше до масата в кухнята.

— Ще се редуваме да мием чиниите след всяко хранене — каза Елизабет. — Сега ги измий ти, а довечера — аз. Качвам се в стаята си.

Тя успя да се измъкне, без да се разплаче. Грабна чантата, с която бе ходила у семейство Харт, и изтича нагоре по стълбите. Затвори вратата на стаята си и се хвърли на леглото с новата синя покривка. Захапа възглавницата, за да заглуши риданията си. Плака, докато я заболяха гърлото и ребрата, а носът й така се запуши, че едва дишаше. Ако беше махнала възглавницата от лицето си, щеше да се чуе само продължителен и отчаян вопъл.

 

 

Ешлинг мислеше, че Елизабет се притеснява прекалено много, че нещо може да се случи с майка й и баща й, но пък когато това действително стана, се държи студено като лед. Беше получила едно много спокойно писмо, в което Елизабет й разказваше за нови пердета и боядисана кухня. Значи така се чувства едно дете, когато родителите му се развеждат. Майка й настояваше Ешлинг да не говори за това.

— Не може ли да разкажа на Джоани? Моля те — молеше се Ешлинг. — Вече й казах, че Елизабет е казала на мистър Елтън „Хари“, както я посъветвах, и Джоани иска да знае какво е станало по-нататък. Не е честно да започнеш да разказваш някаква история и да не я довършиш.

Айлийн се засмя и се съгласи, но я предупреди да не го разнася из града. Ако Елизабет дойде пак, никак няма да й е приятно, ако всички знаят за семейните й неприятности.

— Мислиш ли, че тя някога ще дойде пак?

Ешлинг много искаше това да стане, но по-бързо, защото иначе щяха да се натрупат много неща за разказване.

— Мислиш ли, че тя ще се върне тук и ще започне училище през септември?

Майка й не мислеше така. Каза й, че била поканила Елизабет, ала тя отговорила, че нещата и без това са лоши и ще станат още по-лоши, ако съвсем изостави баща си.

— Не знам защо ти пише такива неща — измърмори недоволно Ешлинг. — На мен ми писа само за сините пердета.

— И на мен ми разказа за тях.

Айлийн изглеждаше притеснена.

— Мисля, че е много разстроена от цялата работа… Разтребили са къщата, но поводът никак не е приятен.

— Хм — измънка замислено Ешлинг. — Мамо, дали мисис Уайт, майката на Елизабет, върши смъртен грях, като живее с мистър Елтън? Зная, че не е католичка, но е учила в католическо училище с теб… Кръщавана е… Може би е грях.

Майка й хукна подир нея с кърпата, която беше в ръцете й, и започна да я налага по краката.

— Я изчезвай оттук, глупаво дете, и престани да ме тормозиш с твоя грях! Грях, та грях… Само щуротии дрънкаш…

Но Айлийн се смееше. Явно на някой, който бе нарушил сватбения обет… Понякога беше трудно да я разбереш…

 

 

— Чудя се дали са го направили? — размишляваше Джоани на глас, докато двете с Ешлинг слагаха вазелин на миглите си и ги сресваха.

— Какво? Кои?

Ешлинг се беше съсредоточила, но миглите й не искаха да се извият нагоре.

— Стърчат като бодли. Твоите защо се вдигнаха? По-меки ли са, какво?

— Мисля, че са естествено къдрави, поне имам такова чувство — отговори Джоани, като разглеждаше доволно миглите си. — Говорех за онези двамата — майката на Елизабет и нейния… Къде ли са правили любов?

— Никога не съм мислила за това.

— Но той няма къща, спомняш ли си? Все бил на квартири. Не може да са ходили там. Вероятно са наемали стаи в хотели само за следобедите.

Ешлинг се замисли по въпроса.

— Мисля, че ако наемеш стая в хотел, трябва да останеш цял ден и цяла нощ. Не може да си тръгнеш в пет часа и да кажеш, че ти стига толкова. Може изобщо да не са го правили, а само да са си държали ръцете и да са се прегръщали.

— О, я не бъди глупава! — разсърди се Джоани. — Разбира се, че са го правили. Нали се споменаваше за прелюбодеяние. Прегръдката не е прелюбодеяние. Пък и защо ще оставяш един и ще отиваш при друг, ако не си го правила с другия? Съвсем логично е.

Ешлинг не беше съгласна. Тя остави огледалото и обви коленете си с ръце. Седеше на леглото на Джоани. Огледа голямата стая с прозорци до пода. Къщата на семейство Мъри беше една от най-хубавите в Килгарет. Когато Ешлинг ходеше у Джоани, Еймон все повтаряше: „Пак ли отиваш при приятелите си Рокфелерови?“.

— Мисля, че си разбрала всичко погрешно, Джоани — каза сериозно тя. — Ти мислиш, че повечето хора са много по-интересни, отколкото са всъщност. Елизабет и аз все си казвахме, че нямаме нищо против да не го правим чак до края на живота си…

— Да, но това е било отдавна… Обзалагам се, че сега не мислиш така.

— Не — възрази въодушевено Ешлинг. — Наистина мисля, че това е нещо, за което всички говорят и превръщат в изключително важно, но на никой не му харесва. Хората искат любов. Това е съвсем различно.

— Но двете неща са едно и също.

Овалното лице на Джоани беше озадачено.

— Ти слушаше ли, когато сестра Катерин каза, че любовта е най-възвишеният израз на оная работа — или оная работа е най-възвишеният израз на любовта? Не си спомням точно. Накрая щяхме да се задушим, докато се опитвахме да не се разсмеем в час. Как го изтърси само.

— Сестра Катерин не е споменавала такова нещо!

Ешлинг остана поразена от самата мисъл за това.

— Е, не се изрази точно така… Каза нещо, в смисъл че най-възвишеният израз на любовта между женените хора е създаването на деца… То е същото.

— Да, сега си спомням. Но, честно казано, мисля, че хората искат любов. Нали за нея са всички песни, филми и стихове — а не за онова, другото.

— Но другото е прекрасно! — възкликна Джоани.

— Откъде знаеш? Само си чувала хората да говорят.

— Ами… Дейвид го е правил.

— Не е.

— Каза, че е.

Това беше сензационна новина.

— Какво каза, че е изпитал?

Ешлинг беше толкова развълнувана, че едва не падна от леглото.

— Каза, че било съвършено удоволствие… И че много му харесало — отговори самодоволно Джоани.

— Това не е никакво описание. Съвършено удоволствие. Естествено, че ще иска да мислиш, че е хубаво, за да го направиш с него…

— Ами тогава ще разбера… Няма какво да седим и да говорим, и да гадаем — възнегодува Джоани.

— Така е — съгласи се Ешлинг. — Но ти нямаш ли нищо против?

— Много ще ми хареса — отговори Джоани.

Двете се превиха от смях.

— Тогава трябва да го направиш. Задължително — каза Ешлинг.

— А ти?

Джоани се безпокоеше, че е поела ролята на първооткривател.

— Поразмърдай си мозъка! Как да го направя? Не мога да отида и да потропам на нечия врата. Здравейте, аз съм Ешлинг О’Конър и моята приятелка Джоани Мъри иска да имам с някого показно полово сношение, за да събере смелост да го направи с Дейвид Грей. И така, може ли да вляза и да си свалим дрехите?

— Съвсем не исках да кажа това.

— А какво друго бих могла да направя? Не аз, а ти имаш приятел, който казва, че ще изпиташ съвършено удоволствие. Ти си пощуряла да го направиш. Аз само те поддържам и това е всичко.

— Няма да го направя, само приказвам. Ще изпадна в ужас, ако забременея. Пък и Дейвид ме пита, само защото очаква да откажа. Никое разумно момиче не би се съгласило.

— Защото ще те остави, след като получи каквото иска ли?

— Ами да, пък и няма да ми вярва повече. Направя ли го с него, какво ще му попречи да мисли, че не бих го направила и с други?

— Не е точно така — възрази Ешлинг. — Как се спогаждат хората, като не си вярват?

— Първо се женят, глупачке, сетне всичко е наред — каза убедено Джоани.

— Ами онзи, който е изпитал съвършеното удоволствие — къде му се е случило това?

— В южен Глостършър, през ваканцията. Там явно всички го правят, не е като тук.

— Добре тогава, защо не го е направил с много момичета, след като всички го правели?

— Ешлинг О’Конър, нарочно се заяждаш. Невъзможно е да се разговаря с теб — рече Джоани.

— Просто ми е интересно — отговори Ешлинг. — Всеки мисли, че любопитството е вредно. Никога няма да разбера защо.

 

 

Родителите на Джоани обичаха Ешлинг да идва на гости у тях. Тя беше толкова умна и забавна. Всичко, което казваше, им се струваше остроумно и смешно. Мама, Еймон и Морийн я мислеха за егоцентрична и фукла. Ешлинг за пръв път започна да осъзнава, че в дома на семейство Мъри тя е желан гост, а вкъщи на всички им е писнало от нея. Вероятно затова всички в Килгарет обичаха Елизабет. Защото тя беше желан гост тук. Сигурно е било ужасно, когато се е върнала в родния си дом. Хубаво беше, че Мъри я харесваха, защото вкъщи беше толкова потискащо. Болестта на Донал помрачи лицето на мама. Всеки път, когато той се закашляше, тя го поглеждаше крадешком.

Денят, в който отец Кърни дойде да помаже Донал като умиращ, беше ужасен. Първо пристигна една от монахините, за да подготви стаята и Донал за причастието. Татко много се притесни и каза, че монахините си пъхат носа навсякъде и че не е необходимо едно дете като Донал да бъде подготвяно за каквото и да било. Мама през цялото време държа ръката на Донал и се усмихваше. Пеги подсмърчаше на прага и мама помисли, че е настинала, и й каза да слезе долу и да седне край камината, а не да стои на течението. Отец Кърни каза, че помазването въздейства по два начина — или възвръща здравето и силите, или успокоява болния, за да умре в мир. Еймон измърмори нещо под носа си — че човек трябвало първо да изпълни обетите си — и мама едва не го уби. Каза му да се разкара с езическите си помисли далеч от стаята на болното дете.

Ала състоянието на Донал се подобри. Трябваше много да се пази, за да не се разболее отново от пневмония. Мама мислеше, че пневмонията е някакъв враг, който стои на прага и чака да влезе. Според Ешлинг беше странно, че Господ изпраща неприятности на хората, които най-малко ги заслужават. В края на краищата Шон не беше лош човек, той беше добър, вярваше в някаква кауза, а Господ позволи да го убият. Донал беше най-свестният от цялото семейство, а Господ непрекъснато правеше така, че гърдите му да свирят и на всичко отгоре му пращаше пневмонии. Морийн и Еймон бяха отвратителни, а бяха здрави като бикове. Бог нямаше чувство за справедливост. Мама работеше много, беше на крак по всяко време на денонощието, а нямаше хубави дрехи и не ходеше на почивка. Самата Ешлинг учеше като луда в училище тази година и какво получи? Награди? Благодарности? Нищо подобно. Само едно сподавено признание, че най-после се е вразумила и е направила опит да навакса пропуснатото. Мисис Мъри каза, че някъде пишело: „Господ наказва онези, които обича“. Ешлинг реши, че Господ сигурно й се сърди, защото я наказва от сутрин до вечер с ужасна коса, прави мигли и сатанински монахини. Мисис Мъри и Джон — братът на Джоани, студент по теология — решиха, че това е много смешно. Ешлинг го повтори вкъщи, за да разсмее майка си. Но Айлийн отговори, че това е богохулство и че има опасност Ешлинг да стане голяма фукла.

Ешлинг обичаше да разговаря с Джони Мъри, когато той се прибереше у дома през почивните дни. Джони им разказваше някои неща за обучението си, неща, които би трябвало да пази в тайна. Разправяше на омаяните Джоани и Ешлинг, че понякога имали уроци по добри обноски, за да не се превърнели в посмешище и да не злепоставели духовните лица, като се хранели с ножове и тъпчели храната в устата си с ръце, когато станели свещеници. Ешлинг се смя гръмогласно, но както винаги, вкъщи това не развесели никого.

— Щом онзи младеж Мъри е достатъчно луд, за да стане свещеник, когато семейството му върти успешен бизнес, защо да не разказва колко са гламави всички в семинарията? — отбеляза баща й.

Мама естествено се ядоса, че татко проявява неуважение към църквата, но и Джони Мъри я разгневи.

— Семинарията му е като роден дом, а не е хубаво да се разнасят насам-натам семейни тайни. Не е лоялно.

Ешлинг си припомни някои свои дребни прояви на нелоялност — например бе накарала семейство Мъри да се тресат от смях, като имитираше как баща й се връща от работа и като някой султан иска вода за миене, чиста хавлия, пантофите си и най-удобния стол… без думи. Не беше необходимо да говори — нетърпеливите му жестове бяха добре познати и който беше наблизо — Пеги, Найем или самата Ешлинг — хукваше да изпълнява нарежданията му. Но той никога не правеше такива знаци на мама. Беше като в пантомима и Ешлинг го правеше много добре. Тя се изчерви, като си помисли колко биха се разярили, ако научеха как се подиграва с обичайните им вечерни занимания. Ала не изпита никакво чувство за нелоялност, когато прекара по-голямата част от лятото в дома на Мъри. Там беше толкова слънчево и имаше голяма градина, през която се отиваше до реката. Щом искаше да поседи на слънце, тя взимаше сгъваем стол, а не черга или възглавница от кухнята, както правеха вкъщи, за да седнат на стъпалата. В дома на Мъри винаги имаше сладкиши и бисквити, които след ядене отново се прибираха в тенекиените кутии. Не беше като в дома на Ешлинг, където всичко се изяждаше, щом се извадеше.

Романтичната връзка на Джоани с Дейвид Грей достигна апогея си, когато започнаха училище. Той нямаше какво да прави до октомври и я молеше да бяга от часовете, за да бъдат заедно по цял ден. Джоани се изкушаваше, нямаше сили да му се противопоставя и съзнаваше опасностите, макар че Ешлинг се бе съгласила да я прикрива.

— Мога да кажа на сестра Катерин, че ти е станало лошо по пътя за училище и е трябвало да те заведа у вас.

— Тя няма да повярва на нито една твоя дума — отговаряше откровено, макар и без никаква признателност Джоани.

— Да, но онези, на които вярва, няма да го направят — това е въпросът — възрази Ешлинг.

Изкушенията на Дейвид бяха непреодолими. Той каза на Джоани, че ще донесе кошница с храна и ябълково вино. Щял да вземе колата и да отидат за един ден някъде в планината или на крайбрежието. Джоани реши да рискува. Сподели с Ешлинг, че е най-добре да не я замесва в цялата работа. Ешлинг се съгласи с нежелание. Все още я смятаха — съвсем неоснователно — за беладжийка и нямаше смисъл да създава подозрения около Джоани.

За щастие, точно в този ден в дома на Мъри нямаше да има никой. Мисис Мъри щеше да ходи в Дъблин да пазарува, Джон нямаше да се връща от семинарията, малко вероятно беше някой да се отбие у тях, Тони, другият брат, беше в Лимерик да учи за търговец на вина. Норийн — прислужницата на Мъри — бе отишла при семейството си в Уексфорд. Това беше единственият ден в цялата година, когато Джоани щеше да има алиби.

Десет минути след началото на първия час — вероучение — Джоани стана и каза, че й е лошо. Постоя няколко минути в тоалетната, върна се и заяви, че не се чувства добре, и попита дали може да си отиде вкъщи. Сестра Катерин огледа момичетата, за да намери някоя да я придружи. Очите й не се спряха дори за миг на Ешлинг, която махаше енергично с ръка, за да отиде с Джоани.

— Мери Брейди, върви с Джоани и се върни веднага, след като й помогнеш да се прибере у тях.

Сестра Катерин избра най-голямата подмазвачка в класа, най-благонадеждното и скромно момиче в училището, чието намерение да стане монахиня и член на ордена в деня, в който завърши училище, беше известно на всички. Ешлинг погледна с копнеж през прозореца и видя как Джоани Мъри се отправя към най-вълнуващото си приключение. Беше й изключително трудно да се съсредоточи върху Деянията на Апостолите.

Когато Мери Брейди се върна с наведена глава, сестра Катерин я попита дали всичко е наред.

Нищо неподозиращата съучастничка обясни, че Джоани е видяла майка си да й маха от прозореца, влязла е вътре и че всичко е наред. Сестра Катерин благодари на Мери за помощта, момичето се усмихна, а Ешлинг О’Конър въздъхна от чиста завист.

 

 

Подробностите около този ден останаха забулени в загадъчност. Като например защо влюбените се отказаха от идеята да ходят на пикник толкова бързо, какъв беше вкусът на ябълковото вино и защо решиха да го пият в спалнята на мисис Мъри. Никога не стана ясно защо Тони, който живееше с братовчед си в Лимерик, се прибра неочаквано вкъщи и защо беше толкова ядосан. Комбинацията от всички тези неща породи смут, какъвто Ешлинг не беше виждала.

Тони забрани на Дейвид Грей да се мярка около къщата. Заплаши го, че ще разкаже всичко на родителите му. Джоани прекара най-неприятните часове в живота си, като се мъчеше да убеди Тони, че няма никакъв смисъл да казва на майка им. Тя само щяла да се ядоса и вече нямало да ходи да пазарува в Дъблин, ако чуела такава объркана история. Тони отговорил:

— Точно в спалнята на мама! На леглото на мама!

Ешлинг чу само откъслечни неща. Отби се в дома на Мъри в седем часа вечерта, както се бяха разбрали — хем пикникът щеше да е свършил, хем майката на Джоани още нямаше да се е прибрала. Ала вместо вълнуващи подробности и евентуално изчезващата в далечината фигура на Дейвид, тя видя Джоани да седи със зачервено лице до масата в кухнята с Тони. Господи, сигурно ги е видял, като се връщат от пикника! О, боже, какъв лош късмет! Джоани говореше странно и сдържано.

— Виж, Ешлинг, моментът не е подходящ. Разговарям с Тони…

— Разбира се.

Ешлинг беше озадачена, но се досети какво е станало.

— Здравей, Тони, във ваканция ли си?

— Нещо такова — изръмжа Тони.

Той беше единственият от семейството, когото Ешлинг не познаваше добре. Беше най-големият — почти на двайсет и осем години. Станал бе по-хубав, отколкото го помнеше отпреди няколко месеца, или може би изглеждаше по-добре, защото явно беше ядосан. Всички изглеждаха по-добре, когато очите им искряха и челюстите им бяха стиснати. Ешлинг бе открила това от книгите и филмите.

— Добре, тръгвам. Ще дойдеш ли у нас по-късно? — обърна се тя към Джоани.

— Няма ли да я попиташ как се чувства? Или цялото училище вече знае?

— Ами, да, нали затова дойдох — да разбера дали си добре. Вероятно е грип. Сестра Катерин каза…

— Ще се видим утре — прекъсна я Джоани.

— Добре — рече сърдито Ешлинг и излезе.

На следващия ден Джоани дойде на училище със зачервени очи, което затвърди убеждението, че не е добре. Сестра Катерин дори я попита дали не иска да остане още един ден у дома, за да оздравее напълно. На Джоани явно й се бе разминало на косъм. Тони проявил разум и тя обещала да не се занимава с момчета и най-вече със семейство Грей. Опитала се да обясни на Тони, че не са правили нищо, само са се прегръщали, но той се вбесил още повече.

— Наистина ли само се прегръщахте? — попита нетърпеливо Ешлинг, но Джоани отговори уклончиво.

— Въпросът не е там. Най-важното е, че той се върна.

На лицето й се изписа такова разочарование, че Ешлинг реши да не настоява за подробностите — те можеха да почакат.

— Но защо се е върнал? — попита тя.

— Писнало му в Лимерик и се върнал да попита мама дали може да се включи в семейния бизнес. Каза, че вече се бил изучил, и точно вчера бил много неспокоен и се прибрал да каже на мама. О, Господи, защо не изпита това безпокойство днес, а не вчера? Кажи ми, боже, защо го направи неспокоен вчера?

— Ами за да те предпази от извършване на смъртен грях — отговори сериозно Ешлинг.

Като се замислеше, Господ беше много непочтен.

 

 

Тази есен Тони Мъри се върна в Килгарет. Той дълго време не забрави онова, което смяташе за голямо престъпление и липса на морал от страна на сестра си. Тъй като Ешлинг хитро се измъкна от всякакво подозрение, тя можеше да ходи у тях, когато поискаше. Ешлинг се зачуди дали и Шон би изпитал същото и би се разярил така, ако беше жив. Но мисълта да бъде с някого в леглото на майка си и в къщата да няма никой, беше толкова невероятна, че положението беше несравнимо. Пък и идеята да направи такова нещо сега изглеждаше още по-малко вероятна, защото Джоани — единствената, с която говореха за такива работи — беше буквално под ключ. Монахините бяха споделили с мама и татко отчайващото си мнение, че Ешлинг няма склонност към учението. Също като Морийн, тя вероятно би имала по-голям успех, ако работи нещо, за което не се изискват повече знания.

— Не казвай на Морийн, че мислят, че не става за учение — предупреди я Айлийн. — Горкото момиче се е побъркало от всички онези учебници по анатомия и физиология. Разбере ли, ще отиде в училището и ще вдигне голям скандал…

На Ешлинг й беше все едно. В училище й предложиха да се запише в местния търговски колеж, също ръководен от техни монахини. Там щяла да научи стенография, машинопис, търговски английски и счетоводство. Стори й се по-добре, отколкото да започва единайсети клас и да учи за годишните изпити. И без това Джоани заминаваше да учи във Франция за една година. По-точно в метох, където щяла да научи френски, да шие и да готви. Тони беше много запален по тази идея. Мисис Мъри също я смяташе за разумна. Джоани щеше да стане истинска дама. Айлийн се усмихна, когато Ешлинг й каза това.

— Нали и мен ме изпратиха в метох в Ливърпул, а виж на какво заприличах. Горката Вайълет беше пратена там за същото. Големи дами излязохме, няма що.

— Ти си много по-голяма дама от майката на Елизабет — рече предано Ешлинг.

Майка й остана доволна, но се опита да го прикрие. Само каза:

— Е, не знаем какво мисли Вайълет по въпроса.

— Ами, ти поне не разруши брака си и не отиде да живееш с някого в грях, като се преструваш, че всичко е по вина на татко.

— Не — каза замислено Айлийн. — Поне това не направих.

Татко се ядоса на монахините. И без това беше в лошо настроение и новината го разяри още повече. Докато вратата беше още отворена, Ешлинг го чу да се оплаква горчиво:

— Чудесни деца отгледахме, няма що. Единият нямаше търпение да отиде и да прахоса живота си за британците, другата трябва да работи нещо, за което не се изисква много умствен труд. Самият сатана я напъха в онази болница…

— Ще престанеш ли… — прекъсна го мама.

— Няма. Еймон стои като пън в магазина, непрекъснато го търсят разни гамени. Донал е толкова болнав, че един Господ знае какво ще го правим, Найем е разглезена лигла, а единствената, за която храним някакви надежди, няма склонност към учението според проклетите монахини. Ами за какво беше в това училище толкова години?

— Шон! — извика по-силно мама.

— Какво ми викаш? Нещата не вървят добре. За какво превиваме гръб, Айлийн, ако децата няма да напреднат и да станат нещо повече от нас? — Гласът на Шон потрепери, но той продължи да крещи. — Искам да кажа, че ако изобщо нещо има смисъл, това не е ли благополучието на децата?

Ешлинг не чу отговора, защото Айлийн тръшна силно вратата.

 

 

Елизабет писа веднага щом узна, че Ешлинг ще ходи в търговски колеж. Доколкото знаела, това било второкачествено учебно заведение.

Знам, че ще ти прозвучи назидателно, но има ли смисъл да ходиш там, след като няма да получиш необходимата квалификация? Да, чувам гласа на сестра Катерин, но монахините имат право. Това е все едно да имаш подходящо облекло и снаряжение, за да изкачиш някаква планина. Пък и не е ли животът всъщност една скапана планина? Според мен ти трябва да се върнеш в манастирското училище, да учиш отвратителните неща там, да вземеш диплома и после да отидеш в търговския колеж, защото едва след като завършиш, ще бъдеш сигурна за бъдещето си. Или поне аз мисля така.

Ешлинг бе мислила по този въпрос. В известно отношение Елизабет имаше право. Щеше да бъде чудесно да натрие носа на монахините, да се почеше и да каже: „Е, получих диплома, а вие казахте на татко, че съм неграмотна“. Само че щеше да й бъде толкова трудно — много беше изостанала. Пък и не можеше да понесе мисълта, че ще бъде с всички онези ужасни всезнайковци, които щяха да мислят, че си е наумила да се издига в обществото. Щеше да бъде глупаво да се върне пълзейки и да каже, че е сгрешила, когато не е учила прилежно. Това би означавало, че всичките й лудории досега са били преструвка. Не. Ще отиде в търговското училище. После ще си намери някоя хубава работа, която да й харесва, и няма да учи за разни реки, видове почви и ветрове по география, термините в мирните договори и дългите списъци от наказателни закони, и безкрайните разкази по история.

Поне машинописът, стенографията и счетоводството щяха да бъдат нещо ново и тя можеше да започне наравно с всички. Ала този път щеше да учи и да стане първенец в класа. Сетне щеше да си намери някоя страхотна работа — управител на банка, или да отвори своя застрахователна агенция. И тогава онази сестра Катерин с жълтеникавото лице и виещия глас нямаше да прави повече саркастични забележки, а татко нямаше да мисли, че не си е заслужавало да я родят. Мама ще бъде доволна и ще каже, че Ешлинг има силна воля. А Елизабет ще напише в писмото си, че е сгрешила, а Ешлинг е постъпила правилно.

Ешлинг много искаше Елизабет да бъде тук. Глупаво беше, че най-добрата й приятелка е на десетки километри в Англия и учи в синята си спалня, вместо да бъде тук, в Килгарет, където й е мястото.

 

 

В бившия клуб на Женския доброволчески отряд две вечери в седмицата организираха занимания по бридж. Входът беше един шилинг и шест пенса, което означаваше, че там ходеха само порядъчни хора. Цената включваше чай и бисквити. Елизабет записа себе си и баща си, веднага щом видя обявата.

— Не искам да се науча да играя бридж — рече баща й.

— Аз също, но по-добре да го направим. Да погледнем на него като на спасителен сал.

След четири урока започна да им харесва.

Една вечер, докато се прибираха у дома, той каза:

— След като разбереш, че онова, което казваш, не означава нищо, става интересно.

— Какво имаш предвид?

Елизабет мислеше за леля Айлийн. Не й беше писала за уроците по бридж. Тя би одобрила този жест към баща й, но в Килгарет бридж играеха само богатите протестанти като семейство Грей.

— Ами например, когато кажеш две спатии, това не означава, че имаш две спатии. Всъщност дори не означава спатии. Това е само парола, начин да кажеш на партньора си, че имаш няколко ръце на всички бои…

Баща й беше дори оживен. Елизабет се накани да го хване под ръка, но се сдържа. Направеше ли го веднъж, той щеше да очаква, че винаги ще бъде така. Не се докоснаха. Справяха се много добре и на това официално равнище. По-добре да продължаваха така.

— Разбирам — каза сериозно Елизабет. — Но мисля, че повечето разговори стават такива, когато остарееш. Само някаква парола. Не казваш какво мислиш и се надяваш, че останалите знаят правилата.

Майка й не пишеше толкова често, както бе обещала. Елизабет очакваше нещо като редките, набързо надраскани бележки, които пристигаха с тежкото чувство за дълг през цялото време, докато беше в Килгарет. Вайълет не пишеше много за живота си с Хари, нито питаше как я карат в Кларънс Гардънс. Вместо това пишеше за миналото, сякаш Елизабет е била тогава с нея и си спомня всичко. Разказваше как ходели на тенис, когато била млада, и около тях стояли десетина прислужника с чаши домашно приготвена лимонада, която сипвали от големи стъклени кани. Десет прислужника, застанали мирно в следобедната жега, докато малките господарки и господари хвърляли ракетите или пуловерите си на земята в очакване да им ги вдигнат.

Елизабет четеше внимателно тези писма. Не знаеше дали майка й тъгува по онези дни, или проклина техния егоизъм. Накрая реши, че Вайълет със закъснение се опитва да й разкаже нещо за живота си, така че може би беше най-добре да й отговаря по същия начин — повърхностно и шеговито. Пишеше й за училището и го сравняваше с метоха в Ирландия и за странните хора, които срещаха на уроците по бридж. Понякога питаше дали има начин да разбере как се прави сладкиш без плодовете да паднат на дъното или как да отпусне полата си без подгъвът да изглежда ужасно. Майка й веднага й изпрати готварска книга и й писа да пришие към подгъва лента или ширит. Личеше, че е доволна, задето дъщеря й я пита за такива неща. Елизабет се опитваше да измисля по някакъв домакински въпрос всяка седмица.

Предполагаше, че майка й е самотна, знаеше, че баща и е самотен, и чувстваше, че Ешлинг няма какво да й каже. Напоследък й пишеше, само когато леля Айлийн изпратеше писмо. Елизабет се притесняваше, че леля Айлийн е прекалено заета, и я питаше само за приятни неща. Знаеше, че Моника Харт я мисли за досадна зубрачка, скучна и безполезна като примамка за младите мъже, защото Елизабет настояваше да стои вкъщи и да учи.

Ала дори не получи удовлетворение, че е отлична ученичка след всичките положени усилия. Само успя да се нареди сред първите в класа. Никой не я смяташе за нещо изключително. Схващаше по-бавно от умните момичета какво им обясняват и много се притесняваше. Стоеше срамежливо до учителката по математика, която я гледаше ядосано.

— Цяла седмица обяснявам това, а ти седиш и кимаш. Защо не каза, че не го разбираш?

После го обясняваше пак — бързо и често нетърпеливо, но обикновено внимателно. Рядко се срещаше петнайсетгодишно момиче, което оставаше смирено след часовете и с паднала в очите коса признаваше, че иска да разбере сложните неща, но не може. Учителите обикновено деляха учениците на две категории — онези, които разбираха всичко, справяха се с учебната работа и получаваха награди, и тези, които не разбираха, никога нямаше да им стане ясно и мързелуваха. Елизабет обаче не влизаше в нито една от двете категории.

Учителят по рисуване, мистър Брейс, й отделяше много време. Той сподели с колегите си в учителската стая, че Елизабет не е научила нищо в Ирландия. Попита я какво е правила в часовете по изобразително изкуство и разбра, че са ги занимавали само с картини на Дева Мария и илюстрациите в молитвената броеница. Останалите учители поклатиха разсеяно глави. Ирландските манастирски училища наистина бяха изпълнени със загадки, но мистър Брейс обичаше да си пийва бира по време на обедната почивка и на мнението му не можеше да се разчита. Момичетата в училище му викаха зад гърба Брейс Бирения корем и се оплакваха една на друга от противния му дъх, ала Елизабет го харесваше. Той й обясняваше нещата достъпно. Разпитваше я за манастирското училище. Първата му съпруга била католичка, но не говорела за тайнствата на молитвената броеница. Елизабет никога не се бе замисляла за перспективата преди мистър Брейс да й обясни за нея, и се изчерви от удоволствие, когато той показа натюрморта й на класа като най-сполучливия. Тя обичаше дори историята на изобразителното изкуство, която никой друг не слушаше в час. Щом им покажеше репродукции от старите майстори, отчасти закрити от мръсния му палец, тя гледаше с интерес картините, а не корема или ноктите му, като се опитваше да си представи един друг свят със замъци и хора със странни, безизразни лица поради факта че са принцове. Елизабет беше добре запозната с изображенията на Мадоната, но се чудеше защо няма рисунки и на чудото в Лурд — училището в Килгарет беше пълно с картини за него.

— Не съм чувал за това — каза мистър Брейс. — Разкажи ми.

— О, било е преди сто години. Нали знаете, как се явила Дева Мария и после ставали чудеса и изумления — отговори Елизабет.

— Е, Рафаел едва ли е знаел за това. Той вече не е бил сред живите.

Елизабет се изчерви и реши да не казва нищо повече. Мистър Брейс я съжали и й даде няколко книги за историята на изкуството, както и един от ценните си сборници с репродукции.

— Понякога избухвам и започвам да крещя на учениците — рече той. — Един ден и ти ще застанеш пред децата и ще бъдеш същата.

— Но аз няма да стана учителка — възрази уверено Елизабет.

— А каква? — попита с любопитство той.

Елизабет го погледна безучастно.

— Нямам представа, но предполагам, че ще измисля нещо, когато му дойде времето.

На лицето й се изписа безпокойство. Той беше първият човек, който й задаваше такъв въпрос. Майка й и баща й никога не се бяха чудили каква ще стане. Е, вероятно повечето хора решаваха тези неща сами. Елизабет се опита да си спомни какво казваше леля Айлийн на Ешлинг, когато дъщеря й негодуваше срещу някаква несправедливост. „Самосъжалението предизвиква сълзи в очите много по-бързо, отколкото всичко останало.“ „Леля Айлийн би се гордяла с мен“ — мислеше си от време навреме Елизабет, докато се връщаше сама в Кларънс Гардънс с учебниците под мишница, радостна, че е излязла от големите, облицовани с плочки коридори на училището, но не особено нетърпелива да се върне в празния си дом.

Често се забавяше и се отбиваше в библиотеката. Понякога там уреждаха хубави изложби и й беше приятно да се разхожда и да разглежда подставките с макети на съвременни сгради или древногръцки постройки. Библиотекарят, мистър Кларк, беше любезен човек. Беше албинос и недовиждаше. Казал бе на Елизабет, че всъщност вижда много по-добре, отколкото си мислят хората, но се взира прекалено много. Назначили го през войната и той толкова обогатил библиотеката, че никой не можел да му я отнеме. Мистър Кларк намираше книги за изкуството на Елизабет и й даде диплянки и формуляри за кандидатстване в местния колеж по изкуствата.

— Не мисля, че ще уча изкуство — каза недоверчиво Елизабет. — Та аз не знам нищо за него.

— Ами нали затова хората учат разни неща — отговори мистър Кларк и поклати побелялата си глава. — За да научат нещо.

На връщане от библиотеката Елизабет често спираше и разглеждаше витрината на оказионния — или по-скоро антикварния — магазин на Ворски. Там имаше прекрасни неща. Тя разказа на мистър Кларк за странните малки паравани, като се чудеше къде ли са изработени. Библиотекарят й каза да влезе и да попита, и собственикът щял да й обясни с удоволствие.

— Но аз нямам пари да си купя нещо. Значи не мога да вляза — колебаеше се Елизабет.

— Разбира се, че можеш. Хората обичат да бъбрят за красивите предмети повече, отколкото да ги продават…

Той естествено се оказа прав. Мистър Ворски й показа рамките на параваните и й обясни как ги лакират. Всичко беше много по-интересно от онова, което бе чула в училище. Тя потърси още книги в библиотеката и разказа на мистър Брейс за това след часовете.

Ех, защо Ешлинг не беше тук! Така щеше да се присмива на тримата й приятели — Брейс Бирения корем, албиноса от библиотеката и възрастния полски емигрант мистър Ворски от антикварния магазин. Но беше хубаво, че има трима приятели. Можеше да ходи и на кино — повечето момичета нямаха пари за това, но Елизабет ходеше поне веднъж седмично и сядаше сама на балкона. Гледа „Отнесени от вихъра“ четири пъти и разбра защо Ашли обича Мелани, а не Скарлет. Писа за това на Ешлинг, но както и предполагаше, приятелката й беше на друго мнение. Тя мислеше, че Мелани е сълзлива и меланхолична досадница и разваля цялата история, защото е прекалено добра.

Хората пееха песни за сладките шестнайсет години и щастието да си на седемнайсет. Ала Елизабет съвсем не мислеше така. Според нея тази възраст беше едно продължително, самотно чиракуване и когато получи съобщение, че й отпускат стипендия в колежа по изкуствата, тя се изпълни с надежда, че тягостното съзряване вече е приключило. Баща й се надяваше, че след това ще може да си намери постоянна работа. Майка й писа, че много от знатните деца учат в колежи по изкуствата и че може да се запознае с някои от тях. Ешлинг й писа, че не я разбира — нали Елизабет не била добра по рисуване в училище, но пък сестра Мартин, която преподаваше този предмет, била доволна. Мистър Брейс каза, че тя е първата му ученичка, която е стигнала толкова далеч. Мистър Кларк от библиотеката й подари четири стари книги за изобразителното изкуство, които бяха в повече, и й ги надписа. А мистър Ворски от антикварния магазин рече, че след като вече официално изучава история на изкуствата, може дори да идва и да работи понякога в магазина.

 

 

Елизабет действително започна работа в магазина на Ворски. Тя се отби там една събота, наскоро след като беше започнала да учи в колежа. Имаше чувството, че е истинска познавачка. В дъното на магазина, заровен сред каталозите, стоеше някакъв млад мъж. Сърцето на Елизабет трепна при мисълта, че магазинът може би е продаден. Не бе идвала тук от няколко седмици.

— Какво да ви покажа? — попита учтиво той. — Или искате да поразгледате?

Беше много красив. Имаше ъгловато лице — поне Елизабет мислеше, че това е най-подходящата дума да го опише. Заострени черти на лицето и гъста черна коса. Приличаше на филмова звезда.

— Ами… исках да видя мистър Ворски. Той още е тук, нали?

Младият мъж се усмихна.

— Разбира се, че е тук. Но днес има нещо, което не му се е случвало много отдавна — почивен ден. Аз съм Джони Стоун, неговият помощник.

— Ах, да, той ми каза за вас — усмихна се с облекчение Елизабет. — Но ви описа като възрастен или поне аз останах с убеждението, че сте много по-голям…

— А за вас изобщо не ми разказа… Но вие сте много млада и привлекателна, ако ми позволите да го кажа.

Елизабет се усмихна и леко се изчерви.

— Благодаря — отговори тя. — Много сте любезен. Аз съм Елизабет Уайт. Мистър Ворски веднъж спомена, че ако в събота сутрин тук има работа, може да ме вземе да помагам.

— Ако не го направи, ще бъде много глупаво от негова страна, а Стефан не е глупак.

— Радвам се, че сте на моя страна — каза сериозно Елизабет. — Бихте ли му казали, че започнах да уча в колежа по изкуствата — дизайн и история на изкуствата — и ако няма нищо против, мога да мина някой следобед през седмицата, за да го попитам дали иска да помагам в събота…

Тя се огледа. В магазина нямаше клиенти.

— Не е много оживено. Мислите ли, че наистина му е необходима помощ?

— Още е рано — отговори Джони Стоун. — След половин час тук ще гъмжи от хора. Аз бих те помолил да започнеш още тази сутрин, но нека да не избързваме… Обзалагам се, че ще те видя следващата събота. Надявам се и че…

— И аз се надявам, мистър Стоун — рече официално Елизабет.

— Е — каза той, — хайде да минем на „ти“.

— И аз се надявам, Джони — поправи се тя и му подаде ръка.

— Така е по-добре.

 

 

Годежът на Морийн О’Конър и Брендан Дейли беше обявен през пролетта, а сватбата беше запланувана за септември. Това не учуди никого — изненадата беше, че чакаха толкова дълго. Дружбата им се смяташе за прекалено продължителна, дори според стандартите в Килгарет. Еймон бе чул някаква шега за тях — че Брендан най-сетне събрал смелост да попита: „Искаш ли да те погребат при семейството ми?“. Той сметна това за адски смешно и го разправяше на всеки, докато баща му каза да си затваря голямата тъпа уста.

— Не ти ли стига, че онези дръвници се подиграват на момичето, ами и ти се хилиш като кон?

Еймон бе поразен. Нямаше представа, че се подиграват на Морийн, и реши да направи справка при Ешлинг.

— Ами след като са я виждали с него, тя е показала, че иска да се оженят. Но щом не са определили ден за сватбата, Брендан явно се е колебал доста преди да реши. В този град всички са откачени — отговори разсеяно Ешлинг. — Няма за какво да се притесняваш. Тя го искаше, сега го получи. Това е.

Морийн непрекъснато говореше за сватбените тоалети. Ешлинг и Шийла Дейли щяха да бъдат в розово — най-подходящият цвят за шаферките. Жалко, че косата на Ешлинг не се връзвала с розовото, но нямало начин — Морийн нямала намерение да променя всичко, само защото по-малката й сестра имала червена като морков коса. Ешлинг сви рамене — да си вземела за шаферка Найем. Не, нямало да стане — хората щели да си помислят, че са се скарали, и да започнат да клюкарстват. Пък и Ешлинг и Шийла Дейли били еднакви на ръст.

От време на време Ешлинг се опитваше да попита мама дали Морийн е нормална, или е леко превъртяла, но майка й не отговаряше смислено. Каза й, че денят на сватбата бил нещо толкова специално, че на булките трябвало да им се разрешава да правят каквото намерят за добре. След това пак щели да се върнат към ежедневието и точно затова трябвало да изпитат това вълнение. Не, самата тя не могла да го изживее, защото тогава времената били трудни — нямало пари, нищо не било наред, хората отчаяно се мъчели да си изкарат прехраната. Семейството на мама загубило и малкото пари, които имало, а родителите на татко нямали нищо. Но сега всичко било много по-благоприятно, отколкото в онези ужасни дни през 20-те години…

— Но, мамо, тя съвсем е пощуряла. Искам да кажа, че се жени за Брендан, а човек би си помислил, че става дума за кралското семейство. Знаеш ли, че поиска да отслабна специално за сватбата? Невероятно!

Айлийн се засмя.

— Сложи си корсет, пристегни се малко и кажи, че си отслабнала. Аз например ще постъпя така.

— И тебе ли е накарала да отслабнеш? — изуми се Ешлинг.

— Да, но аз наближавам петдесетте. И без това трябва да поотслабна, пък и имам много повече разум, отколкото ти ще събереш за цял живот.

Ешлинг каза, че не можела да научи всички ужасни сигли и да напише домашното си по стенография след такова потресаващо разкритие за липсата на честност у майка си.

— Тогава отиди и напиши писмо на приятелката си — рече Айлийн. — Поздрави Елизабет от мен и я питай дали не иска да дойде на сватбата…

— Чудесна идея — засия лицето на Ешлинг. — Да поканя ли и Джоани? Тя ще се върне от Франция през септември…

— Не, по-добре не предприемай нищо, докато влюбените птички не решат дали да включат семейство Мъри в списъка на поканените — усмихна се мама.

— Ти им се подиграваш!

— Съвсем не.

 

 

За сватбата на Морийн Елизабет изпрати много красив подарък. Той пристигна цели три седмици преди уречения ден, затова имаха предостатъчно време да му се възхищават. Беше малка овална сребърна чиния.

Наричат я бонбониера — бе написала Елизабет. — Но аз мисля, че никой няма да сложи бонбони в нея. Поне ние тук нямаме такава възможност. Предполагам, че може да се използва за всичко. Може да сложите бисквити, ако поканите гости на чай. Или хляб. Още не мога да те възприема като омъжена жена. Ти си първата ми приятелка, която се жени. Изпращам ти и справочник с отличителните знаци на сребърните предмети, за да видиш от коя година е чинията и къде е изработена. Много е интересно. Напоследък се занимавам с историята на различни сребърни предмети. Ако нямат отдолу отличителен знак, значи не са сребърни. Хубаво е да го знаеш. Надявам се, че ще бъдеш много щастлива, и ако имам хубави оценки следващия юни, може да дойда в Килгарет да ви видя, а вие ще ме поканите на чай.

Морийн беше въодушевена като малко дете. Елизабет беше първата, която я нарече омъжена жена и единствената, която се отнасяше към брака като към нещо много важно.

— Тя е толкова образована. Интересува се от всичко — каза Морийн, като изучаваше отличителните знаци, за да смае семейство Дейли с новите си познания. — Как искам да си като Елизабет, Ешлинг!

— О, всички искат да е така — отговори безгрижно Ешлинг. — Но не излиза нищо.

Тайно в себе си тя мислеше, че е малко сладникаво от страна на Елизабет да напише такова сантиментално писмо на Морийн и да се занимава с глупости като имена на градове и проби сребро. Макар че беше типично за нея.

Мила Елизабет,

Помоли ме да ти разкажа за сватбата, но, честно казано, не знам какво да напиша. Най-важното е, че тя мина без сътресения. Отец О’Мара беше пиян, но хората му попречиха да стане за смях. И Брендан Дейли се понапи. Вече ми е зет. Ще мога да разказвам разни неща, които съм чула от зет си, само дето още нищо не е казал. Шийла му е сестра, спомняш ли си я от училище? Няма да се изненадам, ако не я помниш, защото беше много тиха. И сега си е същата. Обикновено носи очила, но на сватбата ги беше махнала и се препъваше във всичко, и само се пулеше. Казах й, че изглежда по-добре с очила, но явно сгреших. Речите бяха безкрайни, а аз изглеждах наистина ужасно. Винаги съм мислила, че изглеждам ужасно, но сега бях нещо неописуемо — представяш ли си ме с шаферска рокля? Ако дойдеш тук, ще ти я покажа. Морийн каза, че мога да я преправя и да я използвам за танци. Аз отговорих, че искам да я запазя до края на живота си като рокля за маскарад. Пак сгреших. Писах ли ти, че излизам с Нед Барет? Нищо особено, разхождаме се край реката, мотаем се. Ходим и на кино, но се срещаме вътре. Не че ми забраняват да се виждам с него, но не мога да понеса клюките и приказките от рода на: „Ти ще си следващата“. Не искам да се женя за Нед Барет, само искам да натрупам опит. Тъкмо се упражнявах край реката, зад ъгъла на навеса за лодки, когато се появи — кой мислиш? Тони Мъри, братът на Джоани. Изгледа ме кръвнишки. Сигурно мисли, че Джоани и аз сме сексманиачки заради онзи случай. Джоани отиде да учи в едно училище, където почти всички са разни височества. Били страхотно издокарани. Но тя каза, че там било ужасно и предпочитала да бъде у дома. Скоро ще се явявам на разговор, за да започна работа. Истинска работа, при семейство Мъри. Мама рече, че ако Джоани и аз сме приятелки, то ще постъпя много глупаво, ако отида на работа при тях и получавам заплата. Взаимоотношенията ни щели да се променят. Но аз не мисля така. Всеки трябва да работи някъде. Ти какво правиш? Не ми разказа както трябва.

С обич, Ешлинг

Мила Ешлинг,

Как да не съм ти разказала както трябва! Та аз ти пиша всичко, а ти — нищо! Кой случай е накарал братът на Джоани да мисли, че сте сексманиачки? Защо си изглеждала толкова ужасно с шаферската рокля? Опиши ми я. Как е Донал? Пеги още ли е при вас? Не си споменавала за нея. Как изглежда новата къща на Морийн? Върви ли бизнесът на чичо Шон? Леля Айлийн все така ли работи много? Наистина ли си дебела, или това са само приказки на Морийн? Толкова много неща не знам. Сякаш Килгарет е книга, която съм чела преди сто години, и вече не съществува. Както и да е, нека да ти разкажа за себе си. Трудно е, защото ти не знаеш какъв е животът тук. Ако ти кажа, че татко изглежда много по-елегантен напоследък и играе бридж три пъти седмично, няма да разбереш колко голяма промяна е това. Все едно чичо Шон изведнъж да започне да ходи на гуляи или нещо подобно. Получавам писма от майка всяка седмица. Двамата с Хари имали магазин. Те непрекъснато ме карат да им отида на гости и ще ходя през ноември. Учебният семестър в колежа започна. Едва сега разбрах колко ми е провървяло, че ме приеха. Постоянно ни говорят, че сме елитът и че трябва да се борим, за да запазим местата си тук, защото навън стотици кандидати чакат да изхвърлят някого от нас. Съучениците от групата ми са приятни. Тук не е като в манастирското училище. Има съвсем малко момичета. Представяш ли си? Според мен леля Айлийн има право, че не иска да работиш за семейство Мъри. Ами ако не си доволна от заплатата? Ако искат да те уволнят? Няма ли другите им работници да се чувстват неудобно, когато ти ходиш на гости у Мъри, а те — не? Е, сигурно не знам всичко за тях, но не ми се вижда лесно. И аз работя в събота. В антикварния магазин, за който ти писах. Много е хубаво. Чистя порцелана и мебелите, съставям списъци за поръчки и помагам, когато има клиенти. Собственикът е един разкошен възрастен човек, казва се Ворски. Той е поляк, дошъл е преди войната. Има двама служители. Приятелката му, която е много симпатична, но почти сляпа, и един помощник — Джони Стоун. Името му е като на американски каубой, нали? И наистина прилича на каубой. Много е хубав. Но уви, не стои често в магазина. Обикаля из страната да търси антики. Поздрави всички. Още ли си спомнят за мен? Говорите ли си какво е станало с мен?

Елизабет