Мейв Бинчи
Молитва за обич (3)

Втора глава

Донал искаше да знае дали братята и сестрите на Елизабет са умрели, или пък са убити.

— Не бъди глупав — каза му Пеги. — Разбира се, че не са умрели.

— Тогава къде са? Защо няма да дойдат?

Донал се чувстваше изоставен, защото Ешлинг най-категорично си бе присвоила пристигащата гостенка. Тя непрекъснато повтаряше: „Моята приятелка Елизабет няма да хареса това“ или „Когато моята приятелка Елизабет пристигне“. Донал се надяваше, че новото момиче има някъде братя и сестри, които ще станат негови приятели.

— Тя е единствено дете — обясни му Пеги.

— Не може да бъде — оплака се Донал. — Нали има семейство? Какво е станало с другите?

Айлийн не успя да изтръгне подобен ентусиазъм от останалите. Вълнуваха се само Ешлинг и Донал. Шон — младши и без това не забелязваше кой е в къщата и кой не е. Морийн отбеляза, че ще бъде много трудно, ако при тях дойде още някоя глупачка като Ешлинг. Еймон заяви, че няма да се изкъпе заради някакво ужасно момиче, което дори не познава, но все пак го направи. Найем, на която й никнеше зъб, се зачерви, ядоса се и започна да реве с продължителни, остри писъци. Айлийн малко се притесни за момиченцето на Вайълет. Писмото й беше много официално — явно бе свикнала на по-изискан начин на живот. Ако кратките, бегли и безрезултатни надзъртания в живота на Вайълет бяха точни…

Айлийн се надяваше, че детето няма да е някое изплашено мъниче, което ще се страхува да си отвори устата. В противен случай щеше да й се събере много — въздушните нападения над Лондон и шумното семейство О’Конър. Трудно щеше да й бъде да определи коя е по-малката злина.

Във всеки случай момиченцето отново щеше да я сближи с Вайълет след всички тези години. Айлийн много искаше да се бяха виждали по-често. Бог знаеше, че бе направила всичко възможно — пишеше й често, разказваше й с най-големи подробности за живота в Килгарет и изпращаше малки подаръци на детето й за рождените дни. Ала Вайълет само й драсваше по няколко реда от време навреме. Айлийн се безпокоеше, че близостта им като че ли се е изпарила, тъй като двете действително бяха приятелки поради факта че учеха в онова манастирско училище, а мястото им съвсем не беше там. Родителите на Вайълет погрешно смятаха, че дъщеря им ще придобие там изискани маниери, а според семейството на Айлийн едно манастирско училище в Англия би било много повече от всякакво друго католическо образование в родината.

Но сега Айлийн се радваше, че Вайълет отново щеше да се завърне в живота й. Вероятно след година-две, когато тази ужасна война свършеше, Джордж и Вайълет щяха да дойдат и да отседнат в хотела на Донъли на отсрещната страна на площада и да благодарят на Айлийн от все сърце, че е възвърнала руменината на бузите на дъщеря им. Приятелството им пак щеше да разцъфне и Айлийн щеше да има с кого да си спомня онези отдавна отминали дни в „Свети Марк“, за които не говореше с никого, защото всички казваха, че е било много дръзко от нейна страна да учи в английско училище…

Тя искаше да се качи на автобуса и да посрещне момиченцето. Един ден в Дъблин би й се отразил добре. Нямаше да се взира в счетоводните книги и сметките. Щеше да вземе Елизабет от Дан-Лере, или Кингстаун, както го наричаха някои, само за да се измъкне от работата. След като корабът пристигнеше, двете щяха да се качат на трамвая в Дъблин. Можеше да заведе Елизабет да разгледа забележителностите на града, дори да се изкачи на Нелсъновата колона — нещо, което самата тя никога не бе правила. Но всичко това беше само във въображението й… Айлийн не можеше да отиде, защото Шон — младши щеше да вземе момичето. Той беше много неспокоен и готов да се кара с баща си за всичко и Айлийн си помисли, че един ден извън магазина няма да му навреди. Той щеше да замине във вторник след работа с вечерния автобус. Щеше да преспи у братовчедка й, която имаше малък пансион в Дан-Лере. Пет-шест яйца щяха да бъдат достатъчна отплата, че го е приютила в дневната за през нощта. Шон — младши получи строги нареждания да бъде на кея преди корабът да пристигне, така че детето да не се уплаши, че никой не е дошъл да го посрещне. Видеше ли десетгодишно момиченце със зелено палто, светлоруса коса, кафяв куфар и чанта през рамо, той трябваше да й каже името си, да я приветства с добре дошла и да й предложи питка с масло и портокалов сок, докато чакат автобуса. В никакъв случай не биваше да се разтакава, за да не изпуснат автобуса. Айлийн знаеше, че Шон не проявява никакъв интерес към посрещането на едно десетгодишно момиче, но ако се видеше с някоя група младежи, тръгнали да се запишат в британската армия, вълнението му щеше да е огромно.

Айлийн уреди да вземе котенцето от Махър в следобеда, в който пристигнеше Елизабет — искаше да има с какво да разсейва всички, ако посрещането се окажеше вяло. Освен това искаше всички да свързват пристигането на Елизабет с появата на новата черно-бяла космата топчица, която сигурно щеше да има успех.

 

 

Мисис Мориарти беше много любезна жена. И тя си бе взела храна за из път и даде на Елизабет консервиран грах. Двете започнаха да го изгребват от тенекиена кутия.

— Не знаех, че може да се яде студен — каза Елизабет.

Нейната храна изглеждаше оскъдна в сравнение с тази на мисис Мориарти. Шест малки, спретнати сандвича без корички, трите — с много малко сирене, а останалите — с още по-малко домати. Носеше и ябълка и две бисквити, увити в бяла хартия, и дори сгъната книжна салфетка.

— Майка каза, че трябва да ги изям на два пъти — каза сериозно тя. — Но моля ви, вземете си сандвич, заради граха.

Мисис Мориарти си взе един и заяви, че е превъзходен.

— Сигурно си много доволна, че имаш такава майка, която ти е приготвила всичко това — рече тя.

— Ами, всъщност аз си ги направих сама, но мама ги уви — отговори Елизабет.

Мисис Мориарти й разказа, че се прибира у дома, в графство Лимерик, при сина си и отвратителната му съпруга. Откакто останала вдовица, тя живеела в Англия, която обичала, особено големия Лондон, който радвал сърцето й. Работела в магазин за зеленчуци и хората били приятни и дружелюбни, но сега артритът й, въздушните нападения и всичко останало я принуждавали да се върне у дома. Това обаче явно никак не й се нравеше. Нямало да е същото след войната, защото хората в магазина щели да мислят, че е избягала. Ала нямала друг избор — синът й и безсрамната му съпруга й пишели всяка седмица, дори дошли да я молят да се прибере. Всичките им съседи говорели, че са коравосърдечни, задето оставили майка си изложена на бомбите в Лондон, и трябвало да настояват да се върне.

Елизабет се съгласи, че е трудно да пътуваш занякъде, когато не искаш, и докато мисис Мориарти изгребваше граха от консервата, й разказа за приятелите на майка й — О’Конър, които живеели в мръсен град и в разхвърляна къща, на един площад, където идвали животни и цапали. Мисис Мориарти отбеляза замислено, че Елизабет може би трябва да запази това за себе си и да не говори за мнението на майка си, докато не види със собствените си очи как стоят нещата. Елизабет се изчерви и отговори, че и през ум не й е минавало да споделя тези неща със семейство О’Конър, но го казва само на нея, защото мисис Мориарти й е приятелка и й е разказала за отвратителната си снаха…

Двете изядоха и една консерва с кондензирано мляко, за да подпечатат съзаклятничеството си, и Елизабет заспа, облегнала глава на рамото на мисис Мориарти. Размърда се едва когато ги събудиха, щом пристигнаха в Холихед, и ги изведоха в студената нощ. Там носачите крещяха на уелски и имаше голяма суматоха, докато чакаха да ги повикат да се качат на кораба.

— Така ли говорят в Ирландия? — попита нервно Елизабет.

Тук, където хората викаха на чужд език, й се виждаше опасно. Майка й би подхвърлила нещо язвително и Елизабет се опита да си представи какво точно, но не успя.

— Не — отговори мисис Мориарти. — В Ирландия говорим английски, изхвърлили сме всичко, което е било добро за нас — езика си и начина си на живот.

— Както и свекървите си — добави сериозно Елизабет.

— Точно така — засмя се мисис Мориарти. — Е, след като връщат свекървите си, един бог знае какво още ще възстановят.

Тя се наведе над рамото на Елизабет, когато хората започнаха бавно да се придвижват към кораба — огромен и страховит в нощта.

 

 

Шон ненавиждаше хора като мисис Мориарти, които се вкопчват в теб и ти доверяват разни неща, като че ли останалите не се досещат за тях. Той се отдръпна леко от нея, когато тя започна да му шепне, че момичето е уморено и че му е лошо от пътуването, че майка й била много устата и той и семейството му не бивало да обръщат внимание на думите й.

— Мисля, че онези хора махат на вас — каза накрая той, като се мъчеше да се отскубне от нея.

Един мъж на средна възраст и някаква жена викаха:

— Мамо, мамо, тук сме!

Елизабет вдигна глава за пръв път, откакто бе потвърдила пред Шон коя е, и се вгледа продължително и изпитателно в снахата на мисис Мориарти, на чието лице беше закована усмивка.

Докато вървяха в ранното утро към автобусната спирка, Шон й предложи питка и лимонада.

— Мама каза да си вземеш, ако си гладна — каза хладно той.

— Трябва ли? — попита тя.

Лицето й беше по-бяло от косата й, очите — червени, а краката й — като пръчки. Според него тя беше окаяно създание.

— Не, не е задължително, мама само се опитва да се държи мило. Аз ще я изям — обичам питка — отговори той.

Лоялността към майка му изведнъж излезе на преден план.

— Нямах предвид… — започна Елизабет.

— Няма значение.

Той извади една огромна питка, срязана на две и намазана с неравен слой масло, и започна да я унищожава.

— Това хляб ли е? — попита Елизабет.

— Нали ти казах, че е питка, и ти отговори, че не искаш.

— Не знаех какво представлява.

— Защо не ме попита?

Той се зачуди какво е това дете, което никога не е чувало за содена питка.

— Не знам.

Двамата вървяха мълчаливо към спирката на автобуса за Брей. Куфарът й беше тежък и я теглеше към земята. Чантата й беше преметната през хилавите гърди. Приличаше на сираче.

Шон мислеше за момчето, с което се бе запознал снощи в пансиона. Тери беше на седемнайсет години — твърде млад, за да се запише в армията, но му бе обяснил, че винаги можеш да кажеш, че кръщелното ти е изгоряло по време на пожара в митницата. Никой в Англия не знаел имало ли е такова нещо. Тери отплава със същия кораб, с който пристигна Елизабет. Щеше да отиде в най-близкия пункт за набиране на доброволци и след няколко седмици щеше да облече униформата. Шон не мигна цяла нощ от завист. Тери му бе разказал за други свои приятели, заминали още преди месец. Получавали истински заплати, подготвяли ги, обучавали ги, боравели с оръжие, усвоявали всички необходими умения. Скоро щели да прекосят морето, но трябвало да го пазят в тайна. Тери също работеше за баща си, който имал малка ферма. Знаел какво е да имаш само джобни пари, да не ти позволяват да пораснеш, майка ти да те пита дали си се изповядал, а баща ти да те кара да помагаш вкъщи. Живот ли е това? Никаква възможност да облечеш униформа…

— Каква униформа носи баща ти? — попита внезапно Шон.

Бялото й личице изведнъж се зачерви, сякаш някой й бе зашлевил шамар.

— Той… не е… не… не е необходимо да участва във войната. У дома е.

— Защо? — поиска да разбере Шон.

Повърхностният му интерес към това момиче съвсем отслабна, защото тя не можеше да го осведоми за ежедневния ход на военните действия.

— Трябваше да остане в банката. Мисля, че… там се нуждаят…

На лицето й се изписа старание да обясни честно нещо, което никога не бе разбирала, но знаеше, че настройва майка й и баща й един срещу друг.

— Мисля, че възрастните хора, които са зле с гърдите, трябва да останат вкъщи — рече накрая Елизабет.

Шон я погледна незаинтересовано и мислите му се върнаха към Тери и военната служба. В Брей зачакаха да дойде автобусът за Уиклоу.

— Искаш ли да отидеш в тоалетната преди да дойде автобусът? — попита внезапно Шон.

Никога не й бяха задавали такъв пряк и смущаващ въпрос.

— Ами, да — отговори тя.

Шон кимна с глава към двете обществени тоалетни.

— Ей там. И не се бави, защото автобусът ще пристигне след пет минути.

Елизабет хукна към двете ниски постройки. Но на тях не пишеше „Жени“ и „Мъже“. Стигаше й приключението да използва обществена тоалетна в Лондон с майка си, която винаги настояваше да изчисти добре седалката с много тоалетна хартия. Ала сега проблемът беше неразрешим. На вратите имаше само някакви букви, които не й говореха нищо. Елизабет се замисли. Погледна към Шон. Той вече я мислеше за глупачка. Какво ли щеше да си помисли, ако изтича при него и го попита коя врата да отвори? Елизабет разсъждаваше усилено. После смело влезе в една от тоалетните.

Вътре с гръб към нея, стояха четирима мъже. Тя се зачуди дали боядисват стената пред себе си, или поправят нещо и се поколеба, преди да мине покрай тях, за да намери дамската тоалетна.

Единият от мъжете се обърна и за свой ужас Елизабет видя, че панталонът му е разкопчан. Той беше възрастен човек, почти без зъби и шапката му беше сложена обратно.

— Махай се оттук, момиченце, върви си у дома и не се прави на храбра — извика той.

Останалите мъже също се обърнаха.

— Я изчезвай… Има да ги гледаш, като пораснеш! — викна един млад мъж и другите се изсмяха.

Елизабет стана алена и сърцето й се разтупка лудешки. Тя изтича навън, където Шон й викаше да побърза, тъй като автобусът току-що завил иззад ъгъла.

— Господи, в мъжката тоалетна ли влезе? — попита той и преди тя да отговори, я предупреди. — Не казвай на мама, защото здравата ще те натупа.

Шон дръпна кафявата й чанта и я хвърли на багажника на покрива на автобуса.

— Но там пише друго! — възрази Елизабет. — Този автобус не е за Уиклоу!

— О, Господи, няма ли да се качиш най-после? — изпъшка Шон — младши. И без това му беше трудно да пътува с десетгодишно момиче, при това очевидно умствено недоразвито.

Точно тогава започна да вали. Автобусът потегли и мина покрай зелени ниви и огради от тъмнозелен жив плет. Елизабет впери поглед през прозореца. В очите й напираха сълзи. Мъчеше се да се стиска и чакаше автобусът да спре пред друга тоалетна, където някой да й обясни какво означават буквите на вратите. Струваше й се, че са минали седмици, откакто е напуснала Лондон; и с ужас установи, че са изтекли едва двадесет и четири часа.

 

 

Айлийн излезе от магазина, в случай че автобусът пристигне по-рано. Искаше да посрещне детето на всяка цена. Пеги крещеше, Ешлинг си беше глътнала езика, Еймон беше агресивен, Донал — непроницаем… Не можеше да се започне така нов живот в чужда страна. Айлийн приглади полата си, прибра косата си и се зачуди как ли изглежда Вайълет сега. Тя имаше прекрасна коса и млечнобяло лице. Вероятно момиченцето прилича на нея. Няма да е обсипано с лунички като всички в семейство О’Конър.

Масата беше подредена по-грижливо от обикновено. Айлийн бе върнала една покривка, на която имаше много лекета. Пеги се притесни, че стандартът се повишава. Дотича Ешлинг.

— След като си вкъщи, мамо, ще отидем ли до Махър, за да вземем котенцето и да го приготвим за онова момиче?

— Тя си има име. Елизабет — сопна й се Айлийн. — Не, котенцето е и за двете ви.

— Знам — каза неубедително Ешлинг.

Еймон се бе приближил подскачайки зад нея.

— По две лапи на всяка — изкикоти се той.

— Аз избирам предните — рече замислено Ешлинг.

— Не е честно да й оставяш задника! — изсумтя учуден от собствената си смелост Еймон.

— Не казвай „задник“, защото мама ще те набие с колана — отговори Ешлинг и погледна скришом майка си, сякаш й създаваше неприятности.

Айлийн не им обърна внимание.

— Ела да те среша, Ешлинг. Косата ти е като прещип. Стой мирна.

Четката за коса стоеше върху полицата над камината, до часовника, и всяка събота вечер я взимаха за седмичното вчесване. Морийн и Ешлинг я мразеха и се дърпаха от нея, а момчетата обикновено разчитаха на баща си за спасение.

— Престани да ги издокарваш, Айлийн — казваше той. — Нали са мъже. Косата им е чудесна. Остави ги.

Но никога не споменаваше нищо за дългите къдрави коси на дъщерите си. Ешлинг се съпротивляваше.

— Това е по-лошо, отколкото когато се приготвяме за литургия — оплака се тя.

— Не говори срещу литургията, грехота е — рече Еймон, доволен, че я е заловил да върши престъпление, равно на неговото. — Мамо, тя каза, че мрази да ходи на литургия.

— Не, тя каза само, че не обича да й сресват косата. Ешлинг не би казала такова нещо за Божествената света литургия, нали Ешлинг?

— Не, мамо — отговори Ешлинг с наведена глава.

Еймон се обърка. Обикновено всяка обида, отправена към Господа, стоварваше голямо възмездие върху главата на виновника.

Пеги още беше в лошо настроение. Имаше чувството, че нещата вървят на зле.

— Да сваля ли Донал, госпожо? Той знае, че ще пристига някой и не иска този някой да си помисли…

— Пеги, името й е Елизабет Уайт. Тя не е „този някой“. Чу ли?

— Да. Знам, госпожо — отговори разтревожена Пеги.

Четката за коса беше оставена на мястото й.

Айлийн прекоси стаята и погледна по инерция към площада. Автобусът сигурно беше пристигнал. От хотела на Донъли, пред който всеки ден спираше автобусът от Дъблин, се задаваха хора. Най-отпред вървеше Шон. Той подритна замислено едно камъче. Големият й, хубав, неспокоен син беше недоволен и се тревожеше за нещо. Сърцето на Айлийн както винаги подскочи от безпокойство.

А зад него едно белолико момиченце мъкнеше тежкия си куфар. По-дребно и по-слабо от Ешлинг и с толкова светлоруса коса, че приличаше на слама. Зеленото й палто я правеше още по-бледа и изморена. На главата си носеше ученическа шапка, завързана с ластик под брадичката и една от ръкавиците й, прикрепена към ръкава, се люлееше насам-натам.

Там, на площада в Килгарет, с очи като две огромни горящи бездни, стоеше Елизабет.

 

 

Точно както бе предполагала, Айлийн забеляза, че Ешлинг си глътна езика и се засуети.

— Не, ти слез, мамо — каза тя.

— Там ли е? Как изглежда? Това ли е тя? — извика недоверчиво Еймон.

Ешлинг се обиди, че наскърбяват новата й приятелка още преди да я е зърнала, и се приближи до прозореца. Но не я видя. Елизабет бе влязла в къщата. Пеги изтича долу.

— Тя дойде, Донал й отвори вратата. Станал е от леглото си, без да го видим…

Айлийн слезе по стълбите на първия етаж. На фона на голямата неугледна врата се открояваше крехкият силует на дъщерята на Вайълет. Донал й бе помогнал да довлече куфара си в коридора и я гледаше с възхищение. Нов човек в къщата.

— Ще вземат котенцето, защото ти дойде — съобщи той на Елизабет.

Айлийн разпери ръце и каза:

— Ела при мен и ми разкажи за пътуването. Ужасно ли беше?

Отблизо очите на Елизабет бяха още по-големи.

— Намокрих си гащите — рече тя. — Много съжалявам.

Айлийн притисна до себе си костеливото й телце.

— Няма нищо, мила, ей сега ще ги изсушим.

Елизабет се разплака.

— Не, това е ужасно! Палтото ми отзад е мокро и всичко потече в обувките ми. Толкова се срамувам, мисис О’Конър. Аз не… не знаех… не можах…

Раменцата й се тресяха.

— Чуй ме, дете. В тази къща всички си намокрят гащите. Качи се с мен горе и…

Айлийн махна ръката на Елизабет от очите й, погали русата й коса и избърса сълзите й.

— Сега си у дома, жива и здрава. Ела с мен.

Влезе Шон — младши.

— Здравей, мамо. В Дъблин се запознах с едно момче. Казва се Тери…

Айлийн се обърна към него.

— Веднага занеси този куфар горе, безполезен дръвник такъв. Размърдай се. Не ме интересува кого си срещнал. Не можеш да носиш багажа на момичето, не можеш да донесеш болното дете долу. Нямаш мозък в главата си. Сигурно не си я питал и дали иска да отиде до тоалетната…

— Питах я! — възмути се Шон от несправедливото обвинение. — И знаеш ли какво направи? Влезе в мъжката.

— Ти си един голям, невеж дръвник — каза Айлийн, без дори да забележи, че в очите му бликнаха сълзи от негодувание и гняв.

Шон — младши стисна устни, взе куфара и го занесе горе. Отвори вратата на стаята на Ешлинг и го хвърли вътре. Очаквал бе, че това момиче ще причини неприятности, и се оказа прав.

 

 

Айлийн приготви Елизабет за първия й обяд в новия дом само за десет минути. Разопакова набързо багажа й, за да намери чисти дрехи. Разхвърля съдържанието на куфара с безгрижие, каквото Елизабет не бе виждала в дома си в Лондон. Майка й не правеше така. Тя излизаше от стаята и оставяше Елизабет да се оправя сама, но мисис О’Конър, изглежда, не разбираше това.

— Махни тези мокри неща и ги хвърли в коша за пране, както правят всички тук. Точно така, браво. Влизай в банята и се изкъпи набързо. Аз ще закача тези дрехи. Хайде. Това е всичко.

Мисис О’Конър очакваше, че Елизабет ще тръгне по коридора само по фланелка, с хавлия в ръка. Но Елизабет никога не бе излизала от стаята си, без да е облечена напълно или поне по нощница. Тя се опита безуспешно да бръкне в куфара си.

— Може ли да си взема…

— Да, мила?

— Ами… нощницата…

Лицето на Елизабет беше аленочервено.

— Разбира се. Каква си сладурана!

 

 

После вече нямаше накъде. Трябваше да се запознае с цялото семейство. Ако всички бяха ужасни като онзи в автобуса, щеше да бъде страшно. Ала мисис О’Конър беше… Ами, много мила. Не беше като майка й, нито като майките на другите деца, но много… енергична и добра жена. Банята беше огромна, не като тази у дома. Мазилката по стените се беше откъртила и крановете бяха ръждясали. Имаше две големи чаши, пълни с четки за зъби. Как ли разбираха коя на кого е? На вратата се почука. Елизабет се улови за мивката. Отново беше чиста и спокойна. И гладна. Само й беше малко лошо от пътуването, но определено усещаше глад. Тя отключи смело вратата на банята и излезе. Айлийн я хвана за ръка и я поведе надолу по стълбите към трапезарията.

Донал седеше до камината, увит в одеялото, което му бе донесла Пеги. Той подскочи и одеялото едва не падна в огъня. Еймон си играеше с две порцеланови кученца и лаеше. Шон — младши седеше навъсен до прозореца. Морийн бе дошла навреме за обяда, както й бяха казали, и разглеждаше без особен ентусиазъм косата си в едно огледало. Пеги се суетеше, защото не знаеше дали да донесе тенджерата със супата, или да изчака, докато й я поискат. Главата на семейството седеше с навити ръкави и четеше „Айриш Индипендънт“. Ешлинг драскаше нещо като обезумяла и не вдигна глава, когато вратата се отвори.

— Това е Елизабет! Одеялото! — изрече на един дъх Айлийн.

Еймон се втурна към камината и го хвана точно преди да е пламнало. Шон остави вестника.

— Добре дошла у нас — каза той и се ръкува тържествено с Елизабет.

Морийн кимна, а Еймон се изкикоти. Найем гукаше в количката. Шон — младши не откъсваше очи от площада, откъдето току-що бе потеглил претъпканият с пътници и багаж автобус.

— Ешлинг, ела тук и се запознай с Елизабет. Какво правиш? — попита сърдито Айлийн.

— Пиша — отговори Ешлинг с една от широките си усмивки. — Надпис за нашата врата. Много е важен.

Тя бе написала с големи неравни букви: „Ешлинг и Елизабет. Моля, чукайте. Вход забранен“.

Показа го гордо на Елизабет.

— Кой ли пък ще иска да влиза в стаята ти? — отбеляза Еймон.

— Не мисля, че някой изгаря от желание — добави Морийн.

— По-добре да е на вратата — отговори Ешлинг, като търсеше одобрението на Елизабет.

Моментът беше от изключително значение.

— Много по-добре според мен — рече Елизабет и взе надписа. — „Ешлинг и Елизабет. Моля, чукайте. Вход забранен.“ Страхотно.