Мейв Бинчи
Молитва за обич (16)

Петнадесета глава

Морийн бе казвала многократно на майка си, че било много необичайно Ешлинг да не забременее толкова дълго след женитбата си.

— Нямаше да е странно, ако имаше причина да отлага, мамо.

— Не, естествено — отвърна Айлийн.

— Бог е свидетел, че парите не са проблем в този дом. Биха могли да си наемат детегледачка, за да й помага през първите три месеца, както прави семейство Грей, когато им се ражда дете. Причината не е в парите.

Майка й остана безмълвна.

— Това, разбира се, не е моя работа. Човек трудно би се решил да говори с някого за тези неща… та бил той и сестра му. Нали знаеш, и ти не обичаш да говориш за това.

— О, радвам се да го чуя — отвърна майка й.

— Казвам го просто, защото майката на Брендан ме запита днес дали чакаме бебе и аз не знаех какво да й отговоря.

Майка й внезапно вдигна очи и в изблик на гняв изкрещя:

— Защо не каза на старата мама Дейли да препусне надолу по пътя и да се метне в езерото!

— Мамо?! — извика изумено Морийн.

— Съжалявам. И това се случва понякога. Сигурно е от климактериума. А защо е трябвало да ходиш в къщата на свекърва ти и да обсъждаш това и с нея?

Морийн изглеждаше изумена.

— Ами, да ти кажа, мамо, аз просто не разбирам какво чак толкова казах, та си го изкарваш на мен?

Майка й поомекна.

— Знам, че не си виновна. Нали ти казах, че съм се превърнала в зла старица. Ще изпиеш ли чаша чай, или те е страх да не я излея върху главата ти?

Морийн облекчено се засмя.

— О, мамо, понякога си ужасна. Поведението ти е по-лошо от маймунджилъците на Найем.

Найем бе много доволна, когато пристигна колетът от Елизабет. Той я очакваше на масата в хола и тя го грабна, и изтича в стаята си, за да го отвори. Той бе там — колосан и изваян, и стоеше гордо, сякаш бе част от женско тяло: един достигащ до талията сутиен без презрамки, направен от бяла коприна. Имаше и една лимоненожълта блуза от шифон. В писмото не се споменаваше нищо за сутиена и бе така написано, че нямаше да е проблем да го покаже на майка си. Милата Елизабет! Колко хитра беше! Сигурно е свикнала с тези неща още откакто си пишеха с Ешлинг. Сред книгите на Ешлинг имаше една илюстрована книга за половите органи, но със съвсем безобидна подвързия. Вероятно бе изпратена от Елизабет в доброто старо време. Найем изпробва сутиена и той съвсем естествено прилепна към тялото й. Сега вече можеше да облича онази рокля с „връзките за обувки“, както ги наричаха. Бе казала на майка си, че тази рокля се носи с болеро, и тя бе казала, че не е лоша. Към края на август Ана Бари и брат й щяха да организират танцова забава в хотела. Всички се готвеха за това. На всеки четири дни Найем измиваше косата си с шампоан „Ста Блонд“. Имаше усещането, че ако се понапрегне малко, без да казва нищо на другите, ще може да се появи неочаквано пред тях и да ги смае. Точно така бе постъпила и Ешлинг на сватбата си миналата година. До този ден никой не подозираше колко бе привлекателна, а сега дори и да не бе сресана и да бе облечена в стария си габардинен шлифер, продължаваше да се ползува с име на красавица. В това нямаше логика, но бе истина. Щом хората решат веднъж, че си красавица, си оставаш такава до края на живота си.

В началото на вечерта Найем щеше да вдигне косата си на конска опашка с една пластмасова шнола, а след това, към края на забавата, щеше да свали болерото и да пусне свободно косата си и хората неочаквано щяха да я забележат. Откакто бе започнала ваканцията, тя не мислеше за нищо друго, освен за тази забава. Очакваше резултатите от дипломата си и ако имаше шестица, Негова Светлост баща й щеше да й позволи да отиде в Университета. Тя щеше да бъде първата от рода О’Конър, постъпила да учи в колеж. А дотогава щеше да се моли до побъркване.

Желанието на майка й бе тя да работи в магазина, но на Найем никак не й се щеше. Опасяваше се, че ако се залови със семейния бизнес на О’Конърови, никога няма да може да се измъкне. Представяше си как години наред седи в малката остъклена канцелария, в която бе работила Ешлинг и която от година бе празна, тъй като никой от новите служители не можа да се представи добре. Мислеше си, че ако дипломата й беше лоша, щеше да се наложи всеки предобед да се занимава с писане на машина и счетоводство в колежа за секретарки и да прекарва следобедите си в магазина. Ешлинг й бе казвала, че за работата в магазина нямало да й бъде нужна стенография. И от къде на къде си позволяваше да се меси? Защо ли не бе благодарна на съдбата си и не си гледаше личния живот? Нали точно към това се беше стремила? Защо постоянно идваше и пълнеше главата на майка им с тъпи идеи от рода на тази, че Найем трябвало да работи в магазина? Защо постоянно излизаше на разходка с Донал? Защо не го оставеше да си намери приятели на неговата възраст? Найем си помисли, че понякога Ешлинг става мрачна като Морийн. Господи, от цялата тая работа тя можеше да си остане цял живот стара мома.

Донал бе обезпокоен, че нямаше никакви писма или картички от Рим.

— Когато бе там за пръв път, Ешлинг ни изпрати три писма — негодуваше той.

— Да, но сега е с цялото им семейство и ще трябва да присъства на ръкополагането. Просто не й е останало време за писане — каза Шон. — Не можем да я притесняваме и да изискваме от нея да ни пише на всеки час.

— Можеше да изпрати поне едно, за да знаем как вървят нещата — продължи да мърмори Донал. — Във всеки случай, откакто тя замина, къщата опустя.

Еймон бързаше да довърши вечерята си, защото бе видял майка си да търси молитвената броеница, а това го наведе на мисълта, че след като всички са се събрали, току-виж подранили с молитвата тази вечер.

— Не е ли странно, че тя сякаш не ни е напуснала? Имам предвид, че не стана така, както с Морийн. Виждаме я често, както преди. Женитбата изобщо не я промени.

 

 

Завръщането от Рим бе ужасно досадно и изтощително. Отец Джон не преставаше да изброява имената на свещеници, принадлежащи към този или онзи орден, на тези, които бяха дошли за ръкополагането му, и на онези, които не го бяха сторили. Ешлинг си помисли, че е заприличал на стара клюкарка с приказките си. А пък мисис Мъри се държеше направо като бабичка. Изглеждаше така, сякаш бе остаряла с двадесет години, откакто бяха напуснали Ирландия. Шумът, горещините и човешкото множество я бяха съсипали. На Ешлинг й бе много мъчно за нея и вечерно време я канеше да седне до отворения прозорец, за да се поохлади, докато Тони и Джоани излизаха на редовните си четиричасови разходки в търсене на ресторант, а когато се прибираха помъдрели и гипсирани от умора, и двамата споделяха мнението, че никога досега не били виждали по-хубав ресторант от този в хотела им.

Когато пристигнаха в Дъблин, Ешлинг реши, че няма повече да търпи всичко това и докато чакаха да получат багажа си, съвсем недвусмислено заяви:

— Тази вечер ние с Тони оставаме в Дъблин и утре ще продължим към Килгарет.

— О, тогава и аз оставам с вас и утре ще се приберем заедно! — възкликна Джоани.

— Няма да може, защото едни приятели ще пътуват с нас — отвърна твърдо Ешлинг.

— Вие нямате никакви приятели — каза Джоани.

— Я не се вдетинявай! — каза троснато Ешлинг. — Мисис Мъри, ще помогнем на трима ви да се качите в колата и ще ви изпратим. Утре вечер сме у дома и ще се подготвим за утринната литургия в събота.

— Е, добре. Поне това бихте могли да направите. — Джон бе намусен и раздразнен от тази неприятна изненада.

Отправиха се към колата в неловко мълчание, също като непознати. Ешлинг се питаше как ли изглеждат в очите на хората.

Тони, които бе спал през цялото пътуване, сега бе бодър и готов да прекара една вечер навън. Крачеше бавно и си мислеше за нещата, които трябваше да свършат, за хората, с които трябваше да се видят, за уговорките, които трябваше да направят, и отстрани от себе си дразнещото нищене на съмнението дали не трябваше да обмисли всичко това по-рано и с кого биха могли да се срещнат в неделя сутрин…

— А къде ще пренощувате? — попита Джоани, надявайки се да ги хване натясно.

— При едни мои роднини в Дан-Лере — отвърна моментално Ешлинг. — Тони все още не ги е виждал и това ще бъде чудесна възможност да го стори.

— Точно така. Отдавна исках да се запозная с тях — каза той и Ешлинг го погледна с благодарност.

— Е, тогава можем да ви откараме дотам. Няма смисъл да плащате за такси. Оттук до града са шестнадесет километра, а до Дан-Лере има още толкова, нали? — каза лукаво Джоани. Беше сигурна, че ще ги предизвика да се издадат.

— Предложението е чудесно! — отвърна Ешлинг с лъчезарна усмивка. Все пак това щеше да им спести почти двучасова блъсканица в часовете пик.

Стигнаха пред частния пансион. Ешлинг първа изскочи от колата и се втурна към входа — в случай че нещо не бе на мястото си, тя искаше да има преднина и да опита да го оправи.

— Ешлинг, детето ми, колко важна си станала — поздрави я леля Грета Рос, братовчедка на майка й. — Сети ли се да доведеш и чудесния си съпруг, та да го зърна?

— Доведох го и бихме искали да пренощуваме. Нали не възразяваш? — отвърна забързано тя.

— Господ да ви даде щастие… къде е той?…

Грета излезе, отиде до колата и се ръкува с всеки поотделно, докато Тони разтоварваше багажника.

— Не е ли прекрасен, както казват всички? Много ми е приятно, че най-после се наканихте да дойдете.

Останалата част от рода Мъри се почувства неловко и не прие поканата за чаша чай. Джон обясни, че трябвало да потеглят, за да успеели да се приберат навреме. Той изпълни молбата на Грета Рос и й даде благословията си, а Ешлинг с огромно задоволство откри, че Джоани изглежда доста сконфузена заради безпочвените си подозрения.

— Ти си чудесна, Грета. Аз исках просто да се отървем за малко от присъствието им и да прекараме една нощ както на нас ни харесва, нали разбираш?

— Радвам се да те видя, детето ми, и съм ужасно поласкана, че си се сетила да дойдеш тук. Хайде сега да качим чантите в стаята, която е вдясно от стълбите. Тя е чудесна и има изглед към пристанището. Можете да си вземете набързо един душ или да полегнете, както решите, а пък аз трябва да свърша още много неща. Ако искате, може да излезете и да си направите една чудесна разходка, да се изкачите на хълма Килни и да се полюбувате на гледката. Когато се върнете, ще ви оставя чиния със студено пиле и ще се самообслужите. Ще оставя всичко необходимо тук, в трапезарията. Днес ще имаме дванадесетина човека за вечеря, така че няма да мога да ви забавлявам!

— Господи, не е ли страхотно? — каза Тони, след като си взе душ и облече чиста риза. — Беше направо гениално от твоя страна, че успя да ни отървеш от тях. Аз също едва се сдържах да не се издам.

— Да. Боях се, че ако бяхме потеглили към Килгарет, може би никога нямаше да се озовем тук.

— Гениална си, казвам ти, а аз не говоря много често такива неща. А сега, би ли се облякла като добро момиче и да отидем да пийнем някъде? Гърлото ми е пресъхнало.

Ешлинг си облече чиста рокля и среса косата си.

— Бих искала да поговоря с теб, Тони, и да ти обясня защо се наложи да те отвлека.

Той имаше вид, сякаш го преследват.

— Добре де, добре. Ще говорим в бара.

— Не. Това не е нещо, което може да се обсъжда в бар. Решавай. Оставаме ли тук, или излизаме на разходка?

— Какво означава всичко това?

— Само това, което ти казах. Искам да говоря с теб. Ние с теб трябва да поговорим.

— О, боже, недей сега, Ешлинг. Не сега, когато сме скапани от пътуване… а? — погледна я умоляващо той.

Тя не каза нищо.

— Е, добре, не можеш ли да го кажеш набързо и след това да излезем да се разходим? Не ти ли харесва това решение?

— Не мога да го кажа набързо.

— Не може ли да намерим някой приятен бар и като две нормални човешки същества да седнем в някой ъгъл и ти да ми го кажеш? Да направим ли така?

— Не.

— Защо не, за бога?

— Защото искам да поговорим точно за това. За седенето в барове.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Напротив, много добре ме разбираш, Тони. Искам да ти напомня, че през цялото време в Рим ти бе пиян. Не минаваше ден, без да се натряскаш.

— О, ти не си искала да поговорим. Искала си просто да се заяждаш. Знаех си, че ще го направиш. Защо не ми каза: „Искам хубавичко да ти надуя главата, Тони“, вместо да се преструваш, че желаеш да поговорим?

Той изглеждаше доволен от себе си, задето бе успял да назове проблема. Дори й отправи една кратка нервна усмивка.

Устните на Ешлинг се разтрепериха. Изглежда, не й бе много лесно да запази спокойствие, но ако не внимаваше, проблемът нямаше да бъде решен и всичко щеше да си остане постарому. Тя се насили да се усмихне.

— Не, честно. Това наистина е разговор.

Тя се усмихна лъчезарно, надявайки се да предизвика някакво чувство за отговорност у него. Не успя.

— Сериозно ти казвам. Това е разговор. Нали знаеш — аз казвам нещо, ти казваш нещо и никой от нас не повишава тон… както само ние умеем.

— Както само ти умееш да се заяждаш с мен — повтори победоносно той.

— Не се заяждам.

— Така е, по дяволите!

— Не го правя. Кога за последен път съм се заяждала с теб?

— Ти постоянно ми натякваш, гледаш ме накриво, хленчиш и поглеждаш към небето. Ако и това не е заяждане, много бих искал да узная какво е тогава.

— Моля те, Тони, само сега, само тази вечер! Никакви барове, никакви нощни скандали, а просто един разговор. Кълна се, че няма да кажа нито една дразнеща слуха ти дума. Честно.

— И какво ще ми кажеш за пиенето, след като нямаш намерение да ми се караш? — заинтригува се той.

— Исках да поговорим за това, какво те кара да пиеш толкова много и дали то няма нещо общо с… ами, с нас… и какво да направим… и какво не трябва да правим.

— Аха, това било, значи! Психология. Анализи. Кушетката на психиатъра. Легни тук, Тони, и ми разкажи за всичките си съкровени чувства. Защо се нуждаеш от бира? Нуждая се от халба бира, защото ми се пие бира, по дяволите, и имам намерение да изляза и да си пийна. А сега ще дойдеш ли с мен, или не?

— Един час. Ще съкратя необходимото ни време до един час. Моля те.

— Добре, но след като се върнем от кръчмата.

— Не. Преди. Озовем ли се веднъж в кръчмата, ти ще започнеш да си бъбриш със старите пияници и глупаците и няма да имаме никаква възможност да поговорим.

— Няма, обещавам. Няма да каня никого при нас.

— Не, защото ще стане твърде късно. Нощта ще е отминала.

— Не мога да разговарям тук. Обстановката ме потиска. — Тони започна да опипва яката си. — Хайде, Ешлинг, престани да ме разиграваш, сякаш съм дете.

— Да допуснем, че изляза и донеса да пийнем някакво уиски. Би ли могъл да останеш и да поговориш с мен? — Тя го погледна умоляващо.

— Какво искаш да кажеш? Добре, само един час! Сега е седем. В осем часа трябва да сме седнали в някой бар.

Ешлинг се спусна към долния етаж и излезе. Спомни си, че зад ъгъла имаше един бар, в който бе влизала при последното си идване тук. Чувството й за ориентация бе добро. Само след миг се сдоби с половин бутилка „Джеймсън“, внимателно опакована от един поносимо любопитен барман, и се върна обратно в стаята.

Тони отново се бе излегнал върху леглото. Тя наля значително количество от бутилката в двете чаши, поставени над умивалника.

— За твое здраве! — каза той и почти пресуши своята.

— Ние с теб се боим да обсъждаме неща, които безпокоят и двама ни — каза тя.

— Продължавай! — каза подигравателно Тони и кимна, сякаш й предоставяше думата.

— Женени сме от петнадесет месеца и все още не сме консумирали брака си. Това е въпросът, който не сме обсъждали досега.

— О! — възкликна изумено Тони.

— Аз наистина не знам почти нищо за тези неща, но си мисля, че би трябвало да се посъветваме с някакъв специалист по този въпрос. Искаше ми се да обсъдим това.

— Специалист… — Тони бе поразен от думата. — Какъв точно специалист, ако смея да попитам? По чукането ли? Такъв ли трябва да търсим? Не би ли ни свършил работа и някой от ония злобни италиански сервитьори? Защо да не помислим за тях? А може би трябваше да попитаме шефа им? Може би щеше да ни даде дори безплатна консултация? Нямаше да се налага да му плащаме нито пени. Всъщност може би той щеше да ни плати…

— Много е трудно да говорим за това, но всемогъщи боже, нима би се справил по-лесно с това като крещим, или като ми се подиграваш още преди да сме започнали?…

— Не. Съжалявам много. Позволи ми да отстъпя. Да не би да си намерила някой специалист? Може би чака от другата страна на вратата?

— Тони!

— Не, продължавай! Продължавай и не ми позволявай да те прекъсвам. Искаше да говориш. Говори!

— Не ми е лесно да го направя. Ужасно трудно е да се говори за такова нещо.

— Да де, но е много лесно да накараш някакъв като мен да те слуша…

— Не можем да продължаваме да не обръщаме внимание на това. Правим го вече месеци наред. Това не е в наша полза. Не разбирам защо. Може би аз не правя нещо както трябва… това имах предвид, като ти казах да потърсим съвет. Мислех си, че всичко, което трябваше да направя, бе да легна с теб. Очевидно има и друго нещо, което трябва да направя, а аз не знам какво е то. Моля те, не можеш ли да разбереш колко е ужасно всичко това?…

— Но ти си тази, която пожела да започне този разговор, скъпа Ешлинг.

— И се опитвам да го направя. Питах се, да не би да е пиенето?

— Какво да е?

— Да не би да прекаляваме с пиенето и затова да не можем да го направим както трябва… че се случи така с нас.

Гласът на Тони бе вледеняващ.

— Нима това би могло да е сериозна причина, скъпа моя Ешлинг? Та ти почти не пиеш.

— Предизвикваш ме да го кажа, нали? Слушай, преди да се оженим ти беше луд за… казваше, че ти е трудно да се въздържиш. Казваше, че е жестоко да не ти позволявам да го направиш. Помниш ли? Помниш ли? В колата. В овощната градина. Помниш ли? Изглеждаше така, сякаш бе нещо лесно… като… и нищо…

Настъпи тишина.

— И понеже в ония дни ти така много настояваше за това… аз се питах, питах се да не би сега да си започнал да пиеш повече оттогава? Може би това усложнява нещата и ги прави по-трудни.

— Това заключение лично твое ли е, или си обсъждала проблема с някои специално подбрани хора? Да не би след съвещанието с тях да си достигнала до този извод?

— О, Тони, нека Бог ти прости… с кого бих могла да разговарям за това?

— Не знам. Ти прекарваш доста време вън от дома. Откъде да знам къде си била и с кого си разговаряла?

— Излизам само тогава, когато ти отиваш да пиеш. Винаги съм вкъщи, когато и ти си там. Ходя единствено у мамини и при Морийн. Предпочитам да съм у дома с теб… но теб все те няма…

— Мислех си, че не се канеше да се заяждаш. Нали спомена, че това нямало да бъде състезание по заяждане. — Тони се пресегна и напълни водната си чаша с уиски.

— Добре, какво според теб трябва да направим? Говоря ти сериозно и те моля и ти да се отнесеш сериозно. Нима мислиш, че трябва да продължим да живеем по същия начин и да се опитваме да се залъгваме, че това няма значение? Не е ли по-добре да застанем с лице към проблема и да го обсъдим? Мислехме си, че ще останем такива чудесни приятели, каквито бяхме някога. А сега не можем да говорим за нищо. Струва ми се, че ако успеем да обсъдим лошите неща… отново ще си възвърнем способността да говорим за всичко и ти няма да бягаш от мен и да отиваш при Шей и момчетата, а аз няма да бъда сама… — Тя спря и го погледна. Горната му устна трепереше, но той не каза нищо и затова тя продължи. — Защото знаеш колко много те харесвам и обичам и че си единственият мъж, когото желая, и че си моят Тони… просто е нелепо да се преструваме, че нищо не се е случило и че това няма значение… — Тя се изправи и седна на пода, полагайки главата си на скута му. Той започна да гали косата й и да я върти около пръстите си.

— Ти все казваш, че няма значение… знаеш ли, че когато стане така… когато това не стане… ти вечно ми повтаряш, че това не било най-важното нещо на този свят… и аз си мислех, че всичко това няма кой знае какво значение за теб, а сега ми казваш, че си се преструвала…

— Разбира се, че не е най-важното нещо на този свят… но не бях в състояние да говоря за това… толкова е ужасно… но съм сигурна, че има нещо, което ние просто не знаем. Ако, да кажем, започнем заедно да четем книги…

— Аз четох книги — каза Тони.

Тя повдигна глава.

— И какво е написано там?

— Написано е, че това се дължи на нервност и неопитност и че хората успявали да го преодолеят.

— Е… — опита се да се усмихне тя.

— Пише още, че партньорите трябва да бъдат нежни и търпеливи и да си казват, че това няма значение. Мислех, че ти също си прочела някои книги.

— Не, не съм. Искам да кажа, че няма значение.

— Защо тогава сме седнали тук и се тормозим?

— Защото това му придава друг смисъл. Може в конкретен миг от нощта то да не е от голямо значение за теб… но е важно за един по-дълъг период… аз няма да мога да те даря с цялото удоволствие от това, нали разбираш… и с деца… — Тя спря.

— Да? — каза той.

— Предполагам, че бихме могли да поговорим за това и да помислим дали не можем да открием някакъв начин, който да ни помогне да го преодолеем… и ако стигнем до извода, че такъв начин не съществува, тогава може би ще е най-добре и за двама ни, ако спрем да се опитваме да го направим, след като всичко това така много ни потиска и наранява… и бихме могли да си осиновим дете.

— Сериозно ли говориш? — запита той.

— Ами да. Щом ти не се чувстваш онеправдан и не изпитваш необходимост да опознаеш и тази страна на живота, и щом аз съм се убедила, че не сме в състояние да направим нещо повече, тогава може би и двамата ще се успокоим и ще бъдем много по-щастливи. Бихме могли да си изберем едно момиченце или момченце и да продължим да живеем живота си.

Сега тя бе коленичила на пода и се усмихваше така, сякаш искаше да му покаже, че плановете, които правят в момента, са съвсем прозаични.

Тони се изправи.

— Нали не очакваш да приема на сериозно този разговор и тази твоя абсурдна идея?

— Но защо да е абсурдна?

— Напълно абсурдна е… чу ли какво ти казах? Ако желаеш, бих могъл да ти го повторя буква по буква, което един по-чувствителен човек не би пожелал. Нали ти казах, че в книгите е написано, че това е едно временно явление, схващаш ли? И че е съвсем нормално. Проумяваш ли? И че няма повод за притеснения. Нали така? И преминава. И че се случва на неопитни хора… защото няма начин да не си разбрала, че аз съм доста неопитен. Не съм спал с целия свят. Спал съм единствено с теб…

Той спря, за да отпие глътка уиски.

— А ако позволиш да продължа с думи, изречени от самата теб, в това отношение жената няма чак кой знае какво да прави, нали? Имам предвид, че и ти го каза, че само лягаш и чакаш. Така че, според мен, ние огледахме проблема от всички страни… или може би ще поискаш да го разгласим в утрешните вестници…

— Моля те…

— Не. Ти се изказа, а сега е мой ред… първо ми каза, че не си имала това предвид, а след това — че си. Сега пък ми казваш, че не те е грижа дали въобще някога ще го направим…

— Тони…

— Чуй ме… каза, че не си чела нищо по този въпрос, а си на мнение, че един специалист би могъл да ни помогне; мислиш, че правиш всяко нещо както трябва, а аз — не; казваш ми, че си готова да обърнеш гръб на всичко, в което се крие смисълът на семейния живот, и че аз съм могъл да осиновя сина на друг мъж. От всичко, което каза, само едно нещо бе правилно… само едно нещо…

— Кое е то? — прошепна тя.

— Че няма да се напиеш тази вечер, а аз ще го направя. Наистина се каня да се напия.

Той изля последната глътка уиски във водната си чаша и я пресуши. Обърна бутилката с дъното нагоре и я пусна в кошчето за боклук. Погледна Ешлинг и се усмихна пресилено и фалшиво.

— Е, мадам, ще ме придружите ли? В края на краищата вие сте моя жена, а мястото на жената е до мъжа й… както и под него.

Ешлинг се изправи.

— Струва ми се, че до този момент не сме имали друга възможност да поговорим за това… нали? А ние с теб я провалихме.

— Излизаме ли тогава? — запита Тони.

Ешлинг се поколеба за миг, разсъждавайки, че ще е много по-безпроблемно да тръгне с него, отколкото да лежи тук скована от ужас, че той може се върне залитайки и будейки Грета Рос и дванадесетте й клиенти.

— Излизаме — каза тя.

— Така е по-добре — каза Тони и видът му отново стана щастлив.

 

 

Саймън и Хенри се държаха като в пародия на „Уестърн Брадърс“, където единият започва репликата, а другият я довършва. Когато я отведоха в изискания френски ресторант, Елизабет си помисли, че са страхотни кавалери. Бяха донесли дори орхидея за роклята й. Саймън каза, че Хенри бил голям познавач на вината, така че трябвало само да седнат удобно и да изслушат докрай разговора му със сервитьора.

Хенри се засмя.

— А Саймън е толкова невеж в това отношение, че веднъж на въпрос „Червено или бяло?“ отвърна „Да, моля“.

Елизабет си помисли, че когато се засмее, Хенри изглежда по-млад, по-строен и по-уверен в себе си. Тази вечер той очевидно бе в стихията си. Шегуваше се със себе си и позволяваше и на Саймън да го прави, макар обикновено да изглеждаше изключително неспокоен и… да, притеснен. Това вероятно се дължеше на високия му ръст. Коленете и лактите му се виждаха отдалеч. Човек имаше усещането, че ако падне, ще се разбие на малки парченца, а ако ненадейно се изправи, може да събори всичко около себе си. А това бе несправедливо, защото той не бе чак толкова непохватен и тромав, колкото изглеждаше.

Тази вечер русата му, или по-точно светлокестенява коса изглеждаше много добре. Навярно я бе мил преди да дойде и тя бе мека и лъскава. Загорялото му лице беше разпалено и възторжено. Имаше светли вежди и миглите му също бяха много светли. „Ако се бе родил момиче, сигурно щеше да ги потъмнява — помисли си Елизабет. — Не е ли глупаво, че момичетата живеят с постоянното усещане, че трябва да променят лицата си, а мъжете не трябва да го правят?“

В лицето на Хенри Мейсън нямаше нищо нередно, нищо, което да трябва да се променя. То имаше съвсем завършен вид и това бе всичко. Човек трябваше да го гледа доста съсредоточено, за да го запомни.

Двамата правеха комплименти на Елизабет за всяко нещо — за успешното провеждане на курса, за познанията й в областта на изобразителното изкуство, за великолепното парти. Направиха и комплимент за чудесната къща на Кларънс Гардънс, а след това в един глас й казаха колко им харесвала косата й, когато е вързана на опашка.

— Мисля, че това по-скоро се дължи на кройката на роклята. Твърде стара съм да се появявам в обществото с такава момичешка рокля — замислено отвърна тя.

Това имаше ефект. Двамата в един глас извикаха, че не била стара, а съвсем млада и че роклята й стояла великолепно.

Елизабет си помисли, че всичко е страхотно забавно и ужасно глупаво и се запита дали всички правят така.

— Получих картичка от Грейс Милър, нали се сещате… — отбеляза Саймън. — Тя е в Бенгър. Очевидно ти си доста добра сватовница, Елизабет. Тя срещна онзи симпатяга на твоето парти. Нали се сещаш, Джони… от антикварния магазин… и той я убедил да го закара дотам с колата си. Изглежда, че е намерила любовта на своя живот.

— Да, бива си я тая Грейс, нали? — каза възхитено Хенри.

— И Джони Стоун не пада по-долу — каза Елизабет и усети как храната заседна в гърлото й. Пътуване до Бенгър с колата на Грейс или неочаквана среща — кое бе истина? Лъжеше ли Джони… нали никога не му се бе налагало да го прави? Лъжеше ли Грейс… защо й трябваше да лъже тия двамата?

Хенри бе казал нещо.

— О, казвам, че ми е приятно да го чуя от теб. Страхувах се да не ти е гадже. Вторият ти баща спомена нещо такова оная вечер…

Да го вземеха дяволите тоя Хари! Как си позволяваше да дава обяснения за Джони, без да се съобразява, че може да го вкара в капан? Нима не бе разбрал, че не трябва да говори за такива неща?

— О, странно! Какво е казал? — попита безгрижно тя.

— Нищо особено. Аз просто си помислих, че той е… нали разбираш?…

— О, боже, всички са влюбени в Джони… това е като любовта към хубавото време… би било проява на лошо възпитание да не ти харесва времето, или пък Джони. Стига сме говорили за този Ромео… кажете ми как вие двамата Ромеовци успявате да се измъкнете от цялата тази хищна тълпа от клиентки, която със сигурност ви дебне в сградата на адвокатурата…

Двамата отговориха с гръмогласен смях и нещата се нормализираха. Елизабет позволи на мисълта си да поброди и да се върне при Джони. Сигурно Грейс бе излъгала. Джони нямаше защо да лъже, а ако се наложеше да го стори, значи това с Грейс бе нещо сериозно и бе станало причина да бъде изречена първата лъжа.

 

 

Майка й почина през ноември. От болницата телефонираха на Елизабет и й казаха, че била получила масивен инфаркт. Много бързо и навременно избавление. Било се случило през нощта и майка й не била почувствала никакъв ужас или болка. Любезният глас й каза, че на това трябвало да се гледа като на най-доброто разрешение за нея.

Елизабет стоеше в студения хол на Кларънс Гардънс. Бе през една от нощите за бридж на баща й и затова тя вдигна телефона. Всъщност почти никой не се обаждаше и на баща й. Тя се бе замислила за майка си и в същия момент чу иззвъняването в хола. Бе стигнала до средата на списъка за коледните подаръци, бе спряла за миг и се бе опитала да си представи майка си и си бе помислила колко тъжно е, че всичко, което може да направи за нея, е да изпрати подаръци на други хора в същата болница. Много дискретен жест. Напомняше й изпращането на пари за изоставените деца, когато бяха в манастира в Килгарет — на човек му се искаше да види и да се увери, че детето е получило подаръка си.

Вече нямаше да купува никакви подаръци за майка си. Били уведомили и Хари и той бил много развълнуван. Щял да й се обади по-късно. Надявали се, че Елизабет и Хари, или единият от тях, щели преди обяд да се обадят в болницата и да уговорят подробностите по погребението. Съжалявали, че трябвало да й съобщят такава тъжна новина, но се надявали, че тя ще възприеме случилото се като едно много щастливо избавление за мисис Елтън.

От отсрещната стая се понесе смях; тя дори успя да долови бащиния си глас. Баща й, който така рядко се бе смял в тази стая, когато жена му сядаше зад малкото писалище и започваше да пише писма, се смееше заради някаква игра на бридж с хора, които почти не познаваше, а в същото време майка й лежеше мъртва в параклиса на болницата в Северна Англия. Сега Елизабет не би могла да се втурне и да се хвърли в бащините си прегръдки, за да поплачат заедно. Те двамата навярно го бяха правили някога и бяха плакали от щастие заради Елизабет… когато са разбрали, че я очакват, когато се е родила, когато е казвала нещо интересно като малка. Сигурно са се поглеждали усмихнато или са се държали за ръце. Какво се бе случило, та да се стигне до този край?

Тя си спомни как изглеждаше майка й, когато я посрещна на гарата. Спомни си за търсещия й поглед сред онази сива тълпа, опитващ се да открие детето й, и за отчаянието, което се изписа върху лицето й, когато видя порасналата си дъщеря. Спомни си как майка й отметна глава и се разсмя, когато Джони донесе заека за вечеря в Престън. Спомни си как закачваше теменужки на жилетката й и как тя многозначително поклащаше глава като говореше за мис Джеймс от началното училище. Спомни си как плачеше майка й зад тази врата в деня, когато замина с Хари — едри сълзи се ронеха от очите й, когато каза, че би желала всичко да е по-различно… да, това бяха думите й… всичко да е по-различно.

 

 

Семейство Хардкасъл изпълниха молбата й да не викат Хари на телефона.

— Кажете му, че ще пристигна през нощта. Няма значение по кое време ще стигне влакът. Ще взема такси до вас. Можете ли да ми оставите ключ някъде? Не ми се ще да будя цялата къща.

— Добре, мила, просто бръкни в пощенската кутия през дупката. Ще ти направя чай и ще извадя одеяла, и щом пристигнеш, включи печката. Ти си много добра дъщеря, щом тръгваш посред нощ.

— Кажи му, че мама би искала да изглежда добре и да е силен, и че утре не трябва да отива в болницата със зачервени очи — каза тя.

Обади се на гарата. Мили боже, нямаше ли да се случи нещо хубаво на тази гара? Написа няколко реда на Хенри Мейсън, за да му обясни защо няма да може да се видят утре и го помоли да уведоми Стефан и училището по изкуствата за случилото се. Хенри бе много съвестен и щеше да се справи много добре.

После написа една бележка на баща си и я остави в стаята му, в случай че някой от партньорите му на бридж се заемеше да му помогне с миенето на съдовете. Не й се искаше той да научи новината в присъствието на непознати, но и не желаеше да бъде до него, когато той разбере. Предвидливо му напомняше името на болницата, в случай че той пожелае да изпрати цветя, и писа, че заминава за няколко дни. Накрая влезе в стаята, където играеха бридж, и учтиво изчака, докато изиграят ръката.

— А, чаят ли пристига? — попита приятно изненадан баща й.

— Не, не още. Но вече е готов и е в кухнята. Съжалявам, че те прекъсвам, но неочаквано се наложи да замина. Всичко е много сложно. Няма да ви отнемам време с обяснения. Оставих ти една бележка на горния етаж…

Тя се усмихна очарователно на всички присъстващи и моментално излезе. В края на Кларънс Гардънс видя такси и махна с ръка. Пусна писмото до Хенри в пощенската кутия на голямата къща, където се намираше квартирата му. Къщата бе много представителна и с утвърдени порядки, както и самият Хенри. Щяха да подредят писмата до различните наематели и да ги оставят в стройни редици върху широката маса в хола. Той само трябваше да проведе няколко телефонни разговора вместо нея. Бе му написала телефонните номера.

Стори й се, че го зърна на прозореца на горния етаж, докато тичаше обратно към таксито, но обясненията щяха да й отнемат много време — писмото щеше да свърши по-добра работа. Щяха да се видят идната седмица.

 

 

Във влака задряма и от време навреме се стряскаше. Главата й постоянно клюмаше и вратът страхотно я заболя. Тя го разтри, опитвайки се да облекчи болката от схващането.

— Желаете ли да го направя вместо вас? — каза мъжът отсреща. Не сваляше очи от нея, откакто бе влязла в купето. Елизабет дори се зарадва, че двама други мъже седнаха в другия край на купето. Не й се искаше да остава насаме с този тип.

— Не, благодаря — отвърна сухо тя, без ни най-малък намек, че се интересува от предложението му.

Малко по-късно черният шлифер, който бе взела, в случай че сутринта бъдеше хладно, падна от коленете й на пода. Мъжът го вдигна и с прекалена загриженост и внимание го сложи на скута й.

Тя отвори очи и го изгледа хладно.

— Седнете си на мястото и си махнете ръцете от мен!

Той се разсмя.

Тя се огледа за помощ към другия край на купето. Двамата пътници бяха изчезнали. Сигурно бяха слезли, докато тя бе дремала.

— Хайде, хайде сега! Като те гледам как си седнала, си рекох, че си търсиш компания.

Той бе самоуверен и изглеждаше наистина ужасно — с подпухнало лице и дебели устни…

— Нямам нужда от компания — заяви тя. — И ако си мислите, че ви заблуждавам, и продължите да ми досаждате, ще дръпна внезапната спирачка. — Тя стана и хвана дръжката.

Той я погледна разтревожено.

— Я не се прави на глупачка! Седни. Нищо лошо не съм искал да кажа.

— Махни се от мен! Отиди веднага в другия край на купето.

Той стана, взе куфарчето си и се премести.

— А сега стой там. Ако се опиташ да се приближиш, ще дръпна спирачката и ще трябва да даваш обяснения пред охраната на влака и полицията.

— Не се дръж като тъпа идиотка… Не съм направил нищо…

— И няма да имаш такава възможност — отвърна тя.

Мъжът вдигна вестника пред очите си и се престори, че чете в дрезгавата светлина на купето. Елизабет седна, оправи дрехите си и загърна краката си в шлифера, за да ги прикрие и стопли.

— А бе ти да не си нещо луда? — попита мъжът, успокоен от факта, че ръката на Елизабет е на безопасно разстояние от внезапната спирачка.

— Няма ли да млъкнеш? — изкрещя тя.

— Млъквам де, млъквам, скандалджийке. Откачила стара мома. Превзета дърта откачалка.

— Точно така! — самодоволно отвърна Елизабет.

 

 

Всичко през тази седмица премина като насън. На погребението на майка й имаше само десет души, а това означаваше само седем, като се изключеха Хари, Елизабет и медицинската сестра Флауърс. Елизабет взе малката чанта с мамините „вещи“, както ги наричаха в болницата. Реши, че те ще причиняват болка на Хари и дори имаше усещането, че той няма да може и да ги погледне вече. Свещеникът бе много любезен и говори само за напускането на този свят, за полагането в земята и за вечния покой. Хари подсмърчаше до нея.

— На Вайълет няма да й хареса покоят, тя мразеше покоя. Копнееше за малко развлечения — прошепна той на Елизабет.

— Според мен всички свещеници разбират нещата погрешно — отвърна шепнешком Елизабет. — Небесата сигурно са пълни със забавления и мама най-после ще намери онова, което е търсила през целия си живот.

— Няма да може все още — възрази Хари. — Не преди възкресението и така нататък.

— Съжалявам — извини се Елизабет. — Продължавам да се обърквам от католицизма. Мислех си, че те незабавно се отправят натам, но може и нещо да съм объркала.

— Бедната Вайълет! — изхлипа Хари. — Бедната малка Вайълет! Тя искаше толкова малко от този живот, искаше толкова малко, по дяволите… и така и не успя да го получи.

Елизабет стоеше в дъжда, скрита под чадъра на мистър Хардкасъл, и се питаше какво нещо е любовта. Майка й бе искала твърде много от живота. Много повече, отколкото получаваха всички нейни съвременници. Беше невъзможно да й се угоди. Както и да се опитваше да я убеждава човек, тя продължаваше да държи на Хари. Той не бе я дарил с никакви богатства или развлечения. Заради него тя живееше оскъден живот и работеше неуморно в малкото магазинче, но въпреки това продължаваше да държи на него и бе щастлива. Нямаше съмнение, че Хари бе намерил прост и лесен начин да й се хареса. За баща й тя бе алчна и абсолютна егоистка… а хора като майката на Моника щяха завинаги да си останат с убеждението, че Вайълет е получила от този живот два пъти повече, отколкото всеки друг на този свят — под това подразбираха необмислената й постъпка по време на брака й. Леля Айлийн разказваше, че майка й била много забавна, докато ходели заедно на училище. О, боже, в цялата тая суматоха бе забравила да пише на леля Айлийн! Трябваше да го направи възможно най-бързо. Може би леля Айлийн дори щеше да напише писмо на Хари, макар че всъщност май би предпочела да пише на баща й. И какво от това, по дяволите? Нека леля Айлийн сама да си реши.

Последваха безкрайни разговори на чаша чай със семейство Хардкасъл. Имаше уверения, че помощите на Хари и парите от магазинчето били предостатъчни за покриване на наема и храната му. Правиха планове за следващото му гостуване в Лондон. Хари получи съболезнователни телеграми от Стефан Ворски и Ана, от колежа по изкуствата, от Хенри Мейсън и Саймън Бърк, от един-двама души от курса по изкуствата, които навярно бяха уведомени от Хенри. Нямаше никакви вести от Джордж Уайт и Джони Стоун.

В нощта преди отпътуването й за Лондон Елизабет и Хари излязоха да вечерят навън. В ресторанта вече бяха подредили коледната украса и обстановката изглеждаше много по-празнична, отколкото бяха очаквали.

— Непрекъснато си повтарям, че няма значение какво е било, ала знаеш ли, винаги си мислех, че тя ще се оправи. Представях си как някоя сутрин ще отвори очи и ще каже: „Колко абсурдно е всичко, Хари“ — и всичко ще се оправи. Сега вече няма на какво да се надявам. И с теб ли беше така?

— Да — излъга Елизабет. — И аз си мислех същото.

Защо ли така предпазливо бе обяснила на Хари заболяването на майка си? Чудеше се на неспособността му да приеме онова, което не би могъл да понесе.

— Няма да се притесняваш за мен, когато отидеш в града на развлеченията, нали? — каза Хари.

— Не, няма. Но ще мисля много за теб… в промеждутъците между гостуванията ти.

— А как е моят приятел Джони?

— Той е добре. Добре е — отвърна тя.

Разговаряха тихо, но тонът й му прозвуча необичайно и той успя да долови лекия намек.

— Не че питам… — поде той.

— Та ти никога не си ме питал, Хари — каза тя.

— Но се чудех какво ли… когато той не дойде с теб… дали нещо… щом всичко си е постарому…

— Не, не е постарому. Напълно си прав. — Тя дълго не повдигна очи от покривката на масата. Хари седеше мълчаливо. — Ами искам да кажа, че той си е същият и такъв ще си остане. Аз обаче не изпитвам същите чувства.

— Нима ще се откажеш от мъж като Джони? Та човек като Джони се среща веднъж на милион.

— Много е трудно за обяснение. Разбери, той не изпитва никакви по-особени чувства към мен… нали знаеш, такива, каквито ти изпитваше към майка… не може да си представи, че можем да живеем заедно. Дълго време не можех да осъзная това…

— Но нали винаги си казвала, че той не става за семеен живот… ти знаеше това… — Хари очевидно бе много разтревожен от факта, че Джони нямаше да присъства повече в живота й.

— Да, но не разбирах колко лекомислено е поведението му. От два-три месеца излизам с Хенри, нали си спомняш онзи адвокат, с когото се запознахте на партито?

— О, да. Той произнесе речта — отвърна Хари без особен ентусиазъм.

— Да. Той и приятелят му Саймън Бърк бяха много внимателни към мен… и аз започнах да се привързвам към Хенри… ходим на театър… посещаваме галерии на изкуствата и, ох, и къде ли още не… той приготви вечеря и ме покани в апартамента си, а аз го поканих на вечеря в Кларънс Гардънс, когато татко бе излязъл, нали разбираш… а Джони изобщо не го е грижа за това. Изобщо…

— Да не би да го правиш само за да предизвикаш ревността му? Би било малко глупаво, нали?…

— Не, не е заради това. Ако Джони бе показал и най-малко раздразнение, нямаше да се стигне дотам. Но той не го прави. Дори е много щастлив да чуе, че не мога да се срещна с него в събота, защото с Хенри ще ходим на театър.

— А ти какво очакваш да ти каже?

— Не знам. Не съм очаквала да е така безразличен… дори го попитах направо.

— И той какво ти каза?

— Каза: „Нали ме познаваш, котенце, не мога да се обвързвам с никого“, и естествено имаше предвид мен. И че не ме притеснявали излизанията му с други жени и че със сигурност нямало да се превърне в нищожен ревнив любовник. Казах му, че мразя да излиза с други жени и че бих искала от време навреме да се държи с мен като ревнив любовник. Отвърна ми, че съм сгрешила в избора си на мъж за такива антични сцени.

— Ами… — каза объркано Хари. — Според мен ти е отговорил честно и откровено.

— Да, но точно там е работата. Всичко ще си остане постарому. Любовта… надеждата и всичко останало. Нима не разбираш, че всичко е за моя сметка? Той не дава нищо от себе си… той не се нуждае от мен.

— А продължаваш ли да го виждаш?

Хари изглеждаше ужасен да не би приятелят му Джони да се е оплел в някакви объркани взаимоотношения.

— О, виждаме се. Срещам го у Стефан. Понякога го виждам и в неделя сутрин… ходим за вестници и прекарваме сутринта в леглото… винаги съм си представяла нещата между нас така…

— А Хенри… да не си помисли, че…

— Не съм спала с Хенри. Но много държа на него. Той се бои да ми признае, че гледа сериозно на отношенията ни, защото бих могла да му отвърна, че предпочитам Джони. Знам, че звучи нелепо, но е точно така. Затова всички… с изключение на Джони… сме се превърнали във въжеиграчи.

— Сигурен съм, че всичко ще се оправи — потупа ръката й Хари.

— О, дано да е така — отвърна замислено Елизабет. — Но какво добро мога да очаквам, щом Елизабет Уайт ще трябва да взима решенията за всяко жизненоважно събитие? Просто няма да има кой друг да го стори.

 

 

Леля Айлийн бе чула за смъртта на майка й от Ешлинг, която една вечер позвънила до Кларънс Гардънс, за да си побъбрят, и баща й й обяснил защо Елизабет я няма. Той не пожела и да чуе за погребението. Елизабет каза, че го била уведомила, в случай че искал да отиде, но той отхвърли довода й с думите, че за него майка й била умряла много отдавна.

— Получих едно мило писъмце от майката на твоята приятелка Ешлинг — каза удивено той. — Думите бяха много добре подбрани и казани точно на място. Има и едно, адресирано до теб, пак с ирландска марка. Може би е написала и на двама ни. Много мило писмо, наистина, без много излишни приказки.

Елизабет недоумяваше какво чак толкова е казала леля Айлийн, та така да се хареса на баща й, защото знаеше, че не може да е нещо от рода на прочувствените излияния, които бе получила тя. Айлийн й разказваше спомените си за всички хубави дреболии от живота на майка й на младини. Как майка й й писала, за да й съобщи за раждането на Елизабет, и как казала, че в болницата досега не били виждали такова чудесно бебе, и как леля Айлийн се разсмяла, защото в Килгарет също не били виждали такива чудесни бебета като Шон и Морийн. Айлийн я умоляваше да си спомня само хубавите моменти от живота на майка си и да забрави за лошите. Точно така била направила тя и за Шон: винаги си спомняла как се усмихвал, как й подарявал цветя за рождения ден или как вглъбено четял някоя книга. Никога не си спомняла как се карал с баща си, как се сърдел или — още по лошо — как бил разкъсан на парчета от мината. Да се опитала да мисли за майка си като за самата себе си: от една страна сериозна и практична, а от друга — непостоянна и капризна, но в никакъв случай не и като за пациентка на лудницата. Само това не.

Айлийн добавяше, че между тях казано, Ешлинг напоследък изглеждала много зле. И ако имало някаква възможност Елизабет да им погостува, щяло да бъде великолепно. Това щяло да поразвесели Елизабет след всичките преживени неприятности, а и със сигурност Ешлинг нямало да може да ходи с увесен нос, щом приятелката й била до нея. Но Елизабет трябвало да бъде много дискретна и да не покажела с нищо, че знаела за това. Нали щяла да го направи?

Предложението бе много съблазнително, но невъзможно за изпълнение. Време бе да се появи в училището, в колежа и в магазина. Не, нямаше никакъв начин да замине за Ирландия. Докато се чудеше дали да не се обади до Килгарет, телефонът иззвъня. Беше Джони.

Искала ли да излязат и да послушат малко джазова музика, или това щяло да бъде прекалено шумно и жизнерадостно за нея след всичко, което й минало през главата? Елизабет каза, че с удоволствие би излязла. Да се срещнели в джазклуба. Точно от това се нуждаела, за да се поразсее.

— Ужасно ли беше, клоунче?

— Много потискащо. Да — каза тя.

— Знам. Не ти писах и не изпратих телеграма, защото ми се струваше съвсем безсмислено. Предпочитам да си спомням за нея като за някаква обаятелна кукла. Точно така изглеждаше, когато я видях.

— Точно така. Наистина — каза тя.

— Добре ли е Хари? Може би това е едно облекчение за него, в края на краищата. Нали е виждал, че състоянието й няма да се подобри.

— Убедена съм, че имаш право.

— Добре. Значи в девет.

— Чудесно — отвърна тя.

Телефонът отново иззвъня. Беше Хенри.

— Знам, че няма да имаш желание да излезеш и да бъдеш мила и жизнерадостна, но ако искаш, бих могъл да сготвя нещо и бихме могли просто да поседим и да поговорим — предложи той.

— Не — отвърна бавно Елизабет. — Много мило от твоя страна, но имам други ангажименти.

Хенри моментално се извини. Вярно, било минало твърде малко време, за да може да си позволи да й досажда. Щял да й предостави няколко дни, за да се съвземе.

— Бих ли могла да дойда утре, ако си свободен? — попита тя.

Той бе във възторг. Можело ли да дойде и да я вземе? Щял да й се обади. Беше чудесно. Джони никога не идваше да я взима от къщи. Тя каза, че ще го очаква с нетърпение.

 

 

Срещнаха се с Джони в клуба. Леко я болеше глава. Той каза, че знаел как да я излекува, и поръча кафе с малко ром и парченце канела. Странно, но след малко главата й бе по-добре.

— Как така? — попита тя.

— Ами това прогонва главоболието — каза Джони, хвана студената й ръка и я поведе към групата хора, насядали около една маса. Изглежда, бяха добри приятели.

Запознаха се на малки имена и си заговориха на „ти“. Тя се запита коя ли жена си е харесал сега. Може би онази дребничката, която се хилеше глупаво… но тя навярно бе омъжена за мъжа до нея. Той бе сложил ръка на рамото й, а тя имаше халка. Какво значение имаше дали е омъжена? Както и да е, любовната им връзка, ако въобще я имаше, нямаше да продължи дълго. Джони я настани да седне, а тя се облегна на рамото му и отпи от пикантното кафе.

— Чудесно е, че се върна, котенце — каза той, галейки врата й. — Ще отидем ли до квартирата ми след това?

— Да, естествено — каза тя. Стори й се, че Джони и дребната ухилена жена си разменяха многозначителните погледи, но не беше сигурна.

Тя беше в прегръдките му и той въздъхна щастливо. Осъзна, че това е единствената реакция на тъжното й пътуване до Престън — чак до другия край на страната. Без печал, без съболезнования, без утешителни думи. Джони не обичаше да мисли за тъжни неща и никога не го правеше. Бе й казал това преди много, много години. Много просто решение, нали?

 

 

На другата вечер, когато Хенри дойде да я вземе, пак я болеше глава, но тя не му каза. Боеше се да не би той да отмени уговорката им или да я посъветва да изпие един аспирин и чаша горещо мляко, което щеше да бъде доста по-тъпо от онова, което бе предложил Джони. Хенри влезе за пет минути и поговори с баща й. Съвсем достатъчно, за да може баща й да се включи, но не и да се разприказва. Докато си обличаше шлифера, Елизабет чу Хенри да казва:

— Боя се, мистър Уайт, че не знам точно как се изказват съболезнования за смъртта на бивша съпруга… но ужасно съжалявам, че майката на Елизабет е починала…

Баща й, изглежда, имаше доста богат опит и можеше да се справи с такъв разговор.

— Благодаря ти, Хенри — каза той. — Майката на Елизабет изживя много труден и неспокоен живот. Да се надяваме, че най-после е намерила покой.

— Наистина, наистина — отвърна почтително Хенри. Елизабет ги изчака няколко секунди и чак тогава влезе.

— Е, ние тръгваме. Няма да я задържам до късно, мистър Уайт — каза Хенри.

Елизабет си помисли, че навярно така са се отнасяли към момичетата преди десет години. Домъчня й за отминалото време. Така и не бе успяла да разбере какво е да те ухажват, да те вземат момчета от дома, какво са любовните срещи и усамотяването у дома, когато родителите ги няма. По някаква непонятна, глупава причина, всичко това я караше да се чувства много млада и щастлива.

Хенри бе приготвил всичко за вечерята. Доматена супа, картофи за гарнитура на второто, два агнешки котлета и нарязани домати. Имаше и поднос с шишенце джодженов сос, а филийките хляб с масло бяха вече подредени в една чиния.

— Съвсем елементарно е, но си помислих, че ще ти бъде приятно да те отърва от необходимостта да готвиш — каза той.

Изглеждаше добродушен и обезпокоен, че тя може да не одобри подготовката му. Лицето на Елизабет се озари от възторжена усмивка.

— Прекрасно е някой да ти сервира така. Много си грижовен и мил.

Хенри се разтопи от удоволствие.

— Исках само да се разтовариш след всичко, което си преживяла. Разкажи ми.

Наля й чаша вино и я покани да седне срещу газовата печка в дневната, а той се настани на пода срещу нея.

— Разкажи какво стана… пътувала си с влак… — Гледаше я с интерес и очакваше да чуе преживелиците й. Съчувствието бе ясно изписано върху лицето му. Наистина желаеше да научи всичко. Тя бавно започна да му разказва… и когато му обясняваше колко дребничка била майка й — като мъничка съсухрена кукла — и колко много плакал Хари, и как очите му се пълнели със сълзи… и нейните очи се напълниха със сълзи и Елизабет се разрида върху гърдите на Хенри пред газовата печка. След това двамата издухаха шумно носовете си и Елизабет отиде в банята да наплиска очите си със студена вода, а Хенри започна усърдните си приготовления в кухнята и с огромно внимание наблюдаваше да не прегорят котлетите.

 

 

Хенри имал омъжена сестра, Джийн, която живеела в Ливърпул, и щял да прекара Коледа при нея. Родителите му били умрели отдавна. Баща му починал в нощта, когато трябвало да замине като доброволец през 1940 година, а Хенри тогава бил едва четиринадесетгодишен. Майка му живеела в постоянно напрежение и ужас от войната, а след това, веднага след деня на победата, също внезапно починала. Той винаги щял да свързва войната със смъртта на двамата си родители и никога нямало да може да проумее защо хората поглеждат към онези години с лицемерно умиление и се възхищават на тогавашната сплотеност и матинетата. Не изпитвал носталгия към времето, когато майка му едва сдържала нервите си да не изкрещи. Това не отговаряло на представите му за хубаво детство.

Да, бил много привързан към Джийн. Тя била медицинска сестра и била във възторг, когато той започнал да следва право. Насърчавала го и му давала пари за таксите и най-належащите разходи, и му помогнала да оцелее до продаването на дома им, когато и двамата получили известна сума пари. Джийн се омъжила за Дерек и им се родил син. Той също бил кръстен Хенри. За Коледа Хенри щял да му подари влакче.

Всичко това звучеше много добре. Хенри щеше да вземе влака за Ливърпул, а Дерек щеше да го посрещне. След това двамата щяха да изберат коледна елха и да я отнесат у дома. Малкият Хенри щеше вече да е заспал и затова тримата възрастни щяха да я украсят сами. Хенри, изглежда, не се бе замислял дали се разбира, или не със сестра си и зет си. Дори не можа да проумее въпроса й. Джийн бе негова сестра и той отиваше при нея за Коледа. Толкова по въпроса. Елизабет се почувства малко глупаво заради въпросите си — прозвучаха така, сякаш разпитваше престъпник. Бе се надявала той да й каже, че те с Джийн винаги са били страхотни приятели, че са се смели на едни и същи неща и че харесва Дерек извънредно много. Искаше да чуе как те, Хенри и Джийн, са седели на Коледа и са си спомняли приятни случки, свързани с майка им и баща им, че не са имали тайни един от друг и че така бързо са се настройвали за годишните празненства, сякаш са били далеч един от друг само седмица.

Ако можеше да се докосне до една такава коледна вечер, по някакъв начин щеше да стане по-добра. Откакто майка й бе напуснала техния дом, тя и баща й бяха посрещнали заедно много празници, но никога не бе било лесно. С напредването на подготовката за Коледа баща й ставаше все по-тъжен и унил, а когато дойдеше време да разреже пилето, настроението му ставаше направо погребално. Елизабет се бе научила да се справя с това. Просто започваше да бърбори радостно и лекомислено, давайки си вид, че не забелязва тъгата му и липсата на ответна реакция от негова страна. След това измиваха съдовете, запалваха камината и слушаха радио… Тя все още не знаеше какви бяха плановете на Джони за Коледа. Загрижеността за нейното празнично настроение никога не бе намирала място в тях и нямаше изгледи това положение да се промени. Джони нямаше семейство и повечето хора биха приели за нормално, ако дойдеше и прекараше коледната вечер с Елизабет и баща й. Джони обаче никога не предприемаше действия, които биха могли да го потиснат или разстроят. Той щеше да я уведоми за решението си просто между другото. То можеше да го отведе в Шотландия, както стана миналата година. Той и петима негови приятели бяха наели една стара фермерска къща и бяха прекарали четири великолепни дни, бродейки и опознавайки планините, ядейки и пиейки край коледния огън. Елизабет бе пребледняла от завист, докато слушаше разказа му.

Както се развиваха нещата, Джони едва ли щеше да замине някъде за Коледа, защото се бе простудил. Това съвпадна с един от неговите малки флиртове, този път с една италианка, която се направи на Флорънс Найтингейл, милваше го по челото и му даваше вода. Елизабет се отби в квартирата му на Бъдни вечер. В никакъв случай не би си позволила да разкрие пред смутената Франческа, че вече от години са любовници с Джони, така че се държа спокойно и любезно, сякаш бе на посещение у приятел. Не обърна внимание на дългия бял халат, окачен на вратата на спалнята. Нито за миг не спря погледа си върху дрехите, преметнати върху стола, върху гримовете на тоалетната масичка или сконфузеното лице на Джони.

— Дойдох само да ти пожелая щастлива Коледа. Стефан ми каза, че си зле, и аз постъпих като добра приятелка — донесох ти малко телешко варено… — Тя се засмя безгрижно и след миг Франческа също се разсмя. Джони успя само да се усмихне. — Е, Франческа, ти вероятно ще можеш да подгрееш вареното… казват, че правело чудеса… само не ме питайте какви. Щом така казват старите хора, нека просто им се доверим.

Франческа радостно изтича в кухнята да потърси тенджера.

Върху трескавото лице на Джони се изписа мила усмивка.

— Не предполагах, че ще дойдеш. Мислех си… мислех…

— Знам, мислел си, че трябва да съм дискретна. Това няма значение.

— Кое?

— Няма значение. Струва ми се, че най-лошото отмина. Сега всичко ще се оправи.

Джони посегна към ръката й.

— Нещата ще се променят. Обещавам ти. Няма винаги да е така.

Елизабет го потупа по ръката и стана. Много добре се справяше с безсмислените разговори. Беше го правила години наред. Поговориха си скоро ли ще оздравее и накрая тя решително заяви:

— Абсолютно си прав. Нещата ще се променят. Още утре всичко това ще бъде без значение. Естествено, че това положение не може да остане такова завинаги… — Тя му изпрати една въздушна целувка от прага. — Щастлива Коледа, Джони… и Франческа.

От кухнята се подаде една разрошена глава.

— О, тръгваш ли, Елизабет? Така скоро!

— Да. Исках просто да кажа: „Buon Natale“^[1]. Правилно ли го казах?

— Si, Buon Natale — отвърна приятно изненадана Франческа.

Докато слизаше по познатите стъпала, Елизабет си представяше как Франческа сяда до леглото на Джони и го храни с бульона лъжичка по лъжичка и казва колко прелестна е Елизабет. Можеше да си представи и нетърпението на Джони да смени темата.

 

 

Хенри се върна три дни след Коледа. Празниците били преминали много приятно, спокойно и според традицията. Елизабет го попита защо се е върнал така скоро. Защо не е останал до края на седмицата или до идната Коледа, щом е било така приятно?

— Защото ми липсваше — отвърна простичко Хенри. — Исках да те видя.

И я попита дали би приела да прекара с него новогодишната вечер.

— Може ли аз да приготвя вечерята вместо теб? — запита тя. — Татко ще замине на новогодишно състезание по бридж. Това събитие много го вълнува.

 

 

Хенри донесе бутилка шампанско, а Елизабет вече бе изстудила една, така че решиха да не чакат до полунощ. Можеха да изпият едната сега, а втората — по-късно.

— Знаеш ли, че много държа на теб? Много, много силно се привързах към теб — каза развълнувано Хенри.

— Аз също държа на теб — отвърна Елизабет.

— Проблемът е в това, че не мога да разбера достатъчно ясно… къде ми е мястото… нали разбираш?

Елизабет го изгледа учудено.

— Разбираш ли, аз съзнавам естествено, че сте много близки приятели с Джони Стоун… но не знам доколко…

Елизабет продължи да го гледа безмълвно.

— Виж, не искам да се правя на глупак и да се надявам да проявиш интерес към мен, ако този човек… ако има нещо… Надявах се, че ще ми кажеш какво мислиш ти за това.

Изглеждаше така обнадежден и развълнуван и така трепетно очакваше отговора й! Елизабет никога не бе изживявала такова усещане за собствената си власт над друг човек, но то не й достави никаква наслада.

— Това е дълга история… — поде тя.

— О, не искам да знам за миналото… то няма нищо общо с мен… Недей, за бога! Интересува ме само това, което чувстваш… и което желаеш сега.

— Вече не съм влюбена в Джони Стоун — каза тя.

Думите отекнаха в съзнанието й. Това бе истина. Лицето на Хенри избледня и се изгуби някъде. Тя мислеше само за едно. Вече не обичаше Джони. Това бе станало без нейно знание и любовта, която винаги бе изпитвала към него, си бе отишла, а тя дори не бе забелязала изчезването й. Чак сега, когато я бяха попитали, бе започнала да осъзнава, че любовта е безследно изчезнала. Когато лицето на Хенри придоби отново очертанията си, тя му се усмихна и каза простичко:

— Наистина.

— А дали е възможно да обикнеш някога мен? — Той все още бе нерешителен и неуверен. — Не искам да оставаш с чувството, че те принуждавам да извършиш нещо необмислено, или че настоявам да ми отговориш веднага, но ако мислиш така…

— Но аз наистина те обикнах — каза тя.

Хенри бе така поласкан и развълнуван, че заприлича на голямо дете. Изправи се и отметна светлата си коса, която ограждаше главата му като ореол. До този момент само леко бе докосвал устните й, когато се сбогуваха. Сега я придърпа към себе си и устните им се сляха в продължителна целувка.

— Мисля, че ти си най-прекрасното същество на този свят. Толкова си красива… Не мога да повярвам, че ме обичаш! — каза щастливо той и я погледна възхитено.

— Много си мил и… и наистина те обичам — каза тя.

— Ще се омъжиш ли за мен? Искаш ли да се оженим през тази щастлива година?

Тя изумено се отдръпна от обятията му. За Хенри, както и за повечето хора, любовта означаваше брак. Той нямаше търпение да сложи кръст на всички други възможности, на всички алтернативи пред себе си и да заживее с нея, Елизабет Уайт, до края на живота си. Точно това копнееше да направи и тя, напълно споделяше желанието му. Искаше да живее спокойно и щастливо и да се грижи за него. Искаше заедно да вземат решения за бъдещето си и да споделят всичко един с друг. Да, с най-голямо удоволствие щеше да се омъжи за Хенри Мейсън.

— С най-голямо удоволствие ще се омъжа за теб, Хенри Мейсън — каза тя.

 

 

Шон никога не си бе въобразявал, че е лесно човек да разговаря с Етел Мъри. Тя бе от ония жени, които винаги говорят твърдо и решително и не дават възможност на събеседника си да добави нещо. Но този път той нямаше да може да се измъкне, защото Айлийн си бе легнала. Каза, че не била добре покрай коледните празници и цялото това изобилие от храна. А и в магазина имало толкова много работа преди Коледа. Бе убедена, че след Нова година трябвало да намерят някое работливо момиче и да му плащат съответната заплата. Шон се съгласи и обеща, че веднага след празниците ще поразпита за помощничка.

Етел Мъри дойде неканена. Не свали ръкавиците си, постоянно ги подръпваше и изглеждаше много притеснена. Поговориха любезно за това, как са прекарали Коледа, за чудесния свещеник и възхитителния му глас, който бил точно това, от което се нуждаел църковният хор. Отбелязаха, че положението в света не отивало на добро, след като в коледното си приветствие по радиото папата почти през цялото време говорел за опасността от атомните бомби.

Накрая Етел Мъри успя да си дойде на думата. Чудела се дали Ешлинг и Тони не са… ами, дали Шон и Айлийн знаели какво става с Ешлинг и Тони.

Шон бе изумен. Нима не живеели добре? Да не би да имали някакви неприятности? Той не бил чул нищо. За какво говорела Етел? Да не би да е имало някакво произшествие? От изражението на Етел Мъри личеше, че й е ясно, че не разговаря с когото трябва. Опита се да се измъкне, но Шон вече бе много по-разтревожен от нея. Нека кажела направо какво точно имала предвид.

Етел Мъри бе обезпокоена от изявлението на Ешлинг по време на коледния обяд, че възнамерявала да помоли баща си за постоянна работа в магазина на О’Конърови през новата година. Майка й била уморена и пренатоварена. Жена на нейните петдесет години трябвало да си почива, а Ешлинг по цял ден се чудела какво да прави, така че това щяло да й помогне да запълва времето си. Тони не бил казал нито дума, но, бедничкият, бил в много мрачно настроение. Имало нещо нередно и необяснимо и макар Етел да била започнала този разговор, лично тя била на мнение, че всичко трябва да си остане между тях… и ги молела за съвет.

Шон се развълнува от загрижеността, тревогата и най-вече от смущението й. На Етел Мъри не й се случваше често да изглежда безпомощна. Успокои я и настоя да пийнат обичайната глътка уиски. Каза й, че сега нямал намерение да безпокои Айлийн, но в най-скоро време щял да поговори с нея за това. Помоли я да го извини за избухването му, а тя го потупа с ръка по коляното. Шон си каза, че тя съвсем не изглежда зле за възрастта си.

Айлийн бързо се оправи и отиде на черква за новогодишната литургия в девет сутринта. Зърна Ешлинг точно когато хората започнаха да излизат. Очите на дъщеря й се оживиха.

— О, мамо, колко се радвам, че си оздравяла! Хайде, качвай се в колата да те закарам… а може би е по-добре да отидем до нас?

— С удоволствие, само изчакай. Трябва да кажа на някого къде отивам, та да не тръгнат да ме търсят.

Очите й зашариха сред хората, които вървяха насреща й в студеното утро и си честитяха Новата година. Видя Донал. Доста се бе навлякъл.

— Кажи вкъщи, че отивам у мисис Мъри. И не ме чакайте за закуска — извика Айлийн.

— Внимавай да не преядеш там. Ще ти оставим закуската във фурната — подметна шеговито Донал.

— Той само се шегува, Ешлинг — каза Айлийн и се мушна в колата.

— Не е много далеч от истината — отвърна Ешлинг и натисна газта. Понесоха се към къщата й.

Айлийн влезе и се втрещи. Дневната бе пълна с мръсни съдове. На масата имаше разхвърляни чаши, а подът бе осеян с трохи. Блестящата кухня, предизвикала такава силна завист у бедната Морийн, представляваше тъжна гледка. Печката бе потънала в мръсотия, навсякъде бяха разпръснати мръсни тенджери и остатъци от закуска, умивалникът бе запушен. Всичко изглеждаше занемарено и отблъскващо.

— Миличко, нали си стопанката на този дом! Защо, за бога, не си се потрудила да го поддържаш малко по-добре?

Айлийн се ужаси. Отмести някакви мръсни кухненски кърпи от стола и седна.

— О, мамо, какво значение има? Какво значение има, за бога! — Ешлинг, изглежда, ни най-малко не се разкайваше. — Ако разтребя и почистя всичко, той отново ще го съсипе.

— Но, Ешлинг… не може да живееш така… не бива. А Тони къде е? Да не би още да спи? — Айлийн заговори по-тихо.

— Не се е прибирал, мамо. Ще се появи към обяд, за да се преоблече, и пак ще се отправи към хотела…

— Но къде е сега, за бога? Да не би да си посрещала сама Новата година? Какво е станало с него?

— О, предполагам, че е заспал там, където е бил — у Шей Фергюсън или при някого от приятелите си. Понякога остава да спи и в хотела. Предполагах, че си чула за това…

— Не, нищо не съм чула. Нищо.

— Наложи се да прекарам миналата нощ в собствената си компания. Сварих няколко картофа в онази тенджера… на него често му се прияждат картофи, когато се прибере и не е слагал нищо в уста, освен алкохола… след това стана късно и си помислих, че той и без това няма да се прибере, така че защо да не си сготвя нещо… И намерих някакво парче бекон и го изпържих с лук, но загоря и можеш да видиш резултата в ей онзи тиган. А това са вчерашните бъркани яйца, които той не докосна, а онова… не знам. Може би са остатъци от мляко.

Айлийн усети, че й се повдига.

— И откога продължава това?…

— Ами не знам. Чакай да помисля. Омъжена съм от година и седем месеца… или от седем години и един месец… Горе-долу оттогава…

Отнесеното й, изпълнено със самоирония поведение изкара Айлийн от вцепенението.

— Има ли топла вода? — отривисто попита тя.

— Какво? — удиви се Ешлинг.

— Включен ли е бойлерът? След час, час и половина ще ме чакат на площадчето. Дотогава тази къща трябва да светне.

— О, мамо, просто не си струва!

— Спри да хленчиш и да се оплакваш! Почваме!

— Мамо, нямам намерение да се захващам с това. Откажи се.

— Никога няма да прекрачиш прага ми, ако моментално не си вдигнеш задника и не си подредиш къщата, повлекана такава!

— Това е моята къща, мамо. Ти го каза.

— Господи! Помисли си колко хора биха влезли с удоволствие в този дом и биха го превърнали в малък дворец. Но не и Нейна Светлост госпожица Ешлинг, която винаги знае всичко по-добре от другите. Какво ли не би дала сестра ти Морийн за такава кухня! Наблюдавала съм изражението й. Помисли как се чувства Пеги горе в планината. Какво ли не би дала тя за къща като тази? Но Бог не е сметнал за необходимо да го даде на хора, които ще го оценят, а го е дал на една самосъжаляваща се, хленчеща повлекана… да, Ешлинг, ти си точно такава…

Ешлинг бе изумена. Не бе чула и дума за Тони, нито намек за семейния уют. Не усети майчинска ръка на раменете си. Не чу нищо за ужасния нрав на мъжете. Вместо това й бе изнесена една лекция, по-лоша и от онези, които бе изслушвала, когато бе на четиринадесет години. Ответната й реакция бе да се изправи. Майка й я дръпна за палтото.

— Закачи го някъде, за да не се изцапа, и ми дай някаква престилка или работна дреха… Е, добре, дай ми някоя стара рокля, която струва десетки лири на Графтън стрийт, за да я облека върху празничните си дрехи. Бързо! — Тя намери пепелниците, които бяха изчезнали някъде кой знае откога. — Заеми се да почистиш дневната! Хайде! Започвай!

— Мамо, не искам да се трепеш…

— Няма да позволя на чуждите хора да разберат как съм възпитала дъщеря си. Чу ли ме? Започвай!

Ешлинг се разсмя истерично при мисълта, че отстрани сигурно изглеждат като герои от старите филми на бързи обороти, в които ченгетата и крадците нервно подтичват и влизат и излизат през разни врати.

— Дневната е чиста, мамо! — извика тя.

— Не чух прахосмукачката — провикна се майка й.

След час и половина бяха свършили. Майка й бе отворила всички прозорци да проветри къщата.

— Ще ни хване пневмония! — възнегодува Ешлинг.

— По-добре, отколкото някой дифтерит от мръсотията — отвърна майка й.

Кошчетата за боклук бяха изпразнени, подовете — лъснати. Майка й поръси шест тенджери с почистващ препарат и ги остави с нареждането след няколко часа да ги изплакне. После отвори вратата на спалнята и я затвори с трясък.

— Имаш един-два часа на разположение до прибирането на съпруга ти. Влез и почисти. Смени чаршафите и подреди всичко както трябва. Следобед ще се върна да те видя и искам къщата да изглежда идеално. Отвори онези прозорци, преди да ме върнеш у дома. Това ще поосвежи малко помещението.

— Пак ли ще идваш, мамо? — попита ужасено Ешлинг.

— Ами как? Толкова пъти си ме канила на чай, но не знам дали си забелязала, че досега не успях да се възползвам от поканите ти. Така че ще го направя днес следобед. Не бих искала да го пием от чайник, потъмнял от мръсотия. Моите чайници не са сребърни, но винаги са блестели от чистота.

— Тони може да не е тук, мамо. Струва ми се, че не разбираш колко е неприятно това.

— Струва ми се, че не разбираш колко е неприятно това — каза иронично майка й и облече палтото си.

Тони се върна на обяд. „Изглежда ужасно“ — помисли си Ешлинг. Костюмът му бе измачкан и така изпоцапан, сякаш някой бе повръщал отгоре му и след това бе направил опит да го почисти. Очите му бяха подути и подпухнали. Миризмата на алкохол, която се разнасяше от него, се усещаше въпреки че прозорците бяха отворени.

— Честита Нова година — каза Ешлинг.

— О, боже, знаех си, че ще седиш тук и ще ме чакаш, за да се заяждаш! — каза той.

— Не. Всъщност нямам такова намерение. Само ти честитих Новата година. Почистих къщата. Забеляза ли?

Той се огледа подозрително и неуверено каза:

— Да, да, страхотно е. Добра работа си свършила. Можех да ти помогна…

— Не, всичко е наред. Погледни. — Тя го поведе към кухнята. — Свети от чистота, нали?

— Да, чудесно.

Изглеждаше обезпокоен.

— А сега надникни в спалнята. И там всичко е на мястото си.

— О, Еш, доста си се потрудила. Да не би да очакваш някого? — попита внезапно той.

— Ами, мама може да намине днес следобед.

— А, така значи… Е, това е много важно събитие. Мен може и да ме няма. Шей и няколко от момчетата…

— Бих искала да си тук, Тони.

— Това пък какво означава? Нещо като съд? Да не би ОʼКонърови да желаят да разпитат Тони и да го подложат на мъчения? Това ли било?

— За какво да те разпитваме, Тони?

— Не знам. Може би ти ще ми кажеш.

— Не, ти ми кажи. Нямах намерение да те разпитвам. Казах ти само, че бих искала да си тук, когато мама дойде на чай. Това е.

— Тя няма да се надигне да дойде тук за нещо добро. Защо тогава да стоя тук?

— Тя доста дълго боледува, но тази сутрин бе тук заради друго.

Тони присви очи.

— Била е вече тук? Да не би да си й казала къде съм?

— Как бих могла да го сторя, Тони, след като не знаех и продължавам да съм в неведение къде се губиш…

— Имаше една сбирка в хотела. Не беше много разумно човек да се връща с кола. Така че останахме и…

— Да.

— Посрещахме Нова година… нали знаеш, човек може малко да попразнува.

— Да, знам. Чух звъна на камбаните в Христовата църква. Предаваха ги по радиото в полунощ. Беше прекрасно. Потресаващ празник!

— О, Еш, трябваше… но нали знаеш, че не сме като простите хора… слушай, какво да направя за теб?

— Бъди тук следобед. Към четири часа.

— Не. Това не е честно. Престани да ме разиграваш. Стига. Аз имам уговорка. Трябва да изляза. Има ли чисти ризи?

— Има девет чисти ризи.

— Какво искаш да кажеш с това „девет“? Какво пак си намислила?

— Ти ме попита и аз ти отговорих. Служителят от обществената пералня идва тук всяка сряда. Давам му седем ризи и той ми дава седем ризи. Така работят. Цяло чудо бе, че имах пари.

— Наистина не разбирам какво ти става, Еш. Не разбирам. Тук имаш всичко, което можеш да си пожелаеш… защо винаги си така кисела?

— Не знам. Наистина не знам. Това навярно е част от характера ми.

— А сега си иронична, нали? Сарказъм.

— Мама не е добре. Никак не изглежда добре. Искам да се върна в магазина и да й помагам, поне за известно време.

— И заради това ли е цялата тая конфронтация? Не позволявам. Не искам жена ми отново да работи в магазина на родителите си.

— А пък аз не искам мъжът ми да се напива като глупак, да пада из града и да прави и двама ни за смях. Не желая да живея сама тук, сякаш съм вдовица. Майка ти се забавлява повече от мен. Има много неща, които не желая, Тони Мъри, но ги понасям безропотно.

— Категорично забранявам! Аз съм женен мъж и не ще позволя на съпругата ми да ме унижава, връщайки се отново на работа. Пълна глупост!

Ешлинг се изправи.

— А пък аз съм омъжена жена и не ще позволя на съпруга ми да ме унижава, твърдейки, че между нас всичко е наред. Между нас е пълно с нередности. Все още не сме успели да започнем сексуален живот. След година и седем месеца това съвсем не е нормално, Тони. А през последните шест месеца ние дори не сме опитвали да го направим. Не мога да приема да седя тук и да се подчинявам на заповедите на някого, който е достатъчно тъп да твърди, че всичко било наред!

Тони я изгледа и стисна юмруци.

— Какво ще кажеш да направим една сделка?

— Каква сделка?

— Съгласявам се да не се върна на работа. И преставам да се меся в твоите работи. Но отиваме в Дъблин да потърсим лекар. Там има лекари специалисти и те могат да ни помогнат.

— Тази мода е дошла от американците! Пренесена е от ирландците, които са били в Америка. Там ти задават цял куп недискретни въпроси… казват ти да оставиш алкохола за една година… казват ти да опишеш това и онова. Не можеш да ме накараш да отида. Заявявам ти го съвсем ясно.

Ешлинг го изглежда безразлично.

— Тогава се връщам на работа в магазина на О’Конърови.

— Да, ти победи! Постигна своето, както винаги. — Тони я погледна и лицето му се изкриви в презрителна гримаса. — Точно така! Мръсни номера! Постигаш целта си, независимо от цената. Прави каквото искаш.

Ешлинг дори не си направи труда да се защитава. Раменете й се приведоха и тя произнесе повече на себе си, отколкото за да я чуе той.

— О, изобщо не е вярно. Не постигнах нищо. Нищо не спечелих. Не вярвам обаче някой да повярва на думите ми.

Скъпа Елизабет,

Не мога да ти опиша колко ме зарадваха новините от теб. Сигурно си помислила, че аз и мама сме били пияни вчера, когато ни се обади. Седнахме вкъщи и докато си говорехме, се смрачи… а когато телефонът иззвъня, сякаш нещо ни върна с гръм към реалността. Надявам се гласовете ни да са ти прозвучали радостно, защото наистина се зарадвахме.

Знам, че бях безкрайно глупава като си помислих, че ще се омъжиш за Джони. Нали разбираш, въобще не бях чувала за Хенри. Ти само ми бе споменавала нещо. Сега трябва да седнеш и да ми напишеш едно дълго писмо, в което да ми разкажеш за него. Състави си план, както правехме в часовете по английски език, когато бяхме ученички… не, аз ще ти го напиша: а) защо го харесваш толкова много? б) за какво си говорите? в) на какво се смеете? г) къде смятате да живеете? д) каква ще е сватбата и къде ще бъде? е) спа ли с него, и ако е така, приятно ли беше? ж) какво казва Джони за това?

Поздрави от всички нас, Ешлинг