Мейв Бинчи
Молитва за обич (21)

Двадесета глава

Джони се завърна от Гърция с великолепен тен и пораснала коса. Стефан му каза, че приличал на хулиган, но Елизабет, която също бе в магазина, го успокои, че така му отивало.

— Разкажи ми за всичко… морето наистина ли е така синьо, както на пощенските картички, които ни изпрати?

— Аз съм ужасен! Не ви изпратих никакви картички — разсмя се Джони, без изобщо да се разкайва.

Той й разказа някаква лекомислена история за един микробус, който едва ги закарал до Гърция и обратно; за Сузи, която го карала почти през целия път и която говорела гръцки език и можела да лови риба с ръце. Сузи. Елизабет се позамисли. Сузи. Зачуди се дали това галено име ще предизвика същите болезнени бодежи и у Ешлинг.

— Как премина всичко там? — Джони тръсна глава. — Сърцераздирателно ли беше?

— Беше ужасно тъжно и наистина трогателно, но не и сърцераздирателно. Те изпълняват много повече обреди на погребенията си от нас.

— О, ирландците имат само някакви бдения, и това е.

— Не е така — възрази раздразнено Елизабет.

— Извинявай. — Джони изглеждаше учуден. — Днес май не мога да угодя на никого. Телефонирах на Ешлинг, за да й кажа, че съм се върнал, но тя бе в ужасно настроение.

— Ами да, нали майка й съвсем наскоро почина.

— Знам де, но аз я попитах друго: „Искаш ли да дойда при теб довечера и да ти сготвя едно гръцко ястие?“.

— И?

— И тя ми каза какво да направя с гръцкото ястие и горещия тиган. Май цялата Харли стрийт чу.

Елизабет се разсмя.

— Наистина? Страхотна е, нали?

— Милостиви боже! Страхотна? Тя е луда.

— И какво смяташ да направиш?

— Ще преосмисля позициите си.

Може би и тя трябваше да се държи така през онези отминали години? Обаче, слава богу, не го бе сторила. Драматичните сцени при завръщанията му щяха да бъдат много изтощителни. Не, по-добре, че не беше толкова избухлива като Ешлинг.

 

 

Ешлинг отхвърли едно предложение за вечеря във френски ресторант и едно двудневно пътуване до Брайтън. Изскубна розата и папратта, които той й бе подарил, и ги изхвърли през прозореца. След два дни Джони я причака на улицата, когато отиваше на работа.

— Мога ли да попитам за какво бяха всичките тези избухвания?

— Ще ми позволиш ли да мина?

— Ешлинг, искам просто да вечерям с теб. За какво са всички тези мелодрами?

— Извини ме, но си застанал на пътя ми.

— Какво толкова съм направил? Кажи ми, кажи ми!

— Ти, нищожен безделнико, замина за Гърция без мен!

— Ти не би заминала с мен… не можеше…

— И затова ти пое по своя път.

— Ами разбира се! Ние не сме вързани един за друг, не сме обвързани…

— Не сме обвързани? Ние ли не сме обвързани? Та ние сме любовници, за бога, а това със сигурност е своего рода обвързване.

Хората ги поглеждаха изумено. Красивият, загорял от слънцето мъж и разгневената червенокоса жена си крещяха още преди девет сутринта — това доста повдигаше настроението на минувачите.

— Млъкни, Ешлинг! Ти правиш каквото си поискаш и аз правя каквото си поискам… винаги е било така…

— Господи, онова, което искам, е да отида на работа. Пусни ме да мина. Пусни ме, или ще повикам някой полицай!

— Престани да се вдетиняваш…

— Полиция! — извика с всичка сила Ешлинг и младият полицай, който стоеше на ъгъла, чак се стресна.

— Този човек ми пречи да отида на работа — каза възбудено Ешлинг.

— О, я върви по дяволите! — изкрещя Джони.

 

 

— Чувствам се така глупаво, Елизабет — разплака се Ешлинг в кухнята на Батърси. — Чувствам се като лицемерна глупачка! Не са минали и десет дни от смъртта на мама, а аз вече крещя и ругая бившето ти гадже и те моля за съвет как да си го върна.

— О, никак не е трудно да го върнеш — каза Елизабет.

— Какво трябва да направя? Ще изпълня всичко, което ми кажеш.

— Не е трудно, ала не е и много справедливо да ти разкривам неговите правила на игра. Ще се върне, ако му напишеш едно кратко и мило писъмце, в което да се извиниш, че си се правила на примадона, и да му покажеш, че ти е дошъл умът в главата. „Заповядай на великолепния ирландски специалитет овнешка яхния с картофи, ще пием бира и ще ми разкажеш как си прекарал отпуската си.“

— И това ще оправи всичко? — попита Ешлинг, бършейки сълзите си.

— Е, зависи какво разбираш под „всичко“. Той би могъл да си тръгне по-рано и да ти обясни, че трябва да навести някой от приятелите си, с които се е запознал в Гърция… горе-долу така би прозвучало обяснението му.

— Значи няма да ми принадлежи напълно?

— Ако изиграеш добре ролята си, това би могло да изтрие от паметта му спомена за флирта по време на отпуската, а може пък и тя да поиска повече, отколкото той би могъл да й даде… и тогава… ако си мила и усмихната и не му налагаш волята си, той може и да се върне при теб.

— Това е нелепо. Това е непоносимо! Кой би могъл да издържи подобно поведение?

— Ами аз. Цели седем години. Като си помисля, че това е една четвърт от живота ми…

 

 

Саймън се отби във вторник вечерта, когато Хенри бе на курса по бридж.

— Току-що се размина с Хенри — каза Елизабет.

— Знам. Затова дойдох.

Спокойният му изискан вид я предизвика да пофлиртува с него.

— Трябва ли да го разбирам като ужасно нескромно и непредпазливо желание да изповядаш непозволената си страст към мен, или искаш да разкажеш за тайно организираното от теб тържество в офиса ви по случай рождения ден на Хенри?

— Не позна, скъпа. Не бих дръзнал и да си помисля за първото и съм много далеч от мисълта за второто. Задушният ни офис не става за празнуване на рождени дни. Не. Това са лутания на един самотен ерген, търсещ само чаша кафе и компанията на една очарователна домакиня. Съвсем ненадейно в съзнанието ми изникна образа на прелестната Елизабет, съпруга на един мой колега, и ето ме тук.

Тя се зае да му прави кафе, а през това време той се любуваше на спящата Айлийн. След това я разпита за баща й, за Ешлинг, за магазина на Ворски, а най-накрая каза:

— Много съм разтревожен за работата на Хенри. Дойдох, защото всъщност исках да поговорим за това.

Тя застана нащрек. Не желаеше да участва в този разговор. Не й харесваше начинът, по който постъпваше Саймън.

— О, нещо свързано с офиса ли? Не мислиш ли, че би трябвало да го обсъдиш със самия Хенри? — Думите й прозвучаха любезно, но твърдо. Този човек би трябвало да я разбере и да отстъпи.

Но Саймън бе много настойчив.

— Не съм дошъл да ти разказвам разни историйки и да повтарям клюки. Безпокоя се за работата му. Много е муден и сам си създава неприятности…

— Слушай, Саймън, говоря ти съвсем сериозно. Знам, че му мислиш доброто и че мотивите ти са напълно искрени… но ти трябва да разбереш, че не мога и няма да позволя да бъда въвлечена в обсъждане на професионалните проблеми на мъжа ми във вашата фирма. Вие с него сте приятели от доста дълго време. Познавате се чудесно. Мисля, че много по-лесно би било да му обясниш лично къде греши.

— Нали това се опитвам да ти кажа… той няма да ме изслуша.

— А пък аз не желая да слушам каквото и да било и да бъда поставяна в положение да решавам нещо. Не е честно и ти не бива да постъпваш така с мен. Ако аз имах някакъв служебен проблем, бих говорила директно с лицето, от което зависи разрешаването му, а не с неговия съпруг или съпруга. Така би трябвало да постъпиш и ти.

— Ще ти кажа… опитвах. Правя това като последен…

— … Ако пък открия, че този човек не е в състояние да изслуша думите ми, аз му пиша писмо… много по-лесно е да изложиш нещата в писмо.

— Някои хора са така чувствителни и уязвими, че може да получат и удар. За тях писмото би било най-лошият начин за разрешаване на проблема.

Тя леко се усмихна.

— Ако аз се озова в такава ситуация, бих положила всички усилия да намеря начин, който да не включва необходимостта от заговорничене или нелоялност към приятелите ми.

— Ти си изключителна жена! — каза Саймън.

— Значи наистина си дошъл тук, за да ме съблазняваш?!

Тя се разсмя, за да не покаже, че разговорът им е сковал сърцето й от страх.

— Уви, не! Не бих рискувал от страх, че ще бъда отблъснат… но каква двойка щяхме да бъдем, ако се бе омъжила за мен! Заедно щяхме да покорим целия свят! Защо не се омъжи за мен?

— Чакай да помисля! О, да, сетих се. Не си ме молил за това.

Саймън малко пресилено се плесна по челото и възкликна:

— О, ами да!

— А също и заради това че обичам Хенри и много държа на него — добави Елизабет с нотка на предупреждение.

Той, изглежда, разбра предупреждението и тя му предложи да погледат телевизия. Саймън се опасяваше, че ако го направел, щял да остане да пренощува у тях и нямало да може да продължи разходката си в търсене на приключения. Елизабет каза, че толкова стояла пред телевизора, че вече щяла да се залепи за него. Той я попита за мнението на Ешлинг за папата и Елизабет му отвърна, че единственото изказване на Ешлинг по този въпрос гласяло, че папата бил на седемдесет и три години и затова не можело да се очаква, че ще побърза с анулирането на брака й. Напоследък интересът й към папата се изразявал единствено в това.

— Да не би да се е отказала от вярата? — попита Саймън, имитирайки интонацията на Ешлинг.

— Трудно е да се каже. Човек никога не може да разбере католиците. Изглежда, че вярата заема много по-голямо място в душите им, отколкото ни се струва на пръв поглед. Дори когато са обезверени, те притежават нещо вътре в самите тях, което ги насърчава да вярват.

— Много е сложно за човек като мен. Трябва да си тръгвам.

Той любезно я напусна, шегувайки се и махайки превзето с ръка, докато слизаше по широкото мраморно стълбище. Нищо в поведението му не напомняше за темата, която бе дошъл да обсъди с нея.

 

 

Донал и Ана бяха отложили сватбата си за пролетта — не искаха събитието да бъде помрачавано от спомените за погребението на Айлийн. Ана бе отишла да работи в магазина.

— Какво може да търси една висшистка в магазина? — започна да мърмори Ешлинг, когато узна за това. — Та тя е бакалавър на хуманитарните науки, за бога! От къде на къде ще се рови в моите счетоводни документи и тези на мама?

— Защо не отидеш там и не я поставиш на мястото й? — разсмя се Елизабет.

— Може би точно това трябва да направя — отвърна колебливо Ешлинг.

— Да не би да си решила да им гостуваш по Коледа?

— Не знам. Джони не е споменавал нищо по този въпрос. Може би е запланувал нещо, както миналата година.

Елизабет знаеше за неговия план, но той не приличаше на миналогодишния, защото включваше Сузи. Естествено не бе нейна работа непрекъснато да отваря очите на Ешлинг, но пък не можеше да понесе да я наблюдава как се измъчва.

— Нали ти казах, че ще ги зарадваш, ако се върнеш в Килгарет? По всичко личи, че тази Коледа няма да е много приятна за баща ти.

— Знам. Но не бих искала да стане така, че тъкмо когато реша да тръгна, Джони да ме уведоми, че е уредил да заминем за Испания или някъде другаде. В последно време непрекъснато говори за Испания.

Елизабет знаеше, че това е истина. Бе чула как Джони прави резервация по телефона за почивка в Майорка за себе си и за Сузи.

— Трябва директно да го попиташ за плановете му, а не просто да чакаш. Няма смисъл някой друг да се меси в това.

Гласът й бе по-рязък от обикновено. Ешлинг се запита дали не трябва да понамали разговорите за Джони с Елизабет. Невъзможно бе човек да отгатне истинските й чувства към него.

 

 

Ешлинг се върна в Килгарет и с голямо облекчение научи, че мисис Мъри е отишла да прекара коледните празници в Дъблин с Джоани.

— Не знаеш ли, че колата все още си е твоя? — запита я Еймон. — Изненадах се, като те видях да пристигаш с автобуса. Мислех си, че ще използваш колата. Нали я остави в Дъблин.

— Моята кола ли? — Това й прозвуча невероятно. Кремавият форд й бе подарен от Тони по случай успешното й завършване на шофьорските курсове. — И къде е тя, за бога?

— В задния двор. Охраната на летището уведомила семейство Мъри, че колата е изоставена, и след това някой я докара. Мистър Мийд казал да я оставят тук. Мама забрани да се докосваме до нея. Аз мога да шофирам, но забраната й бе категорична. „Това е колата на Ешлинг — каза мама. — О’Конърови няма да се разхождат из Килгарет в колата, която Тони Мъри е купил за Ешлинг!“

— Пиеш ли много, Еймон? — попита внезапно Ешлинг.

— Какво искаш да кажеш? — Той се разтревожи и притесни.

— Ами, преди ти се случваше. Не чак като Тони, но често се напиваше в кръчмата на Ханрахан.

— Не. Не прекалявам с пиенето, ако това те интересува. Тази година ще стана на тридесет, а вече съм с шкембе от бирата. Май е време да се откажа и да не следвам примера на…

— Да не следваш примера на Тони ли?

— След случая с него няколко души от компанията ни доста се постреснаха.

— Окей. Можеш да вземеш колата.

— Какво? Не можеш да го кажеш просто така! Как така ми даваш колата си?

— Голяма работа. Допреди минутка дори не знаех, че е моя. Естествено, че ти я давам, но я продай и си купи някоя друга. Всички много добре си спомнят тази. Тук някъде трябва да са и документите. Може дори да са у мен. Нали взех цял куп документи тогава. Ще ги намеря и ще ти ги дам.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря! Господи! Кола! За мен!

— Имам чувството, че мама също би искала да имаш кола. Това ще те направи по-независим.

— Моя собствена кола! Не мога да повярвам!

Ешлинг погледна встрани, така че той да не види колко я трогва радостта му.

 

 

Бе странна и самотна Коледа. Струваше й се, че се е отчуждила от всички през изминалите няколко месеца след смъртта на майка й. Тогава всички бяха обединени от мъката и тревогите покрай погребението, а сега всичко бе съвсем различно.

Донал прекарваше по-голямата част от времето си у семейство Бари. Ана се справяше много успешно с работата. Първоначално се бе настанила на мястото на майка им, но бе проявила благоразумието да проумее, че това ще притесни клиентите.

— Мили боже, помислихме те за мисис О’Конър! — щяха да кажат, и евентуално да добавят: — Е, ти и бездруго скоро ще станеш мисис О’Конър.

Така че Ана си бе направила собствена канцелария и бе решила да се обръща към баща й с „мистър О’Конър“. Това разсмя Ешлинг. Навремето тя също бе казвала на свекърва си „мисис Мъри“. Роднинските отношения след сватбата бяха много досадни и странни.

— Сигурно ти е много приятно, че ще бъдеш зълва на Ана? — каза тя на Найем.

— Да, макар че с твоята зълва Джоани Мъри не стана така. Бяхте страхотни приятелки, преди да се омъжиш за брат й, а след това изобщо не можеше да я понасяш.

— Не можех да понасям нито един от тях! — каза Ешлинг и двете се разкикотиха.

Баща й бе унил и затворен в себе си. Много трудно й бе да предположи какво би го развеселило. На Стефановден тя го изведе да се поразходят и стигнаха чак до пътя за Дъблин. Покрай тях профучаваха коли — хората отиваха на конните състезания в Дъблин. Познатите им натискаха клаксоните за поздрав.

— Питам се дали не си мислят, че днес се навършват две години, откакто дръзката безсрамница изчезна от дома си и сега безочливо се връща? А може и изобщо да не мислят за мен. Може би тепърва ми предстои да се сблъскам с общественото мнение. — Лицето на баща и изглеждаше отчаяно. Тя разбра, че той се разхожда, само за да й достави удоволствие, както и тя се стараеше да го ободри. — Искаш ли да се връщаме?

Той покорно се обърна и пред тях се разкри панорамата на града.

— Не се тревожи за нас, Ешлинг — каза неочаквано той. — Ние ще се оправим. А ти трябва да имаш свой личен живот.

— Но аз се тревожа.

— С това няма да помогнеш на никого. Майка ти ни напусна, но преди да отиде на онзи свят, ми каза: „Никой не бива да принуждава Ешлинг да се върне от Лондон! Тя ще се върне, когато му дойде времето“.

Очите на Ешлинг се наляха със сълзи. Колко добре я бе разбрала майка й!

— Може би ще се наложи да се върна, тате.

— Недей! Не го прави, преди да му е дошло времето. Домът ти винаги ще те очаква, но не се връщай, за да се грижиш за нас. Ние ще се оправим.

— Няма, татко.

— Да не би да си решила да допринесеш за световното разведряване, та си дала кола на онзи хулиган? Защо? За да може по-лесно да си разкара задника по-далеч от мен?

— Татко, как можеш да говориш така за Еймон?!

И двамата се разсмяха.

— Знаеш ли, имах намерение да кажа много повече, но днес е Коледа, пък и той ми е син. Май е по-добре да не го ругая толкова.

 

 

Тя излизаше на дълги разходки всеки ден. Много по-лесно й бе да мисли, вървейки. Хората й кимаха или спираха да разменят няколко думи. Разговорите им се свеждаха най-вече до това, че баща й се справял доста добре и че младата Ана Бари щяла да му бъде голяма опора. Никой не споменаваше Тони или членовете на семейство Мъри. Сякаш нейната женитба никога не се бе състояла.

Един ден Ешлинг мина покрай бившата си къща. На прозорците бяха поставени съвсем нови пердета. Запита се какво ли е станало с цялото обзавеждане и със старите бежови пердета. Новите оранжево-бели пердета бяха по-красиви. Градината също бе добре поддържана от роднините на мистър Мориарти. Пожела им да живеят щастливо тук. Къщата изглеждаше все така добре. Запита се кой ли е почистил кръвта, останала след заминаването й.

 

 

Отиде и до Морийн. Сестра й се изненада и същевременно не се зарадва на появяването й.

— Как се чувства безгрижната лейди? — попита тя.

— Отбих се да те видя — каза Ешлинг. Имаше чувството, че този разговор се повтаря за милионен път. Беше й писнало от това повторение. Спомни си думите на майка им, че Морийн била мърморана по рождение и щяла да си остане такава до края на живота си, и се обърна да си върви.

— О, не бъди толкова докачлива! Влез да пием чай. Проблемът е, че никой не знае как да се държи с теб. Ти си непредсказуема.

Е, проблемът може би наистина бе в това.

 

 

След пристигането си в Лондон тя разбра, че Джони току-що се е завърнал от едноседмична почивка в Майорка. Сузи бе изчезнала от хоризонта. Елизабет се бе оказала права. Тримата лекари бяха във възторг от завръщането й и признаха, че никой не бил в състояние да се справя с работата като мис О’Конър — тя била наистина неповторима. Казаха, че възнамерявали да й увеличат заплатата, и обещаха, че щяла да има допълнителна отпуска, ако приемела да остане на работа при тях поне още една година. Джони бе имал право за това. Елизабет й разказа, че в офиса на Хенри се разиграла много неудобна и неприятна сцена, защото той не бил получил очакваното новогодишно повишение на заплатата си. Хенри изпаднал в истерия и направил нещо, което никой дотогава не бил правил: публично изразил огорчението си. Бил леко превъзбуден и предизвикал голяма тревога у всички. Саймън се бил оказал прав.

 

 

— Не знам какво повече да ти кажа. Не мога по-ясно от това да ти обясня, че ние имаме достатъчно пари, Хенри. Ти, аз и Айлийн сме задоволени с всичко. Разполагаме с повече пари от почти всички наши познати. Не можеш ли да спреш да говориш за идиотското ти повишение? Никой не го е грижа за това.

— Теб може и да не те засяга, но мен — да. За какво съм се трепал през всичките тези години? Защо трябваше да работя като роб и да вземам работа и за вкъщи? Кой е бил по-старателен от мен в работата? Кой друг от колектива би могъл честно да заяви, че е бил по-добросъвестен от мен?

— Но това не е същината…

— Точно това е същината. Точно това е в основата на цялата система на работа в офиса ни. Това е оценка за работата ми. По дяволите, Елизабет, това не ти е американски филм за адвокатите. Ние не получаваме увеличение на заплатите си заради някоя драматична пледоария в съда. Това е просто една система: всеки, чиято работа е добре свършена и резултатна, получава повишение на заплатата. Е, не всеки, а онзи, който е допринесъл…

— Хенри, ти се самоизмъчваш за…

— Естествено, че се измъчвам. Аз не получих повишение… Не разбираш ли какво означава това?!

— Не означава нищо. Ти си станал истерик. Миналата година получи повишение, а работата ти не се отличаваше по нищо от тази на колегите ти. Тази година не получи повишение, а работата ти пак не се отличава по нищо от миналогодишната. Тогава? Ние не се нуждаем от парите им. Имаме предостатъчно.

— Ти никога няма да ме разбереш…

— Може би си прав, но има някаква надежда да го направя, ако престанеш да крещиш.

— Само те притеснявам. Ще изляза…

— Скъпи, неделя е. След малко ще обядваме. Къде ще излизаш?

— Аз съм разтревожен, много разтревожен, както ти сама каза. Няма смисъл да безпокоя и теб, и Айлийн.

— Обичам те. Толкова много те обичам! Не искам да излизаш. Ти съвсем не ни притесняваш. Виж, Айлийн ти се усмихва… защо не си свалиш палтото? Върни се и седни…

Тя го бе последвала до вратата. Той натисна копчето на асансьора.

— Моля те, Хенри, остани да обядваш с нас! Нали така си представяхме живота си, когато никой от нас нямаше свой собствен дом: ние двамата, едно бебе и обяда ни, който трябваше да бъде по-различен от този на другите хора…

Асансьорът се изкачи до техния етаж и спря.

— Желая те и не бих искала да се луташ по крайбрежната улица и да премръзнеш до смърт. Това би ме разстроило много повече.

Той се върна и я взе в обятията си.

— Ти си се омъжила за луд човек!

— Не, не съм. Омъжих се за човека, когото обичам!

— Айлийн! — извика той и тя изпълзя от дневната. — Айлийн, ти имаш много глупав баща. Никога не забравяй думите ми! Затова пък имаш майка за милиони!

Айлийн се усмихна щастливо и на двамата.

 

 

— Искаш ли да отпразнуваме заедно рождените си дни? Това ще е последното ни тържество, преди да сме станали на тридесет години.

Отскоро Ешлинг бе започнала да оглежда лицето си за наличие на бръчки така детайлно, както го бе оглеждала за пъпки преди много години.

— Чудесна идея! Много ми допада. Обичам празниците.

— Значи ще го направим у вас. Твоята квартира е по-голяма.

— Не. Ще имам проблеми със съседите, пък и тези стълби…

Ешлинг я погледна учудено.

— Добре де — каза Елизабет. — Знам, че не мога да те излъжа. Не искам да е вкъщи заради Хенри. Много е напрегнат напоследък.

— Тогава ще го направим тук. Хайде да направим списък на гостите… всички приятели: Джони, Саймън, Стефан, Ана, баща ти…

— Не, за бога! Хайде да не каним татко. Нали имаме намерение да се забавляваме?

— Елизабет, нали ми каза, че се е променил!

— Така е, но не е много весел… нека да не…

— Хубаво. Джони как живее заедно с Ник и…

— Онзи от туристическата агенция ли?

— Да. Развел се е и постоянно повтаря, че бракът му бил стигнал до задънена улица… много е симпатичен. Мога да поканя и онова момиче от долния етаж, Джулия…

— О, спомням си… онази, дето…

— Онази, в която се заглежда Джони. Е, ако е решил да го направи — ще го направи. Научих го от теб. Няма смисъл да се опитвам да крия от него всичките си възможни съперници.

— Много си схватлива!

— Е, аз съм доста по-възрастна, отколкото си била ти навремето. И по-тъжна.

— Ти никога не си била тъжна, Ешлинг. Именно в това се крие тайната на очарованието ти… затова и Джони те харесва толкова много. Струва ми се, че те харесва дори повече от всичките си досегашни приятелки. Никога досега не ти го бях казвала, защото ми се струваше… не исках да ти натрапвам мнението си или да ти давам лъжливи надежди, но съм го наблюдавала как внимателно те слуша и се смее, как отмята глава. Той е във възторг от всичко у теб…

Ешлинг изглеждаше притеснена.

— Да, знам, че това ти звучи малко приповдигнато, но аз знам какво говоря. С мен нещата стояха другояче. Аз бях съвсем млада и глупава и години наред криех тези си недостатъци под маската на независима жена. Струва ми се, че той се възхищаваше на моята дързост. При теб е друго. Имам чувството, че ще остане с теб…

Ешлинг скочи и разпери ръце.

— Ура! Това е най-приятната новина, която съм чувала! Никога няма да бъда сигурна в него. Нито за миг. Това ли е единствената причина всички да държат толкова много на Джони? Само защото никой не може да разчита на него ли?

— Не мисля. Не и ако се залови истински за нещо. Нима половината свят щеше отчаяно да е влюбен в него, ако беше толкова безнадежден и тъп?

— Права си. И знаеш ли, май ще задраскам името на Джулия от списъка. Защо ли да се качва цели два етажа и да се влюбва отчаяно в Джони Стоун, след като и ти, и аз знаем, че само ще си изгуби времето?

 

 

Етел Мъри прекара цял час пред масата в трапезарията. Четеше и препрочиташе писмото, което бе написала на Ешлинг. Реши да не го изпраща. Снаха й би могла да го разбере неправилно. Адвокатът я бе посъветвал да не споменава неща, които могат да бъдат разбрани погрешно, и да не прави предложения и обещания. Нима писмото щеше да промени нещо или да я направи по-отстъпчива? Кой би могъл да е сигурен в това? Тя искаше да напише на Ешлинг, но може би щеше да е по-добре да не го прави. Измъчваха я терзания. Защо никога нямаше с кого да се посъветва?

Накрая скъса писмото и изпрати на Ешлинг телеграма.

С ПРИСКЪРБИЕ СЪОБЩАВАМ

ТОНИ МЪРИ УМРЯ ДНЕС.

МИР НА ПРАХА МУ

ЕТЕЛ МЪРИ

— Тя не бива да отива на погребението! За бога, какво ще промени с това? Ще стои там по време на ужасната церемония, организирана от болничната управа. Знам как става всичко. Майка също умря в болница. Беше ужасно, ужасно! А там ще бъде само семейство Мъри и никой от тях няма да пожелае да говори с нея. Ще стои облечена в траурните дрехи на вдовица. Разбира се, че не бива да ходи. Би било нелепо.

— Добре, стига си повтаряла едно и също. Казах само, че очаквах да отиде. Ти сама каза, че ирландците много държали на присъствието на погребения. Само това казах.

— Да, но го каза, все едно че я осъждаш.

— Не е така, макар че ако имах такова намерение, бих могъл да намеря един куп неща, за които да я осъждам.

— О, хайде да спрем, Хенри! — каза уморено Елизабет.

Напоследък само се караха, при това за дреболии. В един момент тя забеляза, че Айлийн я наблюдава. Запита се дали не бяха заприличали на майка й и баща й по времето, когато тя бе на около две годинки? Дали те се бяха притеснявали за нея, или се бяха вълнували само от собствените си проблеми?

 

 

— Не знам какво да ти кажа — каза Джони. — Не знам как да постъпя и дали да ти съчувствам, или не.

— В учебника по етикеция няма такъв урок — каза Ешлинг.

Изглеждаше бледа и уморена. Не бе мигнала цяла нощ. Телеграмата бе смразяваща и сдържана. Бяха я отцепили от семейството. Държаха я настрана, макар винаги да се бе отнасяла добре с тях. През нощта бе дала воля на сълзите си. Нима щеше да е по-добре, ако бе останала в Килгарет, докато пиенето не го погубеше или черният му дроб не излезеше от строя? Може би тя бе ускорила това; Тони не би издържал повече от две години и половина, пиейки така, както бе започнал да пие, след като тя го напусна. Вероятно майка й имаше право — тя трябваше да остане. Сега си бе спечелила врагове — злонамерени хора, които й изпращаха язвителни телеграми, а близките й (в Килгарет и дори тук) не знаеха какво да я посъветват.

— Навремето той беше много мил, Джони — каза тя. — Нямам намерение да ставам сълзливосантиментална и да оплаквам онова, което съм пропуснала. Когато бяхме млади той често идваше да ме покани на кино. Разговаряше с мама и татко и наистина бе много мил. Смеехме се, докато седяхме в киното, и дори когато отидохме за пръв път в Рим… той бе изключително мил. Никога не се е държал като негодник…

— Знам — каза утешително Джони.

— Неговият живот не бе щастлив. Не му харесваше работата му. Не се разбираше с майка си — между тях постоянно имаше някакви търкания. Аз също не оправдах очакванията му.

— Е, но и той малко те е поразочаровал, пиленце. Не забравяй това.

— Никога няма да го забравя, но това е просто… ами, това е направо убийствено, нали? И сега той лежи мъртъв в Ланкашир, без никой никога да го е обичал и без да е успял да разбере какво е това щастие… умрял от пиене преди да навърши четиридесет години.

— Бедният провинциален благородник — каза Джони. — Лека му пръст.

 

 

Ешлинг беше вдовица. Сега бе свободна да се омъжи отново и доста често се замисляше за това. Струваше й се, че и Джони трябва да се позамисли, ала това не бе въпрос, който можеше да бъде повдигнат така скоро след смъртта на съпруга й, пък бил той и най-отблъскващият. Елизабет бе убедена, че Джони никога не би допуснал такава мисъл в главата си. Нямаше значение дали Тони Мъри бе жив или мъртъв, добър или лош, тук или на небето — Джони Стоун щеше да отделя същото внимание на Ешлинг. Ешлинг наистина бе най-продължителната и най-пламенната му любовна авантюра, ако се изключеше Елизабет. Дори Сузаните и Джулиите понамаляха. Но женитба? Елизабет бе абсолютно сигурна, че такова нещо не фигурира в плановете на Джони.

 

 

Саймън неочаквано се сгоди за една много красива девойка от Уелс, Бедън. Обявиха решението си на едно събиране в квартирата на Батърси. Ешлинг и Джони също бяха там. Саймън каза, че сватбата им щяла да бъде съвсем скромна. Родителите на Бедън били сектанти и имали известни резерви относно алкохола. Така че колкото по-скоро и по-спокойно преминело всичко, толкова по-добре. Три седмици били напълно достатъчни.

— Обзалагам се, че е бременна — прошепна Ешлинг на Елизабет, докато носеха приборите от кухнята.

— Сто на сто. Ама много ловко е успяла да се добере до Саймън през най-благоприятния период от кариера му! Сега той вече трябва да уреди живота си, а тя е очарователна. Голяма хитруша!

— Питам се дали и за Джони не е настъпил такъв момент — започна да размишлява на глас Ешлинг и очите й блеснаха дяволито.

— Не мисля, че е много разумно да го поставяш пред свършен факт — усмихна се Елизабет. — Джони не се жени за бременните си приятелки.

— Някои от тях просто не са му дали възможност да реши дали да го направи, или не…

За пръв път от десет години някой й споменаваше за аборта.

 

 

Адвокатът от Килгарет, Джими Ферили, й писа, за да я уведоми, че семейство Мъри са възложили на една адвокатска фирма от Дъблин да уреди наследството на Тони Мъри. Писмото му бе кратко и делово. Ешлинг трябваше да реши дали да предявява иск за онова, което й се полага. Законът гласеше, че тя е наследница на една трета от семейната фирма, а останалите две трети са поделени между мисис Мъри и Джоани. Тя беше единствена наследница на бившата им къща с Тони, която не била продадена, както бе мислила, а дадена под наем на сегашните й обитатели. Можеше да реши и да се откаже от фирмата, но единственото разумно нещо, което бе в неин интерес, бе възможно най-бързо да вземе някакво реалистично решение. Протакането щеше да доведе до временно отлагане и да намали вероятността да й бъде предоставена нейната част от наследството. Мисис Мъри и Джоани бяха наредили на адвокатите си да лишат Ешлинг от наследство на основание на факта, че тя бе изоставила съпруга си.

— Не знам как трябва да постъпиш, дъще. Майка ти щеше да те посъветва по-добре. Постъпи, както смяташ, че е справедливо. Свекърва ти преживя много неприятности. Ако можеш да я зарадваш по някакъв начин — опитай се да го направиш. Нали имаш дял в нашия бизнес, а и аз скоро ще си отида.

— О, татко, стига! — Тя се разплака и затвори телефона.

 

 

Морийн й каза, че трябвало да вземе всичко, което може. В противен случай всички щели да й се присмиват. Всички знаели, че Тони Мъри бил пияница и я биел. Тя била прекалено търпелива и прекалено много премисляла всичко. Да вземела, каквото можела, и да не й пукало за чувствата им.

 

 

Донал й каза, че било трудно да се разбере кое е правилно, но животът в този малък град го бил научил, че нещата се оправят от само себе си и че всички щели отново да заживеят мирно и кротко. Не било негова работа, но според него Ешлинг трябвало да си помисли и за бъдещето, когато можела да се върне да живее в Килгарет. В такъв случай за нея щяло да е по-добре, ако нямала много стари рани.

 

 

Еймон каза, че ако се наложело да връща колата, щяло да има проблем, защото я бил продал, след което доплатил петдесет лири и купил нова. Но ако се наложело, щял да оправи нещата.

 

 

Найем й написа писмо. Щом Ешлинг я питала, тя щяла с удоволствие да каже мнението си. Щом законът гласял, че собствеността принадлежи на съпругата — да си я вземела. Ако искала да направи благороден жест към ужасните Мъри, нека го направела, но само с част от наследството, щяло да дойде време, когато Ешлинг нямало да бъде енергична и жизнерадостна двадесет и девет годишна жена, а богата стара чанта.

 

 

Ешлинг попита Джони как според него трябва да постъпи.

— А какво според теб би било желанието на твоя богаташ?

— Кога?

— Когато е бил все още здрав.

— Нямам представа.

— Би трябвало да имаш.

— Не, нямам. Когато бяхме като две влюбени гълъбчета, той, разбира се, искаше да ми подари луната.

— Тогава вземи и луната, миличко — каза Джони.

 

 

Джими Ферили й каза, че всичко било много просто. Ешлинг трябвало да се яви пред съд, заседаващ при отворени врата, и да носи със себе си описание на живота си с Тони Мъри и на причините, поради които го е напуснала. Можела да вземе свидетелски показания от болницата и да приложи неговите собствени писма, получени преди повече от три години. Каза й, че не трябвало да проявява великодушие по отношение на фирмата, след като имало опити да й бъдат отнети законните наследнически права, но при неофициален разговор с мисис Мъри спомена, че ако Мъри проявят разбиране, Ешлинг няма да настоява за едната трета от фирмата и че би могло да се изготвят нови нотариални актове, с които да се уреди поделянето й само между Джоани и Етел Мъри.

След този разговор нещата се оправиха. Научаването на факта, че Ешлинг е решена да се бори, сломи съпротивата им. Завещанието бе официално легализирано и Ешлинг наследи всичко, което принадлежеше на Тони Мъри. Наличните му пари и дялове бяха прехвърлени на нейно име. Братовчедите на Мориарти купиха къщата на разумна цена и парите бяха преведени в банковата й сметка в Англия. Тя се отказа от всичките си наследствени права върху дяловете от семейната фирма и се разпореди колата на Тони да бъде ползвана от мистър Мийд за нуждите на магазина.

— Боже мой, никога не съм очаквал, че всичко ще се уреди така бързо! — каза Джими Ферили на съпругата си. — Щом Мъри разбраха, че Ешлинг е готова да се бори и да разкаже всичко за Тони, моментално се отказаха да й се противопоставят. Сигурно е имало нещо нередно у него, което искат да прикрият. Странно, защото, когато бе трезвен, Тони бе най-приятният и симпатичен мъж на света.

 

 

Всичко приключи малко преди Коледа… и Ешлинг реши да изтъкне пред Джони, че се е превърнала в богата вдовица.

— Не трябва да ме изпускаш! Мъже като теб винаги преследват някоя богата вдовица.

— Но аз не съм те изпуснал. Аз те открих — отвърна леко учуден Джони.

— А кога възнамеряваш да ме направиш почтена жена? — попита леко предизвикателно, но ужасно откровено тя.

Той стана от леглото, отиде до прозореца и погледна към улицата. Навън прехвърчаше сняг.

— Сериозно ли говориш, миличко?

— А нима ти не го желаеш?

Тя седна в леглото. Красивата й червена коса се разпиля по гърба й. Тюркоазената й нощница ярко се открояваше на фона на бялото спално бельо.

— Нали сме заедно. А ти си почтена жена и винаги си била такава. — Той говореше така, сякаш я молеше да го разбере.

— Бих искала да стана твоя съпруга.

— Та ти си — във всяко отношение! Във всяко възможно отношение. Така е много по-добре, отколкото да сме женени.

— Откъде знаеш? Нали все още не сме опитвали семейния живот?

— Ти си го правила — каза той.

— Но не и с теб — отвърна тя.

— Това не значи, че не те обичам. Аз много, много силно съм влюбен в теб, но нямам чувството… съжалявам… ала недей да си мислиш, че съм прекалено слабохарактерен.

— Не си слабохарактерен.

— Какво тогава?

— Не знам. Струва ми се, че си нерешителен. Страхуваш се да опиташ, страхуваш се да поемеш отговорността за мен.

— А, по дяволите, Ешлинг! Това не е вярно. Аз държа на теб и съм лудо влюбен в теб.

— Защо тогава не се ожениш за мен?

Тя бе започнала. Господи, защо? Щеше да го изгуби. Нали Елизабет я предупреди. Но вече бе твърде късно. Бе объркала всичко.

— Пак ти повтарям — каза той. — Нека не променяме нищо. Нека оставим тази тема.

За свой ужас тя се разплака. Едрите сълзи закапаха върху нощницата й. Не можеше да ги спре. Джони не дойде при нея да я утеши, а продължи да гледа през прозореца.

— Няма да е толкова трудно — каза умолително тя. — Нищо няма да се промени. Ние ще сме си същите като сега. Обещавам ти…

— А защо да рискуваме? Защо да променяме нещо, което и без това върви по вода? Какъв е смисълът, щом нищо няма да се промени? Хората вземат жизненоважни решения само в името на нещо по-добро…

— Защо мислиш, че това би развалило всичко? Повечето хора са щастливи след женитбата си. Тя нищо не унищожава.

— Посочи ми един-двама — каза той.

— Нека да вземем най-близките ни приятели: Хенри и Елизабет.

— Шегуваш се — изпръхтя Джони.

— Нима не са щастливи?

— Любов моя, та те се самоизяждат, унищожават се късче по късче — да не си сляпа, та не си го забелязала досега? Хайде престани с тия превземки от женските списания. Измий си лицето, облечи си някоя хубава дрешка и ще те заведа да пийнем по нещо…

— Върви по дяволите!

— Защо? Аз бях любезен, забавен и обезвредих взривоопасната ситуация.

— Помолих те да се ожениш за мен, а не да ме подкупваш с пиене…

Джони избухна в смях.

— Така е по-добре!

Тя успя да се усмихне през сълзи. Думите му за брака на Елизабет предизвикаха дълбоко в подсъзнанието й някакво чувство на примирение, което й помогна да приеме по-леко унижението от отхвърленото й предложение за женитба. Може би той имаше право. Може би семейният живот наистина погубваше всички. Вероятно бракът бе някаква естествена бариера, възпираща хората от прекомерни забавления по време на земния им път.

 

 

— Трябва да дойдеш! — проплака Елизабет. — Наистина не ме свърта тук. Не мога да понасям нито оплакванията на татко и на Хенри, нито хленченето на Айлийн. Тия дни съм в ужасно окаяно състояние…

— Добре де! Искаше ми се да прекарам деня в леглото…

— Не бива! Неморално е да се излежаваш през целия неделен ден.

— Да, имаш право. Какво става със Саймън и Бедън?

— О, те няма да могат да дойдат. Отдали са се на планове за бъдещото си семейно гнездо. Знаеш ли каква къща си купиха! Хенри по цял ден се чуди как Саймън е могъл да плати толкова пари и от какво ги е изкарал…

— А какво прави Джони?

— Е, ти трябва да знаеш повече от мен. Къде е той?

— Нямам представа. Изчезна преди седмица, без дума да каже.

— Стефан мисли, че е заминал за Дувър.

— Напълно вероятно.

— Спречкване?

— Не. Просто недоразумение. Наистина. Ще ти кажа. Ох, не ми се става! Толкова ми е приятно и топло в леглото!

— Трябва да станеш, защото си ми приятелка и защото моите съпруг, баща и дъщеря ще ме влудят! Нямам нужда от роднини, а от приятел…

Джони бе имал право. Те се разкъсваха един друг на парченца. Това не бяха скандалите, които избухваха между нея и Тони, а нещо много по-лошо. Скандалите й с Тони завършваха съвсем цивилизовано с измъкването му от къщи, докато те се нараняваха с думи и след това си блъскаха главите кой какво бил казал и дали точно това бил искал да каже.

— Хенри каза, че си била луда да се откажеш от дела си във фирмата на Мъри.

— Не съм казвал, че е луда — обади се той. — Казах, че би направила по-добре, ако изчака малко, и че в света на правораздаването думата „дарение“ е дефинирана много точно.

— Съжалявам, но според мен ти каза: „Кажи й, че е луда“. Точно това каза.

— Съвсем погрешно си ме разбрала…

Бащата на Елизабет не каза нищо. Ядеше и не откъсваше очи от чинията си.

Елизабет се разплака, тръшна слушалката и избяга от стаята.

 

 

— Много добре разбираш, че се заяждаш с него — каза Ешлинг.

Обядът бе приключил с извинението на Елизабет и намусената физиономия на Хенри, който го прие, но пожела да преразгледат въпроса. После двамата с баща й отидоха в кабинета, а Ешлинг и Елизабет останаха на масата и продължиха неохотно да дояждат ябълковия сладкиш.

— Знам. Но не мога да направя нищо.

— Много лошо. Не бяхте такива. С такова удоволствие идвах при вас! Толкова беше приятно. Все едно че съм част от нещо мило и весело… а не като сега.

— Нека не бъдем толкова черногледи. Предполагам, че това е просто… просто временно. Да ти кажа ли кое ме убива? Работя като луда, печеля пари, за да живеем нормално. Намерих една гледачка и сега я уча да се грижи за Айлийн. Уреждам всичко. Каня на гости какви ли не ужасни хора. Заради него се старая да бъда мила с разни адвокати, с шефа на фирмата, със Саймън и глупавата му жена. И бих направила много повече, ако можех да предизвикам някаква радост и удоволствие у него. При нас няма въодушевление, няма оптимизъм, няма щастие. Държим се сякаш над нас е надвиснал някакъв огромен черен облак.

— Да, това е съвсем очебийно.

— Но как да се отърва? Опитвала съм. Бог ми е свидетел, че опитвах. Нима трябва просто да се примиря и да направя и двама ни нещастни? Трябва ли да въвличам и Айлийн, да я депресирам и да й внушавам, че светът е пълен с непреодолими проблеми?…

— Нима не си знаела?

— Не знаех. Много мило от твоя страна — да ми казваш какво трябвало да зная. Нали и ти се омъжи за алкохолик, мислейки го за симпатичното съседско момче, с което много ще си подхождате.

— Права си.

— Господи, Ешлинг, съжалявам. Защо ли ти говоря така? Ти стана и дойде дотук да ми помогнеш, а аз не спрях да обиждам всички и да те нападам.

— Няма значение — усмихна се Ешлинг.

— Аз съм в ужасно настроение. Разбираш ли, те очакват, че всичко ще се оправи след пенсионирането на шефа на фирмата. Саймън и Хенри ще бъдат повишени. Ще станат нещо като началник-отдели, но ще работят отделно един от друг. Всичко това е в процес на подготовка. Тогава най-после ще настъпи край на противните оплаквания от хората, които го дърпали надолу. Знам, че думите ми звучат така, сякаш го мразя. Честно ти казвам, не е така. Той се е обградил със стена от бодлива тел и аз не мога да видя през нея онзи Хенри, когото обичам. Имам чувството, че е облечен в някакви железни доспехи.

— Да. Струва ми се, че разбирам.

— Както и да е. Надявам се, че всичко ще се оправи. Само те натоварвам с проблемите си, а това не е честно.

Ешлинг запали цигара.

— Аз и без това съм затънала в проблеми. Нямах намерение да ти говоря за това, но сега смятам да го направя. Помолих Джони да се ожени за мен.

— Какво? О, не! — Елизабет се разсмя. — Шегуваш ли се?

— Не. Не се шегувам. — Тя замълча за миг.

— А той какво каза?

— Ти ми кажи.

— Казал е: „Защо да разваляме всичко? Нима не ни е добре и сега?“.

— Точно това каза.

— Е, но на вас наистина ви е добре така.

— Като изключим това, че той си отиде. Намерил е поредната Сузи — предполагам, за да ме накаже, че съм била толкова глупава, та да му направя предложение.

— Боже мой, Ешлинг! — Смехът на Елизабет прозвуча леко истерично. — Майките ни наистина биха се гордели с поведението ни, нали? Дали и животът на Айлийн ще бъде такава каша? Питам се с какво бихме могли да й попречим.

— Не мисля, че нещо би я спряло, ако е глупава като нас! — каза Ешлинг и двете избухнаха в смях.

Баща й и Хенри излязоха намусени от кабинета и предложиха да почистят масата и да изиграят един бридж.

 

 

Саймън се отби един-два пъти в квартирата на Манчестър стрийт и Ешлинг бе много поласкана. Джони не се бе върнал от поредния си флирт и тя започваше да се чувства все по-унизително от спомена за собствената си глупост. Дори на няколко пъти бе вземала решения да не се вижда повече с него след завръщането му. Саймън винаги носеше бутилка вино. При третото си гостуване я целуна пламенно и тя не го отблъсна.

— Ух! — засмя се Ешлинг. — Не бива да се правя на веселата вдовица, докато бедната ти жена се мъчи вкъщи и може всеки момент да роди.

— Това е моментът, когато мъжете се нуждаят от повече внимание и утеха. В древна Гърция младите жени и вдовиците винаги са смятали за голяма чест да утешават бъдещите бащи, които много се вълнували и притеснявали, и не можели да намерят утеха при съпругите си.

— Не ти вярвам — каза Ешлинг.

— Измислих го, но звучи добре.

Ешлинг се изкиска. Беше й много самотно без Джони. Откакто бе изслушала откровенията на Елизабет за проблемите й с Хенри, вече не я влечеше и гостуването в квартирата на Батърси. Беше й много приятно да флиртува и да бъде ухажвана. При следващото си посещение Саймън донесе бутилка искрящо вино и елегантно й се поклони.

— О, небеса! Не мога да допусна да ме съблазняват с фалшиво шампанско! — разсмя се Ешлинг. — За каква ме мислиш?

На следващата вечер той донесе бутилка „Моет е Шондон“ и светкавично я изпиха. След това се преместиха в леглото й.

 

 

„Какво значение има всичко това? — каза си Ешлинг на сутринта. — На него му бе приятно. На мен — също. Никой на никого няма да каже, така че няма да има засегнати.“

 

 

Стефан каза на Елизабет, че възнамерявал да се оттегли от работата. От този момент нататък щял да идва само веднъж седмично. Двамата с Ана искали да си купят малка къщичка с градина, защото много обичали цветята. Зрението му било отслабнало и много скоро той нямало да може да вижда какво купува и какво продава. Искал да разбере дали Елизабет би желала да купи фирмата му.

— Но откъде, за бога, мога да взема толкова пари, Стефан? Ние едва свързваме двата края. Имам нужда от всички спечелени пари.

— Мислех си, че след като съпругът ти е богат адвокат и живееш в такъв прекрасен апартамент на Батърси, би могла да си го позволиш.

— Не. Ужасно грешиш. Ами Джони… той не изрази ли желание?

— Говорих с Джони и затова сега говоря с теб. Преди да говоря с Джони имах съвсем друга идея. Мислех си, че може би Джони и Ешлинг ще се оженят. След смъртта на мъжа й Ешлинг разполага с доста пари. Мислех си, че може би тримата ще купите магазина и ще дадете на Ана и мен пари да преживеем остатъка от дните си. Това е всичко, от което се нуждаем. Не бих понесъл раздялата с магазина си, ако го предам в ръцете на хора, които не харесват този бизнес.

— Зная, зная.

— Но отговорът на Джони беше „не“. Той не желаел да се жени… а не бих могъл да говоря за това с Ешлинг. Може и да не ме разбере. В края на краищата, няма значение дали ще се женят, или не. Идеята ми не изглежда лоша… и Ана казва така. Тя каза, че Джони се бил впуснал в поредния нов роман и че трябвало да говоря с теб. С теб и съпруга ти, защото Джони нямал никакви спестени пари.

— Стефан, това е невъзможно. Не се пенсионирай веднага. Остави го за малко по-нататък. Нещата може и да се променят. Сериозно ти говоря. Към края на месеца Хенри ще получи ново назначение във фирмата им. Другия месец татко ще се пенсионира и ще напусне банката. Той може да продаде дома ни на Кларънс Гардънс. Бихме могли заедно да купим нова къща и той да остане да живее при нас. Тогава може да имаме повече пари. Не би ли могъл да изчакаш още няколко месеца? Тогава нещата ще се изяснят.

— Тогава ще отложа с няколко месеца. Надявам се, че нещата при теб ще потръгнат, скъпа. Струва ми се, че сега не всичко е наред.

 

 

Бедън роди момче. То се появи на бял свят в два часа през нощта във вторник. По това време баща му, Саймън, бе в леглото на Ешлинг, но бе много радостен, когато на следващия ден научи новината. Всички бяха на мнение, че е много необичайно първото бебе да се роди преждевременно. Първите деца обикновено закъснявали.

 

 

Хенри каза, че нямал намерение да кани гости, за да отпразнува повишението си във фирмата. Щяло да изглежда така, сякаш си търсят повод за ядене и пиене.

— Моля да ме извиниш — каза Елизабет, — но когато се оженихме, и двамата бяхме на мнение, че ще бъде страхотно, ако можем да си позволим да каним хора в дома ни. Това бе едно от нещата, за които си мечтаехме.

Очите на Хенри се напълниха със сълзи.

— Знам, скъпа. Моля да ме извиниш. Иска ми се да можех да приемам нещата с такава лекота и безгрижие като теб, но не мога. Аз се притеснявам за всяко нещо. Все някой трябва да се притеснява в едно семейство…

— Не виждам защо — каза Елизабет.

 

 

Джони намина към квартирата на Ешлинг, видя колата на Саймън отпред и изкачи весело стъпалата.

— Хей, вие двамата, пуснете ме да вляза! Купил съм бутилка „Плиска“. Страхотен коняк. Много ще ви хареса!

Не последва никакъв отговор и това бе много странно, защото вътре светеше — той можеше да види светлината, която се процеждаше под вратата, а и от улицата бе видял, че прозорците светят.

— Хайде побързайте! Да не би да ви е прилошало? — извика той.

Пак не последва никакъв отговор. Джони сви рамена и слезе по стълбата. Когато се озова на улицата, повдигна очи към прозорците и видя, че пердетата вече са спуснати.

 

 

— Не разбирам защо той не бива да знае за мен и теб? — попита Саймън.

— Той се бори да спечели благоразположението ми, а ти — не — засмя се Ешлинг, макар сърцето й още да не се бе успокоило, след като чу Джони да слиза по стълбите.

— Да не би да си мислиш, че Джони Стоун е сериозен кандидат за съпруг? — каза Саймън.

— Той ме умоляваше да се омъжа за него, седнал на това легло — каза тя.

— А ти какво му отговори?

Саймън също се разсмя, не знаейки дали да повярва, или не.

— Казах му: „Защо да разваляме онова, което имаме? Сега ни е добре. Нека не го унищожаваме“.

— Много мъдро, скъпа. Колко благоразумно! — каза Саймън и отново я прегърна.

— Ами Бедън?

— Тя е заета с бебето — каза Саймън.

 

 

— Всичко ще бъде много по-добре, когато получа новото си назначение. Тогава ще има ясни разграничителни линии и всеки в офиса ще си знае мястото и няма да си превишава правата…

— Щом е така, защо не сте го направили преди години?

— Защото на шефа винаги му е харесвало да държи юздите и да ни кара да се притесняваме и боричкаме за повишение — каза Хенри.

 

 

— Как мислиш, дали имам основание да се опасявам, че приятелката ти Ешлинг ми изневерява с колегата на мъжа ти, Саймън Бърк? — обърна се Джони към Елизабет в антикварния магазин.

— Никога не бях чувала нещо по-абсурдно — каза Елизабет.

 

 

— Не можеш да отгатнеш какви мисли преминават през главата на Джони… мисли си, че му изневеряваш със Саймън — каза Елизабет. Бе позвънила на Ешлинг в службата.

— По дяволите! — възкликна Ешлинг.

— Господи, ще си отдъхна, когато това суетене в офиса ви най-после приключи! Елизабет и Хенри също с нетърпение чакат новото му повишение.

— Какво повишение? — учуди се Саймън.

 

 

— Много мило от твоя страна. Знам, че имаш добри намерения и че Бог ти е свидетел, както казваш. Разбирам, че го правиш за добро, Ешлинг, но сигурно не си разбрала както трябва…

— Моля те, моля те, ела да обядваме заедно днес! Вземи Айлийн. Ще отидем където кажеш. Трябва да поговоря с теб за това. Не мога да ти обясня по телефона. Не мога да ти кажа как съм разбрала и какво бе казано. То е твърде неприятно…

— Ще намина, но пак ти казвам, че Саймън греши.

— Елизабет, скъпа, той ми обясни всичко. Той не греши. Хенри се е объркал… Искам само да те предупредя, заради теб самата. Не желая да разнасям клюки. Божичко, нима иначе щях да ти говоря всичко това още по тъмно?!

— Знам, и ти си много добра приятелка, че ми го казваш.

— Не съм добра приятелка, щом не ми вярваш! Виж какво, тук вече се насъбра опашка за телефона. Трябва да свършвам. Моля те, моля те. В един часа. В „Дебънхам“? Или другаде. Кажи къде!

— Днес не мога да дойда. Ще ти се обадя довечера.

 

 

— Довечера той ще е разбрал.

— Преувеличаваш, Ешлинг. Навярно не си разбрала добре. Сигурна съм, че е станало така.

— Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя пак.

— Може би ще ми се наложи да изляза, за да се видя със Стефан. Ще говорим довечера.

 

 

Бащата на Елизабет й позвъни, което бе много необичайно за него. Тя се запита дали не е замислил някакво малко празненство за Хенри, но баща й никога не бе обожавал честванията.

— Мислиш ли, че Хенри държи да сме от южната страна на реката? — попита той, без дори да я поздрави.

— Какви ги говориш, за бога?

— Както знаеш, в момента избирам къща… ала двете, които ми харесаха, са на север от реката, а според мен той иска от юг.

— О, спокойно можеш да потърсиш някоя и на север от реката, татко.

Елизабет скри лицето си в ръце и се разплака. Беше почти на тридесет години, а не можеше да се оправи с всичко това — с баща, който никога нямаше собствено мнение и не знаеше чия страна да вземе, със съпруг, който се паникьосваше и все затъваше в каши, които сам бе забъркал… кога най-после щеше да почувства облекчение от всичко това? Кога и къде? Защо не можеха да се държат непринудено както някога?

— Защо плаче мама? — попита Айлийн.

— Мама е уморена — отвърна Елизабет.

— Мама ляга — каза Айлийн.

— Мама е много заета — отвърна тя.

Телефонът отново иззвъня.

— Ало! Кой е на телефона — доведената ми дъщеря или внучката?

— Хари?

Тя съвсем бе забравила, че Хари трябваше да пристигне днес. Какво й ставаше? Имаше един период в живота си, когато работеше на три места едновременно, грижеше се за майка си, за баща си, за Хари и пак успяваше да издържи. Сега не можеше да си спомни кой ден от седмицата е. — Хари, откъде се обаждаш?

— От Юстън. Ще можеш ли да ме вземеш?

— Не. Няма да успея да намеря детегледачката…

— Няма значение, скъпа. Ще се повъртя малко наоколо. Да тръгвам ли веднага, или… Искаш ли да обядваме някъде навън?

Мислеше да обядва с Ешлинг в ресторанта на луксозния универсален магазин на Оксфорд стрийт… добра идея. На Хари щеше да му хареса. Айлийн щеше да се смее и да привлича вниманието на хората от съседните маси… ала това щеше да й струва доста много усилия. Нямаше да успее да приготви Айлийн. По-добре Хари да дойдеше у тях…

— Ще обядваме тук, след като пристигнеш — каза тя.

— Добре, момичето ми. Наред ли е всичко?

— А защо да не е?

— Струва ми се, че си малко разтревожена.

 

 

— Мога ли да говоря с Ешлинг О’Конър?

— Боя се, че не. Тя отиде на обяд. Аз съм счетоводителката. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не. Върнете се при сметките си.

— Моля?

Елизабет затвори.

 

 

— Хенри, мога ли да те помоля да не правиш сцени в офиса? Хенри, аз съм най-добрият ти приятел. Ти за малко не се ожени за сестра ми. Ще ме изслушаш ли? Чуй ме! Можем да обсъдим този въпрос на друго място. Всяко повишаване на тон в офиса води до нарастване на напрежението. Трябва да поговорим на спокойствие някъде навън. Чуваш ли ме? На спокойствие. Щом излезем от офиса, ще вземем такси и ще отидем където поискаш, където поискаш…

— Но…

— Отварям вратата и излизаме веднага, щом ми обещаеш да се успокоиш…

— Добре…

Пристъпвайки вдървено като марионетки, двамата излязоха от офиса. Всички служители изпратиха с поглед вцепенените им фигури до стълбите.

Хенри се чудеше къде ли да отидат, но не можеше да си спомни нито един бар. Помисли си, че всъщност няма къде да отиде.

Саймън искаше да намери такъв бар, че никога повече да не се срещнат там. Мислеше си, че идва краят на приятелството им. Преди да излязат бе наредил на секретарката си:

— Обадете се на съпругите ни. Измислете някакво обяснение за моята, а на неговата не казвайте нищо.

— Да, мистър Бърк! — каза секретарката.

 

 

Елизабет никога не бе харесвала жените, които работеха с Хенри в офиса. Около тях витаеше някаква интригантска атмосфера. Това най-много важеше за секретарката на Саймън, Джесика.

— Мисис Мейсън, мистър Бърк ми нареди да ви телефонирам и да ви уведомя, че той и мистър Мейсън току-що излязоха да пийнат нещо… Не, не ми каза защо… Нито къде… Просто трябва да ви уведомя, за да не се притеснявате, ако мистър Мейсън закъснее.

 

 

Ешлинг и Джони отидоха на кино и след прожекцията той се сбогува с нея и й каза, че искал да си легне по-рано тази вечер.

След час тя го потърси по телефона в квартирата му, но никой не отговори.

 

 

Хари каза, че дългото пътуване го уморило повече, отколкото очаквал, и затова смятал да си легне по-рано. Бе обзет от мрачни мисли. Елизабет бе в окаяно състояние. Не като Вайълет, не, за бога, но бедното момиче изглеждаше ужасно напрегнато и уморено.

Надяваше се, че Хенри ще се прибере от работа с добри новини, но по-добре да ги оставеше да поприказват насаме. Тя се бе поболяла от безпокойство и цяла вечер непрекъснато поглеждаше часовника.

 

 

Когато накрая отказаха да им сервират алкохол, те решиха да си поръчат пържени картофи и риба. Това помогна. Поне на Саймън. При Хенри обаче нещата изобщо не стояха така. Той все още плачеше. В един момент си представи, че държи в ръце менюто на живота си, и започна да прелиства и да си спомня за всички свои добри качества и постъпки: добросъвестност, честност, прямота, отказ да прави лошо на друг човек, и след това ги противопостави на поредицата от неприятности, които бил принуден да изтърпи.

— Къде сгреших? — изхлипа той. — Винаги съм постъпвал правилно. Нищо лошо не съм направил. Честно ти казвам, че непрекъснато си блъскам главата и не мога да си отговоря. Не съм виновен, че…

Саймън започна да губи търпение. Погледна бързо часовника си и го прекъсна:

— Виж какво, Хенри, взе да става много късно… Нямаш ли намерение да се прибираш? Елизабет ще…

— Елизабет! — изсъска Хенри. — Там ми е грешката. Толкова е заета с глупавата си работа… твърде заета, за да забележи проблемите ми… няма време за тях…

— Хенри, започваш да ставаш смешен. В крайна сметка не сме дошли тук, за да заговорничим. Елизабет не е…

— Няма време дори за Айлийн. Но за Ешлинг винаги намира време. За ирландската проститутка. Знам. Нещо става. Чух ги да говорят. Не е само Джони…

— Прибирай се, Хенри! Утре ще се чувстваш много по-добре.

— Няма да се прибирам… Знам къде да отида.

Върху лицето на Хенри се появи пиянска усмивка.

— Къде? Няма ли се прибереш у дома? Та нали Елизабет ще…

— Елизабет да върви по дяволите… тя не разбира. Заяжда се с мен за щяло и нещяло. Не желая да…

— Е, щом си сигурен, че ще се оправиш сам, приятелче… аз трябва да вървя…

— Сега съм много по-добре, Саймън. Разбрах какво целиш… за тая работа са нужни коварство и ловкост, а не да се правят сцени в офиса… тук няма нужда от сцени, всичко става зад кулисите, нали? — Той се изсмя глуповато.

— Точно така — отвърна нетърпеливо Саймън. — Сега искаш ли да ти повикам такси?

— Не. Ти се отправяй към вас, а аз… аз ще се помотая насам-натам… ще отида да пофлиртувам.

— До утре, Хенри! Искам да си сдържан и благоразумен.

— Сдържан и благоразумен! — промърмори Хенри.

 

 

— О, боже, изглежда, че съм призвана да развличам пияни мъже. Хенри Мейсън, никога не те бях виждала пиян… защо си избрал точно тази вечер… и защо точно при мен?…

— Искам да говоря с теб.

— Разбира се, че можеш да говориш с мен, но не е необходимо да будиш цялата къща… — Ешлинг трепереше по нощница и го пусна да влезе.

— Много рано си се съблякла. Винаги ли си лягаш преди десет?

— Вече е много след десет, но нека не се занимаваме с това. Бях уморена. Така. Ще пиеш ли едно кафе?

— Ще пия алкохол. Разбрах, че разполагаш с богат асортимент. Сега си богата жена и можеш да си купиш каквото пожелаеш…

— Имам бутилка вермут. От него ще ти се догади, но щом искаш…

— Защо нямаш барче със спиртни напитки като всички останали богаташи?…

— Хенри, много си забавен, когато си пиян! Защото имах съпруг, който умря като заклет алкохолик, и имам чувството, че не би трябвало да прекалявам с пиенето…

— Точно за това съм дошъл. Да си пийна…

— Е, щом искаш, на ти вермут, но те предупреждавам, че е ужасно противен.

— Никакъв вермут.

— Слава богу! Хайде тогава да изпием по чаша кафе и да се обадим на Елизабет. Тя знае ли, че си тръгнал към мен?

— От къде на къде ще знае? Никой не казва на жена си, че е тръгнал на среща с уличница…

 

 

Елизабет позвъни на Бедън.

— Съжалявам, че те безпокоя толкова късно… но там ли е Саймън?

Саймън поклати отрицателно глава от креслото си. Тъстът и тъщата му бяха до него и той разиграваше ролята на примерен съпруг.

— Не. Съжалявам, Елизабет. Доколкото знам, той и Хенри са отишли да се почерпят.

— Сигурно е така.

— Отвратително е да я лъжа и да я правя на глупачка! — каза Бедън.

— По-добре така, отколкото да й кажем, че е отишъл да се напие — отвърна Саймън.

— Но къде е? — учуди се Бедън.

— Кой знае? Все още е рано.

Часът бе единадесет. Саймън си сипа още едно питие, а родителите на съпругата му продължиха да пият чай.

 

 

Джони каза, че Вирджиния можела да пренощува при него. Глупаво било да търси такси по това време. Той включи радиограмофона в дневната и смирено се отправи към спалнята си, давайки й да разбере, че може да се чувства поканена.

 

 

Хари бе задрямал и се събуди. Погледна към часовника. Бе едва полунощ. Значи бе спал два часа. Е, съвсем нормално беше един шестдесет и две годишен мъж като него да се поумори от пътуването.

 

 

— Нека просто приемем, че си пиян. А сега защо не си отидеш и да забравим думите ти?

— Какво съм казал?

— Каза, че съм уличница, но не си го имал предвид, нали?

— Точно това имах предвид. Искам само да знам дали ще бъда включен в групата.

— О, Хенри, върви си у дома! Пиенето не ти понася… не се прави на глупак.

— Не смей да ме наричаш глупак!

Ешлинг изглеждаше разтревожена. Стори й се, че той се готви да я удари. Напомни й за Тони през онази последна нощ, макар да не бе толкова пиян.

— Ела тук… — протегна ръце той. — Ела тук! Щом го правиш с всеки срещнат, защо да не го направиш и с мен.

Тя отскочи и се втурна към другия край на стаята.

— Моля те за последен път. Няма да ти позволя… аз съм най-добрата приятелка на жена ти… това е идиотщина… какво друго да кажа… това е нелепо!

— Нали ти харесва да го правиш с другите…

— Моля те, Хенри, набий си го в главата… аз съм любовница, или както искаш го наречи, на един човек. Той е Джони Стоун… никой друг… — Опитите й бяха напразни. Дяволите да го вземеха този Саймън Бърк и нейната собствена глупост… сигурно Саймън го бе посъветвал да дойде тук… — Той ти е добър приятел, както и на всички нас.

— О, да! Много добър приятел. Сигурен съм.

— Естествено, че си сигурен, Хенри… всички го знаят. А сега няма ли да престанеш с цялата тая безсмислица и да си вървиш у дома?

— Твой приятел и приятел на Елизабет… колко още общи приятели имате вие двете?

— Хенри, много добре знаеш, че връзката на Елизабет с Джони е била приключила, когато сте се срещнали. Тя е влюбена в теб, глупчо!

— Но ти си го виждала и преди, когато си дошла за пръв път в Лондон. Сама си ми казвала.

Започваше адски да й досажда. Как ли би могла да го разкара?

— Да, но по онова време той беше гадже на Елизабет… и тя имаше неприятности… когато…

— Когато?

— Върви си, Хенри! Започваш да ми досаждаш. Прибери се у вас и поговори с Елизабет за това.

— Когато какво?

— Ти знаеш. Елизабет ти е разказала всичко за времето, когато направи аборта. Тогава го срещнах за първи път. Но той…

— Елизабет е правила аборт?

— Много добре знаеш за това, Хенри. Нали Елизабет ти е разказала…

— Долна кучка! Ти не заслужаваш… Ти си уличница… Не желая да… И двете сте мръсници…

— Изчезвай! Ти знаеш за всичко това. Елизабет ми каза, че всеки от вас знае за миналото на другия. Тогава си помислих, че това е страхотно и все още продължавам да мисля така. Ти обаче си решил да се заяждаш с някого и това няма да бъда аз. Аз знам как да се справям с пияници.

Хенри стана и излезе, без да каже дума. Вървеше съвсем спокойно. Тя извика след него, но той не се обърна.

 

 

Джони и Вирджиния бяха в леглото, когато телефонът иззвъня. Джони протегна ръка към слушалката. Обаждането бе от уличен телефон.

— Ти си негодник и убиец! — каза му един пиян глас.

— Кой се обажда?

Джони не можа да разпознае гласа, но говорещият очевидно бе пиян или разтревожен, или и двете заедно.

— Ти си позволил да убият едно дете! Сега знам всичко!

— Кой? За какво говорите?

— За Елизабет! — отвърна гласът и връзката прекъсна.

 

 

Хари отново се събуди. Напоследък се чудеше дали да не отиде на лекар и да помоли да му предпишат някакво сънотворно. Този път обаче за събуждането му имаше причина. Зад вратата се чуваха гласове.

— Не ме е грижа за работата! Не ме е грижа! Ами ако те бяха ограбили или убили! Защо не ми се обади?!

— Ти си убийца… ти си убила дете! Знам това.

— Какво говориш, за бога? Хенри, влез вътре и замълчи. Ще събудиш Хари…

— Ти и той сте убили дете. Знам. Всички знаят… направила си го и не си ми казала. Никога не бих се оженил за теб, ако знаех. Никога!

— Хенри, говори по-тихо! Ще събудиш Айлийн. Ето, тя вече се събуди. Влез и престани да крещиш. Кажи ми къде си чул тази нелепа история…

— От твоята приятелка и довереница, от онази ирландска кучка…

— Не съм предполагала, че можеш да говориш така. Изгубил си си ума!

— Проститутката Ешлинг! Аз я оправих, Джони я оправи, Саймън я оправи. Предполагам, че и Хари би го направил, ако не беше толкова стар. За бога, да не би да е полудяла от неконсумирания си брак?!

— У Ешлинг ли беше тази вечер?

— Да, при скъпоценната ти Ешлинг.

— Ти и Ешлинг… не вярвам…

— О, сигурен съм, че утре ще обсъдите този въпрос. Вие споделяте всичко… Чувал съм ви.

— Ешлинг не е спала с теб. Убедена съм…

— Защо не? След като е счела за нормално да легне с оня престъпник Джони Стоун. Обадих му се и му го казах.

— Какво си му казал?

— Казах му, че знам за детето, което ти и той сте убили.

 

 

Хари започна да си блъска ума какво да направи. Ако хората в някоя кръчма започнеха да повишават глас, значи бе време някой да се намеси. Това вмешателство не бе много уместно, когато ставаше въпрос за семейни двойки. Не можеше да повярва на ушите си. Хенри сигурно бе откачил. Убийство на дете? С Джони? Може би не трябваше да слуша? Невъзможно. Трябваше да разбере какво става. Трябваше и да е готов, в случай че Елизабет имаше нужда от помощ. Вероятно тя щеше да успее да извика. Може би Хенри щеше да се успокои, ако им кажеше: „Хей, вие! Ще ми кажете ли какво значи всичко това?“. Може би щеше да влезе или да отиде да се поразходи. Не можа да издържи повече. Открехна вратата на стаята си — съвсем малко, после още малко.

Външната врата бе отворена и част от стълбищната площадка бе осветена. Хари видя разтрепераното лице на Хенри.

— Уличница… убийца… ти нямаш право да бъдеш майка… вземам Айлийн… веднага… кучка!

— Ти си полудял… Не! Махай се! Остави ме на мира. Да те вземат дяволите…

— Ще отведа дъщеря ми надалеч от теб… разкарай се от пътя ми!

Хари трябваше да ги спре. Не го интересуваше, че сутринта може да се чувстват неудобно пред него. Нямаше намерение да показва, че е чул цялата им разправия. Той отвори широко вратата.

— Я да видим… — започна той, но в същия миг се разнесе сподавен крясък, който накара думите да заседнат в гърлото му.

 

 

Ешлинг си повтаряше, че Хенри не може да не знае за… всичко. Елизабет със сигурност му бе разказала за онази отвратителна история. Трябваше да го е направила. Всеки човек има такива моменти на откровение. Тя дори бе разказвала на Тони за срещите и прегръдките в киното с предишния си приятел Нед. Хенри просто бе изнервен от несполуките в работата си. Това бе всичко. Щеше да му мине.

Джони си повтаряше, че в Лондон е пълно с жени, които се казват Елизабет. Той и Елизабет не бяха убивали дете. Със сигурност не го бяха правили.

 

 

След това настъпи тишина. Изглежда, че никой не бе чул. Елизабет затвори външната врата и я заключи. За миг спря и застана като вкаменена. След това тръгна и мина покрай Хари, без да го забележи.

Хари стоеше втрещен. Почти веднага до ушите му достигна гласът на Елизабет, която успокояваше малката Айлийн:

— Всичко е наред. Шшт, шшт! Не се тревожи. Тати скоро ще се върне. Тати закъснява. Тати отиде да получи новата работа. Той скоро ще се върне. Скоро ще е у дома. Всичко ще е наред.

— О, боже! — простена Хари.

 

 

Човекът от бърза помощ не се задържа много. Не беше необходимо да пуска сирената на линейката. Хенри Мейсън бе мъртъв. Портиерът се качи до последния етаж, за да съобщи новината на младата мисис Мейсън. Тя се появи на вратата по нощница, с малката си дъщеричка в ръце. Изглеждаше объркана.

— Какво има? Да не би да искате да кажете, че… не е възможно… как е станало? Как е могло да се случи?… Нямаше го цяла нощ. Паднал ли е? Как е могъл да падне? Може ли да го видя? Хенри? Хенри? Хенри?

 

 

Последва пиене на чай и разговор с полицаите. Не, Хенри не се бил прибирал у дома. Бил излязъл да се почерпи. Една от секретарките позвънила да я предупреди, че щял да закъснее. Изглежда, че бил прекалил с пиенето. Не бил свикнал да пие. О, боже!

 

 

— Елизабет?

— Ешлинг!

— Не мърдай! Лежи си. Ще седна до теб…

Ешлинг седна на крайчеца на леглото и взе слабата студена ръка на Елизабет в своята. Елизабет мълчеше. Ешлинг разтри леко ръката й, за да оправи кръвообращението. Часовникът шумно тиктакаше. Зад стъклата на прозореца се носеше оглушителният шум на оживеното улично движение, който почти се изравняваше по сила с шума от разговорите, долитащи от дневната. Хари гръмогласно говореше с посетителите, давайки им да разберат, че няма смисъл да опитват да се срещнат с Елизабет или да си предлагат услугите за помощ. Айлийн бе оставена у едни приятели, които също имаха малко дете. Бащата на Елизабет постоя малко и си тръгна. Елизабет бе отказала да й инжектират някакво успокояващо лекарство. Каза, че щяла да се оправи.

Погледът на Елизабет не се успокои нито за миг. Той шареше из стаята, устремяваше се към лицето на Ешлинг и продължаваше нататък… Главата й лежеше неподвижно върху възглавницата, сякаш бе прекалено тежка, за да се помръдне.

— Ще можеш ли да вървиш? Мисля, че би било добре да излезем — каза Ешлинг.

— Да, да. Точно така ще направим.

Елизабет протегна ръка и отметна завивките. Беше полуоблечена. Отиде до стола и грабна един син пуловер с висока яка и пола от кариран вълнен плат. Намери сакото си в гардероба. Изглеждаше крехка и болнава.

— Сигурна ли си, че…

— Да, права си. Точно това исках. Да изляза…

Нахлузи обувките на краката си и погледна Ешлинг доверчиво като малко дете.

Ешлинг размени шепнешком няколко думи с Хари и след миг двете излязоха на стълбищната площадка. Застанаха, без да се поглеждат, но и без да навеждат глави. Качиха се в асансьора и изчакаха вцепенено да ги свали до партера. Излязоха от входа на сградата и прекосиха улицата с ръце в джобовете. Изминаха напрегнато и забързано разстоянието до парка. След това несъзнателно промениха вървежа си и се сляха с разхождащите се хора. Крачките им влязоха в ритъма на бавната походка на лондончаните, дошли да се порадват на тревата и лехите с цветя и да избягат от оживеното улично движение и шума.

— Какво да правя? — попита неочаквано Елизабет.

Последва дълго мълчание, но Ешлинг сложи ръка върху рамото на Елизабет. Продължиха да вървят, без да се поглеждат.

— Искам да кажа, какво ли ще стане? — Гласът й бе съвсем слаб.

Ешлинг бавно заговори:

— Ще се погрижиш за живота на Айлийн. Ще си спомняш всички приятни моменти и ще обърнеш гръб на неприятните. Според мен, така постъпват всички.

— Да.

Продължиха да вървят хванати за ръка.

— Не исках да проваля всичко между нас… къде сгрешихме?… — обади се Ешлинг.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, виж, Елизабет… и двете сме вдовици… само твоята Айлийн остана да ни напомня за всичко… за всичките ни надежди и… мечти… нали разбираш…

Гласът на Елизабет бе станал по-уверен.

— На майка ти не би й харесало, ако ни чуе да говорим така… и да се връщаме към миналото…

— Не, никак. — Ешлинг замълча за миг. След това заговори отново. — Мама винаги знаеше какво да каже… понякога ми се струваше, че греши… но нещата се обръщаха така, че тя се оказваше права… не знам как успяваше да намери най-точните думи… това бе някаква дарба…

— Правеше го с такава лекота — каза Елизабет. — Сякаш думите сами излизаха от устата й.

— Да — каза Ешлинг.

Седнаха на пейката, където често си почиваха, когато разхождаха Айлийн в количката… а и преди това, когато Ешлинг бе дошла в Лондон след бягството си от дома.

— Трябва да е станало много бързо — каза Ешлинг.

— Полицаят каза, че не е продължило повече от няколко секунди — каза Елизабет и скри лицето си с ръце.

— Престани! Стига!

— Не, аз не плача. Мисля си просто за тези няколко секунди. Сигурно са му се сторили много дълги…

— Не, недей. Мисли си за това като за някакъв ужасен сън… така ще ти бъде по-леко…

— Но човек често се буди в съня си.

— За Хенри всичко е приключило бързо… той не е имал време да усети.

Елизабет се изправи.

— Да. Знам.

— Тони е умирал много по-дълго — каза Ешлинг.

Елизабет я погледна.

— Мога да си представя.

— Спомни си за всичко онова, което си направила за Хенри… спомни си и остави в съзнанието си само хубавите моменти. Ти го дари с дом. Той винаги е желал да го има… Дари го със сигурност и доверие… с всички други неща… той никога не би могъл да ги получи от друга жена…

Докато говореше, Ешлинг бе вперила поглед в земята. Елизабет съзерцаваше природата в парка.

— Ти също направи Тони щастлив… — каза тя.

— Не, не можах. Никой не би могъл да го направи щастлив. Аз само влоших състоянието му.

— Не го приемай по този начин… — Гласът на Елизабет прозвуча по-ясно и по-уверено. — Ти бе това, за което той мечтаеше, и той те получи… Това е единственото нещо, което ни дава някаква надежда да се измъкнем от целия този ужас… а хората да мислят каквото щат…

— Какво да направя за теб, Елизабет? Бих направила всичко, всичко, и ти го знаеш…

— Знам. Знам. Ти винаги си била… ти винаги си ме спасявала…

— Не. Ти ме спасяваше… ти ме спаси преди много години… какво ли бих правила, ако през целия ми живот нямах такава приятелка като теб до себе си… Морийн, Найем… Джоани Мъри… няколко приятели… те щяха да са недостатъчни да ме подкрепят след всичко, което преживях…

— Ние никога не сме заставали една срещу друга… през всичките тези години ние никога не сме се спречквали…

— Знам това, но в първите дни, след като напусна Килгарет и се върна тук, имаше моменти, когато изпитвах силно раздразнение към теб, защото имах чувството, че много се бе отчуждила от нас… не знам как да ти го обясня…

— И аз не знам как да ти обясня това, че след като вие с Тони се оженихте и ти ми изпращаше онези захаросани повърхностни писма… аз също изпитах раздразнение.

— Моля те, Елизабет, кажи какво бих могла да направя за теб? — попита отново Ешлинг.

— Кажи ми какво ще стане сега…

— Ще проведат съдебно разследване… и следователят ще каже…

— Какво?

— Ще каже, че от свидетелските показания е направил извода, че Хенри е бил разстроен и… и… отишъл да пийне… ами… напил се… и после се върнал у дома… и после за произшествието… и как е паднал…

— И какво ще реши?

— Не знам… предполагам, че ще предложи гласуване… нали така правят, когато приключат с четенето на резултатите от съдебното разследване? Ще заявят, че биха желали да изкажат съболезнованията си на близките и приятелите на починалия…

— Нещо като четене на некролог?

— Предполагам, че да… нещо такова.

— Ох!

— След това всичко ще приключи… и ти ще…

— Да…

— О, Господи, Елизабет! Така съжалявам, така съжалявам…

— Знам… знам… аз също съжалявам. Много…

 

 

Съдебното разследване бе много кратко и формално.

Ешлинг бе чела за такива разследвания по вестниците в Килгарет. Майка й казваше, че това било излишно изтезание и тормоз за бедните роднини, които трябвало да отговарят на въпросите на репортерите от пресата, а те от своя страна отразявали тези изказвания във вестниците като ги изопачавали и ги правели да звучат хиляди пъти по-зле… и да увеличават и без това ужасната мъка на хората.

Тя огледа мъничката прашна съдебна зала. Двама мъже си водеха някакви записки в бележниците си. Сигурно бяха от пресата. Не приличаха много на журналисти, но днес никой не приличаше на себе си. Всички изглеждаха някак странно, сякаш участваха в някаква пиеса, за която не бяха репетирали достатъчно. Това бе просто усещане, но тя бе сигурна, че и Елизабет си мисли същото. Беше странно, но едновременно с това и трудно да отгатне мислите на Елизабет. Лицето й бе безизразно като маска.

Лицето на Елизабет бе много спокойно, но мислите й подскачаха и тя имаше чувството, че трябва да ги събира като топчета, изпаднали от кутия. Спомни си, че и в болницата, където бе умряла майка й, също бе провеждано разследване. Да, всички лекари и сестри бяха разтревожени и обстановката бе ужасно нервна и объркана. Пациентката от съседната стая, за която никой не се съмняваше, че е невменяема, бе успяла да намери стъкло и с неподозирана ловкост да си пререже вените. Никой не се съмняваше, че го е направила сама и не можеше да става и дума за някакви обвинения по адрес на болничния персонал. Въпреки това всички бяха много обезпокоени от разследването. Спомни си как говореха на кого ли щяло да помогне това и защо трябвало да се обезпокояват всички и нима това щяло да върне обратно нещастната бедна душа, която вече била отлетяла на онзи свят? Опита се да си спомни дали някога бе разказвала за това на Ешлинг. Ешлинг седеше срещу нея. Ръцете й лежаха кротко в скута, видът й бе много спокоен и уверен.

 

 

На какво необичайно място се бяха озовали! Зала за съдебни разследвания. Хари Елтън си мислеше, че помещението е твърде малко и занемарено и че тук сигурно заседава някакъв временен съд. Не приличаше на съдебните зали от филмите. Бе просто една прашна стая. От друга страна, тук не се провеждаше углавно разследване (повтори си за двадесети път той), така че нямаше нужда от истински съд. Това бе само за изброяване на фактите и даване на информация за пресата. Ако бяха счели за нужно, щяха да ги изправят пред истински съд, но в този случай и бездруго нямаше извършено престъпление…

 

 

Саймън Бърк се огледа. Можеше да изброи заглавията на познатата правна литература само по кориците на книгите. Помещението бе малко прашно. Ако той бе натоварен да се грижи за това помещение, щеше да проверява състоянието му всяка седмица. Правото нямаше да загуби нищо от обръщането на малко по-голямо внимание на фасадата. Недопустимо бе една съдебна зала да прилича на склад на някоя антикварна книжарница. Питаше се какво ли е впечатлението на останалите. Ешлинг и Елизабет бяха така спокойни и бледи! Спомни си за първия път, когато бе видял Елизабет. Това бе станало, когато той и Хенри бяха отишли да се запишат на онзи курс по изкуствата. О, боже! Хенри. Бедният Хенри.

 

 

На Джони му се стори, че Ешлинг му се усмихва, и той отвърна на усмивката й. Тя обаче изобщо не бе погледнала към него, а само бе обърнала главата си в тази посока. Погледите им не се срещнаха. Господи! Господи! Що за безсмислица! Изглеждаше невероятно, че всички те са призовани пред съдебно разследване. При това за Хенри! Всичко изглеждаше ужасно нелепо и странно. Хенри трябваше да е жив, да се чувства добре, да следва жизнения си път, да се държи наперено. Невероятно бе човек да наблюдава тези две момичета… е, добре — жени… Ешлинг и Елизабет, и да знае, че съпрузите и на двете, ни повече, ни по-малко, са умрели от употреба на алкохол. Доказателствата за това твърдение бяха съкрушителни. Горкичкият Хенри! Господи, цялата тая работа бе ужасно отвратителна! Дано свършеше по-скоро!

 

 

Елизабет си спомни думите на Ешлинг, че всичко щяло да бъде много кратко и формално. „Моля Те, нека бъде кратко и формално! Не мога да седя тук. Не мога да издържа и минута повече!“

Ешлинг си помисли: „Ако не започне скоро, ще се пръсна. Отчайващо е да го гледам как си мести документите по това проклето бюро! Милостиви боже, не можеш ли да сложиш край на всичко това? Нали е само формалност, само формално изслушване на свидетелски показания! Хайде вече да почва този стар оглупял чиновник! Стига се е правил на господ!“

 

 

Съдебният следовател бе вече готов. Всичко върху бюрото му бе подредено и той се приготви да изслуша свидетелите…

Бяха дадени свидетелски показания от представители на полицията, на бърза помощ и от портиера. Всички говореха със спокоен, отмерен глас и обясняваха какво се е случило и по кое време се е случило. Само Хари Елтън и Саймън Бърк бяха призовани да говорят. Хари Елтън, вторият баща на мисис Мейсън… бил на гости у тях. Не бил чул абсолютно нищо до момента, когато зад вратата се разнесло силното тропане на портиера, който им донесъл ужасната новина. Бедната Елизабет била съкрушена. Ужасна трагедия… щастлив семеен живот…

 

 

Саймън го бил оставил в пияно състояние на ъгъла на Грейт Портланд стрийт и Мортимър стрийт. Не, Хенри не бил казал къде смята да отиде. Саймън Бърк го посъветвал да хване такси да го закара до дома му, но той отговорил, че не иска. Не, Саймън Бърк нямал представа къде би могъл да отиде след това.

 

 

Никой не призова Ешлинг О’Конър, приятелка на мисис Мейсън, да даде свидетелски показания.

 

 

Никой не призова Джони Стоун, приятел и колега на мисис Мейсън, да опише онова телефонно обаждане, защото в нито един от документите по разследването не бе упоменато нищо за гостувания и телефонни обаждания.

 

 

Така че те седяха в съдебната зала и мълчаливо изчакаха прочитането на решението, което гласеше: „Нещастен случай, изразяващ се в падане от вътрешната стълба след прекомерна употреба на алкохол и завършил с моментална смърт на лицето“.

Накрая всички излязоха на огряната от слънце улица.